Системата срещу гражданите глава І. Медиите като оръдие на Системата



страница1/5
Дата18.11.2017
Размер0.76 Mb.
Размер0.76 Mb.
  1   2   3   4   5

Част II. СИСТЕМАТА СРЕЩУ ГРАЖДАНИТЕ
Глава І. Медиите като оръдие на Системата
За поведението на медиите въобще (Веселин Донков)

Р. Узунова: Ало, Веселин Донков? Румяна Узунова се обажда, от радио „Свободна Европа”. Вие доскоро работихте във в. „Учителско дело”. Бихте ли най-напред казали няколко думи за него, как провежда политиката на преустройството, какво мислите за този вестник?

В. Донков: Ами, аз ще се пошегувам с думите на сегашният министър на това, смесеното министерство на наука, култура, образование, който бе казал за нашия вестник, че той е бил от последните що-годе опозиционни вестници.

Р. Узунова: Опозиционен чак не, но съм срещала доста хубави материали в него.

В. Донков: Да, разбира се. При нас са доста условни нещата, защото такава е самата ситуация. Но аз определено считам, че нашият вестник все пак намери в рамките на условията половинчата гласност, има сили наистина да намери и по-широка аудитория, и главно сред българската интелигенция, пък там ни е и мястото.

Р. Узунова: В кой отдел бяхте Вие?

В. Донков: Работех в отдел “Идеология и политика”.

Р. Узунова: И там ли преустройството се чувстваше?

В. Донков: Мисля, че и там се чувстваше. Дори с това, че за последните 1-2 години вестникът промени облика си. В смисъл, че се потърсиха повече такива материали, в които под формата на идеологическа тематика ние прокарвахме, дадохме възможност за една деидеологизация, т.е. в духа на времето. Разбира се, пак повтарям, в съвсем допустимите форми, които… Не сме били герои.

Р. Узунова: Но все пак, Веселин Донков, Вие вече не сте в този вестник, който е бил в посоката на преустройството малко или много.

В. Донков: Аз бих казал, че за нашите възможности, той добре усеща посоката на преустройството.

Р. Узунова: А защо Вие не сте вече в него?

В. Донков: Може би защото прекалено много на мен самия ми се искаше да са по-бързи темповете на това преустройство.

Р. Узунова: Който бърза много, излиза от вестника, така ли?

В. Донков: Ами така се получи и аз не обвинявам изцяло вестника за това. По-скоро обвинявам цялата обществена ситуация. Може би ако се обобщи, е следното: Аз претендирах в тази редакция, която, наистина, признавам си и сега обичам, претендирах за малко повече гласност в самата редакция. И претендирах да не правиме подбор за кого да дадем, на какъв проблем да дадем гласност, а какъв да потиснем, защото не били добри условията. А аз си мисля, че обществените условия са такива, каквито са и трябва да ги отразяваме, ако сме наистина обективен вестник. И тука възникнаха, в процеса на годините възникна едно недоверие. Аз казвам, че не само недоверие към мен, но и аз имам недоверие и към ръководители, и към свои колеги. Ако трябва за колегите да кажа две думи – болшинството от тях са талантливи, но самата обществена ситуация не им позволява разгръщане на творческите сили.

Единият пример е с давност две години, да `87 г., това е 150-летието на нашия национален кумир Васил Левски. Аз бях натоварен да подготвя цял брой за Апостола на свободата. Старах се, доколкото можех. По това време в страната вървеше в апокриф една статия на Желю Желев. Разбирате за какво става дума?! Много ми допадна тази статия и аз поканих Желю Желев да напише за нас, не същата, а просто друга статия ...



Р. Узунова: А защо не същата?

В. Донков: Не, тя беше станала вече известна и не отговаряше на замисъла на самия брой. Статията, която Желю Желев ми написа, беше посветена на личностите на Левски и Ботев. Една чудесна успоредица беше направил той.

Р. Узунова: И какво стана по-нататък?

В. Донков: Статията, на равнище отдел премина чудесно и едва в последния момент, когато трябваше наистина да премине всички бариери, някой се сети от висшето началство и каза – “Ама как, това Желю Желев!”.

Р. Узунова: Авторът на “Фашизма”.

В. Донков: Да, “онзи ли, дето...?!” Викам: “Да, докторът на философските науки, същият, Желю Желев”. “Тя, статията”, казва, “е хубава, ама името, името”.

Р. Узунова: Името не е хубаво?!

В. Донков: И въобще, Румяна Узунова, у нас проблемът с името е много сложен. И личното, и професионалното, и човешко въобще име, трудничко е с него... Та статията не беше приета и тогава се оказа, че аз бях изградил една концепция за един брой върху една статия, по идеите от нея и изведнъж това, което трябваше да водя, отпадна. А по-куриозното беше, че когато се обсъждаше на дежурната, там, (на) петъчната „ летучка”, нямаше никой от ръководството.

Но искам сега да разкажа за втория случай, втория пример за възникването на това недоверие, които дълбоко разкриват причините.



Р. Узунова: Да, слушам Ви.

В. Донков: В редакцията имахме един „случай”, наречен Станчо Бочев. Този случай се разви горе-долу така: На един човек, завършил философия, в продължение на 7, 8, 9 години дори му се отказва работа, правото на работа по специалността - от местните власти в Пордим, там, в Плевенски окръг. В крайна сметка той стига до работа и като честен човек се вглежда в живота на едно училище и вижда корупция, да не кажа думата проституция, но просто безнравствени прояви на учителите спрямо своите възпитанички. И човекът надава глас. За това нещо бе уволнен дисциплинарно, наша колежка го защити, но го защити по следния начин: “Станчо Бочев каза истината за едно училище”, но каква беше истината за това училище, не каза. И той остана без работа, дисциплинарно уволнен, след това с мое съдействие /разбира се, с разрешението на ръководството на вестника/ той бе назначен на работа, тъй като аз съм философ по образование и малко на колегиална основа получи работа. И се получи същото: отново пропуски, от негова страна пък - вече бяхме навлезли в „периода на преустройството”… И после се хвана за това, че у нас може да стане истинско преустройство и си каза: “Ето, сега е моментът за честните хора да живеят достойно”. Но го уволниха, и го уволниха заради материал, който беше написан от наш колега, абсолютно неверен, фактически неверен материал - материалът излезе на 27 април миналата, `88 година и на 9 май уволниха този човек – Станчо Бочев. Уволниха го дисциплинарно. Сега не знам, вече не знам, може би някаква работа са му намерили, след хиляди борби и перипетии, но този човек вече 8-9 години на практика не може да упражнява професията си.

Р. Узунова: И Вие го защитихте, така ли?

В. Донков: Аз го защитавах през цялото време, дори ме упрекваха, че го защитавам прекалено много. Но има една тънкост, Румяна, тънкостта е в това, че този Станчо Бочев има бащино, родилно петно, бащин грях. Баща му не е искал да става, представете си, текезесар! И заради това му е било отказвано да следва философия, че е трябвало да работи, да се крие, да си взема просто… друга биография да си изважда, за да завърши и след това дори да упражнява работата си. Когато се връща в родния си край той вече не може да я упражнява, щото там го знаят, знаят, че баща му е считал, че ТКЗСто няма да стигне до добър край, нещо, което се потвърждава в практиката сега, между впрочем. И той заради това не можеше да упражнява естественото си право на работа, на труд. Това е основното, и точно това е големият ми упрек към нашето ръководство. Ние сме защитавали много учители, това е вярно, с много талантливи публикации, но имаше подбор. Там, където имаше нещо в човека по политическа линия, ние на тези хора никога не давахме възможност да бъдат защитени. Станчо Бочев написа десетки опровержения към нашия вестник, заедно със свои колеги… и тези опровержения се оставяха настрани. И ето, тук аз държа едно мое писмо до учителите Лалов, Ангелов, Гатев и Бочев /този за когото говоря в момента/ - тук аз дори твърдя, че „тези, които действат с отречени от времето, но неизкоренени в практиката сталински методи не са само в Славяново и Плевен, те са навсякъде” - и в редакцията, разбира се. Имам предвид конкретно съавтора на статията “Пътуване към едно преустройство” Борислав Василев. Ето, дори по повод на това миналата година също щеше да се стигне до гласуване на недоверие към мен, заради тези сталински методи, но те съществуват, реално съществуват и ако не са точно за редакцията, има хора, които от редакцията упражняват тези сталински методи. Аз считам, че те не са само по своя воля действали.

Р. Узунова: Вие партиен член ли сте?

В. Донков: Не, аз не съм партиен член и изминах една дълга еволюция. Имаше време, в което считах, че е просто гордост да бъдеш партиен член. Да Ви припомня - философско образование, социология като специалност, десетина години преподавател по философия и научен комунизъм във висше учебно заведение, така че дори работех и бях в Системата, възпитавах младите поколения в дух на комунизъм, без да бъда партиен член и го считах това за нормално. Но еволюцията дойде просто закономерно. И мога да ви спомена как дойде. Бях `80а-`81а година в Съветския съюз по времето, когато в Полша ставаха онези велики събития, които най-после дават плодове, и тогава просто разбрах, че Съветският съюз се намира в един невероятен икономически, политически, духовен - бих нарекъл - не застой, леност някаква. Друг е въпросът, че е имало сили, които дремат отдолу. Тогава за самия себе си аз си направих една преоценка. И тази ми преоценка пролича в отношението ми към студентите, в самата ми работа с тях и се стигна до момент, в който трябваше,… да, така се получи, че и от бившата ми последна служба във ВМИ “Ленин” като преподавател по научен комунизъм аз си тръгнах,… да, без да ми се гласуват такива недоверия, но си тръгнах с точно тази, за себе си, убеденост, че там вече нямам място, че ние не вършиме възпитание, ние правим обратното: затормозяваме естественото развитие на тези млади хора напред, тяхното проглеждане бих го нарекъл.

Р. Узунова: А какви бяха настроенията в редакцията на “Учителско дело”, Веселин Донков, във връзка с т.нар. турски въпрос?

В. Донков: Аз излязох от редакцията точно когато се развихряха страстите, но мога да Ви кажа едно: … отново се връщам към този брой за Левски. Там имаше един голям разговор с представители на училища, които носят името на Апостола на свободата. И си спомням, когато се приемаше в ръководството на вестника каква да бъде концепцията за броя, един наш колега предложи да бъдат поканени колкото се може повече хора представители от тези училища, които са от райони с ислямизирано, или турско население - думата не е толкова съществена,… и те дойдоха наистина. И тогава се разбра, че те дойдоха с една болка - точно тези, от тези училища. А от другите училища от страната дойдоха подготвени за един традиционен отчет, да се похвалим, хайде и тоя път, хайде и тоя път да кажем колко сме такива и такива. И тогава се получи един своеобразен сблъсък между недомлъвката, недоизказаността на учителите, работещи в тези трудни райони и учителите, които искаха за сетен път просто да направим парад на това, което можем, без да се огледаме за реалността на фактите. Та, съдейки от това, мисля си, че нашият вестник имаше една такава своеобразна заслуга. Ако го разгърнете от `85а година насам, във вестника почти няма публикации по „Възродителния процес”. Едва напоследък под натиск, проявиха такива политически ...

Р. Узунова: Това мислите, че е мълчалива съпротива?

В. Донков: Да, да, своеобразно нещо такова се получи. Но, Румяна, разбирайте го и така, съпротива да, своеобразна, но това е съпротивата на страхуващия се човек. Това не е толкова осъзнатото: да не обсъдим, да не закачаме този проблем, а колкото дай да не бързаме, за да не сбъркаме. Така аз бих го оценил. И въобще конформистки са настроени голяма част от колегите в редакцията, но казвам талантливи са, много от тях са талантливи. (…)

(В. Донков, бивш философ и бивш журналист, член на „Екогласност” и вече на „Подкрепа”, 26.08.1989 г., ролка № 115)
1. Кампания срещу дейци на НДЗПЧ - Илия Минев, П. Манолов, Димитър Томов, о. Благой Топузлиев
Разкази на Димитър Томов

(…)Димитър Томов: С две думи: Тука, на местна почва, с цел да се отклони общественото внимание от социалните и битови проблеми, които съществуват на местна почва, особено в нашия край… да не говорим, че България е на гърба, на опашката на цивилизацията, но особено нашия край - северозападнала България, както й казват, е страшно изостанал край. Хората, как да Ви кажа, нямат никакво чувство - за мярка, за край, за любов, за приятелство, за взаимопомощ. Студени, свити хора, подли в душата си дълбоко... Освен това, което изредих - аз съм също от този край, нали, не се изключват тези лоши страни на характера и у мен, не искам да скромнича… В случая, покрай създаването на това Дружество се вдигна много шум. Същата тази северозападна България - поради наличието на Цеко Кръстев, Димитър Томов и големия брой хора, които се намират в тази част на страната, … по някакъв начин да се тушират… тези слухове… или да се отклони вниманието на тези хора от това Дружество, защото това са разговори непрекъснати, ежечасни, навсякъде се водят: по заведения, в домовете, на работата. Окръжният комитет на партията, доколкото съм информиран аз, е взел решение да създаде друг дразнител на обществото. По-скоро бих казал, че това е някаква смешна, трагична история. Един местен вестник, който е с десет гласа, който е непрекъснато... или по-скоро Държавна сигурност направлява местния вестник, какво да прави? Не би могло въобще тука да се говори за преустройство, за мислене за реални факти, за реална информация, която да почива на някакви достоверни основи. Не! Нещата се изопачават, твърде много се надуват. Получава се един огромен мехурен балон, който в един момент ще се спука. Зависи кой ще спечели. Хората, по-точно другомислещите, новомислещите или свободно мислещите - бих ги нарекъл така - нямат възможност да изразят своето мнение по страниците на пресата, на ежедневниците, защото ние не разполагаме с нея. Действително в пресата се изразява една истина, но това е истината на правителството. Това е истината на Делчо Делчев, ако щете, истината на главния редактор на “Работническо дело”. Всички мнения, които се публикуват успоредно с излезлите, тези критични статии, те са подбрани и то така хубаво подбрани, че съвсем логично и тенденционно са публикувани там, за да насочват, да внушават на обществото точно това, което искат да бъде внушено главните редактори. Като се има предвид кои са главните редактори, че да станеш главен редактор, трябва да си минал през хиляди статии, трябва да си изпитан, верен, доказал своите възможности и т.н. Аз не мога да допусна, че в България ще съществува свобода на печата, поне на този етап.

(Откъс от текст в ролка № 9)
Румяна Узунова: Ало? РумянаУзунова пак. Слушам ви.

Дим. Томов: Аз първо исках да Ви кажа за мен няколко думи.

Румяна Узунова: Да, разбира се. Слушам ви…

Д. Томов: На 7 януари михайловградският вестник “Септемврийско дело” публикува голяма статия, която започва така: „Борба за човешки права или злостна дезинформация? Как михайловградският художник Димитър Томов подвежда западните радиостанции ВВС, „Свободна Европа” и Дойче веле? Духовен баща и повелител - отявленият легионер Илия Минев, който отново показва рогата си. Социалистическият плурализъм, гласност и демокрация имат своите граници на търпимост.” Това е някаква… Чувате ли ме?

Румяна Узунова: Да, да, чувам.

Д. Томов: ... статия против мене, против Илия Минев и против цялото Дружество, която заема цели три страници от вестника. Освен това днес сутринта бях уволнен дисциплинарно…

РумянаУзунова: Откъде?

Д. Томов: От предприятието, в което работя. Строителна механизация -  Михайловград.

Румяна Узунова: Какви бяха причините всъщност? Какво Ви съобщиха?

Д. Томов: Ами те ме командироваха миналата седмица да работя в друг град, във Вършец. И сега ме извикаха и ме уволниха дисциплинарно затова, че не съм се явявал на работа в Михайловград. Аз не можех да бъда на две места едновременно. И дори да приемат моите аргументи, че съм работил работата, която се вижда, е налице командировъчното, заповедта ми, всичко, просто ме извикаха сутринта. Това им е наложено, вероятно. Всичко това е някаква кампания, която е срещу нас. Тази статия започват да я разглеждат по всички предприятия. Обществото трябва да вземе отношение по нея. Ако искате, аз мога да ви зачета малко.
Румяна Узунова: Да, да, разбира се.

Д. Томов: Всичко това е много неприятно. Публикували са две мнения на хора, на които са публикували само първите имена. Те са направо гадни, бих могъл да кажа.

Румяна Узунова: Да, слушам ви.

Д. Томов: „За него узнахме за първи път от писма на читатели. Възмутени граждани ни пишеха, че някой си Димитър Томов, който се представял като художник от Михайловград и член на някакво си НДЗПЧ в България давал интервюта по телефона на западни радиостанции, в които си позволявал да хули нашата действителност, да подкрепя своите твърдения и измислици с лъжефакти за преследвания и репресии на хора, за грубо посегателство на техните човешки права и интереси.” Чувате ли? Тука е първото мнение: “На 17 януари `88а г. чух в емисия на радио ВВС разговора с българина Димитър Томов, художник от Михайловград, ни пише в писмото си гражданинът Христо Пелов” и нито адрес, нито нищо друго. „Роден и работил в Михайловградска област, сега жител на София: Чух клеветника и от срам и болка сведох глава. А мисълта ми беше: как и защо в нашия революционен и борчески край се появи такава отрепка?! Рони сълзи срещу ограничени свободи на човека у нас! За кого се е загрижил той? За тези ли по затворите, посегнали върху обществената и лична собственост, ограбили и отнели живота на хора?” Чувате ли? Второ мнение: "Томов, като те слушах се уверих, че не си загубен; гладка е мисълта ти и ясни са думите ти, но са твърде елементарни или никакви. А представата ти за истинската свобода на личността не е реална. От много свобода на такива, на каквито липсва съзнание и възпитание да я ползват; в скоби: какъвто си ти!; те злоупотребяват с нея. Пред ВВС си твърдял, че си бил обкръжен от съмишленици, внимателни към теб, към семейството ти. Лъжеш, млади човече! В нашия край и навсякъде в страната ти нямаш други съмишленици, освен някои засегнати от народната власт за престъпни деяния, които ще те потупват по рамото. В отговор на клеветите ...” И свършва накрая: „С. Р. Пелов. Нека сътрудник на областния вестник “Септемврийско дело” да излезе с информация за истинския му лик и причините, довели го до поведението му. Интервюирайте го: в условията на гласност да го чуя и да го изобличим за лъжите и клеветите!” И още малко има: „Такива писма постъпиха в редакцията на “Септемврийско дело” и от други възмутени граждани от областта. Те питат кой е всъщност Димитър Томов и няма ли сили в Михайловград, които да спрат клеветническата му кампания срещу нашето общество.” След това продължава с кратка биография. Тука, на втора страница, всичко е против мене и против Дружеството. За това, че съм се поставил в услуга на западни радиостанции, за това, че измислям, че клеветя, различни гадни сравнения има, и продължава след това с Илия Минев, като се обръща силно внимание, че той е легионер, сравнава се легионерството с фашизма, нещо, което никога не се забравя и т.н., и т.н. Продължава на трета страница и завършва с Делчо Делчев Атъпов - това е главният редактор на местния вестник… Много неприятно! … И това е положението…

Р. Узунова: Надявам се, че при това положение няма да имате против да излъчим интервюто, което взех от Вас в събота?

Д. Томов: Разбира се, че няма да имам нищо против. Аз като че ли съм усещал, че така ще тръгнат нещата…Чувате ли ме? /…/ е публикувано интервю с мен. Нещо, което аз никога на никого не съм давал по никакъв повод.

Р.Узунова: Това е много интересно. Бихте ли го прочели…, тази част?

Д. Томов: Да. Толкова е 100% измислено, че няма накъде… Ето, аз цитирам, това са мои думи, които са написани тука, без аз да съм ги казал: „Лично на мен досега никакви човешки права не са ми нарушени - заявява той,” /т.е., това съм аз/, без да се стеснява от представителите на редакцията.” Разбирате ли, това съм аз пред представители на редакцията.

Р.Узунова: А те не са Ви питали изобщо, така ли?

Д. Томов: Никога. Така… „Но аз съм решил да се боря за правата на другите. При мен има една папка с оплаквания на онеправдани от нашия край, на които единствено ние можем да помогнем; Кои ние ?”- те ми задават въпроса. Сега отговарям аз: „Ами аз и моето ръководство; Къде е?” - питат те. „Тук, в България и зад граница. Той сам се досеща, че е казал нещо нередно. Там, тези зад граница нямат никакво право да са ръководство.” Разбирате ли, това са неща, които аз въобще не съм казвал… Така, така… и тука, накрая те публикуват, публикуват мнение на двама души: на Тодор Антонов и на Любомир Мечков, чиито мнения… те пък въобще не са ги давали никъде. Викали са ги в милицията и те от милицията са казали това, което пише тука във вестника. А как са попаднали във вестника, не ми е ясно по никакъв начин. Вестникът и милицията, и Държавна сигурност .....

Р.Узунова: А Вие сте говорили с тях, с тези хора?

Д. Томов: Да, те искаха да напишат протест. Те не са го казали никога ... ето какво са казали те: „Обърнах се към така посочените от него онеправдани /аз съм ги бил посочил! .... Какво съм бил казал – ужас!/: „Аз мога да изредя имената на мои приятели като Любомир Мечков, Теодосий Антонов, Румен Димитров, Кирил Борисов, които са на моята възраст и имат проблеми ....” Сега визират отговора на Любомир Мечков: „Обърнахме се към така посочените от него граждани, на които се е заел да защитава човешките права с молба да споделят с читателите ни на вестника своето мнение.” Тука се обръщат към Любомир Мечков, и той е художник: „Познаваме се с Митко от ученическите години и мога да кажа, че не е имал в живота си никакви особени затруднения, за да се счита онеправдан - откликна без колебание изкуствоведът от Михайловград Любомир Мечков. - Имал е възможност да учи, да работи, да се развива и като художник. Участвал е и в изложби, получавал е поръчки и възнаграждение за работата си като дипломираните художници. Не е притеснен жилищно. Живее в двустайна къща. Жена му работи като учителка във ІІ основно училище. Тя ползва възможността да продължи задочно образованието си, и имат едно дете, момиченце, което учи като всяко българско дете. Като чух случилото се, че Димитър Томов е цитирал моето име и ме е дал като пример за онеправдан, не повярвах. Но после го чух за втори и трети път. С Теодосий Антонов, също цитиран от Димитър Томов, си казахме: Ще се скараме с Митко. Лично аз не съм го упълномощавал да говори за мен. Не съм искал неговото или нечие съдействие по отношение за защитата на гражданските ми права, тъй като в случая няма нарушение на такива. Митко просто не беше наясно със случая и сигурно е трябвало да цитира някого и… кого, кого, хайде защо пък не най-познатите.” Чувате ли ме?... Телефоните на  Л. Мечков и Теодосий Антонов са … (диктува телефоните), ако искат, разговаряйте с тях…

Р.Узунова: Те не са давали такива изявления пред редакцията на вестника?!

Д. Томов: Въобще не са разговаряли с тях. Те дори не познават този Делчо Делчев, който е написал това нещо.

Р.Узунова: И Вие не сте давали никакво интервю?

Д. Томов: Не, не съм давал никакво интервю. Абсолютно. Аз им отказах. Аз даже… я, само да видя, не, не мога да ви го пусна… аз го имам на запис, трябва да го търся… Как им отказах и ги пратих на… Ако се обадите в редакцията, потърсете Еми Кирилова, тя беше тази, която искаше да вземе интервю с мен. Защото аз отказах и казах, че единствено бай Илия може да й даде интервю… Защото така се разбрахме с Дружеството и ние знаехме какво ще стане. Аз…, ние говорихме на предишното интервю: едно говорим, те пишат каквото си искат! Разбирате ли тези противоречия? Ако искате, свържете се с Любомир или Теодосий Антонов…




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница