Спомени от процеса на митрополит Климент д-р Петър Пешев



Дата08.02.2018
Размер237.64 Kb.
Размер237.64 Kb.

Спомени от процеса на митрополит Климент
д-р Петър Пешев1

Процесът на митрополит Климент е една важна страница от новата ни история, която трябва да се отбележи. Тоя процес, единствен по рода си у нас, е интересен не само за биографията на самия Климент, който игра видна роля в обществения ни живот, като писател, обществено-политически деец и управник, министър, но и за събитията, които са свързани с процеса, както и за характеристика на правосъдието в онова време и за изучване партийните и политическите ни нрави. Като участник в процеса, в качеството ми защитник на подсъдимия митрополит, аз се смятам задължен да го опиша по-обстойно, тъй като бележките ми за него в книгата ми „Историческите събития и моя живот“ и в статията ми: „Т. Тодоров като защитник на митрополит Климент“ – в „Сбирка в памет на Тодор Ив. Тодоров“ са съвсем къси и недостатъчни.

Едно от средствата, към които всесилният управник С. Стамболов прибегнал, за да тури ред в държавата ни, да тури край на смутовете, които я разяждаха, бе грижата му между друго да стабилизира положението на княз Фердинанд, който, избран в бурно време, стъпи на българския престол, без да бе получил предварително одобрението на султана, без да бе признат от великите държави, при откритата вражда на Русия и на нейните привърженици в България. За да закрепи на престола младия княз, Стамболов счете за необходимо да го задоми, та по тоя начин да го приближи с някои влиятелни царски дворове, да му създаде династия и по тоя начин да го привърже към страната ни.

Уреден е бил въпросът за сгодяването на княз Фердинанд с княгиня Мария Луиза, дъщеря на пармския дук Роберт. Обаче бащата на княгинята, корав католик, е дал съгласието си за женитбата под условие, щото децата, които ще се родят от този брак, да бъдат католици. Понеже пречка за това е бил чл. 38 от Конституцията2, според който „Българският княз и потомството му не могат да изповядат никоя друга веpa, освен Православната. Само първий избран български княз, ако принадлежи към друга вepa, може да си остане в нея“, то се налагало изменението му. Прочее, за да се осъществи толкоз желания за държавни интереси проектиран брак, Стамболов обещал, решил и предприел изменението на чл, 38 от Конституцията в смисъл: „Българският княз не може да изповяда никаква друга вера, освен Православната. Само князът, който по избор е стъпил на българский престол, ако принадлежи към некое друго христианско вероизповедание, както той, така и първият престолонаследник, може да си останат в него“.

Решението на правителството да измени в такъв смисъл чл. 38 от Конституцията и разпоредбите му за избиране и свикване Велико народно събрание, за да се прокара това изменение, се счете в онова време от някои противни на правителството партии, а главно на българското духовенство, като удар против народната ни православна църква, поради което се започнаха нападки против правителството, а също явна и тайна агитации за осуетяване проекта на правителството. Започна се остра борба, подклаждана и отвън, която принуди правителството да прибегне към брутални мерки срещу висшето духовенство, представителите на което бяха насила изгонени от София.

Едновременно с мерките на правителството да прокара с всички средства изменението на чл. 38 от конституцията, следваха и предварителните актове за бъдещата женитба на княза. На 30 януари 1893 г. се извърши годежът, а на 8 април 1893 г. във вила делла Пианоре Пиетри-Санто (Италия) се извърши тържествено венчаване на княза с принцеса Мария Луиза по католишки обред.

Процесът на митрополит Климент е всецяло свързан с проектираното изменение на Конституцията и с мерките на правителството за прокарването му. Между владиците, които бяха против изменението, най-буен бе Климент. Последният беше в остра опозиция на Стамболов и в конфликт с привържениците му в Търново, родният град на всемогъщия министър.

На 14 февруари 1893 г., първата неделя от Велики пост, наречена Неделя Православна, се празнувал рожденият ден на княз Фердинанд. Поради тоя официален празник съборната църква в Търново Св. Богородица е била препълнена с народ, главно с офицери, съдии, учители и други държавни и общински чиновници. Службата е извършил сам митрополит Климент. Той счел за нужно по тоя случай да произнесе слово. За текст на словото си той взел известните думи от Св. апостол Павел: „Верую Мойсей велик быв“ и пр.

Климент взел за текст на словото си посланието на Св. апостол Павел към евреите, което се чете тоя ден във всички православни църкви, защото в туй послание, според неговите, обяснения, най-добре се изобразява „великата, непобедимата и благотворната сила на вярата в Бога“, която според учението на Православната църква не може да бъде друга, освен нашата православна вера. В словото си Климент възхвалил догмите на православната църква и борците и мъчениците за нея, значението й за запазване народа ни и укорил ония, които се разклащат, които се борят против нея и които не ще избегнат да не получат възмездието си за тая си пакостна дейност. В речта си, както е напечатана в Духовна култура (кн. 20-21, 1924 г.), и както я възпроизвеждат пред съда свидетелите, които са я чули в църквата, Климент не споменал нито името на княза, нито онова на правителството, нито пък критикувал проектираното изменение на Конституцията. Но тъй като присътствуващите в църквата съпартизани на правителството, главно депутатите Халачов и Градинаров, в онова време са били всецяло обзети от мисълта за водещата се борба против изменение на Конституцията, в която борба видно място е държал Климент, техният противник, те са сметнали, че речта на владиката е имала за задача да нападне, да оскърби и да охули инициаторите и партизаните на изменението, а същевременно и да насъска, възбуди и разбунтува народа против тях. Буйните партизани на правителството счели речта за размирна и бунтовническа, съзрели в нея позив към бунт, против княза и правителството. Ив. Халачов още в самата църква се възмутил и дори поканил окръжния управител Щърбанов да спре владиката да не говори.

След литургията, Климент отслужил молебен по случай рождения ден на княза и прогласил по обичая дългоденствие и многая лета за него.


***
Още същия ден, вероятно, е било съобщено на правителството в София за речта на Климент и то в смисъл както са я претълкували враждебно настроените против митрополита негови върли противници.

Какво е отговорено и разпоредено от София, не се знае, но на другия ден, понеделник, 15-и февруари, една тълпа, предвождана от господата Ив. Халачов и 3. Градинаров, след като правила митинг, е отишла в старата историческа митрополия в Долната махала, над Хисаря, край р. Янтра, дето живеел Климент, нахлула в стаята му, нападнала го, охулила го, измъкнала го насила от там, обявила го за свален, качва го на един файтон, с който е бил откаран в Лясковския манастир „Св. Св. Апостоли Петър и Павел“. В същия ден са били запечатани с печата на окр. управител и кметството книжата и ръкописите на Климент, някои от които уж след освобождаването му се оказали изгорени!

За тая постъпка спрямо Климент е съобщено на министър-председателя Стамболов с една депеша, датирана 15 февруарий 1893 г., напечатана на 16-и същия месец във в-к „Свобода“3.

Официозният вестник „Свобода“ предшествува телеграмата със статия: „Наградата на предателя“, в която между другото пише: „На рождения ден на господаря тоя полудял и побеснял пастир се изстъпил в църква и захванал да хули и ругае властите и да подбужда към бунт.“4

Властта не се намеси да спре насилието, извършено пред очите й, нито да възвърне свободата на Климент. Наопаки, тя одобри извършеното, санкционира го, взе го в ръцете си, като постави стража да пази под арест в манастира сваления насилствено митрополит и запечата книжата му.

Фактически Климент бе низвергнат от митрополитския пост, но юридически той си бе пак Търновски митрополит, която служба, понеже е постоянна, той можеше рано или късно отново да си завземе. Трябаше прочие да се направи невъзможно възстановяването му на митрополитската длъжност. В това време животът на хората се ценеше и щадеше. Нелегалните противници на правителството рядко прибягваха до терористични средства, не бяха на мода и „бягство от затвора“, „безследно изчезване“ и пр. С тия политически нрави на онова време се обяснява защо спрямо митрополит Климент, след като го лишиха от свобода, гавриха се с него и го низвергнаха, противниците не посегнаха на живота му. Те се задоволиха с даването му под съд, който, като го осъди на затвор и лиши от права, и юридически, очакваха те, ще направи невъзможно възвръщането му на митрополитския престол.

Климент бе даден под съд. Над него се произведе полицейско дознание и след това предварително съдебно следствие, по силата на което се узакони задържането му под съд, докато делото му се реши от съдилищата.

В туй време, докато над сваления и затворен митрополит се извършваха разследвания по обвиненията за произнесената му реч, в Търново на 3-ти май 1893 г. се свика IV-то Велико народно събрание за изменение чл. 38 и други някои членове от Конституцията. Великото народно събрание се откри много тържествено от княза, който бе отишъл за тая цел във Търново с младата си княгиня Мария Луиза, която, без да обладава външна красота, поради своята милозливост, кротост, нравствена чистота, естествено държание и невинност, очарова народа и спечели симпатиите на народа. Тъй като в Народното събрание нямаше никаква опозиция, та работата му се привърши бързо, Великото народно събрание гласува измененията и се закри на 17-и май 1893 г. Чл. 38 от Конституцията се измени и получи оная редакция, която първоначало бе проектирана и която по-горе цитирахме.

След като в 1895 г. престолонаследникът княз Борис премина в православна вяра, един акт, който послужи за примирението на княза и България с руското правителство, но го скара завинаги с бабалъка му, Пармский дук, то чл. 33 привърши ролята си, поради което стана излишен, по тая причина той отново бе изменен от V-то Велико народно събрание, през 1911 г., и получи следната сегашна редакция:

„Българският цар не може да изповеда никаква друга вяра, освен източноправославната, изключение се прави само на нинецарствующия цар“.

След като се привършиха тържествата в Търново по случай изменението на Конституцията и след като гостите се разотидоха, на митрополит Климент бе връчен обвинителният акт с дата 28 май 1893 г., с който той се дава под съд, задето с речта си на 14 февруари 1893 г. той:

а) подбуждал населението да въстане против княза и правителството, без обаче да се е появило някое действително следствие от речените побуждения;

б) възбуждал населението против особата на княза и

в) оскърбил и нанесъл устно клевета на княза.

След получаване обвинителния акт, Климент помолил г-н д-р К. Стоилов да го защищава заедно с адвокатите Т. Теодоров и М. Гайдов. По свои някои съображения Стоилов се отказал от защитата и препоръчал мен за защитник. Поканен, аз приех да бъда защитник на Климент, макар да не одобрявах неговото крайно русофилство, което го отвлече в няколко грешки. Аз бях в течение на делото, и знаех, че Климент е невинен, че той е предмет на несправедливо гонение, насилие и измъчване и поради това приех на драго сърце да взема участие в защитата му и да издигна глас срещу неправдата, вършена спрямо него, да възстана срещу насилието и беззаконието, които царуваха на шир в цяла България. В онова време аз живеех в родния си град Севлиево, дето се прибрах в авг. 1887 г., когато си дадох оставката от службата началник отделение при Министерството на правосъдието.

Делото бе назначено за разглеждане от Търновския окръжен съд с участие на съдебни заседатели за 4 юли 1893 г. На 1 юли аз отидох в Търново. На 2 юли с позволително от прокурора, Т. Тодоров, М. Гайдов отидохме през с. Арбанаси в Лясковския манастир, да се срещнем с него и да се споразумеем с него върху защитата му. Отиването ми в тоя манастир в който прекарах годините 1874-1876 г., като ученик в Богословското училище там, възбуди у мене рой спомени от най-честитите ми юношески години, преживени там. Аз си припомних, че тук, в тоя манастир, за пръв път, на 11 май 1874 г., аз видях новоръкоположения млад владика Климент Браницки – по-рано В. Друмев – автор на драмата „Иванко“ – който тогава дойде да открие новооснованото от търновския митрополит – прочутия борец Иларион Макариополски Богословско училище, по поръка на последния. Спомних си миналото, сравних го със сегашното положение на арестувания Климент и ме обзеха тъжни мисли.

Ний, защитниците на Климент, разговаряхме обстойно с подсъдимия владика под надзора на стражата, която го пазеше, осветлихме се напълно върху речта му, сбогувахме се и през Лясковец и Г. Оряховица, се завърнахме в Търново. Тук разбрахме, че съдът в разпоредително заседание, отложил разглеждането на делото за 8 юлий, и че отказал да призове посочените от подсъдимия свидетели за негово оправдание.

На 8 юли заседанието на съда се откри в читалищния салон. Залата и улицата пред читалището бяха препълнени с народ. Когато докараха с файтон под стража подсъдимия владика, народът на улицата и в залата го поздрави почтително, а той отговори с благословия. Тая трогателна сцена се повтаряше всеки ден до свършване на делото. Между публиката имаше жени, а също и доста първенци и от Г. Оряховица, Лясковец, Севлиево, Елена, Дряново и други градове. Някои от първенците, като Д. Буров и Хр. Спиридонов, не можаха да въздържат сълзите си от умиление и от трогателната гледка, на която беха свидетели.

Преди да започне делото, защитникът Теодоров повдигна отвод против съдиите Антонов, председателстващия, и Ст. Теодоров, за дето първият е взел участие в извличането на Климента от митрополията, а пък вторият, когато наскоро е бил член на Севлиевския окръжен съд, на 16 февруари 1893 г., е подписал протокола, с който се одобрява насилието над Климент и се иска даването му под съд5.

В друг състав Търнов. окр. съд обсъди отвода против двамата съдии и го остави без последствие, макар че съдията Ст. Тодоров призна, че е подписал гореизложения протокол.

И тъй съдът, който започна съденето на Климент, се състоеше от трима търновци г-дата: Антонов, Давидов и Ст. Тодоров.

Обвинението поддържаше прокурорът г. Ганчо Чолаков, автор на обвинителния акт. Докато е бил студент в Русия, той е получавал всяка година парична помощ от Климент и му е пращал писма, пълни с благодарност и признателност. Г-н Чолаков бе строг, неумолим и дори подигравателен спрямо подсъдимия свой благодетел. Това правеше впечатление.

По силата на чл. чл. 6 и 7 от допълнението към Временните съдебни правила, аз помолих съда да прекрати делото, тъй като то е подсъдно на Апелативния съд, като първа инстанция, и тъй като няма разрешение от Светия синод, който е пряко началство на митрополита, за даването му под съд. Съдът остави без последствие заявлението ми.

За съдебни заседатели, по жребия, бидоха избрани трима селяни: Юрдан Георгиев, от с. Иванча, Иван Хаджи Савов, от с. Беброво и Никола Георгиев, от с. Михалци.

След като се прочете обвинителният акт и се изслушаха обвиненията на Климент по него, в смисъл, че той не се признава за виновен, съдът пристъпи към разпит на свидетелите: Щърбаков, търн. окр. управител, полковите командири Караджов и Абаджиев, Ив. Костов, председателя на Търн. окр. съд, А Каназирски, председатели на Търн. апелативен съд, Н. Селвили, прокурора на Търн. апел. съд, Стат Николов, Търн. градски кмет, Ив. Халачев, подпред. на Народното събрание, Недялко Марков, гимн. учител, Табаков, директора на мъжката гимназия, С. Сирманов, дир. на дев. гимназия, учителя Беров, окр. инспектор Въжаров и др. Всичките тия свидетели, които са присъствали в църквата и са чули речта на Климент, предаваха, всеки според схващането си, нейното съдържание, смисъл и тенденция.

Повечето от свидетелите схванали, че речта е политическа; някои от тях разбрали, че имало в нея намек против готвеното изменение на Конституцията, но ни един не казва, че в нея имало израз, с който народът се подканва да възстане с оръжие срещу княза и правителството.

Свид. Д. Караджов, полкови командир, показва: „Към кого се отнасят думите на владиката, с които се укоряват посегателите върху православната вера и кого именно трябва да накаже народа, той не разбрал и не може да се произнесе, тъй като той не е съдия.“

Търновският кмет, а и всички други свидели показват, че на пренос, по време на литургията, Климент поменал името на княза и че в края на молебена, отслужен след литургията, за княза по случай рождения му ден, от Митрополита, този последният прогласил дългоденствие за княз Фердинанд.

Речта на подсъдимия не бе приложена към делото, тъй като в онова време тя не се намираше написана. Моят млад приятел и съгражданин Илия С. Денчев, който бe дошъл в Търново заедно с други свидетели за процеса, намери у някои познати търновци речта, преписа я и я донесе в Севлиево. Цялата тая реч е вече напечатана в сп. „Духовна култура“, 1923 г.

След разпита на свидетелите съдебното дирене се приключи и се започнаха пренията. Прокурорът г-н Г. Чолаков с обвинителната си реч силно и енергично поддържа всички обвинения и поиска най-строгото наказание на подсъдимия владика.

Защитниците Т. Тодоров, аз и М. Гайдов говорихме последователно един след друг. Съдът изслуша търпеливо и внимателно Тодоров и мене, но председателстващият с чести прекъсвания отне възможностьта на г. Гайдов да доизкаже речта си.

За речта на г-н Теодор Теодоров в статията си за него (Сборник в памет на Т. Ив. Теодоров) съм написал следното: „Той говор развълнуван, вдъхновено, увлекателно, с младежки жар, убедително, изчерпателно, с аргументи съкрушителни. Той убеждаваше съдиите и съдебните заседатели и ги молеше да не се солидаризират с едно скроено обвинение, което е оскърбително и предизвикателно за нашата църква, което е вредно за държавата, което при това е неоснователно, понеже ни един пасаж от словото не съдържа престъпни елементи, нито пък са представени доказателства за престъпното намерение на подсъдимия. Теодоров вложи в речта си всичките си дарби, вещината и силата на убеждението си. Той вложи в нея цялото си същество. Присъстващата многобройна публика със затаен дъх следеше мощната реч на оратора. Тя биде обаяна, трогателна, възхитена. Пред нея защитникът въздигна заслугите на Климент, въздигна образа му, възложи му ореола на мъченик, страдащ невинно за вярата, гонен несправедливо за изпълнение дълга си към нея. Съдебните заседатели, смутени от убедителното слово на Тодоров, слушаха речта му с наведени очи, присрамени. Прокурорът се червеше, хилеше се гузно и се мъчеше да прикрие срама си“.

Последен говори сам подсъдимият Климент. Той обясни подробно съдържанието на словото си в църквата. След това изтъкна, че той не е избрал текста нарочно, с престъпна умисъл, но това е сторил съгласно обичая за църковните проповеди: който се състои във вземане за текст, мото, онова, което се чете в същия ден от Апостола и Евангелието. Обори обстойно обвинителните аргументи на прокурора, обясни какви трябва да бъдат църковните проповеди, че те по естеството си не могат да не засегнат недъзите на обществото, че изобличение на последните е длъжност на пастирите и че тая длъжност им се налага от примера на Исуса Христа, апостолите и знаменитите проповедници. Климент отхвърли обвинението, че в словото си той е визирал проектираното изменение на Конституцията, против което той наистина енергично е въставал, против което е говорил и работил по-рано, дето трябва. Но тъй като тежката задача за защита верата от проектираното изменение всецяло вече е предоставена от църквата на самия Екзарх, то той – Климент – е престанал да води борба. Климент завърши речта си тъй: „Колкото за тези, които са причина да бъда привлечен на тая скамейка, извлякоха ме от митрополитския ми дом и ме завлякоха в манастира, аз не им се сърдя, не ги осъждам. Напротив, желая им всевъзможни добрини, а най-много им желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия така чисти и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута, и от цяла душа и сърце моля и ще моля Всевишния Бог да им прости това беззаконие, което те извършиха и вършат против мен“.

Тая реч на Климент съм характеризирал в поменатата си по-горе статия тъй: „Чувал съм много пъти негови речи, но никоя от тях не ми направи такова силно впечатление. Тя бе стройна, хубава, казана с достойнство. Докато той говореше, мнозина от присъстващите плачеха с глас. Това бе апотеоза на Климент“.

И наистина, речта на Митрополит Климент бе стройна, хармонична, спокойна, трогателна. Въздържан в изразите си, които старателно подбираше, вежлив и почтителен спрямо княза и правителството, а също тъй спрямо съдиите и прокурора, той бе силен в аргументите си, откровен в убежденията си, оборвайки обвиненията, той се задържа на висотата на положението си, той не се унизи да отрича убеждението си, нито да иска милост и снизхождение, той настоя силно, че е невинен. Не се оплака от страданията си. От думите му личеше, че изпитва вътрешна утеха и услада, за дето е предмет на гонение и мъчение за вярата и убежденията си. Произнесена със спокойствие, с твърда вяpa в невинността си, с глас благозвучен, тая реч плени многобройната публика, която пълнеше залата, галериите и ложите. Процесът против Климент, повдигнат несправедливо, представи владиката за мъченик. Той обезоръжи противниците му, дори между стамболистите, поради което настроението в целия град бе в негова полза. Симпатиите за Климент бяха очевидни. Те се съзираха в почтителното му посрещане при всяко влезване в съда, а сега при последната му защитна реч избухнаха в плачове и сълзи на състрадание, умиление почит.

Съдиите и съдебните заседатели слушаха внимателно и почтително, те видимо бяха смутени, разколебани. Председателстващият ни веднъж не прекъсна Климент. Очевидно, беше колко силно действуваше неговото вдъхновено слово.

Тая реч, и сега, както е напечатана в списанието „Духовна култура” (книги 16 и 17 от 1923 г.), е запазила част от хубостта си, но тогаз, при произнасянето й в съда, тя бе прелестна, тъй като живото слово на оратора, неговата стройна фигура, интонацията на гласа му, силата на убеждението, с която бе проникната, положението на оратора, като подсъдим, високия му сан, обстановката в съда, множеството на съчувстващи слушатели, очевидността на неправдата, от която владиката страдаше, й придаваха особена сила, която трогваше слушателя. За читателя, който я чете сега при съвсем други, изменени вече обстоятелства, тя няма същата прелест, но все пак представлява голям интерес.

При тъй очевидната невинност на Климент, изтъкната от свидетелите и от защитата, както и от самия подсъдим, съдът и съдебните заседатели с вердикта си на 10 юли го признаха за виновен, при утежняващи вината обстоятелства, в следните престъпления:

а) че със словото си в църквата е подбуждал населението да въстане против княза и правителството;

б) че е възбуждал населението против особата на княза и

в) че е оскърбил и устно наклеветил княза и министритe му.

Вследствие тоя вердикт, на основание чл. 16 ал. 2 от Отоманския наказ. закон6, комбиниран с чл. 55 от същия и чл. чл. 5, 8 и 9 от закона за престъпните деяния против Особата на Н. Ц. Височество княза, съдът с резолюцията си го осъжда на вечно заточение, (присъдата е № 126 от 24 юли 1893 г.).

След няколко дни от осъждането му, Климент биде откаран нощем, тайно, в Гложенския манастир „Св. Георги” на левия бряг на р. Вит, близо до гр. Тетевен. Климент е бил откаран там по околни пътища, а не по шосето Търново - Севлиево - Ловеч - Т. Извор - Тетевен.

Недоволен от присъдата на Търновския окръжен съд, Климент я обжалва пред Търновския апелативен съд. Последният, в състав: д-р Минков, Драмов и Зъбов, при зам. прокурора Панайот Савов, разгледа делото на 29 октомври 1893 г. Тъй като съдът отказва да доведе в съда самия подсъдим, а също тъй да призове свидетелите му, то защитниците му: г-да Т. Теодоров, Д. Марков и М. Гайдов се отказаха от защитата и напуснаха съда.

При същите данни и доказателства, събрани по-рано от окр. съд, Търнов. апел. съд признава Климент за виновен:

а) че презрял, оскърбил и заплашил министрите на Бълг. княжество по повод изпълнение на служебните си обязаности;

б) нанесъл умишлено задочно оскърбление на Н. Ц. Височество княза и

в) умишлено разпространил клевета против княза, поради което го осъжда на три годишен затвор, с ходатайство пред княза за намаление наказанието му на две годишно заточение в манастир. По главните обвинения - подбуждане населението да въстане против княза и правителството и възбуждане населението против Особата на княза Търновският апел. съд оправда митрополит Климент.

Митрополит Климент се принуди да се отнесе най-после до най-горната съдебна инстанция - Върховния касационен съд, за да потърси там правда и правосъдие. Той подаде касационна жалба срещу присъдата на Търновския апел. съд, като същевременно помоли да бъде лично доведен в съда, за да се защити и той сам лично.

Върховният касационен съд, углавно отделение, в състав: Зографски7, подпредседател, и членове: Згурев, Д. Тошков и В. Маринов8, е разгледал делото на Климент на 7 февруари 1894 г., без да разпореди да се доведе в съда подсъдимия. Главният прокурор д-р П. Данчев е дал заключение да се отмени присъдата на Търнов. апел. съд, защото тоя съд, като не е изслушал свидетелите на подсъдимия, отнел му възможността да се защити; че същият съд, като не е разпоредил за довеждане подсъдимия пред съда в деня на гледане на делото му и то след като е признал това за необходимо е нарушил ст. 873 от Временните съд. правила; освен туй гл. прокурор е изтъкнал, че присъдата трябва да бъде отменена и още и за туй, дето Търнов. апел. съд не е констатирал и не е квалифицирал по отделно трите престъпления по чл. 112 от Отоманския нак. закон. Във Върховния кас. съд, като защитник на митрополит Климент, се явил и е пледирал г-н д-р К. Стоилов. Въпреки очевидните съществени нарушения, посочени от Стоилов, а също тъй и от гл. прокурор Данчев, Върховният кас. съд оставил без последствие жалбата на Климент и по тоя начин потвърдил присъдата, издадена против него от Търновския апелативен съд.

Д-р К. Стоилов толкова бил изненадан от решението на Върховния кас. съд и тъй силно се възмутил от него, щото се зарекъл, докато е жив, никога да не се явява да пледира пред тоя съд.

Вестник „Свободно слово“, орган на съединената легална опозиция, която се ръководеше от г-дата д-р В. Радославов и д-р К. Стоилов, напечата на 14 февруари 1894 г. остра статия против решението на Върховния кас. съд под заглавие: „Finis coronat opus.“ В тая статия между другото, четем следното: „в съдебните летописи на нашето правосъдие не ще се намери дело, по което да са допуснати по-големи, по-груби закононарушения и по-въпиющи тъпчения правата на обвиняемия“ … „ И наистина, края на съдебното производство по делото на митрополит Климент увенча нашето правосъдие с една позорна страница.

За да изтъкне, че съдиите във Върховния кас. съд са били оръдие на правителството, в същата статия се съобщава фактът, че резолюцията по делото на Климент е произнесена от Върховния кас. съд на 9 февруари, а пък още на 8 февруари е било телеграфирано в странство, че жалбата е оставена без последствие.

На 1 март 1894 г. митрополит Климент биде помилван от княза9.

Въпреки помилването, по заповед на правителството, административните власти в Тетевен са задържали Климент в Гложенския манастир и не са му позволили да си отиде в Търново. По тоя начин помилването е било фактически осуетено. Атакувано от опозицията за туй беззаконие, правителството дава във вестника си „Свобода” (18 март 1894 г.) следните обяснения:

„Климент е помилван от Господаря, за да не лежи в някой затвор, но правото на правителството е да размисли дали е удобно или не тоя човeк да бъде допуснат пак между онуй паство, което го е измъкнало насилствено от митрополията и щеше да го разкъса, ако не беше се вмесила полицията да го отърве.”

„Право на правителството е да надзирава за признатите от съдилищата престъпници и когато бъдат помилвани от Господаря да им определя местожителство. На Климент е направено повече – представено му е сам да избере, където ще, само не в Търново, дето той не може да бъде митрополит.”

„За Климент това (да си избере друго местожителство) не е никак мъчно, защото той в Търново нема ни дете, ни коте. Той е отшелник и призванието му е да служи Богу и да се моли за благоденствието на паството. А знае се, че Господ Бог приема молитва навсякъде и от всякъде. . .”

„Срам на народа и за царството ни е Климент да стои и по-нататък митрополит.“
* * *
И тъй, макар помилван, митрополит Климент продължаваше да живее в почти запустелия Гложенски манастир, ограничен, лишен от свобода, поддържан материално от добри българи, крепен морално от многобройни съчувственици, най-много от Врачанския митрополит Константин. Заточението на Климент се свърши след падането на Стамболов на 19 май 1894 г. Новото правителство Стоилов-Радославов разпореди тутакси за освобождението на Климент. Пътуването му до Търново е било съпроводено по пътя с овации в селата и градовете Ловеч и Севлиево, през които е минал.

В Търново Климент пристигна на 24 май в 5 часа след пладне. Той биде посрещнат от търновци и нарочно дошлите за случая селяни необикновено сърдечно и тържествено. По шосето към Севлиево той бе посрещнат от около сто файтона. Улиците през града, чак долу до митрополията, бяха препълнени с народ, в това число ученичките и учениците с учителите си. Климент биде обсипан с цветя. Държаха му се няколко приветствени речи, на които той отговори възхитен и просълзен от радост. При самия вход в митрополията, при портите, аз, който се случих тоя ден в Търново, поздравих Климент с тържеството на правдата и с възстановлението му на митрополитския трон и му пожелах честита служба, за напътване народа в пътя на правдата, истината, свободата, в братска любов и вяра в Бога.

Митрополит Климент бе също тъй предмет на възторжени овации от гражданите в София, дето той пристигна на 11 юни 1894 г. Той бе тогава на върха на славата си.
София, 14 януари 1926 г.
П. Пешев


1 Петър Иванов Пешев е български политик, юрист и публицист. Той е един от водачите на Радославистката партия. Министър в правителствата на Константин Стоилов (1894), Димитър Греков (1899), Тодор Иванчов (1899-1900) и Васил Радославов (1913) и министър на народното просвещение в кабинета на Васил Радославов (1913-1918), управлявал по време на Първата световна война. По тази причина през 1923 г. е осъден от Третия държавен съд на доживотен затвор, но е амнистиран през 1924 г.

2 Бел. ред. – има се предвид Конституцията на Българското княжество, широко известна като Търновска конституция

3 Текст на депешата: „Населението от Търново, Г. Оряховица и Лясковец и околните на тях села, на брой около 2000 души, силно възнегодувано от изменническото поведение, което от дълго време държи Търновският митрополит Климент спрямо Отечеството, короната и мъдрата политика на правителството, най-вече от речта, която по случай вчерашния празник държа в катедралналната църква „Св. Богородица“, с която оскърби най-святите чувства на българина и подбуждайки населението към размирици и бунт против властта, не може да търпи и гледа хладнокръвно да стои на такъв висок сан едно лице, което олицетворява в себе си злия гений на отечествените интереси и под булото на свята наша вяра, всячески се старае да подкопава основите на държавното ни устройство и прокарва пъклените замисли на нашите неприятели, днес единодушно реши да поиска обяснения от митрополита: „дали и за в бъдеще ще следва същото поведение?“ Негово преосвещенство, като отговори, че той не ще отстъпи нито йота от досегашното си поведение, събранието го отстрани от митрополията и изпрати в Петро-Павловския манастир, а ключовете предаде на г-н окр. управител. Упълномощени от горните градове и села, най-учтиво молим да счетете извършеното от населението за fait acompli и да освободите Търновската епархия от този недостоен неин пастир“.

Подписали: председател Н. Събрание Халачев, народни представители: Момчилов, Градинаров, Ив. Стамболов, Цвикю, К. Пасков; В. Търновски градски кмет: Ст. Николов, Г. Оряховски кмет: Рибаров и лесковски гр. кмет: Динов.“



4 Сам митрополит Климент в защитната си реч пред Търновския окръжен съд разказва тъй за станалото с него: „Когато на 15-и февруари тази [1893] година, една тълпа, предводителствувана от г-н Халачев, от търновския кмет и от председателя на Търновския окръжен съд, заедно с всичките чиновници от Търново, дойде в митрополията да ме извлича, в името на народа, от жилището ми и да ме провъзгласява, чрез тия свои водители, за низвергнат от сана ми за бунтовническото ми уж слово, казано на 14-и февруари т. г. по случай Православната неделя, а също и за противонародното ми и предателско поведение, с което съм се отличавал, както се изразиха тия водители, които от няколко години насам съм държал, аз напомних на тия почтени водители, че те не постъпват законно, че ако словото ми е било бунтовническо, че ако аз съм бил от няколко години бунтовник и предател и ако народът, според тяхното казване, е избрал и упълномощил тях именно да се разпоредят за махването ми от Търново и за низвержението ми, то трябваше да се отнесат до правителството, което има силата и властта и което именно е компетентно да констатира, чрез надлежните свои органи, престъпленията и да се разпорежда с престъпниците и съгласно законите на страната . . . Така говорих на тия г-да, защото бях уверен, че при съществуванието на правителството и закони в страната, те правят престъпление със своето самоуправство. Но на мене се отговори от Халачева: „То не е твоя работа. Ако правим самоуправство и следов. престъпление, ние ще отговаряме пред законите и правителството, а ти ставай да вървиш в манастира; инак - народът ще се разправя с теб“, и се даде знак... и насилието, самоуправството се извърши над мене“ (Духовна култура, книга 16 и 17, 1923 г.).

5 Протокол – Днес 16 февруари 1893 г. долуподписаните севлиевски граждани, на брой 88 души, като се събрахме в севлиевското Пето класно училище, за да обсъдим въпроса относно относително бунтовническото поведение, държано от Търновския митрополит Климент на 14 февруари 1893г. в Търново и постъпката, направена спрямо него от гражданите на Търнов окръг, най-напред за ръководене реда в това събрание избрахме едно бюро, съставено от М. Конов за председател и П. Бабев (неподписал протокола) и Н. Мънков за членове. След това, като се разиска въпросът всестранно, се взе следното решение:

1) осъжда се поведението на митрополит Климент;

2) одобрява се взетата постъпка спрямо него от търновските и окръга граждани;

3) да се помоли почитаемото ни правителство да разпореди чрез Н. Блаженство Екзарха да назначи избор за избиране на друг митрополит за Търновската епархия;

4) Да се помоли почитаемото ни правителство да се отдаде под съд бунтовникът Климент“.

Протоколът е подписан само от 8 души граждани, в това число депутатитe Н. Генев, Хр. Дунев и Н. Корнязов и 80 души чиновници, между които: Севл. окр. управител В. Попов, окол. началник Хр. Марков, полицейския пристав Ив. Катров, нач. тел. пощ. станция А. Станиславов, председателя на окр. съд Икономов, всичкитe членове на окр. в това число Ст. Тодоров, окр. лекар, д-р К. Вазов, градския кмет П. Ватев, окр. училищен инспектор П. Недевски, финан. чиновник Н. Кънчев, съд. пристав П Мутафов, ковчежника Хр. Сухиндолски.




6 След приемане на Търновската конституция до 1896 г. първоначално се прилага Отоманският наказателен закон (1861), подражание на Наполеоновия наказателен закон (1810).

7 Зет на Стамболов.

8 До неотдавна първи председател на Върховния касационен съд.

9 Указ № 77 от 1/III 1894. 1. Да опростим съвършено на Търновския митрополит Климент наказанието му три годишен затвор, на което е осъден от Търновския апел. съд от 10 ноември 1893 г. под № 76, по обвинението му в нанисане оскърбление и клевета против Особата ни и в презрение, оскърбление и заплашване министрите на Българското княжество при произнасянето слово на 4 февруари 1893 г. в Съборната църква в гр. Търново. Фердинанд.
Приподписал: министър на правосъдието, К. Помянов.
За помилването е бил направен следният Доклад до Негово Височество № 83: „Търновският апелативен съд с присъдата си от 10 ноември 1893 г. под № 76, е признал Търновския митрополит Климент за виновен с това, че на 14 февруари 1893 г. при произнасянето едно слово в Съборната църква „Св. Богородица“ в Търново, е: 1) презрял, оскърбил и заплашил министритe на Българското Княжество, по повод на изпълнение служебните си обязаности; 2) нанесъл умишлено задочно оскърбление на Ваше Царско Височество, и 3) умишлено е разпространил клевета против Ваше Царско Височество и за това го осъдил на тригодишен тъмничен затвор.

Същият съд, обаче, като взел предвид, от една страна, дълговременната и безупречна служба, а от друга страна обстоятелството, че той донегде е бил въвлечен в извършването на това престъпление от стечение на обстоятелства, за значението на които не е имал види се, силно понятие, постановил, въз основание ст. 816 от Временните съдебни правила, да се ходатайствува пред Ваше Царско Височество за намаление наказанието му от тригодишен затвор на временно заточение за две години.

Като докладвам гореизложеното на В. Ц. Височество и като имам предвид високото положение, което е занимавал митрополит Климент, неговата литературна дейност и дълговременното му лежание в предварителен затвор, което време по характера на наложеното му наказание, следва да му се зачете, намирам за справедливо да се опрости съвършено наказанието му, за което, въз основание на чл. 14 от Конституцията, имам чест най-покорно да моля В. Ц. Височество, да благоволите, ако одобрите, да опростите съвършено, чрез подписвание приложения тук указ, наложеното в гореозначения размер наказание на митрополит Климент.
28 февр. 1894 г.
Съм, господарю, на В. Ц. В. най-покорен служител и верен поданик.
Министър на правосъдието: К. Помянов.

(Държ. вестн. от 4 март 1894 г. брой 48)





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница