Предмет и задачи на политическата психология. Политика и власт същност и особености



страница1/4
Дата10.05.2017
Размер0.9 Mb.
Размер0.9 Mb.
  1   2   3   4



ПЪРВА ГЛАВА




Предмет и задачи на политическата психология.




  1. Политика и власт – същност и особености

2. Социалните и психологическите науки за политиката и властта.

3. Предмет и задачи на политическата психология.

4. Методика и методология на психологическите изследвания на политиката и на властта

5. Проблеми и насоки на психологическите изследвания на политиката и властта.



ВТОРА ГЛАВА


Политика и политическа дейност.


  1. Обект и субект на политиката и политическата дейност.

  2. Исторически промени в политиката и политическата дейност.

  3. Политика и политическа дейност в периоди на промени в обществените отношения и обществената практика.

  4. Основни научни теории за политиката и политическата дейност при демократичното управление на обществото.

  5. Индивидуална и обществена активност при демократичното управление на обществото.

ТРЕТА ГЛАВА


Политическите идеологии и тяхното влияние върху политическата психология.


  1. Същност и особености на политическите идеологии.

  2. Основни видове политически идеологии.

  3. Политическите идеологии и глобалните проблеми на съвременния свят.

  4. Взаимно влияние на политическите идеологии и научните изследвания на политиката и политическата дейност.

  5. Политика и политическа психология.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА


Личност и държава.


  1. Научни теории за социалното господство и държавата.

  2. Държавата – илюзии и реалности.

  3. Доверие и контрол по отношение на дейността на държавните органи.

ПЕТА ГЛАВА


Личност и политика


  1. Политическа комуникация – същност, особености, проблеми.

  2. Политическо въздействие - същност, особености, проблеми.

  3. Идейно-психологически предпоставки за постигане на политическо влияние.

ШЕСТА ГЛАВА


Психологически аспекти на властта.


  1. Същност и особености на властта.

  2. Основни елементи на властта

  3. Езикът на властта.

  4. Имидж на властта и политиците.

  5. Социално-психологически механизми на властта.

СЕДМА ГЛАВА


Психологически аспекти на политическото лидерство.


  1. Същност и особености на политическото лидерство.

  2. Научни теории за лидерството.

  3. Роля и значение на личностните качества за политическото лидерство.

  4. Интелект на лидерите.

  5. Потребности и мотиви на лидерите.

ОСМА ГЛАВА


Психологическа типология на политическите лидери.


  1. Психологическа типология на лидерите – актуален научен и практически проблем.

  2. Научни подходи при разработването на психологически типологии на политическите лидери.

  3. Използване на психологическите типологии на лидерите за нуждите на тяхната дейност.

ДЕВЕТА ГЛАВА


Вождове и диктатори.


  1. Вождове и диктатори – сравнителен анализ.

  2. Отличителни особености в психологическите характеристики на политическите вождове и диктатори.

  3. Опити за психологическо портретиране на известни диктатори.

ДЕСЕТА ГЛАВА


Подходи и прийоми за постигане на авторитет и за ефективно политическо ръководство.


  1. Същност и особености на политическия авторитет.

  2. Политически авторитет и политическо обкръжение.

  3. Политически авторитет и стил на ръководство.

  4. Политически авторитет и харизма.

  5. Подходи и прийоми за постигане на ефективно политическо ръководство от авторитетни политици.


ПЪРВА ГЛАВА




Предмет и задачи на политическата психология.




  1. Политика и власт – същност и особености

2. Социалните и психологическите науки за политиката и властта.

3. Предмет и задачи на политическата психология.

4. Методика и методология на психологическите изследвания на политиката и на властта

5. Проблеми и насоки на психологическите изследвания на политиката и властта.




1. Политика и власт – същност и особености
Понятието “политика” е свързано с гръцката дума “”, което на български се превежда “това, което се отнася за държавата”. Това всъщност е заглавието на теоретичен трактат, написан от Аристотел.

В понятието “политика” древногръцките философи включват всичко, което се отнася до държавното устройство. В последното те виждат реализиране на определени политически идеи.

Както в Древна Гърция, така и през по-късните периоди от развитието на политическите науки се използва и понятието “политическо устройство на държавата”. При политическото устройство, т.е., в системата на управление се разглеждат определени политически идеи.

Същите политически идеи, свързани с управлението на държавата се лансират от политиците, т.е. от онези, които вземат непосредствено участие в управлението, а също така и обучени философи, социолози, юристи, а на един по-късен етап от развитието на човешката цивилизация – от политолози и психолози.

В своите съчинения за политиката и политическото устройство на държавата, древногръцкият философ Теофаст определя две основни политически устройства – правилни и неправилни. Към правилните той отнася монархията, аристокрацията и политията (управление чрез прякото участие на всички граждани), а към неправилните – тирания, олигархия и демокрация.

Неправилните политически устройства Теофаст свързва с политически устройства, при които съществува възможност народът да бъде ощетен. Това са политически устройства, при които не се спазват моралните и правните норми.

Такива условия могат да се създадат и когато се налага силово определена система на управление, и когато народът предостави правата да го управляват на определени лица. При неправилните форми на управление се налагат, т.е стават определящи главно личните или груповите интереси на управляващите. Това може да се случи както при олигархията, така и при демокрацията (избирането на управляващите, т.е на тези, на които се дават високи пълномощия).

На един по-късен етап от развитието на философското знание за политиката, на понятието “демокрация” по-различен смисъл и значение. То се свързва с даване на по-голяма възможност на гражданите да участват в управлението на държавата – пряко и косвено. За това определена роля са изиграли философите о периода на Ренесанса (просвещението), както и идеологиите на социалните революции от XVII, VXIII, XIX век.

С развитието на човешката цивилизация са се развили и политическите идеи. Тяхното внедряване в практиката е водило до усъвършенстване на системата за управление. Разбира се, това движение не е праволинейно, т.е. свързано е с постепенно усъвършенстване на управлението от древността та до наши дни се наблюдават приливи и отливи в това движение. И това е било свързано със смяната на системата на управление, което много често е ставало против волята на гражданите.

Власт” е второто основно понятие, което в политологията о политическата психология. Властта винаги се свързва с присвоено или с предоставено право да се управлява държавата или отделни нейни региони.

Самата власт в държавата може да се получи по следните начини:



  • по наследство, какъвто е случая с монархията;

  • по социална привилегия, какъвто е случая с аристокрацията;

  • като временно управомощени лица, какъвто е случая с избирането на лица за определени дейности в системата на държавното управление;

  • като смесен, при който част от управленската дейност се изпълнява от лица, които унаследяват правото си да участват в управлението, а друга част се дава на временно избрани лица.

В зависимост от това кой управлява, т.е по какъв начин се упражнява властта, държавата може да бъде:



  • монархия – с абсолютна или с ограничена власт;

  • република – с избираеми органи за управление;

  • диктатура – с наложена система от управление от отделни лица или групи от лица. И в миналото и днес, диктатурите най-често се установяват чрез военни преврати. Обикновено превратите се инициират от вътрешни или външни сили;

Независимо как е придобита властта в държавата, тя може да се използва:



  • за задоволяване на подчертано лични стремежи и желания;

  • за задоволяване на групови интереси;

  • за задоволяване на общонародни интереси.

При това деление, популярно и миналото и днес, се имат предвид главно тенденциите при използването на властта.

Властта във всяка държава може да укрепва, т.е. да се стабилизира, но може и да се дестабилизира. Реалното стабилизиране на властта обикновено е свързано с подобряване на дейността на основните институции, чрез които се реализира държавното управление.

Стабилизирането на властта е непосредствено следствие от вътрешната или международната политика на управляващата партия или коалиция.

Стабилизирането е резултат както от индивидуален и групов политически опит, така и от имението на управленския екип да използва всестранно постиженията на политическите науки и науките за управление.




2. Социалните и политическите науки за политиката и властта.
Първите политически идеи възникват в Древна Гърция. Както вече подчертах, древногръцките философи не само първи лансират политически идеи, свързани с управлението на държавата, но и първи обобщават политически опит от конкретната политическа дейност.

В началото се е считало, че държавата има божествен произход и, че бог определя лицата, които трябва да са на власт, т.е. да реализират политическа дейност.

Постепенно, с натрупването на управленски (политически) опит се приема тезата, това е дейност, в която трябва да бъдат ангажирани всички лица. Тя трябва да се реализира със съгласието на всички граждани.

Тази идея се лансира в Атинската държава през VI, V век пр. н.е. От тогава до ден днешен, към нея са се насочили много учени. Те са анализирали нейната същност, а също така и обективните и субективните трудности при нейното реализиране.



В съчиненията на древногръцките философи политическия анализ се съчетава с описанието на конкретни исторически факти от живота на Атинската държава. Това е особено характерно за съчиненията на Херодот – първият историк на древногръцкото общество.

Друга важна личност, допринесла за развитието на демократичната политическа система в Древна Гърция е Хипократ от Милиет. Известен е със съчинението си “Гръцкият град”. В това свое съчинение той развива ценни идеи за политическата урбанистика, социалната архитектура, организацията на селищните системи. В това свое съчинение той за първи път лансира идеята, че политиката трябва да се съобразява със селищното устройство, а също така да предвижда промените, които могат да настъпят в него при практическото реализиране на определени политически идеи.

Заслуга на древногръцките философи е и тяхната идея, че политиката се реализира по-лесно и по-успешно чрез закони. Горещ защитник на тази идея е Перикъл. В спора си с Алсидиад той изтъква, че много по-лесно се управлява държава чрез закони, които всички граждани са длъжни да спазват. Успехите са незначителни, когато гражданите се насилват да изпълняват задължения по волята на тираните.

На древногръцките философи принадлежи и идеята за типология на обществените устройства. Тези идеи лансира Платон в книгата си “Държавата”. В тази книга той прави обстоен анализ на обществената структура на държавите с отрицателна форма на управление. Според него това са тиранията, олигархията, демокрацията и тимокрацията. За него “тимокрация е държава на съперничество и честолюбие”. Според Платон демокрацията се установява, когато бедните вземат властта от богатите. Демокрацията се установява или чрез силата на оръжието, или чрез внушаване на страх в противника.

При тиранията властта се узурпира от отделно лице или група.

Твърде значим принос за развитието на политическата мисъл имат и представителите на древноримската философска и юридическа школа. ­

­Съществуват известни различия във вижданията на древногръцките и ­­древноримските философи. Те са повлияни главно от условията, при които е реализирана тяхната изследователска дейност. Гърците реализират своите политически изследвания чрез проучване на политическия опит на много държави от древността. Римляните са по-ощетени в това отношение – те само наблюдават и анализират политическия опит, свързан с управлението на Римската империя.



Изтъкнат изследовател на римската политическа мисъл е Полиб, работил през II в. пр.н.е. Той изтъква, че в управлението на Римската империя има елементи на тирания на патрициите, но заедно с това има и активно участие на аристокрацията. Нейните действия в управлението се отличават с изключителен морал и голяма практичност.

В соята книга “Истории” той прави анализ на Пуническите войни. За първи път в това съчинение той лансира идеята за възможностите за трансформиране и промяна в управлението, т.е. в политиката.

Според Полиб в римския модел за политическо устройство се използват предимствата на трите основни политически системи: монархия, аристокрация и демокрация. Тази система за управление той определя като “смесен режим”. Това позволява да се управляват по-лесно много “градове-държави”.

За Полиб монархията е най-перспективната форма на управление.



Продължител на идеите на Полиб е Цицерон, известен като “елинизирания римлянин”.

Цицерон е един от най-известните политици и оратори на древността. В своите съчинения той прави успешен опит да опрости и популяризира ценните политически идеи на Полиб. Изключително ценна е неговата мисъл, че успешна политика може да се реализира от нравствено извисени, т.е от добри хора. Римската империя може да просъществува дълго, ако императорът е добър, умен и прозорлив човек. “Тези, които са начело на градовете, казва Цицерон, прехвърлят своята мъдрост и върху тези, които са далече от обществените дела, т.е. от политиката”. Според Цицерон “градът” е олицетворение на съвършенно обществено устройство.

Цицерон счита също така, че успешни управление е невъзможно правосъдие. Той е съратник на ”естественото право”, т.е. на правото, съобразено с природните закони. “Съществува един истински закон – това е рационалното право, съобразено с природата, разпространено над всички живи същества и винаги в съгласие със самата нея”.

Тази идея се подхваща и доразвива от учените през последните четири столетия на второто хилядолетие. Развитието на обществото след социалните революции през VXIII и XIX век е било практически невъзможно без използването на правните норми за регулиране на взаимоотношенията гражданите при управлението на държавата. Това е крайно необходимо при утвърждаването на демократичната форма на управление.

Интересни промени в политическата мисъл настъпват през средновековието. Те се реализират под силното влияние на християнската религия. Според християнската религия Бог е извън видимата природа. Религиозните виждания се разпростират извън сетивния свят на човека. Бог е винаги преди и вън от всякакъв опит.

Християнската революция променя радикално и оценката на политическата дейност. Според религиозните мислители, политиката се отнася за временното и преходното, а не за вечното, духовното и непреходното.

Така поставени проблемите, т.е. че религията има водеща и определяща роля, почти се изключват възможностите за развитие и реализиране на политически идеи. Дълго време през епохата на средновековието християнският морал и религия се превръщат в основен регулатор на човешките отношения. Те са и основни стимули з обществена дейност.



Към края на Средновековието се случва важно събитие в политическия живот на Англия. През 1215 година крал Джон след бунта на феодалите е принуден да подпише “Магна Харта” за регулиране на отношенията между него и поземлените собственици.

“Магна Харта” съдържа 64 члена, които уреждат чрез нормативен документ взаимоотношенията между Църквата, респективно краля и бароните (поземлените собственици). Постепенно тези норми се разпростират и по отношение на останалите граждани, и стават основополагащи за английската правна система за дълъг период от време.

За първи път в “Магна Харта” се записва клауза, че трябва да се спазва стриктно изискването съдебните дела срещу гражданите да се гледат от съд с участието на съдебни заседатели.

Според “Магна Харта” кралят е длъжен да се съветва с благородниците по всички въпроси, които засягат техните интереси. Няколко века по-късно функциите на контролен орган и на посредник между хората и краля се поема от Парламента.

Началото на нормативното регулиране на взаимоотношенията между хората и управляващите, респективно и в случаите, когато правото да управляваш се предава по наследствен път, се решава с “Магна Харта”. След нея, на един много по-късен етап този въпрос се решава от конституциите на отделните страни.

За Англия този проблем се решава след Великата социална революция от 1688. След тази революция Англия става конституционна монархия, в която не кралят а парламента утвърждава законите, чрез които се управлява страната.

Слага се началото на интересен етап в политическата дейност и в управлението на държавите. Парламентите чрез законите, които приемат уреждат, т.е. регулират взаимоотношенията между обектите и субектите в политиката. Правата и задълженията на двете основни страни на политическата дейност и на управлението в държавата правно регулирани. Самата дейност се реализира по правила, предварително регламентирани и известни на гражданите.

Популяризирането на парламентаризма като уникална форма за стабилизиране на управлението се постига през XVII и XVIII век, т.е. през периода на просвещението. Представителите на философията и политическата мисъл през този период отхвърлят категорично абсолютизма на кралете, независимо от настъпилите промени, свързани с класическия и просветния абсолютизъм. Отрича се категорично божествения произход на властта и абсолютния характер на монархията. Тяхната власт не е имала и няма божествен произход, и поради това не може да бъде абсолютна.



Вместо това, английският философ Джон Лок посочва, че божествен произход може да има само естествената свобода на хората, тяхната свободна воля. Всички хора според него имат правото на личен живот, на собственост и правото да се разпореждат с плодовете на своя труд. ­

Джон Лок изтъква, че всяка власт, независимо от нейния произход трябва да се упражнява със съгласието на подвластните, и това трябва да се реши с договор. В този документ трябва да се определи кой ще създава законите и какви са задълженията на управляващите и гражданите при тяхното нарушаване. Властта, разбирай властимащите, трябва да създават закони в името на общото благо, а не за лично облагодетелстване. При нарушаване на този основополагащ принцип народът трябва да има право да смени властимащите. Джон Лок категоричен, че в такива случаи монархията трябва да се смени с република.

Новото и непреходното в тази философска и политическа теория е поставянето на човека и неговите потребности като основна цел на политическата дейност и управлението. Това е характерно за хуманизма като много важен и значим период в развитието на политическата мисъл.

Хуманистичните възгледи на Джон Лок намират много последователи в целия свят. По-известни имена сред тях са Жан-Жак Русо – Франция, Дейвид Хюм – Шотландия, Кант – Германия, политическите водачи на Америка – Томас Джеферсън и Бенджамин Франклин и др.



Значителен принос за развитието на теорията на естественото право има френския философ и политолог Шарл де Монтескьо. Монтескьо е дълбоко убеден в перспективите на републиканското управление. Под влиянието на древногръцките философи той отхвърля демокрацията като перспективен модел на управление. В своя труд “Духът на законите “(1748) той развива основополагащата политическа идея на Джон Лок за разделението на властите. Според него разделението на властите на съдебна, изпълнителна и законодателна е необходимо условие за равновесието в обществото. Чрез разделението на властите се гарантират по-добре основните свободи на гражданите.

За първи път идеята за разделението на властите се реализира практически в Америка. Американската конституция е първият писмен документ в света, в който централната власт е разделена на: президент, конгрес и съдебни органи. Конституцията на Америка е приета преди повече от 200 години и се прилага и до днес с незначителни поправки.

Друг важен документ, свързан с утвърждаването на хуманистичните идеи в управлението е Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г. Тя е оказала съществено влияние върху конституциите на много държави. Тази декларация стои в основата на идеите за демократизиране на системите за управление във всички страни. Към това са насочени и усилията на страните от Европейската общност. Към това е насочена и борбата тоталитарните режими, запазили се все още в отделни страни.

По всяка вероятност тази идея ще има водеща роля и през третото хилядолетие. Ще се търсят и ще се използват все по-пълно обединените сили на държавите за преодоляване на тоталитаризма и деспотизма при управлението и политическата дейност. Ще се създават все по-добри възможности за утвърждаване на демократичните форми на управление.

Реализирането на тази основополагаща политическа идея ще се отрази благоприятно на развитието на политическата психология. Нейните усилия ще бъдат насочени към създаване на все по-благоприятни условия за приобщаване на гражданите към политическата дейност и в управлението. Това ще изиграе много важна роля за доближаване на реалната политика до нуждите и въжделенията на гражданите.


3. Предмет и задачи на политическата психология.
При определяне на предмета на всеки приложен клон на психологията трябва предварително да се изяснят три съществени неща:


  • характера и особеностите на дейността, чийто психологически проблеми ще изяснява, т.е. ще изследва;

  • възможните психични процеси, психични състояния и психични качества на личността да бъдат изследвани с обективни методи, а не да се разчита главно на субективната информация, която дава изследваната личност;

  • възможностите получените резултати да бъдат използвани в практиката, за да се постигне по-голяма ефективност от извършването на дадена дейност.

Предварителните научни изследвания показват, че и по трите показателя политическата дейност можа да бъде обект на специални научни изследвания.

Политическата дейност е строго специфично явление в живота на обществото. Нейното извършване е обективно обусловено явление. Без нейното извършване е невъзможно съществуването и особено развитието на социума.

В необходимостта от управлението на социума чрез извършване на специфични политически действия са се убедили още в древността. Самото развитие на обществото, в това число и на държавите трябва да бъде подчинено на някаква политическа идея. Нейното реализиране на практика се отразява на формата на управление, т.е. на взаимоотношенията управляващи и управлявани.

Реализирането на всяка политическа идея обикновено има повтарящо се действие. То протича винаги в строго специфични социални и психологически условия. Крайните резултати от дейността зависят както от личностните качества и възможности на лицата, които я извършват, така и от готовността на социалната общност да приеме определени политически идеи и да се съобразява с предявените изисквания и претенции на управляващите.

Политическата дейност има строго специфичен характер и по отношение формите и методите, които се използват. Освен възникването на определени идеи, тя предполага и вземането на специални мерки за привикване на хората с определени изисквания.

Политическата дейност в обществото е нормативно регламентирана, независимо от това дали съответните нормативни актове се приемат или одобряват единодушно от всички. Политическите дейци много често използват различни средства за привикване на хората към резигнация, т.е. към подчинение.

Властта, която е свързана с политическата дейност не винаги се получава с общото съгласие на населението. Тя може да се взема и задържа с непозволени, т.е. с морално неоправдани средства.

Психичните процеси, психичните състояния и психичните качества хората могат да се изследват с обективни средства и методи. Това може да се постигне както с класическите методи на психологията, така и чрез използването на някои по-съвременни методи за събиране на емпирична психологическа информация, каквито са тестовите методики, програмираното интервю, анкетата и др.

Реалната практика има изключителна нужда от стабилна психологическа информация за процесите и явленията, които съпътстват политическата дейност. Това е особено необходимо за обществено значимите, т.е. за позитивно насочените форми на политическа дейност в обществото.

Разбира се, резултатите от психологическите изследвания на политическата дейност могат да бъдат успешно използвани и при организиране на действия за преодоляване или отхвърляне на определена форма на политическа дейност. Резултатите от тези изследвания могат да се използват в практическата дейност както на управляващите, така и на управляваните.

Всеки приложен клон на психологията използва определени психологически закономерности, специфични за определена дейност. Това с пълна сила важи и за политическата психология. Като приложен клон тя е задължена да използва психологическите закономерности, характерни за политическите взаимоотношения между хората, и за реализирането на конкретни политически действия.



При такава постановка на проблемите, предметът на политическата психология би могъл да се определи както следва: политическата психология е специфичен приложен клон на психологията, който се ангажира с изучаване на психологическите закономерности, обуславящи политическите взаимоотношения в обществото и практическото реализиране на конкретни политически действия.


Обект на изследване от тази наука са както лицата, ангажирани с политическата дейност управляващи и управлявани, така и формите и методите, които се използват за реализирането на самата дейност. През последните 2-3- десетилетия на XX в. особено внимание се отделя за изследване на демократичната форма на управление, свързана с все по-широко участие на гражданите в реализирането на политическата дейност.
Основни задачи на политическата психология:


  • психологически изследвания на дейността на политическите сили, непосредствено ангажирани с политическа дейност;

  • психологически изследвания на социалните процеси, свързани с приемането или с отхвърлянето на определена политическа идеология и съответна форма на управление;

  • психологическо изследване по формите и методите, които се използват за постигане на позитивно политическо влияние, или за противодействие на определена политическа идеология и съответна форма на управление;

  • дейността на партиите – управляващи и в опозиция са специален обект на психологически изследвания. Такъв обект са и действията на политическия актив и лидерите на партиите.

С развитието на политическата психология тези задачи могат да се разширят. Напълно възможно е и да се направи вътрешна диференциация. Основна роля за по-нататъшното диференциране на научно-изследователските задачи ще играе натрупания психологически научен опит, свързан с провеждането на повече приложни научни изследвания.



4. Методология и методики на психологическите на политиката и на властта.
При научното изследване на политическата дейност взаимно си влияят няколко науки: философия, социология право и психология. От психологическите науки най-силно е влиянието на социалната психология.

Ангажирането на всички тези науки с изследване на политиката и политическата дейност е позволило още в началото да се търсят и изясняват различни аспекти на явлението. Така например:



  • философските изследователи са насочили своите усилия към изясняване на произхода, същността и историческите промени в политическата дейност;

  • юристите са се интересували от ролята на правните норми и правните институции при реализирането на тази специфична социална дейност. За тях нормален политически живот в една страна не е възможен без наличие на правни знания и стабилна правна подготовка у политическите дейци;

  • социолозите са търсили възможности за изследвания на ролята и значението на политическите отношения и политическата дейност за функционирането на социума и за успешното управление на държавите;

  • психолозите и по-късно социалните психолози са изследвали влиянието на политическите идеи и на действията на властимащите върху живота и поведението на хората. Специално внимание в своите изследвания са отделяли и на политическите лидери (вождовете), на техния възход и падение.

Политическата психология, утвърдила се като наука през втората половина на XX век, използва постиженията на тези науки не само при изясняване на своята предметна област и научно-изследователски задачи, но и при изясняване на методологията на методиката на емпиричните изследвания.

За разлика от някои други приложни клонове на психологията, политическата психология стартира при по-ясна методологическа основа. Нужни са били много малко усилия за нейното прецизиране. Научните изследвания в тази наука са стартирали при ясни научни позиции за самата дейност, за нейната роля и значение, и за възможностите да бъде изследвана от позициите на психологията.

За научните изследвания по политическа психология актуално значение имат следните методологически подходи:


Бихейвиористичен подход

Учените, използващи този подход в психологическите изследвания ­обръщат активно внимание на политическото поведение и на факторите, които го обуславят. Те се интересуват от стимулите за политическите действия. Не се интересуват и не събират информация за ролята на индивидуалното и груповото съзнание.

Този подход отдава по-голямо предимство на влиянието на социалната среда и на институционализираните средства за политическо влияние.

Активни привърженици на този подход са американските учени Ч.Мериъм и Х. Лосауел.
Институционален подход

При този подход особено внимание се отделя на влиянието на институциите, ангажирани с политическата дейност.

Според мнението на учените, защитаващи този подход, институциите, включително и партиите, играят определяща роля не само за разпространението на политически идеи, но и за мобилизирането на хората за тяхното практическо реализиране.
Структурно-функционален подход.

Този подход е разработен и популяризиран от американските политолози Т. Парсенс и Р. Мертър. Те разглеждат политическата дейност като важен фактор за преодоляване на противоречията и катаклизмите в обществото като система. За тях всички политически идеи са полезни, когато са насочени към стабилизиране на обществените отношения. При този подход се отдава изключително значение на политическите действия.
Синкретичен подход.

Застъпниците на този подход разглеждат политиката като дейност за възстановяване на развитието на обществото. Учените изтъкват, че обществото е сложна система, която постоянно се сменят две състояния - равновесие и неравновесие.

Политическите идеи се раждат, а политическата дейност се активизира през периоди на обществено неравновесие. То е свързано с постоянния стремеж на хората да преодолеят хаоса, неравновесието и свързаното с тях напрежение.

Синкретичната теория е разработена за първи път в физиката и химията от белгийския физик от руски произход Иля Пригожин. За нейното разработване той поличава Нобелова награда.

Учените-политолози, застъпващи се за този подход изтъкват следните негови предимства:



  • той обръща особено внимание на стимулите за политическа дейност;

  • политическите идеи и политическата дейност търпят постоянни промени, повлияни от дестабилизирането на обществения живот и обществена практика;

  • при психологическите изследвания трябва да се отчита, че хората не са просто наблюдатели и съзерцатели на политическите процеси, а вземат активно участие в тях. Тяхното пристрастие се отразява и върху резултатите от психологическите изследвания по политическа психология;

  • политическото мислене и политическото поведение се променят както в онтогенетичен, така и в филогенетичен план;

  • политическото мислене и политическото поведение са строго специфични за различните страни. За това влияят както условията, така и традициите в политическата дейност.


Евристичен подход

Този подход се използва както в както в политологията, така и в политическата психология.

При този подход се обръща внимание на необходимостта, че при изследване на сложни обществени зависимости, освен на мнението и отношението на непосредствено ангажираните личности, трябва да се разчита и на становището на компетентните лица – практици и теоретици.

При този подход се разчита не на формално-логичните анализи, а главно на нестандартните идеи и виждания. Обръща се внимание на тенденциите в мненията и становищата на специалистите.

Евристичният подход може да се реализира както под формата на дискусия, така и като политическа игра. В такива случаи участниците демонстрират както своите познания, така и своето отношение към политическите идеи и политическата дейност.
Формално-логичен подход – математическо и компютърно моделиране.

Математическите и компютърните модели на политическата дейност дават възможност да се провери влиянието на политическите идеи в една стандартизирана ситуация, т.е. в ситуации, освободени от условностите на социалната среда.

Математическия модел улеснява и облекчава логическото мислене при изясняване на насоките на политическото влияние, популярността на политическите идеи, възможните последици от популяризирането на едни или други политически идеи.

Математическите модели улесняват и прогнозирането в политическата психология.


Статистически подход

Този подход е популярен както в политологията, така и в политическата психология. Той дава възможност да се проучват мненията и становищата за политическите идеи и политическата дейност на големи съвкупности от лица.

Този подход дава възможност да се провеждат и сравнителни изследвания за отношението към водената политика от различните политически движения, сред хора от различни възрасти, с различен социален статус или различаващи се по полов признак.

При използването на този подход се работи с т.н. “представителни групи” на дадена съвкупност от лица. Броят на лицата от групата се определя чрез статистически формули.

В така представените подходи за изследвания по проблемите на политическата психология е обобщен опит на много учени, работили в минало и днес. Те показват, че политолозите и психолозите, работещи в областта на политическата психология са търсили различни възможности за да надникнат по-дълбоко в същността на политическите процеси, протичащи в обществото и за промените в поведението на участниците в политическата дейност, протичащи в различни политически условия и при различни системи на управление.

Всички представени подходи показват, че е налице постоянен стремеж на учените за събиране на по-точна и по-значима в научно отношение информация за психиката и поведението на субектите и обектите на политическата дейност в обществото.

В почти всички изследователски подходи се търсят възможности за изследване на субективното отношение на личността за политическите идеи, политическата дейност и властта на определени политически субекти.

Предложените изследователски подходи от повечето учени се определят като изследователски методи. В това няма нищо лошо. Всъщност при всички тях се търсят различни начини за изследване на психологическите аспекти на определена дейност.

Що се отнася до методите за събиране на емпирична информация, определени като изследователски инструментариум, в политическата психология се използват същите методи, които се използват в останалите клонове на психологията. Разчита се както на наблюдението, така и на самонаблюдението на тези лица.

Твърде популярни са и такива методи за събиране на емпирична информация, като беседа, интервю, различни видове анкетни въпросници, тестове и др.

Както показва анализът на изследователските методи, при тези изследвания много често се търси и нестандартното, свободно изразено мнение на изследваните лица. Много често се използват различни политически събития, каквито са изборите, допитванията и др. за изследване мнението на различни групи лица, включително и тяхната оценка за политическите дейци и политическите партии.

Психолозите-изследователи на политическата дейност трябва да се предпазват от пристрастия, повлияни от политически идеологии, политически партии, политически движения.

5. Проблемни насоки на психологическите изследвания на политиката и на властта.
Големият интерес към политологията и политическата психология безспорно е свързан с теоретичното ориентиране към демократичните форми на управление на държавата. Постепенно слязоха от историческата сцена тоталитарните и диктаторските режими на управление .

Развитието и утвърждаването на парламентаризма в управлението постепенно наложи плурализма в политическия живот. Стремежът към овладяване на политическото пространство от повече партии стана характерно явление за редица страни.

Рекламирането на различни политически идеи и концепции за управление на държавата и особено на икономиката ,неминуемо наложи да се използват и възможностите на политическите науки ,в това число и политическата психология. Освен усвояването на политическите идеи и като изключително актуална задача се очертава и преодоляването на индиферентното отношение на гражданите към политическата дейност.

Като изключително актуален проблем за реалната практика си остава въпроса за преодоляване на политическата конфронтация и най-вече използването на нечисти средства в политическата борба. Особено в новата демокрация много трудно се постига градивно политическо сътрудничество при обсъждане на националните интереси.

Глобализмът, който се налага повсеместно след края на студената война,налага сериозна преоценка на приоритетите на властта във всяка страна. Активното икономическо и военно сътрудничество с развитите страни съвсем не означава,че трябва да се разчита главно на приспособяването и примирението, а не на отстояването на трайните национални интереси.

В политиката и особено в международната политика на всяка по-малка страна трябва реално да се оценява нейния потенциал за развитието на икономиката и за активна международна политика. Това безспорно ще се отрази на положително върху авторитета на управляващите партии.

Успешното решаване на този проблем винаги е свързан с подготовката и личностните качества на кадрите,ангажирани в управлението на страната. Поставям този въпрос, тъй като все още ръководствата на политическите партии и в управлението на държавата се ангажират личности с ограничени възможности. Трезвата оценка на техните качества се заменя с политическа демагогия. Така например принципът за екипност при подбора на кадри за управлението много ’’успешно’’ се използва от всички политически партии ,за включване в управленските екипи на посредствени личности.

Това са изключително актуални проблеми за политическата дейност и за властта при условията на политически плурализъм и упражняване на власт при стриктно спазване принципите на демокрацията: изборност на органите за управление, разделение на властта, гарантирани права и свобода на гражданите.

При така очертаните нужди на обществената практика приоритетните проблеми на политическата психология, като наука,се свеждат до следното:


  • изясняване на основните психологически закономерности ,които играят важна роля за утвърждаване на демократичната форма на управление на държавите;

  • изясняване на психологическите закономерности, които играят важна роля за повишаване политическата активност на гражданите;

  • изясняване на психологическите проблеми на политическите парти и движения при условията на демократичното управление на държавите;

  • изясняване на психологическите предпоставки за възникването на граждански движения и ролята им на специфичен коректив на властта;

  • изясняване на психологическите закономерности, обуславящи политическата конфронтация и нейното преодоляване;

  • изясняване на психологическите закономерности, обуславящи утвърждаването на политически лидери при условията на политически плурализъм и демократична форма на управление на държавата.

Наред с тези актуални проблеми на политическата психология, обусловени от новите тенденции в общественото развитие и формите на държавно управление, тази наука се интересува и разработва и такива проблеми като:

  • политическа идеология и политическа психология;

  • личност и държава;

  • личност и политика;

  • социално-психологически механизми на властта;

  • психологическа типология на политическите лидери;

  • подходи и прийоми за постигане на ефективно политическо ръководство.

Изброените проблеми са традиционни за политическата психология. Те са разработвани в миналото. Към тях се проявява интереси в началото на третото хилядолетие.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница