Предмет и задачи на политическата психология. Политика и власт същност и особености



страница3/4
Дата10.05.2017
Размер0.9 Mb.
Размер0.9 Mb.
1   2   3   4

Човечеството от най-дълбока древност до наши дни е живяло с една илюзия, при която социалното господство, свързано и обусловено от собствеността върху средствата за производство се е идентифицирало или изменяло с политическото господство. Тази погрешна представа за социалното и политическото господство битува в народопсихологията и до ден днешен.

Векове наред хората са живеели с илюзията, че справедливостта може да възтържествува, ако се сменят тези, които управляват, т.е тези, които държат политическата власт в свои ръце. Те са жадували за по-голяма социална справедливост и по-голяма социална свобода, без да осъзнават, че тя е невъзможна в нейния абсолютен вид докато в обществото има социално неравенство, а следователно и социално господство.


Свободата на избора има както правни и политически измерения, така и чисто социални. Получаването на образование, усвояването на професия, развиването на бизнес винаги е било свързано и с инвестирането на определени средства. Изключения може да има, но и в миналото и днес по-големи успехи са имали тези, които са разполагали с повече средства.

През всички ери в развитието на човешката цивилизация е съществувало социално господство. То се е развивало като е сменяло своите реални носители, но винаги се е стремяло да гарантира своята сигурност и своята власт чрез дейността на органите за държавно управление. Това се е постигало както при монархическата, така и при републиканската форма на управление.

Самото обновяване на социалното господство е ставало по еволюционен и по революционен път. Сменяли са се лицата, но не и самото социално господство.

Революционерите не винаги са ставали господари в социалния смисъл на това понятие, но политическата власт винаги е използувана за лично облагодетелствуване и за социално преуспяване.

Този проблем не беше решен в духа на християнския морал и при смяната на тоталитаризма с демокрация в бившите социалистически страни.. Нововъзникналият политически елит упорито и последователно използва политическата власт не само за придобиване на собственост, но и за забогатяване. И отново, както е било в по-близкото и по-далечното минало политиците се заеха с тълкуване на понятието равенство. Заговори се за “равен старт”, за “средна класа”, за “бързо забогатяване на всички”. Оказа се , че това са все илюзии, които трудно могат да се реализират практически.

Новите собственици, които все още не са се откъснали от политическата власт и държавното управление, за да печелят политическо доверие започнаха да се занимават и с благотворителна дейност. Всеки от тях искрено желае час по-скоро да се забрави как е спечелил парите и как е преуспял.

Новите социални господари стават все по-дръзки и по-арогантни. Сред тях трудно ще се намерят такива, които са склонни на меценатство, които се с ярко изразени алтруистични нагласи. Те много бързо забравят къде са били в близкото минало.

Приватизацията и активизирането на бизнеса трудно могат да преодолеят социалното неравенство и социалното господство. Богатите ще си останат по-малката социална група, но това няма да им пречи да упражняват своето социално господство включително и със средствата на политическата власт

Човечеството отдавна се е освободило от илюзията, че е възможен еднакъв социален просперитет при условията на социално неравенство и социално господство. Главно това, а не несъвършенствата в политическата пропаганда е основна причина за понижената политическа активност на населението.

Нито политиците, нито политолозите и политическите психолози са измислили оригинално средство за преодоляване на тази трудност. Те продължават да разчитат на по-добрата и по-успешната политическа дейност за намаляване на социалното напрежение.

И в науката и в реалната политическа дейност почти винаги се отрива стремежа за запазване на статуквото, свързано със социалното неравенство. Собствеността и социалното господство се обясняват по различен начин (божествен произход, наследяване, инициативност), но много рядко са предприемани стъпки за нейното ограничаване и експроприиране. Човечеството все още не е открило по-силен стимулатор в икономиката от частната собственост.

Опитът за замяна на частната собственост с държавна през периода на “държавния социализъм” не беше успешен, т.е през този период реален и пълноценен заместител на стимулиращата роля на частната собственост не беше намерен.

И от тук изводът, който се прави от редица политолози: държавата и в миналото и днес, обслужва и подпомага социалното господство, свързано и със запазване на социалното неравенство. Изход почти винаги се е търсил чрез социалното подпомагане на по-бедните слоеве от обществото, т.е. със създаването на “социална държава”.

Този извод може да се подкрепи и чрез анализи на политически възгледи и политически теории от миналото и днес.:




  • Учените политолози винаги са отбелязвали асиметрията в обществото, породена от неравенството. За повечето от тях тя е исторически обусловена. Политологията като наука просто се ангажира с изясняване проблемите на управлението при една даденост – социалното господство. Преодоляването на социалната асиметрия в обществото се търси главно на субективна основа – свързва се с преодоляване на състоянието на “инфантилност” т.е изтъква се , че хората сами са виновни за състоянието, в което се намират. Останал си беден, защото не си се досетил навреме какво да правиш.

  • За Адам Смит, Давид Рикардо, и К. Маркс причината за социалното неравенство и социалното господство е свързана с общественото разделение на труда.

  • За Аристотел и Тома Аквински социалното господство е възникнало от нищото. Според тях то е “обществено същество”.

  • Емил Дюркхайм също свързва собствениците и социалното господство с развитието на средствата за производство.

Според тези концепции робството е било необходимо за производствената дейност при робовладелското общество, крепостничеството при социализма и наемния труд при капитализма.

  • Религията във всичките и разновидности и в миналото и днес препоръчва смирение и доброта, препоръчва взаимопомощ, а не преодоляване на господството. Разчита се на добрите нрави, а не в промените на социалното статукво – съществуването на бедни и богати.

  • Социалното господство се полага на критична оценка от идеолозите на буржоазните революции(Томас Хобс, Джон Лок, Жан Жак Русо, Емануел Кант). Тези критични оценки се свързват главно с потисничеството.

По принцип и те не пледират за премахване на социалното господство, а за нормативно регулиране на отношенията между гражданите чрез по-широкото ангажиране на държавата. Изводът според тях е напълно логичен: пред законите всички са равни. Няма и не може да има съсловни предимства.
В съвременните политологични теории господството все по-определено се свързва само с политическото господство в държавата. На държавата се приписват неутрални функции. Приема се, че лошо управление може да има, но не и лош социален порядък, свързан с наличие на социално господство.

  • Макс Вебер отхвърля категорично актуалното значение на проблема за “социалното господство”. За него това в днешно време е само научна абстракция. Според него социалното господство е играло през периода на робовладелския е феодалния строй, където е била валидна и актуална системата за привилегия в управлението.

В своя абстрактен модел на управление той изключва изцяло възможността за влияние на “социалното господство”. Допуска само влияние на индивидуални и групови мотиви. Своята конструкция той обосновава с бихивиористичната школа в психологията “ стимул - реакция”.

Според Вебер и негови последователи хората отдавна са се освободили от комплекса “богат – беден”. Те просто искат да преуспяват и разчитат на добро държавно управление, реализирано от технократи.

Парсънс, Мортън и Истън приемат изцяло теорията на Макс Вебер за съществуването на социално независимо управление. Те разработват две теории: за ролите и за системите. Подчертано абстрактна е и теорията на Ч. Мийс за властващите елити.

И в трите случая става дума за теории, които са добре структурирани и обосновани в научно отношение, но са разработени откъснато от реалната социална действителност. Едва ли може да се приеме безкритично идеята, че в съвременното общество притежателите на средствата за производство са престанали да се интересуват от политическото управление. Те продължават да влияят върху управляващите партии и чрез своята икономическа власт, и чрез парламентарните лобита, както и чрез средствата за масова информация.



  • В някои съвременни теории за управлението се подлагат на критична оценка проявите на така наречения “бюрократичен социален контрол”. Той се оценява като социален натиск, несъвместим с новите взаимоотношения между машината и човека.

Според привържениците на тази концепция появява се чужда на човешкия Аз морална позиция. Тя е предпоставка за особено силна привързаност към обществените интереси. Машината, при съвременното индустриално производство придобива себестойност и значение за човека и най-вече за производственика.Човек живее със своята машина и в производството и извън него, като по този начин той става все по-зависим от нея.

Подобни промени се наблюдават и в оценките на международните отношения. Хората излизат все по-често от рамките на страните, в които живеят и съзнават своето бъдеще в рамките на международното сътрудничество или в конфронтацията между отделни страни.

При глобализацията на обществените процеси животът на човека все повече и повече зависи от състоянието на международните отношения. Разбира се това са все още тенденции, повлияни от процесите на глобализация. Проведени научни изследвания в отделни страни показват, че все още са твърде силни проявите на социален натиск. И бедните и богатите все още разчитат твърде много на това средство. Първите търсят чрез него промяна на своя социален статус, а вторите – неговото съхранение.

В заключение бихме могли да подчертаем, че едва ли в близка перспектива ще изчезнат напълно проявите на социален натиск. Те биха могли да се повлияят от някои екологични проблеми и да се реализират на базата на по-широко социално сътрудничество.




2. Държавата – илюзии и реалности.
Държавата е възникнала в точно определен момент от развитието на човешката цивилизация. Тя е възникнала тогава, когато е трябвало да се създаде по-надеждна организация за зачита на обществените интереси в градовете държави.

Особено силно заинтересовани за създаване на ред и сигурност са били представителите на господстващата класа – робовладелците. Те са били дълбоко убедени, че без създаването на обща организация и общи звена за управление тези проблеми не могат да се решат.

Държавата е осъзната необходимост от сравнително малка общност от лица – робовладелци, която постепенно се превръща в жизнена необходимост за всички, които са включени в дадена общност. Те не само я променят, но и очакват от нея много повече от това, което тя реално може да изпълни. Тя винаги е била необходима, но не винаги е могла да изпълни всичко, което са очаквали от нея. И това е така, тъй като нейните реални възможности винаги са били ограничени.

Още в зората на създаването си, държавата встъпва в ролята на инструмент на политическо управление. Нейните компетенции са били очертани в две насоки:

1. Не всички частни интереси са могли да станат обществени и държавни. Това прехвърляне се отнася само за една много малка част от частните интереси – това са интереси, свързани с гарантиране на по-сигурен живот, по-добри взаимоотношения при производството на материални блага и тяхното използване.

2. Държавата винаги се е използвала за запазване и утвърждаване на определени производствени отношения, а следователно и на определен тип социално господство.


Това са две съществени причини, които не дават възможност на държавата не само да гарантира задоволяването на всички индивидуални интереси, но и да ги защитава. Защитават се главно общодържавните интереси.

Институционализирането на властта в държавата и постоянното разширяване на нейните права за намеса в живота и интересите на гражданите са допринесли за възникване на дълготрайна обществена илюзия за това, че държавата може всичко да направи, ако е налице политическа воля. Политиците, ангажирани с държавното управление всичко могат, но не винаги са готови и имат желание за това. Тази илюзия битува и до днес в общественото съзнание. Тя е и основна причина за възникването на редица илюзорни представи за държавата и нейните възможности. Има много примери в подкрепа на това становище:



  • народът очаква от държавата спасение и избавление, но никога не може да го получи в пълна мяра;

  • неуспехите в управлението обикновено не се свързват със средствата, които се използват, а главно с това, че властта не е достатъчно строга;

  • народът е склонен постоянно да иска разширяване на административната намеса на държавата, но много рядко се отчита, че това реално води до ограничаване на правата на гражданите, а също така и до увеличаване на администрацията;

  • желанието за все по-обхватно и по-активно административно вмешателство на държавата в обществения живот реално води до рязко намаляване на обществената активност. Гражданите просто привикват с мисълта, че държавата е длъжна да прави всичко, а не те;

  • реализъм отсъства и в обещанията на политиците. Почти винаги те обещават много повече от това, което реално могат да изпълнят. Това увлечение вече се е утвърдило като нормална практика при политическо противоборство в държавата. Много често политиците приемат решения въпреки, че са убедени, че не могат да ги изпълнят;

  • политическото опиянение винаги е водило до взимане на нереални решения, които или не могат да се изпълнят, или изпълнението им ще доведе до сериозни разстройства в обществения живот и обществената практика;

Тези, и някои други недостатъци са твърде показателни, че реализмът е крайно необходим при предявяване на претенции към държавата и нейните органи. Държавата много неща може да направи, но нейните реални възможности не са неограничени. Реализмът в политиката е задължително условие за нейните успехи. Управляват тези политически дейци, които малко обещават но го изпълняват.


Извод: политикът трябва да бъде много добре подготвен научно и практически, за да може трезво и адекватно да оцени както възможностите на държавата, така и своите лични възможности.

3. Доверие и контрол по отношение на дейността на държавните органи
При демократичната форма на управление политическите дейци и политическите партии получават правото да управляват чрез избори. Изборната победа гарантира правото за участие в управлението.

Принципът на изборност прилаган по отношение на всички видове власти в държавата, предполага и необходимост от обществен контрол върху тяхната дейност. Гласуваното доверие трябва да се съчетава с ефективен контрол. Контролът гарантира не само добро изпълнение на поетите задължения, но и недопускане на отклонения и злоупотреби с власт. Нашата и световната практика показват, че такава опасност наистина съществува. Ето и някои по-обобщени примери в подкрепа на казаното:



  • установено е от политическата практика, че допускането една административна система да се разраства неимоверно много, реално води до ограничаване на контрола върху нея. В такива случаи управляващите започват да си прехвърлят вината, т.е персонална и институционална отговорност много трудно може да се потърси. При използване на подхода “игра на отговорности”, познат от българската политическа практика вината се деперсонализира – “има вина, но няма виновни”.

  • контролът върху органите на властта сериозно се затруднява както при бързото увеличаване на нормативните актове, така и при честите промени в тях. Непознаването на нормативните актове затруднява обществения контрол върху органите за държано управление.

  • контрол е нужен и върху оползотворяването на работното време на администрацията. Масова е практиката на пилеене на ценно работно време, което се отразява на ефективността и качеството на работата на отделните държавни органи.

  • нужни са точни правила и норми при реализиране на обединения, т.е. на коопериране на управленческите звена. Прибързаното и непреценено предварително обединение, почти винаги се отразява негативно върху работата и води до нейното влошаване.

  • при подбора на административните кадри, както и при възлагането им на конкретни задачи винаги трябва да се знае, че сериозна пречка в работата могат да бъдат и определени личностни качества. Няма такава политическа алхимия, която би могла за много кратък период от време да премахне влиянието на характерови недостатъци, на вредни навици и привички.

При подценяване на този въпрос напълно е възможна злоупотреба с власт при недостатъчно ефективен контрол. Психологическият подбор е задължително условие за постигане на по-голяма ефективност в дейността на изпълнителските кадри в държавния апарат.

Доверие трябва да се дава само, когато има реални очаквания за това. Компетентността на ръководните и на изпълнителските кадри, както и на тяхната пригодност за участие в управлението трябва да се изясни с психологически средства и методи, а не да се подменя, както това често се прави с политическа преданост. Тази “болест” е особено характерна за младите и неопитни политически партии, взели властта след революционни промени във обществото и в системата на държавното управление.



  • проблемът за разширяването или за стесняването на властта се решава след прецизна оценка на ситуацията, при която принудена да действа изпълнителната власт. При кризисни периоди правомощията на изпълнителната власт се разширяват, а след тяхното преодоляване се ограничават.

Разширяването на правомощията на изпълнителната власт трябва да се решава трезво и отговорно със съгласието на всички политически сили. Допускането на прибързани решения често води до ограничаване на обществената инициатива, а това е и опасно и вредно за политическата дейност и за управлението на държавните процеси.

ПЕТА ГЛАВА


Личност и политика


  1. Политическа комуникация – същност, особености, проблеми.

  2. Политическо въздействие - същност, особености, проблеми.

3. Идейно-психологически предпоставки за постигане на политическо влияние.



  1. Политическа комуникация – същност, особености, проблеми.

Политиката е специфична дейност насочена към обединение и управление на човешките общности. Тя винаги е свързана с функционирането на определени политически идеи, тяхното популяризиране, свързана е и с целенасочени действия за приобщаване на хората към тях, и за ангажирането им при решаването на конкретни управленски задачи.

Няма и не може да има успешна политика без целенасочени усилия аз приобщаване на гражданите към определена политическа идеология, свързана с утвърждаването на определена система за управление на държавата. И това е напълно обяснимо, тъй като без активна политическа подкрепа властта е нетрайна и трудно може да се задържи без използване на средства за насилие.

Политическите идеи играят особена стимулираща и мобилизираща роля, когато се разберат и преценят от народа, и когато в тях той вижда реална възможност за спасение, за по-добър живот. В това отношение обществото винаги се е нуждаело от нови политически идеи, чрез реализирането на които могат да се гарантират по-добри условия на живот и дейност.

Разбира се осъзнаването и осмислянето на новите политически идеи е сложно обусловен процес. При него вярата и недоверието в новите идеи и в политиците, които ги лансират често си сменят местата. И най-добрите политически идеи, които човечеството познава много трудно са ставали популярни и приемани от хората. Така е било в миналото, когато хората са били с по-ниско образование и трудно са осмисляли и оценявали новите политически идеи, така и днес, когато хората се намират на значително по-високо образователно и културно равнище. И това е така, защото хората винаги се съмняват, че могат да настъпят бързи промени в условията и в начина на живот, и че е възможно постигането на единомислие и единодействие.

В подкрепа на тази теза бих могъл да изтъкна следното: всяка успешно реализирана политическа идея в началото е имала твърде ограничен брой активни поддръжници. Нейната подкрепа се разширява и става популярна в кризисни периоди в развитието на дадена страна, и при предприемане на конкретни стъпки за реализирането й в управленската дейност. Главно тогава недоверието се заменя с по-голямо доверие, а политическата пасивност с политическа активност.

Освен това приемането и подкрепата на новите политически идеи почти винаги е свързано с определен риск, тъй като се стига до конфронтиране с властта. Страхът от негативните последици в такива случаи стимулира хората по-скоро към въздържаност, отколкото към политическа активност.

Не преминава без негативни последици за личността и активната подкрепа на политическите идеи, които се реализират от управляващата политическа сила. Неуспехите при реализирането на програмата за управление, допускането на слабости и недостатъци в самата управленческа дейност, също са предпоставки за по-голяма въздържаност, така и за отчуждение от определена политическа идеология.

Проведените психологически изследвания показват, че степента на популярност на определена политическа идеология не бива да се мери с еуфорията от митингите и политическите шествия. Бързият отлив на привържениците след вземане на политическата власт показва, че тя не е усвоена и не се е превърнала в реален стимул за значителна част от гражданите.

Тези трудности при приобщаването на личността към политическите идеи са наложили в политическата психология да се отдаде специално внимание на политическата комуникация.



Политическата комуникация е специфична дейност, която се реализира от политиците, и е насочена към приобщаване на хората към политическите идеи и тяхното практическо реализиране. И в далечното минало и днес лидерите и актива на политическите партии и политическите движения използват активно и целенасочено възможностите на политическата комуникация за лансиране на политически идеи, за тяхното популяризиране и за разширяване на политическото влияние сред гражданството. Освен актива на партиите и политическите движения в тази дейност могат да се включат и лица, ангажирани непосредствено в управлението на държавата, журналисти, научни работници и др.

Самото развитие на социалните процеси и на обществените отношения зависи твърде много от политическата активност на гражданите. Главно това, а не политическите демонстрации стимулират политическите партии да отделят особено внимание на политическата комуникация.

Позитивните резултати от политическата комуникация са твърде показателни за това дали дадена политическа сила не само може да спечели привърженици, но и успешно да управлява. И това е така, тъй като колкото е по-широка социалната подкрепа на дадена партия, толкова по-успешно могат да се реализират практически нейните задачи при спечелване на властта и нейното упражняване.

Самата политическа комуникация като специфична дейност е вързана със словесно общуване, със извършване на съпътстващи действия, с използване на различни символи и др. Всичко, което се използва в тази дейност предварително се обмисля и се използва целенасочено, т.е. съобразно конкретната ситуация.

В политическата комуникация, като специфичен вид дейност се очертават три съществени компонента:


  • Критична оценка на реалната действителност и на дейността на политическата сила, която държи властта;

  • Възможностите за преодоляване на съществуващите трудности и рязко подобряване на условията на живот при практическото реализиране на дадена политическа идея или идеология;

  • Какво предварително трябва да направят хората, за да се реализира практически лансираната идея или идеология.

От древността до ден днешен словото играе много важна роля при политическата комуникация. Техническите средства само облекчават и улесняват този процес, но не могат да заменят познавателното и емоционалното влияние на словото.

Тази изключителна роля на словото при политическата комуникация е изиграло съществена роля да възникне и да се популяризира специална наука за словесното представяне и популяризиране на определени идеи, за защита и отстояване на политически позиции – риторика. Тази наука е възникнала в Древна Гърция, но е много популярна и днес.

Като наука за словесното общуване с повече лица, риториката обръща внимание на средствата и методите, чрез които се улеснява осъзнаването и приемането на определени политически идеи.

Развитието на киното и на електронните масмедии разшири неимоверно възможностите за политическа комуникация с населението. Тази техника даде възможност да се използва и богат видеоматериал както за критична оценка, така и за разясняването на определени политически идеи.

Разбира се независимо от използването на технически средства за комуникация, участието на политическите лидери в този процес продължава да има изключително актуално значение. Словото на популярните политически лидери стимулира и възпламенява. Те са силни и с това, че могат да използват различни символи (думи, знаци, предмети), които имат както смислово съдържание, така и силно емоционално въздействие.

Известно е, че отделни думи-символи (свобода, братство и равенство), включени в съответни политически лозунги, политиците са успявали да възпламеняват масите и да ги ангажират в революционни конфликти. Символно значение може да има и конкретно действие на един обичан от масите политик.

В социалната психология има цяло научно направление, което е ангажирано с разработване на проблемите на символния интеракционизъм. В него се анализират символните аспекти на социалните взаимодействия. Резултатите от тези изследвания имат приложение и в политическата комуникация.

Овен разяснения и символи в политическата комуникация често се използват и политически митове. Чрез тях се обясняват по опростен и достъпен начин причините за социални и политически събития (бедност, ограничени политически права, икономическа безизходица, ангажиране във военни конфликти др.). Например: “Има бедни, защото не искат да работят”, ”Ангажираме се във война, за да спасим демокрацията”, “Не ни трябва тежко въоръжение, защото се приобщаваме към НАТО”, “Само Русия и никой друг не може да ни спаси от безизходицата, в която се намираме” и т.н.

Митовете, както и символите стимулираща и мобилизираща роля. Те се използват много активно от политиците през кризисни периоди от развитието на дадена страна.

Митовете са неточни и непрецизни от гледна точка на възможностите за изясняване на причините за настъпване на определени събития. Те се използват главно за обединяване на хората при шествия, протести, митинги с искания за промени в системата за управление, или за предизборни прояви и т.н. Митовете са удобна форма за приемане и отстояване на общо отношение (негативно или позитивно) към определена политика.

В политическата комуникация твърде често се използва и митът за мъдрия и всемогъщ политик, или ръководител на дадена страна. Това явление се среща през всички периоди от развитието на човешката цивилизация.

Митологизирането на лидерите съвсем не означава, че всичко което им се приписва те реално извършват. Така например те демонстрират активност и решителност, които не винаги можем да открием в техните реални действия.

Изследванията върху политическата митология показват, че митичните образи на лидерите се създават целенасочено, за да се постигне по-голям ефект от определена политическа дейност или за да се наложи по-лесно определена политическа идеология. Много често при митологизирането взема участие и самия лидер, чрез симулиране на активност, отзивчивост, непреклонност решителност и др.

Ето и някои подходи, улесняващи митологизирането на политическите лидери:



  • Сподели с приятели:
1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница