Психология и вътрешна свобода пиер Дако Увод без дрехи и багаж



страница1/18
Дата16.11.2017
Размер2.67 Mb.
Размер2.67 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

Пиер Дако
Увод

БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ

Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разбе­рем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в за­творници на самите себе си.

Ако се замислим за безбройните клопки, които ни деб­нат още от детството, задачата на тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се обръщали към мен с молба да напиша продълже­ние на „Изумителните пътища на новата психология". Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг" вътрешен свят, че има начин да се стигне до него и до истинската свобода.

Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.

Душевната свобода е присъща на човека и се проявя­ва, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, до­като нещо не му попречи.

Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Не­щата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множест­во малки „Аз-ове", в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.

Именно тогава човек се превръща в свой собствен за­твор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, не­врози, на опасението, „че не сме като другите", на скова­ващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието". А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и жела­нието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят" ли за едни от тях.

Ролята на възпитанието е да „информира", да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване" между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективност­та и интелекта на възпитаника. Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсва­ме от себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.

Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?" Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца". Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго" и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.

През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на жи­вота, какво искаме от него.

Ето част от писмото на един читател:

- Четиридесет годишен съм. Възпитан съм в цен­ностите на западната култура и като повече­то хора на моята възраст се намирам на грани­цата между два свята. Продължавам да се ко­лебая между предимствата на постигнатото, на придобитото, на наследеното и непреодоли­мото влечение към пълното с обещания и изне­нади Другаде, което само по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният затвор е за пред­почитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата" на придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко око­ло нас е само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да подхран­ва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху нас от всички по­соки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.

Добре, а после какво? После мнозина решават да из­бягат. Но как да го сторят? Ето няколко варианта.

- Пътуването за никъде. Все повече хора си грабват бага­жа и потеглят „нанякъде". Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят вся­ка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затво­ра със себе си. Толкова силно са настроени „против всич­ко", че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или параноя.

- Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин - чрез депресия­та. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататък.

- Понякога „деградациите" на личността - тук влизат и някои случаи на злоупотреба с наркотици - представля­ват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си по­казват, че сме излезли от пътя. И на тях съм отделил няколко страници.

За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на личността и я освобожда­ват напълно.

-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла една глава. Психоана­лизата е представена в двата й етапа: етапа на „лечение­то" - правилното „свързване" на вътрешните „кабели" в съответните „вериги", и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова препятствия. Чрез втория етап пси­хоанализата се превръща в „метапсихоанализа" и излиза извън рамките на класическите методи.

- Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере пре­вратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-нататьк ще му дадем обстойно обясне­ние.

- Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любов­та, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян.

Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием душевната си свобода?

Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя", към която всички ние се стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да осво­бодим интелекта си - тази истински „отворена система", за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.

За постигането на вътрешна свобода са необходими ог­ромни и продължителни усилия. От нас се иска да се про­меним, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото осво­бождаването на душата задължително минава през свое­образна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.

Пиер Дако

Първа глава

ОЧАКВАНЕТО

- Бих искал да намеря съкровище.



- За какво ви е?

- За да ми помогне да науча онова, което не може да бъде научено.

Ако все още не сте го направили, прочетете книгата аа Луи Повел „Възхитителният Блумрох". Блумрох е са­мият Жак Бержие, ярка и нестандартна личност, човек образован и щедър, високо интелигентен и изключител­но симпатичен, физик, математик, алхимик, самотен пътешественик в света на въображението, постигнал вътрешна и „външна" свобода въпреки вечната липса на нари, станал легендарен след Втората световна война, когато спечелва признателността на французи, руснаци и американци. Роден в бедно одеско семейство, Бержие така и не забогатява, което между впрочем доказва още веднъж, че успехът и интелектът не са запазена марка за децата на заможните.

В същата книга четем:

- Защо живеете, Жозеф?



- Защото съм започнал и следвам законите на инерцията.

Ако познаваме човека, ще разберем иронията на мъглявия му отговор. Но в буквалния си и отрицателен смисъл този отговор би могъл да бъде даден от милиарди хора, затънали в обърканото си и сковано същест­вуване, сраснали се с неподходящи за тях професии, за­творници на тесногръди схващания, навици, табута, страхове, отказали се от надеждите си, забравили меч­тите си.

В тази бъркотия всеки по свой начин е „провалил" оно­ва, което е можел да бъде.

Светлината никога не идва отдолу

И все пак ми се струва, че днес, както никога досега, хо­рата правят огромни усилия да „се освободят". Старите табута се износват и разпадат, а на тяхно място се появя­ва желанието да бъдеш „другаде", там, където овехтели­те норми вече не действат.

Осъществяването му е трудно. То може да постави под въпрос целия ти живот, изпълнен с мнима сигурност, със заучени вярвания, с компенсаторни действия, въздигна­ти до ранга на житейски правила.

Отново Бержие:

Ако исках да натрупам състояние, драги ми Луи, щях да основа религия. Това е най-успешното начинание, изи­скващо минимални инвестиции."

Няма съмнение, че хиляди „гурута" от всякакъв вид спекулират с потребността от вяра. Помагат им и някои комерсиални телевизии, като се обръщат към най-нис­кото ниво на масовата аудитория и реализират тлъсти печалби. Това явление е всеизвестно (да си спомним аме­риканските „телевизионни проповедници"!) и често е порицавано, но без никакъв резултат - човешкият апе­тит не се променя. Подобни лъженаставници разпрост­раняват осъвременената и попрестояла версия на прит­чата за манната небесна, изпратена на евреите по време на дългия им преход през синайската пустиня. Ето как боговете смениха облика си.



ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА

В такива опити за „освобождаване" се крият капани, заложени от „контрабандистите на души", които се възползват от неясните ни надежди и ни примамват с лъжеоригиналните си теории (най-често ориенталщини на сергиджийско ниво с „космически" привкус!).

Опасността се крие най-вече в отъждествяването на групата с „гуруто". Следва загуба на независимостта и на интелекта, а понякога се стига и до колективни самоубиийства.

Тези „божи хора" не са озарени „свише". Те черпят вдъхновението си от най-ниското, от най-тъмното. Лич­ността им често представлява шизофренно-параноична амалгама. Общността им е крайно сектантска и „интегристка". Сектата се превръща в неназована диктатура, в затворена и самоунищожаваща се система.



Кога сме способни да „освободим" Другия?

Ако толкова хора изпитват душевна умора, то е, защото се опитват да достигнат до онези по-висши измерения, чието съществуване предусещат и които превръщат еже­дневието им в чистилище. Ще цитирам тук Ролан Каен1:

Така нашето пазарно и консумативно общество се отвори за меркантилността, за триумфиращата посред­ственост, която се настани в една лишена от правна защита ничия земя. Редом със сериозните, стабилни, достойни за възхищение лекари и психолози се появиха и хора, зашеметени от разкриващия се пред тях простор, но недостатъчно подготвени за тези изпълнени с клоп­ки и опасности терапии."

И наистина прекалено много дипломирани психолози, непреминали по дългия и труден път на собствената си психоанализа (или изминали само част от него), безсрам­но се обявяват за способни да „лекуват" и да помагат. Така, без да са се опознали напълно, те пренасят върху другите собствените си вътрешни трудности и „лекувай­ки" пациентите си, всъщност се опитват да лекуват себе си.

Ролан Каен казва също:

Очевидно е, несъвършени психоаналитици не същест­вуват - всеки е ограничен от собствените си психически структури, от възможностите и недостатъците си. Но за съжаление твърде много практикуващи терапевти са в една или друга степен „оздравели" бивши пациенти, самообявили се, понякога прекалено прибързано, за специа­листи в тази нова област. Те ръководят групи и публику­ват всевъзможни „трудове", които хвърлят прах в очи­те на читателя и под чиято лакирана повърхност про­зира единствено собствената им неуравновесеност, дори налудност. По този начин чудният, но крехък, чувстви­телен и деликатен свят на дълбинната психология по­пада в плен на мними аналитици, на фанатици, също как­то Църквата бе станала жертва на лъженабожници..."

Всичко това далеч не внася яснота в представите на непосветената публика, достатъчно объркана от борби­те между различните „школи", от телевизионните деба­ти и от какви ли не други „дезинформации". Нещо пове­че: то затвърдява - и с основание - скептицизма й по отношение на психологията.

Премного млади хора се записват да следват психоло­гия, за да „разберат самите себе си" или за да разрешат афективните си проблеми. Мотив, достоен за уважение. Но резултатът се разминава с поставената цел. Студентът се запознава с някои аспекти на различните течения в психологията, но знанията му остават повърхностни, тъй като не е провел необходимата работа над себе си. А и съществува рискът да превърне в догма частичните ис­тини, които са му били преподавани.

Обучението по психология - особено по дълбинна пси­хология - е продължително и трудно от техническа, афективна и символна гледна точка. За да се занимаваш с чуждата душа, трябва да си постигнал почти пълна вътрешна свобода, след като максимално си елимини­рал „комплексите", изтласкванията и множеството дру­ги вътрешни несвободи.

Най-опасно е да проецираш върху другия това, което си самият ти, и да го водиш по собствения си път, вместо да бъдеш само катализатор и да му помогнеш да стане онова, което е той.

Друга опасност е да изпаднеш в мнима състрадателност, която всъщност не е нищо друго освен самосъжа­ление.

А това е все още само стадият на „лечението". След него се разкрива огромната територия на метапсихологията и на душевната свобода, за която ще стане дума в главата „Психоанализа".

Опасност се крие и в обстоятелството, че „волята да лекуваш и да помагаш", която откриваме у много хора, посветили се на другите, твърде често изразява потреб­ност от власт и стремеж към могъщество, спотаени под желанието да „вършиш добро".

И най-сетне трябва непрекъснато да си повтаряме, че противно на тестото за хляб, душата на човека не може да се меси до безкрай...



Каква е тази книга?

Тя положително не е „ръководство за действие", нито сборник от „рецепти". Не липсват книги, поставили си за цел да „ни отворят очите", като кажат истини, които всеки знае, но никой не прилага, за да събират после прах­та на забравата, ако смея да се изразя така.

Тази книга не е такава. А каква? И аз самият не знам. Книга за „освобождението", ако думата не ви се стори пре­калено претенциозна? Може би. Стига да я прочетете с чувство на съпричастност, все едно, че вие сте я писали.

Впрочем не трябва ли да съставим някакъв план? Не мисля. Сам по себе си „планът" е вече „затвор", в който влизаме по собствена воля. А не такава е моята цел. Сле­дователно никакъв план, просто една разходка из отдел­ните глави и толкова по-зле, ако тук-там се натъкнете на някое повторение или на нещо позаплетено...



Проповедници и златотърсачи

Понятието „освобождение" отдавна витае във въздуха. Но не бива да се вкопчваме в модни и преходни идеи и да затваряме чувствата си в нови зандани.

По темата за освобождението (от кой затвор, питам аз?) са изписани безброй страници от всякакъв харак­тер - от статии в популярните списания до фундамен­тални публикации, повечето от които впрочем остават незабелязани. В материалите за масовия читател става дума за „болната душа", вече позабравена и отстъпила мястото си на новоизлюпения и крайно агресивен култ към тялото, издигнато до ранга на единствена човешка ценност. Почти навсякъде и напълно основателно се от­белязва изчезването на емоцията и на очарованието, от­коле смятани за отживелици. Подлага се на критика кон­сумативното общество, което впрочем съществува бла­годарение на френетичните потребители. Твърди се, че в телевизията демагогията е вездесъща, че зрителите са се превърнали в пасивни заложници на тираничната реклама, на абсурдните моди и т. н. Все обвинения, ко­ито обществото нито потвърждава, нито отрича.

Някои книги предричат появата на индивидуална пси­хология, която ще ни дари с нов, отворен и интелигентен живот, пълноценен и, общо взето, радостен, независимо че днес вътрешната радост минава за не по-малко подо­зрителна и старомодна от любовта, страстта, обичта към околните и приятелството към самите нас. Колкото до „способните", те биват преследвани в името на уравни-ловката „отдолу", макар, както вече стана дума, светли­ната да идва само отгоре.

Някои хора пък нагло прекрачват допустимите грани­ци с твърденията си, че Святостта е вътрешноприсъща на човешкото същество, че тя е основното му качество.

Вярно е, че всичко това обикновено се приема с прене­брежение й сарказъм, напомнящи за отношението на златотърсачите от уестърните към пътуващите пропо­ведници. Така спокойствието и унинието продължават да тегнат над градовете.



И някои други

После щафетата бива поета от физиците, при това от най-известните. Те заговарят за единството на нещата, за не­отменимото присъствие на вселената около нас и вътре в нас. Опитват се да опишат чудесата на материята и на мъглявините. Велики учени си служат с думи, които ка­рат повечето хора да свиват рамене - „метафизика, мис­тицизъм, уважение, съпричастност, любов". Как ли пък не!

Казано накратко, появяват се големи „информацион­ни центрове" - отново на най-различни нива. А от дру­гата страна имаме огромни човешки маси, които подоб­но на тежки, лишени от въображение машини се задвиж­ват мудно, „проникват се" прекалено бавно от вече раз­критите истини, освен ако страхът не им послужи за остен.

И все пак нека си представим, че имаме сто ценни „ин­форматори" на един милион души. За франция това би означавало около 6000 разпространители на стойностно знание - чрез статии, книги, конференции... Тогава?



Само да не се опозная!

Мнозина се страхуват от това, което биха могли да открият за себе си. Човек би казал, че възможното им величие ги плаши. А може би се боят да не се окажат „други"? Може би ги е страх да напуснат удобните си затвори, лъжливата си сигурност, илюзиите, които хранят за себе си?

Така или иначе животът на много хора представлява камара от идеи, почерпани отвсякъде и водещи доникъ­де. В душите на тези хора никога нищо не се е случило и никога нищо не се е променило. Бихме могли да пред­ставим съществуването им така:

1+1+1+1+1+1+... = 0

Тоест те се придвижват по улиците на живота, вървят напред с нищо в себе си, за да стигнат доникъде. Могат само да се задушават в своята тъмница. Понякога тъкмо това ги подтиква да потърсят изхода и да възвърнат сво­бодата си. Тогава се появява още един „център", който може би ще започне да излъчва информация сред близ­ките си, в службата, на улицата, в метрото... Да, поняко­га подобни неща се случват.

(3+9) :2-6 или

"Аз съм един средностатистически човек..."

Повечето хора са на мнение, че „златната среда", „сред­ното ниво", съвършеното равновесие са идеалът, към който трябва да се стремим, че падините и върховете са еднакво нежелателни. Те заклеймяват като „странни" страстите, острите умове, артистичните темпераменти и всичко, което стърчи над прехваленото „добро средно ниво" (защо пък „добро"?). Д това означава също, че в училищата, в социалните групи и в обществото, където цари понятието „средно", всичко над „средното" е окастрено, притиснато, задушено, приравнено към общоприе­тото.

От друга страна, мнозина се оплакват, че са само „сред­ностатистически индивиди". Без да са проверили до­статъчно истината на твърденията си, тези хора предва­рително се отказват от възможен за тях начин на живот, за който се смятат недостойни и който поради това им се струва недостъпен.

Вярно е, че в наше време гъмжи от общоприети и изтъркани изрази: средна класа, средно интелигентен, средни възможности, среден ръст, средно голям нос, сре­ден коефициент на интелигентност и т. н.

На първо място очевидно е, че понятието за средно се мени в зависимост от определящите го критерии и цен­ности. Ако средното аритметично на 3 и 9 е 6, това на 4000 и 5000 е 4500. Средната оценка в Принстънския уни­верситет няма нищо общо с тази в кварталната гимна­зия. И тъй нататък.

Грешката...

Излиза, че съществуването на „средностатистически" човек е доста относително, както и това на „средното" мнение в дадена група или сред част от населението. Ако проведем анкета и 7/8 от групата са на едно мне­ние, въз основа на което се вземе някакво решение, ос­таналата осминка е длъжна да се подчини, докато може би тъкмо тя би била способна да промени нещата из основи.

Често пъти понятието „средно" унищожава усещане­то за свобода. В дадена група индивидите, недостигнали „средното ниво", биват принуждавани да се стремят към него - нещо, на което може би са неспособни. Докато задминалите го са длъжни да се върнат назад и да се при­способят към новия си статус.

Тези адаптации, извършвани, за да се избегне чувство­то за вина, за непълноценност, за отхвърляне, се запла­щат много скъпо: при едните с маргиналност, при други­те с неврози.

Впрочем човекът, смятан за „среден" (или който сам се определя така), е такъв само при определени обсто­ятелства (афективни или социални). Всъщност той предварително се обявява за победен, вместо да потър­си други жизнени критерии, които биха му помогнали да се изяви като много способен, дори блестящ. Всичко опира до това да не се поддаваме на днешната дема­гогска тенденция към уравновиловка и да не отхвърля­ме като нежелани тези, които разчупват общоприети­те норми.

Прословутото „добро" средно ниво се оказва „лошо" със сивотата и с конформизма си.



Защото каквито и качества да притежаваме, ние не­изменно оставаме под нивото на собствените ни възмож­ни постижения и на собствената ни свобода.

Един поучителен пример...

Можем да сравним задължителното адаптиране към по-ниското „средно" ниво с модулираната вълна на радио­предавателите.

Както е известно, високочестотната, „носеща" вълна е „модулирана" от излъчвания сигнал (музика, глас и т. н.), който е нискочестотен. Но вместо ниската често­та да се нагоди към високата, става точно обратното. Високата честота бива смазана, модулирана, нагодена към излъчвания сигнал.

Не се ли получава същото и когато високите честоти на дадена афективност или интелигентност са принуде­ни да се приспособят към наложените средни честоти?

„Ниската" честота или наложената средна стойност

„Високата" честота или високите стойности



Приравняване на „високото" към „ниското"

В нормата сте!"

Нормата е абстрактно понятие, променящо се в зависи­мост от епохата, групата, общността, обществото. Тя най-често се налага в затворен кръг от хора. Повечето обще­ства, институции, предприятия притежават и създават свои норми. Така са се появили норми социални, поли­тически, религиозни, афективни, поведенчески; норми, които ни нареждат как да се обличаме, как да се изразя­ваме, дори как да мислим.

Обикновено тъкмо нормите разрешават или забраня­ват дадено поведение. Тази тирания се проявява по ня­колко начина.

Първи начин: самите индивиди се самоопределят спо­ред нормите и се сливат напълно с тях във всички обла­сти (да си спомним например за принадлежността към даден „клуб", където се налагат - и на всичкото отгоре се спазват - правила за изразяване, обличане, държане). Що се отнася до тези, които са „извън нормата" (под или над нея), по какво да ги „разпознаем" и как самите те да се определят?

Втори начин: нормата налага, диктува да се следва такъв начин на действие и на мислене, какъвто очакват другите. В този смисъл понятието носи особено отрица­телен заряд. То ограничава или направо отхвърля „аут­сайдера" така, както организмът отхвърля „чуждото тяло" (тук можем да посочим като пример многоброй­ните тесногръди и „благоприлични" семейства, които прогонват вътрешно освободените хора, дори най-близ­ките си, в името на „кастата", на парите и т. н.)

Трети начин: нормата отхвърля индивидуалното твор­чество (например изкуството), освен ако не се вмества в „рамките" (самоограничаваща се дума) на дадена дей­ност, като например индивидуалната работа по подобря­ване или разширяване на някакво предприятие, водеща евентуално до създаването на нови норми.

Четвърти начин: нормата се свежда до „средното" ниво и се отъждествява с него. Ясно е в каква задушаваща ат­мосфера на примирение и бавна смърт живее онзи, чия­то афективност или интелект не се вписват в усреднена-та норма и който във всеки миг е изложен на риска да бъде „наказан". До такова плачевно състояние на неща­та се стига винаги когато се слеят норма и посредстве­ност.

Всяка идея, всяко мнение, наложени по какъвто и да е начин - чрез информация, чрез догма, чрез интегризъм (виж по-нататък), унищожават и правят на пух и прах всичко неподправено, свободно, интелигентно, интуитив­но, творческо и истинско у индивида.

Как да се противопоставим? Единственият начин е вътрешно да отхвърлим ограниченията. Само тогава ще можем да открием „другия свят", за чието съществуване ни загатват „аутсайдерите" на ума и на духа, често обре­чени на самота, опетнени от подозрения и враждебност (или обект на прекалено възхищение, което също е свое­образно отхвърляне). Те впрочем устояват на атаките на нормата само ако имат силна афективност и могъщ ин­телект. В противен случай...

Но би било жалко светът да се управлява от „средно­статистически" индивиди вместо от носители на свобод­ни идеи, за които нормите са загубили първоначалния си смисъл. За щастие не винаги е така.

Впрочем самостоятелният и интелигентен човек спаз­ва някои норми не по задължение, а от уважение. Напри­мер съобразяването със светлините на светофара е задължително (а дали би имало светофари в общество, основано на интелигентността и чувството за колективизъм?), но то е и израз на уважение към собствения живот, към живота на другия и към пътното движение, в което всички участваме.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница