Социологически студии и изследвания



страница8/9
Дата01.02.2017
Размер1.7 Mb.
Размер1.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
. Само че тяхната игра съществено се различаваше не само по отношение на доминираща реалистична форма на участието, но и помежду им. Тук можем да говорим за „играч-оптимист и ентусиаст”, приел играта много сериозно и отговорно. Обозначи се и „играч-скептик”, резервиран не по отношение на играта като такава, а по отношения на възможните й резултати. Това бяха младите мъж и жена избрали „Инициативния комитет - Граждани за връщане на село”. Те възприеха играта именно като игра, симулация на реалното, дори и като подигравка, скептична дистанция към игровата ситуация. Последният вариант на игровото поведение може да бъде характеризиран като „играч-идеалист”, възприел класическите ценности на социал-демокрацията „Свобода, солидарност, справедливост”. „Оптимистът” и „идеалистът” се оказват активисти и по отношение на предварителната рамка на играта, зададена от списъка на измислените политически субекти, предложена на играчите за ориентация при избора на своите роли. Те не я приемат и формулират собствени роли.

Оптимистът заявява „Кауза за България”, а идеалистът „Партия за Бъдещето Развитие на България –ПБРБ”. В тази връзка още веднъж е нужно да се подчертае общата конформистка стратегия на участието, стремежът да бъде следван някакъв тертип, предварителен сценарий, отъждествяван с предложения списък на политическите субекти и с евентуалните „насочващи въпроси и реплики” от страна на водещия. Но дотолкова доколкото воденето е било окачествено като чисто формално (сходно с законовата „неутралност” на ЦИК в реалната ситуация) повечето от участниците се оказаха затруднени да изразяват собствените си, макар и игрови, мнения. Тук е уместна да се сподели една хипотеза на изследователския екип. Основните коалиции се формират на базата на вътрешногруповите и извънигровите отношения между участниците. Наблюденията подсказаха, че повечето от тях (ако не и всичките) се познават помежду си. Това обяснява известните напрежения, които се оформиха в хода на играта между реалистичните играчи и двамата-„скептика”. Двете „големи” коалиции в един момент поеха функцията на основния изразител на мненията и възгледите, които безрезервно се приемаха от „периферните” участници като основа за техните собствени мнения и предложения.

Участникът-оптимист , възможно е и да не е познавал другите, което го „освободи” да играе истински и напълно самостоятелно. Същото може да се каже и за играча-идеалист, който със сигурност не познава никой друг от участниците, защото е бил резервен в случай, ако нещо би попречило на организаторите да осигурят точно 12 участника, както изисква методиката.

Тези наблюдения и поведението на участниците в хода на игра се потвърждават и от пространствената динамика в хода на игровата процедура. След самоопределянето участниците се разместиха така, че в символния център на игровото пространство се оказаха именно играчите реалисти, а същинските играчи заеха позиции в символната им периферия. Общата атмосфера на дисциплинираната сбирка се изрази и във факта, че първоначалното разпределение в пространството не се промени до самия край на играта.

Това обстоятелство съвсем ясно пролича и в съдържанието на дискусията в хода на играта. Най-важно в това как в играта бяха „конструирани” чертите на кандидат-президента. В реалистичното ядро на играта това бяха пределно общи, дори формално-абстрактни черти – мъж, 40-60 години, семеен с две деца, православен, българин, толерантен, образован с минимум два диплома на бакалавър и магистър в икономика и право. Играчите-скептици „допълниха” тези споделяни от мнозинството абстрактно-формални черти със „селски” произход на своя кандидат. Общата се оказа и ценностна ориентация на кандидата към патриархални и традиционни ценности.

Но в тази формална, пределно обща визия за кандидат президента от страна на реалистичното мнозинство не беше вътрешно монолитна. Трите жени участници, избрали „Партия – Образована България” признаха , че техният кандидат може и да не състои в брак, а живее на семейни начала, както и да не е с „традиционна сексуална ориентация”. Двете възрастни жени, както вече беше отбелязано допуснаха че кандидатът може да бъде не мъж, а жена, но не категорично, а като възможност.

Тези разминавания, дори с известен пейоративен акцент в дискутираните черти на кандидата, възможно, проявиха и вътрешно партийните напрежения в групата.

Все пак, ако обобщим предложените портрети на игровите кандидат-президенти не можем да отбегнем факта, че в тях недвусмислено проличаха чертите на реалните политически дейци, при това не само в БСП.

Ясно, но не без ироничен, дори пейоративен акцент проличаха фигурите на Г.Първанов и С.Станишев. Макар и формално-банална форма но с по-ясни конотации в групата реалисти се очерта фигурата на …Р.Плевенлиев и съвсем контурно, дори като намек и на И.Калфин. Още тук е важно да се подчертае различния емоционален потенциал на тези конотации. По-ясно и детайлно се очертават фигурите на Г.Първанов и С.Станишев, докато извънигровите кондидати практически се сливат в една обобщена фигура на млад, толерантен, високообразован професионалист в икономиката и правото, семеен с деца християнин.

Тук ,възможно, се очертава сложния и проблематичен контур на моментната ценностна и мотивационна основа в БСП. Ясни, но не безспорни са фигурите на сегашните президент Първанов и партиен лидер Станишев. Техните черти остават значими за индивидуалните мотивационни модели на реалността у членовете и симпатизантите на БСП. Но те не са участници в сегашната кампания. Играта като свали това ограничение за описание на партийния кандидат подсказва, че в бъдещето това са макар и очевидни лидери в партията, но съвсем не са еднозначни и се възприемат не само по различен, но дори и конфликтен начин в партийната маса.

Важно е да се подчертае, че във фоновите очаквания декларираните предпочитания „се допълват” от „традиционния” –патриотарски-националистичен образ на православния българин. Така образованието и толерантността някак механично се съчетават с черти, по-скоро присъщи на …Б.Борисов, отколкото на който и да е от днешните лидери в БСП. Възможно е, че известни компромиси със семейното положение на кандидата идват от същите ирационални конотации.

Съвсем ясно тази смислова връзка на образа на игровия кандидат-президент с реалния персонаж на Б.Борисов се прояви в изказванията на играча-оптимист, който представи своя кандидат със съвсем очевидни прилики с колоритната фигура на министъра-председател. Тук е важно да се отбележи една характерна черта в изказванията на другите участници, те в известен смисъл тушираха именно лидерските качества на своите кандидати. Характеристиката „харизматичност”, посочена от „За индустриалния напредък на България” отново препраща към Б.Борисов. Собствено лидерските качества у свой кандидат (видимо приличащ на министър-председател ) маркира играчът-оптимист „Кауза България”.

В процедурата на игровата дискусия бяха включени специфични техники за фокусиране на дискусията и нейното ясно профилиране – гласувания. Гласуването в играта избягва категоричните „да” или „не”. Предлага се на кандидати да се дадат определен брой точки – от 1 до 3. В тази техника се изключва въздържането и негласуването, а градацията от 1 до 3 предвижда нарастването на одобрение като 1 е най-ниското, а 3 е най-високото ниво.

Тази техника беше предложена на края на представянето на кандидатите от участниците като еквивалент на извън игровите „предварителни избори”. В конкретната игрова ситуация гласуването имаше за цел по-ясното профилиране и позициониране между твърде общи и аморфни профили на „кандидат - президенти”.

След отбор на първите четири позиции (пак заради избягването на ясната опозиция между двамата) и техните предизборни послания беше проведено „крайно гласуване”, като в този случай беше предложен вариант с негативно гласуване „-3 точки”, който обаче не бил приет, а също така възможност да не се гласува. И в двата варианта на гласуване се изключваше участници, които предлагат кандидатура да участват в гласуването.

В първото гласуване ,т.е. преди произнасяне на предизборни послания спечели недвусмислено кандидат на „Кауза България” т.е. …Бойко Борисов. За него са били подадени и най-много позитивните „+3” гласувания

В кръга на минаващи на „втория тур”, обаче се оказаха персонажите, кореспондиращи с …Р.Плевенлиев, С.Станишев и …пак Б.Борисов (като твърд българин).

Разбира се, тези „резултати” не могат да бъдат приети като прогнозни. Те по-скоро диагностират сегашното състояние на БСП в мотивационно-ценностен план. А то е противоречиво.

От една страна, се потвърждават, но нееднозначно, дори и конфликтно позициите на лидера на партията - Станишев и президента - Първанов (става дума за август 2011 г.-Д.В.), който декларира желанието си да се върне в партията. От друга страна, реалният кандидат-президент И.Калфин се очертава твърде аморфно и формално и очевидно губи в емоционално-ирационален сблъсък с кандидата на ГЕРБ .

Но в дълбочината се очертава безспорното влияние на образа на сегашния министър-председател. Това съвсем не означава ,че дисциплинираният партиен електорат ще гласува за Плевенлиев като представител на влиятелна и харизматична фигура на Б.Борисов. Но това не може да не бъде възприето като сериозен сигнал за ниския мобилизационен потенциал на образа на И.Калфин. Нещо повече, сегашната диагностика може да свидетелства и за съвсем не малка вероятност, ако се стигне да втория тур в реалните избори, а в него да не участва И.Калфин партийният електорат поне в известната си част да се прелее към този на ГЕРБ (Играта беше проведена преди Стефан Данаилов да бъде номиниран като вице-президент, а кандидатурата на М.Кунева изглеждаше в публичното пространство по - ярка и мобилизираща –Д.В.). Шансът електоратът на БСП да подкрепи евентуалния конкурент на ГЕРБ –М.Кунева е наличен, но не решаващ. В играта тази възможност предвидиха само „периферните” участници. Тази ориентация е по-скоро симулация и вид слаба гаранция да не спечели кандидата на ГЕРБ, въпреки че тази победа им се представя едва ли не като безспорна.

Емоционално, житейски силно влияние върху индивидуалната мотивация оказва властовият полюс-ББ, защото властовият му дискурс отговаря на неосъзнатата идентификация с желания образ на лидер.

От друга страна в сегашната ситуация реалните кандидати не са силно мотивиращи, нямат ясна индивидуална идентичност в очите на електората на БСП. А това отново не е сред мобилизиращите фактори.

P.S. Включването в кампанията на Ст.Данаилов съществено подсилва мобилизационния ресурс в електората на БСП в полза на тандема Калфин-Данаилов. Но не решава основния проблем – не сваля нито вътрешни мотивационни напрежения, свързани с аморфността на облика, но вече не само на кандидат-президента, но и на тандема като цяло. Оставя в сянка неизяснените въпроси за мястото на Президента в живота на редовия българин. Това може да ограничи периметъра на електората на тандема само с този на БСП. Въпреки, че новото лице на кандидат-президентската двойка наглед стимулира и мобилизира традиционните „спътници” в лявото пространство, нерешението на вътрешно електорални проблеми на БСП ще действат по посока на демобилизацията. А това не прави задачата на тандема по-лесна както за минаване на втори тур, така и на самия втори тур.

Бележки:


*Вж.Д.Варзоновцев „Автобиография” на българския преход 1990-2005 /Феноменологически ракурс/ Изд. на Института за модерността,С.,2005, стр.229-254.

Модерния ресантимент и моралния плурализъм

(Социално-политически измерения на кризисната ситуация преди и след изборите в НС през май 2013 г.)

Д.Варзоновцев


Тук ще се опитам да обознача някои съществени страни на съвременната кризисна, дори критична ситуация в страната. В основа на тази ситуация според повечето наблюдатели и анализатори стоят не само чисто материални обстоятелства, въпреки че именно мизерното материално състояние на огромно мнозинство отключи протеста и разкри дълбочината на кризата. Ситуацията има кризисни морални, ценностни измерения. Преди сто години Дюргем определи този тип критични ситуации – аномия. Според него аномия преди всичко е морална деформация на модерното общество Според него „модерното общество е изправено пред остри морални въпроси , на които не може да отговори” (1.2002).

Българското общество излезе от тоталитарната си обвивка едва ли не насилствено (за кой ли пореден път), освободено от диктата на единната светогледна матрица – тази на коммунизма. На смяната на този всеобхващаш модел на световъзприемане не се оформи някаква друга ценностна перспектива. Възникват множество конкуриращи обяснения на света, основното свойство на които е напускането на нравствената основа за всяко социално действие, на императивната представа за добро и зло, подменено с разсъдъчно-приложни интерпретации на момента и като следствие съмнение по повод претенциите светът да бъде поставен в една единствена „вярна” перспектива. Прекият резултат на тази фрагментация на моралните ценности е аномията – невъзможността и неспособността хората да получат поне някакъв отговор на въпросите , които им поставя модерното общество. Световната криза изостри аномията и й придаде катастрофически характер.

Катастрофичното съзнание е кризисно съзнание, съзнание, което не се справя със своята основна функция да ориентира хората в техния социален свят, оставя ги да се оправят без някой да им казва и показва как. И като резултат те започват да търсят виновник за това нарушаване на реда.
Това не е непосредственото осъзнаване на ситуацията, но е следа от първоначалните, главно негативните емоции. Това съзнание постоянно се връща към този род негативни емоции като ги обяснява с вината на тези, които предизвикаха тези емоции. Това е отмъстително съзнание - резултат от безсилието да се противопоставиш на първичния негативен импулс, което води до продължително отлагане и изтласкване на възмездието, на съпротивата. Мъстта — ceteris paribus — винаги е позиция на по-слабия..

Според Шелер, това съзнание е резултат от безсилието да се противопоставиш на първичния негативен импулс, което води до продължително отлагане и изтласкване на възмездието, на съпротивата. Но за чувството на отмъщението е съществено, че то уравновесява оскърбения и оскърбителя. Робът, по природа оставащ роб, чувстващ и осъзнаващ себе си като роб, смята Шелер, не изпитва никакво чувство за отмъщението, дори и когато господарят го наскърбява. Напротив, високите, сдържаните дълбоко навътре нагласи и гордостта, които не съответстват на външния статус, са особено благоприятни за събуждането на желанието да отмъщава.


Според Шелер, това масово желание за мъст нараства толкова повече, колкото е по-голям разривът между политическия и правовия (съобразен с „обичая” или „конституция”) ред, но, най-вече между публичното положение на групите, „обладани” от чувството за мъст и тяхното реално отношение към властта. Максимално силен потенциал желанието за мъст натрупва в общество, където формално признатото публично равенство в правата съседства с огромни различия във фактическата власт и където всеки има „право” да се сравнява, но не може да се сравни реално с всеки. ( 2, 1999).

Основният образ на това настроение не е просто възмездието. То не може да бъде постигнато със съществуващите средства и норми. Целта е отмъщението. Условието за това е посочване на вината, която би оправдала мъстта и отмъщението. Отмъщението не е възмездие, това е желанието за връщане на положението, което нито може да бъде върнато, нито може да бъде компенсирано. Но успокоява примирява индивида с липса на значими морални ориентири.


Днешният протест така остро и едва ли не мигновено изпълни улиците и площади на десетки български градове с маси възбудени протестиращи е израз на това съзнание най-вече. Въпреки че днес протестът като че ли премина в тревожно, но бездейно очакване на изхода- на изборите, които би трябвало да дадат разрешение на кризата. Но съмнението остава и подхранва ресантимента.

Ако говорим за морален плурализъм на ресантимента се противопоставя „носталгията” , настроението, което е оцветено не от лоши , а от благите спомени Носталгията противопоставя на непоносимата днешна, почти идеалната вчерашна, дори онзиденшната ситуация. Но и двата така противоречащи на един на друг плана в общественото съзнание остават безсилни да дадат поне минимална ориентация към бъдещето.

Протестът се оказа израз на тази непълнота на основните духовни потенциали в осъзнаване на нещата, на тяхната взаимна анихилация.

Ресентиментът се подсилва от кризисната ситуация в обществото, но не се интегрира в някаква политическа програма, а образува един общ негативен фон, в който едва ли не всяко конструктивно и позитивно като замисъл и изпълнение начинание не се приема като такова и от най-различни позиции бива не само критикувано, но и буквално отритнато.

През 2006-2007 с колегите от НБУ проведохме наблюдения и интервюта с тогавашните носители на това остро негативно отношение към нещата –симпатизанти на току-що появило се политическото движени (в последствие политическа партия) „Атака”. Тогава, както и днес по отношение на масовия протест аналитиците определяха настроението сред симпатизанти на „Атака” като „анти-системно” Външно погледнато и днешния протест е такъв. Но ужасяващата близост на афектите, породили и продължаващи да пораждат кризисно, катастрофично съзнание, свидетелства, че това не е съвсем така. Самата система произвежда това настроение, защото или загуби, или изобщо не е имала вътрешни алтернативи за възприемане на новите обстоятелства.

„Протестът” всъщност не е срещу системата Това е нещо като „едипов комплекс” на обществото, което иска да се отърве от „бащите” си без да промени самото семейство. И не би трябвало това да бъде възприето иронично. Твърде много са „сърдитите” хора в България, твърде много те имат да отмъщават на всички и за всичко, за да бъде омаловажаван този им афект. Но най-страшен е стремежът за политическото му „оползотворяване”. Въпреки че и днес „Атака” успява да акумулира известна част от протестните напрежения в нарастване на своя електорален потенциал, масовото ресантиментно съзнаниое гравитира към ГЕРБ и търси решенията от неговия лидер Бойко Борисов. Днес безспорно могат да бъдат намерени аналогии между наблюдаваното преди години възникване и развитие на ресантимента сред симпатизантите на Атака и настроенията сред широките кръгове симпатизанти на ГЕРБ.

Трябва да се отбележи, че в еволюция на политическия феномен Атака може да бъде констатиран известен регрес – връщане към първоначалните ориентации, дори олевяването на днешната „Атака”, която в апогея на своето влияние интензивно се движеше в обратната посока, към десен радикализъм.

Тази непоследователност разкрива дълбоката политическа нерелевантност на Атака както тогава, така и днес. Тя не е нито лява, нито дясна, а по-точно едновременно е и дясна, и лява. Циментира тази непоследователност фигура на виновника. Това е БСП. Това е и основният политически противник на ГЕРБ. Но интересно е, че негативната роля на БСП се осветлява като че ли от различни ъгли на зрението. За Атака БСП е виновна защото не успя да изгради Белене, не успя да се противопостави на влизането в НАТО, изобщо не успя да запази „добрите” страни на миналото в днес. Тук ресантиментът се подхранва от носталгия Днешната БСП и нейните лидери се обвиняват в това, че са предали …носталгията.

У ГЕРБ нещата са напълно противоположни – те обвиняват БСП именно в това, че настоява за изграждане на АЕЦ Белене, остава в съмнителна позиция по отношение на НАТО и европейската интеграция на България със своето русофилство и „рубладжийство” докато „Атака” в последното време като че ли нарочно демонстрира своя пиетет към режима на Путин.

Нашите наблюдения през 2007-2009 година показваха интересни детайли в състава на електоралното ядро на Атака. Повечето от анкетираните тогава активисти на «Атака» на времето са били партийни секретари, но не само. Били са и „просто” активни членове на БКП и казионния БЗНС, заемали са номенклатурни длъжности на дребни и средни началници. Същата тенденция е характерна и за ГЕРБ, където представителите на „втора ръка” комунистическа номенклатура са заели важни структурни позиции и до един са остри противници на БСП.

В електорален план днес за ГЕРБ гласуват представителите на всички социално-демографски категории - и висшисти, и бизнесмени, и млади, и пенсионери, и безработни. И сред тях вече има много хора, които нямат корени в старата комунистическа номенклатура. Или са били прекалено млади или пък просто животът ги е «предпазил». Най-интересно е, че за ГЕРБ на последните президентски избори гласуваха и класически десни. В централни райони за Росен Плевнелиев гласуваха „богатите”. Въпреки че все още няма адекватни данни за структура на гласувалите за ГЕРБ на последните парламентарни избори десните масово подкрепиха тази партия. Дори с цената на загуба на политическите позиции от страна на класическите десни партии. Важното обаче е, че гласуваха не толкова за Бойко Борисов колкото срещу БСП. Днес „дясното” се превърна в основния политически белег на сложната мозайка на ГЕРБ. По-точно същностната му характеристика в България – антикомунизъм.
Атака в последните избори абсорбира изключително „ресантимантния” електорат- социалната периферия на успешното и оцеляващо, за сметка на което се радикализира и почти се оформи като „лява” неофашистка формация. И докато „левият” акцент у Атака съществено ограничава нейния електорален потенциал, десният акцент у ГЕРБ, напротив, я отваря към електоралното пространство на „класическите” десни настроения. Но дали това е именно ресентимантното настроение, което преди години беше характерно за декласираните и обезверените пластове на българското общество, а днес за избирателите на „Атака”?

Ако редуцираме сложното настроение „ресантимант” до „лошите спомени за нещо, което се е случило много преди, та дори и в ранното детство, то днешното „ресантимантно” съзнание парадоксално се трансформира в едно неприемане на съвременноста, на актуалното състояние на обществото. И това активно неприемане обхваща слоевете на „средната” класа по традиция споделящи десните ценности. И за ГЕРБ, и за класически десни виновникът е един и същи - БСП. Обща е и вината – неправедно забогатяване! Но не само. Самото присъствие на „бившето”, с което се олицетворява именно днешната БСП пречи на развитието на българското общество, лишава го от шанс за доближаване до ценностите и реалностите на модерните демокрации.

Важна и другата линия на „разминаването” между „Атака” и ГЕРБ – тази на националното. На пръв поглед и Атака и ГЕРБ са единни по отношение към ДПС. Но това не е така.

Докато в Атака днес се утвърди радикалния национализъм т.е. акцент именно на етническата основа на ДПС, то ГЕРБ снема острите националистически аспекти като акцентира върху политическата несъстоятелност на ДПС .В Атака са силни проруските, русофилски настроения като израз на националната традиция на българите по отношение на „освободителите” - ГЕРБ заема противоположна позиция Тя е срещу Русия, която последователно застава против националните интереси на България. Всичко това говори, че ресантимантните настроения, тласнали през 2009 г. милиони българи да дадат гласа си за Бойко Борисов, въпреки че днес се трансформират имат едно общо настроение — мъст и възмездие за БСП и ДПС.


Тук е мястото да разглеждаме някои нови моменти в самата ситуация не само в предизборен, но и в следизборен контекст. Първата черта на тази развиващата се ситуация е в това, че рязкото противопоставяне, дори разделение в българското общество не отслабва, дори има тенденция към по-нататъшното изостряне. Оформиха се като че ли две различни части в едно общество- едната на тези, които не само подкрепят, но и се идентифицират еднозначно с ГЕРБ, другата на всички останали, които не приемат ГЕРБ като единствена перспектива за политическо развитие на българското общество.

Важното е, че консистенцията на тези две противопоставящи една на друга части е различна. Докато подкрепата за ГЕРБ едва ли не е монолитна, неприемането на ГЕРБ е дисперсно и аморфно тук се събират групи не само с различен статус, но и с коренно различни ценности и нагласи.

В тази връзка бих искал се възползвам от една важна констатация, изказана от проф.Богданов по време на една от сбирки на семинара на НБУ "Гражданското общество и политическата система в епохата на прехода". Той посочи че ГЕРБ има своята най-адекватна социална база сред градската „провинция”, т.е. сред онези граждани, които живеят в града почти по същия начин както и „у дома”- в патриархалното българско село. Това са „новите” граждани, които, според мен, в това свое ново културно и социално състояние се интегрират класическите черти на българския еснаф, на българските производителни съсловия в цялото следвъзражденско развитие независимо от това дали са „селски” или „градски”. Те имат здрави корени в партриархалното общество, но възприемат и модерните навици ако намират конкретното им приложение в своите всекидневни практики. Те не само се борят за оцеляване в една кризисна ситуация, но и …печелят в тази борба. Печелят като мобилизират именно кланово-роднински, приятелски връзки и мрежи, действат с оглед на успех, а не според, а често и въпреки формалните правила и норми. От модерната гледна точка те могат да бъдат окачествени като „патология”, но взети в контекста на обществото те са …норма. Този тип менталност много се доближава да прословутия образ на Бай Ганю Балкански на Алеко Константинов, и получи може би най-ясно и интензивно потвърждение в публичния образ на лидера на ГЕРБ-Бойко Борисов. Важно е, обаче, че носителите на тази менталност съвсем не се притесняват от това сходство. Напротив тяхното отношение към политиката на ГЕРБ е проекция на техния възторг от стила на поведението на Бойко Борисов като безспорен авторитет за милионния електорат на тази партия. В тази връзка бих споменал едно класическо функционалистско схващане - щом като преценявани от изразителите на общественото мнение като негативни, отклоняващи се модели на поведението се възпроизвеждат отново и отново, значи те са нормални, необходими на обществото.

Жизнеспособността на тази парадоксално и нова, и консервативна градска страта отговаря на базисните условия за оцеляване и просперитет, характерни за българското общество от столетия. Другото важно обстоятелство е, че в трудния и противоречивия преход именно тази амалгама на модерното и класическото патриархално в манталитета на индивида, осигурява му добрия му живот на фона на несполучилите. Всъщност с коректива на българската реалност, това е новата „средна” класа, продукт на прехода. И като такава тя е най-много заинтересована преходът да свърши веднъж и завинаги. Точно това ясно настроение поставя новите граждани в опозиция към партиите не само отъждествявани, но и неразривно слети именно с прехода, с неговите противоречия и неразрешими проблеми – с БСП и ДПС.

Тук отново ще спомена за една много точна формулировка на проф.Богданов – това са партии които изцяло гледат в миналото и се преживяват като „всенародни”. ГЕРБ гледа в настояще, се стреми да го утвърди безпрекословно. Тук се срещат и взаимно се отблъскват гледищата на тези партии по отношение на бъдещето. За БСП и ДПС бъдещето това е „подобрено” минало. За ГЕРБ бъдещето е естествено продължение на днешното. Днешното в неговата успешна и продуктивна форма. Сблъсъка на тези визии за бъдещето е безкомпромисен, но оставя на страна същинския проблем на бъдещето. Това, че то нито е продължение на миналото „чрез” настоящето”, нито е повторение на успешните страни на днешното. Изобщо не е нещо „естествено”, подразбиращо се като линия и продължение - то е избор!

Точно в тази връзка , според мен, се очертава разминаването между настроението ГЕРБ и настроението НЕ-ГЕРБ. В последното се събират всички „непарламентарни” групи и настроения. Те не са носталгични, не са и ресантимантни. Те са „различни”, „алтернативни” на днешното и в това отношение действително имат антисистемен характер. Тяхната слабост, разединеност е и тяхната перспективна сила-потенциал за новите конфигурации.

Тук би искал да се спра малко по-обстоятелно върху „десния” компонент на тази алтернатива. Както вече е отбелязано по-горе десните подкрепиха ГЕРБ на изборите и така дадоха дан на миналия си ресантимент - антикомунизъм. Но дясното има и перспективния хоризонт – това е ..европейското развитие на България. Развитието с опора върху разум и право, върху перспективните и интелектуално основателните модели на поведението. Именно разцепление на дясното в една емоционално оправдана и в една рационално необходима насоки на развитието днес задържа оформянето на истински след-преходните партии.

Още в предизборните дискусии в Facebook предвидих изхода на изборите за дясното. Разделението на емоционално-консервативните и рационално-перспективните настроения в полза на първите доведе до тотален неуспех на всички дясноориентирани партии и коалиции по време на изборите. Не се получи рационален избор между възможността за получаване на продуктивна парламентарна позиция в новия парламент и непродуктивна подкрепа за ГЕРБ, която в новия парламент остава същата. С други думи, вместо в парламента да влязат десните формации, които като подкрепят ГЕРБ в една парламентарна коалиция получават реална възможност за практическо влияние върху политиката, в парламента влязоха „класическите” представители на новата градска класа.

Така в еволюцията на кризисната ситуация днес се появява нов твърде опасен момент – кристализирането на радикални противостояния едва ли не по всички въпроси на обществото. Това са настроение „за” и „против” …БСП и ГЕРБ. Обществото като че ли е омагьосано и се върти в кръг, от който няма сили да излезе. За и против ГЕРБ се обявяват различни политически формации и протестни групировки на широк фронт от ляво и на дясно. За и против БСП отново стоят различни политически и социални групи и пак от дясно и до крайно ляво. Изборите не само, че не снеха това разделение, но още повече го подсилиха.

Тук според мен се очертава още един разрез на кризата – липсата на активната роля на интелигенцията през последните години. В новата ситуация, обаче, се очертават новите възможности за интелигентно участие в развитието на обществото. Основанието за надежда в това отношение дава рязката активизация на участието на интелигенцията в новата ситуация по време и след изборната кампания. Би могло да се каже, че онези 24% гласове за партиите които не можаха да преодолеят бариерата за влизане в парламент са дадени от интелигенцията и с нейното участие. В степента, в която именно интелигенцията ще успее да намери алтернативи за същинската интеграция на обществото, ще се определя и реалната насока в „след-преходна” България.


1.Г.Фотев История на социологията, т.2 С.,2002 стр. 259

2.М. Шелер, Ресентимент в структуре моралей. М.: Наука, 1999, страница: 231-

234




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница