Щастлив тийнейджър. Щастливи родители



страница1/9
Дата09.03.2017
Размер2.16 Mb.
Размер2.16 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9

Принципи за щастливи взаимоотношения с тийнейджъри

https://4.bp.blogspot.com/-5h2rzvneljg/vk2nbx87uoi/aaaaaaaaf4i/isk7fazezs4/s1600/tg.png

или


  

Щастлив тийнейджър. Щастливи родители

             

Възрастта 11-18 години се смята за «трудна», и в същото време на децата особено много са им нужни любовта и разбирането на родителите. Все пак колкото и отговорен и внимателен баща или грижовна и нежна майка да сте - няма предел за съвършенството!

Тази книга ще ви даде възможност по-ефективно да използвате своя уникален опит за възпитание, да корегиратевъзможни грешки и да станете истински приятел на вашето дете.

Вие ще разберете, как да се справите с пубертетските страхове и комплекси, как да подбудите детето да учи по-добре и осмислено да избере професията си, как коректно да му помогнете по въпроса с приятелството и любовта, как да го предпазите от «лоши компании» и наркотици и много други.
Едно поколение си отива, а друго поколение идва…

              … и нищо ново под слънцето.

Всеки читател с лекота ще се съгласи с мен, че да бъдеш родител е тежка работа. Някой даже ще въздъхне: ужасно жалко е, че  предварително не ни предупреждават за трудностите на родителската мисия. Предупреждават ни, ще кажа аз. Само че ние не вярваме. Със сигурност знаем, че при нас ще е по-различно, не така както при родителите ни…

Да, родителската работа не е лесна. И ако вие не сте готови да се заемете с тази тежка работа - не ставайте родители. Но какво да се прави, ако вече сте баща или майка?

Ако не сте доволни от работата си като програмист, можете да се преквалифицирате на мениджър. Ако ви е омръзнало да сте фризьор, може да отидете на курс по шиене и да смените работата си. Може изобщо да се уволните и да живеете от спестявания, парите на мъжа си или неочаквано наследство. Но за един час да престанете да бъдете родител - не може. Родител – това е за винаги. Това не е просто работа – това е ново качество на живот. Ставайки родител, човек престава да принадлежи на себе си. Тогава той принадлежи на детето. Но младите майки и бащи толкова рядко се замислят за това… Хората просто стават родители, без да знаят какво правят.

Но, раждайки нов живот, трябва да се помни: на вас ще ви трябва цялата любов, която съществува на света. Любовта е единственият начин да се направи родителската работа удивително приятна. Други тайни няма.


Новите по-добри родители

Струва ми се, че най-важните въпроси за нас са тези, за които изобщо не се замисляме. Какво е възпитанието? Нужно ли е то на някого? Как със същото това възпитание да не навредим? И кой изобщо трябва да се възпитава? Децата или родителите? А трябва ли? И ако трябва, то кога да се започва? И къде да се спре?

Някога замисляли ли сте се над това?

Повечето родители възпитават децата си както им е по душа. По-точно, както това са правили родителите с тях. Защо? Защото ние, родителите, сме попили определени методи на възпитание с млякото на майките си. Получили сме опит, който започваме да използваме съвършенно безсъзнателно. Или осъзнато. Даже ако разбираме, че всички тези методи не са били ефективни, все пак настойчиво ги внедряваме в живота, защото да получим друг опит ни мързи. И  маскираме мързела си с думи за това, че нямаме време, трябва да печелим пари, за да нахраним децата, защото това е базова потребност, най-важната…

И докато храним децата си, децата ни подхранват с идеите си, примери от живота, въпроси и критика, обратна връзка и, преди всичко, с любов и вдъхновение. Но забелязваме ли това? Откриваме ли се на децата си? Вървим ли им насреща?
Надявам се тази книга да ви помогне да станете по-открити по отношение на света, към своите собствени деца, да ви помогне не да учите, а да се учите от своите деца, да се учите заедно с децата си…

Моята задача е проста. Искам след прочитането на тази книжка, вашите любими деца, вашите безпокойни подрастващи, трудните момчета и непослушните момичета, да кажат:

- Отлично! Сега вече имам Нови По-добри Родители. Не разбирам, как стана това, но е факт!

- Само това? – ще попитате вие.

- Само това е нужно на вашите деца, - ще кажа аз.
Връзка между времената

Днес всички сме Сократи. Особено във възпитанието и отношението към децата. Не вярвате? Искате ли да знаете, какво, още преди 400 години до нашата ера, казваше Сократ за подрастващото поколение?

«Те (подрастващите) днес обожават разкоша, имат лоши маниери и нямат никакво уважение към авторитета, изказват неуважение към възрастните, носят се без работа и постоянно сплетничат. Те постоянно спорят с родителите,  намесват се в разговорите и се опитват да привлекат вниманието към себе си, те са лакоми и тиранстват с учителите…»

Да-да, това са думите на мъдрия древногръцки философ Сократ, когото ние така обичаме да цитираме и да даваме за пример.

И знаете ли какво? Аз не съм съгласна! Аз споря! Струва ми се, че ние приписваме на децата нашите собствени пороци. А ако това, за което говори Сократ, го има в децата ни, то преди да се караме на детето си струва да се замислим: няма ли ги в нас тези качества - все пак това са нашите деца… И можем да ги научим само на това, което с успех владеем самите ние. Но не искаме да признаваме даже на себе си, че неуспехите на нашето дете  са плодовете от нашето възпитание. Вземаме в ръце колана и започваме да «влагаме душа в детето» (като правило разчитайки на високи проценти).

Но, когато родителите влагат в детето своята душа, не му остава място за неговата собствена.

Често си спомням думите на Януш Корчак…

«Казвате:

- Децата ни изморяват.

Прави сте.

Пояснявате:

- Трябва да се спускаме до техните разбирания.

Да се спускаме, да се накланяме, огъваме, свиваме...

Бъркате!


Не от това се изморяваме. А от това, че трябва да се издигаме до техните чувства.

Да се вдигаме, да заставаме на пръсти, да се протягаме.

За да не ги обидим».
Надявам се да четете тази книга преди сън, в маршрутката, когато отивате на работа, на плажа по време на отпуската, - на всяко място и по всяко удобно за вас време. Надявам се да ви донесе вдъхновение за качествено ново общуване не само с децата си, но и със себе си, с целия свят.

И после, когато приятелите, колегите от работа, забелязвайки тази книга на масата ви, попитат, помага ли ви да възпитавате децата си,  да отговорите:

- Обратното – моите деца ме възпитават.

                                                   

         Глава 1

Децата на нашите деца

«Не всички имат деца, но всички деца имат родители – или са имали, някъде и някога…

Не всички порастват, но всеки роден е бил и остава дете – някъде и някога»…

Владимир Леви
Те са нашето всичко. Щастието на майчинството и бащинството, надежда за бъдещето, осъзнаване на безсмислеността на нашето съществуване на Земята, възможност да усетиш себе си пълноценен във всички смисли на тази дума. Те са нашите малки и големи радости. А още те са безсънни нощи, раздразнителност и постоянна  болка в главата, глупави въпроси и огромна сметка за разходи. И, все пак, без тях ние едва ли ще можем да усетим цялата пълнота на живота, всичките й възможности, подарени ни от природата. Те са нашите деца.
По законите на природата

Ако когато е трябвало да изучавате биология в училище вие не само сте бягали зад ъгъла да пушите, но поне няколко пъти сте отворили учебника, то, надявам се, следните цифри няма да са откровение за вас.

При раждането, природата «изписва» на всяка представителка на слабия пол пет-шестстотин яйцеклетки, всяка от които има всички шансове да бъде оплодена. (Нашата биоложка наричаше менструацията не инак, а «кървави сълзи на матката поради несъстоялата се бременост». И това е действително така. Все пак всеки месец жената губи няколко неоплодотворени яйцеклетки – няколко неродени момчета или момичета…) При всяка евакулация мъжът «отпуска на воля» няколко милиона сперматозоиди. А това значи само едно – за да оживее, човек трябва да се плоди и размножава.

Само от гледна точка на природата, да се плоди и размножава означава човек да прояви своето бащинство и майчинаство не жалките един-два пъти, а буквално всяка година. Традиционното семейство е многодетно, в което по-възрастните вече имат свои деца, средните помагат да се възпитават по-младите, а мама в същото време се разхожда бременна… Така е организиран организъма на човек, и психиката му с нейните инстинкти. Ако следваме зова на природата, то през цялото време трябва да сме «родители-герои». И между другото, голяма част от населението на нашата планета все още следва това правило.

Но ако погледнем на живота от природна гледна точка, то да се занимаваме с деца просто... няма кога. На всяко дете в многодетно семейство се пада определена част родителска любов. И това е. Успял – не успял да я получи - време няма. Идва следващият.
Цветя на асфалта.

А какво се случва днес при нас? В класическото семейство от бързия град, при неуловимо ускоряващия се живот на съвременния мегаполис?

Децата са цветята на живота. Достатъчно спекулативна фраза. От където и да погледнеш. В началото родителите обсъждат «да имат или да нямат» дете на принципа «ако нямате куче – няма да ви го отрови съседа», а струва ли този проект вложените в него средтсва, време и сили? Ако вече имат дете, те се смятат за герои и всеки ден напомнят на детето, че то е можело и да не се роди…

И все пак децата се раждат.  Колко деца имате? Аз, разбира се, не съм врачка, но едва ли ще сбъркам ако предположа, че имате едно, най-много две. Удивително, но факт – в нашето общество семейство с три деца вече се смята за многодетно!

Такава е  картата на реалността на гражданина, запълнена с кръстчета от неговите представи за света. И тя встъпва в конфликт с природната територия, където даже четири деца от гледна точка на еволюцията с нейния милионовековен опит са недостатъчни за осигуряване на малката вероятност за продължение на рода!

Вие питате какво е карта на реалността и с какво се отличава тя от територията? Картата е вашата гледна точка, вашето виждане за ситуацията. А територията не се изчерпва даже с милиони различни карти. Вселената е територия. Нашата представа за Вселената е нашата карта. Но картите на света са необходими за да се ориентираме в него. Ако на различни хора се даде задача да съставят карта на една и съща територия, картите ще са различни - все пак хората по различен начин възприемат околния свят, те имат различни способности за рисуване и интереси. Реално е само вашето възприемане на света, и това възприемане при всеки човек е индивидуално и уникално.

Под карта на света на отделно взет човек се разбира индивидуален набор от убеждения за околните събития и явления: «Хората ходят с крака, децата са неблагодарни, горещото пари…»

Между другото. Ако някой иска да хвърли камък в мен – не бързайте да го правите. Аз не споря: и в многотетността има много очевидни минуси, и в бездетността – своите плюсове.

Биолозите смятат, че бездетността на съвременния свят е един от методите за саморегулация на човешката популация наравно с войните, глада и болестите. Продължителността и качеството на живот растат, смъртността пада, а природните ресурси рано или късно ще свършат… И ето на природата й се налага да измисля съвършено «неприродни» хитрости, за да се размножават хората по-малко.

Урбанизацията, емансипацията и еротизацията на обществото са мощни «помощници» в намаляването на раждаемостта. Този феномен е бил изучен от специалист по човешка етология Виктор Долник.

Стичащите се в градовете-гиганти хора съвсем не задължително намират себе си. Тук те често водят безсмислено и неактивно съществуване, а това значи, че не бързат да продължават рода. Развиването на емансипацията на жената довежда до увеличаване на количестово самотни майки. Тяхната плодовитост обикновено е два пъти по-ниска от тази на омъжените жени. А и омъжените при емансипация избягват да имат много деца. Емансипацията обикновено е съпроводена с външна еротизиция на обществото, превръщане на половите отношения в средство за общуване и забавления, а не за размножаване.

Природата регулира възпроизводството на човешката популация, и ние имаме това, което имаме - семейства с едно-две деца.

Един мой приятел казваше: при построяване на отношения ние винаги получаваме партньора си в комплект с достойнствата и недостатъците му. Същото става в процеса на възпитание. Нашите деца ни получават в цялост  – цялата ни любов и цялата ни нелюбов… И ако по-рано родителската грижа, внимание, време се разделяли между десет деца, то сега всичко получава едно, в най-добрия случай – две деца. Във всичко трябва да има мярка. Все пак цялата любов и цялото внимание – това вече не е благо. Това е хиперопека и неврастения като следствие. При това родителите не са святи, и освен любов, в тях кипи разнение, плува умора… Така че на главите и плещите на нашите деца заедно с грижата и вниманието ляга и родителската тревога, властност, агресивност… Да продължавам ли списъка с подаръци?

Същността е проста: възпитавайки едно-две деца, родителите не успяват да придобият достатъчно «кандидатски» и «докторски» навици, катастрофално не им стига опит за анализ на собствените педагогични експерименти. Ние оставаме за цял живот неопитни възпитатели. Но въпреки това методично рисуваме карта на реалността на възпитанието – правим изводи, философстваме, разсъждаваме, знаем, че не е трябвало да използваме колана, повече е трябвало да ги хвалим или да държим в таралежови ръкавици.

Ние правим изводи «към противоположното»: сбъркали сме с нашия педадогичен експеримент – значи трябва да тръгнем в противоположната посока, да правим всичко наопаки. И забравяме, че медалът има не две страни, а сто и две, а във възпитанието няма два метода, а хиляда сто и два.

За това пък колко прекрасно можем да възпитаваме другите! Да възпитаваме, да учим и лекуваме! Това най-добре умеем! Всичко знаем за това. Нали сме възрастни.

Но и нас продължават да ни възпитават всички, които не ги мързи. Началници. Лекари. Педагози. Психолози. Журналисти. Правителството. Всички те мислят, че знаят по-добре от нас, как трябва. А авторът на тази книга със сигурност е най-добрият възпитател. Ако не е най-добрият, защо се опитва да възпитава родителите?!

Не. Аз родители не възпитавам. Вие сте добри родители – любящи, внимателни, мислещи (щом четете книги по възпитание). Аз просто искам да поговоря с вас за новите възможности за опознаване на света съвместно с децата, благодарение на децата.

Когато детето пораства, нашият неизразходван родителски инстинкт ни кара и занапред да виждаме същото «малко» дете. Кара ни да поучаваме, четем нотаици, решаваме вместо детето, прогнозираме живота му и, най-страшното, - да живеем живота вместо него...

Все пак в живота си малко сме успяли, много не сме постигнали, не сме изпробвали, не сме били.... И ни се струва, че нашият живот е бил само репетиция на истинския живот. А сега, в нашите собствени деца най-накрая изживяваме истинския, прекрасен, според нашите разбирания, живот.

А кога детето ще живее своя живот? Не се замисляме за това! А ако се замисляме, то със сигурност знаем, че то, с неговия жизнен опит и детски виждания – няма да може да се оправи и да разбере, как трябва да изживее живота си, а ние сме опитни и сигурно знаем, вече със сигурност знаем...

Знаете ли, какво мисли вашето дете по време на вашите правилни съвети?

- Мамо, ако ти със своя личен пример – ярък, интересен живот – ми покажеш, какво е небе от брилианти, бих те послушал... А иначе – извинявай. Дай ми право на собствени грешки. Е, аз тръгвам, до скоро....

Подрастващ на линията на огъня

Вие сте родител. Имате богат жизнен опит – «син на грешки трудни». И  искате да ги споделите с детето. Как можете да му предадете този опит? Замисляли ли сте се някога за това? Има ли някакъв инструмент за отмерване на вашите впечатления, изживявания, чувства? Вашите снимки, белези по кожата, сентенции и нравоучителни педагогични беседи за недопустимостта и последствията от нарушаването на «режима» - прах, на който вашият тийнейджър никога няма да повярва. Той е на дванадесет, или на петнадесет, а родителите продължават наивно да се заблуждават, мислейки, че все още влияят и формират света на детето. Не, детето живее своя живот (понякога до вас, понякога много далеч – все пак пътешествията из мислите никой още не е отменил), съставя своята карта на реалността на основата на своя собствен опит.

И знаете ли какво? Животът на вашето дете, впечатленията на вашия тийнейджър са много по-ярки от вашите, защото те са негови. Те са собствени, преживяни. А това, което разказвате вие, прилича на черно-бели снимки от миналото.

Когато разказвате на вашия тийнейджър за вредата от пушенето – това са само думи, дис-асоциирани. А когато вашият подрастващ се закашля от цигарения дим, когато му стане лошо от дълбоко дръпване, когато го заболи корем от препушване, тогава той ще е асоцииран в ситуация, когато преживява своя собствен опит и може да присвои всички ваши сентенции за вредата от пушенето. Все пак има две големи разлики между усещанията, когато гледате хора, спускащи се на американска пързалка, и когато вие се пързаляте. Опитът е като дзен и може да се предаде не с думи, а само от сърце на сърце – със смях, сълзи, белези и преживявания.

Подрастващият не знае цената нито на парите, защото не ги изкарва сам, нито на времето, защото му се струва, че има безкрайно много, нито на здравето, защото го има, за това пък, изгубвайки си мобилния, сбивайки се със съседа или получавайки двойка в училище, той се отчайва, защото в тези ситуации той е асоцииран. А в същото  време родителите, асоциирани със съвсем други ценности и проблеми, мислят, че детето се занимава с глупости и дреболии, не иска и да знае с какъв труд се постига всичко... Ето го и него, - кръговратът на гадостта в природата. На кратко – «твоята не разбира моята». А как ни се иска да обясним и с пръчка да споделим реалността...

И ето родителят – дирижор на малкия оркестър от едно–две деца – се опитва да ги научи на това, което знае самия той.... Той взема в ръце своята «дирижорска пръчица» и... Страх ме е! Наистина ме е страх!
Опит без страх

Действително ли искате да научите детето да бъде точно като вас?

Погледнете вътре в себе си. Кога за последно сте поглеждали нощното небе? Кога последно сте плакали или сте се смяли, четейки книга? Кога направихте домашната за училищния вестник със своя тийнейджър или заснехте рождения ден на сина си или пътуването до аквапарка с дъщеря си? Кога пяхте от радост и кръжахте из апартамента? Кога танцувахте под дъжда или събирахте есенни листа?

Можете да научите само на това, което знаете самите вие. При това не с думи... А с личен пример!

Обаче родителят настойчиво иска да предаде на детето своя опит. А повече от всичко иска да му предаде своя страх. Да танцуваш под дъжда е опасно – може да си намокриш краката и да се разболееш! Да се катериш по дърветата е опасно – може да паднеш! Детето трябва да се страхува да пресече улицата, от хората и късно да се прибира вкъщи, да изказва мнението си, ако е различно от това на останалите... Защото ще му се карат. Но най-важното – родителят иска детето да се страхува да бъде себе си. Все пак той, родителят, е решил, че от сега и за винаги детето ще бъде негово, родителско продължение,  а не собствена надежда и гордост.

Родителят добре знае, как трябва да се страхуваш. И именно на това той може да те научи.

И какво ви е известно за другите светове? Нищо. Знаете, че някога сте били деца, но сте забравили, а мястото на знанието е заел страхът.

Вашето дете преди десет-петнадесет години (а това не е толкова отдавна) е дошло от там. До него се докоснал Бог. В неговото сърце е живяла Любовта – безпричинна, априорна. То е обичало без условия. А може би обича. То оживява нещата. То е Творец.

То играе истински. То плаче «за истината». То лесно може да съживи плюшения мечок, вземайки го на ръце. То извършва чудо, което за вас вече не е достъпно, - то може да одухотвори. А вие – не. То чувства връзката с всичко. То може да говори с животните, искренно вярвайки, че го разбират. Повярвайте: те го разбират. Не вярвате ли? Чудите се на моя идеализъм?

Тогава опитайте да поговорите с дървото. Да, това е медитация за вас, ако сте готови да разширите своята карта на реалността.

Разговор с Дървото

Приближете се до Дървото в парка, градината или гората. Прислушайте се към това, как шумят листата. Докоснете се до него и почувствайте с цялото си тяло връзката с Природата.

Дървото има връзка със Земята, неговите корени отиват дълбоко. То е по-високо от вас, то е по-възрастно и мъдро. То е живо, неговите листа са съединени със Слънцето. Разкажете му всичко това, което ви безпокои. Отговорът му ще е - мълчание. Приемете мълчанието или чуйте разговора на Вятъра в косите на Клоните...

Изглежда ви глупаво. Страхувате се, че ще ви вземат за луд? Сигурно някой така ще си помисли.

Във вас говори рационалистът. И отново работи страхът.

А вашето дете не се бои, то живее, то обича.

А сега ми кажете: кой кого трябва да учи?

О не. Детето на нищо не може да ви научи. Но вие можете да се научите от него. Ще можете, ако престанете да бъдете... автомат.

Бързото реагиране

Често родителите, като лекари в реанимация, действат моментално. На тях им се струва, че забавянето, необходимо за процеса на обмисляне на възпитателни решения, ще подрине авторитета им на гуру в очите на детето. За това майките и бащите включват програми за «бързо коригиране» на поведението на своето чедо: да се карат, да викат, да забраняват, да прощават, да позволяват, да унижават, да обиждат.

От къде взимат тези програми? От опита си! Целият ни живот се състои от пъзели от нашия предишен опит – нашите успехи, обиди, постижения – на кратко – модели. Тези модели заимстваме от други хора, т.е. крадем, компилираме, често без самостоятелна обработка и собствени изследвания. Ние гледаме, наблюдаваме и принасяме в живота си това, което ни се струва ефективно. Ако родителите са ни били, ние рефлекторно хващаме колана. Ако постоянно, като на куче, са ни показвали къде ни е мястото, и на детето си казваме: «Не си пъхай носа, където не ти е работата». Ако са ни повишавали глас, значи именно такъв начин на мотивация смятаме за най-действен и, разбира се, предлагаме го на детето си.

Предлагаме автоматично. Така родителите  стават, както пишеше Владимир Леви, «авто-майки» и «авто-бащи»: «Такива родители минават без излишества, като съучастие, съпреживяване, игра, интуиция, творческо въображение, предвиждане на последствията, и, най-важното, - елементарна обратна връзка».

Много родители действат на принципа: ако отнемем на човек всичко, а после му върнем половината, той ще ни е благодарен цял живот. Да-да, именно така много хора се опитват да постигнат любов и благодарност. Родителите просто не чуват децата си. В тяхната глава са вече формирани очакваните реакции, така че нямат никаква необходимост да чуят това, което детето иска да им каже всъщност.  Програмирането на «бърза реакция» не им дава възможност да сменят поведението си в зависимост от резултатите му. Те винаги са прави. Грешките не се забелязват. А все пак е по-добре седем пъти да обмислиш възпитателния експеримент, отколкото един път да го предприемеш...
Хората винаги имат благородни цели:

- да мотивират детето да чете или учи;

- да го накарат да помага в домакинството;

- да го убедят да завърши училище с медал;

- да го научат да бъде внимателно, порядъчно, трудолюбиво, вярно, целеустремено...
Обаче с помощтта на подобен блиц, целите или не се постигат, или се постига точно обратното: възпитават отвращение към ученето, домашния труд, получаването на знания, култура, духовност и към самия живот. Но детето все пак ще запълни празнината, ще намери занимание по душа – интернет, компютър, телевизия, наркотици...



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница