Сбит преразказ December 5, 2010



Дата27.04.2017
Размер107.18 Kb.
Размер107.18 Kb.

Немили – недраги”- първа глава – сбит преразказ

December 5, 2010  |   Публикувано в: Иван Вазов  |   Публикувано от: otgovornik



Няма никой по пустите браилски улици. Декемврийската студена мъгла е обхванала целия град и замъглява светлините на фенерите. Всички лавки и кръчми са затворени по това време, само някое казино работи. Само една кръчма свети. Ако някой погледне над ниската й вратичка ще види дъска надпис „Народна кръчма на Знаменосецa!”. Такива надписи са много модерни по онoва време. Всяка кръчма, посещавана от българи, си има някакъв чyдноват и несмислен девиз. Най-интересни са българските тютюнджийски лавки. От вътрешната страна на една такава лавка има изобразен чалмоносец със сабя, а под него – несръчно издяалкани от някой патриот думите „Долу тираните!”. Още доста такава примитивна живопис има и по другите български сергии. Те са доста посещавани от хъшове и емигранти. Собствениците на тези лавки са въобще все „народни”. „Народен” се нарича всеки българин, избягал от бесилото, който има някакво състояние и помага по силата си на бедните останки от българските чети. Всеки такъв тютюнджия дава на версия тютюн на свойте съотечественици, с надежда че ще му се разплатят мякога. Но нека да се върнем пак в кръчмата, чието прозорче още свети. Тя се намира в една дълбока изба, до която се слиза по стръмна стълба. Една разбита лампа виси от тавана, на една полица са подредени чашите и чиниите, а на отсрещната стена са подредени картини на боеве. Любопитна е една картина, залепена под горните три, изписана грубо, с ръка. На картината са изобразени бунтовници, а по средата голяма фигура с червено знаме, а на него пише „Свобода или смърт”. Надписът под картината, който гласи „Да живее храбрият Странджа – знаменосец!”. Шестима българи, седнали на одърчето, допълват обстановката. Най-старият от тях, който е снажен, с черна брада, се е изтегнал до стената. Той слуша внимателно какво разказва един от събеседниците му и е много заинтересован от разговора, защото често прекъсва говорещия, като казва нещо, подкрепящо мисълта му. Този, който разказва, е един висок мъж с дребно лице и с дълги сиви мустаци – Македонски. Никой не знае нищо за него, освен че е бил войвода в Македония. До него седи тринадесетгодишно момче – Хаджият. До него седи друг млад човек. Той гледа Македонски, който разказва, като често прави странно движение с ръката си. Той е поп, участвал в четата на Филип Тотьо. Наричат го Попчето. Слуша и най-младият от всичките. Той зяпа разказвача и запомня всяка негова дума. Син е на богат търговец и е избягал от баща си. Той просто е оставил тихото и сигурно родно място, искайки да вкуси сладостта на неизвестното. Разказът се отнася до боевете. Старият инвалид се вълнува при споменаването на тези героични нападения. Той се сърди от най-малката невярност в разказа на другаря си, вика и гневно се муси. Този болнав, сух като скелет човек е Странджата – знаменосецът, изписан на картината. Той сега държи тази кръчма. Ето защо младото момче гледа на него с такова страхопочитание.

Нощта е влажна и мрачна и браилските улици пустеят. Студена декемврийска мъгла се е напластила в една от главните улици и задушава с отровния си дъх последните минувачи, които бързат да се приберат. Мъжделивите фенери едвам осветяват улиците през гъстата мъгла. Всички лавки и магазини вече са затворени. Прозорците не светят, не се чува шум.
Само едно малко прозорче свети още. Това прозорче е равно със земята и открива съществуването на една кръчма. Ако някой се приближи до ниската врата ще разбере благодарение на една боядисана дъска, че това е Народна кръчма на Знаменосецът. 
Но любопитни са и лавките на тютюнджиите българи. На една стена е изрисуван един турчин с чалма на главата и лула в ръка. Но под коленете на турчина са издраскани думите „Долу тираните!“. На друга лавка с подобно изображение, окото на турчина е изчовъркано. Друг тютюнджия пък е поръчал да изрисуват и един хъш с гола сабя до турчина. Съдържателите на тези лавки са „народни“. Всеки такъв „народен“ тютюнджия дава на вяра тютюн на съотечествениците си, дори и да не му се изплатят. Един дрипав хъш подвиква на тютюнджията да му даде още 25 грама тютюн. 
Но да се върнем към кръчмата. Тя е една дълбока изба, в която се слиза по една стръмна и извита стълба. Една полуразбита лампа виси на тавана и осветява вътрешността.
Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от дима на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата пълни това подземие. На едната стена, върху една полица са наредени чашите и съдовете. На другата стена са налепени няколко картини: Боевете на Хаджи-Димитровата чета при Караисен и Върбовка, и клетвата която тази чета прави на дунавския бряг. Интересна е и още една картина, изрисувана с ръка, залепена под горните три. На лявата ѝ страна е изобразено нещо като село, от което излизат селяни. Пред тези селяни върви един турчин с голяма чалма, с блюдо в ръцете, на което има пита хляб. Срещу тази група се задава група от въоражени хъшове с бели хъшовски дрехи, с цървули и калпаци с малки левчета. В средата се издига един великан, който държи червено знаме с думите „Свобода или смърт!“. Отдолу се разказва съдържанието на картината, посрещането на хъшовете от един турчин в едно село. Този разказ свършва с думите „Да живее храбрият Странджа – знаменосец!“
Една дружина от шестима души седи на одърчето в дъното на избата. Те са всичките хъшове. Най-старият от тях, който е сух, жълт, с дълга черна брада, се е изтегнал до стената. Той слуша внимателно какво разказва един от събеседниците му, като се съгласява с него или го поправя. Той кашля силно и се задавя. После пак слуша.
Онзи, който разказва, е висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги и сиви мустаци, с лукави, дръзки очи. Той носи извехтяло палто без копчета и го наричат с громкото име Македонски. Никой не знае нищо за него, само че е бил водач на чета в Македония. Може би заради този слух той упражнева осезателно влияние върху другарите си.
До него седи един момък на възраст до 30 години, който наричат Хаджият. Той има сухо, жълтеникаво лице с остра брада без косми. По лицето му се виждат признаци на уморяване, отслабване и преждевременно състаряване. Той задрямва, като се сепва когато старият прекъсва Македонски.
До Хаджият седи друг млад човек с черно и състарено лице, бръснато. Той гледа много внимателно в Македонски, като машинално прави движение с ръката от устата към гърдите, все едно глади невидима брада. Той е бил поп и е участвал в четата на Филип Тотю. Сега е хъш. Наричат го Попчето.
Не с по-малко любопитство слуша и най-младият от всички. Той зяпа в устата на разказвача и лови жадно всяка дума. Когато се обади и старият, обръща вниманието си към него. Момъкът гледа жълтото лице на стария хъш, гледа как се свива набърченото му от рани и трудове чѐло. Това двайсетгодишно момче има всички черти на невинноста и ентусиазма. Син на един богат свищовски търговец, той е избягал тайно от магазията на баща си и е пристигнал с парахода тази вечер. Той сам не знае защо. Оставил е я е, защото му е омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществуване, еднообразие. Той иска да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Като прибавим и това, че вече е написал и напечатал цяла патриотическа поема, ще разберем защо е забравил да вземе и пари за разноски.

Немили-Недраги" - 1 глава - трансформиращ преразказ от името на Бръчков

Аз реших да оставя магазина на баща ми, да се кача на ферибота, за да видя живота на бедните. Защото аз съм от семейство на заможни хора и не знам какво е бедност.

По най-голяма случайност на пристанището седеше един хъш, той ме взе със себе си и ме заведе в една кръчма. Тя представляваше нещо като изба, към нея се слизаше по една стръмна и извита стълба. Когато пристигнахме вътре заварих още четирима хъша. Като седнах, се огледах, видях че тази кръчма излъчваше бедност и отчаяние, защото всичко беше опушено, дори и полу-разбитата лампа която висеше на тавана и осветяваше всичко. Въздухът в това помещение беше сгъстен от цигарения дим и от киселината, която се отделяше от питиетата на хъшовете. На едната стена висяха литографически картини, но само една заслужаваше любопитство. От лявата и страна беше нарисувано село, а отпред няколко селяни предвождани от турчин с голяма чалма. От дясната страна също имаше една група само че от въоръжени человеци, които бяха облечени с бели хъшовски дрехи, цървули и калпаци. В средата се издигаше един великан,който държеше един червен байрак с надпис "СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ". Отдолу с едри и неправилни букви беше описано съдържанието на картината. Най-старият от хъшовете се беше подпрял на една от стените. Той беше дълголик, жълт, сух с гъста черна брада. Видимо разговорът беше много интересен за него, защото от време на време челото му, на което имаше не зарасли рани се набръчкваше, а пък и често прекъсваше говорещия като викаше, кашляше или го поправяше.

Онзи дето разказваше беше висок мъж с дълги сиви мустаци.Той носеше едно мръсно, извехтяло палто без копчета. Никой нищо не знаеше за миналото му освен това че е бил войвода на една чета в Македония, може би този слух му помагаше да има такова влияние върху останалите. Казваха му Македонски.

До него седеше един друг млад мъж, който имаше лице сухо и длъгнесто, което завършваше с остра брадичка без косми. По лицето му се виждаше изражение на умора той понякога накланяше глава и дремливо я клатеше, но се стряскаше когато стария се развика или разкашля. Викаха му Хаджият.

До Хаджият седеше друг хъш,който имаше черно и набръчкано от преждевременна старост лице, той гледаше Македонски много внимателно. Бил е поп и е участвал в четата на Тотя. Сега му викаха Попчето.

Очевидно разказът се отнасяше до боевете и приключенията на въстаниците които нахлуха в България преди три години. Старият инвалид явно много силно изживяваше разказът на Македонски, за това го поправяше и при най-малката невярност в разказа. Дали заради това че настоящето му се виждаше страшни, или за това че усещаше вече туберкулозата в гърдите си, която се проявяваше с честите кашляня.Този бледолик, болнав, сух като скелет човек бешеСтранджата - знаменосецът.Той сега държеше тази кръчма!



Ето защо аз гледах на него с такова страхопочитание.

 

Съчинение разсъждение на "Немили-недраги" 1-2 глава



(Увод) В повестта "Немили – недраги" Иван Вазов разкрива живота на българския хъш в Браила през периода 1870-1875 както и лятото и есента на 1876. Това време писателят нарича „епоха на великите героизми” и го противопоставя на действителността в следосвобожденска България. 

(Теза) Особено ярка представа за този живот добиваме от I и II глава на повестта, където авторът с помощта на различни художествени похвати - портрет, постъпки, реч, сънища и мечти, разкрива страданието и величието на българските хъшове. Писателят отразява както физическото им състояние, свързано с настоящето в Румъния, така и духовното, свързано със славното им минало и желаното бъдеще в родината - България.

(Доказателство) Вазов ни запознава с обстановката, в която живеят българските емигранти и ние разбираме за тежките условия на живота им. В сърцата на младите и честни патриоти се разгоря огъня на свещената борба за свобода. Много от тези възторжени и смели чеда на България са получили кръщение в битките на хайдушките дружини срещу поробителя. А сега принудени да напуснат родните си села и градчета, те търсят подслон в съседна Румъния. Така тези хора се превръщат в хъшове. Защото много са тези които ще кажат:

„та сърце майко не трае 
Да гледа турчин, че
Бесней над бащино ми огнище”

В тези встъпителни части на повестта Вазов се интересува от душевните преживявания на героите, от колкото от битовите подробности за живото им. И за да пресъздаде сложната картина на тези преживявания Вазов използва контрасти. Запознавайки ни с вида на хъшовете ние виждаме и много общи черти в тях –преждевременното състаряване, болестите, дрипите с които се обличат, гладът. Но независимо от тези тежки изпитания хъшовете са вдъхновени от подвизите от миналото и днес те участват във великата борба.А да устои на угнетяващата бедност в студената чужда страна, се изискват не по-малко духовни сили и кураж, отколкото в битките . Конфликтът между миналото и настоящето може да бъде решен в бъдещето. Героичното е отминало, сегашното е безлично, но бъдещето може да бъде славно. А докато дойде мигът на саможертвата , балканските орли, като митични герои, ще докоснат с поглед земята си, за да черпят силата й : „ И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълмове на България. На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоменанията им, мечтите им”…

(Заключение) Ключови думи и определения, с които Вазов изгражда представата за хъшовете и техния живот в Браила, са : „ балкански орли”, „герои” , „измъчени от бедността” , „благородство и решителност”. А над всичко и в основата на всичко са свещените символи „ България” и „Свобода”. Заветната възвишена цел на тези страдалци е да се борят и умрат за свободата на България, защото те са и „ предтечите на зорницата на българското освобождение”. 

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница