Социална психология стойко Иванов, Милко Иванов



страница9/14
Дата15.04.2017
Размер3.32 Mb.
Размер3.32 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14

Първата група поставя конкретно личностната диспозиция като определяща и различаваща индивидуалните особености в агресивното поведение. Тук изтъкнати изследователи изграждат теории за агресията като "черта" или "конструкт ", които определят една латентна дименсия. Тази именно дименсия е обект на психологичните изследвания върху човешката агресивност.

Втората група включва подходите, използвани при ситуационизма, според човешкото поведение е породено като съответен отговор на дадена ситуация. Представителите на тази група правят опит да класифицират ситуациите според различната " агресивна подбуда ", която те носят.

Третата група определя взаимодействието между личностови и ситуативни фактори като основа на човешкото поведение. При това взаимодействие "личностовите схеми" непрекъснато се конструират в циклични процеси, включващи поведенческите действия и обратната връзка. Изследователите на агресивността с такъв подход са определили и "базисни елементи" на взаимодействието. Тук се възприема миналия опит на индивида да възприема и "да разчита" житейски ситуации с агресивно съдържание и да мотивира агресивен отговор.

Четвъртата група подходи също определя взаимодействието между личността и ситуацията като основа на човешкото агресивно поведение, но с предимство на социокултурните въздействия, ограничаващи или променящи по специфичен начин личностовото предразположение. Редица автори извеждат редица специфични социокултурни въздействия върху личностовата агресивна преддиспозиция - социални контакти, стратегия на власт на ролевото взаимодействие, културално стимулиране на стремежа за постижение.

В специализираната социалнопсихологическа литература се открояват ярко два подхода за обяснение на агресията - биологически и психологически (Б. Крейхи 2003, с.38-61; Д. Майерс 1998, с.482-531; Ш. Тейлор, Л. Пипло, Д. Сирс 2004, с.584-642). Общото за биологическите подходи (етологичен, социобиологичен и генетично-поведенчески) е това, че се приема, че корените на агресивността се намират в биологичната природа на хората.

Голям дял за изучаването на особеностите на агресията имат етолозите, които изучават и сравняват поведението на хората и животните. Според един от най-известните от тях, носителя на Нобелова награда по биология, Конрад Лоренц агресията представлява специфична вътрешна енергия, която се обуславя от инстинктите. Тя е типична за хората и животните и има еволюционно значение. Благодарение на нея се извършва възпроизводството на себеподобни и оцеляването на потомството. Съгласно теорията на К. Лоренц, хората придобиват "инстинкта на агресията" като "зло наследство" от животинските си предшественици. В резултат на вътревидовата селекция този инстинкт се пренася през вековете. Според възгледите на К. Лоренц всички беди на човечеството са обусловени от две най-важни причини: свръхнаселеността и вродената агресивност. Последната се представя като неотменима същност на човека. Тя е "вродена константа, от която ние не можем да се избавим и която е абсолютно необходима, за да оцелеем" (К. Лоренц). Така К. Лоренц, изучавайки поведението на животните, разкрива агресията по-скоро като адаптивно, а не като саморазрушително поведение. Той счита, че у хората липсват вродени механизми за сдържане на агресията, защото ако съществуваха такива то личността много често ще се окаже, че е безащитна. Според него агресивността е активна тенденция, стояща в основата на всички човешки постижения. Все пак К. Лоренц не е толкова голям песимист. Той твърди, че трябва да се изясняват корените на агресията, за да се види как тя може да бъде овладяна. Според него човешката агресия се изразява във войните, убийствата, геноцида, тероризма, представляващи най-голямата опасност и в нашето съвремие.

Според теорията на К. Лоренц агресията е неизбежно свойство на човешката натура, но тя може да бъде редуцирана чрез различни социално одобрявани дейности. Например като спортните състезания. Той разчита на "великите конструктори" – селекцията, мутацията и на човешкия разум, за да създадат връзки на приятелство и любов между хората.

Схващанията на К. Лоренц са критикувани, защото: 1. Изводите му се базират само върху изучаване поведението на животни; 2. Липсва операционализирано определение на понятието “агресивна енергия”, което прави невъзможно да се измери нейното количество у конкретен човешки индивид; 3. Съществуват редица, доказателства, че личността може да извърши редица агресивни актове един след друг и че обикновено едно агресивно действие стимулира извършването на други такива, а не че вътрешния запас на агресивна енергия се изразходва след прояви на агресивно поведение и до натрупването на нов запас от такава енергия личността се успокоява. 4. Неговата теория за инстинктивната природа на агресията не може да обясни различните степени на агресивност, които проявяват различните хора, които са представители на различни културни общности. Съществуват данни, че до идването на белите заселници в Севеврна Америка, индианците от племето ирокези са били известни със своя миролюбив начин на живот, а след това си спечелват славата на едни от най-воинствените представители на индианската общност. И друг пример, в обществения живот в Нормегия доминира филисофията на ненасилието и там много рядко се извършват убиийства, доккато половината от мъжете на племето племето яномамо от Южна Америка се занимават преди всичко с това (по Д. Майерс 1998, с.487).

И така, етологичното направление, като изучава животните прави непосредствена съпоставка с обществения живот на човека и се опитва да обясни агресивността с инстинктите. Основоположникът на това направление К. Лоренц счита, че заложената инстинктивна агресивност в човека способства за съхранението на живота и вида му в борбата за съществуване. Той вярва, че личността се подчинява на същите вътрешни механизми предизвикващи агресията, които са характерни и за животните Той приема образуването на "агресивна енергия", чието натрупване след определена критична точка предизвиква атаката независимо от наличието или липсата на външна стимулация. К. Лоренц приема агресивната същност на човека и обяснява социалните катаклизми от тази позиция. Последните, според него се обуславят и от външна стимулация, основаваща се на териториално разделение, избора на сексуален партньор, опазване на потомството и йерархичната конкуренция в обществото.

При социобиологическия подход агресията се представя като продукт на еволюцията. При него за вярна се приема логиката на еволюционната теория за обяснение на общественото поведение на хората. Тя се базира на идеите на Ч. Дарвин, според които всяко свойство или вид поведение се съхранява у всеки животински вид, само ако притежава добра приспособимост. Едно поведение е адаптивно, ако повишава възможностите за оцеляване на конкретния животински вид и на неговите представители. А благодарение на своята агресивност мъжките представители на вида могат да оставят потомство, а женските да го защитят. В съвременните изследвания този подход оказва най-силно влияние при изследване на сексуалната агресия.

Социобиологическият подход няма съществен принос при изследването на човешката агресия, защото се оказва, че тя е много по-сложна от животинската и върху нейните прояви оказват различни фактори, най-съществени, от които са социалните.

Представителите на генетично-поведенческия подход утвърждават идеята, че агресията се предава по наследство т.е., че гените оказват по –силно влияние върху агресивното поведение на личността в сравнение със социалната среда, в която тя живее. Според тях, определени типове противообществено, агресивно поведение се наблюдава у представителите на различни поколения от едни и същи семейни родове. В специализираната литература е описан опит, който потвърждава тази теза. Избрани са две групи мишки албиноси – едните са агресивни, а другите неагресивни. След 26 поколения от двете групи потомците на първата група били изключително агресивни направо свирепи, а потомците на втората група мишки били изключително спокойни. Първопричината за този факт, обаче е възможно да бъде и в това, че предсавителите на по-младите поколения израстват в агресивна среда и те не онаследяват, а научават агресивното поведение. И обратно, във втората група мишки липсват прояви на агресия и затова следващите поколения не са агресивни.

Според някои схващания върху агресивността на личността влияние оказват мъжкия полов хормон (тестостерон). Установено е, че след 25 години съдържанието на тестостерона в кръвта на мъжете се снижава, а заедно с това намаляват и “насилствените” престъпления извършвани от мъжете на тази възраст. Съществуват данни, че затворниците, които са осъдени за непровокирани насилствени деяния, нивото на тестостерона е по-голямо, в сравнение със затворниците, които не са осъдени за насилствени действия. Факт е още, че биохимични фактори, например ниското съдържание на захар в кръвта засилва проявите на агресивност у хората. Известно е също, че половината от престъпленията свързани с насилие са свързани с употребата на алкохол. При 65% от убийствата има употреба на алкохол от жертвата или агресора, а много често и от двамата. Установено е, че алкохола засилва агресивността, снижава нивото на вменяемост и отслабва способността за отчитане на последствията от извършваните действия.

От написаното следва, че съществуват редица схващания в науката, според които агресията се обуславя от биологически, генетични и биохимични фактори. Доминира становището обаче, че за проявата на агресивно поведение от страна на хората те не са решаващи, а са само потенциал за агресивна изява. Докато социалнопсихологическите фактори изпълняват определяща роля за агресивните реакции на личността.

Най-рано в психологията изследователски интерес към агресията проявяват представителите на ортодоксалната психоанализа. Те също в някаква степен са свързани обаче с биологичната трактовка на агресията, защото интерпретират последната като разрушителен инстинкт. Под инстинктивно поведение те разбират вроден модел на поведение, който е характерен за всички представители на даден вид. Понятието агресивност се налага от З. Фройд, който пръв научно анализира този проблем в нашето съвремие и изтъква, че агресивността е едно инстинктивно, вродено и независимо предразположение у човека, че е съществена част от човешката природа и представлява пренасяне на примитивно влечение към смърта. Последното той нарича инстинкт към смърта. Според него агресията е нейзбежна част от поведението на личността и последната не е в състояние да я контролира. От тук произтича песимистичното виждане, че човекът е като животно, неизбежно програмирано за борба. "Човекът не е създание, нуждаещо се от любов и осмеляващо се да се защитава, ако бъде нападнато, а същество, между чийто инстинктивни предразположения е задължително да се включи голяма доза агресивност" (И. Темков, Х. Попов, 1987, с.35). От тази хипотетична гледна точка класическата психоанализа предполага наличието у личността на постоянна разрушителна енергия, от която последната се освобождава чрез агресивни действия насочени към другите хора. З. Фройд въвежда и понятието “катарзис”, за да обозначи възможността на личността да се освободи от напрежението предизвикано от деструктивната енергия чрез неагресивно експресивно поведение, например шега. Този начин за разреждане на напрежението, според него обаче има временен характер.

Психоаналитиците смятат, че интелектуалните възможности на човека, неговата активност за овладяването на природата, неговото доминиращо положение сред животните се дължи на агресията. Затова според тях елиминирането на вътрешния порив за агресивност у човека посредством образованието е много трудна работа, дори и невъзможна, но и не винаги необходима. Агресивността обаче според представителите на фройдизма може да бъде сублимирана чрез самопознание, преадресиране на посоката и`в хумор, спорт, култура и пр. Така те достигат до извода, че в голяма степен човек може да придобие така наречения вторичен възпиращ механизъм чрез селективно определяне на проявите на агресивността.

В творческия си път З. Фройд създава три модела на човешката агресивност. Първоначално разделяйки либидонозното развитие приема агресивността като компонент на оралната и аналната фази. По-късно при разработването на концепцията за "АЗ - а" изоставя този модел и свързва агресивността с нуждата от задоволяване на инстинктите, служещи за запазване на живота. А в последния етап на своето виждане, като приема за кратък период от време фрустрационната обусловеност на агресията бързо я заменя с концепцията за нагона към смърта, чиято деструктивна същност може да бъде насочена към субекта или външната среда. Фрустрационната му идея се заключава в това, че личността се ръководи от принципа на удоволствието като изхожда от своите инстинкти. Докато съвременното схващане се свързва с ограниченията и условностите на съвременното общество, пораждащо неудовлетвореност, възмущение и протест. Тези условности и ограничения не дават възможност за задоволяване на човешките потребности и пораждат агресивно поведение. Посочените схващания на З. Фройд са повлияли до голяма степен на представителите на психоанализата и етологията, които отделят специално внимание на агресивността в своите трудове.

В една или друга степен неофройдистите са съгласни с предложената от З. Фройд максима за вродената нагонна агресивност на човека, но приемат редица условности, придружаващи теоретичните им постановки. Най-съществената от тях е, че човешката агресивност е възможно да бъде контролирана.

Смята се, че емпиричните доказателства, които се представят в подкрепа на схващанията на фройдистите за същността на агресията са недостатъчни. Защото те се базират преди всичко на фактите от изследванията на отделни случаи на базата, на които не могат да се направят сериозни научни изводи. Твърди се също, че няма вродена потребност от борба: ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания ако не проявява агресивност. Това гледище противоричи на твърдението на З. Фройд и означава, че не съществува инстинкт за агресия. Въпреки че, е пресилено склоността у някои хора към агресия да се обяви за инстинкт, то все пак тя се обуславя от редица биологически фактори като: влиянието на нервната система; генетическото влияние; биохимичния състав на кръвта.

Повечето от критиците на биологизма на психоаналитиците стигат до извода, че в голяма степен агресията при човека зависи от средата, в която живее и на която е творец до известна степен. Социологическите теории отчитат, че социалната обосновка се явява определяща за агресията. Социалните психолози с бихевиорален уклон приемат, че човешката агресивност е преди всичко субпродукт на социалнокултурното научаване. Те придават голямо значение на механизмите на подражаване и моделиране. Те установяват, че копирането на агресивността се проявява както при децата, така и при възрастните изключително под скрита форма. Така например драйв-теорията разглежда агресията като резултат от фрустрация (пречка, затруднение, психично и телесно състояние на личността вследствие нереализирането на една потребност или желание по вътрешни или външни причини т. е. блокирането на възможността да се постигне желаната цел). Фрустраторите могат да бъдат физически, биологични, психологични и социокултурни (Д. Долард). Въпреки своите слабости теорията на З. Фройд допринася за по-доброто разбиране на същността на агресията и създава предпоставки за създаването на по-значимата от научна гледна точка фрустрационна теория за агресията.

Друг превърженик на теорията за вродените механизми на агресивността и почти предизвестил теорията за фрустрацията е У. Макдугъл. Той я представя като "предразположеност към гняв", негодувание и насилствено отстраняване на всякакъв род вмешателства, препятстващи свободното осъществяване на набелязаните цели (по Х. Хекхаузен, с. 377). В подкрепа на тези негови схващания са и редица изследвания, насочени към откриването на факторите на агресия, които все пак се наблюдават у някои хора. Това са фактори, които могат да се отнесат към биологическата сфера и главно към влиянията на средата и възпитанието. Агресията може да бъде предизвикана и от всякакъв вид неприятна или нежелана ситуация, като болка, досада и др. Сред тях основен фактор е фрустрацията. Основното твърдение, което предизвиква възражения е твърдението, че фрустрацията винаги е последвана от директна, открита враждебност. В тази хипотеза се съдържа възгледа за отношението между личност и общество като антагонистично по природа. Всъщност човек е добре и не се подлага на фрустрация само докато не се е родил, докато не попадне в изпълнения с враждебност свят.

Представителите на психологическите подходи предполагат, че източник на агресия са външните причини, които подбуждат хората да причиняват вреда на себеподобните си. Може би най-разпространена в това отношение е теорията за фрустрационно обусловената агресивност на човешкото поведени, която се изразява с връзката "фрустрация - агресия". В случая агресията не се възприема като биологичен феномен, а като социална реакция във връзка със стресови ситуации или фрустрираща обстановка. За първи път, както бе посочено по-горе, идеята за фрустрационната обусловеност на агресията се предлага от З. Фройд, но по същество е популяризирана от Д. Долард и Д. Милър преди няколко десетилетия.

Фрустрацията се определя като психично състояние на дезорганизация на личността, което блокира постигането на определени цели свързани с удовлетворяването на нейни потребности и се съпътства със силни астенични емоции. Тя се определя като външна намеса в целенасочената дейност на личността. Фрустрацията се проявява при появата на непреодолими, обективни трудности или приемани субективно от индивида като такива. Колкото по-мотивирана и целенасочена е активността на личността, толкова е по-силно въздействието на фрустрацията. Понятието означава не условията препятстващи постигането на набелязаната цел, а настъпващото при това психично състояние и неговите последствия. И така, според едни автори фрустрацията се разглежда като обективно или субективно условие, което пречи за постигане на дадена цел от личността, според други - като ситуация, в която при целенасоченото действие на личността възниква непреодолима бариера. Актуално е и схващането за фрустрацията, което я определя като състояние на мъчителна неудовлетвореност, което се формира вседствие на нереализирани цели, блокиращи целенасоченото поведение на индивида.

Според представиелите на фрустрационната теория агресията представлява целенасочена подбуда за действие. В някои случаи целенасочените действия на личността срещат някакви препятствия или се потискат от страх от наказания. В тези случаи обаче подбудите си остават и при удобен случай подтикват личността към агресивни действия. Възможно е също така агресивните действия да са насочени не към истинския фрустратор, а към други обекти, по отношение на които агресивните действия могат да се извършват безпрепятствено и безнаказано. Успешното възникване на агресия води до отслабване на агресивната тенденция за определен период от време, така както нахранването намалява търсенето на храна. Така за разлика от инстинкта, подбудата не се разглежда като винаги присъстващ и постоянно нарастващ източник на енергия, а се активира само, когато трябва да се задоволят определени нужди на личността. Следователно, подбудата изпълнява мотивираща и мобилизираща роля при проявите на агресивност. Съгласно създателите на фрустрационната теория за агресията, последната е специфично поведение, което се изразява в множество разнообразни целенасочени действия, чрез които се нанася физическа и психическа, морална и материална вреда на други лица. Според тези автори агресията не е автоматично възникващо в недрата на организма влечение, а е следсвие от фрустрацията. Основата на тази теория и се състои от две становища: 1) засилването на фрустрация винаги засилва тенденцията у даден организъм да реагира агресивно; 2) когато един организъм реагира агресивно, това е убедително доказателство за предшестващо възникнала у него фрустрация.

Първоначално създателите на тази теория са обяснявали агресията като резултат от това подбудата да прекрати състоянието на фрустрация, което предизвиква агресия против неговия източник. Впоследствие обаче коригират това си схващане, защото се установява, че не след всяка фрустрация винаги следва агресия, а последната е само една от възможните реакции. Например, когато фрустрационното състояние е предизвикано от по-силен по отношение на нещо си противник. Тогава е възможно личността не само да не реагира агресивно, но дори да изпадне в депресия. Дали фрустрацията ще предизвика пряка агресия или някое друго състояние зависи от влиянието на редица сдържащи фактори (страх от наказание, недостатъчен ресурс за противопоставяне, отдалеченост на фрустратора и пр.). Така формулата "фрустрация - агресия" се обогатява с определени междини променливи, които имат преди всичко познавателен характер. Тези променливи изпълняват ролята на “пускови механизми”, които опосредстват преминаването на личността от състоятие на фрустрация в състояние на агресия.



Изхождайки от тези идеи Л. Бърковиц обогатява фрустрационната теория за агресията с неоасоциативния модел за ролята на отрицателните емоции предизвикващи гняв. Той изтъква, че фрустрацията провокира враждебност, озлобление и емоционална готовност за агресивна реакция. Последните се увеличават, когато лицата предизвикали фрустрацията са имали възможност да не я предизвикват. Например, фрустрация, която се възприема като умишлена или незаконна, по принцип предизвиква по-голяма степен на враждебност, в сравнение със фрустрация, която се счита за случайна или правомерна. Възможен е и друг аналогичен пример, но не свързан с възприятието, а с паметта. Личността си спомня минало неприятно произшествие. Това предизвиква в съзнанието и` неприятни мисли и чувства, което по всяка вероятност ще повиши нейната готовност за агресивни действия, дори обекта и ситуацията да са коренно различни от възстановените нейните спомени. Той доказва още, че стимулите, които се асоциират с агресия усилват нейните прояви. Такъв стимул е намиращото се в полезрението на личността оръжие.

Л. Бърковиц опитно установява, че деца след игра с оръжия-играчки с голяма готовност и ентусиазъм разрушавали постройки от кубчета направени от други деца. В друг експеримент ядосани мъже "наказвали" своите партньори с много по-голямо напрежение електрически ток, когато в зрителното им поле се намирали огнестрелни оръжия, а не ракети за бадмингтон. Резултатите от проведените опити от Л. Бърковиц не са изненада като се отчита факта, че половината от всички убийства в САЩ са извършени с помощта на личното оръжие на извършителите им. Следоваттелно, голяма е вероятността тези хора, които съхраняват оръжие в дома си с него да бъдат наранени членовете на семейството или техни гости отколкото "неканените посетители". Според него агресивното поведение се стимулира при наличието на оръжие, когато хората са фрустрирани. Затова той съвсем не се учудва, че в страните, където е забранено притежаването на оръжие /например Англия/ убийствата са значително по-малко. За илюстрация посочва, че населението на Англия е четири пъти по-малко от населението на САЩ, а броят на убийствата в нея са шестнадесет пъти по-малко. Това е така и защото оръжието не само провокира агресия, но създава дистанция между агресора и неговата жертва. А в опитите на

Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница