Седем секунди до апокалипсиса



страница1/11
Дата25.03.2017
Размер2.89 Mb.
Размер2.89 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Чавдар Михов

СЕДЕМ СЕКУНДИ ДО

АПОКАЛИПСИСА

Политически трилър

Не се препоръчва за лица под 18 години!


ПРОЛОГ

Над леглото, върху което я бяха проснали, висеше портретът на президента на Русия. Всеки път, когато някой мръсен, смърдящ руски войник проникваше в нея, за да не гледа олигавената му от сладострастие мутра, тя вдигаше поглед нагоре и там вместо Аллах, срещаше ухилената физиономия на президента, който сякаш кимаше одобрително на издевателствата на бойците си. Тогава тя се закле, един ден да отмъсти на този жесток човек, който беше пратил милионната си армия да убива и изнасилва синовете и дъщерите на един малък, но горд народ.


ГЛАВА ПЪРВА

Завъртя ключа на стартера и двигателят замърка доволно. Пусна касетофона и от тонколоните зазвучаха някакви весели екзотични ритми. Включи на първа и подаде рязко газ. Беемвето подскочи пъргаво и потегли със свистене на гуми. Измъкна от джоба си кутия „Кемъл“ и пъхна една цигара между здравите си бели зъби. Запали и всмукна жадно никотиновия дим. Животът не беше чак толкова лош. Вярно, днес беше доста напрегнат ден, пък и му оставаше да свърши още доста работа, но от друга страна, довечера изтичаше самоналоженото му едномесечно въздържание.

– Олеле, как ще се напия – провикна се весело, давайки десен мигач.

Знаеше много добре, че улицата е еднопосочна и от тази страна е забранена за влизане, но това беше най-краткия път и винаги се правеше на разсеян. Видя червената лада навреме и закова спирачки, но другият шофьор явно се беше заблеял нанякъде и със съзнанието, че кара по еднопосочна улица, продължи безгрижно напред. Натисна клаксона и тревожният му вой стресна шофьора на ладата, но вече беше твърде късно. Чу се отчаяно свистене на гуми в асфалта, после трясъкът на челния удар заглуши останалите шумове. Изведнъж всичко потъна в неестествена тишина.

„Отиде ми хубавата баварка“, помисли си с почти майчинска обич и изскочи готов за скандал с левака, който се беше натресъл в него. И през ум не му минаваше, че формално погледнато, той беше виновен за катастрофата.

– Кой ти е дал книжка, бе нещастник такъв? – крещеше разгневено и пръски слюнка хвърчаха от устата му. Беше почти готов да хване шофьора за гушата, когато вратата на ладата се отвори и оттам се подаде един гол крак, който би могъл да накара и слепец да прогледне. Поредната ругатня замръзна в гърлото му и ченето му увисна като развалена пружина. Иначе интелигентната му физиономия придоби смешно глуповат израз.

От вратата на ладата се показа и вторият крак, който по нищо не отстъпваше на първия, после стегнатият задник, после тънката талия, после безупречният бюст и най-накрая главата. Гледката беше невероятна и би събудила желание и у мъртвец.

– Съжалявам, но мислех, че улица е еднопосочна – промълви тя и се усмихна виновно. Кожата й беше бяла, даже прекалено бяла, косата й – естествено руса и късо подстригана. Обзалагаше се, че очите й бяха сини, макар че тъмните очила му пречеха да установи това със сигурност.

– Защо не си свалите очилата? – промълви той с пресъхнала уста. Лицето му продължаваше да излъчва тъпа изненада.

– Да, разбира се – отвърна тя и се усмихна. Свали слънчевите си очила и ги закачи на деколтето на черния си потник. – Но защо е нужно това?

– Исках да видя очите ви – промърмори глуповато той.

Клаксонът заглуши думите му. Зад ладата вече се бяха наредили две коли, които нетърпеливо очакваха да им бъде разчистен пътя.

– Може би трябва да повикаме милиция – промълви нерешително тя. Говореше сравнително правилен български, но й беше трудно да скрие чуждия си източнославянски акцент.

– В България вече няма милиция – отвърна той и се усмихна.

– Исках да кажа полиция – поправи се тя и руменина изби по бузите й.

– Защо не дръпнем колите? Офисът ми се намира на сто метра оттук. Там можем да поговорим на спокойствие и да се разберем като приятели. Без полиция.

– Наистина, защо не? – съгласи се тя. – Не обичам полиция.

Паркираха колите пред офиса му и чак тогава успя да си наложи да откъсне очи от нея и да огледа беемвето. Оказа се, че щетите не са чак толкова страшни. Пукнат беше единият фар и бронята беше малко хлътнала. Калниците като че ли не бяха засегнати. Подобно беше положението и на ладата.

– Жалко за хубавата кола – каза момичето и в гласа му наистина имаше съжаление.

– О, не се притеснявайте, има пълна застраховка – отвърна той с пресилено небрежен тон. В действителност, беемвето беше едно от малкото неща на тоя свят, към които изпитваше неподправена нежност. – Вашата лада, като че ли, е пострадала повече.

– Не се безпокойте. Кола не е моя, а на посолство. Там ще я оправят.

Чак тогава му направи впечатление дипломатическият номер на ладата.

– Вие сте рускиня, нали?

– Почти – усмихна се тя, показвайки два реда изряднобели зъби. – Баща ми е испанец, макар че е роден в Москва.

– Ще се качите ли да пием по едно кафе?

– С удоволствие, стига да не ви задържам. Струва ми се, че бързахте за някъде.

– О, нищо спешно – излъга той. – За мен е удоволствие.
***

Петък, четири следобед, беше най-напрегнатото време в редакцията.Предстоеше привършването на шестдесет и четири страничния съботен брой и всички се лутаха като пияни пчели в тясното помещение.

– Теди, готов ли си с материала за атентата в Кайро? – провикна се дежурният редактор от другия край.

– Една минутка. Току-що по BBC съобщиха нови подробности. Искам да ги вмъкна.

– Добре, но по-бързо, защото само тебе чакаме.

Тъкмо беше свършил и предаваше материала, когато телефонът иззвъня.

– Теди, за тебе е – каза колежката му, подавайки слушалката.

– Кой е? – попита намръщено. Чувстваше се страшно изтощен и не би понесъл някаква нова задача, ако ще и Главния да му се обадеше лично.

– Струва ми се, че е твоят приятел, търговецът на парфюми – усмихна се колежката му и въздъхна леко.

– А, това може – каза Теди с облекчение и пое слушалката. – Ало, здравей, Джорджи.

– Тед, имаш ли много работа? – чу жизнерадостния глас на приятеля си.

– За Бога, вече не. Мисля, че е крайно време за малко почивка и купон.

– И аз така мисля – съгласи се Джорджи. – Още повече днес изтича срокът на въздържанието ми.

– Ий, вярно бе –ухили се Теди. Преди месец приятелят му се беше запознал с едно момиче, което явно си падаше по него, но се беше напил така зверски, че работата се беше провалила. Това беше причината, Джорджи да си наложи мораториум върху алкохола. – Имаш ли предвид някакви „зайчета“?

– Съмняваш ли се в мене? – отвърна Джорджи с почти неподправено възмущение. – Намерил съм две, каквито и на картинка не си виждал.

– Е, добре. И аз имах предвид нещо, но щом ти си се погрижил, ще го запазя за друг път – отвърна Теди скромно. – И какво представляват нашите „зайчета“?

– Ами те всъщност са две сестрички. В интерес на истината, аз съм виждал само голямата, но ако и малката притежава дори само десет процента от красотата на кака си, мисля, че ще си доволен. Има само един проблем – рускинчета са.

– Какво? – излая Теди възмутено. – Рускинчета? Ти подиграваш ли ми се?

– Хайде, хайде – ухили се Джорджи, – не се прави на велик, познаваме се не от вчера.

– Нали съм ти разправял за класацията на „гларусите“ по морето ...

– Знам, знам – прекъсна го Джорджи нетърпеливо. – Чувал съм го поне сто пъти. Ако чукаш рускиня, губиш всички точки. Много оригинално, няма що. Освен това, на нашите рускинчета баща ми е испанец.

– А, това вече е друг въпрос – съгласи се Теди.

– Окей. Има само още един проблем. Какво става с трабанта ти?

Благодаря, добре е. Да му предам ли много поздрави от беемвето ти?

– Имах предвид дали е в движение.

– Разбира се, че е в движение – засегна се Теди.

– Окей. Мини тогава към шест през офиса да ме вземеш.

– Аз да те взема с трабанта?

– Да. Защо не?

– Нямаме ли си вече беемве?

– Баварката ми малко пострада. Нищо сериозно. Но всяко зло за добро. Ще ти обясня, като се видим. Чакам те в шест. Чао.

– Теди, кога ще ме запознаеш с приятеля си? – попита колежката му с кокетен глас.

– Друг път. Тази вечер сме заети.

– Разбрах – намуси се колежката му. – С рускинчетата.


***

– Наздраве. Да пием за българо-съветската, пардон, за българо-руската дружба – каза Джорджи патетично и вдигна чашата си.

Вечерта минаваше доста приятно. Предвид състава на компанията, Джорджи беше решил, че най-подходящото място щеше да бъде Руският клуб.

Татяна, по-малката сестра, в никакъв случай не можеше да се сравнява с кака си Лора, но след втората водка, на Теди започна да му се струва, че тя притежава някакъв неотразим чар, който липсва на сестра й. И тя беше прекалено бяла, косата й беше светлоруса и падаше свободно върху тесните й рамене, а очите й имаха някакъв особен синьо-зелен блясък. Тялото й не притежаваше пищните форми на Лора, беше доста кльощава, но това може би се дължеше на възрастта й. Тя беше само на деветнадесет, точно десет години по-малка от него.

Джорджи беше в разгара си. Беше му се отворила страхотна глътка, може би искаше за една вечер да навакса едномесечното си въздържание. Разправяше някакви истории, които Теди определено не чуваше за пръв път, но на Лора явно й бяха забавни, защото не сваляше погледа си от Джорджи. Направи му впечатление, че тя не му отстъпваше в пиенето, при това като че ли алкохолът не й оказваше особено въздействие. Теди беше доста уморен, освен това не беше пил почти през цялата седмица, така че на третата водка започна да го хваща. Какво пък? Нали в края на краищата това беше целта на мероприятието. Загледа се в Татяна. Имаше нещо в нея. Нещо, което го привличаше неотразимо. Направи му впечатление, че тя, за разлика от сестра си, почти не пиеше. В началото беше отказала изобщо да си поръча алкохол, но Теди настоя, а и сестра й я погледна сърдито, така че момичето се съгласи неохотно. Въпреки това чашата стоеше почти недокосната пред нея. През по-голямата част от вечерта, Татяна мълчеше и независимо от усилията, които полагаше, си личеше, че не й беше особено забавно.

– Много ли ти е скучно? – попита Теди, палейки поредната цигара.

– На мен не скучно. Просто много уморена – отвърна момичето, опитвайки да се усмихне. Българският й беше със силен акцент и изпълнен с доста грешки.

– Знаеш ли, би трябвало да се усмихваш по-често – каза Теди разпалено. – Когато се усмихваш, лицето ти придобива съвсем друг израз. И блясъкът на очите ти става по-особен.

– Благодаря – отговори момичето, свеждайки поглед. По лицето й изби гъста руменина.

– Освен това, когато се изчервяваш, ставаш по-красива.

– Браво, Тед – ухили се Джорджи. – Научил си си урока.

– Мислех, че си говориш с Лора – промърмори Теди смутено.

– Когато забелязах, че ухажваш Таня, спрях да те послушам. От тебе винаги има какво да се научи.

– Лъжец – извика Теди с пресилено възмущение. – В случая бях искрен.

– Винаги така казва – сряза го Джорджи и намигна на Таня.

Момичето се смути още повече. Руменината заля не само лицето, но също така тънкото й вратле и ушите.

„Така е още по-красива“, помисли си Теди, но този път предпочете да запази това мнение само за себе си.

– Моя сестра още малка и не свикнала на комплименти от мъже. Но иначе, тя много добро момиче – усмихна се Лора и потупа нежно сестра си по рамото.

– Аз трябва да се прибирам вече – каза Таня тихо, но с решителен глас.

– Защо? Толкова ли ти е неприятно с нас? – попита Теди и в гласа му се долавяше искрено съжаление.

– Мене приятно с вас, но много уморена, а утре трябва ставам рано.

– Но утре е събота.

– Понякога в посолство има много работа и се налага да работим в събота – намеси се Лора, гледайки критично сестра си.

– Но ние още не сме вечеряли – обади се Джорджи, който не можеше да допусне, че някой би могъл да си тръгне от кръчмата, преди да е вечерял.

– Аз не гладна – отвърна Таня тихо, без да вдига поглед.

– Имаш нужда от редовно и силно хранене – заяви Джорджи със сериозен глас, оглеждайки критично кльощавата й фигура. – Та ти си още дете и не си спряла да растеш.

– Тя много щастлива, че може да яде, без да се притеснява, че напълнее – усмихна се Лора и погледна завистливо към сестра си. – А аз винаги трябва да внимавам да не надебелея.

Татяна се беше изправила, готвейки се да си тръгне.

– Ти сериозно ли ни напускаш? – попита Джорджи озадачено. – Да не би да сме те обидили с нещо?

– Не просто искам да си лягам – отвърна Таня и взе чантичката си от стола.

– Чакай, ще те изпратя – заяви Теди и скочи на крака.

– Няма нужда. Не искам разваля твоя вечер – запротестира Таня енергично.

– За мен е удоволствие. Освен това, не мога да те оставя да се прибираш сама по това време.

– Съжалявам – промърмори Таня. – Наистина нямаше нужда.

Пожела приятна вечер на Джорджи и сестра си и се отправи към изхода, последвана от Теди.

– Да те чакаме ли? – провикна се Джорджи.

– До половин час ще се върна – махна Теди с ръка.

Почувства, че водката в комбинация с умората си беше казала думата и с голямо усилие на волята, си наложи да върви, без да залита.

– Мислиш караш кола след като пил водка? – попита Таня уплашено, виждайки го да се насочва към трабанта. – Не искам останеш без книжка заради мене.

– О, не се безпокой – ухили се Теди. – Аз винаги си карам така. Дори и да ме хванат пиян, ченгетата обикновено се смиляват над мене, като ме видят каква таратайка карам.

Не беше сигурен, но му се стори, че момичето се усмихна на последните му думи.

– На мене харесва возя на трабант – каза тя, настанявайки се до него. – Предпочитам го пред беемве.

Теди я погледна озадачено, докато се опитваше да запали. Какво искаше да каже с тази забележка. Не успя да открие нищо. Лицето й отново беше станало безизразно.

– Къде живееш?

– Зад парк-хотел „Москва“ – отвърна Таня, без да го погледне.

Теди подкара бавно и известно време и двамата мълчаха. Накрая той се престраши и я погледна изпитателно.

– Ще ти задам един въпрос, но бих желал да ми отговориш откровено.

Таня продължаваше да мълчи и да гледа съсредоточено пред себе си, не показвайки с нищо, че го слушаше.

– Сестра ти ли те накара да дойдеш с нас тази вечер?

– Тя просто помолила да изляза с нея.

– Но на тебе не ти се идваше.

Таня вдигна рамене.

– Просто била уморена.

– Много ли ти беше досадно с нас?

– Казах ти вече. Просто била уморена – за миг тя извърна главата си към него и допълни съвсем тихичко. – Но сега се чувствам по-добре.

– Какво по-точно работиш в посолството, разбира се, ако не е тайна? – попита Теди, усещайки, че момичето се е поотпуснало.

– Нищо интересно. Секретарка съм на пресаташето.

– Така ли? – подсвирна учудено. – Значи сме почти колеги.

– Може би. Но много се съмнявам, че тебе се налага правиш кафе по цял ден, търчиш за водка и сандвичи и за разнообразие пишеш скучни информации, които никой не си прави труд прочете.

Теди се усмихна разбиращо.

– Недей да мислиш, че моята работа е кой знае колко по-различна. Поне да ми плащаха добре. Нищо чудно ти да изкарваш повече пари от мене.

За пръв път Таня го изгледа по-продължително.

– Пари ли? Какво значение имат пари?

Нещо в гласа й го накара да се обърне и за миг погледите им се срещнаха. Странно, но беше почти сигурен, че това не беше поза.

– Искаш да кажеш, че парите изобщо не те интересуват? – попита предпазливо.

– Искам да кажа – има много други неща, които за мен по-важни от пари.

– Например кои? – в гласа му можеше да се долови неподправен интерес.

– Например здраве, любов, щастие, интересна работа, пълноценен живот.

– Не мислиш ли, че всичко това е непостижимо, ако нямаш достатъчно пари. И следователно, че всичко това може да се купи, ако имаш достатъчно пари? – попита Теди, стремейки се въпросът му да не прозвучи твърде иронично.

– Има неща, които никакви пари не могат купят – отвърна момичето тихичко, но убедено. В гласа й се долавяха нотки на обида. Изглежда беше усетила иронията във въпроса му.

– Така ли? И кои са тези неща?

Момичето бавно се обърна към него. В синьозелените й очи се появи тъжен блясък.

Защо ме питаш, като не вярваш в това?

– Не знам – усмихна се тъжно. – Може би защото някога и аз съм вярвал в подобни неща.

– Бил тогава по-щастлив? – гласът й беше напрегнат.

За миг Теди се замисли.

– Да – призна си накрая. – Като че ли тогава наистина бях по-щастлив. Имах толкова много мечти.

– Виждаш ли? – каза тя победоносно. – Ти сам отговорил на въпрос.

– На кой въпрос? – погледна я объркано.

– За неща, които никакви пари не могат купят. Мечти едно от тези неща.

– Признавам се за победен – усмихна се Теди. За миг му мина натрапчивата мисъл, че момичето съвсем не беше толкова наивно, за колкото се опитваше да се представи. Но един поглед на синьо-зелените й очи беше достатъчен, за да разсее съмненията му.

– Следващата пряка вляво – каза Таня. Гласът й отново беше станал безизразен. – Тук можеш да спреш.

Теди спря и загаси двигателя. За миг настъпи неловко мълчание. Усети болезнено, че моментът на раздялата е настъпил, а той се чувстваше съвсем неподготвен за него.

– Е, благодаря ти – промълви Таня тихичко и понечи да отвори вратата на трабанта. – Съжалявам още веднъж, че развалила твоя вечер.

– Почакай малко – извика с треперещ глас. – Нима ще си тръгнеш просто така?

Момичето се обърна и го погледна неразбиращо.

– Какво имаш предвид?

– Искам да кажа, че ти – започна Теди малко объркано, но постепенно се съвзе и мисълта му продължи да тече по-гладко. – Искам да кажа, че би могла да ми оставиш някакъв телефон, на който да ти се обадя някой ден, когато не си толкова уморена и си в малко по-добро настроение и бихме могли да отидем някъде да пием кафе и ...

– Аз не пия кафе – заяви момичето решително.

– Е, то и аз всъщност не си падам много по кафето – продължи Теди забързано, сякаш се страхуваше, че ако за миг спре да говори, момичето ще си тръгне. – Имах предвид, че...

– Обичам чай – прекъсна го Таня и се усмихна леко. – Само че у вас не го приготвят хубаво.

– Да, но аз знам едно място, където го приготвят точно като в Русия – излъга без да му мигне окото. – Бих могъл да те заведа там.

– За съжаление не разполагам с много свободно време. Живеем заедно с моя сестра, така че можеш вземеш телефон от твой приятел.

Лицето й отново беше станало непроницаемо.

– Добре – съгласи се той, бъркайки припряно в портфейла си. – Това е визитната ми картичка. Все пак, ако имаш малко свободно време, ще се радвам да се обадиш.

Момичето пъхна картичката в чантата си без да я погледне. Теди имаше неприятното усещане, че щеше да я изхвърли при първия удобен случай.

– Ще се връщаш ли при тях? – попита Таня и го изгледа изпитателно.

– Имаш предвид при Джорджи и сестра ти. Разбира се.

– Не ми харесва тази история. Пази се.

– От какво да се пазя? – попита Теди и я погледна учудено.

Тя отново впи синьо-зелените си очи в лицето му и след кратко мълчание промълви:

– От полиция. Твърде много пил. Страх ме е вземат твоя книжка.

– О, не се притеснявай – ухили се с облекчение.

– Довиждане и още веднъж – благодаря.

Преди Теди да успее да отговори, тя вече беше слязла от колата и се беше шмугнала в тъмния вход отсреща.

Когато се върна в Руския клуб, Джорджи вече се беше напил като финландски турист на екскурзия в Санкт Петербург.

– Айде бе, Тед, нещо много се забави – ухили се приятелят му. – Ще пием ли по още едно?

– Какво друго ни остава – отвърна тъжно и махна на сервитьора.

– Моя сестра малко дивачка, нали? – Лора го гледаше с любопитство. – Тя все още живее в някакъв свой измислен свят, пълен с детски мечти, илюзии и романтика. Трудно се общува с нея.

– Смятам, че е много интересно момиче – отвърна Теди предпазливо.

– О, разбира се – обади се Джорджи с пълна уста. – И все пак не може да се сравнява със сестра си.

Пиянският му поглед най-безцеремонно опипваше Лора. Изглежда това не й беше неприятно, защото му се усмихна окуражаващо. Не след дълго Теди с удивление откри, че те вече се държаха за ръце. Със свободната си ръка Джорджи галеше русите коси на Лора. Въпреки че не му беше приятно да си признае дори и пред самия себе си, нещо подобно на завист го бодна през сърцето. Винаги така ставаше. Приятелят му никога не бе имал проблеми с жените.. Не стига че беше с по-хубавата сестра, а и всичко му вървеше по мед и масло. Усети, че го обземаше самосъжаление. Защо Таня беше толкова недостъпна? Къде беше сбъркал?

„Можеш да вземеш телефона ми от твоя приятел.“

Нещо в тези думи не беше наред. Откъде Таня беше сигурна, че Лора ще даде телефона си на Джорджи. Откъде знаеше, че след като си тръгне, те щяха да се държат за ръце и той щеше да я милва по главата. „О, стига си се самонавивал. Явно познава сестра си достатъчно добре и е разбрала, че си пада по него.“

– Ей, Тед, какво си се умислил, сякаш си решил да оборваш Питагоровата теорема?

– Ти знаеш ли изобщо за какво се отнася Питагоровата теорема? – сопна се Теди.

– Нима има някакво значение? – ухили се Джорджи и лисна остатъка от чашата в гърлото си, но не беше особено точен и част от водката започна да се стича по устните и брадичката му.

– Май съм се напил – заяви той с чувство на заслужена гордост.

Лора се усмихна чаровно, показвайки два реда изрядно бели зъби, взе една салфетка и внимателно избърса устата му.

„Добре де, какво толкова му харесва, по дяволите“, чудеше се Теди, напрягайки до крайност пияния си мозък. Този „хамлетов“ въпрос го вълнуваше отдавна, но засега не беше открил някакъв задоволителен отговор, освен съмнителната хипотеза, че жените които си падаха по приятеля му, или не разбираха от мъже, или пък просто бяха прекалено комерсиални.

Много си сладък, като си пиян – усмихна се Лора и сложи ръката си в скута на Джорджи. Пръстите й бяха дълги и тънки, с грижливо подържан маникюр. Върху тях беше натрупано значително количество злато и скъпоценни камъни. Теди не беше специалист в тази област, но беше убеден, че бяха истински. Ако някой се наемеше да свали всичките й дрънкулки, съвсем спокойно можеше да отвори бижутериен магазин. Помъчи се да си спомни дали и Таня беше така окичена, но паметта му изневери.

Сякаш отгатнала мислите му, Лора се усмихна, намествайки един от пръстените си.

– Много обичам злато. Мои приятели казват, че опасно да ходя така по улица. А моя сестра направо мисли, че съм луда. Тя не носи никакви бижута, с изключение на едно сребърно кръстче, което й е подарък от дядо. Ти харесваш ли злато? – обърна се тя към Джорджи, свивайки капризно устни.

– Харесвам – ухили се той. – Макар че ти си се накичила като коледна елхичка.

– Всички така говорят – отвърна Лора обидено, но не махна ръката си от скута му.

Донесоха вечерята, придружена от две бутилки бяло вино. Известно време се чуваше единствено тракането на ножове, вилици и зъби, като Джорджи спечели убедително състезанието по най-бързо опразване на чиниите.

– Понаучили са се да готвят тука – забеляза той със задоволство, когато последното късче от стека по московски изчезна безследно в мазната му уста. След това накваси обилно с бяло вино погълнатата храна. – И винцето си го бива.

– Не бих казал, че страдаш от липса на апетит – подхвърли Теди язвително, установявайки със съжаление, че не беше в състояние да се справи с огромната си порция.

– Ако се нуждаеш от помощ, не се притеснявай да се обърнеш към мен – отвърна Джорджи добродушно. – Знаеш, че за теб съм готов на всичко, включително и да пожертвам добре поддържаната си стройна фигура.

– Дано да се задавиш – промърмори Теди, побутвайки чинията към приятеля си.

Джорджи погледна самодоволно добре загладения си корем и се нахвърли върху яденето.

– Е, може да се каже, че позалъгахме малко глада – заяви той, след като привърши и втората чиния, сподавяйки с усилие едно оригване.

– Ти наистина се храниш добре – забеляза Лора със смесица от ужас и възхищение. Очите й бяха станали по-големи от празните чинии пред Джорджи.

– Всъщност тази вечер не бях много гладен – призна си той и скромно наведе очи. – Напоследък имам доста проблеми и съм позагубил апетита си.

– Ти направо си се стопил от недояждане – обади се Теди, надигайки чашата с вино.

– Ох, не мога повече – отсече Лора и остави приборите си. – Ще се пръсна от преяждане.

– Ако наистина не ти се яде повече, бих могъл да ти помогна – промълви Джорджи, хвърляйки срамежлив поглед към почти недокоснатата й порция.

– Ти сериозно ли говориш? – ченето й беше увиснало от изненада. За няколко секунди тя остана така, с отворена уста, нещо което й придаваше допълнителен чар.

– Е, не че ми се яде чак толкова, но е грехота да се хвърля храна – отвърна той небрежно, едва сдържайки се да не му потекат лигите.

Лора побутна внимателно чинията си към него, гледайки го с изцъклени от ужас очи.

– Заповядай – прошепна тя и в гласа й се долавяше страхопочитание.

Той нямаше нужда от повече покани. Теди не можа да се сдържи и се изсмя шумно.

– Винаги ли яде толкова много? – обърна се тя към него, докато Джорджи се бореше с една пържола.

– О, не, това е нищо – отвърна Теди високопарно. – Когато е в компанията на красиви жени, се стреми да потиска лакомията си, пък и сега, както самият той се изрази, страда от липса на апетит. Може да се каже, че тази вечер не е хапнал почти нищо.

– Вие сте големи образи – заяви Лора възхитено и се засмя. – Лошото, че не мога да разбера кога говорите истина и кога се шегувате.

– С храната шега не бива – заяви Джорджи сериозно, гледайки учудено празната си чаша. – Някой пак ми е изпил виното. Не стига, че трябваше да ви дояждам остатъците, а вие през това време сте ми изпили виното.

– Добре де, извинявай – отвърна Теди с разкайващ се глас, наливайки му последното вино. – Кръчмата е в тебе.

– Мисля, че е време за по едно кафенце – обади се Джорджи, след като пресуши чашата си. – Къде ли е келнерът?

– Три кафета – поръча Теди на светкавично появилия се сервитьор.

– И три конячета – прошепна приятелят му, смигвайки съзаклятнически. – По сто.

– Веднага – засмя се сервитьорът угоднически.

– Не виждам нищо смешно – скастри го Джорджи с престорена строгост, но момчето вече се беше отдалечило и не го чу.

– И ти ли си на работа утре? – обърна се Теди към Лора, когато донесоха поръчката.

– Слава Богу, не – отвърна тя и отпи голяма глътка коняк. – Началник на моя сестра нещо се побъркал и му скимнало да работи в събота, но аз за щастие съм в друг отдел, а мой шеф не си пада много по работа през уикенда.

– Събота и неделя трябва да се почива – заяви Джорджи убедено. – Иначе кога ще се напиват хората?

Когато донесоха сметката, минаваше полунощ. При вида на дължимата сума, Теди получи световъртеж, гадене и сърцебиене едновременно. Кажи речи половината му заплата отиваше по дяволите. В този съдбовен момент, Джорджи махна властнически с ръка и заяви с нетърпящ възражение глас:

– Аз черпя.

Никой не се опита да оспорва думите му. Теди въздъхна облекчено и прибра изтънелия си портфейл.

– А сега отиваме у нас да изпием една бутилка френско шампанско – обяви Джорджи, след като сервитьорът се оттегли с поклон, невярвайки на щедрия бакшиш. – Имате ли нещо против?

– Обожавам френско шампанско – усмихна се Лора и хвана ръката му.

– Тед, ще можеш ли да караш?

– Ще се опитам – в гласа му нямаше ентусиазъм. Идеята тепърва да пият шампанско не го блазнеше особено, но добре разбираше, че това беше повод приятелят му да заведе Лора у тях, така че не можеше да откаже. Успяха да стигнат без произшествия до апартамента на Джорджи. Полицаите явно не бяха много ентусиазирани да правят проверки тази вечер и никой не обърна внимание на движещия се по странна траектория трабант. Изпиха по чаша шампанско, след което Теди заяви, че бил много уморен и си отивал да спи. Лора не заяви желание да си тръгне с него.

„Копелето му с копеле, пак се уреди и то без никакви усилия“, мислеше си незлобливо, докато пърпореше с трабанта из безлюдната нощна София към мизерната си гарсониера в крайните квартали. „А аз пак останах на сухо. Какво да се прави, едно е да си преуспяващ бизнесмен, друго е да си дребно журналистче в някакъв си вестник, пък бил той и най-четеният.“



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница