Пътят на една идея Александър Петров – 11 д



Дата13.02.2017
Размер136.51 Kb.
Размер136.51 Kb.

Категория есе: 1. Александър Петров – 11 „д”; 2. Денислав Илиев – 10 „е”; 3. Елена Стоянова  - 11 „д” и Екатерина Върбанова – 8 „а”; поощрителна: Карина-Василена Полименова – 10 „в”

Пътят на една идея

Александър Петров – 11 д
Всеки има идеи. Добри, лоши, големи, малки, възможни, въображаеми, оригинални или заимствани идеи. Някои от тях се борят и виждат бял свят, а други се запъват и се губят по пътя. Някои биват възприети от обществото, други са осмивани. Но какво прави една идея добра? Дали е просто късмет или въпрос на “креативност”? А дали няма един универсален процес на развитие, приложим за всички добри идеи?

Говорим за идеи, но какво всъщност са те? Според WIkipedia.Org - най-популярният източник на информация в наши дни, произходът на думата “идея”, идва от гръцкото “ἰδέα”, което означава “вид, форма”. Значението на думата “идея”, дадено в сайта, е “философски термин, свързан с мисловен образ на някаква част от битието”. Това не означава ли, че идеите съществуват само като мисловен образ на предмети и обекти от реалността? Още от древността хората са разбрали, че идеите и мислите произхождат не от мистериозна и магична част на човешкото тяло, а са просто резултат от свободното взаимодействие на натрупаните във всеки един от нас спомени. Понеже те са от реални събития, преживявания и мисли, то и идеите, които пораждат, са базирани в далечен план на битието ни.

Но идеите не идват току-така, когато им скимне. Те се появяват само с повод. Ние наричаме тази първопричина “вдъхновение”. Именно тя ни кара да впрегнем всичките спомени и натрупано знание, за да създадем нещо ново. Какво би могло да бъде едно вдъхновение? Често в началото седи проблем. Може да е въпрос, който ни мъчи и гъделичка съзнанието. Или пък е желание да подобрим ежедневието си. А може дори и да е събитие или моментна случка, която да ни бутне във водовъртежа на идеите. Вдъхновението ни кара да мислим за решения - идеи. Затова всяка идея започва с въпрос, препятствие, с което тя се противопоставя.

Нашата идея вече е родена, но е още сурова и необработена. Това е моментът, когато най-много начинания са прекратени и отхвърлени, защото не изглеждат достатъчно добри. Появяват се ограничения, граници, които ни пречат да реализираме идеята. Но вместо да се предадем, трябва просто да работим и да се борим за нея, защото тя разчита на нас. Често дори не подозираме, че сме само на крачка от финалната фаза.

Какъв би бил светът, ако всяка идея ставаше реалност? Невъзможно е да си го представим. Именно затова нашите идеи се филтрират. Повечето от тази селекция се извършва подсъзнателно, но една част е напълно съзнателна. Вероятно най-често срещаните причини за отхвъряне на идеи са свързани с общественото мнение. То често използва класификации като “странно”, “тъпо”, “безсмислено”, “неприятно” за нещата, които не разбира. Често тези класификации са безпочвени, но за съжаление щетата, която нанасят, е непоправима. Новаторските и революционни идеи са най-трудни за осмисляне от масите и това ги прави най-уязвими. От друга страна, същите тези идеи, веднъж приети, се оказват успешни и се разпространяват бързо и ефикасно.

Бележим напредък! Идеята ни вече живее и в други хора. Това изглежда като мечтаната дестинация за нашето начинание. Сега можем да си отдъхнем и да се отдадем на сладка почивка. Грешка! Все още сме в несигурно положение. И позанайте какво, това няма да се промени. Докато една идея съществува, тя има нужда от нашето внимание и поддържане. Ние трябва да сме до нея, за да я защитаваме от критиката. В същото време тя ще се сблъсква с други мисли и идеи, ще се развива и еволюира, но трябва да контролираме този процес, за да не загубим нейната същност. Ние сме тези, които трябва да я поведат към бъдещето и да и помогнат да устои на времето. Този финален стадий е най-критичният и най-тежкият, понеже тук най-трудно може да се каже и определи точно кое е ще е от полза и кое не. Това е моментът, когато рожбата на нашия ум трябва да се доказва постоянно. Но това е и времето, което си струва, времето, през което нашата идея работи.

Без идеи не можем да вървим напред, да се развиваме и да еволюираме. Те са двигателят на човешката цивилизация. Те са най-красивата картина и най-мощното оръжие. Затова и боравенето с тях може да бъде описано с толкова много епитети - “красиво”, “радващо”, “уникално”, “ощастливяващо”, “вдъхновяващо”, “божествено”, “магично”, “неземно”, “разбиращо”, “напълно удовлетворяващо”, “самодостатъчно” и много други. Създавайте идеи, развивайте ги и ги осъществявайте! Това е начинът да поведете себе си и света, в който всички живеем, към едно по-добро бъдеще.
Да чистим България всеки ден

Денислав Илиев – 10 „е”
Майките и бабите ни обичат, когато разберат, че сме извършили беля да ни казват: „едно птиченце ми каза еди-какво си”. Тъй като това пиле има късмета винаги да е на точното място и в точното време, нека се поразходим с него из нашето мило отечество.

Врабчето (винаги съм си предсавял птичето като врабче) лети от клон на клон, тук-таме му се налага да „лавира” из въздуха, за да се предпази от някоя повдигната от вятъра торба, или пък се пързулва по прозрачна такава, попаднала на някой клон, поради същата причина. На една полянка забелязва група младежи да палят необезопасен огън и да пият бира, оставяйки пластмасовите бутилки, чаши и прибори - безотговорно разхвърлени. „Смятам да навестя родителите им” – помисля си ехидно то. После, докато прелита над главен път, вижда как слушащ вечно негативните новини шофьор, си изхвърля фаса през прозореца, псувайки управляващите. „Ех, човеко, да знаеше само, че проблемът е в теб. Пък и колко много мои приятели врабци умряха от тези проклети угарки, мислейки ги за апетитни хапки хляб” – казва си с огорчение птичето. Но има една гледка, която винаги го поразява – градовете, тези събори на хора, чиято цел привидно е да цапат и рушат. Нали има контейнери и кошове – защо градинките изобилстват от боклуци, а и парковете и тревните площи не им отстъпват по замърсеност? Грозна гледка.

....

Чрез тази история представих един задълбочаващ се ежедневно проблем, към който, странно защо, мнозинството от хората остава безразлично. Не мога да разбера, да не би гражданите да си меслят, че замърсяването ще се премахне само? Или пък споделят философията, че щом боклукът не е пред очите им, не ги засяга? Някога някой от вас разхождал ли се е из града, за да види колко опасно близко и плашещо голям е проблемът?



Моля да простите склонността ми към „пътува” с всеобщия ни „враг” врабчето, но то се оказва надежден източник на информация! Нека с птичи поглед да проследим пътя на една полиетиленова торбичка. Отправна точка е, един супермаркет. Купувач е взел само една гъба за миене на съдове (друг потенциален замърсител), живее наблизо, но без да знае защо, си е взел торба. Излизайки от магазина, той осъзнава ненужността й. Нашето птиче стои нащрек. След миг то става свидетел на проява на минивандалство – човекът хвърля торбичката на земята. Вятърът я поема в неизвестна посока, а заедно с нея тръгва и врабчето. Летейки с нея, то вижда няколко други хвърчащи торби, а по пътя още се присъединяват към `ятото`. Съдбата изпраща някои в клоните на дърветата, втори – по поляните, където убиват удоволствието на почиващи и лагеруващи, а трети, в полето, отделяйки токсични химикали в почвата. Врабчето лети неотлъчно до торбичката, изхвърлена от купувача, и от него узнаваме, че в крайна сметка тя попада в една река като убива няколко риби и загрозява пейзажа.

Боклуците са всеобщ враг, създаден от самите нас. Много документални филми, даже и реклами са направени, но никой сякаш не се трогва. Цапаме най-безотговорно, все едно природата е бездънен резервоар за боклуци. Вярно, всеки се възмущава каква грозна гледка са препълнените контийнери и импровизираните бунища, създадени от почиващи в горите. Но дотам. Възмущението нищо не решава – само действията. За съжаление, за българите е в пълна сила максимата: „По-лесно е да се откажеш от нещо, отколкото до го опазиш”. Ние сами предаваме природата си, тази уникална даденост, като я унищожаваме. Налице е светогледът „аз съм малък и незначителен”, но седем милиона, поради грешния начин на мислене, са способни на повече, отколкото предполагат. Виждаме също феномена на жабата и горещата вода – ако аз, или някой друг, рязко бъдем поставени в много замърсена обстановка, веднага ще се стреснем и ще направим нещо по въпроса. Заобикалящата ни среда бавно, полека, ритмично бива цапана и това на момента не ни прави впечатление. Някой ден ще съжаляваме обаче.

...

Тази история навярно е събудила у вас мисълта, че ако не коренът, то семето на проблема е в манталитета на българите. Познали сте, но от друга страна, нравите и начинът на мислене са променливи неща. Неотдавна реалността е била друга – Добруджа, макар и Житницата на България, е провинция, отдалечена от столицата и средствата за благоустройство трудно са стигали до тук. Затова пък нашите родители и баби и дядовци са имали късмета баба Вида до бъде кметица на Добрич. Тя е била великодушна жена, но има нещо от онзи период, което лично на мен ми направи силно впечатление. Градската градина е стигала само до бившия дървен град, сега розариум; езерото дори не е съществувало. Тогава кметицата започнала кампания за доброволен труд. Цялото огромно разширение на парка, издълбаването и оформянето на езерото са извършени от граждани, които на добра воля са направили почти геройство – с малко средства и много труд, са преобразили града. Вижте какво нашите баби и дядовци са сторили, а ние не можем да изчистим земята от боклуците. Крайно време е за действия, трябва да докажем, че не сме част от изгубеното поколение.



Донякъде успокояващо е, че се организират ежегодни кампании за почистване. Тази година ще се проведе на 20 април в цялата страна. Защо обаче това събитие трае само един ден? Само един ден ли мърсим? Според мен, за да имат траен ефект тези кампании, трябва да траят поне седмица и да се провеждат няколко пъти в годината. Първо, ще се покрият повече площи по-обстойно и честотата на почистването няма да позволи на боклуците да се застояват. Второ, тези кампании ще се превърнат от изключение в навик. Българинът има лоши привички, а привичка се премахва, като се замести с друга.

Друго, което ми прави лошо впечатление в тези мероприятия, е кой ги организира – медиите. Те наистина трябва да са извор на идеи и мнения, но друг е по-правилно да поеме инициативата за почистване, а именно - управляващите. На правителството му отива ролята на организатор, а на медиите – на разпространител на поаня. За съжаление, първите просто стоят безучастно, като само пляскат на малката група доброволци.

Проблемът със замърсяването е застрашаващ, затова е време да напуснем зоната на комфорта и да направим нещо за родината си. Трябва да възприемем себе си като можещи хора, които знаят какво искат и как да го постигнат. Почистването на земята, природата ни е необходима стъпка в съзряването и осъзнаването на индивида като част от общност. Не е ножно да се правят градски градини и да се копаят езера. На дълъг път се тръгва с малки крачки.

Времето променя всичко. Няма причина езикът да избегне този всеобщ закон
Елена Стоянова - 11 д
Със създаването на света започва да тиктака часовникът на живота. Времето тече само в една посока и така се ражда понятието астрономическо време.Човекът е въвел понятието „време“, за да може да отчита изминалите периоди от развитието си. Тях нарича епохи и днес съществуват много доказателства, описващи тяхната същност.Поглеждайки по-дълбоко обаче, няма ли да забележим, че езикът и епохата са взаимно свързани и се развиват паралелно?

Езикът е средството, което всеки народ притежава и използва, за да осъществи контакт, да изгради общност, народ, нация. Всяка култура развива богатите пластове на езика, на неговите стилове и сведения за това можем да открием в ръкописите и писанията, останали от миналите времена до наши дни. Той обаче може да се интерпретира като начин на говорене и изразяване, чрез който след всеки разговор оставаме с определени впечатления един за друг. Неслучайно анатомичният орган, който използваме за говорене, също се нарича „език“. Езикът на тялото е от ключова роля при комуникирането, а психологията е от многото науки, които го изучават. В училище се запознаваме с езика на историята, литературата, химията, т.е. всяка наука има свои специфични и отличителни термини, словосъчетания, фрази и фраземи.

Езикът съществува главно под две форми – писмена и устна. Нека разгледаме първо развитието на писмения език. В Праисторията се създават пиктограмите, които са предшественици на писмеността. Те представляват древни рисунки, отразяващи бита на тогавашните първични хора. Идва моментът,в който те откриват пергамента и перото и създават първите писмени документи. Писмеността продължава да се обогатява през Древността, Античността, за да стигне до най-новото време, в което живеем ние. Днес в учебниците по история са поместени документи от различни години и можем да сравним как се променя изказът с времето. Литературните произведения, които изучаваме, също ни дават възможност да се докоснем до езика на миналото. Четейки„Илиада“, „Едип цар“, „Хамлет“, „Бел Ами“, „Изворът на Белоногата“ и още много ярки творби, ние не само забелязваме как се променя стилът на езика, но и разбираме какви проблеми са вълнували обществото от съотвената епоха. Те отразяват събитията от историята, настроенията и амбициите на хората и са доказателство за постоянно променящите се цели, тенденции, моди и обстоятелства.Например древногръцките писатели са обръщали внимание на семейството и отношенията между хората в полиса.Ренесансовите творци все по-често изтъкват индивидуалността като водеща пътека за развитието на отделния човек като уникалност и феномен. Българските поети създават голямо литературно богатство, запечатвайки страшните години от Османското иго. Навсякъде виждаме неразривната връзка между езика и времето.

Музиката също се променя постоянно, за да допадне на различните вкусове на публиката. Ако преди предпочитани са били жанрове като джаз или народна музика, днес голяма част от българското общество слуша чалга. Езикът и стилът на различните направления отрязяват времето, в което са били на мода. Времето променя всичко, но чрез текстовете на песните се запечатват типичните тенденции и пристрастия за даден период.

Отношенията в семейството претърпяват големи промени наред с всичко останало. В миналото на почит са били традициите и ритуалите, имало е йерархия и децата дълбоко са уважавали родителите си. Тогава те не са споделяли толкова много, имало е теми, по които е било забранено да се говори. В 21-ви век обаче обществото е все по-отворено и излиза от дълго налаганите ограничения на родовото съзнание и памет. Днес повечето младежи се отнасят към майките и бащите си като техни приятели и се държат по-свободно, което се отразява на езика и поведението им.

Нека не пренебрегваме езика на тялото, т.е. знаците и маниерите, но и на мълчанието. Добър пример за развитието на жестовете е ухажването. През Древността мъжете са доказвали обичта и силата си на бойното поле, за да впечатлят любимата. В наши дни мъжете показват уважение към жените чрез кавалерство, което обаче се среща все по-рядко. И все пак, всеки поглед, всяка усмивка, всяка прегръдка олицетворява любовта между хората.

Погледнахме назад, за да открием по-лесно контраста между езика в миналото и езика в настоящето. Днес той е на върха на своя разцвет. По света се говорят най-различни езици, появяват се нови думи, навлизат все повече чуждици. Вече ясно се прави разлика между официална и разговорна реч. Спорен е въпросът дали употребата на всекидневните жаргони по някакъв начин развива езика в обратна посока. При тийнейджърите се наблюдава тенденция да се опростява речта, да се изпозлват съкращения и като цяло грешно да се изговарят думи и структурират изречения. Този факт не би бил толкова притеснителен, ако беше валиден само за разговорния език. За жалост времето така е променило ситуацията, че младежите забравят да „превключат“ на книжовен език, когато пишат. Английският е един от най-разпространените езици в света. Днес той е необходимост. Времената са такива, че най-лесно е да знаем английски, за да общуваме, търгуваме и споделяме идеи с други народи. Болна тема за много българи е навлизането на чужди думи в речта, както и писането на български думи с латинска азбука в интернет. Не губим ли по този начин нашата индивидуалност и уникалност и не е ли това израз на неблаодарност към създателите на кирилицата? Но повечето ще кажат, че така е „модерно“ и времето го налага...

Времето е величина, която постоянно се променя, и заедно с това моделира всичко наоколо. Под влиянието на този всеобщ и универсален закон попада и езикът – един от знаците на идентификацията на всеки народ. Промените в езика донякъде отразяват и промените в самото общество, което го използва. Само от общността зависи дали тези промени водят към по-добро или по-лошо. Ще успеем ли да насочим кормилото в правилната посока? Или вече сме тръгнали по грешния път и няма връщане назад, както не можем да върнем времето?



...

Екатерина Енчева Върбанова – 8 „а” 
Навън е нощ. Небето е черно. Само звездите проблясват леко из гъстите облаци. Тихо е. А тишината говори. Пронизват я виковете на хората.

Аз само стоя и гледам. Първо съм объркана, после се замислям. Стара жена минава покрай мен, гледа ме.

Чудя се дали и тя се пита същото, каквото и аз.

Не, тя е получила всички тези отговори от живота.

Тихо е. А тишината говори. Затварям очи. Виждам яростните лица на хората, виждам сълзите от нещастната любов, виждам алчни физиономии, виждам детски очи, празни и безмълвни. Виждам побелелите коси на старите хора, изгубили желание за живот. Тях животът ги измами. Виждам истинското щастие, щастието без измама, без мръсни пари. Виждам свободната и чиста любов.

Отварям очи. Чудя се какво мога да променя, как мога да направя хората господари на своя собствен живот. Чудя се какъв им е проблемът, че така страдат, чудя се защо си мислят, че това се случва само на тях...

Чудя се как така никога не уцелват правилния момент, а правилния момент е този, на който все още имаме щастието да се радваме. Чудя се защо не се радват на това, което имат, а мислят постоянно за това, което им липсва, без да са сигурни дори дали им е нужно, а само се лъжат, че им принадлежи.

Отново затварям очи. Тишината отново ме облива. Мисля си как хората пропускат шанса си, шанса за тяхното щастие. И позволяват на някого да се меси в него. Мислят, че щастието е едно абстрактно понятие, че винаги трябва да е трудно, да е нужно да викат, да драскат, за да го спечелят. Но не е така. Те просто не виждат широко отворената врата, скрита зад дебелата мъгла. Вратата не е далече, точно до тях е. Мъглата е прекалено гъста.

Мъглата са онези хора, които нямат собствен живот и мнение.

Вече не исках да “слушам” тишината. Прибрах се вкъщи, щастлива, че никой не притежава живота ми, че дори и да греша, сама съм си виновна, че спокойно мога да затворя вратата. Хората в живота ми са моите приятели, те стоят встрани от мен, за да ме подкрепят, да вървят заедно с мен. Не пред мен, за да ме водят и контролират, не зад мен само, за да ми подвикват. Точно до мен, със мен, заедно.

Отворих прозореца. Тишината пак говореше. В нея се надвикваха гласовете на много хора, нуждаещи се просто от ръка, която да нарисува сърчице на замъгления прозорец пред тях. Те сами щяха да видят посоката към вратата на своето щастие...


Животът е театър

Карина-Василена - 10 „в”

Театърът е сцената, на която всеки може да бъде всякакъв – мъжът може да бъде жена, щастливо и усмихнато момиче може да играе зла вещица, самотникът може да играе забавен клоун. Всеки може да скрие същността си зад дадената му роля и точно по това театърът и животът имат сходства.


Зад тези думи се крият различни въпроси – мъжът срещу мен себе си ли е? Носи ли тя поредната маска? Истинска ли е тази усмивка? А може би сценарият, наречен съдба, оплита всеки в паяжината си и го заблуждава, оставя го да си мисли, че нищо не може да бъде променено, че трябва да следваме репликите си. А може би сме способни да го променим? Или и това е част от структурата му? Може би тук наистина не е трябвало да отблъсна любовта на живота си? Или тя ме чака във втора сцена? Кой всъщност е режисьорът? Всички ли сме актьори? Имат ли край въпросите ни?
Леле… Вече става досадно. Ами нека приемем животът като „сън в лятна нощ”. Животът е изпълнен с непонятни вълшебства, с неповторими мигове, с възходи и падения, с любов, с ревност, с омраза. Но животът е кратък точно като лятна нощ и ясен като небето тогава – животът е, за да се живее. Просто е, даже елементарно като две и две. Сгрешил си –приемаш го. Щастлив си – приемаш го. Без повече съмнения дали нещата може да се объркат и да тръгнат още по-зле. Дори да се влошат, то хубавото винаги идва последно. Пак стана явно, че сценарият предполага срещи с много трудности, но какво от това? Нека бъдем търпеливи и упорити, да се борим с всички сили, за да можем да си заслужим щастливия край и да му се насладим.
Сигурно не му е лесно на този, който пише сценария. Трудоемко е да измислиш на всеки роля и то да я измислиш така, че актьорът сам да си я изгради. Ти просто да му дадеш гредите, върху които той да налага, усъвършенства или открие дефекти.

Всъщност гредите ще олицетворяват истинската му същност, а, поставяйки го в различни роли, актьорът ще развива други качества. Ще се опитам да открия своите греди, своите основи, ще си ги поддържам здрави и читави, за да не изгният и рухнат. Ще се грижа, новите роли да не им оказват влияние, а може би ще събера смелост и ще ги покажа на света, ще покажа себе си, ще сложа край на маските си. А ти какво ще направиш? Ще ме приемеш ли такава, каквато съм, или вече си свикнал да ме виждаш фалшива? Повече ми харесваш маските, а не истинската същност?


Страхът на всеки, играещ в този театър, е, че по-скоро ще бъде отхвърлен вместо приет, ако слезе от сцената. За това всички си стоим, всички играем и просто чакаме да видим края. А по-пълноценно е да играеш поне за себе си, отколкото за другите.

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница