Република българия висш адвокатски съвет



Дата18.11.2017
Размер82.87 Kb.
Размер82.87 Kb.

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯznak+nadpis

ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

ул. „Цар Калоян” № 1-а, 1000 София, тел. 986-28-61, 987-55-13,

факс 987-65-14, e-mail: arch@vas.bg

Изх. №...............................

Дата: ......................2016 г.
ДО

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА

ГРАЖДАНСКАТА КОЛЕГИЯ

НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД


С Т А Н О В И Щ Е


НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ

по тълкувателно дело № 1 / 2016 г.

УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ,
След като се запозна подробно с Искането на Председателя на ВКС, Разпореждането му от 01.03.2016 г., както и с приложените към него материали от съдебната практика, Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) предлага следното становище относно изложеното:
1. На първия въпрос, поставен в Искането, а именно:

„При какви ограничения, с оглед интересите на детето, съдът следва да разреши по реда на чл. 127а от СК пътуването му в чужбина без съгласието на единия родител”,


изразява следното становище:
Висшият адвокатски съвет счита, че така поставен, въпросът вече предполага наличие на ограничения при издаване на съдебните разрешения, заместващи липсващото съгласие на родител, но същевременно налага даване по-голяма свобода на съда за конкретна преценка на всеки отделен случай с оглед защита интереса и сигурността на детето.
По принцип разпоредбата на чл. 127а от СК дава възможност съдебните решения за пътуване в чужбина да бъдат или

- универсални - неопредели по страни и време, или



- определяеми - във времеви и/или териториални рамки.
На практика обаче отговорът на поставения на вашето внимание въпрос е предопределен с оглед мотивите на осъдителното решение на ЕСПЧ по дело №77818/12 от 10.02.2015 г. и необходимостта от безусловно съобразяване на българската съдебна практика с тези решения.
В този смисъл най-общо ВАдвС споделя мотивите и направения въз основа на тях краен извод в Решение №244 по гр. д.№953/14 г. на ІV г.о. на ВКС, което решение дава възможност в изключителни случаи да се дава разрешение за пътуване на детето без съгласие на единия родител и то без стриктна определяемост и конкретизация по време и държави.
Същевременно считаме за уместно да подчертаем, че в съдебната практика следва да се добавят и по-абстрактни критерии, позволяващи преценка във всеки конкретен случай на висшите интереси на детето, защитимостта му и особено необходимостта при всеки конкретен случай да се обсъжда причината, налагаща пътуването, защото изясняването на тази причина би могло да бъде критерият, най-тясно свързан със защита интересите на детето.
Позовавайки се на този критерий – причината за пътуването, съдът би имал право да обоснове даване на разрешение за пътуване без ограничение на време и държави. Причините за пътуването биха могли да бъдат свързани пряко с детето и неговите занимания и интереси, но също така и с тези на родителя, който упражнява родителските права.
Пример за първата хипотеза е ако детето практикува някакъв спорт, вид изкуство или извънкласни занимания, изискващи чести или периодични пътувания зад граница - самостоятелно или в колектив - в тези случаи разрешението на съда няма да бъде ограничено с време и брой пътувания, а ще се отнася за всички гореспоменати случаи.
Пример за втората хипотеза е родителят, упражняващ родителските права и при когото е определено местоживеенето на детето, да е професионално или житейски устроен в друга държава - това би обосновало и получаване на съдебно разрешение повереното му дете да пътува, съответно да живее в тази държава, без други особени ограничения, разбира се, при обсъждане на всички останали критерии.
Във всички останали случаи, давайки разрешение за пътуване, следва априорно да бъде изключена възможността детето да бъде отведено в място на размирици, в място, където не са още отстранени последиците от скорошни природни бедствия или в място, където макар и временно, не е препоръчително пътуване. По този начин би се избегнала възможността детето да бъде поставено в риск.
ВАдвС също смята, че съдебното разрешение следва да изключва и възможността българската държава да бъде лишена от всякаква възможност за контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени родителските права. В държави, с които България няма сключени договори за правна помощ, които не са членки на ЕС или не са членки на Хагската конвенция от 1980 г. за гражданскоправните аспекти на международното отвличане на деца, или които прилагат законодателство, различно от светското, българската държава не би могла да гарантира изпълнение на собствените си съдебни решения за осъществяване на мерки за лични отношения между детето и родителя, който се е противопоставил на извеждането му зад граница. Това в никакъв случай не би било в интерес на детето и следва да бъде отчетено при обсъждане въпроса за съдебно разрешение за пътуване.
Приложението на т.нар. „универсални” съдебни разрешения по чл. 127а ал. 2 от СК, следва да става след много обстойно, задълбочено и конкретно обсъждане на възможно най-много обстоятелства и критерии при всеки конкретен случай, за да има максимални гаранции, че интересите на детето ще бъдат охранени и рисковете за злепоставянето му са минимализирани.
Именно в този смисъл следва да се обедини и бъдещата практика на съдилищата в България, като считаме, че по такъв начин биха били изпълнени и изискванията на ЕСПЧ.
2. Относно вторият поставен в Искането на Председателя на ВКС въпрос за произнасяне с тълкувателното решение, а именно: „Изключва ли разпоредбата на чл.59 ал.2 от СК възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата съпрузи”, становището на ВАдвС е следното:
Независимо, че редакцията на текста на чл. 59 ал.2 от СК, а именно: „съдът служебно постановява при кого от родителите да живеят децата и на кого от тях да се предостави упражняването на родителските права” дава основание за стеснително тълкуване правомощията на съда, ВАдвС счита, че теоретично е възможно при определени условия съдът да постанови решение за съвместно упражняване на родителските права. Като мнението ни е, че това е напълно възможно не само в случай на постигнато между родителите споразумение, но и при наличие на спор, който следва да бъде решен от съда.
Тази възможност считаме за допустима, както в случаите на разрешаване на спор между съпрузи, така и в хипотезата на чл. 127 от СК.
Разпоредбите на чл. 51 ал.1, както и тази на чл. 59 ал.1 от СК не изключват изрична уговорка между съпрузи в случай на развод за съвместно упражняване на родителски права. Напротив, относно съдържанието на споразумението законът предвижда най-общо, че то следва да обхваща „..въпросите относно отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца от брака в техен интерес..” – чл. 59 ал.1 СК. По такъв начин на родителите е оставена свободата да се споразумеят за цялостния модел на упражняване на родителските права и задължения след развода, което според нас включва всякакви уговорки, включително и съвместното упражняване на родителските права. Разбира се, това следва да става при условие, че съдът се убеди по категоричен начин, че интересите на детето са защитени.
Тук отчетливо трябва да се направи разлика със съдържанието на ал. 2 от чл.59 от СК, чиято разпоредба предполага еднолично възлагане на упражняването на родителските права на един от двамата родители, като това може да бъде разчетено и като вид санкция срещу липсата на добра воля на родителите за споразумение. Въпреки това обаче считаме, че съвременните условия, предполагащи изравнени възможности на двамата родители, както и тенденциите в развитието на тази материя в европейски план, налагат едно по-широко тълкуване на посочената норма.

Тази насока на мислене е дадена впрочем и от разпоредбата на чл. 18 от Конвенцията за правата на детето, който текст възвежда принципът, че двамата родители носят обща отговорност за отглеждането и развитето на непълнолетното дете. В посочения международен нормативен акт липсва разграничение на хипотезите дали родителите са в брак, във фактическо съжителство или дори дали е постановен развод. В същата насока е и съдържанието на чл.чл.122 и 123 от СК, които също разпределят по равно между двамата родители тежестта на родителската отговорност. Подобен режим разтоварва единия родител от прекомерни задължения и дължими усилия, като същевременно дава възможност в полагането им да има помощник в лицето на другия родител и задълженията да бъдат равномерно разпределени. Решение за съвместно родителство, тълкувано от призмата на интересите на детето би му дало правото на избор – на кого от двамата родители то иска повече да прилича, чии постъпки би одобрило, чии грешки не би искало да повтори. Такъв избор детето би имало само ако познава и общува еднакво с двамата си родители и това може да се постигне само и единствено при условията на съвместно родителство.


Следвайки тази посока, трябва ясно да разграничим определянето на местоживеенето на детето от възлагането на съвместно родителство. Дори и в случаите на съвместно упражняване на родителските права, считаме, че е наложително детето да има определено местоживеене при един от двамата родители, в противен случай рискуваме да бъде нарушен битовия комфорт и навици на детето и най-общо неговата уседналост, от която то безусловно има нужда, особено в по-ниска възраст.
Преди обаче да се достигне до решение за определяне на съвместно родителство, съдът трябва да изследва в тяхната пълнота най-широк кръг от обстоятелства, като разбира се приоритет тук отново трябва да има интересът на детето. Най-общо тези обстоятелства са посочени в ал. 4 на чл. 59 от СК, а така също и в пар. 1, т.5 от Допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето. Във всеки конкретен случай е необходимо съдът в дълбочина да се запознае с конкретната фактическа обстановка по дадения казус, за да се минимализира риска от възможността за пораждане на последващи конфликти между родителите и от създаване на реални затруднения за тях при вече постановено съвместно упражняване на родителските права. В случаите на постановяване на съдебно решение при спорно съдебно производство това е с по-голяма вероятност да се случи, тъй като страните така или иначе не са успяли да достигнат до доброволно уреждане на спора си.
Следва обаче да се отбележи, че приемайки възможността съдът да постановява решение за съвместно родителство, не трябва да се допуска това да се превръща в общоприета практика, а напротив, да бъде по-скоро като изключение и то при заострено внимание на съда за вероятните неблагоприятни последици и в крайна сметка злепоставяне интересите на детето. В подкрепа на това твърдение е фактът, че по спорно съдебно производство по наше знание е постановено само едно съдебно решение, допускащо съвместно родителство - по гр.д. №1421/14 г. на Районен съд - гр. Силистра. От мотивите на това решение е видно, че за да достигне до този извод, съдът е изследвал възможно най-широк кръг от обстоятелства, сочещи по несъмнен начин, че именно този режим на отглеждане и възпитание на детето е в негов интерес. Доста повече примери съществуват за съдебни решения, одобряващи постигнато при условията на чл. 59 ал. 1 от СК споразумения за съвместно упражняване на родителки права.
Съдебните решения, постановени в хипотезите на ал. 1 и на ал. 2 на чл. 59 от СК, макар и допускащи съвместно родителство, следва по наше разбиране да включват освен определяне местоживеенето на детето при единия родител, детайлно определяне режима на лични отношения с детето на всеки от родителите, за времето, когато то не е при него, както и определяне задължението за издръжка на всеки от родителите за времето, при което детето е при другия родител. Това би дало възможност за изпълняемост на съдебното решение, а също и би избегнало до голяма степен риска от бъдещи конфликти между родителите. В случаите на недобросъвестно упражняване на дадените права от единия родител, тази определяемост в решението би дала възможност на изправния родител да охрани интересите на детето чрез искане за промяна на определения режим.
Всичко изложено, както и постановката, че правораздаването е призвано да прилага законите в актуалния, а не в буквалния им смисъл, насоките в развитието на обществото, фактът, че съдът е длъжен чрез своите решения да отдаде дължимото на първо място на интересите на децата, а след това и на техните родители, определиха и становището по поставените в Искането за тълкувателно решение въпроси, което Висшият адвокатски съвет предлага на вашето внимание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВИСШИЯ



АДВОКАТСКИ СЪВЕТ:

РАЛИЦА НЕГЕНЦОВА

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница