Преходът: Митове и памет, 25 години по-късно



Дата08.01.2018
Размер213.37 Kb.
Размер213.37 Kb.

ПРЕХОДЪТ: Митове и памет, 25 години по-късно

Тук представяме основните резултати от национално представително проучване на общественото мнение за равносметката от „25 години демократични промени в България”. Изследването е проведено сред 1 200 български граждани над 16 годишна възраст чрез пряко стандартизирано интервю по домовете. Използвана е стратифицирана по тип населено място извадка с квота по основните социално-демографски признаци – пол, възраст, образование.

Проучването е част от инициативата „25 години свободна България“.

Екипът на проучването споделя виждането, че равносметката както за комунистическия режим, така и за прехода, не се свежда до и не се изчерпва с колективните спомени и нагласи в един определен отрязък от време. Тя може да бъде постигана само в цялостния анализ на архивните документи, конституционната и правна рамка, законодателството, икономическия модел, културните пластове, медиите и пр. през целия този период – анализ, който тепърва предстои да бъде направен. Настоящото проучване не казва „истината” за прехода, а откроява поредица от бели петна, диаметрално противоположни във времето нагласи и прочити на най-новата ни история, които търсят своето обяснение и повдигат тревожни въпроси.

Основни изводи:

  • Двадесет и пет години след началото на демократичните промени в България, колективната памет за социалистическа България постепенно избледнява, а познанието за този период изчезва. 94% от най-младото поколение (16-30г.) споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат, дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена… 92% не познават нито в реален, нито в метафоричен смисъл границите на комунистическия блок. Познанията за епохата на комунизма се опират преди всичко на личните впечатления и разговори. Незначителен е делът на хората, които знаят за този период от книга 10%, филм, публицистично предаване (16%), училище или университет (10%).

  • Липсата на дебат в медиите и публичното пространство, както и абдикацията на културните и образователни институции от темите за този период лишават новите поколения от познание за идеологическата и политическа същност на комунистическия режим, за неговия обхват и неговия крах. Така постепенно социализмът бива забравян, а неуспехите на прехода го митологизират и идеологизират. За значителна част от българските граждани големите политически фигури и събития от края на 90-те – Тачър, Кол, Горбачов, Валенса, рухването на Берлинската стена са изместени от битовите спомени. В края на 2014 г. обществото се лута между идеализацията на годините на младостта, „работата за всички”, „безплатното здравеопазване”, мозаечните спомени за „манифестациите”, „дефицита на стоки”, „ограниченията за пътуване”, „липсата на свобода” и „репресиите над инакомислещите”.

  • На отстояние 25 години от края на социализма оценката за него е силно поляризирана и детерминирана почти изцяло от идеологическите убеждения на хората. Така например, хората с леви политически възгледи виждат в този период преди всичко спокойствието и сигурността. Липсата на безработица, безплатното здравеопазване, доброто образование и индустриализацията на страната са най-силните аргументи за позитивните оценки на този период, чийто изразител е основно най-възрастното поколение, при което левият и поколенческият прочит съвпадат. За разлика от левия, десният прочит на комунизма е много по-критичен, но и по-хетерогенен: ограничения, безправие, липса на свобода, диктатура, цензура са основните му носещи елементи. За хората с десни възгледи, това е строй, при който са ограничавани основни права и свободи, период на утопия и обществени заблуди. И докато левият прочит не вижда никаква сянка върху социализма, десният „признава” наличието на някои социални постижения - достъпно здравеопазване, постижения в образованието и науката, ниска безработица, спокойствие и др.

  • С течение на времето, равносметката за развитието на България в периода 1944г. – 1989г. се премества по подвижните пясъци на носталгията и преоценката. Крушението на много от надеждите за прехода „пренаписва” и оценката за социализма. Алфа Рисърч сравни оценките, които са давали българските граждани за периода 1944-1989 г. и за последния генерален секретар на ЦК на БКП - Т.Живков през 90-те години (в изследванията на НЦИОМ) и днес. Две години след падането на комунизма, докато е все още жива и релефна паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от НЦИОМ пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Т.Живков, докато днес е налице рязко преобръщане и идеализация (55% позитивни оценки). Оставен на личните спомени, на носталгията по загубената сигурност и изчезващо знание за тъмните му страни, комунизмът постепенно губи политическата си оценка, продължавайки да подхранва стари и нови митове.

  • Реконструкцията от днешна гледна точка на въпроса „накъде след 1989-та?“ очертава ясно петте кръга на представите за свободна и просперираща България – отваряне на границите и свободно пътуване (30%), повишаване на доходите и благосъстоянието (27%), развитие на пазарна икономика и нови възможности за работа (20%), повече човешки права и свободи (19%), връщане на частната собственост (18%), избор на управляващи чрез свободни избори (15%). Въпреки че, обективно погледнато, повечето от тези очаквания са факт – България е член на ЕС и НАТО, пътуваме свободно, върната е собствеността, имаме многопартийна система и свободни избори и пр., субективните усещания са, че очаквано и реално се покриват само в три направления – присъединяване към ЕС, свобода на пътуване и връщане на частната собственост. Едва 2% смятат, че са се сбъднали очакванията за върховенство на закона, 5% - за изграждането на демократични институции, 10% - за избор на управляващи чрез действително свободни и демократични избори.



  • Ако отношението към комунизма е поляризирано и силно белязано от индивидуалните биографии и политическите ориентации, то равносметката за последвалия период на прехода е в големите си щрихи много по-еднозначна, хомогенна и с ясен с отрицателен знак: 50% от населението над шестнадесетгодишна възраст намира развитието на България след 1989г. за неуспешно, срещу 10% позитивни мнения. Същевременно, оценките в личен план са доста по-слабо песимистични – едва 29% смятат, че са загубили по време на прехода. Налице много ясна тенденция - колкото по-конкретен и обозрим е обсегът на оценката, толкова по-умерени и нюансирани са мненията. Хората отчитат и негативните, и позитивните страни в своя живот. Обратното, колкото по-високо е нивото на обобщение, толкова по-силни са присъдите за неуспех и провал на българския преход.

  • Един от големите проблеми, с които се сблъскваме след 25 години промени е защо хората в личен план правят много по-нюансирана равносметка, отчитайки и придобивки, и загуби, но в обществен план виждат основно и предимно неуспехи? Отговорът, макар и на езика на всекидневието, може да се види в начина, по който българите определят спечелилите и загубилите от прехода: с опозицията „политици – обикновени хора”. Т.е. въпреки разслоението през изминалите 25 години, тази опозиция не е икономическа, не е поколенческа, не е етническа, а чисто политическа – тя предава усещането за формирането на „класа на летящите в бързата лента”, за които правила и закони не важат и „класа на пешеходците”, като тези две класи не могат да се срещнат помежду си. С нея общественото мнение изразява своето усещане за фундаменталния проблем на прехода – провал на върховенството на закона, неефективни и корумпирани институции, осигуряващи и покровителстващи злоупотребата с власт.

  • Масовата негативна оценка за прехода не е отрицание на целите на прехода. Изследването ясно показва, че хората не биха се отказали от достиженията на изминалите 25 години. По интуитивен всекидневен начин те са стигнали обаче до корена на проблема – не обвиняват конкретен политик или правителство, лява или дясна политика, а зле функциониращата държавност, която се е усъвършенствала в изсмукването на ресурси от общността, вместо в механизмите, гарантиращи спазването на законността, професионализма и почтеността. Така, след 25 години промени, българското общество е изправено отново пред политическо предизвикателство – изграждане на ефективни и некорумпирани институции, осигуряващо върховенство на закона и на политическото представителство, което да бъде гарант за взаимното ограничаване на злоупотребата с власт, а не за взаимното насърчаване.



  1. Двадесет и пет години след началото на демократичните промени в България – избледняваща и битовизирана колективна памет за социалистическа България

Трудно е да се каже дали има друг период в българската история, в който така бързо да се е стопявала не само паметта, но и да е изчезвало познанието за това какво е представлявал животът ни едва 25 години назад във времето. В края на 2014г. българското общество се лута между идеализацията на годините на младостта, „работата за всички”, „безплатното здравеопазване”, мозаечните спомени за „манифестациите”, „дефицита на стоки” и „забраната за пътуване зад граница” и почти пълната липса на интерес и знание за границите в буквален и преносен смисъл на комунистическата система у най-младото поколение. Големите политически фигури и събития от края на 90-те – Тачър, Кол, Горбачов, Валенса, рухването на Берлинската стена са изместени от битовите спомени. За значителна част от общественото мнение политическата конструкция на „социалистическата епоха” не съществува или е останала във вестникарските заглавия от далечните 90 години.

Днес 32% твърдят, че са много добре запознати с развитието на България в периода 1944-1989г. Почти същия (31%) е делът на онези, които твърдят, че изобщо не са запознати. Драматична е ситуацията при най-младото поколение – едва 6% от младите хора между 16 и 30 години твърдят, че знаят нещо за този период.



Самооценката е повече от точна. Днес, когато светът отбелязва 25 години от рухването на Берлинската стена, на 40% от българските младежи това не им говори нищо, а една трета не знаят, че преходът към демокрация в страните от Източна Европа започва през 1989г. Драмата на липсващото познание става още по-силна, когато стане дума за знакови фигури от близкото миналото – политиците, които със своето лидерство направиха възможна промяната, днес са неизвестни имена за мнозинството от завършващите училище, или университет. 68% от младежите на възраст 16-30 г. не знаят коя е Маргарет Тачър, 73% - кой е Роналд Рейгън, 89% - Хелмут Кол, 76% - Михаил Горбачов, а 51% - дори Тодор Живков. Полша, Чехия, Унгария и Словакия се посочват като част от комунистическия блок от 65%, но с това се изчерпва възприятието на границите този режим. За принадлежността към него на Куба (34%), и на бившите съветски републики – Грузия, Азербайджан, Армения, Казахстан, Таджикистан и Туркменистан (16%) не се знае на практика нищо.



Половината от децата на прехода, които знаят нещо за социализма, са почерпили познание основно от разказите на по-възрастните им роднини (36%), приятели или познати (18%). Епохата, пресъздадена от семейните разкази и преживявания неминуемо е по-битовизирана, откъслечна, пресъздаваща гледната точка на индивидуалния жизнен път. Този прочит е разбираем. Неразбираемо е обаче защо почти изцяло липсва систематизирано предавано знание за този период. Незначителна част от днешното младо поколение е придобило впечатленията си от публицистични предавания и филми (10% от запознатите ), или пък от статия, публикация или книга за този период (6%). Едва 14% споделят, че темата е била засегната по време на учебни занятия в училище или в университета.



Нито една образователна или културна институция няма систематичен ангажимент да покаже и предаде ценностите, функционирането и идеологията на този строй. Медиите, училището, университета, музеите са се отдръпнали от темата, оставяйки младото поколение да черпи познание за социализма главно от тесния семеен кръг и спомените на по-възрастните, които с течение на годините биват преосмисляни, забравяни или променяни. Така, бавно, но сигурно, познанието за епохата на социализма потъва в разговора между поколенията.

При по-възрастните поколения познанието за социализма естествено се базира на личното преживяване - 73% при 31г.-60г. и 98% при тези над 60г. Както и при по-младите, делът на познанието, формирано посредством образователните институции и публицистиката е много нисък (между 6 и 15 на сто). Макар и да имат висока увереност в своите знания, и при „живите свидетели” историческата памет избледнява. Така например, 46% от хората на възраст между 31г. и 60г. не знаят кой е Лех Валенса, 28% не разпознават Николае Чаушеску, 25% не знаят почти нищо за Фидел Кастро, а 44% не са чували за Георги Марков. Едва всеки втори над 30 годишна възраст знае, че Кавказките републики са били част от комунистическия блок, или е чувал, че Казахстан, Таджикистан и Туркменистан са принадлежали към СССР. Приблизително 20% се колебаят дали 1989г. поставя началото на демократичните промени в Източна Европа. 15% от поколението в зряла и по-висока възраст не може да посочи, дали края на социализма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена…



Двадесет и пет години след демократичните промени, българското общество е изправено пред избледняващо и ограничено в личните спомени познание за социализма. Липсата на дебат в медиите и публичното пространство, абдикацията на културните и образователни институции от тематизиране и проблематизиране на този период лишава новите поколения от познание за идеологическата и политическа същност на комунистическия режим, за неговия обхват и неговия крах. Така постепенно социализмът бива забравян, а неуспехите на прехода го митологизират и идеологизират.


  1. Защо никой не обича 10 ноември? Поляризация между левия и десния прочит на комунизма. Носталгията и въпросителните около неговия крах: „спокойствие“ срещу „ограничения“; „преврат“ срещу „революция“.

Оставен в значителна степен на забравата на времето, на избледняващите лични спомени и пренаписващи се разкази, в българското общество липсва консенсус за епохата на комунизма. Нейната оценка минава през личните и семейни биографии, които въпреки многобройните разлики в детайлите, оформят два сравнително консистентни прочита – ляв и десен.

На отстояние 25 години от края на социализма хората с леви политически възгледи виждат в този период преди всичко спокойствието (12%), сигурността (6% )и „работата за всички“ (11%). Това са трите най-силни асоциации, дадени в отговор на свободен въпрос. Другите, макар и по-рядко посочвани опорни елементи на възприятието за социализма в левия му прочит са – ред (4%), законност (4%), ясни правила (3%), благоденствие (5%), благополучие (3%) и просперитет (5%). Като цяло този поглед към социализма е кохерентен и праволинейно позитивен. Сериозно изключение от този единен възглед е сравнително честото споменаване на възродителния процес от 80-те години на 20-ти век (3%) и смяната на имената на българските турци (3%) - събития, оставили траен отпечатък върху съзнанието и колективната памет за социализма.



Липсата на безработица (79%), безплатното здравеопазване (69%), доброто образование (57%) и индустриализацията на страната (47%) са най-силните аргументи, формиращи положителната оценка за периода сред хората с леви политически възгледи. Неин носител е основно най-възрастното поколение, при което левият и поколенческият прочит съвпадат. Наслагването на романтиката на младостта със социалната политика на видимото равенство на фона на предизвикателствата, пред които е изправено днешното българско общество, обяснява в голяма степен силно изразените положителни оценки и носталгията към социализма.

За разлика от левия, десният прочит на комунизма, изразен отново в спонтанните асоциации, е много по-хетерогенен, нефокусиран и критичен. Тук липсва доминираща характеристика, каквато е налице вляво. Образът се изгражда около няколко носещи елемента – ограничения (6%), безправие (4%) , липса на свобода (4%), диктатура (5%), цензура (5%). Общото възприятие за периода 1944-1989 година е като за строй, при който са ограничавани основни права и свободи, период на утопия и обществени заблуди. Въпреки че позитивните асоциации са много по-рядко срещани, такива присъстват и са насочени най-вече към социалните измерения – достъпно здравеопазване (2%), постижения в образованието и науката (1%), ниска безработица (3%), спокойствие (2%) и др.

Въпреки отсъствието на единен вербален символ на комунизма сред дясно мислещите хора, различните акценти имат обща и най-вече ясно изразена ценностна основа - „не-свободата“ във всичките й измерения: забраната да се пътува в чужбина (58%), задължителните манифестации, които трябваше да създават усещането за единство между народ и партия (57%), дефицитът на стоки, характерен за непазарните икономики (46%), силовата поддръжка на режима – държавна сигурност, милицията, репресиите (47%), привилегиите на членовете на БКП (41%). На фона на икономическите реалности през последвалия 25 годишен преход, десните избиратели признават обаче и такива черти на социализма като липсата на безработица (49%) и безплатното здравеопазване (43%). Така, докато при левия прочит отсъства каквато и да било черна сянка върху социализма, то десният признава някои частични негови постижения. Социалните политики, без оглед на тяхната цена и налаганите ограничения за реализирането им, са онова устойчиво ядро във възприятието на комунизма, най-силно изразено сред левите избиратели, но споделяно и от по-широки социални слоеве.



Картината допълнително се усложнява от факта, че едно огромно мнозинство от хора (приблизително 68%) нямат ясно изразени политически възгледи и по различните въпроси се лутат от едната крайност в другата.



Аналогично е разделението в мненията и при оценката за началото на демократичните промени: революция или преврат е 10 ноември?

Коренно противоположните оценки за този ден също се опират на първо място върху политическите биографии и ориентации на хората и на второ – на личните спомени за това време. Така например, при хората с леви политически предпочитания доминира усещането за преврат (30%) и заговор на външни сили (20%), докато хората с десни възгледи са поляризирани между преврат (27%), победа на демократичните ценности (19%) и освобождаване от комунизма (14%). 10 ноември остава обаче, „чужда“ и „необичана“ дата, без своя ясна символика. За левите – защото тогава е нарушена целостта на строя, в който са вярвали години наред, а за десните – защото тълкуват тази дата като вътрешно-партиен преврат и свързват основната фигура в него, А.Луканов, с подмяната на демократичните процеси на един по-късен етап. 73% от младите хора между 16 и 35 годишна възраст нямат никакъв ориентир с какви процеси е свързана тази датата и естествено формират значителен дял от онези, които остават „без мнение”.





Като цяло обаче почти диаметралният прочит на комунизма от страна на хората с леви и с десни политически възглед, ясно показва липсващият консенсус в обществото относно близкото ни минало. Българското общество днес остава разделено в оценката си както за резултата от комунистическия строй, така за неговата същност.

  1. Равносметката за развитието на България в периода 1944г. – 1989г. в подвижните пясъци на носталгията и преоценката

Приблизително 69% от хората над шестнадесет годишна възраст се осмеляват да дадат категорична оценка за развитието на България във времето 1944г. – 1989г. Днес тази оценка е подчертано положителна – 44% намират този период за по-скоро успешен за страната, срещу 14%, за които той е по-скоро неуспешен. Почти една трета нямат формирано мнение, било поради незнание, липса на жизнен опит, или неориентираност какво точно се случва в този период.

Имайки предвид разликата между левия и десния прочит на комунизма, не е учудващо, че именно политическите пристрастия са факторът, който в най-голяма степен влияе и определя мнението и отношението на хората към развитието на България в този период. Разбираемо позитивни оценки се наблюдават значително по-често при хората с леви политически предпочитания. За 78% от тях развитието на България в периода 1944г. – 1989г. е било успешно. Негативно настроените и скептиците сред тях са едва 14% (8% не могат да преценят). Това са обикновено представители на по-възрастното поколение (над 61г.), живеещи в по-малките населени места и селата.

Негативните оценки се наблюдават много по-често сред респондентите с ясно изразени десни политически възгледи. Най-често това са представители на средното поколение (31г.-60г.), живеещи в по-големите градовете и столицата. Паметта и оценката им е съществено различна от тази на левите симпатизанти – едва 27% от тях намират развитието на България в годините между 1944г. и 1989г. за успешно, като 36% посочват периода за неуспешен, а 29% виждат както позитивни, така и негативни моменти.

Извън политическите пристрастия, другият ключов фактор, който влияе върху оценката за социализма, са крушенията на надеждите за преход, в който България да постигне свобода, справедливост и икономически просперитет. Един от най-любопитните резултати от настоящото проучване е преобръщането на мненията и „преоценката“ на личности и събития в светлината на задълбочаващата се тотална криза на обществено доверие в институциите, политиците, съдебната система и усещането за загуба на перспективи.

Алфа Рисърч сравни оценката за развитието на България през периода 1944-1989 година през октомври 2014 г. с данни от аналогичен въпрос, зададен от НЦИОМ през 1992г. Ако преди 22 години позитивните и негативните мнения са били почти в паритет, то днес негативните оценки за този период са спаднали двойно (от 30% на 14%), а позитивните са нараснали с 10 на сто. Така през 2014г., в съотношение 43%:14% доминира носталгично-идеализираният образ на комунизма.

Още по-драматична е промяната в оценката дългогодишният и последен ръководител на БКП – Тодор Живков. Две години след падането на комунизма, докато е все още жива и релефна паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от НЦИОМ пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Т.Живков. Днес отрицателните оценки падат до 25%, а положителните се покачват от 16% до 55%.



От 80-те години на 20-ти век е останал преди всичко споменът за аварията в Чернобил и оставката на Т.Живков. Те съществуват обаче като две паралелни реалности без връзка помежду им - отговорността на ЦК на БКП и на генералния й секретар за скритата информация за ядрения облак и заразените храни отдавна е изчезнала от общественото внимание. На фона на трудностите на прехода, на неговите антигерои и отсъствието на ценностен дебат, днес обществените нагласи реабилитират личности и събития, от които съвсем неотдавна искаха да се оттласнат.



Преоценка чрез идеализация – това е динамиката на общественото мнение за комунизма през последните 25 години. Левият и десният прочит показват две коренно различни лица на онзи строй, но оставен на личните спомени, на носталгията по загубената сигурност и изчезващо знание за тъмните му страни, той губи политическата си оценка, продължавайки да подхранва стари и нови митове.

IV. Прочитите на прехода – между обедняването, икономическите шансове и проваленото върховенство на закона

Ако отношението към комунизма и соц реалиите е поляризирано и силно белязано от индивидуалните биографии и съответните политически ориентации, то днешната равносметка за последвалия го период на преход е в големите си щрихи много по-еднозначна и хомогенна. И за жалост, с отрицателен знак.



Не само настоящото, но и всички проучвания от последните години сочат, че след 25 години промени, след избора на 9 парламента и управлението на 15 правителства, неизменно най-невралгични сектори остават: здравеопазване, съдебна система, сигурност, икономика, селско стопанство. Доколкото хората отчитат някакъв напредък и промяна към по-добро в сравнение с периода отпреди 89-та година, той касае основно развитието на медиите и инфраструктурата. Макар и да съществуват леки нюанси в оценките на отделните социални групи, като цяло мненията и присъдите са твърде сходни.
Настанилият се като че ли трайно в обществото песимизъм и усещането за загуба в прехода почти напълно е заличил усещането за коренно различната обществена атмосфера в първите години на прехода.
В изследванията на НЦИОМ през периода 1990-1997 могат да се открият поне три фундаментални разлики в сравнение с настоящите обществени нагласи:


  • На първо място, налице е била широка подкрепа за преход към пазарно стопанство, конкуренция, икономически и политически реформи, дори и в направления, от които мнозинството са нямали пряк интерес. Така например, поддръжниците на реституцията през

1992г. са 54%, срещу 19% против (27% не могат да преценят), въпреки че едва 9% от населението потвърждава, че към този момент е имало пряк интерес и лични ползи от тази реформа. Същевременно 63% са били за приватизацията под една или друга форма срещу 14% против (23% без мнение) и т.н. (НЦИОМ). Днес няма почти нито една сфера, в която необходимостта от реформи да среща толкова висока подкрепа. Така е, защото в редица от тях „реформите“ се изхабиха, преди да се случат.

  • На второ място, ако сред голяма част от симпатизантите на БСП са доминирали страховете – шок от бъдещето, шоковата терапия, обедняването, пазарната икономика, отказа от социализма, все широко популяризирани тези през онзи период, то сред градските жители, по-млади и по-дясно ориентирани оптимистичните очаквания определено са вземали превес – конкуренция, свобода, инициатива, просперитет са ключовите думи за тази част от обществото ни.

  • И на трето, но съвсем не на последно място, в първите години на прехода, независимо от всички фундаментални различия и острото политическо противопоставяне, съществува висока степен на доверие в представителните институции, в правителствата и политиците. Това може да се види както във високия процент гласуващи, в интереса и участието в политическия дебат, в проучванията от този период, които сочат нива на одобрение за основни институции в рамките на немислимите днес 50%-60%. За сравнение, последните парламенти приключиха дейността си с едноцифрено число на одобрение.

Макар и много от тези усещания и надежди да са избледнели или загубени, реконструкцията от днешна гледна точка на въпроса „накъде след 1989-та?“ очертават ясно петте кръга на представите за свободна и просперираща България – отваряне на границите и свободно пътуване (30%), повишаване на доходите и благосъстоянието (27%), развитие на пазарна икономика и нови възможности за работа (20%), повече човешки права и свободи (19%), връщане на частната собственост (18%), избор на управляващи чрез свободни избори (15%) и др. Макар и в началото на 90-те значителна част от хората да се лутат в представите си как точно трябва да бъде постигнато бъдещото общество (нито обхватът на промените, нито начинът на осъществяването им са изглеждали ясни и последователни) от перспективата на изминалите повече от две десетилетия оценката за обществената енергия и желание за промяна в началото на прехода изглеждат единни и с ясно определена цел – развитие на демократично общество и пазарни принципи в икономиката.



Днес обаче, заслужено или незаслужено, повечето хора живеят с усещането за излъгани очаквания. Погледнато обективно повечето от очакванията са факт – България е член на ЕС и НАТО, пътуваме свободно, проведена е реституция, имаме многопартийна система и свободни избори и пр. Субективното усещане обаче е, че очаквано и реално се покриват само в три направления – присъединяването към ЕС, отварянето на границите и свободата на пътуване, връщането на частната собственост. Качеството и начинът, по който се случват останалите очаквания, са в основата на трайния песимизъм на българите – най-силно се преживява, от една страна, крушението на надеждите за повишаване на доходите и благосъстоянието, както и възможностите за намиране на работа, а от друга – надеждите за справедливост и добро управление. Едва 2% смятат, че са се сбъднали очакванията за върховенство на закона, 5% - за изграждането на демократични институции, 10% - за избор на управляващи чрез действително свободни и демократични избори.

Сравнението между очаквания и реалности е в основата и на оценката за успехите и неуспехите на прехода. Резултатите очертават почти същата картина – успехи в отварянето на България навън, неуспехи в промяната на България навътре.

Анализът на общественото възприятие за неуспехите ясно показва, че те се разделят на две големи групи:



  • Икономически (безработица, инфлация, фалит на банки)

  • Политически и институционални – корупцията, възходът на силовите групировки, овладяването на държавата от олигархията

Различните социални групи акцентират донякъде на различни страни на неуспехите: хората с по-ниско образование, доходи и социален статус изтъкват преди всичко икономическите неуспехи и корупцията, а тези с по-високо образование и социален статус се спират отново на корупцията, но и на провала на държавата и институциите. Въпреки това обаче, погледнати в своята цялост, те описват двете страни на една монета – проваленото върховенство на закона, рушащата се държавност и административната некомпетентност изсмукват и преразпределят обществен ресурс по начин, който не само не гарантира просперитет, но създава всеобщо чувство за неравнопоставеност и загуба на смисъл.
Не е учудващо на този фон, че общата равносметка за прехода е също отрицателна:
50% от населението над шестнадесет годишна възраст намира развитието на България след 1989г. за неуспешно. Позитивно настроените са едва 10%, а 21% виждат както позитиви, така и негативи (19% не могат да преценят).

Така, позитивните спрямо негативните оценки за прехода са в различно съотношение, от една страна, при хората със свободни професии (23% към 47%), администрацията (17% към 47%) и частните собственици (12% към 42%), и от друга, при безработните (3% към 58%), пенсионерите (10% към 71%) и работниците (8% към 53%).

Тези разлики в цялостните оценки съответстват като правило на личните и семейни траектории през тези 25 години. Така например, едва всеки десети респондент със свободна професия или частен бизнес намира, че като цяло семейството му е загубило от прехода, докато всеки четвърти (24% за двете групи) се счита за спечелил. Коренно различна е равносметката за пенсионерите и безработните. При тези две групи считащите се за спечелили са рядкост (съответно, 6% и 1%) докато мнозинството от тях се позиционира категорично сред загубилите (48% и 41%).

Прави обаче впечатление, че оценките на микро равнище, в личен план, са по-малко песимистични (29% смятат, че са загубили по време на прехода), отколкото тези в макро план (50% определят развитието на България за неуспешно). Различни мотиви могат да стоят зад това разминаване, но е налице много ясна тенденция - като правило, колкото по-конкретен и обозрим е обсегът на оценката, толкова по-умерени и нюансирани са оценките. Хората отчитат и негативните, и позитивните страни в своя живот. Обратното, колкото по-високо е нивото на обобщение, толкова по-силни са присъдите за неуспех и провал на българския преход.

Не случайно, образователният, социален статус и професията водят до различия в оценките за прехода, докато политическите предпочитания – в много по-малка степен. Във всички случаи, идеологическите ориентации влияят върху цялостната равносметка за прехода много по-слабо, отколкото върху оценките за комунизма и върху очакванията в началото на 90-те.

Така, един от големите проблеми, с които се сблъскваме след 25 години промени е защо хората в личен план правят много по-нюансирана равносметка, отчитайки и придобивки, и загуби, но в обществен план виждат основно и предимно неуспехи? Отговорът на общественото мнение на един от основните въпроси – спечелихме ли от прехода? - определя, макар и на езика на всекидневието, корените на усещането за провал.

Основната опозиция, която хората определят в отговор на свободен въпрос: кой печели и кой губи от прехода, е: печелят политиците (41%) и на второ място, но също с висок дял (27%) – мафиотите, престъпниците, а губят обикновените хора, народа (54%). Въпреки разслоението и диференциацията през изминалите 25 години, тази основна опозиция не е икономическа (богати срещу бедни), не е поколенческа (млади срещу стари), не е етническа. Тази основната опозиция е политическа – усещането е за формирането на класа на летящите в бързата лента”, за които правила и закони не важат и „класа на пешеходците”, като тези две класи не могат да се срещнат помежду си.



С опозицията „политици – обикновени хора” общественото мнение изразява своето усещане за фундаменталния проблем на прехода - провал на върховенството на закона, неефективни и корумпирани институции, осигуряващи и покровителстващи злоупотребата с власт.

Поредица политически феномени от най-новата ни история показват следствията от този процес – трайната и все по-нарастваща загуба на доверие в политиците и основните институции на представителната власт, политическата апатия, банализирането на купуването на гласове, усилващата се роля на популистките и инженерни проекти, които играят с неудовлетвореността на хората, доколкото тъкмо тя е тяхната хранителна среда.



Убеждението и на леви, и на десни, и на хора с висок, и на хора с нисък социален статус е, че преходът е облагодетелствал преди всичко политиците и престъпниците. Поради това днес той е еднакво недолюбван и от ляво, и от дясно. Масовата негативна оценка за прехода не е отрицание на целите на прехода. Изследването ясно показва, че хората не биха се отказали от достиженията на изминалите 25 години. По интуитивен всекидневен начин те са стигнали обаче до корена на проблема – не обвиняват конкретен политик или правителство, лява или дясна политика, а зле функциониращата държавност, която се е усъвършенствала в изсмукването на ресурси от общността, вместо в механизмите, гарантиращи спазването на законността, професионализма и почтеността.



Ако обобщим, след 25 години промени, българското общество е изправено отново пред политическо предизвикателство – изграждане на ефективни и некорумпирани институции, осигуряващо върховенство на закона и на политическото представителство, което да е бъде гарант за взаимното ограничаване на злоупотребата с власт, а не за взаимното насърчаване.




Алфа Рисърч, „Преходът:митове и памет. 25 години по-късно”, Национално представително проучване, част от инициативата „25 години свободна България”



Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница