Рада тодорова /ямова



Дата18.11.2017
Размер283.05 Kb.
Размер283.05 Kb.

РАДА ТОДОРОВА /ЯМОВА/

 

От село Каравелово има доста борци против капитализма и фашизма, а след 9.ІХ.1944 г. и против комунизма.



На 22 август 1902 г. в село горно Кюселери /Каравелово/ в семейството на Тодор Ямов се ражда момиче. то е седмото им предпоследно дете. От родените осем деца пет умират. Живи остават три, Рада, брат и Делю, по-голям от нея и сестра и Тина, която е по-малка.

За Рада имам събрани много биографични материали по-които може да се напише отделна книга в размер го-голям от двеста стандартни машинописни страници. тук ще бъда много по-кратък.

Преди Освободителната руско-турска война /1877 - 1978 г./ дядо и по бащина линия се е препитавал с отглеждане на кози. Имал е сая в Средна гора и няколко нивки около нея. След като турците започват да се изселват, дядо и се сдобива с около 40 дка ниви и ливади. По наследство баща и има около 20 дка от тях. Баща и е трудолюбив и добър земеделски стопанин. С много пестеливост, поради която живеят мизерно, успява да увеличи земеделският си имот на около 50 дка. От живите деца брат и Делю боледува от рахит и успява да проходи след тригодишна възраст.

Още от малка Рада помага на семейството, като ходи да пасе домашните животни. Тя е много ученолюбива и е първото и единствено момиче, което завършва първия випуск в новооткритата прогимназия в родното си село. Учителите настояват пред родителите да я изпратят да учи в гимназията в град Карлово. Родителите и се колебаят, защото за това трябват пари, а те нямат. Въпреки големите затруднения за родителите й те се решават и Рада се записва ученичка в Карловската смесена гимназия. За онова време това е сензационно чудо. Рада е първата ученичка в гимназията от всички села в околията. годините са тежки - започнала е и първата световна война. Цяла година ходи със селските си дрехи. През есента и пролетта ходи на училище с дървени налъми. Въпреки това тя е по-добра ученичка от много градски ученици, които са добре облечени и първоначално я гледат надменно и подигравателно.

След свършването на войната се завръщат демобилизирани ученици, много от тях са с комунистически убеждения или техни симпатизанти. Започва оживена идейно-политическа дейност. Брат и Делю на фронта е привърженик на Българската социалистическа партия /тесни социалисти/ и абонира Рада за “Работнически вестник”. Въпреки, че гимназията е смесена, стремежът е колкото е възможно паралелките да бъдат само мъжки и само женски. Някой по-активни в политическо отношение ученици предлагат на Рада да основат кръжок от учениците и тя да стане негова ръководителка. Организират и кръжок в който влизат около 20 момичета. Когато в Карлово се създава Комсомол всички стават негови членове. Занимават се основно с просветна дейност и главно с борбата за равноправието на жената.

Победата на Октомврийската революция е събитие, което затвърдява марксистките убеждения. В кръжоците освен по политическа икономия изнасят и лекции по книгата на Август Бебел - “Жената и социализмът”.

По време на Втората световна война е имало дезертьори. Такива има и от Горно Кюселери и от Гиллери.

Тодор Инджов от Гиллери е избягал в съветска Русия. Той е имал жена и деца в България, но при амнистията не се завръща защото се е оженил повторно в Съветския съюз.

Дезертьор от фронта е и Делю Ямов - брат на Рада. Делю и Дамян Нанков - друг дезертьор от село Горно Кю­се­ле­ри се укриват в Средна гора, а понякога и в селото. Делю се предава сам - но след войната не е съден. Не е съден и Дамян Ненков. В пияно състояние Дамян хвърля бомба на хорото в село Гиллери. Има ранени. гиллерци го застигат и го убиват, като “бясно куче”. Никой от Гиллери не е станал свидетел кой е гонил Дамян и кой го е убил. Той е бил лош човек.

След като през 1922 г. завършва гимназията тя е назначена за учителка в родното и село. В селото влиза в редовете на партията и по нейно поръчение се заема с основаването на младежки комсомолско дружество. Тогава на власт са земеделците. За комунистическата и дейност по искане на дружбата тя е уволнена от тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски. И след уволнението тя не преустановява комунистическата си дейност. В селото и в околните села има и други учители комунисти.

По тяхна инициатива се изнасят реферати, вечеринки с театрални представления и друга обществено политическа дейност.



Деветоюнският “военно-фашистки” преврат през 1923 г. заварва Рада в Карлово, когато тя е в услуга на околийският комитет на Българската комунистическа партия. Освен като деец на партията Рада - като мома и Ранчо Кеменгеджиев - като ерген са поддържали връзка.

Рада Тодорова вече на 77 години и на мене каза, че взаимно са се обичали. Само това, че са били много време по затворите - не са сключили брак. И двамата са осъдени на смърт.

След потушаването на Юнското въстание 1923 г. Рада е арестувана. Държат я няколко дни под стълбището на околийското управление. Поради липса на доказателства, че е участвувала във въстанието я освобождават и тя се връща в родното си село. Партийната организация в селото е разтурена, няма връзка с окръжния комитет и няма организирана дейност. По тази причина през септемврийското въстание 1923 г. от Каравелово няма въстаници, както и от Карловска околия.

Рада е ходила при арестуваните земеделски и партийни дейци след Деветоюнския преврат през 1923г.По време на процеса срещу тях Ранчо Каменчеджиев е нелегален. Рада е привлечена за член на Околийския комитет на партията. Събирали са се в гостилницата на Панчо Радецки, където са обсъждали партийни въпроси и са набелязвали предстоящите задачи. Полицията е понаучила нещо за това и почват арести. Арестуват и Рада. Тя попада в ръцете на полицая Иван Богданов. Според нея той е “най-мръсният полицай и главорез” в Карлово. Слагат под коленете и дърво и я връзват с въже на топка. После я въртят и бият най-вече по краката с тънка пръчка. Вързана, беззащитна, полицаите са можели да вършат каквото искат. Според нея, когато са я биели и разпитвали тя е отговаряла само “Нищо не зная”. Рада се подува и посинява от бой. Една привечер я вика приставът с когото се познават от по-рано. Той се държи уж по-интелигентно. Казва и:

- Извинявай, те са те били без мое разрешение, тези простаци. . .

Закарват я под конвой в родното и село. там трябва да се подписва при пъти на ден в общината и да не излиза никъде извън селото.

Все пак властта допуска Рада да се запише през есента на 1924 г. в Учителския институт в гр. Пловдив, за да учи за редовна учителка. Родителите и мислят, че е по-добре да се махне от селото с надежда, че в големия град, където не я познават ще живее по-спокойно.

След няколко дена се среща с курсиста Борис Димитров. Той е курсист във ІІ-ри курс на физико-математическия отдел на института и секретар на Окръжния комитет на Комсомола и представител на Комсомола в партията. Такива като него и Рада се търсят и лесно се откриват. Но и полицията търси такива и също ги открива. Борис Димитров и предлага да организират партийна група. Събират се в квартирата на Рада. Членове на групата стават повечето бивши уволнени учители, които са имали само средно образование. Избират ръководство и започват да действат. На малки групи четат вестник “Работническо дело”, събират пари за оръжие, организират изнасяне на беседи, помагат на военната организация на партията. Понеже Борис има много работа в окръга, главен организатор на партийната работа в Учителския институт става Рада. Тя става известна на всички курсисти като изнася легално доклад на тема “За равноправието на жените”. Тя се е подготвила добре като е ползувала марксистка литература. При дискусията след доклада се върши успешна партийна пропаганда.

Рада познава най-активните партийни дейци в Карловска околия. познава вече и такива в гр. Пловдив. Срещала се е и с Цола Драгойчева. Поставят и задача да разведе Христо Михайлов из Карловска околия и да го свържи с Ранчо Каменчеджиев. По това време той е ръководител на партийната военна организация в Карловско. Рада и Ранчо имат взаимни симпатии, обича ли са се. Тя завежда Христо Михайлов първо в село Горно Кюселери /Каравелово/ и една нощ приспива у тях. На другия ден го води в село Гиллери /Мали Богдан/ у Димитър Иванов Бочев, където също приспива. Тя не е успяла да го свърже с Ранчо Кеменчеджиев, но го свързва с Пенчо Дворянов от съседното село Дерелий /Богдан/.

Скоро след това става атентата в църквата “Света Неделя” в София. Започват провали в комунистическата дейност в България. Рада прекарва великденската ваканция в родното си село, когато я арестуват и я откарват двама полицаи от околийското управление в Карлово. На другия ден я закарват в Пловдив. Там и казват: “Ти си се срещала и се познаваш с “Фердинандския цар” Христо Михайлов. Той вече е арестуван”. Тя отговаря: “Не съм виждала този човек, не го познавам”. Докарват при нея Христо Михайлов. Тя казва същото. И той казва, че не я познава. От Пловдив има много арестувани и мъже и жени. За арест използуват временно “Маразлийското училище”. В една стая има около 40 жени. Между тях има и курсистки от Учителския институт. Охраната е от въоръжени войници. Разпитите и инквизициите са главно посред нощ. Чуват се много писъци на изтезаваните. Двама души се хвърлят от прозорците и се самоубиват. Единият от тях не е имал никаква комунистическа дейност и са щели да го освободят. Но нали има поговорка: “По край сухото гори и суровото”.

По това време вестниците много пишат за Цола Драгойчева /Соня/, която е издадена от доста хора, но е успяла да се укрие. Един ден в “Маразлийското училище” докарват арестувана и Цола Драгойчева. В своята голяма тритомна мемориална книга тя описала и за това залавяне. След 35 дни тежък арест Рада е закарана в затвора. Тя казва, че там си е поотдъхнала от тежките разпити и побоища. Тя е от първите политически затворнички. Това е било около Великден 1925 г. Рада казва, че криминалните затворнички ги посрещнали “доста дружелюбно”. В затвора имало градинка с цветя и зеленина. “Видя ми се даже доста хубаво” - добавя тя.

Цола Драгойчева е била закарана в затвора няколко дена преди Рада.

Съдебният процес се провежда във Военния клуб в Пловдив. Обвиняваните мъже са закарани с тежки вериги. Рада и Цола и още две жени са закарани само с белезници. Когато са ги карали към Военния клуб никой от хората, които са ги гледали от двете страни на улицата, не ги е ругаел и замерял с камъни, както властниците са се надявали.

Процесът е продължил няколко дена. Всички отричат обвиненията, освен онова, което не може да не се признае.

На смърт са осъдени: Христо Михайлов, Цола Драгойчева, Кочо Цветаров и още няколко души. Рада е осъдена на дванадесет години и шест месеца. Мара Русева има същата присъда, а Мара Душева на шест години. Когато излизат всички осъдени пеят “Интернационала”.

След това има друг процес за комунистическа дейност в Учителския институт. На него Борис Димитров и Рада са осъдени на смърт. Има осъдени и по на дванадесет години и шест месеца, а двама малолетни по на осем години и шест месеца.

Всички присъствуващи в залата са изненадани и роптаят. Тогава председателят на съда казва: “Господа, вярно е, че ние току що произнесохме много тежки присъди. Двама млади хора осъдихме на смърт, а двама на много години затвор. Но като се има предвид, че това са все интелигентни хора, подготвящи се за учители, че това са бъдещи възпитатели на този народ, те представляват голяма опасност за нашия обществен строй. И за да предпазим обществото от тях, ние бяхме принудени да издадем тези присъди.” Рада Тодорова казва: “Ние посрещнахме присъдите много спокойно. Даже тръгвайки си от съда се шегувахме. Из пътя Борис ми каза:

- Е Радке, кой на кого ще бута столчето? - Ти на мене или аз на тебе?

- Ами, Боре, както четоха присъдите, ако ни бесят по същия ред, май аз на тебе ще бутам столчето. . .”

Аз не вярвам, че така спокойно и с шега могат да се посрещнат смъртни присъди. Когато след 9.ІХ.1944г. са преглеждали архивите на съда са видели, че техните смъртни присъди са потвърдени от цар Борис ІІІ с червен молив. Царят ги е потвърдил, като правилно издадени, но все пак не са изпълнени.

По време на така наречения “Народен съд” другарката Рада Тодорова e съдебен заседател в състава на Върховния съд, където съдеха Княз Кирил и другите регенти, министрите и т. н. Този съд значително преди Нюрнбергския съд издаде много повече смъртни присъди, които незабавно бяха изпълнени. Рада е сложила своя подпис под тях. Не вярвам някой да е посрещнал “спокойно” и на “шега” тези присъди.

Това което съм поставил в кавички не съм го съчинил. Аз изпратих мое писмо до другарката Рада Тодорова, че събирам спомени главно от изявени дейци от село Каравелово. Предложих и ако е съгласна да ми разкаже за своя живот и дейност, да се срещнем когато и където тя пожелае. Поканих я ако иска да ми бъде гостенка в Пловдив. Мина около година, но тя не се обади. Аз бях написал на плика пълния си адрес. писал бях и номера на домашния си телефон. Престанах да се надявам и повече не я потърсих. Неочаквано получих четири страници писмо от нея. Тя пише буквите вертикално много ниски и хоризонтално са поразтеглени. Не изписана ивица в горния, долния и левия край на листа няма нито на една страница. Пише ми, че поради местене в новия си апартамент е получила писмото ми с голямо закъснение. Съгласна е да се срещнем и предлага аз да отида у тях. Написала беше новия адрес и номера на телефона. Обадих и се по телефона и се разбрахме кога да се срещнем.

На 10 април 1979 г. в 10 часа бях у тях. Някой и беше подарил череши и тя правеше компот. Тя маха дръжките на черешите и ги слага в буркани и ми разказва за своя живот и дейност, а аз пиша. Спряхме колкото за обяд и пак продължихме. Другарката Тодорова разказва, разказва, а аз пиша, пиша до 16.30 часа.

Каза ми, че нейните спомени подробно са записани на магнетофон и ще бъдат преписани и на машина за архива на Централния комитет на ЦК на БКП. После тя ми изпрати един подробен машинописен екземпляр от тези материали. Цитатите в кавички съм взел от там.

С потвърдени смъртни присъди Рада и Цола Драгойчева са затворени в Пловдивския затвор. Понеже нямат отделни помещения за “смъртни” затворничките ги държат в една стая. В затвора са изпълнени няколко от смъртните присъди. Всяка нощ щом се тропне някоя врата близо до тяхната те мислят, че идват за тях да ги обесят.

Внесената или закупена храна за политическите затворници се консумира общо, като в другарска комуна. Научават, че Анри Барбюс е успял да влезе в България под чуждо име и като се връща във Франция написва книгата “Палачите”. На Запад се организира голям протест против белия терор в България. Иска се отменяне на смъртните присъди. Към края на 1925 г. смъртните присъди на Рада и Цола са заменени с доживотни, но на мъжете са оставени. Ранчо Кеменчеджиев който има смъртна присъда, но се укрива е заловен като полицията умело използува една провокаторка.

Цола Драгойчева ражда детето си в затвора към края на 1925 г. Как и от кого е забременяла в затвора е добре запазена тайна. Христина Генкова също ражда в затвора. Рада и другите помагат с каквото могат на Цола и Христина да отглеждат двете деца в затвора през тежката зима.

Рада казва и пише, че директорът на Пловдивския затвор е “голям мръсник” на средна възраст. Тя пише “Освен това беше голям женкар, опитваше се да ухажва някои затворнички. А ние се държахме много резервирано по отношение на него - гордо и надменно. Даже през първите месеци не можехме да привикнем с мисълта, че сме в затвор и говорихме на висок глас и пеехме наши песни. Този “голям мръсник” и “голям женкар” в някои отношения се държеше добре” /Цитатите са от записаните спомени на Рада/.

Цола е най-авторитетната политическа затворничка и по възраст и по положение в партията. Даже Гинка, която е осъдена за кражба помага да гледат бебето Чавдар Драгойчев.

Цола и Рада организират чествуването на Първи май през 1926 г. в затвора. Това е много дръзка постъпка в онова време и при техните присъди. Чрез жени - криминални затворнички, които са изпращани да мият и почистват съдебните зали се снабдяват с червено-винена хартия и с индиго. Рада нарязва лентички, нарисува на тях петолъчки и написва лозунг: “Да живее пролетарската революция!”.

Сутринта на Първи май докато Цола е заета с грижи за детето си Рада и криминалната затворничка Гинка закачват книжните ленти излизат на двора и започват да пеят:

“На крак, о пари и презрени,

на крак, о роби на труда!”

Бързо идва главният надзирател и двама стражари и започват да ги блъскат с ругатни към коридора. Като чува това Цола оставя Чавдарчо в пелените закача лентата и се присъединява към тях. Рада, Цола и Гинка ги наблъскват в карцера. След малко донасят там и Чавдарчо заедно с люлката. В чест на Първи май Рада е бита до посиняване.

В затвора водят и друга борба - вместо помилване искат амнистия. Цола прави постъпки да я преместят в Софийския Централен затвор където мисли, че ще е по-добре за детето и. За да се отърве от нея, директорът на Пловдивския затвор е съгласен и тя е преместена.

През 1927 г. Рада участвува в гладната стачка на политическите затворници.

Директорът на затвора я вика при себе си и и казва:

“- Защо си толкова упорита просто не мога да си обясня? Нито един път не си идвала в дирекцията да кажеш: Моля ти се, господин директоре, дай ми това и това”. Записано е, че Рада казва още “Това беше допълнителен тормоз към затворническия режим в затвора в Пловдив. Още повече, че той /директора на затвора - пояснение на автора/ беше поклонник на жените и по няколко пъти на ден се вреше в женското отделение, като в харем. Аз все бягах да не го виждам, да не се мяркам пред очите му”. Така е където има млади жени има и техни поклонници.

Ранчо Кеменчеджиев и Тодор Павлов също са били в Пловдивския затвор. Ранчо и Рада са успявали да си разменят дори писма главно чрез лавкаджията в затвора бай Петър.

Рада научава, че на Ранчо и на Кръстю Белев е нанесен жесток побой за тяхната дейност в затвора. Тя боледува от малария и тежка форма на неврастения. Директорът на затвора се опитва да настрои против нея криминалните затворнички. Една от тях е Мара Вечната осъдена на доживотен затвор за убийство на мъжа си. От нея всички се боят. Рада е писала, че те много се обичали с нея. Вечната казва на криминалните затворнички: “Вие знаете коя съм. Само някоя да я пипне, косъм да падне от главата и с мене ще се разправя!”. И между самите затворници има йерархия в почитанието и особено в страхопочитанието. Никоя криминална затворничка не е посмяла да се държи лошо. “Те толкоз много ме обичаха, че когато се караха по цяла нощ, аз им разказвах за комунизма и те се укротяваха. Една от тях имаше четиригодишно момченце, което много ме обичаше. Сутрин щом стане, идва и се гушка при мене в леглото. Някои пък бях учила на грамотност. Четях им лекции. Просвещавах ги. Говорих им как един ден нашето общество ще бъде равноправно, че ще има граждански брак, ще има колективизация и т. н. Говорих им за колхозите в Съветския съюз. Всичко това те го слушаха като приказка, макар че някои неща им се виждаха невероятни, но много хубави. Имаше някои момичета съвсем провалени, но болшинството от криминалните бяха с нас и бяха готови да ни подкрепят в някои акции.” Нали и поета Вапцаров е писал “Но в затвора попаднал на хора и станал човек”. Блазе на обществото с такива човеци. След голямото земетресение през 1928 г. се налага да спят в палатки на двора. През тази година тя е преместена в Софийския централен затвор. В една стая са били с Цола Драгойчева, Адела Николова и други жени. В този затвор обстановката е по-добра. Адела Николова е вдовица на богат чиновник. По произход тя е французойка заселила се в България когато са строили първата железопътна линия, на която дядо й е бил строител. Първият й съпруг е бил директор на захарна фабрика, но почива. Вторият й съпруг е бил директор на тютюнева фабрика но и той почива. Имала е хубаво жилище в София. Постепенно се увлича от комунистическата идея. Помага на комунистите материално и с квартира. След като я разкриват и вкарват в затвора се държат грубо с нея като изменница на своята класа. Рада и другите затворнички се възхищават от достойното поведение на тази културна и горда жена. Адела помага на Рада да учи френски език в затвора.

Бащата на Рада е идвал един път на свеждане в Софийския затвор.

През февруари 1929 г. Рада е преместена в Сливенския затвор. Режимът в този затвор е бил много тежък. Особено злобна била надзирателката Ташка Джунджурова. Затворничките са се оплаквали много от нея и ръководството на затвора е било принудено да я уволни. Когато тя си отива затворничките дрънкат една стара тенекия. Идва нова надзорничка, която наричат кака Анка. Та е била добра и даже е правила разни услуги на затворничките.

Сливенския затвор са наричали дисциплинарен. Там Рада е заварила Тодор Павлов, Христо Михайлов, Иван Пашов, Димитър Димов, Съби Димитров и други затворници. Макар и трудно Рада успява да установи връзка с някои от тях и най-вече с Христо Михайлов, който е заболял тежко от туберкулоза. За това, че на Първи май Рада и Тодорка Стоянова са пеели интернационала, ги държат една седмица в карцера.

Бащата на Рада идва в Сливен да я види в затвора.

През есента на 1931 г. Рада е върната отново в Пловдивския затвор. През 1932 г. я отвеждат в затвора в Стара Загора. Там има добре организирана помощна организация. От нея им носят топли терлици, захар и разна храна. За Коледа помощната организация организира посещение. Рада казва “караха с каруци печени прасета за политзатворниците”. Има организиран канал по който се осведомяват какво пишат вестниците.

В Стара Загора председател на Окръжния съд е братът на Георги Бакалов, който е човек с демократични разбирания. Той отива при нея в затвора и и казва, че ще я предложи за помилване въпреки, че тя не иска помилване, а амнистия.

След като е лежала седем години из затворите я пускат за Великден 1932 г. Записано е, че Рада казва: “. . . Не се зарадвах, главно за това, че в затвора моите другари: Борис Димитров с който бяхме заедно съдени някога, когото аз толкова много обичах и уважавах, който толкова много се грижеше за мене и през годините на затвора той не ме остави”. Рада излиза от затвора със смесено чувство на радост и болка.

Нейни другари по политическа линия я посрещат пред затвора. За Първи май се опитват да организират чествуването му. Но полицията им попречва.

Новината, че Рада Ямова се е върнала от затвора бързо се разпространява и в околните села. Много хора идват да я видят. Тя е вече на 30 години. Нейните набори имат вече деца, които учат в прогимназията. Рада вече е професионална комунистическа деятелка. Тя не може да се занимава с мирен земеделски труд, като своите съселяни. Още на втория ден тя тръгва из селата да види какво е състоянието на Работническата партия и ремсовите организации. Родителите й се страхуват, че пак ще я арестуват. След един месец се връща в Пловдив. По настояване на Пенка Наскова окръжния комитет на партията открива за нея платено място в Помощната организация. По това време Работническата партия, РМС и Помощната организация са легални, но властта пак не им позволява да правят публични събрания. Като известна комунистическа деятелка тя ходи в много села - навсякъде гонена, навсякъде приета. Решават Рада да бъде член на Централния комитет на Помощната организация и неин организатор за южна България. В Бургас я арестуват когато правят събрание на Помощната организация.

Тя протестира, че нямат право, защото тази дейност е легална. Отговарят й: “Ние ще те арестуваме, пък нека в София кажат имаш ли или нямаш право”. В София я държат две денонощия в полицията. Питат я къде живее, но тя не може да каже защото няма постоянна квартира, а живее на разни места. Няма и адресна карта за София. казва, че има адресна карта за Пловдив. Завеждат я при Окръжния управител в Пловдив. Той възкликва: “А, от кога те търсим ние тебе!” Започва да му обяснява, че работи в легална организация, но той и отговаря:

“- Тези работи ще ги разправяш другаде.” Придружена от един полицай я интернират в Кърджали. Оставят я под разпореждане на околийския началник на полицията.. Той прочита писмото от Пловдивската полиция в което има сведения колко е лежала в затворите, че не е известно какво е работила, че е партиен функционер, че е годеница на известния партиен функционер ранчо Кеменчеджиев, че е опасна за Пловдив и се предоставя на полицията в Кърджали да реши къде ще живее. Полицейският началник вече я познава. Той й казва:

“- Слушай, Радке, не си за Кърджали, тук също има работници от тютюневата промишленост, не е тук за политически деятел. Утре ако стане нещо, аз ще нося отговорност. Ще те изпратя в Ардено, малко селище.”

След Рада изпращат и други интернирани в Ардино. при нея идва един другар, казва се Николай и работи като секретар бирник. Той й донася юрган, чаршафи, безопасни игли за закачане към юргана. Дава й и малко пари. нейния хазяин, Каварджиков е бакалин привърженик на земеделската идеология. той и жена му я приемат добре. Настаняват я в една стая с едно нарче. Приказват си шеговито. Каварджиев й казва:

“- Радке, хайде аз ще ти помагам, че като дойдете на власт, няма да ме караш да копая.”

От помощната и изпращат от време на време по нещо. Рада ушива на хазяйката си една рокля с нейната машина. Хазяйката я похвалила за това и започват и други жени да идват да им шие. Така тя започва да печели малко пари за преживяване. Тя познава вече доста хора. повечето от тях живеят мизерно. И Рада става известна на хората в Ардино. Като минава по улиците някои се шегуват:

“- Хей Радке, като дойдете на власт, какво ще дадете на тези гладни хора?” И тя им отговаря:

“- Друго ако не им дадем, поне царевичен хляб ще им дадем да се наядат до насита.”

От февруари 1933 г. до есента Рада се разписва всеки ден в полицията в Ардино. Една вечер тя казва на хазяина си да не я упрекват, че не си е платила наема, и че рано или късно тя ще намери начин да им се отплати. Хазяинът и казва:

“- Стига да избягаш успешно, няма защо да ми плащаш.”

Рада и интернирания Желязко Койнов, след като се разписват вечерта в полицията тръгват да бягат. разстоянието от Ардино до Кърджали /около 30 км/ извървяват пеш. Рано сутринта са в Кърджали. Бягството е добре организирано. Един учител, който познава Рада им е купил билети за влака с който тръгват за Хасково. В Хасково пристигат преди да е дошло време да се разписват в полицията в Ардино. Тук ги укриват няколко дена. Рада е настанена у Павел Тагаров, който тогава е функционер на Помощната организация. От Хасково ги препращат с автобус до Пловдив. Включват Рада да работи в Женотдела на Окръжния комитет на партията. тази дейност много и допада. Тя се подвизава главно в квартал Кючук Париж, където има много от Беломорска Тракия и Македония. По решение на партията Рада се връща в София. Изпращат я по работа в Лом, а после и в Русе. В Русенско също я арестуват. Точно срещу Нова година /нощта на 1932 срещу 1933 г./ тя се намира в Окръжното управление на полицията в град Русе заедно с една проститутка.

Рада ходи по работа и във Видин, където секретар на помощната организация е Иван Чонов, който наскоро се е върнал от Съветския съюз. Тя обикаля много селище и в Северна България.

През 1934 г. В Габровско има съдебен процес против много арестувани. Рада е изпратена там да организира защитата им. Между арестуваните е и сестрата на Райко Дамянов, който по това време е в Съветския съюз. Рада прави събрание и в село Етър, което е близо до Габрово. Когато се връща от село Етър за Габрово полицията я арестува по пътя по който се движи сама. Полицията от Габрово я изпращат в полицията в Търново. От там я изпращат в София в дирекцията на полицията. Посреща я самият Гешев:

“- Къде ходиш, ние те търсим. Бягала си от интерниране, а ти се подвизаваш в Северна България?”

“Гешев ми удари два шамара. Повече не ме подлагаха на инквизиция” - каза Рада.

“- Хайде пак там, от където си избягала, няма какво да се церемоним повече с тебе.” - казва Гешев.

Престоява няколко дена в дирекцията на полицията и я закарват пак в Ардино. Там началник на околийското управление е Дончо, прото геровист. Рада го характеризира като “много прост човек”. След като тя избягала хората му се присмивали: “Избяга ти една жена.” Той се заканвал, че ако не я хване до един месец ще си обръсне мустаците.

За да не я бият в полицията по настояване на старите и хазяи за нея се застъпва Загорски, който е кмет на Ардино и адвоката Траянов, който е шеф на Демократическата партия. Пускат Рада от полицията. Тя преспива само една нощ у старите и хазяи, но не и разрешават да остане у тях повече, че те живеят в края на града и пак може да избяга. Настанява се в една стаичка на малко турско хотелче. Там е настанен и партийния другар Никола Балканжиев от Пловдив. В полицията ходи да се разписва три пъти на ден. Преди да избяга се е разписвала само два пъти. Един турчин я взема в своята малка гостилница, за да прави баници и тутманик и с парите, които и дава и помощите които получава от време на време тя преживява в Ардино.

Рада взема дейно участие за организиране стачка на тютюноработниците в Ардино.

Така я заварва превратът на 19 май 1934 г.

Рада решава пак да бяга. секретар-бирникът организира бягството. Опитни контрабандисти прекарват на катъри със самар нея и още един интерниран /Йордан Петков/ през горски пътища до град Хасково, а от там с автобус отиват в Пловдив. В Пловдив Рада работи два месеца в женотдела. Щом научава къде се намира Централния комитет я повиква да се върне в София. Там я правят организационен секретар на МОПР /Международната организация за подпомагане на работниците/. След преврата на 19 май 1934 г. Помощната организация, Работническата партия и РМС са забранени като легални организации. Рада и други дейци започват да се занимават с укриване и прехвърляне нелегални в Съветския съюз.

През 1935 г. я избират за член на централния комитет на партията. Изпращат я като пълномощник на Централния комитет към Окръжния комитет във Варна. Тогава секретар на Окръжния комитет е Васил Михайлов. Тогава стават много провали. Арестуват много хора, има осъдени на смърт. Рада се връща в София, но там я арестуват през месец май 1935 г. Държат я един месец в дирекцията на полицията и я пращат в Софийския Централен затвор, където прекарва две години и три месеца като следствена. Там има и други политзатворнички с които организирано изучават политикономия, честване на Първи май, 8-ми март и други дейности. Като най-опитна и най-авторитетна политзатворничка Рада е избрана за председател на колектива. Надзирателката в затвора имала убит брат през априлските събития и се държала добре със затворничките. Чрез нея през 1936 г. внасят всички доклади на Ко­мин­тер­на във вид на брошури издадени от Партията след шестия конгрес. Внасят доклада на Георги Димитров, на Палмиро Толпати, на Вилхелм Пик и други. Рада казва, че в затвора другарките ставали “по-подготвени и по-подковани за борбата”.

Мъжете политзатворници издавали три ръкописни вестника, които чрез криминални затворнички стигали до политзатворничките. По-късно такава затворническа самодейност след 9.ІХ.1944 г. е немислима.

В края на юли 1937 г. Рада е пусната от затвора. Тя търси отговорни партийни дейци за да се включи на работа. Намира Боян Българанов и Цола Драгойчева, които тогава живеят заедно. Вижда се и с Енчо Стайков.

Енчо й казва, че докато тя е била в затвора на шестия пленум са я избрали отново за член на Централния комитет на комунистическата партия. В ЦК тогава влизат Енчо Стайков - секретар и членове Рада, Колю Дончев, Раденко Виденски, Георги Аврамов, Начо Иванов и Емил Марков. Тогава има и Централен комитет на Работническата партия чийто секретар е Боян Българанов.

Възлагат на Рада да работи по изпращането на изявени комунистически деятели в Съветския съюз - да си починат малко и да учат в Ленинската школа. Там вече са били изпратени Ранчо Кеменчеджиев, Кунка Апостолова, Добри Терпешев, Димо Дичев и други. Енчо Стайков и казва, че засега тя е нужна повече в България, но ако иска и настоява може и нея да изпратят в Съветския съюз. Като по нужна в България, тя остава. Рада казва: “. . . имахме близки отношения с Ранчо Кеменчеджиев. Но така се получи, че първия път когато излязох от затвора през 1932 г., Ранчо остана още да лежи. Когато той излезе от затвора през 1935г. аз бях за втори път в затвора. След това той замина за Съветския съюз. Аз на шега казвах на другарките от килията: “Тя се разбра, че ние с Ранчо се разминаваме... Но аз съм решила този път като изляза от затвора да се ожена”/правописа е запазен/”

Среща се с Йордан Тодоров Ноев, който излязъл от затвора през 1937 г. Той е роден в село Аврен, Варненска област. Завършил е школа за запасни офицери и е бил на фронта подпоручик. Член е на БКП от 1919 г. Комунистическите идеи възприема под влияние на Октомврийската революция. Бил е учител. Той е един от основателите на партийната организация в родното си село. Ръководи Септемврийското въстание в село Аврен, за което е осъден. През 1925 г. е осъден на смърт. От затвора излиза, когато се ражда “царчето” престолонаследник Симеончо.

Йордан Ноев предварително знае много неща от биографията на Рада. Нея я знаят по име във всички затвори.

Бащата на Йордан е известен деец на БЗНС, четири пъти избиран за народен представител, макар да е бил на най-обикновена работа.

Йордан и Христо Михайлов са близки приятели, лежали са много години заедно в затвора. Той казва, че е добре ако Рада и Йордан сключат брак. След като Рада се омъжва за Йордан получават много поздравления от комунистически дейци, много от които по това време са в затворите, започват да ги наричат тюрмаджийското семейство.

Близки приятели на новото семейство са Христо Михайлов, Владо Тричков, Червения поп, Владо Георгиев, Боян Българанов, Цола Драгойчева, Пело Пелов и други.

Рада ражда син когото наричат Румен. Живеят много мизерно. Рада казва: “Аз имах само един юрган, който беше преминал заедно с мене през затворите и беше нацъфнал тук-там.” “Другарката Цола Драгойчева пък ми беше дала едно одеало...” Йордан е дребен чиновник в Общия съюз на земеделските кооперации в София.

Започва Втората световна война. Съветския съюз и Германия имат договор за ненападение. Мисли се, че фашистка Германия не готви война срещу Съветския съюз, и че главната опасност си остава Франция и Англия. Остават изненадани когато научават, че на 22 юни Германия нахлува в СССР. Започват арести и интерниране на известни комунистически деятели. Много от тях са изпратени в Гонда вода и в Кръсто поле. По това време детето на Рада няма още две години. Тя и съпругът й не са от първите интернирани. Идва Цола и казва, че Рада е определена от Централния комитет за нейна заместничка, ако я арестуват. Рада веднага завежда Руменчо при майка си и го оставя тя да се грижи за него. Йордан е изпратен във Варна като пълномощник на Централния комитет към варненската партийна организация.

Майката на Рада се обажда, че не може да се справя с детето, защото има перде на очите и вече е полусляпа. Тя се страхува, че Руменчо може да се удави във водата, която минава през двора им. Рада и Йордан завеждат детето си в село Аврен и го оставят на свои близки да го гледат.

Рада научава, че Цола Драгойчева е арестувана. Цола е посочила Мара Атанасова като връзка с Централния комитет. Мара е химичка и заедно с Настя Исакова е правила взривни вещества, които партията използува за саботажи. Мара също е арестувана. Много е трудно да се установи връзка с Централния комитет. Рада също е заловена от полицията. Около двадесети септември 1941 г. я закарват в Дирекцията на полицията. Първата и среща е със самия Гешев. Той й казва: “Добре дошла, ти ми трябваш. Е, Рада, свършено е със Съветския съюз! Свършено е и с вас, комунистите!” Гешев не е наредил да я бият и изтезават. Интернират я в концлагер “Свети Никола”, близо до Асеновград.

Централния комитет има решение, който от интернираните има възможност да бяга. Направен е опит чрез нападение на Гонда вода да се организира бягство на интернирани, но акцията е несполучлива. Има задържани и обесват двама братя. В концлагера “Свети Никола” Рада заварва Цола Драгойчева, Катя Аврамова, Драмалиева, студентки и други жени.

Цола, Рада и Катя решават да бягат заедно. Наоколо има много дренки, които вече са узрели. Придружени от няколко стражари интернираните жени ходят в гората да берат дренки. Жените са повече на брой от полицаите и успяват да разгледат добре местността наоколо. Събират и шипки и със захарта, която им изпращат от вън, варят шипков мармалад.

При първия опит за бягство Цола Драгойчева си навяхва крака, а освен това река Чая е придошла и не могат да я прегазят. Връщат се в лагера без стражарите да разберат, че са искал да бягат. Цола не може да се движи, правят и масажи и й дават лекарства.

Втори път решават да бягат само Цола и Рада и то нощем след вечерна проверка. Било е на 8 декември. Навалялия сняг се е стопил Цола и Рада избягват по една пътека през рядка гора и тръгват през нощта пеш за Пловдив. Нощта тогава е била ясна. Двете се движат по терлици. По пътя Цола загубва туристическите си обувки, които е носила на рамото си. След някои затруднения, около 6 часа сутринта на 8 декември те пристигат в Пловдив. След това отиват в София.

Към края на февруари 1942 г. Рада се връща в Пловдив, като пълномощник на ЦК на БКП към Окръжния комитет. Работи няколко месеца с Петър Ченгелов, Райчо Кирков и други. В края на април 1942 г. става провал в Окръжната комитет на партията. Полицията залавя Рада. Като знае своята дейност тя очаква, че пак ще я осъдят на смърт. В полицията я държат седемдесет дни с белезници и я подлагат на различни мъчения. На съдебния процес са довели и Руменчо, който е на три години. Осъждат я доживотен затвор. Съпругът на Рада го интернират в Еникьой. Той почива от гноен абсцес на черния дроб в болницата в Луковит през юни 1944 г. Не можа да доживее до щастливия ден за комунистическите деятели - 9 септември 1944 г. Детето на Рада почти я е забравило. То вика мамо на жената, която се е грижила за него.

На 8 септември 1944 г. Рада излиза от Сливенския затвор. Пред затвора ги посрещат много хора, комунисти, симпатизанти, любопитни. . . През нощта Рада остава у Мара Чанева. По радиото чуват, че в София има ново отечествено-фронтовско правителство. Между министрите тя добре се познава с Добри Терпешев. По време на посрещането на политзатворниците пред затвора Рада си забравя куфара с жалките си лични вещи в един файтон с който първоначално е мислила да пътува до железопътната гара. Тя не си прави труда да го търси. Пристига в София само с дрехите, които са на гърба й. Няма страшно. Властта е на Отечествения фронт в който решаваща дума имат комунистите.

Гаранция за понататъшните победи е присъствието на Червената армия в България.

Рада не е вече Рада Тюрмаджийката, а другарката Рада Тодорова. Дават й военен плат за костюм. Намират й хубави дрехи. Настаняват я в удобна мебелирана квартира. Другарката Рада Тодорова се познава с най-важните партийни дейци в България. И те я познават. Трудно и страшно става за бившите управници и техните привърженици.

Цола Драгойчева е главен секретар на Отечествения фронт /ОФ/.

През ноември 1985 година другарката Рада Тодорова пише: “Обаче мене заради големия ми актив, така Цола ме беше пробутала да участвувам в заседанията на Националния съвет на Отечествения фронт. Пращаха ме като другите членове на конференции, на събрания, на срещи, да участвувам в разни комитети, които образувахме при Националния комитет на ОФ.

Другарката Тодорова работи и за лозунга: “Всичко за фронта, всичко за победата”, за да се стигне до “бърлогата на звяра” в Берлин.

Като съдебен заседател в състава на Народния съд, където съдят най-главните “врагове на народа”, другарката Рада Тодорова е подписала много смъртни присъди, които бързо се изпълняват.

По предложение на другаря Георги Димитров тя е назначена за заместник министър на социалните грижи. На шестия конгрес на БКП е избрана за член на Централния комитет и след това я преизбират за следващите конгреси.

След Цола Драгойчева безспорно Рада Тодорова /Ямова/ е една от най-активните комунистически деятелки и най-известните политически затворнички преди 9 септември 1944 г. Тя действително през годините на своята младост е поемала страшни рискове, на които са способни малко жени и мъже.

Като министър на Социалните грижи взема участие в много акции, които Централния комитет и Министерския съвет провеждат: събиране принудително на доставки от земеделски стопани, правене и масовизиране на Трудово кооперативни земеделски стопанство /ТКЗС/, борба с кулаците и т. н.

Дават и служебна лека кола и шофьор и й казват да отиде в Шуменски окръг и да не го напуска докато не се изпълнят поставените задачи. Ето какво е казала пред магнетофона другарката Тодорова:

“. . . Трябваше да се съберат доставките въз основа на определени добиви от почвата. И мене ме пратиха в Шуменски окръг. Кампанията беше много тежка. Просто хората плачеха по селата, като ходихме. Помня с Иван Драгоев, който беше тогава окръжен управител в Шумен, с него ходехме по селата, с други там другари, Борката, който беше партиен секретар и други. Но беше много тежко положението. Няма да забравя в едно село, Иваново се казва, кръстено на един партизанин, неговата сестра беше общински съветник, викахме ги общинските съветници на съвещание, да им даваме инструкции, как да постъпват, как да събират. Тя така настрана приказвахме си и плаче пред мене. Питаш ли ме другарко, че събираме житото и плача, плачат хората, плача и аз с тях, защото знам, че няма и у мене не се е родило. Моите деца ще гладуват. Аз много тежко понасях тази кампания. И право да си кажа, не съм от много плачливите, но е имало моменти, когато съм плакала. И викам, за това ли сме се борили, за тази народ, сега да го поставяме в положение да плаче”.

Това другарката Тодорова го е казала пред магнетофон и от там е преписано на пишеща машина.

Това тя ми разказа и когато бях у тях, в новия и много добре обзаведен апартамент.

Аз вярвам, че и на нея може да и се е плачело, когато са изпълнявали такива акции. На мен тогава ми се искаше да и изпея една партизанска песен, която беше много популярна непосредствено след Девети септември 1944 г. Тук ще припомня само един куплет от нея:

“На народа казахме,

на фашисти писахме -

който граби от селяка

гроб дълбок го чака!”

Ако тази партизанска песен някой я запееше когато се събираха доставките, когато се правиха и масовизираха ТКЗС, той щеше да бъде обявен за “фашистки гад”, “враг на народа”, най-малко за “кулак”. Такива надписи с едри букви, написани с блажна червена боя имаше по пътни врати из селата. Аз не изпях тази партизанска песен защото:

- тя сигурно я знае;

- тя сама я е пяла;

- явен е намека при принудително събираните доставки кого “гроб дълбок го чака”;

- аз бях приет любезно в нейния дом и ако и изпеех тази песен тя ще прекрати разказа си за своя живот и борба;

- тази песен по онова време не се възприема като партизанска, а като вражеска;

- ако другарката Тодорова изпееше някъде тази песен когато са събирани доставките - народната власт сигурно щеше да я накаже по строго отколкото е наказвана преди 9 септември 1944 г.

Дори само тези съображения стигат за да не изпея песента.

Тя продължи да разказва, а аз да записвам.

Има един случай от живота на другарката Тодорова, за който вестниците писаха и аз съм добре запознат с него. Аз деликатно не повдигнах въпрос за него, но тя струва ми се гузна и за свое оправдание ми го разказа. За него тя е говорила и пред магнитофона.

Един неделен ден без да се обади в София тя решава да отиде със служебната кола до Варна за да посети гроба на съпруга си и да види сина си. Румен е в Международен детски лагер във Варна. През това време “на гладуване” лагера е добре уреден и снабден. Шофьора на служебната кола бил болен и временно и дали друг шофьор - “много просто момче”. Когато излизат от Варна за Международния детски лагер ги спира един униформен милиционер и им казва, че на пътя е припаднал болен човек, че трябва да го вземат и с колата да го закарат в болницата. Ето какво казва тя за тогава: “Аз нямаше да се противя на тази работа. Добре, ама шофьорът ми вика: “Другарко Тодорова, ако отидем до болницата, ние нямаме бензин, няма да ни стигне”. А аз исках на всяка цена да видя детето си. Защо пък непременно нашата кола трябва да го закара, тука минават доста коли, защо не вземете друга кола, аз имам много спешна работа, нямаме достатъчно бензин и не го взех. За тази работа това беше грижа на шофьора, те сами трябваше да се справят те са длъжни сами да се справят, без да питат този или онзи. Добре ама моят шофьор не иска да го вземе, защото няма бензин. При това положение аз се съгласих. След това, тук в Централния комитет, получава се едно писмо, че там около 200 работници били събрани и така и така минал Министъра на социалните грижи с колата и припаднал човек на шосето, не съм го взела да го откарам в болницата. А той се оказал, че бил болен от епилепсия и са го взели с първият автобус. Ама без да ме викат мене, без да ме питат, което е редно, когато наказваш някого, да го изслушаш. Мене без да ме вика Централния комитет, без да ме питат ми съобщиха в Шумен. Питат ме само дали съм ходила във Варна. Аз казах, че съм ходила. Ама такова наказание да получа. . .”

Постъпката на обикновения милиционер е похвална, че ги е спрял и ясно е казал какво трябва да направят.

Известната, почти легендарна другарка Рада Тодорова, вместо като Министър на социалните грижи повелително да каже:

- Качвайте болния в колата и да тръгваме за болницата! - тя тръгва да види сина си.

С тази постъпка тя слага срамно петно в своята биография, което с нищо няма да измие.



За такива като нея Христо Смирненски през 1923 г.е написал “Приказка за стълбата”.

 

 

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница