Проф д. ист н. Трендафил Митев унсс, катедра „Политология”



Дата26.04.2017
Размер141.05 Kb.
Размер141.05 Kb.

Възникване на светското знание за политиката през Българското възраждане
Проф. д.ист.н. Трендафил Митев

УНСС, катедра „Политология”
Резюме: Статията дава отговор на дискусионния въпрос: кой и кога започва разпространението на светските знания за същноостта и ролята на политиката сред българите. Авторът аргументира новата теза, че българската мисловност се освобождава от сковаващите догми на средновековната схоластика още през втората половина на XVIII век. Този успех оказва мощно влияние за всестранния икономически и политически напредък на българите в ново време.
Ключови думи: политика;политическа култура; псевдо-политика; политически традиции; политическо мислене.
Jel: N93
Академичната наука в България все още не е дала ясен и достатъчно убедителен отговор на въпроса: кога започва развитието на светската наука за политиката по българските земи в новото време? Кой е родоначалникът й, и с какви постижения е маркиран нейният старт? Съответно на кое място трябва да се постави политическата наука в номерацията, регистрираща изобщо появата и развитието на светските знания за човека и обществото у нас през Възраждането. Тоест – кога всъщност е повратната точка, “преходът” от християнско-догматичното към ренесансово-рационалистическото мислене в политическото битие на българите?

По правилата на една отдавна наложила се инерция, вече двеста години за “пионер” на светското знание в зората на Българското възраждане се сочи историческото знание. Като аргумент обикновенно се привежда появата на “История славяноболгарская”, написана от Паисий Хилендарски през 1762 г. Този труд обаче досега традиционно е анализиран предимно като “книга за миналото”, а не като книга “свързана с настоящето” или “като книга за бъдещето”! Казвам това, защото още от пръв поглед се забелязва необяснимото подценяване на богатата информация, която се съдържа там за политиката като самостоен продукт на цивилизования човешки интелект. Като инструмент, призван да осигури възходящото развитие на човешкото общество. В резултат напълно неоснователно се смята, че политическата наука в България е “сравнително млада” (някои я наричат дори “най-младата” от хуманитарните науки). Задачата на настоящата статия е да коригира тази невярна научна теза.

*

* *


Фундаментът на светското знание за политиката в България е положен преди 240 години. Основоположник и пръв теоретик на явлението “политика” е идеологът на Възраждането – Паисий Хилендарски. Следователно, заедно с информацията за родното минало, знанията за политиката са НАЙ-СТАРИТЕ СВЕТСКИ ЗНАНИЯ, с които започва цялостното духовно обновление на българската нация. Като типичен енциклопедист на своето време, освен че е първият светски историк, Паисий е и първият теоретик и пропагандатор на светската доктрина за политиката. Тази му роля сред българите стартира точно преди 240 години. Защо?

След написването на труда през 1762 г. близо две години той остава на килийната маса в Хилендарския манастир. В това време авторът очевидно е дообмислял, редактирал и е пренаписвал различни части от текста. През втората половина на 1764 г., когато вече е бил напълно убеден, че трудът му е завършен, Паисий отнася ръкописа си в град Котел. Изяснявайки на поп Стойко Владиславов какво ново се съдържа в показаните му стотина страници, хилендарският монах успява да убеди котленеца да се залови с тежката работа и да направи първия препис на книгата на ръка. Преписването е завършено на 29 януари 1765 г. Така че истинската народополезна и обновителна роля на Паисиевата книга започва не през 1762 г., а през 1764 – 1765 година. Едва тогава съчинението тръгва от ръка на ръка между българите. От този момент то се чете, преписва се, по него се дебатира, прокараните там тези се защитават или оборват и т.н. Тогава, наред със знанията за българското минало, за пръв път в новото време формиращата се българска нация се запознава и с една сравнително цялостна ренесансова концепция за същността и функциите на явлението, наричано “политика”.

Още в “Предисловието” на труда си Паисий Хилендарски формулира първото светско разбиране за същността и ролята на политиката, като явление изобщо. За да онагледи анализа си, той използва опита на гръцката нация: по всеобщо мнение на българите от втората половина на XVIII в., отбелязва Паисий, гърците са по-напред в своето развитие от българите, понеже са “по-политични. Тоест – защото знаят и умеят да “правят политика” в свой интерес. Политиката им е средството, чрез което те постигнат своите обществени успехи. Нейното ефикасно приложение в практиката – оттам тръгва материалният и духовният напредък на гърците. Така че в настъпващите нови времена за разлагащата се вече Османска империя, очевидно от политиката на всички останали поробени народи – включително и на българите, също ще зависи успехът или неуспехът им.

Паисий обаче ясно разбира, че “политиката” не може автоматично (сама по себе си) да стане инструмент за прогреса на даден народ. Всеки народ трябва да се научи да произвежда не “политика изобщо”, а само “полезна политика”. А необходимо условие, за това, според Паисий е “мъдростта” на съответния народ, до колко той е усвоил знанията и напредничавите обществени идеи на своето време. За пример отново дава гърците: Те са “по-политични”, обобщава Паисий, защото са “по-мъдри”! Под това авторът разбира, че вече са усвоили светското знание, че не робуват на суеверия и инерции в историческото си битие, а мислят рационално, прагматично и с яснота за перспективата.

На второ място, като изключително важен ресурс за формиране на умения за провеждането на успешна политика, Паисий търси в добре осъзнатите и разумно използвани специфични, естествени добродетели на съответния народ – особено на неговите водачи, и привежда примери от древноеврейската политическа история. Всички еврейски лидери след Аврам “нарекоха се велики на земли”, заявява Паисий, не защото някой от тях е бил богат търговец “или прехитър и горделив”. Онова, което ги е направило велики водачи на своя народ – тоест, успешни политици е, че те са били “праведни” и “незлобливи”. Под това Паисий разбира почтени в мислите и делата си, когато са решавали народните работи. И търпеливи (“незлобливи”), когато са търсели компромиси и разбирателства, а не конфликти с управляваните. С други думи евреите са оцелели, защото са използвали за основа на своята политика максимално добре характерните добродетели на техния етнос.

Като трето условие, позволяващо политиката по принцип да носи успехи, Паисий сочи умението, тя да се провежда последователно. В способността на народите да поставят и отстояват предимно собствения си народен интерес: “От гърците, отбелязва Паисий, има много народи по-мъдри и славни. Дали оставя някой грък (обаче б.а.) свои език, и учение, и род?” Търсеният от автора отговор естествено се съдържа в самия реторичен въпрос: “Не” – гърците са следвали и следват само и единствено своята собствена политика. Те не са допуснали някой да ги отклони от историческия им път и заради това са постигнали успехи.

На базата на посочените общи теоретични възгледи за политиката изобщо, Паисий пристъпва и към втората част на своята задача. Той прави перфектен за неговото време и условия анализ на разбиранията на част от съвременниците си за политиката като съзнателна човешка дейност. На практика така той обобщава двете алтернативни становища на един вече активно водещ се дебат по тази проблематика сред българското общество през XVIII в. Във въпросния спор са се оформили две коренно различни тези. Едната се защитава от представители на част от младата българска бържоазия, твърдо убедени, че по ред “обективни причини” българите не моглат и не биха могли изобщо да формулират и да провеждат една успешна за тях политика. Защо?

Първо, понеже българите в своя традиционен исторически бит са “прости и глупави”, т.е. един “неук народ”, който все още не познава светското знание. Това се доказвало с факта, че все още “няма от них много търговци и книжовници”!?

На второ място, гърчеещите се често защитавали своята теза с аргумента, че българите нямали и “речи политични”. В случая под “речи политични” те разбирали отсъствието на изявени политически оратори, в чиито език липсват отработени политически термини за изразяване на конкретни обществени интереси. Нямали и съчинения на политическа тематика. Следователно отсъствал инструментариумът, чрез който се изучава и успешно провежда политиката.

Третият аргумент, че българите не могат да провеждат успешна политика, гърчеещите се търсели в самият им начин на живот. По своя хилядолетен бит българите не били мореплаватели, а “прости орачи и копачи, и овчари и прости занаятчии”!? Това ги лишавало от постоянни контакти със свободните европейски народи, а оттам и невъзможността, поради липсата на общение с тях, да усвоят умението за успешна политическа дейност.

Казано обобщено, според гърчеещата се прослойка българите не били в състояние дори да се научат да произвеждат печеливша политика по напълно “обективни” и независещи от тяхното желание причини!? Точно поради това привържениците на прогръцката школа в ранновъзрожденското българско политическо мислене потърсили изход през втората половина на ХVІІІ в. В сближение с гръцката буржоазия. Дори смятали това си поведение за свое предимство и даже достойнство. “Лучше пристати по гръцки” – (“По-добре да се следват гърците”) – такъв бил техният политически девиз.

Точно с тази нова политическа доктрина влиза в остра полемика Паисий. В своя труд той защитава убедително и логично една диаметрално противоположна теза, която по същество отразява разбиранията на родолюбивата ранновъзрожденска част от българското общество. Паисий отхвърля безапелационно схващането, че поробеният български народ едва ли не е “обречен” на вечна политическа безпомощност, т.е., че по някакви обективни, “непреодолими” причини той изобщо не е в състояние (не е способен) да формулира, да разбира и да реализира полезна за себе си политика. За да защити изчерпателно своята нова политическа позиция, Паисий привежда серия от логични и убедителни аргументи.

Първо, полемизирайки, авторът на историята запитва своите опоненти: Дори и да се приеме за вярна тезата, че гърците са “по-политични”, то каква полза са имали българите специално от това някога? Например след ХV век, когато управлението на църковните им дела е поето от Вселенската гръцка патриаршия. Какви придобивки конкретно по тази линия могат да се посочат като основания, за да се оставят българите и в бъдеще гърците да ги ръководят и в новите политически процеси на разпадащата се Османска империя? Българите нищо реално не са спечелили (и не биха могли да спечелят) за себе си от такава политика. Гърците са доказали, че преследват само и единствено собствените си политически интереси. И оттук изводът на Паисий: “Немаш никакъв придобиток (печалба) от гръцка мъдрост и политика!”

На второ място в полемиката си Паисий поставя сериозния теоретичен проблем: А дали всичко, което някои лековерни българи наричат “мъдра политика” у гърците, наистина е “политика” изобщо? В тази връзка Паисий прави едно великолепно разграничение между политиката като колективни идеи и дейност, за защита на народните интереси, и нейния антипод – “псевдополитиката”. Така още преди 240 години Паисий ясно разграничава цивилизационното разбиране за явлението политика от политическото вероломство, от онова, което, образно казано, в Европа идеологическите защитници на католическата църква вече бяха нарекли “макиавелизъм”. Много от гърците, на които лековерни българи подражават слепешката, са само “СЕГАШНИ ХИТРЕЦИ”, констатира категорично Паисий. А ти “ги имаш за почест и чудиш се у них, и влачиш се на нихен език и обичаи”!? Така Паисий по същество разобличава невежеството на онези, които не са в състояние да разграничат истинското явление “политика” от политическото интригантство – от вероломната и безскрупулна дейност в междучовешките и международните отношения.

На трето място, за да убеди колебаещите се в правотата на предлаганата им нова доктрина за политиката и разликата между нея и лъжеполитиката, Паисий обобщава резултатите от дейността на онези, които спекулират с псевдополитиката и са я превърнали в средство за постигане само на користни цели. В случая за онагледяване на възгледа си авторът отново привежда пример с фанариотите: Те – “сегашните хитреци”, заявява Паисий, “нищо не творят” със своята дейност. Те чисто и просто само “ОТНИМАЮТ (ограбват б.а.) от прости и похищают неправедно”! Тоест – от тяхната дейност не само че няма “полза”. Обратното – тя е вредна, защото е средство за грабеж и път да се влезе в грях. Гръцките “лъжеполитици” са “неправедни”!

Четвърти аргумент, че българите не са обречени на вечна политическа безпомощност, Паисий търси в специфичните добродетели на българския народ. В онези негови безспорни достойнства, които дори гърците нямат. И Паисий ги изброява: българите не са горделиви, гостоприемни са – “всекиго в свои дом принимают и гощают”. Те “даруют милостиню кой у них просит”, заявява отново Паисий. Така той доказва, че в българския национален характер се съдържа най-важното – уважението към човешкото същество! Доброволната грижа за разрешаването на неговите проблеми. А това са най-важните и ценни качества на народния характер, на чиято основа българите могат да се научат да “правят” в бъдеще полезна и за себе си политика.

Като пети аргумент на своята оптимистична теория, че българите ще изучат изкуството да формулират и реализират мъдра модерна политика, Паисий сочи успехите, постигнати в миналото от техните славни царе и патриарси, т.е. успехите на онези, които са създали българската държавност. Дефинирали са многовековните правила на българските политически традиции. Управлявайки успешно, те многократно са успявали да превърнат България в решаващ политически и духовен фактор на Балканите и в Източна Европа. Казано иначе, в богатите български политически традиции, завещани от миналото, също се коренят мощни интелектуални и практически ресурси за ефективното политическо мислене на българите в новото време.

От тук нататък Паисий прави третият фундаментален принос при полагане основите на модерната българска политическа мисловност през Възраждането. Той маркира основите на светската методология за изучаване на явлението политика. Анализът на труда му показва, че Паисий като политически анализатор на своето време е усвоил, високо цени и препоръчва на съвременниците си най-много два основни метода. На първо място, това е “наблюдението на живата – текущата политика”. Него той прилага блестящо при анализа на съвременната му гръцка политическа теория и практика, както и на политическите илюзии на гърчеещите се българи.

Вторият сериозен научен метод, който Паисий цени, използва и препоръчва на съвременниците си в областта на политическото мислене, е ретроспективният (или историческият) метод. Тоест – възможността от следите на “мъдрата политика”, останали от миналото, да се формулират идеите за дефиниране на актуални задачи и за текущата политика „Историята дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели за доброто властване”, пише Паисий. „Как могат ... да управляват и изкореняват бунтовниците, как да се опълчат против външните врагове във войната, да ги победят и да спечелят мир”, заключава той.

За да може обаче този метод за изучаване на политиката да се използва рационално от поробените българи, на тях им е необходимо според Паисий, онова което днес наричаме светска “политическа култура”. На това авторът набляга най-много в своята история. Той отделя близо 90 % от целия текст на труда си, за да структурира съдържанието на една напълно ренесансова концепция за съдържанието на светската политическа кулура на българите. Анализът на написаното в “История славяноболгарская” показва, че това е следващият крупен принос на автора при полагане основите на светското знание за политиката по българските земи. Още тогава Паисий е прозрял главните елементи в съдържанието на онова, което може да се нарече национално отговорна и демократична политическа култура. Какво намираме в труда?

На първо място, Паисий формулира ясна представа за ценностите, които политическата култура (гражданското възпитание) трябва да уважава и най-вече да защитава. Като най-значими ценности Паисий смята и препоръчва обичта към своя народ и закрилата на българската културна идентичност (българския език), т.е. съхраняването на българската народностна традиция, нейното предпазване от асимилация. В тази връзка фразата на Паисий: “О, неразумнии и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш на свои език и не думаш” – се превръща във водеща стратегическо-политическа ценност за цялата възрожденска епоха. В нейна защита през ХІХ век възникват мощни национални движения за духовен прогрес и политическа свобода.

На второ място, Паисиевата представа за светска политическа култура на ранновъзрожденското общество включва принципи, с чията помощ се защитават значимите политически ценности на епохата. Сред най-съществените принципи той посочва: последователната защита на значимите народни интереси и политически ценности; неотстъпчивостта пред чуждите вредни политически пропаганди; убедеността, че това е единствено правилният път, за да могат и българите да постигнат онова, което например гърците вече са завоювали.

И на трето място, като важен елемент от структурата на новата светска и просвещенска политическа култура Паисий определя политическото знание. Най-напред знанието за това що е политика изобщо, по какво тя трябва да се разграничава от псевдополитиката. И на следващо място знанието за богатия политически опит, натрупан в традициите на нашия народ в миналото. И тук по същество започва един опит за цялостна реставрация на българската политическа практика от епохата на Първото и Второто царство. Като цяло Паисий разработва вярно тезата, че българите принадлежат към славянската етно-културна общност в Европа; вярна е тезата му за ролята на хан Тервел за спасяването на Източна Европа от арабската заплаха през 718 г.; истини са обобщенията му за последиците от Крумовите успехи срещу политиката на император Никифор; правилно е обяснено въстанието на Асен и Петър от 1185 г., царуването на Иван Александър, както и гибелта на България при Иван Шишман и Иван Страцимир. А всичко това означава, че Паисий поднася на съвременниците си немалък реален, автентичен български политически опит. Именно поуките от неговото обобщаване стават трайна основа на светското българско политическо мислене през Възраждането.

Онова обаче, което може да се нарече най-важно в Паисиевите усилия да даде на българите светско политическо знание, е стремежът то да бъде обобщено и теоретично. Така Паисий извежда няколко фундаментални политически извода (тип политически правила), които с пълно основание биха могли да се нарекат “закони за успешно практическо действие на българите” в перспектива. Най-важните са:



  • Българите са постигнали своите най-големи успехи в политиката, когато са имали своя свободна и независима държава.

  • Когато са били силни и непобедими в битките със своите външни врагове.

  • Когато владетелите са управлявали мъдро и предвидливо царството.

  • Когато са полагани системни усилия за духовния напредък на народа. А това е било възможно, когато българите са имали своя независима църква, управлявана от патриарх българин. Когато политическата власт се е грижела всестранно за институциите, създаващи културни ценности.

  • Когато постигнатото от българската политика е било защитавано от злонамерени интерпретации и нападки на недоброжелателни чужденци.

  • Най-големите неуспехи в политиката си обаче българите са преживявали, когато са били разединени. Когато враждата между народа и водачите му е надделявала пред интересите на държавата и народността. Този свой извод Паисий илюстрира блестящо с последиците от враждата между царете Иван Шишман и Иван Страцимир: “Страцимир и Шишман имали разпра и крамола, пише Паисий. Страцимир искал като по-голям брат да царува в Търново, но Йоан Шишман не искал да му отстъпи. В това време гърците и турците видели българското несъгласие и Мехмед се вдигнал отново с войска... Турците в това време надделяли и взели Търноград и поробили и завладяли цяла България”!?

Така по същество са разработени основите на светската българска доктрина за същността, източниците и възможностите на политиката. Паисий Хилендарски маркира началото на политическото възраждане на българския държавнически опит. Той пръв прозира, че онова, от което трябва да тръгне възрожденската българска нация в новото време, е да разбере, да се убеди, че човешката съдба – особено на поробените, не зависи от Бога. Тоест от някакви извънземни, ирационални сили, както внушава Библията, когата става дума за държавата, властта и управлението на обществото.

Паисий Хилендарски за пръв път ясно и убедително доказва, че всичко в живота на хората се постига чрез мъдрите дела на простосмъртните, чрез изучаването и разумното обобщаване на опита – текущ и минал, от страна на лидерите. А умението да се осмисли този опит в интерес на своя народ, да се превърнат изводите в база за рационални практически действия в настоящето – това е ПОЛИТИКАТА. Това е главното, най-важното което ранновъзрожденският българин е трябвало да прозре. А знанията за историята – т.е., историческите факти от миналото, се използват само като аргументи чрез които авторът на “История славяноболгарская” защитава своята ренесансова доктрина за политиката. В този смисъл, специално за методиката, стила и насоките на модерното българско политическо мислене Паисий изиграва ролята, която Никола Макиавели изпълнява два века преди това за европейското политическо развитие изобщо. Неслучайно именно след Паисий българинът осъзнава, че бъдещето му зависи от начина, по който ще мисли и действа политически, т.е. от неговата политика. В резултат с ускорени темпове се формират цялостната българска възрожденска държавна политическа доктрина. На преден план в нея са изведените три стратегически политически цели – създаване на светска просветна система и култура, извоюване на църковна независимост и политическо освобождение. Така че крайно време е да се каже ясно, че именно рационалистичното знание за същността и възможностите на политиката трябва да се счита като първата светска наука, която маркира същинското начало на българското политическо възраждане. От тук нататък тръгва богатият процес, свързан с формулирането на българските национални идеологии от фактическите създатели на Третата българска държава – Г. С. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др. Логично и днес извличаме поука от историческия опит. В условията на демокрация българската нация отново, както по времето на Паисий Хилендарски, трябва да осъзнае главното: че политиката не се свежда до делата на “хитреците”. Тя е мъдростта на един народ, чрез която се осъзнават естествените добродетели на нацията, за да се формулират основните задачи на възхода. С колективни усилия те не могат да не доведат до позитивен резултат.









Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница