Реторика, класика, съвременност донка александрова



страница1/3
Дата24.04.2017
Размер406.78 Kb.
Размер406.78 Kb.
  1   2   3

РЕТОРИКА, КЛАСИКА, СЪВРЕМЕННОСТ

ДОНКА АЛЕКСАНДРОВА

ХАИМ ПЕРЕЛМАН И НЕГОВАТА „НОВА РЕТОРИКА", ИЛИ ТРАКТАТ ПО АРГУМЕНТАЦИЯ

Белгийският философ Хаим Перелман е създателят на една от най-влиятел­ните школи по теория на аргументацията през XX в. Неговите дългогодишни из­следвания по практическа логика, приложена към технологията на вземане на ре­шения, го довеждат до създаването на „нова реторика", т.е. теория на аргумента­цията.

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЧОВЕКА ПЕРЕЛМАН

Роден на 20 май 1912 г. във Варшава, Полша, през 1925 г. X. Перелман се преселва в Белгия. Там той получава образование по право в Свободния универ­ситет в Брюксел, където през 1934 г. защитава докторат по право, а през 1938 г. -докторат по философия. По-късно става професор по философия и декан на Факултета по философия и литература в същия университет. Перелман е човек на мисълта, но и на делото. Неговото чувство за социална справедливост и хуман­ност го превръща в лидер на съпротивителното движение по време на Втората световна война. За проявена храброст многократно му предлагат ордени и меда­ли, които той отказва с думите: „Моето сърце беше в пожара. Аз просто грабнах кофата с вода, за да потуша пламъците. Не искам награди!"1

След войната Перелман се връща в Брюкселския университет като професор по логика, етика и метафизика. По-късно работи като директор на Центъра по философия на правото и на Националния център за логически изследвания. Той е „Доктор хонорис кауза" на университетите във Флоренция и Хебрю университет в Йерусалим.

Приносът на Перелман към реториката произтича от неговите философски дирения с цел да открие такава неформална логика, която да е в състояние да обясни човешкото поведение, изследвано от социалните науки и философията, аналогично на това, което правят формалната логика и емпиричните изследвания в областта на точните науки. Той изучава реторика в средното училище по книга­та на Ричард Уотли „Елементи на реториката" (1828), в която били представени както силогизмите, така и фигурите на стила „с техните екзотични имена", които било толкова трудно да се запомнят. По-късно той разглежда логическите и сти-листическите елементи на реториката като неподходящо свързани.

Перелман се увлича от идеята за Справедливостта и от множествеността на нейните значения в различните видове контекст. Тези изследвания го заставят да разшири периметъра на своите интереси и да се заеме с проблема за „обосновава-

нето" изобщо, т.е. да търси „логиката на ценностното мнение". Така от логиката той прекрачва в границите на реториката, чийто предмет от времето на нейните създатели - софистите и Аристотел, е мнението, търсенето на съгласието на дру­гия, влиянието върху процеса на вземането на решение.

От края на 1940-те години, в продължение на повече от десет години Хаим Перелман и г-жа Люси Олбрехт-Титека изследват различни текстове - полити­чески речи, философски трактати, художествени произведения, адвокатски пле­доарии, дискусии от всекидневието и пр. Авторите се интересуват от речевата комуникация на представители на онези социални категории, които се опитват да упражняват власт в ситуации, в които формалната логика и емпиричното доказа­телство не могат да бъдат приложени. Те постигат неочаквани резултати и по соб­ственото им признание: „ние преоткрихме част от Аристотеловата логика, която беше отдавна забравена или поне игнорирана и презряна"2. Авторите насочват вниманието си към трактатите: „Реторика", „Топики" и „За софистичните опро­вержения", в които се анализира неформалното разсъждение, т.е. към диалекти­ката на Аристотел - диалектическото разсъждение като отделна част от демонст­ративното разсъждение, наречено от Аристотел „Аналитики". Перелман стига до извода, че реториката и диалектиката са единно цяло, в което диалектиката служи като теоретическа основа за теория на аргументацията, и с реториката съставят практическа дисциплина, в която техниките на диалектиката служат, за да се убе­ди и склони събеседникът.

Съвместната работа на Хаим Перелман и Люси Олбрехт-Титека се въплъща-ва в няколко значителни изследвания, сред които сборникът с есета, озаглавен „Rhetorique et philosophic: pour une theorie de Fargumentation en philosophie" (1952). Кулминацията на техните съвместни усилия идва през 1958 г., когато публикуват двутомно издание под заглавие: „Нова реторика: Трактат по аргументация" („La Nouvelle rhetorique: Traite de Fargumentation"). След 11 години книгата е преведе­на на английски като: „The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation" (1969). Как­то подсказва и самото заглавие, авторите решават да обвържат своята теория по­вече с реториката, отколкото с диалектиката. Това решение е продиктувано от две причини: 1) концепцията за диалектиката, която е станала популярна в интерпре­тацията на Хегел и Маркс, се различавала твърде много от нейното определение в древността и 2) идеята за аудиторията, която е в центъра на изследването им, била призната за съществена основа на всички класически древни изследвания по ре­торика. За Перелман и Олбрехт-Титека да се спечели привързаността на една аудитория е обективна цел на всеки оратор. В тяхната нова реторика обаче идеята за аудиторията е далеч по-широка от представата за тълпата на пазара или в съдеб­ната зала. Тя включва в себе си безкрайно разнообразие от аудитории - от един­ствения слушател до универсалната аудитория, съставена от „всички разумни хора".

Друг достоен за внимание принос към реторическата теория в „Нова ретори­ка" е анализът на образователната функция на епидейктическата реч, значението на присъствието в определянето на елементите, които заемат предния план на съзнанието на слушателя, и ролята на „квазилогическите" (т.е. реторическите) аргументи в мисловния процес, който води до убеждението. \

Според редактора на сп. „The Great Ideas Today": „този труд повече от всички Други книги разшири и поднови интереса към реториката", а Мишел Мейе (Michel




S. K. Foss, K. Foss, R. Trap. Contemporary Perspectives on Rhetoric. Waveland Press, Inc. Illinois 60070, 1991, p. 120.

Ch. Perelman, L. Olbrechts-Tyteca. The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation. Notre Dame, Univ. of Notre Dame, Paris, 1969, p. 9.




28

29


Meyer), може би най-добрият ученик и критик на Перелман в Брюксел, заявява категорично: „Перелман е човекът, който възкреси реториката през XX в. Той про­сто поиска пространство за реториката."3

По-късно Перелман публикува съкратен вариант на трактата по аргумента­ция под заглавие: „L'Empire rhetorique: Rhetorique et argumentation" (1977), също преведен на английски - „The Realm of Rhetoric" (1982). Идеите на Перелман за реториката се съдържат в повече от 20 книги и над 300 статии по философия, социология, логика и право. След Ричард Уотли (по чийто учебник той за първи път се докосва до реториката) Хаим Перелман оказва най-чувствително влияние върху теорията на реториката като теория на аргументацията.

X. Перелман и Л. Олбрехт-Титека решават да следват метода на известния немски логик Готлиб Фреге, който изследва примери от съждения, използвани от математици, за да хвърлят нова светлина върху логиката. Така те анализират раз­личните начини на употреба на аргумента, за да изяснят ценностите. Перелман се противопоставя на онези логици, които не обръщали никакво внимание на про­блема за доказателството в обществените науки. Според него еднакво не са прави както представителите на позитивисткия емпиризъм, които смятат споровете око­ло ценностите за безполезни, така и адептите на рационалистичния идеализъм, защото подминават с невнимание „логиката на ценностните съждения"4. Привърженик на рационалната аргументация в сферата на обществените науки, Перелман в много отношения е проникнат от духа на логическия позитивизъм, т.е. от онова интелектуално течение, според което научните стандарти трябва да се прилагат при решаването на всички проблеми. В същото време той не е съгла­сен със становището на позитивистите, че „разумът не е компетентен в онези сфе­ри, където не е приложимо изчислението, а така също и в онези области, където решаването на проблема не може да бъде постигнато нито по пътя на експери­мента, нито чрез логическата дедукция, и тогава ние можем да се предадем на ирационалните сили, на инстинктите, а понякога и на насилието"5. Преоткривай­ки по този начин основната разлика между логика (теория на доказателството) и реторика (теория на аргументацията или теория на убеждаването), Перелман по­сочва, че „новата реторика" оперира с мнения, а не с истини. Така той насочва своя критичен анализ както срещу рационализма на Декарт (стъпка, направена преди него твърде сполучливо от Паскал), така и срещу емпиризма, съгласно кой­то всяко решение, неводещо до рационална или сетивна очевидност, е резултат от грешка. И колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, тъкмо бурното развитие на науката и по-конкретно на математическата и символната логика, създаването на изкуствения интелект и език, които не допускат влиянието на не-рационални доводи, на очевидни или интуитивни аргументи, тласкат учени като Перелман към създаването на „новата реторика", или теорията на аргументация­та. Историческите събития (Първата и Втората световна война), към тях сега бих­ме могли да прибавим и Новия световен ред, установен след падането на Берлин­ската стена и прехода към демокрация след 1989 г., икономическите кризи и др. показаха, че човекът и обществото като цяло не е в състояние да се противопоста­ви на редица обществени и морални проблеми и да отговори на съдбовни въпроси като: Защо фашизмът завладя умовете и сърцата на милиони германци и италиан-

ци, а днес неофашизмът се подкрепя от хиляди млади европейци? Защо Сталин установи пролетарска диктатура и проповядваше социална справедливост, а потьпка исконни човешки права? Защо в САЩ и днес съществува организацията „Ку-клукс-клан" с 4 000 000 членове (официално регистрирани!), чиито цели са расовата дискриминация? Защо продължават икономическата експлоатация, кла­совата поляризация? Защо успоредно с материалното благополучие се разрастват тенденциите към бездуховност - насилие и агресия?

Перелман осъзнава, че науката все още не е осигурила достатъчно средства за изследване на човешката мотивация; за мястото на ценностите в процеса на избор при вземането на решения; за анализиране на сложната технология за взе­мането и задържането на властта с демократични средства; за изясняване на вли­янието на лидерите в масовите движения и конкретно за въвличане на милиони хора във война. Тези и много други проблеми вълнуват Перелман и той посвеща­ва почти целия си съзнателен живот на изследването на човешките ценности, към които е насочена „Нова реторика".

По покана на своя бивш специализант - Хенри Джонстьн, ръководител на катедрата по философия, и на Робърт Оливър, ръководител на катедрата по речева комуникация в Пенсилванския университет, Хаим Перелман посещава САЩ като гост-професор. Там той чете курс лекции, озаглавен: „Философски основи на ре­ториката". До края на живота си X. Перелман поддържа тесни контакти с колеги, приятели и последователи както от американските, така и от европейските уни­верситети.

През 1982 г. (от 29 март до 2 април) X. Перелман, А. Айер и другите члено­ве на Бюрото на Международната федерация на философските дружества (МФФД) гостуваха в София, за да участвуват в поредното заседание на тази орга­низация. По този повод се състояха няколко срещи със световно известните фи­лософи, между които и срещата на младата тогава катедра „Реторика" с X. Пе­релман (в хотел „България"). Тогава беше взето и интервюто с философа, при­ложено към статията.

На една от срещите (в Зала № 1 на Ректората) X. Перелман говори за връзка­та между философията и реториката. Председателствуващият дискусията - проф. Добрин Спасов - с лекота преминаваше от френски на английски и на български, превеждаше и критично анализираше концепциите на гостите. В атмосферата на залата се чувствуваше духът на свободното мислене и достойния обмен на мнения между философи, представители не само на различни идейни течения, но и на различни идеологии. Днес от дистанцията на годините и натрупания опит можем и да не се съгласим с такъв „недостатък" на Перелмановата концепция като „не­правомерното противопоставяне на логическо доказателство и реторическа аргу­ментация"6. Но за това ще стане дума по-нататък.

На 5 декември 1983 г. Перелман получава титлата барон като признание за своите философски изследвания и приноса си към интердисциплинното разви­тие на хуманитарното знание. Съдбата му поднася зла шега - той, който се отка­за от десетките награди, предлагани му за героизъм по време на войната, в мир­но време, на върха на славата си, след като приема най-високото отличие за своя интелектуален принос към света, умира от инфаркт на 22 януари 1984 г. И то тъкмо след скромно тържество сред близки приятели, дошли да го почетат като барон.


'M.Meyer. Rhetoric, Language and Reason. The Pennsylvania State University, 1994, p. 71.

4Ch. Per elm an, L. Olbrecht-Tyteca. The New Rhetoric..., p. 9.

5 X. Перелман. Философия и реторика. - Философска мисъл, 1982, кн. 7, с. 105.

- П е р е л м а н. Философия и реторика. - Философска мисъл, 1982, кн. 7, с. 105.



30

ЮРИДИЧЕСКА ЛОГИКА И РЕТОРИКА

Под реторика Хаим Перелман разбира „теория и практика на убеждаващата комуникация". Като припомня, че реториката още от времето на Платон е „голям съперник на философията", през последните 30 години от живота си (50-те - 80-те години на XX в.) той представя „новата реторика" като теория на аргументацията, която обхваща цялото поле на всекидневното мислене и по този начин включва всички форми на аргументация, всяко мислене, което Аристотел нарича диалек-тическо, за разлика от аналитичното мислене, което се изучава от формалната логика. Перелман разграничава теоретическата и практическата дейност на чове­ка и прави извода, че ако в науката се борави с истини, то в практическата си дейност човек борави само с мнения. Като специалист по право и философия най-близка за Перелман се оказва съдебната практика. „Това, което е специфично в юридическата логика, констатира той, то е, че тя не е логика на формалната демонстрация, а логика на аргументацията, която използва не аналитични дока­зателства, които са принудителни, а диалектически доказателства (в Аристотело-вия смисъл на това разграничение), имащи за цел да убедят доказателствено, най-малкото - да убедят аудиторията (в случая - съдията), с елемент на внушение, така че да доведат до решение на юридическия спор.7" В юридическата логика според Перелман се квалифицират техниките на юридическа интерпретация. Съдията прибягва до юридическа логика главно в четири случая: 1) когато е възможен избор на приложимия в случая закон, особено когато изборът на правилото поставя правен проблем, защото много правила си съперничат; 2) когато трябва да се запълнят пропуски в закона; 3) когато законът може да бъде тълкуван различно; 4) когато областта на приложението му може да бъде уточнена8. Централно място в Перелмановата концепция за аргументацията заема про­блемът за избора между различните мнения, концепции, теории и пр. Този плура­лизъм обаче не означава, че хората имат еднакво обосновани противоположни мнения, т.е. плурализмът не се простира върху единичния субект, който не може да има различни мнения по един и същи въпрос. Предпочитанията на субекта се осъществяват според Перелман по „правилото на справедливостта" (правосъдие­то)9. „Справедливостта" не е еднозначен термин в Перелмановата теория на аргу­ментацията. Отъждествявана с оправданието, справедливостта се превръща в морален критерий (който е чужд на логическите операции) за „всяка дисциплина и всяка област на човешката дейност, където се налага да се вземат решения"10.

Перелман разглежда „юридическото умозаключение" като прототип на „ре-торическото доказателство". В случай, когато съдията трябва да вземе решение от множество варианти или когато се противопоставят „буквалният смисъл на зако­на и неговият общ смисъл", не става дума „изобщо за формална логика; тъй като по същество това „място" (topos) засяга съзнанието с една от предпоставките на юридическото умозаключение".

Като разграничава принципно природните и обществените науки, Перелман определя, че докато при природо-математическите науки, или както във всекид­невието ги наричаме — точните науки, се борави с очевидни изказвания или с такива, които дедуктивно произтичат от тяхното съчетаване, то при обществените науки се борави с ценности. А „оценъчните съждения - заключава той - не се

i de Pargumentation. Bruxelles, 1970, p. 134.

of Justice and Problem of Argument. London - New York, 1963, p. 53.



9 Ch.Perelman, L. Olbrechts-Tytec a. The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation, p. 1.

10 Ch. Perelman. The New Rhetoric and The Humanities, p. XVI.

нуждаят нито от логиката, нито от универсалността на опита"11. Перелман прави извод, че схемата на доказателствата, която е приложима в математическите и природните науки, е неприложима в обществените науки и във философията. Затова използва два термина: „доказателство" — за природните науки и „аргументация" — за обществените. Той разработва рационална аргументация в областта на хуманитарното знание. Перелман разглежда природата на аргументацията като противоположна на необходимостта и самоочевидността (к.м. - Д. А.), тъй като никой не обсъжда необходимо ли е едно решение и никой не спори против онова, което е очевидно от само себе си. Също като Аристотел, който определя за сфера на реториката вероятното и правдоподобното, Перелман ги посочва като предмет на изследване от „Новата реторика", или Теорията на аргументацията.

ЕПИДЕЙКТИКА И АРГУМЕНТАЦИЯ

Много често през последните десетилетия се задава въпросът за източника на презрение към реториката от страна на философията и на представители на други клонове от хуманитарното знание, търси се причината за многократно обя­вяваната „смърт" на тази наука през XIX и първата половина на XX в. Отговорът на Перелман има предвид свеждането на реториката до стилистическите фигури или до натруфената реч, до редукцията на нейния първоначален (определен още от Аристотел) предмет. Той се съгласява с метафоричното определение на Жерар Жьонет, че реториката през вековете е напомняла свиването на шагреновата кожа.

От Аристотел води началото си първата тристепенна съдържателна класи­фикация на публичната реч: делиберативна (съвещателна), съдебна и епидейкти-ческа. И в трите жанра ролята на слушателите е определена. Те отсъждат кое е полезно (съвещателната реч), справедливо (юридическата) и красиво (епидейкти-ческата). Функциите на трите жанра са строго фиксирани и по отношение на вре­мето, към което те принадлежат: първият обсъжда проблемите на бъдещето на социума, вторият анализира минали случки и събития, а третият оценява настоя­щи характеристики, постъпки, събития и пр. И тъкмо третият жанр, който според Перелман има най-силно влияние върху теорията на „новата реторика", бил „пре­взет от граматиците и естетиците", които според него „смесват" красивото, възве-личено в речта, с естетическата стойност на самата реч"12. Такова подменяне на реторическата от естетическата функция на речта е следствие на „жалкото объркване на речта, която цели активно да въздействува върху публиката, и речта като произведение на изкуството: това, което е произведение на реториката, става литературно произведение, зависещо от поетиката"13.

Прав е Перелман, когато възразява срещу отъждествяването на ораторската реч с нейната литературна имитация, а оттам и срещу онези теоретици, които иг­норират спецификата в творческия процес на убеждаващата комуникация, а така също и на нейното възприемане.

Неговото внимание е насочено към епидейктичния жанр, защото там най-релефно се открояват ценностите, около които ораторът се стреми да създаде ду­ховно единство. Това са всеобщо признати ценности, съгласието с които сплотява социалната група (аудиторията). В името на тези ценности членовете на общнос­тта, към които е адресирана речта, преодоляват преходните кризи, противоречия-

i2Ch. Per el man. Le champ de l'argumentation, p. 135. в Ch. Perelman. L'empire rhetorique, p. 33. Ch. Perelman, L. Olbrechts-Tyteca. The New Rhetoric: A Treatise on Argumentation,p.45.

3 Сп. Философски алтернативи, кн. 3-4/99



та върху второстепенни проблеми и личните конфликти. Не можем да не се съгла­сим с извода, че „в историята на красноречието епидейктичният жанр се проявя­ва в речите на политици като Перикъл, Линкълн или Чърчил, които са се стреми­ли да възхвалят обществените ценности преди да се изправят пред опасно изпи­тание". Във връзка с това между общопризнатите ценности и евентуалната готов­ност за саможертва някои могат да съзрат ласкателство, целящо да манипулира

общественото съзнание.

Перелман посочва един от механизмите за управление на масовата психика. И днес, и в бъдеще ще бъдат актуални мислите му за връзката между демокрация­та и общите ценности, на които се строи епидейктическата реч: „За да функцио­нира един демократичен режим, т.е. за да може малцинството да възприеме реше­нията на мнозинството, след проведени дебати ценностите, които са признати от всички членове на общността, трябва да се смятат за по-съществени от тези, кои­то са валидни само според една част от нея. Без тези ценности, без духовното единство, което епидейктичната реч сполучливо усилва, няма нито мнозинство, нито малцинство, а по-скоро - две антагонистични групи, които се сблъскват, къде­то по-силната група доминира над по-слабата и където няма значение нищо освен силовата борба. Политическият живот, когато е нещо различно от подтискане на по-слабите от по-силните, предполага подкрепа на обществените стойности, на общи традиции и институции, на общи интереси, които ще служат като норми и критерии за решаването на проблемите едновременно в политическата и юриди­ческата област."14

Тъкмо епидейктическият жанр според Перелман обединява в най-висша сте­пен триединството на древната реторика от „етос - логос - патос", т.е. единство на идея, морална позиция и емоционално въздействие. Откъсването само на една съставка от реториката на Аристотел - elocutio (ненапразно през вековете сино­ним на публична реч е терминът „елоквенция"), води до загуба на философските основи на реториката, а оттам и до нейното „изгонване" от семейството на науки­те. Перелман напомня, че и Аристотел анализира метафората както в „Реторика", така и в „Поетика", за да покаже, че една и съща фигура принадлежи към двете области - на реторическото действие и на поетическото творчество. В това се състои и двойственият характер на реторическите фигури: от една страна, те слу­жат като „аргументативни модели, които променят перспективата на слушателя", т.е. те се възприемат от реципиента като „нормални" изрази, адекватни на внуша­ваната ситуация, а, от друга, като „фигури на стила" или „изсъхнали цветя в хер­бария", защото звучат за слушателя изкуствено и не го присъединяват към речева­та ситуация. Той ги възприема като украса и дори и да събудят възхищението му, то ще бъде само в естетически план15.

ФОРМАЛНОЛОГИЧЕСКО И РЕТОРИЧЕСКО ДОКАЗАТЕЛСТВО. ИСТИНА И МНЕНИЕ

Противоборството между тези две понятия (истина и мнение) лежи в основа­та на цялото философско наследство на X. Перелман, както и в 25-вековната ис­тория на европейската реторика. Като напомня, че Аристотел в своя „Органон" разграничава два вида разсъждения: аналитични и диалектически, Перелман не забравя да уточни, че за изучаването на аналитичните (логическите) разсъждения (Първа и Втора Аналитики) Аристотел с право е смятан за „баща на формалната



14 Ch. Р е г е 1 m a n. The New Rhetoric and The Humanities, p. 9.

15 Ch. P е r е 1 m a n. Rhetoric and Politics. - In: Philosophy and Rhetoric, Vol. 17, No 3, 1984.

логика", а за вторите - диалектическите („Реторика", „Топики" и „За софистичните опровержения"), той има всички основания да бъде приеман и за „баща на рето­риката, или на теорията на аргументацията".

Кои са според Перелман основните разлики между формалната логика и „но­вата реторика", или теорията на аргументацията? Най-общо различията между тях откриваме в следните направления:


  1. по отношение на целта;


  2. Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница