Социологически студии и изследвания



страница5/9
Дата01.02.2017
Размер1.7 Mb.
Размер1.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
Въпроси и отговори на младите и за младите

През март-май 2008 г в рамките на практикума по качествени социологически изследвания беше получен интересен материал – протоколи от наблюдения,въпросници и записи на разговори на студентите със своите връстници и по-възрастни близки и познати. Тематично материалът визира два плана на отношението на младите към обкръжаващата ги реалност – присъствие на политиката в живота на хората и тяхното участие в изборите, както и нагласите на самите млади – техните представи за успех/неуспех в живота и за плановете, които те имат за бъдещето.

Материалът има качествен характер и не е представителен за младите като социална категория или отделна обществена страта. Става дума за мисли, оценки и мнения на група младежи на 22-30 годишна възраст около дискутираните от тях и приети като значими теми. Материалът беше получен от три типа процедури – наблюдение (съответно от записките, които фиксират резултатите от наблюдението) разговори с връстниците или по-възрастните познати и близки, лични мнения и отношения, анализи на проведените процедури. Това са над 500 Кб текст във формат „Word” еквивалентно на около 300 м.п.страници.

Ако се отвлечем от тематичното разнообразие получено в хода на разговорите и наблюденията би могло да се констатира определена конфигурация от роли, места и отношения на младите към ситуацията, в която те „се оказваха” по време на своите наблюдения и разговори. Би могло да се говори за ясното обосноваване на позициите „Ние” и „Те”. Много по-размита е позицията „Аз”.

Съществено важно е, че тези позиции не са еднозначно оформени и отнесени към едни или други групи или индивиди. Позицията „Те” характеризира отношението на студентите към две групи, по-точно два типични образа – тийнейджерите и политиците. И двете групи имат очевидната за студенти публична идентичност – тяхната дефиниция е безпроблемна. „Те” биват посочвани, образно казано, „с пръст”. Също така безпроблемна и очевидна е тяхната дистанция както към „Ние”, така и към „Аз”, колкото и да е по-пасивна тази позиция в материала. „Те” не само са различни, но и далечни. В повечето оценки и мнения „те” носят негативен потенциал. Това особено се подчертава, чрез честите „контрастни констатации” – описанията на недоброто поведение на тейнейджърите често съпровождащо се с допълнение от типа „да, те са такива, но има и други – тихи, ученолюбиви и възпитани”. Последните, обаче, са изключение, което потвърждава правилото. Образът на „политиците” носи изцяло негативен потенциал. Те почти са изтласкани към границата на възприемаемия социален свят. Изключението е Б.Борисов, но оценката му е нееднозначна, дори амбивалентна – позитивните мнения се съчетават с отрицателни оценки и характеристики.

„Аз” присъства по-скоро като субектна инстанция на действието – виждам и чувам, говоря, спомням си. Но по-съществени са релациите между „Аз” и „Ние”. Те са общо взето само две. В едната „Аз”-ът гравитира към всекидневно-анонимното „Ние” на всекидневното си обкръжение – споделя и представя мненията и оценките на това съвсем близко обкръжение естествено и безпроблемно. Интересното в случая е специфичното обръщане на внимание от „Аз” чрез много слабо маркираното „Ние” към третото „Те” Това са „те” като ..”нас”. Чрез слабото съотнасяне с „Ние” на прякото си социално обкръжение самото това обкръжение бива описвано като „тяхно” поведение, срещу което ние нямаме нищо против, но което, все пак, не би било позитивно, ако го отнесем директно към „нас”. По този начин „Те” се оказват един вид огледало на „Аз” и „Ние”, в което не само „се оглежда”, но и се разглежда нещо, което иначе не би било „прилично” да отбелязваме и забелязваме. Би могло да се каже, че тази проекция поставя в един ред като негативни, не приемливи за публичната норма области на живота – всекидневната, политическата и „тийнейджърската”.

Другото „Ние” е това на публичността, на нормата, на приетата безпроблемно и безкритична „обща позиция”, властна инстанция на правилното. „Аз”-ът в случая се представя като се отнася към нормативното ние, слива се с него. В съответните текстове „Аз”-ът просто изчезва и се замества от „Ние” - „Може да е лошо поведението им,но нека не правим драми, защото последното проучване в Европа ни показва за английските им връстници,които са на първо място по всички възможни негативи” четем в едно от споделените писмено мнение на студенти Младите хора са навсякъде около нас”. Тук отношението на „Аз” а към нормативната инстанция „Ние” е осъзнато контролируемо. Изговаря се именно правилното от гледна точка на Аз, което той безпроблемно отъждествява и с обществено приетото, легитимното мнение или отношение. Това нормативно огледално „Ние” има две различни проекции – публична и професионална.

Последната, обаче се оказа конфликтна. Професионалните идентификации поставяха студента, носителя на тяхната нормативна легитимност ...извън конкретната ситуация, променят характера и съдържанието на неговото участие в конкретната ситуация. Но и в двата случая „Ние” се оказват подкрепящи и прикриващи Аз-а в интерпретируемите от него като неочевидни, неопределени и рискови ситуации. Асоциацията се осъществява като акт на присъединяване към безспорното и гарантиращо със своята безпроблемност успех правило и образец на поведението.

Това, обаче, нарушава предварително приетите ограничения за ползване на подобен род ситуативни „патерици”. В известен смисъл криенето зад нормативното „Ние” се оказва израз и на определено личностно отношение, то „се представя” като слято, идентично на нормата, и по този начин ...се дистанцира, оставя собственото мнение „на страна”.

В така очертаната позиционна рамка се открояват няколко съдържателни линии.

Първата е свързана с безусловното и общо за цялата група крайно негативно отношение към политиката и политиците. Те не отговарят нито на стандартните, публично възприети норми и очаквания, нито на личното разбиране за това, що е политика. Политиката не решава проблемите, които би трябвало да решава – към това се свеждат повечето констатации на студентите. Съответно на това политиците са манипулатори, те манипулират обществото, защото не му решават проблемите, а се занимават с уреждане на собствените си интереси. Според студентите политиката се представя пред обществото главно чрез медиите. Другата политика са проблемите, които стоят в живота на хората, но с които те сами не могат да се справят, а политиците не им помагат. За политиката главно се говори, конкретните действия за решаване на проблемите практически липсват.

Другата съдържателна линия е свързана с представа за успех и жизнени планове. Тук нещата не са така ясно очертани. Има два на пръв план взаимно допълващи, но по същество конфликтни, противоречиви плана. От една страна успехът се свързва с индивидуалните качества – предприемчивост, квалификация, образование, самостоятелност и независимост в оценките и действията. От друга – успехът е ограничен във времето в тук-и-сега, няма перспектива. Нещо повече ако се отнася към Аз-а на студента, той е ретроспекция – успех на изпити и влизане в университета. Ако се отнася към „другите” като примери за успех, той пак е днешен и проблемно отворен към неясното бъдеще.

Би могло да се говори, че отношението към политиците по един косвен план осветлява и възприемането на житейския успех. Успяват съвсем не добрите професионалисти и знаещите, а хитрите, повратливите. Ето защо политиците са такива – други просто няма как да стигнат до властта, с която твърдо се отъждествява политиката.

Третата ос пряко произтича от това проблемно засичане между първите два плана – отношението към изборите. Според общото мнение, то за много хора е пасивно, отказ от участие в гласуването, липса на ясно отношение към значимостта на избора като позиция. Пак се наблюдава „раздвояване” между нормативното признание на значимостта на акта на избор и реалното дистанциране. Пасивността е „тяхна” на „другите”, нормативното признание на важността на участието в изборите е „наше”, на нормативното „Ние”. Разривът е голям, защото самите политици не ангажират младите. Именно негативната оценка на политиката оправдава и масовата апатия по време на изборите.

В тази връзка е характерно противопоставяне между „сега” и „преди”. И това противопоставяне се откроява една особеност – към „преди” вече се отнасят не само „далечните” за студентите времена преди 10 ноември , но и началото на демократическите промени – тогава, когато, според студентите, хората бяха активни и изборите бяха интересни, дори ...весели.

Днес политиката не привлича и не ангажира, а изборите се формализираха, загубиха своята личностна значимост.

Интересен план в изследването дават начините за разкриване на поставените пред студентите задачи – те като наблюдават ...слушат, но не виждат, По-точно, гледат ...със слуха си. Така не забелязват детайлите, които остават за тях неназовани предварително в една инструкция за наблюдението, наблюдават това, което знаят за ситуацията ПРЕДИ да са я наблюдавали. Ето защо те и в хода на наблюдението, и в хода на разговор не виждат и не чуват нищо, освен това, за което знаят, че го има. За редки изключения и езикът на материалите – анализи, записи на разговорите – е стереотипизиран, търси формулата, а не образа. Детайлът, субективната оцветеност на ситуацията се замества от публично звучащото име, публичната типичност като представител на абстрактната категория на конкретното лице, с което се води разговор. А самият разговор се подменя от стандартната процедура по запълването на предварително набелязаните квадратчета. С други думи важното е разговорът да бъде проведен, фиксиран като факт, а не това разговорът да бъде и интересен, субективно оцветен с детайли и нюанси.

Това наглед чисто методическо обстоятелство разкрива голямата степен на

типизираност в отношение на младите към света около тях. Тази макар и банална, но ясно изразена типичност дава известно основание за обобщения, излизащи извън границите на конкретната група студенти. В мненията и оценките на тази група се очертава един житейски прагматизъм и реализъм, усещане за справяне със ситуацията въз основа на нейната банализация, редукция към близкото всекидневно обкръжение. Нормите и ценностите са или всекидневно рутинни, не подлежащи на рефлексия и личностна оценка, или са външни и формални, признавани за съществени „изобщо”, но неефективни, неработещи „реално”, в живия живот.
Чия е тази история? „Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите.*
Тук ще се изхожда от тезата, че „паметта” за историческите събития не е „лична” или „групова” такава-това е публична матрица за допустимото помнeне на нещата от биографически субект, който е отчужден от това помнeне, но е принуден от социалното обкържение да го ползва без да се идентифицира с тези спомени „напълно”. Морис Холбвакс още в началото на миналия век разкрива този конфликт като показва начина за наслагването на „историческата памет” върху биографическия опит на индивида. Той обръща внимание върху един наглед съвсем банален факт-хората в модерното общество помнят това, което не биха могли да преживяват или да възприемат непосредствено личностно. (6,2005). Това, което се представя от тях самите като тяхна културна визия за света по никакъв начин не им принадлежи и се произвежда от модерните духовни институции и в този си произход има същата генеалогия ,каквато имат и другите продукти на масовото индустриално производство. Така метафората за машинната природа на историческата памет има и съвсем рационален смисъл. Благодарение на индустриално произведения си характер и съдържание „историческата памет” се оказва феномен не просто на публичното поведение, но на масовото такова, тук няма и не може да има пряко междуличностно общуване и преразказване на колективни културни образи, пазещи груповото световъзприемане в другите общества.

Изследванията , проведени в рамките на проекта „Топоси на паметта” показват че този род механизми независимо дали са институционализирани или остават „овсекидневени” се втвърдяват, дори се вкаменяват и в тази си пределно овеществена функционалност оставят твърде широко поле за инидивидуални препрочитания на „образците”. Т.е. актуалната ситуация , на която те са съвсем външна рамка, с която те не се „сливат”, се разпада на множество разнопосочни, конфликтни и дори несъвместими образи и асоциации с историческото време. Младите хора от една страна не преживяват своето положение „като исторически изградено и вградено”, а от друга съвсем свободно играят с все същата „история” пределно я релативизират, въпреки че са принудени да играят ролята на правилно разказващ историята, която обаче не е тяхна. Съвсем естествено възниква въпросът – а чия е тази история?

Множествеността на асоциираните фрагменти твърде остро възпалява възможността това да бъде „наша” история. Но разнородността и живата калейдоскопичност на фрагментите, на които историята се разпада в личностния свят не позволява тя да бъде окачествена и като „тяхна”. Така историческите места, събития и имена се оказват по странен начин дезактивирани, но продължават да стоят ...като такива. „Те” и „ние” съвпадат като субекти на „една и съща” история, но са еднакво чужди за житейското Аз на младите хора, защото не са същинските ние, където азът е „близък” с другите (А.Шутц). Биват разигравани като такива, но не се преживяват пълноценно – в смисъла на „модерността”(Ренан, Стендал и Холбвакс).

Според А.Шутц биографичният план в живота на хората има основополагащо значение. Той прави възможно да се отде­лят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи и така произвежда „актуалното биографично състояние на индивида, включ­ващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване.” Биографичното състоя­ние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка. (1.1997 с.604)

В случая става дума, обаче, за актуално състояние, нещо като статична топография на живота. Според Шутц, тази топография може да бъде оприличена не на политическа карта, показваща различните страни с техните добре установени граници, а по-скоро на топографска карта, представяща формата на планинска верига по обичайния начин с контурни линии, които свързват точки с еднаква височина. Върхове и долини, предпланини и склонове са разхвърляни по цялата карта в неопределени многообразни конфигурации (2. 2000 с.100-102)

Но биографичният план освен този род топография на безвъпросните структури на жизнения свят разкрива и техния проектен хоризонт - при това както в проекция, така и в ретроспекция. Би могло да се говори за парадоксалната топографска времевост, пространствена карта на времевите маршрути като пунктир, очертан от събитията, „помнени”, разказвани и преразказвани по такъв начин, че между отделните планински върхове и равнинни местности винаги е възможно да бъде показан различен маршрут.

Така акцентът се пренася в плоскостта на разкриване на смисъла и значенията на биографски възстановените действия на индивида. Тази перспектива в биографичните изследвания дава възможност жизнените обстоятелства да бъдат анализирани въз основа на устните разкази чрез структурите на живата реч. Тук биографичното се определя като израз и функция на общите социални процеси.

Графиките и тематичните констелации, получени в хода както на изследвания, така и на дискусиите по материалите на тези изследвания разкриват една устойчива конфугирация на тематизираните топоси, събития и имена – наличието на съществен разрив между най-често посочваните такива и останалите. Тук метафоричното пространството на биографизираната историческа памет се оформя около невероятно високите върхове с обикалящата ги «равнинност», дори и «островност» на множество помнени индивидуално образи на миналото и съвременното. Другото важно обстоятелство, че именно в равнина и по хоризонтал, т.е. без възможността да се разкрие каквато и да било йерархия, се разполагат не само българските, но и световните ориентири, те остават равнопоставени, въпреки възможността да бъдат по-диференциирани. Приемат се с еднаква степен на доверието както и собствено «българската» история.

„Хабитус”, метафората, широко ползвана от Бурдийо, стои много близко до темата на домашното, разкрита от Хайдегер(4,1979 5,1993). Тази метафора конституира позицията на субекта като уместна и своевременна. Проблемът е, че пазенето на мястото във времето става нерелевантно точно поради постоянното сменяне на мястото и времето, т.е. в прехода.

В модерната социология на културата това обстоятелство се фиксира във формулата – представите на социалните субекти вариират в зависимост от техните социални позиции (8.2004 с.18).

Сложното е, че „хабитус” представлява едновременно възможните алтернативи на поведението в определена ситуация, които правят възможно възпроизводството на тази ситуация при „сходни” обстоятелства, и преживяването на тези ситуации от субекта. С други думи, биографията е едновременно и обективна топография, и субективна визия за възможните маршрути в същата топография. Индивидът не само преживява движението си по маршрута, но и конструира самата карта, където маршрутът е възможен(7.1998, с.734.)

С оглед на това би могло да се каже, че младият българин въпреки че се задържа от българското, се стреми да се движи свободно из глобалното пространство както на миналото, така и на настоящето. Не се закрепва в един исторически сюжет. Това в известен смисъл и оправдава, и обяснява острата дисбалансираност на присъствието на историята в неговата биографическа себеидентификация- на малкото върхове противостои широката островна равнина. Тук върховете пряко са свързани и „олицетворяват” Свободата, Освобождението, поставят в центъра на света именно момент на откъсването от предходното несвободното състояние на социума и по този начин отварят света за неговото интензивно усвояване, при това не само в метафоричен, но и практически целеполагащ. Животът в широкия свят се оправдава от личностната „картография”.

Дотук изводите като че ли са оптимистични за младия българин, живущ не само в България, но и в Европа. Но зад това „отваряне” към широкия свят се крият и не до там ясни, камо ли оптимистични обстоятелства.

Както изследването, така и дискусиите протичат в публично пространство, където участниците остават дистанцирани и по-скоро декларират своето отношение към историческа памет, дори и просто играят на думи. Разбира се, зад тази игра стои формираното историко-биографическо въображение. Но отново и отново не може да не се зададе въпросът - а чие е то. Каква роля в неговото създаване играе самият млад човек?

Тук опитът за историческите реконструкции на Ренан, Холбвакс се оказва не до там релевантен на днешната културна реалност. Тя е машинна не само в генезата си, но и актуално. Докато авторите от модерната „класика” са главно читатели и писатели, днешния младеж е зрител и съучастник на масово индустриализирано действие във виртуалния свят на модерните IT. Неговото отваряне към света е широко и наглед свободно, защото е „на една ръка” разстояние, пази се в машинно-колективната памет на световната мрежа. В тази мрежа поради фрагментарния й характер се изтриват и анонимизират авторските функции на разказвача на историята и тя наистина става глобална без да е организирана дори и картографически. Движи се според стохастическите инерции на ползването и актуализиране на информационното съдържание, които са общи, но не в смисъла на общата интерпретация и разбиране, а по сила на общите технически възможност.

И все пак в тази пределно фрагментирана и потенциално всеобхватна информационна вселена действа субекти, но не като автори, а като инженери-манипулатори, а дори и тяхното „личностно” включване като модератори пак остава скрито зад институционализираните маски-аватари и други подобни технически посредници. Без тях свободният поток на изборите и прочитания на достъпната информация би се оформял съвсем спонтанно, но би имал и определени граници, свързани с прякото влияние на етно-културните, изобщо локалните регулативи и критерии за изобр. Включването на анонимния модератор тушира това влияние, дори го пренасочва в едни или други глобални интенции. Създава това, което още преди половин век било определяно като масов човек, но днес вече се превръща в масовите „общности”, съставени чрез манипулация от атомизираните индивиди, които започват да се себеидентифицират по един и същи машинно иницииран начин със съответната масова –мрежова – колективност, която се ограничава от наглед безкрайно разнообразие, но в дълбинната си констелация епределно бедна и стереотипизирана.

Точно в тази машинно произведена „идентичност” се прояви ново противоречие. Наглед „отвореният” поглед към света се центрира от високите върхове на българската историко-културна картография. В рамките на фокусираното групово интервю, проведено със студентите на НБУ това се очертава пределно ясно.


Положителни личности
Васил Левски – 19
Хан Аспарух – 6
Христо Ботев – 3
Положителни събития
Априлското въстание – 15
Освобождението – 13
Основаването на

българската държава – 11


Положителни места
Велико Търново/Царевец – 15

(Царевец – 8, Търново – 7)


Шипка – 12
Рим – 9



Отрицателни личности

Адолф Хитлер – 18


Йосиф Сталин – 6
Отрицателни събития

Обесването на Левски – 15


Втората световна война – 8
11.09.2001 – 7

Отрицателни места
Чернобил – 18
Хирошима – 5
Батак – 3



В качественото изследване* студентите получиха възможност да посочват всякакви значими според тях събития, места и личности. Тази свобода на избора още по-силно открои централното положение на образите, формирани от ...поредната машина на интелектуалното производство - училището, основани и построени върху масови и стандартизирани образни и смислови реконструкции на историята.

Вътрешното противопоставяне между „своето” и „чуждото”, обаче не е формално. В центъра стоят не просто „своите събития”, но събитията с определена емоционална натовареност – това са събитията, свързани с борбата, със сблъсъка, с трагичните и фаталните обстоятелства, довели до освобождението. То няма как да се състои без такива обстоятелства, направо с кървави и максимални жертви – обесването на Героя и кървавите войни.

От друга страна, в местата на значима национална жертвеност Батак влезе периферно, наред с другите лоши места.

Училищната детерминация се проследява и чрез присъствието на образите, свързани с православието и исляма. Именно училищната стандартизация и унификация, а не етно-културното своебразие на българите и турците дава ясно отражение в дисперсия на местата в количествената картина.

Това са ориентири, които са свързани не с реалната интеграция в определени религиозни общности, а присъствието на тези общности в стандартизираните обучаващи механизми. Тук само хипотетично мога да интерпретирам влиянието на такива механизми за интервиюраните турци. Те не споменават изрично извора на своите знания и избори. Но масовия и стандартен начин на присъствие на тези смислови конотации показва ролята на училищното обучение, което възможно се възприема от турциите като не до там публично изразимо обстоятелство. Но, според мен, е свидетелство за ясното и недвусмислено присъствие в тяхното всекидневие на ислямското обучение.

Интересно е и присъствието на циганската общност. Нейното историко-културно въображение отново се инспирира от съответните конфесионални стандарти в обучението извън държавната образователна система – тези на исляма, православието, католицизма и , възможно, протестантизма. Последното може да бъде обяснено с активността на неправителствените организации, подкрепяни и провеждащи линията на протестантските конфесии, но пак в чисто хипотетичен план, поради липсата на съответната валидна информация.

Върху динамиката на местата, според мен, очевидно влияе и съвсем актуалната тенденция – туризмът. Така като споменават Царевец, студентите конкретизират – това е шоу-комплекс преди всичко. Същата туристическа интенция, направо бренд, можем да видим сред масовото посочване на Перперикон, Несебър, Ахелой и други подобни. По отношение на Перперикон са възможни и други интерпретации-количествения материал дава основание за това. Тук, обаче, това място напълно се вписва именно в „туристически сетивен опит”, защото като такова има модерната релевантност в много по-голяма степен, отколкото историко-културната му „уместност”. Това място е актуално именно като туристически обект, обект, който „прославя” мястото в широкия социален свят днес.

Понеже по-подробно и със съответната количествена информация тези тенденции ще се проследяват от другите публикации на участниците в проекта, аз ще се огранича с възможностите, които ми се предоставят от качествените изследвани и дискусиите по повод на проекта, проведените сред студентите на НБУ.

Както вече подчертах, в публично декларираната историко-културна менталност присъстват ефекти на две машинно-институционални системи в днешното българско общество: тази модерно-национално ориентирана на училището (както на светското, така и на религиозното) и глобалната мрежа. Но трудно или практически не установими са влиянията на третата важна и изключително свързана с „класическата” модерност – с четенето!

Въпреки че модерното четене пак е машинно опосредствувано чрез тиражирането, чрез печатното слово (В.Бениамин), то институционализира именно личностното участие на автора, писателя-интелектуалец, будния журналист и обществен деятел (Холбавкс, Андерсен). Тук формирането, производството на национално-ангажираните образи и смислови конотации на колективната памет е персонализирано, а диалогът по необходимост предполага личностното ангажиране не само от страна на автора , но и на читателя. Ето тази ангажираност към историята, иновационният аспект на „изобретяването” на историята и историческата памет у националния „колектив” тотално липсва в демонстрираната публично от младите българи „картография”. Там практически липсват и самите интелектуалци, които са изместени от политици, диктатори и религиозни авторитети.

Само във фокус-групата прозвучаха имената на учените, но не и на писателите. Дори и „дядо Вазов” остава в периферията редом ...с банкера Буров.

Проблемът за четенето не се свежда до ролята на интелектуалеца в процеса на националната идентификация и производство на културно-историческата памет. Четенето освен другите си културни функции и мисия има дисциплиниращ характер. През четенето индивидът „овладява” своите афекти, оформя ги според изискванията на писменото слово.

Тук бих припомнил Юлия Кръстева, която вижда в писмения текст начина за преориентиране на афективния потенциал на индивида (3.1977). Грубо казано, четенето така „задоволява” неприличните, примерно, еротичните желания на индивида, че от една страна той като че ли остава задоволен, но от друга не нарушава нормите на свръх-егото. Дисциплинирането на чувствата (Стендал) е важно не само от гледна точка на морала и спазване на обществените норми, но и като условие за осмислено действие и поведение. Четящият развива своето въображение в руслото на културния канон и образец, което му оставя време за оценката на ситуацията. Това не само задържа непосредствено емоционалните, дори афектирани реакции, но ги пренасочва в една най-малко предвидима от самия индивид насока. Четящият благодарение на тази дисциплина може да представи такива последици от действията си, които не произтичат нито от дадената ситуация, нито от непосредствено сетивния му опит, но го свързват с една по-широка и по-съществена перспектива.

Нечетящият младеж днес се оказва много по-незащитен откъм собствените си афекти, които въпреки че са негови, не произтичат само от него, не са просто физиологическото следствие от конкретното му състояние. Те във все по-голяма степен са ефект от много недостъпни за непосредствения опит на младия човек влияния. И понеже става дума не просто за надиндивидуални процеси и тенденции, а за кризисни такива, афектът, който те пораждат се оказва неадекватен и лесно може да бъде пренасочван чрез машината на масовото индустриално производство на образите, в т.ч. и тези на „врага”, на „виновния” и да се оформят като пряка агресия срещу всеки, който дори и отдалечено „прилича” на тези афективни образи.

Липсата или периферното присъствие на четенето в живота на съвременния български младеж може да се окаже един от съществените фактори на неговата националистическа трансформация и радикализация. Този тип радикализация за по-възрастните е свързан с т.н. ресантимент (Ницше и Шелер), когато кризисното възпаление на паметта налага трансформация на чувствеността на индивида в агресия срещу тоталната несправедливост в реалния свят. Тази трансформация, обаче, се базира върху някакви конкретни спомени за миналото, когато с индивида се случи нещо, което той по-късно интерпретира като несправедливост.

Младежките възпаления на чувствеността и нейното афектиране е свързано не със спомена за преживяна някога несправедливост, а с общата некултивираност на чувствата, тяхната изключителна пластичност. Стандартизираните образи на историята и националните несправедливости – кръв и предателство по време на борби за свободата се оказват изключително ефективни като средства за „възпламеняване” на афекта и националистичното му пренасочване в деструктивната перспектива.

Отбелязаният в качественото изследване подсилен афективен потенциал при обсъждането на конкретните образи на „лошите” показва, колко опасна е днешната „недисциплинираност” на сетивата и емоциите на младите.

Тази опасност не може да бъде намалена чрез традиционните рационални аргументи в полза на толерантност и допускане на различието точно поради липсата на съответната комуникация в полето на младежката менталност. Не свикнал да чете, т.е. да пренася опита на другите и от другите ситуации в своя свят младият остава нечувствителен към рационалната аргументация . Просто „не помни” случилите се преди трагедии, свързани с радикалния национализъм.

Не помни защото няма собствена памет, а това, което му се предоставя като такава не го предупреждава, но само възпалява афектираната от трудната ситуация сетивност.


Бележки:

* През пролетта на 2010 г. В НБУ в рамките на проекта „Топоси на паметта” беше проведена т.н. фокус-група, с други думи , фокусираното групово интервю. Спецификата на тази качествена методика е в това, че за разлика от другите, определяни като изцяло свободни, в нея има определена стандартизация-фиксира се структура на въпросите (Gide), но в процеса на изследването тези въпроси се доразвиват(се фокусират – израз на Р.К.Мертън). Структурата на въпросника се определя от основните тематизми на проекта. В хода на интервюто на участниците се предложи една допълнителна методика-гласуването за определянето на по-ясните структурни конфигурации в полето на „местата, имената и събитията”.В него взеха участие студентите по политически науки на НБУ. Вж.,например, М. Джамджиева Фокус групите като метод в социалните науки. В: Качествени методи в социалните науки С.,2007


Литература:

1.А.Шутц Структури на жизнения свят. В: Извори на социологията Ст.Загора 1997

2.А.Шутц Добре информираният гражданин. В: Чужденецът

С.,2000


3.J. Kristeva « Le sujet en procès », Polylogue, Paris, Seuil., 1977 Цит.по http://www.signosemio.com/kristeva/sujetproces.asp

4.М.Хайдеггер Проселок В: М.Хайдеггер Работы и размышления разных лет, М.,1993

5.М.Хайдеггер Искусство и пространство В: Судьба искусства и культуры западноевропейской мысли ХХ века М.,1979

6.М.Хольбвакс. Коллективная и историческая память. В сп. „Неприкосновенный запас” 2005. №40-41 http://magazines.russ.ru/nz/2005/2/ha2.html

7.П.Бурдийо Социалното пространство и символната власт В: Извори на социологията Ст.Загора, 1998

8.П.Бурдийо Правила на изкуството С.,2004





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница