Познанието и ренесансът в културната парадигма на кенет кларк доц д-р Тодор Тодоров Summary



Дата01.02.2017
Размер175.13 Kb.
Размер175.13 Kb.

ПОЗНАНИЕТО и РЕНЕСАНСЪТ В КУЛТУРНАТА ПАРАДИГМА НА КЕНЕТ КЛАРК

Доц. д-р Тодор Тодоров


Summary
The article analyses the European Renaissance in the aspect of its formation, fulfillment and essence. The accent is on the role of the evolvement of the knowledge which determines the formation of the Renaissance. The article studies the basic conceptual contributions of this specific age in the unfolding of the cultural process. The idea of the significance of man with all his knowledge and creative potential is well defined in the artistic achievements of the main figures of the Renaissance. This is the basis of a summarized rationalization of the essential features of the cultural renaissance. The significant contribution of the Renaissance in the fruitful development of the culture throughout the next ages until today is also defined.



  1. Относно предпоставките на Ренесанса

Всяко явление, достойно за проучване и изследване бива очертавано и характеризирано посредством онези параметри и характеристики, които го конституират в неговата същност и природа. Но те никога не произтичат от нищото. Напротив, тяхната поява и утвърждаване има своята предистория, в която действието на обективни условия, фактори и предпоставки щрихират в посока на все по-сгъстяващо се открояване облика на основните му характерни признаци. В този смисъл, изследването на предпоставките е най-естествения начин да се проучат конститутивните изисквания, до степен на необходимост, играещи роля за предочертаването на самото изследвано явление.

Изследването на Европейския Ренесанс също предполага наличието на предхождащи фактори и предпоставки и с тях можем да започнем маркирането на най-фундаменталните му характеристики. Преди всичко, трябва да се обърне внимание на собственото развитие на културния процес в Западна Европа, в края на първото и в началото на второто хилядолетие на новата ера.

Цялата християнска епоха в Европейския културен процес традиционно е маркирана като идейно непродуктивен период в историята на цивилизацията. Основанията за това са банално известни – нетолерирането на научното знание от страна на църковната институция, дискредитирането му в образа на първороден грях, дръзкото посегателство върху креативния потенциал на висшестоящия творец и конкурентното му изместване от сцената на дейните фактори в случващия се свят. Колкото и правдивост да се съдържа в такива твърдения, истината не може да не отчете и оценката, че въпреки всичко, човешкото естествено познание за природата и нейнrте закономерни процеси, макар и възпрепятствано до известна степен, намира своята възходяща изява, своето историческо нарастване и разширение. Коя сила е водила напред нарастването на знанието в такива трудни периоди? В обобщен план, това е разширяването палитрата и обхата на практическата дейност, под натиска на нарастването на човешките потребности и нуждата от тяхното задоволяване. Никакви идеологеми и висши институционални съображения не могат да спрат, или да ограничат дейността по производството на блага за задоволяване на потребностите. А при Хомо сапиенс, това неотменно става с наличие на знание – предхождащото условие на всяка дейност.

Поради тази причина, макар и бавно, недостатъчно насърчавано и дори ограничавано, познанието на човека за света неотклонно се разраства. Хилядолетният акумулативен процес в крайна сметка очертава забележим резултат в редица значими области на стопанския живот, като мореплаването, строителството на големи морски съдове, търговията, рудодобива, металолеенето, изследването движението на небесните тела – ориентири при увеличаващите се и удължаващи се втурвания в морските и океански простори, развитието на лихварството, паричното обръщение, математическите изчисления и др. Неслучайно, още в първото столетие на второто хилядолетие ускорено започват да възникват и да се разрастват първите университети – цитаделите на новите научни знания.

Необходимо е тук да се отбележи, че по това време, през тези векове, възникват и се разпространяват две нови европейски писмености – латинската и славянската, изиграли както още навремето си огромна роля за развитието на просветния, образователен и изследователски процес, така и впоследствие, осъществили световен принос в развитието на науката и изследванията на природата. Независимо, че формалните и фактическите причини за тяхното създаване е обусловено предимно от богословски мотиви и цели, истинският им потенциал се изразява и реализира все по-пълноценно главно в ускореното развитие на познанието на света.

На второ място, значим фактор за ускореното утвърждаване позициите на знанието се явява допълнителното благоприятно влияние на арабо-езичната цивилизация върху цялостния културен процес в Западна Европа. Посредством успешната си военна и стопанска инвазия в Стария континент, забележимите постижения на арабите в редица области като астрономията, металообработването, мореплаването, търговията и други сфери на живота. Под благотворното въздействие на тази просперища империя, в средните векове в Европа с успех се разпространяват достиженията на арабската медицина и се правят първи стъпки в опитните знания.

В историко-философската литература неоспоримо и всепризнато е значителното влияние на арабо-езичната философия върху латинския Запад, оказало определено формиращо въздействие най-вече във възгледите на късната схоластика. Поради редица причини от географски, социалноикономически и духовен характер, активното културно и научно развитие на арабския свят през втората половина на първото хилядолетие от н.е. се оказва най-благодатен наследник и продължител на постиженията на древногръцката мисъл. Двете класически системи на древността – на Платон и на Аристотел – съхраняват своята жизненост и почит сред представителите на арабската философия. Произведенията на тези дълбоко уважавани имена са предмет на тълкувания, коментари и основа на собствени доразработки. Цялото арабско философско средновековие се стимулира от пленителното въздействие на големите древногръцки предшественици. Постепенно с разрастващия икономически и културен разцвет, с разширяванета на търговско-икономическите и културни контакти със Западан Европа към ХII в. се осъществява началото на устойчив процес на духовен обмен в това число и на философски възгледи и идеи. Съхранените от арабите оригинални древногръцки първоизточници едва тогава биват открити от преситените и забъркани от безброй безплодни коментари европейски схоласти. “Заедно с арабската философия схоластиците за пръв път са се запознали с истинския Аристотел. Това е имало необикновено значение” (6, 94).

Герман Лей посочва, че “в разглежданото време арабската интерпретация на Аристотел е имала по-голямо влияние, отколкото съчиненията му в гръцки оригинал (Лей, с.226) . В обяснението на този факт важно е да се отчита, че първоначално много от коментарите и разработките на източните философи върху произведенията на Аристотел, достигнали Западна Европа, са били считани за автентични работи на самия Стагирит. “през 1210 г. – пише френската изследователка Гуашон – на Запад вече са четяли “Метафизиката” на Аристотел, философията на Авицена на Запад е била “приета за философията на Аристотел, малко и лошо известна, а самият Авицена бел считан за обикновен коментатор на “първия учител”, както той сам е наричал Аристотел” . (1, 156 – 157)

За какво говорят тези факти? Преди всичко за безспорното преоткриване на оригиналния Аристотел, но посредством арабската философия. Не минава много време от първото проникване на арабската философия на Запад и “Аристотел става най-великият философски и научен авторитет на Средновековието, “предшественика на Христос в познанието на природата” (курсив на автора), когото, без да назовават по име, наричат просто “Философа” (Пак там).

Показателен е случаят с потребностите на схоластиката за включване на философската рационалност в лоното на теологическото осмисляне на положенията на християнското вероучение. Съдържателен момент на това начало е обособяването на диалектиката като самостоятелно “изкуство” сред признаваните няколко свободни изкуства около Х в. Нейното обособяване има това значение, че в цялото Средновековие линията на диалектиката и на диалектиците в по-малко или в по-голямо приближение изразява философския слой на духовния живот (5, 110).

Това двуаспектно стимулирано и осъществявано развитие на познанието в Западна Европа има за резултат постепенното осмисляне на една нова културна парадигма, която се вплита във всички водещи духовни изяви на онази епоха. В средите на водещия духовен елит се формира вдъхновяващият култ към знанието, възроден и усъвършенстван вариант на Древногръцкият култ към човешкото познание и към неограничената палитра от практическите му резултати.

Ще се опитам, в проследяването на творческите идеи и постижения на някои основни фигури от времето на Възраждането, да разкрия посочените сентенции, потвърждаващи същностния дух на онази величава духовна епоха.

За конструктивна основа на такова проследяване вземам анализът на задълбоченият изследовател и тънък познавач на цивилизационното развитие на европейската история – Кенет Кларк.
2. Човекът и неговото знание

Петрарка Франческо/1304-1374/ - хуманист, разработва темата за любовта като много естествена и човешка потребност, като едно благородно и достойно отношение между мъжа и жената, имащо толкова дълбоко проникване в човешкото достойнство. Любовта между мъжа и жената е природно присъща на рода “homo sapience”, тя е повод за осмисляне на фундаменталните мотиви на поведението и причина за изграждане на дълготрайна стратегия в отношенията с даден човек. Любовта е стимулатор за най-достойни постъпки, извисяващи човека до себеотдаване, граничещо нерядко с жертвоготовност в името на другия.Чувства с такава сила на въздействие след Възраждането постепенно започват да се утвърждават като обект на най-висока обществена почит и уважение и се превръщат в една от най-висшите човешки добродетели. Неслучайно, два века след Петрарка, Шекспир написва станалото най-популярно в световната любовна литература произведение “Трагедията на Ромео и Жулиета”.

Другата посока на изява на Франческо Петрарка е темата за упадъка на нравите и морала сред средите на духовенството в Католическата църква. През разглеждания период, църквата вече е успяла да концентрира големи богатства, църковни имоти, земи и други средства, предявявайки претенции в съперничество със светската власт. Насочвайки своята критика главно към представителите на висшето духовенство, в разположение на което се намират тези материални блага, Петрарка открито разгръща язвителна критика към деморализирания живот на висшите божи служители, разкривайки недопустимото лицимерие и притворност в тяхната дейност; демагогията, фалша и двуличния начин на поведение спрямо клира - от една страна, и разгулния и разпуснат начин на живот, в личен план. Кларк привежда следните изрази, с които този ренесансов мислител характеризира атмосферата на морална деградация сред средите на тези висши блюстители на божествения морал”. За резиденцията на папския двор в Авиньон, Петрарка пише: “Храм на ереста”, “затвор”, “ад за живи..., където плодейки се, злото разцъфтява".

Други свидетелства за тази епоха потвърждават състоянието на крайно падение и разложение на нравите, предизвикващи гневното перо на твореца. “Когато борците за строгостта на нравите на Констанцския събор(1414 - 1418) се оплаквали от порочния живот на папите и настоявали за необходимостта от реформа на нравите, кардинал Пиер д’Айи громко им отговорил: “Само дяволът все-още може да спаси католическата църква, а вие искате ангели”(4, 513)

Търсейки обяснение за факторите и предпоставките довели до зараждането на Възраждането, Кенет Кларк извежда паралел между духа на средновековната епоха и духа на древногръцката философия.

“Хората, които превръщат Флоренция в най-богатия град на Европа – банкерите и търговците на вълна, тези благочестиви реалисти, - живеят в мрачни, непристъпни къщи, достатъчно яки, за да устоят на междупартийни вражди и народни бунтове. Тези къщи не предвещават с нищо онзи изключителен епизод в историята на цивилизацията, наречен Възраждане или Ренесанс. Просто като че ли няма никаква причина от тъмните, тесни улици изведнъж да израснат леките слънчеви аркади с техните извити сводове, които сякаш “весело се надпреварват” под правите си корнизи... Какво се е случило? Отговора намираме в едно изречение на гръцкия философ Протагор: “Човек е мярка на всички неща” (2, 89).

Има се предвид ценността на човешкото знание, на човешкият ум, с тяхната способност, със свои средства, “по своя мярка” да представя и разкрива природата на сложния свят. Затова се позовава на ранния мислител и архитект Леон Батиста Алберти /1404-1472/, който се обръща към човека със следните думи: “ Дадено ти е тяло по-грациозно, отколкото на други животни, дадено ти е умението да правиш ловки и разнообразни движения, а и най-остри и тънки сетива, ум, разсъдък, памет като на безсмъртен бог” (Пак там).

Важно е да се отбележи последният впечатляващ акцент – човешката надареност с “тънки сетива, ум, разсъдък, памет като на безсмъртен бог”. Ако в продължително доминиращата дотогава християнска традиция знанията, умът, разсъдъкът и паметта са атрибути наистина на безсмъртния бог, то Алберти прехвърля вече тези прерогативи на човека. Така, за Алберти, постигането на желаните в живота резултати са плод единствено на способностите на самия човек.

Ето как Кларк на друго място описва образа на този дълбоко вярващ в собствените си сили ренесансов представител: “Алберти, най-типичната фигура на ранното Възраждане, ни е оставил автопортрета си на два бронзови релефа. Какво лице! Горд и буен като буен и умен състезателен кон. Алберти също пише автобиографията си и, както би могло да се очаква, него не го стеснява никаква фалшива скромност. Разказва ни как и най-силните коне треперели под него, как можел да хвърля по-надалеч, да скача по-нависоко и да работи по-усилено от който и да било друг човек. Описва как побеждавал всяка слабост, защото "човек може да направи всичко, стига да иска". Това би могло да бъде и мотото на ранното Възраждане". (Пак там, с.104). (Фиг.1)

Трябва да отбележим, че макар тук паралелът в обяснението да е направен между времето на Протагор и времето на ХV в., което, от една страна има своите дълбоки основания, същевременно, в общността на принципите на двете епохи съществува и ясно изразена разлика. За софистите принципът може да се схване като “човек може да опознае всичко”, докато за Алберти “човек може да направи всичко”... Да направиш всичко е много по-висша способност. Познанието е първична предпоставка, но да сътвориш нещо трябва много повече.

К. Кларк счита, че в сферата на живописта, "първият случай, при който копнежът по Античността получава повече или по-малко убедителна видима форма, са редицата декорации на тема "Триумфът на Цезар", създадени за двореца в Мантуа от Мантеня към 1480г. Това е първото произведение на романтичната археология. (Фиг.2) Мантеня се рови жадно в развалините на древните римски градове, за да намери свидетелства за формата на всяка ваза или на чувството си за устремната сила и дисциплината на Рим. Но тези съзнателно търсени неща са символи на върховната човешка власт, слава и величие, те са изразени още в образите на фанфарите, на възхвалните транспаранти – все компоненти на земните и човешки копнежи, сила, а може би и слабост... Във всички случаи, обаче – човешки, а не божествени атрибути. В това се фокусира и новаторското начало в живописта на Мантеня.

Ала творецът, който действително асимилира и претворява античното изкуство, като придава на цялата му изразна сила още по-голяма жизненост и дълбочина, е Микеланджело /1475-1564/. “Той отива в Рим през 1496 г. и остава толкова силно поразен отвидяното, че започва да подражава на гръко-римската скулптура”(2-123/.

В най-забележителното по своя мащаб творение на Микеланджело - украсата на тавана /потона/ на Сикстинската капела, е вложена претенциозната задача, да се онагледи за пръв път в широк обхват историята на библейското обяснение за сътворението на света. Словесното описание на великото творение изразени като епизоди от първата книга на Библията - "Битие" е трябвало да визуализира моменти, като сътворението на света, разделяне на светлината от мрака, разделане на водата от сушата, сътворението на слънцето и луната, сътворението на човека и др. По същество, тази украса е трябвало да изпълни историческата за християнството мисия, да бъде въплътен в образна форма апотеоз на безкрайната мощ на твореца и възхвала на богодеятелността.



Микеланджело се справя по впечатляващ начин с тази изключително трудна задача. Оставя неподражаеми шедьоври. Основно място в тази живопис, разбира се е отредено на бога. Богът в тези забележителни изображения, обаче е представен в мащаба и измеренията на човека. Когато отделя светлината от тъмнината, бог е изобразен в момент на върховно човешко усилие, на физическо усилие, на телесно усилие (Фиг.3). Според Кларк, “тялото се е превърнало в символ на духа и дори главата с нейните твърде отчетливи човешки черти е някак неясна.” (2 – 129. Това е духът на човешкото съзидание, въплътен в човешките усилия и волева напрегнатост в образа на бога. Затова според автора, ...” едно нещо е сигурно. Потонът на Сикстинската капела страстно утвърждава единството на човешкото тяло, ум и дух...” Тялото на новата духовност е човешкото тяло. Именно на човешкото, а не на божественото. Божественият дух никога не се е нуждаел истински от тяло. Затова в ренесансовата живопис акцентът върху здравото тяло силно контрастира на християнската живопис. Идеята на Ренесанса е, че всички победи и постижения са плод на материална сила. Може би в тази епоха се полага основата на девиза ”в здраво тяло – здрав дух”. В картината на Микеланжело – „Битката при Касина”, здравото, развитото тяло на един от изобразените войни е предпоставката на победоносния изход (Фиг. 4). Докато в традиционната християнска живопис, победоносният изход не е функция от здравото тяло. То разчита на божествената сила, а не на земната. Един от най-ярките примери, илюстриращи тази идея са картинните образи на Св. Георги (Фиг.5).. Нито тялото на Св. Георги, нито конят му, нито копието му, нищо от онези фактори, от които зависи убиването на злото чудовище не излъчват сила, здравина и устойчивост. Напротив, от тях лъха хилавост, крехкост и нестабилност. Защото, в християнското изображение, победоносното оръжие е духовното покровителство на бога. Ренесансовата живопис, обръща полярнно израза – мъжествеността, храбростта, мускулното и волево усилие на човека е решаващият фактор на всяка победа, особено на съдбоносната.

Леонардо да Винчи/1452-1519/. "Той е най-неутолимо любознателният човек в историята. Всичко, което вижда , го кара да се запитва: защо и как. Защо в планините могат да се намерят морски раковини? Как строят шлюзите във Фландрия? Как лети птицата? На какво се дължат пукнатините в стените? Какъв е произходът на вятъра и облаците? Как една водна струя отклонява друга? Открий го, запиши го, ако можеш да го видиш - нарисувай го. Напиши го на чисто. Задавай същия въпрос отново и отново. Любознателността на Леонардо се съчетава с невероятна духовна енергия. Когато четем хилядите думи в бележниците му, тази енергия просто ни омаломощава. Обикновеното "да" не е достатъчен отговор за него. Той прсто не оставя нищо на мира - рови се във всичко, формулира го по няколко начина, отговаря на въображаеми противници. Най-настойчивият от тези въпроси се отнася до човека: не до човека такъв, какъвто го вижда Алберти, с "ум, разум и памет като безсмъртен бог", а до човека като механизъм. Как върви той? Леонардо описва как да се нарисува стъпало на крак по десет начина, всеки от които трябва да разкрива различни части от структурата му. Как сърцето изтласква кръвта? Какво става, когато човек се прозява и киха? Как живее детето в утробата на майката (Фиг.6). И най-после, защо умира човек от старост? Леонардо открива някакъв столетник в една флорентинска болница и с радостно нетърпение го чака да умре, за да разгледа вените му. Всеки въпрос изисква дисекция и всяка дисекция се изобразява с чудна прецизност". /1-159/. За Кларк обяснението на човешкото тяло не се състои в необяснимото божествено деяние, а в аналитичното познавателно проучване.

Самият Леонардо е въплъщение на онзи неукротим любознателен и познаващ дух, резултатите на когото остават в забележителните му творби.

Още по-силна, може би най-яркото изобразяване на идеята за настъпващата епоха за признание на познанието и науката се изявява в творчеството на друг велик италиански майстор на четката от онази епоха - Рафаел/1483-1520/. Ненадминат образец за манифестиране на тази идея е знаменитата му творба – „Атинската школа”(Фиг.7). Под свода на историческата галерия са намерили място плеяда видни представители на древногръцката философия, астрономи, математици, геометри, изпълващи пространството на човешкия прогрес и допринесли за осъществяването на този прогрес със своите научни знания и творческа дейност. Централна място е отредено на великите фигури на Платон и Аристотел – със символичните жестове, в които е въплътен духът и смисълът на техните учения, оставили отпечатък върху всички последващи възгледи за обяснение на природата. Но там са още Демокрит, Сократ, Питагор и много още личности, всички хора на познанието и науката. Но, огромното предизвикателство на тази картина е впечатляващата липса дори на една духовна личност от повече от хилядолетната християнска епоха. За Рафаел, очевидно тези представители са нещо чуждо на човешкия прогрес. И това внушение „украсява” не какво да е място, а папската библиотека...

Може да представлява твърде показателна съпоставката на идейните внушения в творбите на две близки, но все пак различни епохи на Ренесанса. Ако под влиянието на неустоимото нарастване на интереса и уважението към изчислителните знания, в средата на ХII в живописта изкусеният геометър все още евсевишният(Фиг. 8), то два века по-късно, в картината на Рафаел, геометър вече е човекът Питагор (Фиг. 9). Може би за да не се забравя, че познанието беше фундаменталното грехопадение... и бог не би трябвало да се поддава на подобни греховни страсти...



3. Усмивката на разума и посланията на Ренесанса

“Бюстовете на изтъкнатите френски драматурзи от 18. век са поставени във фоайето на "Комеди Франсез", националния театър на Франция, който, колкото и странно да ни изглежда днес това, в продължение на сто години е допринесъл твърде много за възтържествуване на здравия разум и хуманността. Какви остроумни, интелигентни лица! А ето и най-остроумният и най-интелигентният от всички; всъщност в известно отношение един от най-интелигентните хора, които някога са живели – Волтер. Той се усмихва - усмивката на разума”(2, 245) (Фиг.10). Усмивката на разума е енигмата на настъпващата от 18 век насетне епоха. Усмивката, всъщност е метафората на изгряващият и утвърждаващ се образ на знанието и познанието като доминиращ културен феномен в човешкото преосмисляне на света. Преосмисляне, което скоро ще даде резултат в практическото преустройство на човешката дейност и ще закрепи основите на човешките преобразуващи сили и на човешката творческа мощ в устройството на битието. За да загърби идеята за всякакво свръхчовешко присъствие в реалния исторически процес и непоколебимо да утвърди мощта на човека. Или, както казва

Е. Фром, дотогава “Средновековният свят беше добре подреден и изглеждаше сигурен. Човекът беше създаден от Бога и Бог се грижеше за него... За около няколко столетия този свят се разпадна на парчета. Земята престана да бъде център на Вселената, човекът беше продукт на еволюционното развитие, започващо от най-примитивните форми на живот” (7, 128). Но появил се като продукт на развитието на Вселената, в тази епоха, човек е поставен в центъра на тази вселена. Решителното му утвърждаване се осъществява във времето на Възраждането.

“Близо хиляда години основната творческа сила в западната цивилизация е християнството. После, към 1725 г., то изведнъж започва да запада и почти престава да играе роля в образованите среди. Разбира се. то оставя след себе си празно пространство…Хората..., обаче, си изнамират нова вяра - ...вярата в божествеността на природата.... Но белезите на новата “божествена” сила, заела мястото на християн­ството, са прояви на онова, което все още обозначаваме с думата ..приро­да", онези части на видимия свят. които не са създадени от човека, но мо­гат да бъдат възприети чрез сетивата. Първата крачка в тази нова насока на човешкия ум е направена преди всичко в Англия — и може би не слу­чайно Англия е първата страна, в която рухва християнската вяра. Някъ­де към 1730 г. френският философ Монтескьо отбелязва: ..В Англия няма религия. Ако някой спомене тази дума, хората почват да се смеят."(2, 269)

Ненапразно, последвалата епоха на Просвещението и по име и по дух е изпълнена със смисъла на човешкият познавателен гений, който е фундаментът на практическите достижения на следващият цивилизационен етап в социалната история – векът на индустриализацията, който прехвърля мост към нашето настояще. Дали е необходимо в такъв аналитичен ракурс да се поставя въпросът на какви фундаменти е поставен съвременния живот – векът на висшите технологии, на научното, познавателно предсътворяване на всяко замисляно технологично начинание?

Имайки пред вид проследените аспекти на изява на творческите реализации и идейното съдържание въплътено в творбите на ренесансовите личности, можем да изведем някои от най-основните характерни черти, задаващи облика на явлението Ренесанс:

1.Ренесансът, на първо място възражда почитта и уважението на Древногръцката епоха към естествената същност на природните сили, в това число и особено подчертана почит към човека и човешкото познание.

2.Ренесансът не просто възстановява култа към познанието на природата и нейните характеристики, но доразвива и усъвършенства дълбочината и многоаспектността на тази почит, съобразно развитите достижения на знанията в новото време.

3. Ренесансът, на трето място разработва идеи, цели и задачи на човешкото познание, за усвояване и овладяване на природните сили, които отправят висши духовни послания към следващите епохи и общества, които са толкова прозорливи и креативно пълноценни, че много от тях се реализират с усилията на много поколения и векове, включително и от нашето време. Постановката на познавателни цели и задачи, за осъществяването на които хората на Ренесанса не са разполагали с необходимите им средства и възможности, а остават за решаване от поколенията на бъдещите векове е само по себе си нещо грандиозно, доколкото депозира в тези духовни послания огромен творчески, научен и прогностичен потенциал. Достатъчно е да бъдат споменати идейните замисли и технически проекти на сложни механизми, съоръжения и инсталации, проектирани от Леонардо да Винчи и осъществявани и до днес (а някои от тях надхвърлящи възможностите и на съвременната наука и още нереализирани)...

Така, Ренесансът реабилитира пренебрегнатите ценности на Древногръцката култура и на първо място ценността на първия логос – философското познание и заедно с него на цялата палитра на човешките знания. Тази епоха сама допринася да се превърне и се превръща в разделителна граница между цивилизацията с доминиращ културен феномен религията – от една страна и цивилизацията, с доминиращ културен феномен познанието и науката - от друга. Кенет Кларк твърде отчетливо е разшифровал този контекс на Европейското културно развитие.




Фиг. 2

Фиг. 3

Фиг. 4


Фиг. 5


Фиг. 6

Фиг. 7

Фиг.8


Фиг. 9


Фиг. 10

Литература:

1. Гуашон, А.М., Влияние Авиценны на Западе, - в: Ибн Сино и средневековая философия, Душанбе, 1981

2. Кларк, Кенет, Цивилизацията, С.2004

3. Лей, Герман, Очерк истории средневекового материализма. М., 1962

4. Маркс К., Восемнадцатое брюмера Луи Бонапарта, в К. Маркс, Ф. Энгельс, Избранные произведения, Т.1, М. 1979

5. Соколов, В.В., Средновековая философия, М., 1979

6. Трахтенберг, О.В, Очерки по истории западноевропейской средневековой философии, М., 1957



7. Фром, Е. , Отвъд веригите на илюзиите, С.202 г.






Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница