Програма за изследване на аргументацията



Дата17.11.2017
Размер239.29 Kb.
Размер239.29 Kb.

СЪДЪРЖАНИЕ

На Джет Гребе амстердамската школа по теория

НА АРГУМЕНТАЦИЯТА - Донка Александрова



ПРЕДГОВОР

увод


27


Frans H. van Eemeren Rob Grootendorst

A Systematic Theory of Argumentation The pragma-dialectical approach

© 2004 Frans H. van Eemeren and Henriette Greebe

© 2006 Майя Пенчева - превод

© 2006 Донка Александрова - предговор

ISBN-10:954-07-2367-1 ISBN-13: 978-954-07-2367-9

Първа глава

ТЕРИТОРИЯТА НА ИЗСЛЕДВАНЕ НА АРГУМЕНТАЦИЯТА 36



Теорията на аргументацията като нормативна прагматика 36

Областта на философията 39

Областта на теорията 45

Областта на анализа 50

Областта на емпириката 55

Областта на практиката 60

Програма за изследване на аргументацията 67

Втора глава

МОДЕЛ НА КРИТИЧЕСКИ СПОР 75

Класически корени на изучаване на аргументацията 75

Нова реторика и нова диалектика 77

Мета-теорептчни принципи на прагма-диалектиката 85

Диалектически етапи в процеса на разрешаване на различия 90

Прагматични ходове в процеса на разрешаване 94

Трета глава

РЕЛЕВАНТНОСТ 106

Различни подходи към релевантността 106

От интерпретация към анализ 111

Интегриране на идеите на Сърл и Грайс 113

Прагматико-диалектическо понятие зарелевантност 118

Идентифициране на проблема за релевантността 122

Условна релевантност 125

Четвърта глава

АНАЛИЗЪТ КАТО РЕКОНСТРУКЦИЯ .. . .. .. 136



Усложнения в аргументативната действителност 136

Трансформации в аналитичната реконструкция 141

Обосноваване на реконструкцията 151

Извършване на аналитично обобщение 159

Пета глава

ПРАВИЛА ЗА КРИТИЧЕСКИ СПОР 167

Критично-рационалистичен възглед за разумност 167

Разбирания за разумността при изучаване на аргументацията 171

Диалектическо разбиране за разумност 175

Прагматико-диалектическата процедура за спор 179

Шеста глава

ЗАБЛУДИ 208

Съвременното състояние в изучаване на заблудите 208

Заблуди и понятието за критически спор 212

Процедурата на прагматико-диалектически спор и анализът

на заблудите 226

Примери за анализ на някои добре известни заблуди 228

Заблуди и имплицитна езикова употреба 233

Идентифициране на заблудите 237

Седма глава

КОДЕКС ЗА ПОВЕДЕНИЕ ЗА РАЗУМНИ СПОРЕЩИ 241

Характеристики на разумните спорещи 241

Десет заповеди за разумни спорещи 243

БИБЛИОГРАФИЯ 252

АМСТЕРДАМСКАТА ШКОЛА ПО ТЕОРИЯ НА АРГУМЕНТАЦИЯТА

Професорите по философия в Амстердамския университет -Франс ван Емерен и Роб Гротендорст, вдъхновени от критическия рационализъм на Карл Попър, в края на 60-те години на миналия век започват да изследват аргументацията като средство за разре­шаване на различията между мненията в критическия спор и да изработят Кодекс за неговата правилност. За теоретическа основа избират устойчивата комбинация между лингвистичните закони в употребата на езика и логическата адекватност в изследването на критическата дискусия.

Преди двадесет години (юни 1986 г.) създателите на холанд­ската школа по аргументация организираха първата в света меж­дународна конференция по аргументация. Участниците в този форум станаха съоснователи на Международното общество за из­следване на аргументацията (International Society for the Study of Argumentation - ISSA). Основната цел на това научно дружество, която е записана в неговия Статут, е „да подпомага и да подобря­ва размера и качеството на изследването в областта на теорията на аргументацията и нейното приложение; да улеснява професи­оналното сътрудничество на неговите членове; да спонсорира, организира или подпомага публичните и професионални диску­сии в областта на аргументацията; да подпомага или да публику­ва изследванията, отнасящи се към тези цели; и да подпомага и да сътрудничи с индивиди и организации, изразяващи свързани с обществото интереси".

Безспорен лидер, идеолог и организатор на Амстердамска-та школа по теория на аргументацията (а в известен смисъл и по реторика) е проф. Франс ван Емерен. Умението му да наме­ри съмишленици се изразява не само в регулярно действащия на всеки четири години международен научен форум по теория на аргументацията, привличащ учени от всички континенти, ръко-

водството на Международната асоциация по изследване на аргу­ментацията (ISSA), издаването на сп. „Аргументация", серия от книги „Библиотека по аргументация", но и във факта, че книгите му се превеждат и издават по целия свят, а самият той е канен като гост-професор в десетки европейски, американски и азиат­ски университети.

Франс ван Емерен е роден на 7 април 1946 г. в Хелмонд, Холандия. Завършва висшето си образование по холандски език и литература в Амстердамския университет със специалност „Лингвистика" през 1964-1970 г. Защитава докторска дисертация по проблемите на речевите актове в аргументативните дискусии, предназначени за решаване на конфликтите на мнение. Негов ръ­ководител е проф. д-р X. Парет (Н. Parret).

Франс ван Емерен започва преподавателска работа в Амстер­дамския университет, където се хабилитира през 1984 г, а от 1997 г. е професор по комуникация, теория на аргументацията и ре­торика. По същото време той изнася лекции в университетския колеж в Утрехт и сътрудничи на Холандския институт за съвре­менни изследвания (NIAS). Франс ван Емерен работи като гост-професор в различни университети: Салфорд (Англия), Стокхолм (Швеция), Ню Йорк (САЩ), Лугано (Италия) и др.

Днес проф. д-р Франс ван Емерен е ръководител на катедра­та „Речева комуникация, теория на аргументацията и реторика" в Амстердамския университет и директор на изследователската програма „Аргументация на дискурса" в Амстердамската шко­ла по културни анализи. Заедно с Роб Гротендорст, който почина през 2000 г., Франс ван Емерен създава влиятелна прагматико-ди-алектическа школа по теория на аргументацията.

Роб Гротендорст (1944-2000) беше професор по речева кому­никация, аргументативна теория и реторика в Департамента под същото име в Амстердамския университет; директор на Колежа по холандски език и литература, сътрудник в Института за функцио­нално изследване на езика и езиковата употреба (IFOTT - Institute for Functional Research of Language and Language Use); председател

на Асоциацията на холандската речева комуникация (Dutch Speech Communication Association - VIOT); редактор на списанието „Ар­гументация". Неговите научни интереси бяха в областта на теория на аргументацията, реторика, дискурсивен анализ (устна и писмена комуникация). В продължение на четвърт век Роб Гротендорст ра­боти в съавторство с Франс ван Емерен. Те двамата организираха и ръководеха Амстердамската школа по аргументация. Неговите пуб­ликации са в областта на аргументацията в литературните тексто­ве, емпиричните изследвания върху конвенционалната валидност на правилата на прагматико-диалектическия спор; систематичното описание на аргументативните показатели в холандския език и из­следването на грешките в аргументативната практика.

Сред трудовете, които те написват в съавторство (около 50 книги), са: „Речеви актове в аргументативните дискусии" (Speech Acts in Argumentative Discussions, 1984); „Аргументация, комуни­кация и заблуди" (Argumentation, Communication and Fallacies, 1992 г); „Реконструиране на аргументативния дискурс" (Reconstructing Argumentative Discourse, 1993) в съавторство с Jakson и Jacobs; „Изследвания на прагматико-диалектиката" (Studies in Pragma-Dialectics, 1994), „Логика и аргументация" (Logic and Argumentation, 1996) в съавторство с van Benthem и Veltman); „Основи на аргумен­тативната теория" (Fundamentals of Argumentation Theory) - колек­тивен труд в съавторство с Франциска Снайк Хенкелманс и меж­дународна група от изтъкнати изследователи на аргументацията. И последната съвместна книга, която читателят държи в ръцете си, „Систематична теория на аргументацията - прагматико-диалекти-чески подход" "(A Systematic Theory of Argumentation - The Pragma-dialectical approach, Cambridge University Press, 2004) в съавторство c Роб Гротендорст. Много от книгите на Франс ван Емеран и Роб Гроотендорст са преведени на френски, немски, китайски, япон­ски, руски, арменски, румънски и други езици.

Приносът на авторите от Амстердамската школа се отнася не само до критическия анализ на вече съществуваща аргументация, но и като „полезен аналитически инструмент" при написването

и коригирането на аргументативен текст. Те дават препоръки за подготовка и водене на устна полемика, както и за писмена диску­сия, които са полезни не само за начинаещи оратори и автори, но и за онези, които отдавна са изкушени от практиката на политиче­ската, съдебната, академическата и друг род аргументация.

Естествено трудно може да се приеме, че прагматико-ди-алектическият подход към аргументацията е панацея за анализ, оценка и препоръка на всички видове спор. Очевидно той може да се прилага при рационалните дискусии или при такива, чиито участници имат претенции за логическа точност. Но практиката, политическата полемика, предизборните диспути, съдебните пре­ния, академичните дебати и пр. изобилстват от примери, които са твърде далеч от рационалния обмен на мнения. Безспорно се налага изводът, че аргументацията не може да се свързва само и единствено с логическите закони, а е в тясна зависимост от кон­текста на живата комуникативна практика, обект на интердис­циплинарни изследвания - задача, която Амстердамската школа преследва в продължение на повече от 20 години.



Същност и ключови понятия в прагматико-диалектическия подход към аргументацията

За Франс ван Емерен и съмишлениците му прагматико-ди-алектическата интерпретация на аргументацията се свързва както с теоретическото осмисляне на аргументативния процес, така и с практическата приложимост на аргументацията в различни жиз­нени ситуации.

Прагматико-диалектическият подход заема средищно поло­жение между логическия и реторическия подход, т.е. той обеди­нява техните положителни страни и преодолява недостатъците им. Безспорно постигането на истината се признава за идеал на аргументацията. За правилна се приема онази аргументация, ко­ято е построена по законите на логическото разсъждение, т.е. при която няма противоречие и разминаване между тезиса и

10

подкрепящите го доводи. Слабата страна на формалнологиче-ския подход обаче се състои в презумпцията, че всекидневни­ят живот, обичайното общуване са или трябва да бъдат изцяло рационални. В действителност нещата стоят тъкмо обратното. Твърде често наблюдаваме как една некоректна аргументация, подкрепена с изцяло лъжливи доводи, се оказва по-силно въз­действаща от друга, подчинена изцяло на логиката. Тук идва ре­ториката, която е алтернативният подход към аргументацията в сравнение с логиката. Реториката поставя пред аргументацията цел да представи дадена позиция в светлина, която е „предпочи­тана" от опонента, т.е. аргументацията трябва да го убеди в пра­вотата на пропонента независимо от това дали са спазени или не логическите закони. Затова силната страна на реторическия подход - пренебрегването на логиката в полза на прагматиката - се оказва едновременно и негова слабост. Франс ван Емерен е убеден, че с отказването от идеала за логичност изчезва и норма­тивната основа на теорията на аргументацията, което фактиче­ски (или поне засега) прави невъзможно построяването на стро­га теория на аргументацията от гледна точка само на реториката. Емерен и Гротендорст многократно подчертават, че разглеждат реториката „не като определен начин или тип общуване, а като теоретическо разбиране, отнасящо се към подходящото водене на общуването от гледна точка на целта - да убеди."



Те се стараят да съчетаят достойнствата на логическия подход (опирайки се на „диалектиката" в нейния Аристотелов смисъл), т.е. стремейки се да очертаят рационалните рамки на критическия спор, с изискванията за полезност (прагматичност). Така се фор­мира прагматико-диалектическата концепция за аргументацията, която вече е в състояние да построи теория на аргументацията по нормативен принцип.

Днес прагматико-диалектическата теория на аргументацията е най-популярна сред логици, лингвисти и философи. В нея се отчита Целият предшестващ опит в осмислянето на аргументацията, започ­ващ от Аристотел („Реторика", „Топика", „За софистическите оп-

11

ровержения", „Политика" и др.), през възраждането на реториката от 50-те години на XX в. - преиздаването на учебника на Ч. Пиърс - „Принципи на аргументацията" (1895), книгите на X. Перелман и Л. Олбрехт-Титека „Трактат по аргументация" или „Нова реторика" (1959), Ст. Тулмин - „Употребите на аргумента" (1959) и др.

Фр. ван Емерен и Р. Гротендорст дефинират аргументацията като „езикова, социална и мисловна дейност, която има за цел да убеди мислещия критик в приемливостта на една позиция, като излага група твърдения, обосноваващи или отхвърлящи твърде­нието, изразено в тази позиция.



Независимо че в определението не се споменава невербална-та комуникация, в анализа авторите подчертават, че тя изпълня­ва значителна роля като съпътстваща и подпомагаща словесната комуникация. Структурата на аргументацията (за разлика от ар-гументативния модел на Ст. Тулмин) включва четири стадия на „разумния критически спор", считан от авторите като метаоснова за интегриране на нормативното и дескриптивното измерение в изучаването на аргументацията.

  1. Екстернализиране (externalization) - това е стадият на из­
    ясняване на гледните точки, тезата и контратезата, т.е. придаване
    на завършен вид на противоречието. Вниманието се концентри­
    ра върху противоречието на идеите, а не върху психологическите
    причини, които са го породили.

  2. Социализиране (socialization) - откриване на дискусията,
    разпределяне на ролите на участниците: пропагониста (защита­
    ващия тезата, утвърждаващия участник или отбор) и антагониста
    (привърженика на контратезата, съмняващия се, критикуващия,
    отричащия участник или отбор). Съгласуват се изходните данни
    и регламент. Страните се споразумяват за правилата, напр. как да
    бъде представено дадено доказателство, кои извори на факти ще
    бъдат използвани, как да третират различните интерпретации, оп­
    ределянето на заключителните условия. На този стадий се гледа
    като на процес на човешко общуване, предназначено да се по­
    стигне споразумение. Поради това аргументацията се разглежда

преди всичко като част от социалния контекст, а не от индивиду­алното поведение.

  1. Функционализиране (functionalization) или етапът на съ­
    щинския спор, т.е. обосноваването на тезата и контратезата. Ос­
    новната функция на аргументацията е да управлява същността
    на несъгласието (разногласието). Затова вниманието трябва да се
    съсредоточи върху ролята на аргументацията в словесното изра­
    зяване на несъгласието, в прилагането на логическите принципи
    съгласно с договорените правила.

  2. Диалектизиране (dialectification) - заключителен ста­
    дий, в който участниците представят своите изводи и изясняват
    в каква степен спорният въпрос е разрешен и чия гледна точка
    е получила надмощие, определят се времевите ограничения и
    ролята на арбитъра. Привлекателното в прагматико-диалекти-
    ческия подход към аргументацията се състои в това, че вместо
    идеала за логическа точност се предлага нова норма, а именно
    обсъждането на спорния въпрос трябва да съответства на раз­
    умния модел на критическия спор.

Фр. ван Емерен и Роб Гротендорст отделят значително внима­ние на лингвистичната страна на спора, лексикалните индикато­ри на мнението, съмненията и разсъжденията (аргументациите), както и на ролята на контекста в определянето на компонентите на дискусията. Те подчиняват анализа си на „принципа на мак­сималната аргументативна интерпретация", съгласно който във всеки пограничен случай, т.е. когато има съмнение дали даден дискурс е аргументативен, той трябва да се приема за такъв. Този принцип е следствие на широкия комуникативен контекст, в кой­то се разглежда аргументацията. Наблюдава се интуитивен страх от употребата на реторическите понятия поради тяхната съвре­менна недоизясненост. Така например делението на използването на езика на косвено или имплицитно (едва ли това определение е твърде точно!) и обикновено, непосредствено. В първия вид (кос­вената или реторична - Д. А.) употреба комуникаторът се стреми Да придаде на своето изказване освен непосредствения, буквален,


12

13


още и допълнителен смисъл и по този начин да привлече внима­нието на слушателя.

Франс Ван Емерен и неговите колеги формулират специални правила на общуването, които в рамките на традиционния логи­чески подход да изключат всякакви отклонения (логически греш­ки, уловки, софизми и пр.), напр.: „Изразявайте се ясно; Говорете искрено; Говорете по същество" и пр. Квалифицирайки ретори-ческите похвати (фигури, тропи и пр.) като грешка (заблуда), в действителност авторите обедняват инструментариума за анализ на спора.



Правилата на „ критическия спор "

Главното отличие на правилата на „критическия спор" от тези на логическата аргументация се състои в принципа на тяхната организация. Правилата на логически издържаното разсъждение по традиция се свързват с тезиса, аргументите и демонстрацията (прехода от аргументите към тезиса). Правилата на аргументаци­ята според Емерен - Гротендорст се разделят на две групи: прави­ла и грешки на критическата дискусия.

Правило № 1, изискващо „свобода на изказването на гледните точки", не ограничава участниците в спора нито по отношение на гледните точки, нито по отношение на фактите и оценките, които ще ги подкрепят. Емерен - Гротендорст твърдят, че това правило може да се наруши по два начина: 1) като се изкаже съмнение към гледната точка на другия или се наложат някакви бариери - т.е. да се редуцира съдържанието; и 2) като се ограничи правото на другата страна да защитава каквато и да било гледна точка или се накърни личната свобода на опонента (респ. пропонента).

Оказването на насилие върху опонента има за цел да намали влиянието му върху другата страна или да го отстрани физически. Argumentum ad baculum (лат. baculum - пръчка, тояга) означава оказване на насилие (естествено психическо, в противен случай стълкновението би било не спор, а бой...). То може да бъде изра-

зено по най-различни начини: заплаха с юмрук, показване на нож или друг предмет, реплики от рода на: „Млъкни! Забранявам Ви да обсъждате този въпрос!" и пр. Заплахата може да бъде изра­зена и по-деликатно, но фразата винаги се допълва от едно „но", след което идва подсказаното условие, непозволяващо свободата на другия. Например: „Разбира се, Вие знаете какво правите, но Вие трябва да разбирате, че ние Ви даваме най-много реклами" (т.е. ако публикувате тази статия за нашата роля в Южна Африка, не разчитайте на нашите сметки в банката).

Друг вид отклонения от Правило № 1 е argumentum ad misericordiam (лат. misericordia - съжаление, състрадание, ми­лосърдие). Прилагащият този аргумент предизвиква съжаление, състрадание у другата страна. В качеството на „misericordia" мо­гат да влязат дори сълзите и припадъците (естествено наиграни) и други индиректни жестове на насилие над чуждото съзнание.

Нападките към личността (argumentum ad hominem) (лат. homo - човек, мъж) се изразяват в три разновидности: 1) чрез оскърбяване на опонента, като се изказва съмнение в неговата компетентност, ум, характер и честност; 2) чрез подозрение, че мотивите на опонента са нечестни, че той е пристрастен, т.е. необективен; 3) чрез внушение за противоречие между думите и делата на опонента.

Един от начините да се избегне доказването е да се представи те-зисът като разбиращ се от само себе си. На помощ идват фрази, които трябва да подчертаят безспорния характер на тезиса: „Ясно е като бял ден, че... Разбира се, няма защо да ви убеждавам, че... Нито един здра-вомислещ човек няма да отрече, че... И децата знаят, че... На всички е ясно, че..."

Със същата сугестивна цел протагонистът гарантира правил­ността на тезиса си посредством фрази като: „Мога да ви уверя, че... Не мога да дам никакво друго тълкувание, освен... Няма съм­нение, че... Напълно съм убеден, че..."

Правилото да се опровергава само онзи тезис, който е бил предложен от противоположната страна, може лесно да бъде на-




14

15


рушено в два случая: 1) ако тезисът не е бил точно формулиран и 2) ако тезисът бъде изопачен. Изопачаването на тезиса (или кон-тратезиса) според Емерен и Гротендорст се постига посредством пет способа: опростяване, изпускане на някои характеристики, преувеличаване, генерализиране и абсолютизиране. В практиката тези способи често се съчетават. Например при генерализацията вместо неопределителните местоимения: някой и няколко, се из­ползват всеки,всички.

Нарушението на четвъртото правило (т.е. че е допустимо из­ползването само на релевантни (уместни) аргументи, се постига по два начина:

1) чрез игра с чувствата, настроенията, вярванията и пред­разсъдъците на аудиторията - „argumentum ad populum", при кой­то pathos-ът заменя logos-a.

Затова тези грешки понякога се наричат „патетически греш­ки", макар че не бива да се отъждествява pathos - страст, емоци-оналност на съдържанието и въздействието, с „патетика", която в български език се разбира еднозначно негативно като фалшиво наиграване на чувства.

Ефективността на argumentum ad populum зависи от социал-но-психологическите процеси, които произтичат в големите гру­пи хора. Те се ползват с особен успех там, където поводът съби­ра многолюдни митинги, демонстрации, религиозни сборища. В действителност в тези ситуации Емерен — Гротендорст не са пра­ви, когато говорят за грешка, още повече за „реторическа греш­ка" и дори за „обработка" на аудиторията. Не само „демагозите", но и всички интелигентни оратори би трябвало да се съобразят с характерните особености на „митинговата" аудитория (не става дума за милионната аудитория на електронните медии - радиото и телевизията, макар че и при тях съществува влияние на количе­ството реципиенти върху формата на предлаганата информация). Струпването на много хора на едно място повишава тяхната вну-шаемост - те стават много повече податливи към сугестията на краткото, динамично и емоционално слово и обратно - неспособ-

16

ни за продължително абстрактно разсъждение. Появява се умора, психическата заразителност се повишава, сформира се групов интерес, който не винаги съвпада с индивидуалните интереси. Тези симптоми се наблюдават особено релефно при струпване на много хора при природни бедствия, варии, катастрофи и пр. Но те се наблюдават не само при събития, съпроводени с отрица­телни вълнения, а и при такива като сватби, кръщенета, народни веселия - събори, панаири и пр. Там „критическия спор" просто няма място и ще допусне „грешка" онзи оратор, който не прило­жи argumentum ad hominem.



2. Втората грешка при неспазване на четвъртото правило се състои в пренасяне на дискусията в областта на личните ка­чества на спорещия. Протагонистът (или антагонистът) използ­ва argumentum ad verecundiam (лат. аргумент към скромността, почтеността, срамежливостта), т.е. прилага третото изискване на Аристотел за ethos, за да покаже на аудиторията, че правилност­та на неговите думи се гарантира от неговите знания, честност, принципност и пр., т.е. от собствения му авторитет.

За грешка в този случай можем да говорим само тогава, ко­гато аргументацията се заменя с argumentum ad verecundiam. Ако вместо доводи, факти, разсъждения на нас ни се поднася инфор­мация за това, колко компетентен, надарен, уважаван и пр. е ора­торът, то антагонистът (аудиторията) с право може да прекъсне общуването. Но argumentum ad verecundiam не винаги подчертава превъзходството на оратора. Твърде ефективна е и противополож­ната стратегия: когато протагонистът се преструва на неосведо­мен, неудачник, неспециалист, който търси правилното решение.

Очевидно е, че „критическият спор" се води по правила, ко­ито съответстват на традиционните логически правила на дока­зателството. Прагматико-диалектиците твърдят обаче, че всяко правило на дискусията е необходимо условие за разрешаване на спора, а всички те заедно са достатъчно условие. Всяка „греш­ка ' (т.е. нарушаване на „правилата на дискусията" трябва да се разглежда като неправилен ход. Авторите подчертават, че техният

17


подход към „заблудите" е по-широк и по-детайлен от традицион­ния логико-центристки подход. Докато при логическата аргумен­тация се ръководим от една-единствена норма - истината, то при „критическия спор" десетте правила представят десет различни норми. В действителност в ролята на отклонения от „правилата на критическия спор" встъпват познатите ни „топоси" (ентиме-ми, епихейреми, сорити и пр.) от античната реторика: argumentum ad hominen, argumentum ad populum, argumentum ad verecundiam, argumentum ad ignorantiam и др.

Като търсят мястото на аргументацията в теоретическата рам­ка на речевите актове, Емерен - Гротендорст описват аргумента­цията като „особен вид речев акт". Те предлагат следната хипоте­за: Аргументацията в комуникативен смисъл е форма на използ­ване на езика, съответстваща на формите на използване на езика, охарактеризирани в теорията на речевите актове като илокутивни актове, а по отношение на своите интеракционни аспекти аргумен­тацията се свързва с перлокутивния акт на убеждението.

Емерен - Гротендорст разширяват теорията за речевите ак­тове, като я прилагат в анализа на критическия спор. Различните речеви актове: асертиви (твърдения); директиви (указания за да­дено действие, съвети); комисиви (заповеди); експресиви (изрази на емоционално състояние); декларативи (изявления) и пр., спо­ред авторите са преки и косвени. Те се различават по следните показатели:


  1. Преките речеви актове съдържат само един илокутивен
    акт, т.е. съвет, молба, заповед и пр., докато косвените речеви акто­
    ве притежават едновременно две комуникативни функции: напр.
    твърдение (информиране) и съвет.

  2. Прекият речев акт остава правилен във всички контексти, а
    косвеният речев акт може да придобива различни значения в различ­
    ните контексти: Напр. реплика на гражданин в трамвая: „Не бихте ли
    се преместили?" в един случай ще бъде молба, а в друг - укор.

  3. Обикновено косвените значения на речевите актове се раз­
    криват имплицитно. Напр. „Казах Ви, че най-добрите микровъл-

нови печки се продават в „Технополис". Асертивът (твърдението) крие в себе си раздразнението, нежеланието да се дава допълни­телен съвет на слушащия.

4) Косвеното значение на речевия акт се съотнася към прякото значение; типът косвен речев акт зависи от типа на прекия речев акт. Връзката между тях върви или по линията на съдържанието на изречението, или по линията на комуникативната функция на вече изказания по-рано речев акт, или от невербалния контекст.



Видове аргументация според нейната структура

Като анализират структурата на аргументацията, Франс ван Емерен и колектив разграничават четири вида аргументации: еди­нична, множествена, съчинителна и подчинителна.

Единичната аргументация се състои от тезис и две предпос­тавки. При това втората предпоставка обикновено се изпуска. Например в разсъждението „Доколкото всички хора са смъртни, то и Сократ е смъртен" е изпусната предпоставката: „Сократ е човек." В този пример веднага прозира структурата на традици­онния силогизъм и „ентимемата", т.е. силогизмът е с изпусната една предпоставка. Този модел се приема от авторите като „модел за елементарна аргументация".

Под „множествена аргументация" авторите разбират начин на разсъждение, при който за обосноваването на едно изказване се използват няколко независещи един от друг аргумента, всеки от които е достатъчен за обосноваване на тезиса. По този начин множествената аргументация представлява съвкупност от пара­лелни аргументативни фрагменти: например „Вие изобщо не сте могли да срещнете майка ми в магазина „Маркс и Спенсър" в гр. Шерингам миналата седмица, защото в Шерингам няма такъв ма­газин, а и при това майка ми почина преди две години".

Съчинителната аргументация се състои в опита „да се обо­снове гледна точка с помощта на няколко довода, които могат да съставят убедителна аргументация само когато са в съвкупност".


18

19


Например „Наложи се да обядваме в кафенето, тъй като вкъщи нямаше нищо за ядене и всички магазини бяха затворени".Ако разчленим доводите: 1) вкъщи няма нищо за ядене и следовател­но остава ни: 1а) или да купим от магазина; 16) или да обядваме в кафенето. Примерът за „съчинителна аргументация" на авторите не е съвсем прецизен, но принципът е приемлив.

Подчинителна аргументация е тази, при която „в подкрепа на едни доводи се привеждат други". Приведеният пример за „съчини-телната" аргументация изяснява и природата на „подчинителната".

Авторите разглеждат „нормативната" прагматика ("изследва­нето на езиковата употреба") като инструмент за анализиране на аргументацията. При това те използват термините „реторика" и „диалектика" като взаимозаменяеми. Независимо че ясно осъз­нават основните различия между тях: „Реториката се отнася до изкуството на влиянието върху аудитория чрез ефективна реч, а диалектиката е изкуството да се стопяват разликите в позициите посредством регулиран спор (disputation)."

Авторите на прагматико-диалектическия подход реалистич­но отчитат, че тяхната теория „не определя всички критерии, не­обходими за това, дали даден речев акт отговаря на определена норма. В действителност в сегашното състоянието те създават теория на нормите, а не теория на критериите. Нормата може да бъде нарушена по различни начини и това би довело до различни видове грешки Поради това, за да се съблюдава нормата, трябва да се удовлетворят различни критерии.

Те си дават сметка също, че приложението на процедурите за аргументация не води автоматически до единствено правилна­та интерпретация. Затова оценъчният процес трябва да започне с определение - дали дискусът е аргументативен и се включва в системата на критическата дискусия, т.е. води до разрешаване на различията в мненията.


школа

Приносът на прагматико-диалектическата

Главният принос на учените от Амстердамската школа при разработването на прагматико-диалектическия подход към аргу­ментацията са десетте правила за водене на критическата дис­кусия, посветена на разрешаването на различията в мненията. Според някои учени (Барт и Мартенс, всички аргументи, които могат да се подчинят на тези правила, са рационални аргумен­ти. Те виждат различията между формалната диалектика (т.е. формалнологическата) и прагматико-диалектиката в две посоки: 1) прагматико-диалектическите правила не са формулирани като насоки за създаване на рационални аргументи, а като принудител­ни мерки в процеса на разсейване на различията между мнения­та; 2) прагматико-диалектическите правила не са предназначени предимно за употреба на логическите константи във формалния диалог, а за осъществяване на речевите актове във всички прояви на критическата дискусия.

Логическият подход към грешките в доказателството не предполага интерпретация, докато прагматико -диалектическият подход към критическата дискусия в името на интерпретацията предлага норми за дефиниране на различните типове „грешки" и критерии, за да се реши дали определено словесно действие може да се разглежда като пример за определен тип грешка. Фр. Емерен и Р. Гротендорст създават таксономия на „уместността". за да улеснят интерпретацията, анализа и оценяването на аргу-ментативния дискурс. М. А. Риис (М. A. Rees) прилага идеята за „уместността" към интерпретирането и анализа на моделите на аргументативния дискурс. Тя фокусира вниманието си върху дискусиите за решаване на проблеми и се опитва да потвърди в пряката учебно-преподавателска практика правилата на критиче­ската дискусия. В последните си изследвания тя анализира при-сожението на прагматико-диалектическия подход към разговора, _също доказва, че „прагматико-диалектическата рамка може да Де полезна при интерпретацията на един от най-обикновените


20

21


компоненти на разговора - повторението. Друга представителка на прагматико-диалектическата школа - Франциска Сноек Хен-келманс, в книгата си „Анализиращата комплексна аргумента­ция" показва, че аргументативният резултат произтича от изпре­варващите допълнителни аргументи, които отхвърлят съмнени­ето или критичното отношение на опонента относно това дали аргументацията е достатъчна или не. Тя достига до извода, че ако координиращата аргументация се използва за пряка защита, тя е „кумулативна", т.е. усилваща (cumulative), a ако се използва за ин­директна защита, тя е „допълнителна" (complementary).

Благодарение на своите функции: да осигурят „достатъчност на аргументацията", аргументите и от двата типа са взаимозави-сими. Фр. Хенкелманс отбелязва три вида указания, които биха осигурили възстановяването на аргументативната структура: пра­гматични указания - за начина, по който спорещият е представил своите становища; диалогични указания - във връзка с критиката към опонента, и диалектически указания, произтичащи от пред­поставката, че спорещият съблюдава процедурните норми на кри­тическата дискусия.

Фр. Сноек Хенкелманс продължава общата за Амстердамска-та школа тенденция на сливане на филологико-прагматическия и логическия подход към аргументацията. Тя изследва влиянието на стилистиката на аргументативния дискурс върху неговата раз­бираемост и възприемчивост. В последните си книги тя анали­зира интеграцията на лингвистиката и аргументативната теория, което u позволява да опише и класифицира речевите средства за постигане на комуникативните и интерактивните функции. Сноек Хенкелманс съпоставя относителните индикатори за аргумента­цията: „в тесен смисъл", „например", „защото" - които определят аргументативната структура, контрааргументите и отстъпването - с индикаторите: „в широк смисъл", „например", „моите при­чини затова са" и „аз не съм съгласен с този възглед", които се използват от спорещите да изразят техните позиции в спора и да

посочат как трябва да бъдат интерпретирани техните възгледи в други ситуации.

Прагматико-диалектическата теория на аргументацията на­мира приложение и в съдебната практика. Е. Фетерис изследва процедурните кодекси на холандското гражданско и криминално право от гледна точка на критическата дискусия и достигането на разумно решение.

Обучението по прагматико-диалектическа аргументация спо­ред редица представители на Амстердамската школа трябва да за­почне още от 14-годишна възраст. Младите хора трябва да полу­чат знания и придобият опит, за да разпознават аргументативните схеми, да възстановяват изпуснатите предпоставки, да боравят с основните термини от теория на аргументацията и да ги прилагат в практиката. Почти четвъртвековната биография на Амстердамска­та школа, огромният брой от привърженици от целия свят потвърж­дават извода на нейните първосъздатели, че прагматико-диалекти-ческият подход към аргументацията не е утопична идея, а реален модел на критичния спор. Този модел, съвместяващ логическата прецизност и реторическата гъвкавост, намира все по-широко при­ложение в департаментите по аргументация и реторика.



Доц. д-р Донка Апександрова


22

23


Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница