Спонтанното удовлетворяване на желанията Дийпак Чопра



страница3/10
Дата01.02.2017
Размер2.05 Mb.
Размер2.05 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
2.

СИНХРОНИЗЪМ В ПРИРОДАТА

Наблюдавали сме примери за синхронизъм в природата толкова често, че те ни се струват нещо обикновено. Но огледайте се с очи, настроени да виждат почти невероятното, и понятието синхронизъм ще започне да придобива смисъл. Например погледнете към небето в летен ден и почакайте, докато видите ято птици. Както пасажа с риби, който споменах преди, те сякаш се движат под строй; когато сменят посоката, всички птици извършват еднакви, синхронизирани явления. Едно отделно ято птици може да съдържа десетки индивиди, но всяка птица се движи в унисон с всяка друга, без видим водач. Те сменят посоката в миг, като всички птици поемат в нов курс в един и същи момент, при това го правят съвършено. Никога не виждате птици в полет, които се блъскат една в друга. Те се извисяват, завиват и се спускат надолу като един организъм, сякаш е била произнесена негласна команда, на която се подчиняват веднага. Как става това? Те нямат време за какъвто и да е обмен на информация, следователно всяка съгласуваност в действията на птиците се извършва нелокализирано.

Физиците са работили с години, за да разкрият свойствата, управляващи движенията на птиците, и все още не са постигнали успех. Сложността и абсолютната прецизност в поведението на птиците всеки път е обърквала физичната наука. Инженери са изучавали движенията на птиците, за да разберат има ли начин да открият принципите, които да бъдат преведени на езика на технически решения за преодоляване на транспортните задръствания. Ако някак можеха да овладеят сензорния механизъм, използван от птиците, и да го превърнат в ръководен принцип при конструирането на пътища и автомобили, нямаше да има повече пътнотранспортни произшествия. Щяхме да знаем предварително какво би направила всяка кола по пътя по всяко време. Този проект обаче няма никога да успее, защото не съществува аналогия, която да бъде пренесена в механичния свят. Моменталната съгласуваност, която обикновено наблюдаваме при птичите ята и рибните пасажи, идва от духовното ниво, организиращо нелокализирания интелект във виртуалния свят. Резултатът е синхронизъм, или същества в пълно съзвучие със заобикалящата ги среда и помежду им, танцуващи в ритъма на космоса.

Въпреки че птиците и рибите представляват най-изумителния пример за синхронизъм в природата, има още толкова много примери, колкото са съществата на земята. Всички социални същества предоставят доказателства за нелокализирано общуване. Провеждани са обширни изследвания върху насекомите и стадните животни, които показват, че реакциите им към различните заплахи са моментални, по-бързи, отколкото би могло да се обясни с нормалните методи на общуване.

Ученият Рупърт Шеддрейк е извършил смайващи изследвания на явления, които изглеждат като случаи на нелокализирано общуване между кучета и техните стопани. Хората и кучетата могат да формират много близки връзки и Шейлдрейк е документирал случаи, когато кучетата като че ли знаят кога стопаните им се връщат вкъщи. Кучето застава пред вратата от десет минути до два часа преди пристигането на стопанина и седи сякаш в очакване на неговото завръщане. Скептиците казват, че просто става въпрос за привичка, че стопанинът си идва в къщи по определено време или че кучето може да чуе колата, или да подучи стопанина си от мили разстояние. Но тези кучета са способни да предвидят завръщането на стопаните им дори когато той или тя се връщат напредвидено или пък с различна кола, или може би пеша, и дори ако вятърът духа в обратна посока, при което миризмата на стопанина не може да достигне до къщата.

Това не се случва с всички кучета или всички стопани, но когато се случи, е много мощно явление. Шелдрейк демонстрира нещо още по-смайващо — че кучето може да долавя намерението. Да речем, че стопанинът се намира в Париж на двуседмична ваканция, а кучето е в дома му в Лондон. Ако стопанинът внезапно промени плановете си и реши да се прибере вкъщи една седмица по-рано, кучето показва същите признаци на очакване една седмица по-рано. Още щом стопанинът си помисли: „Време е да се прибирам", кучето става от мястото, където е заспало, и сяда пред вратата, махайки с опашка в очакване на завръщането на стопанина си.

За да сме сигурни, че тези наблюдения не са плод на въображението на стопанина, който проявява пристрастност, изследванията хвърлят светлина върху това как реагират различните кучета на намерението на стопаните им да се върнат вкъщи. В къщата са поставени видеокамери, насочени към местата, където кучето най-често се навърта - неговото легло, входната врата, кухнята. Стопанката излиза, без да има ясна представа къде ще бъде и кога ще се върне; това решение се взема от научния екип. Тя получава инструкции къде да отиде, едва след като влезе в колата. По-късно, в произволен момент, екипът изпраща съобщение на стопанката, че е време да тръгне към къщи. Времето се отбелязва и сверява с действията на кучето на видеозаписите. Когато стопанката тръгва към къщи, кучето почти винаги отива към вратата в очакване на завръщането и, независимо къде е била, колко е бил часът или колко време ще отнеме връщането и вкъщи.

Няма съмнение, че някои хора имат много силна връзка с кучетата си, тоест между тях има съгласуваност. Те са синхронизирани. И чрез тази връзка стопанинът и кучето осъществяват нелокализирано общуване.

Примери за синхронична съдба се срещат най-често сред животинския свят, тъй като животните имат по-голям досег до същинската природа на нещата. Ние, човеците, губим своя усет за взаимна свързаност в суматохата около житейските грижи и суетата, като например каква кола да купим, и хилядите други неща, и хилядите други неща, които отвличат вниманието ни. Още щом развием своето его, усещането за Аза като различен от всеки друг човек, тези връзки се замъгляват.

Но някои хора изпитват силна синхроничност, без да е нужно да практикуват медитация. Всички сме чували разкази за еднояйчни близнаци, които се настройват с лекота към чувствата или мислите на другия близнак. Същият вид свързаност може да се наблюдава и при други силно привързани личности. Веднъж разговарях с пациент, когато той внезапно усети пронизваща болка в корема си и започна да се търкаля по пода. Когато го попитах какво се случи, той отговори: „Имах чувството, че някой ме наръгва точно тук." По-късно установихме, че точно в този момент майка му е била нападната във Филаделфия и промушена в корема. Той е бил силно привързан към майка си; спокойно може да се каже, че това е била най-силната връзка в живота му. Те са били дотолкова силно съгласувани, че на определено ниво психиката им представлява едно цяло. За тях можем да кажем, че сякаш пътуват с един и същ влак.

Английската дума entrainment: (качване или натоварване във влака) е просто още един термин за взаимосвързаност или синхронизъм, използван най-вече от учените, за да опишат състоянието на „повличане" от друго вещество или сила. Например частиците могат да бъдат повлечени от воден поток и да пътуват по течението му, потопени в него. Думата ни помага да опишем как нещата стават взаимно свързани. Помнете, че синхронизмът се случва само когато хората, животните или предметите имат някаква близка взаимна връзка, или са „качени в един влак".

При друг пример за това понятие учени, провеждащи изследване в естествени условия, са наблюдавали африкански племена, в които майките имат много близка връзка с децата си, която

започва още преди те да се родят. В момента на зачеването майката избира име и след това написва песен за своето бебе. Тя пее тази песен по време на бременността си, докато бебето е още в утробата и. При раждането на бебето идват всички съседи и те също пеят песента за бебето. По- късно, при всяко важно събитие, те пеят същата песен за бебето: на рождени дни, ритуали при навлизане на детето в ранна детска възраст и сетне пубертет, при годеж, сватба. Песента става котва при първоначалната връзка между майката и бебето, която продължава и след смъртта, когато песента се пее на погребението на човека. Това е начин детето да бъде въвлечено в света на майката и племето. Тя създава такава близост, че ако бебето е някъде в храсталака, а майката е на полето, и бебето усети някакъв дискомфорт, майката усеща същия дискомфорт в тялото си точно в този момент. Друг познат пример за нелокализирана връзка между майка и дете е потичането на кърмата, когато бебето заплаче от глад, дори те да се намират на различни места.

Медитиращите, които описах в предишната глава, са се познавали и харесвали един друг преди експеримента, но са били допълнително „повлечени" от самата медитация. Едно е да сте свързани социално, да бъдете съпруг и съпруга или сестри и братя; за установяването на нелокализирана връзка, обаче, освен това се иска и по-дълбока свързаност. Казано по този начин, звучи като че ли е ужасно трудно да се създаде подобен вид връзка. Но всъщност ние сме в постоянен контакт с нелокализирания разум. Самият факт, че телата ни изобщо съществуват, е изцяло зависим от нелокализираното общуване.

Кака е възможно нещо толкова реално и веществено като нашите тела да зависи от виртуалното свързване? Помислете си, че тялото ви се състои от приблизително сто билиона клетки, което прави около хиляда клетки за всяка ярка звезда от Млечния път. Необходими са само петдесет възпроизвеждания, за да се получат тези сто хиляди милиарда клетки, като се започне от една единствена оплодена яйцеклетка. Първото възпроизвеждане ще даде две клетки. Второто възпроизвеждане ще даде четири клетки. Третото ще даде шестнадесет клетки и т.н. На петдесетото възпроизвеждане вече ще има сто хиляди милиарда клетки, след което възпроизвеждането спира.

Следователно всички клетки във вашето тяло започват само от една клетка. Тази единствена клетка се възпроизвежда и възпроизвежда, докато някъде по пътя клетките се диференцират. В човешкото тяло има около 250 различни вида клетки - от сферичните, прости мастни клетки, до разклонените нервни клетки. Учените все още нямат отговор как тази единствена клетка в крайна сметка се дели на толкова много различни видове клетки, които от своя страна са способни да се организират в стомах, кожа, зъби и всички останали високоспециализирани части на тялото.

В допълнение към изпълнението на специфичните си функции в тялото, всяка клетка извършва няколко милиона дейности за секунда, само за да продължи да функционира: създава протеини, нагажда пропускливостта на своята обвивка, обработва хранителните вещества, и пр. и пр. Освен това всяка клетка трябва да знае какво върши всяка друга клетка; в противен случай тялото ви ще се разпадне. Човешкото тяло може да функционира само ако работи синхронично и всичко това се случва единствено посредством нелокализирана съгласуваност. Как иначе сто билиона клетки, всяка от които извършва един милион дейности в секунда, биха могли да координират своята дейност така, че да поддържат един жив, дишащ човешки организъм? Как иначе човешкото тяло би могло да генерира мисли, да изхвърля токсини, да се усмихва на едно бебе, всичко в едно и също време?

За да помръдна пръстите на краката си, първо имам мисълта, че искам да го направя. Мисълта активира мозъчната кора, която от своя страна изпраща мозъчен импулс надолу по гръбначния мозък към краката ми и помръдва пръстите ми. Това само по себе си е невероятно чудо. Откъде се взе мисълта? Преди това мисълта нямаше енергия, но веднага щом се появиха мисълта и намерението ми да помръдна пръстите на краката си, това предизвика контролирана електромагнитна буря в мозъка ми, която се пренесе по нерва и го накара да отдели определен химикал. След което пръстите ми се помръднаха. Това е твърде линейно, механично и локализирано явление, с изключение на най-първата част - мисълта, която задвижи всичко. Как мисълта създаде първо електричеството? Учените разбират механизмите на организма - потенциалното им действие, преносителите на нервни импулси, свиването на мускулите и всичко останало. Но никой не може да покаже чрез експеримент откъде идва мисълта.

Мисълта не може да бъде видяна, но без нея щяхме да бъдем парализирани. Няма ли мисъл, няма помръдване на пръстите. По някакъв начин вашето съзнание се превръща в информация и енергия. Къде се случва това?

Отговорът е, че мисълта се поражда във виртуалния свят.

Нашите тела имат синхронично поведение през цялото време. Винаги и при най-дребното смущение във физическото ни тяло реагира целият организъм. Представете си, че не сте яли цял ден, при което нивото на кръвната ви захар започва да пада. Незабавно заработва цял оркестър от синхронични събития, за да върне кръвната ви захар на предишното ниво. Панкреасът секретира хормон, наречен глюкагон, който превръща натрупаната в черния дроб захар в глюкоза, която да бъде моментално използвана като енергиен източник. В допълнение, мастните клетки освобождават мастни киселини и глюкоза в кръвния поток и нервната система стимулира мускулатурата да отдава запасите си от глюкоза. Всички тези неща се случват моментално. Инсулиновите нива спадат и сърдечният ви ритъм се ускорява, за да мобилизира енергията. Почти милион неща се случват в организма с намерението да върнат нивото на кръвната ви захар в нормалните граници. И това е само една от всичките останали функции, пуснати едновременно в ход по целия организъм. Всичко това може да стане само чрез нелокализирана комуникация, информация, съгласувана по-бързо от скоростта на светлината, извън границите на класическата физика.

Има предположения, че тази нелокализирана връзка се създава от резонанса на електрическата активност на нашите сърца. Във вашето сърце има нещо, наречено „пейсмейкър", което поддържа нормалният ритъм на сърцето на около седемдесет и два удара в минута. Този пейсмейкър във вашето сърце изпраща електрически импулси на всеки няколко секунди и тези електрически импулси предисвикват механичното свиване на сърцето. Винаги когато тече електрически ток, около него се образува електромагнитно поле. (Електромагнитните полета по своята същност са фотони с определено поведение.) Следователно с всеки свой удар сърцето придава своята електромагнитна енергия на останалата част на тялото. То дори изпраща електромагнитно поле извън вашето тяло (ако полето бъде усилено, другите хора могат да регистрират получаването на тези сигнали!). Енергията се разпраща по цялото тяло. По този начин сърцето се явява главният осцилатор на тялото, със свое собствено електромагнитно поле. То създава резонансно поле, което кара всяка клетка в тялото да се „натовари на същия влак" заедно с всяка друга клетка, при което всяка една се настройва едновременно в съзвучие с всяка друга.

Когато клетките са „уловени" в едно и също резонансно поле, всички те танцуват на една музика. Изследванията показват, че когато мислим творчески, когато се чувстваме спокойни или когато изпитваме любов, тези емоции генерират силно съгласувано електромагнитно поле. И това електромагнитно поле се предава до останалата част на тялото. Освен това то създава поле на резонанс, при който всички клетки в тялото се обвързват една с друга. Всяка клетка знае какво върши всяка друга клетка, защото всички вършат едно и също нещо, без да престават да дават ефективен израз на уникалните си функции: стомашните клетки произвеждат солна киселина, имунните клетки създават антитела, клетките на панкреаса произвеждат инсулин и т.н.

При здравия организъм тази синхроничност е съвършено регулирана. Здравите хора са силно обвързани с тези ритми. При появата на заболяване един от тези ритми се е разпаднал. Стресът е най-големият смутител. Ако сте стресирани, ако чувствате враждебност, равновесието на вашия организъм е нарушено. Стресът прекъсва нашата нелокализирана връзка с всичко останало. Когато страдате от някаква болест (на английски думата е „disease", или „dis-ease" - липса на покой), една част от тялото ви започва да се стеснява. Тя излиза извън полето на нелокализиран интелект.

Много са емоциите, които могат да предизвикат разстройство на електромагнитното поле в сърцето, но най-прецизно документираните от тях са гневът и враждебността. Щом тази синхроничност бъде нарушена, вашето тяло започва да функционира откъслечно. Имунната система се потиска, което води до други проблеми като повишена податливост към ракови заболявания, инфекции и ускорено стареене. Този ефект е толкова силен, че животните могат да го долавят. Ако едно куче види човек, изпитващ гняв, то започва да лае и става агресивно. Където и да отидете, вие излъчвате какъв сте на това твърде интимно ниво.

Но връзката ни с нелокализирания интелект не свършва с границата на телата ни. Точно както телата ни са в равновесие, така и вселената е в равновесие и проявява това равновесие в свои ритми, или цикли.

Докато пътува около Слънцето, Земята създава сезонни цикли, Зимата преминава в Пролет и птиците започват да мигрират, рибите търсят райони, където да хвърлят хайвера си, цветята разцъфват, дърветата напъпват, плодовете зреят, яйцата се измътват. Тази единствена промяна в

природата, едно слабо накланяне на Земята, предизвиква каскада от нелокализирани явления. Всичко в природата функционира като единен организъм. Дори хората се чувстват различно през различните сезони. Определени хора са склонни към депресия през зимата и стават влюбчиви през пролетта. Някои биохимични промени във вашето тяло отговарят на движението на планетата ни. Всичко в природата е симфония и ние сме част от нея.

Докато Земята се върти около оста си, тя ни предава денонощни циклични биоритми. Нощните същества се будят през нощта и заспиват през деня. Птиците си търсят храна по специфично време в денонощието, известно като птичи часове. Нашите тела са също приведени в синхрон с денонощните циклични биоритми. Аз прекарвам повечето време в Калифорния и без съзнателно усилие тялото ми се е нагодило към калифорнийския ритъм, съответстващ на този часови пояс. Тялото ми започва да предусеща разсъмването, което ми позволява да се събуждам приблизително по едно и също време всеки ден, и забавя своя ритъм вечерно време, подготвяйки ме за сън. По време на съня моето тяло поддържа все така висока активност, като ме пренася през различните стадии на дъня, променяйки мозъчните ми вълни. Хормоните, които контролират и регулират различни телесни функции, не спират да се произвеждат и секретират, само че в различни количества от тези по време на будуване. Всяка клетка продължава да извършва своите десетки дейности, докато тялото като цяло дирижира своя нощен цикъл.

На Земята ние усещаме влиянието на Слънцето по денонощните циклични биоритми, както и на Луната по лунния ритъм, докато тя се пълни или намалява. Лунните цикли се проявяват в нашето тяло, като се съгласуват мигновено с движението на планетите. Женският менструален цикъл от двадесет и осем дни е повлиян от Луната и освен него съществуват други, още по-дълбоки и неуловими месечни ритми, които се отразяват на настроението и продуктивността у всички нас. Гравитационните сили на

Слънцето и Луната, въздействащи върху Земята, предизвикват приливите и отливите, които се отразяват и върху телата ни. В края на краищата, преди милиони години ние също сме били обитатели на океана. Когато сме излезли на сушата, сме взели със себе си част от океана. Осемдесет процента от телата ни имат същия химичен състав като океана, който някога е бил наш дом, и продължават да се влияят от притегателната сила на неговите приливи и отливи.

Всички тези ритми — денонощни, лунни и сезонни — са в съзвучие помежду си. Това са ритми в ритмите, в ритмите. И ехтежът на тези ударни инструменти кънти навсякъде около нас и у самите нас. Ние не сме външни наблюдатели на този процес; ние сме част от него и пулсираме с пулса на вселената. Нелокализираният интелект е в нас и навсякъде около нас. Това е духът, потенциалът, от който произлиза всичко. Той е основата на нашето съществуване; той няма измерения, няма обем, няма нито енергия, нито маса, не заема пространство, нито съществува във времето. Всички изживявания са локализирани проекции на тази нелокализирана реалност, която по своята същност е уникален, единен потенциал. Тук всичко е неразривно цяло. На това по- дълбоко ниво на реалност вие сте този нелокализиран интелект, универсална същност, която наблюдава себе си посредством човешката нервна система. Точно както призмата разлага светлинния лъч в цветовете на спектъра, така и нелокализираният интелект чрез наблюдението на самия себе си пречупва единната реалност в множество проявления.

Мислете за вселената като за единен, огромен организъм. Нейната огромност е плод на възприятията, проектирана реалност; макар „ей там" да виждате огромен футболен стадион, пълен с хиляди хора, действителното явление е малък електрически импулс във вашия мозък, който вие, нелокализираната същност, интерпретирате като футболен мач. В древния ведически текст „Йога Вашита" се казва: „Светът е като огромен град, отразен в огледало. По същия начин вселената е огромно отражение на самите вас в собственото ви съзнание."

Накратко тя е душата на всички неща.

3.

ПРИРОДАТА НА ДУШАТА

В безкрайната шир на океана няма его. Видян от голямо разстояние - от Луната или от сателит - океанът изглежда спокоен и неодушевен, като огромен син пояс, опасващ Земята. Но колкото повече се приближаваме към океана, толкова по-отчетливо виждаме, че той е в постоянно движение, разлюляван от течения, приливи и отливи, водовъртежи и вълни, които ние виждаме като ясно обособени явления. При появата на всяка вълна можем да наблюдаваме гребена, разбиването и устрема и към брега. И все пак е невъзможно да отделим вълната от океана. Не може да вземем кофа, да загребем вълната и да я отнесем вкъщи. Ако направите снимка на една вълна и се върнете там на следващия ден, нито една вълна няма да бъде абсолютно нейно копие.

Океанът предлага една чудесна аналогия за разбирането на душата. Представете си океана като нелокализирана реалност, или полето от безкрайни възможности, виртуалното ниво на съществуване, което съгласува всичко. Всеки от нас е като вълна в този океан. Ние сме създадени от него и той съставлява самата сърцевина на онова, което сме. Точно както вълната приема определена форма, така и ние приемаме сложни образи на нелокализирана реалност. Този огромен, безкраен океан от възможности е същността на всичко във физическия свят. Океанът представлява нелокализирана същност, а вълната представлява локализираната същност. Двете неща са дълбоко свързани.

Щом определим душата като произлизаща от нелокализираната, или виртуална реалност, нашето място във вселената става забележително ясно: ние сме едновременно локализирани и нелокализирани, една индивидуална комбинация, произлизаща от нелокализирания интелект, която същевременно е част от всекиго и от всичко друго. Следователно можем да мислим за душата като имаща две части. Огромната, нелокализирана душа съществува на виртуално или духовно ниво. Тя е мощна, чиста и способна на всичко. Личната локализирана част на душата, съществува на квантово ниво. Тази част достига във всекидневния ни живот и съдържа нашата същност. Тя също е мощна, чиста и способна на всичко. Същият безграничен потенциал на безкрайния дух живее и в самите нас. Нашата лична душа, за която мислим като за нашия Аз, е издънка на вечната душа.

Ако се научим да живеем от нивото на душата, ще видим, че най-добрата, най-ярка част от нас е свързана с всички ритми на вселената. Ще опознаем истински себе си като създателите на чудеса, каквито сме способни да бъдем. Ще изгубим страха, отчаяния копнеж, омразата, тревожността и колебанието. Животът от нивото на душата означава гмуркане отвъд егото, отвъд ограниченията на ума, които ни държат като с юзда към събитията и резултатите във физическия свят.

В безкрая на океана няма индивидуален Аз, който крещи за внимание. Има вълни, вихри, приливи и отливи, но в крайна сметка всичко е океан. Всички сме форми на нелокализираност, които претендират, че са хора. В крайна сметка всичко е дух.

И все пак всички се чувстваме напълно обособени, нали? Нашите сетива ни вдъхват увереност, че телата ни са истински и че мислим със собствените си, лични мисли. Ние се учим, влюбваме се, имаме деца и градим собствени кариери. Как е възможно да не усещаме този огромен океан, кипящ в нас? Защо имаме усещането, че животът ни е толкова очертан? Всичко отново се свежда до трите нива на съществуване.

На физическото ниво, или онова, което наричаме реален свят, душата е наблюдател в процес на наблюдение. Третият компонент на наблюдението е действителният наблюдател, когото наричаме душа.

Нека разгледаме един прост пример за трите компонента на наблюдение. Първо едно четириного, рунтаво животно става обект на вашето наблюдение. След това очите ви получават визуален образ на обекта и предават сигнала до вашия разум, който интерпретира този обект като куче. Но кой наблюдава кучето? Ако насочите съзнанието си навътре, осъзнавате някакво присъствие в самите вас. Това присъствие е душата, или продължението на огромния нелокализиран интелект, който изниква неочаквано у вас. Следователно разумът е включен в процеса на познанието, но душата е познавателят. Това присъствие, съзнание, този познавател, или тази душа, са неизменни. То е неподвижната отправна точка сред променящия се декор на физическия свят.

Всички ние имаме душа, но тъй като всички наблюдаваме от различно място и от ъгъла на различния опит, ние не наблюдаваме едни и същи неща по абсолютно еднакъв начин. Вариациите в онова, което наблюдаваме, се основават на интерпретациите на нашия разум. Ако вие и аз, например, наблюдаваме едно куче, ще имаме различни мисли. Азмога да го видя като свирепо животно и да се уплаша от него. А вие може да погледнете на същото куче като на дружелюбен приятел. Нашите умове интерпретират наблюдението различно. Когато аз видя куче, побягвам. Когато вие видите куче, му подсвирвате и играете с него.

Интерпретирането става на нивото на разума, но именно нашите индивидуални души са обусловени опита ни и чрез паметта за минали преживявания душата повлиява на нашите избори и интерпретации в живота. Малките зародиши или семенца на паметта се трупат в индивидуалната ни душа през целия живот и тази комбинация от памет и въображение, базирана на опита, е наречена карма. Кармата натрупва в личната част на душата онази вълна, която е в сърцевината на нашата личност и й придава окраска. Тази лична душа управлява съзнанието и осигурява основата именно на онзи вид личност, каквато всеки от нас е. В допълнение действията, които предприемаме, могат да повлияят на тази лична душа и да променят нашата карма към добро или лошо.

Универсалната, нелокализирана част на душата остава незасегната от нашите действия, но свързана с духа, който е чист и неизменен. Всъщност дефиницията за просветление е „приемането, че аз съм част от безкрайна същност, която вожда и е видяна, наблюдава и е наблюдавана от определена и локализирана гледна точка." Каквото и друго да сме, независимо в каква бъркотия сме превърнали живота си, винаги е възможно да проникнем в онази част на душата, която е универсална, в онова безкрайно поле на чиста потенциалност и да променим посоката на съдбата си. Това е синхроничната съдба - възползването от тази връзка между личната душа и универсалната душа, за да формираме собствения си живот.

Значи семената на паметта, натрупана чрез опита, нашата карма, ни помагат да определим кои сме. Но индивидуалността на нашата лична душа се оформя ит нещо повече от кармата; нашите взаимоотношения също играят важна роля в съграждането на душата. Нека обясня това, като разгледам по-отблизо различните аспекти на нашето съществуване. Когато мислим за физическите ни тела, откриваме, че в действителност представляваме сбор от рециклирани молекули. Клетките на нашето тяло се създават, умират и се подменят многократно през нашия живот. Ние се пресъздаваме непрекъснато. За да се пресътворим, нашите тела превръщат храната, която изяждаме, в основни градивни елементи на живота. Земята от своя страна ни осигурява хранителните вещества, които са ни необходими, за да се възобновим, и когато изхвърляме клетките, те се връщат в земята. Следователно бихме могли да кажем, че ние постоянно се преобразуваме чрез рециклиране на замята.

След това нека да разгледаме нашите емоции. Емоциите са просто рециклирана енергия. Емоциите не произлизат от нас. Те идват и си отиват в зависимост от ситуациите, обстоятелствата, взаимоотношенията и събитията. На 11 септември 2001 г. страхът и ужасът бяха общи емоции, предизвикани от събитията на този ден. Тези мощни емоции продължиха цели месеци. Емоциите никога не се създават изолирано; те винаги се появяват в резултат от някакво взаимодействие с околната среда. При липса на обстоятелства или взаимоотношения няма емоции. Тъй че дори и да изпадна в ярост, това всъщност не е моя ярост. Това е ярост, която ме е връхлетяла в момента.

Помислете кога за последен път сте били заобиколени от хора, които колективно са изпитвали подобни емоции — разярена тълпа, скърбящи хора или ентусиазирани запалянковци на печеливш футболен мач. Почти е невъзможно да не бъдете заразени от съответната емоция поради това, че тя е изключително мощна, когато е изразявана от толкова много хора едновременно. При тези ситуации това няма да е „вашият" гняв, тъга или възторг. Всяка емоция зависи от контекста, обстоятелствата и взаимоотношенията, които определят вашата реалност в дадения момент.

А какво да кажем за мислите ни? Е, нашите мисли пък са рециклирана информация. Всяка мисъл, която имаме, е всъщност част от колективна база данни. Преди сто години щеше да е невъзможно да кажем: „Заминавам с авиолинии „Делта" за Дисниленд." Тогава не е имало понятия за тези неща в света като цяло; следователно не бих могъл да имам такава мисъл. Не е имало Дисниленд, не е имало авиолинии „Делта", да не говорим за рекламни въздушни полети. Всички мисли, освен най-оригиналните, са просто рециклирана информация, и дори най-оригиналните от тях са всъщност творчески квантови скокове, които произлизат от същия колективен, рециклиран резервоар с информация.

Макар фразата „квантов скок" да е навлязла в речника ни, тя всъщност има много специфично значение. Когато ни преподават за атома в училище, обикновено ни казват, че има ядро, което съдържа протони и неутрони, както и че електроните кръжат около ядрото във фиксирани орбити, или обвивки, на различни разстояния от ядрото.





Натриев атом (Na)

Казвали са ни, че електроните остават в една определена орбита, но понякога прескачат в друга. Ако поглъща енергия, електронът може да прескочи към по-висока орбита; ако освобождава енергия, той може да прескочи към по-ниска. Онова, което на мнозинството от нас не ни се казва никога, е, че когато електронът сменя орбитите си, той не се движи в пространството, за да пристигне на новото си място, а по скоро в даден момент електронът е в орбита А, а в следващия момент е в орбита В, без да е необходимо да пътува през пространството помежду им. Ето какво означава квантовият скок. Квантовият скок е промяна на предишния статут от една група обстоятелства към друга група обстоятелства, която се извършва моментално, без да се преминава през междинни обстоятелства.

Учените са установили, че не могат да предвидят кога и къде ще се извърши квантов скок. Те могат да създадат математически модели, които им позволяват да направят оценка на квантовите скокове, но квантовите скокове никога не са напълно предсказуеми. На ниво елементарни частици тази дребна по мащаб непредсказуемост изглежда без значение. Ако един електрон прескача от една орбита в друга, какво общо има това с мен? Да, но ако вземем предвид всичките атоми в света и цялата тази непредсказуемост, ще бъдем принудени да погледнем на света по съвършено нов начин. Учените приемат непредсказуемостта на природата и се опитват да вникнат в нейната логика. Дори и най-обикновените на пръв поглед явления се управляват от тази непредсказуемост. Кога и къде ще се появят мехурчета в съд с кипяща вода? Какви фигури ще образува димът от запалена цигара? Как се съотнася положението на водните молекули на върха на един водопад с евентуалното му положение на дъното му? По думите на Джеймс Глайк в книгата му „Хаосът", що се отнася до класическата физика, Господ все едно е взел всички тези водни молекули и ги е разбъркал собственоръчно под масата.

Новата наука за хаоса се опитва да предвиди непредсказуемото чрез сложни математически модели. В класическия пример една пеперуда трепка с крилата си в Тексас и шест дни по-късно в Токио се появява тайфун. Връзката може да не изглежда очевидна, но тя съществува. Тази малка промяна на въздушното налягане, причинена от пеперудата, може да се умножи и уголеми и в резултат да доведе до торнадо. Но това никога не може да бъде напълно прогнозирано. Ето защо прогнозите за времето толкова шесто изглеждат сгрешени. Това обяснява и защо синоптични прогнози, които са по-дългосрочни от около четиридесет и осем часа, са ненадеждни. И все пак, сред всички възможни явления в света, метеорологичното време е по-предсказуемо от почти всяко друго явление.

На духовно ниво това ни говори, че всъщност никога не можем да знаем каква посока ще поеме животът, какви промени може да предизвика в съдбата ни това леко пърхане на, породено от намерението и действието на пеперудата. В същото време то идва да ни каже, че никога не можем да опознаем истински Божиите мисли. Никога няма да разберем напълно онези как, къде и кога за всяко нещо, дори толкова елементарно като кипящата вода. Остава ни просто да се предадем на несигурността, оценявайки дълбоката и красота.



Всяко творческо проявление се базира на квантовите скокове и несигурността. В определени моменти във времето истински новаторските идеи се излъчват от колективния резервоар с информация. Тези идеи не се раждат у щастливата личност, а в колективното съзнание. Ето защо значителни научни открития често пъти се правят от двама или повече души едновременно. Идеите вече обикалят в колективното подсъзнание и подготвените умове са готови да преведат тази информация. Това е природата на гения — способността да се проумее познаваемото, дори когато никой друг не признава, че то съществува. В даден момент новаторството, или творческата идея, не съществува, а в следващия е част от съзнателния ни свят. А къде е било то междувременно? Дошло е от виртуалния свят, на нивото на универсалния дух, където всичко е потенциал. Понякога този потенциал създава нещо предвидимо, а понякога създава нещо ново, но в тази реалност всички възможности вече съществуват.

Значи щом нашите тела са рециклирана земя, а нашите емоции са рециклирана енергия и нашите мисли са рециклирана информация, кое ви прави индивид? А какво да кажем за личността? Е, личността също не произлиза от нас. Личността се създава чрез селективно отъждествяване на ситуации, както и посредством взаимоотношенията. Помислете си за ваш близък приятел. Как бихте определили този човек? Повечето хора правят това, като описват хората в живота на своите познати - техните съпрузи или съпруги, деца, родители, както и хората, с които работят. Ние също така описваме хората в контекста на ситуациите в живота им - какво работят, къде живеят, как се забавляват. Онова, което наричаме личност, се гради върху основата на взаимоотношения и ситуации.

Тъй че сега можем да запитаме: „Ако моето тяло, емоции, мисли или личност не произлизат или не са създадени от мен, тогава кой съм всъщност?" според много велики духовни традиции една от големите истини е, че „Аз съм другият." Без другия ние няма да съществуваме. Вашата душа е отражение на всички души. Представете си, че се опитвате да проумеете сложната мрежа от лични взаимоотношения, които са ви направили такъв, какъвто сте днес - цялото ви семейство, приятелите, всеки учител или съученик, които сте имали, всеки продавач във всеки магазин, който сте посещавали, всеки, с когото сте работили или сте били в контакт в един или друг момент от живота ви. И тогава, за да се опитате да разберете всички тези хора, и какво е било влиянието им върху вас, ще се наложи да разберете кои са те. Значи сега ще трябва да опишете мрежата от взаимоотношения, заобикаляща всеки един от тези хора, които са формирали вашата мрежа от взаимоотношения. Ще се окаже, че е необходимо да опишете цялата вселена, за да дадете определение на един единствен човек. Следователно всеки човек всъщност е цялата вселена. Вие сте безкрайното, видяно от определена, локализирана гледна точка. Вашата душа е онази част от вас, която е едновременно универсална и индивидуална, и тя е отражение на всички други души.

Определянето на душата по този начин следователно означава да разбирате, че душата ви е едновременно лична и универсална, което има значение и подтекст, надхвърлящи вашия личен житейски опит. Душата е наблюдателят, който интерпретира и прави избори при сливането на различни взаимоотношения. Тези взаимоотношения предоставят декора, мизансцена, героите и събитията в нашия живот. Точно както душата е създадена чрез взаимоотношения и е отражение на всички взаимоотношения, житейският опит се създава от контекста и значението.

Под контекст разбирам всичко, което ни заобикаля и ни позволява да проумеем смисъла на индивидуалните действия, думи, събития или всичко друго. Например една дума може да има различни значения според това от какви думи е заобиколена. Ако произнеса думата „bark5" извън контекста, няма да знаете дали имам предвид кучешки лай или кора на дърво. Когато кажем, че някой е извадил думите ни извън контекста, знаем, че значението им е било неправилно разбрано, тъй като именно контекстът определя значението на всяко нещо. Потокът на значението е поток на живота. Нашият контекст определя как ще интерпретираме нещата, които срещаме в живота, а тези интерпретации стават наш опит.

И стигаме до едно пълно дефиниране на душата. Душата е наблюдателят, който интерпретира и прави избори на основа на кармата; тя също така е сливане на взаимоотношенията, от които произлизат и контекстът, и значението, и именно този поток на контекст и значение създава опита. Следователно ние създаваме своя живот чрез душата.

Както ще разгледам по-късно, най-добрият начин да подходим към разбирането за двойнствената природа на душата и да проникнем в нелокализираното поле на потенциалност, е посредством медитация. Медитацията ни позволява да достигнем нивото на душата, като заобикаляме кълбото от мисли и емоции,, което обикновено държи вниманието ни привързано към физическия свят. Когато затворим очи, за да медитираме, мислите идват спонтанно. Може да имате

само два вида мисли: спомени и фантазии. Но, както вече видяхме, тези мисли не произлизат във физическото ви тяло.

Пробвайте следния малък мисловен експеримент: Спомнете си за вечерята, която сте изяли последната вечер. Можете ли да си припомните какво сте яли? Какъв беше вкусът на храната? Какви разговори се водиха около вас? Е, къде беше тази информация, преди да задам въпросите? Вечерята се е състояла, но информацията за нея не съществува, освен като потенциална информация. Ако един хирург проникне в мозъка ви, няма да има и следа от информация относно храната, която сте яли на вечеря. Паметта живее на нивото на душата, докато не я извикаме. Решим ли съзнателно да си припомним нашата вечеря, електрическата активност и освобождаването на химикали сигнализират, че мозъкът работи. Но преди да издърпате паметта, тя няма определено място в мозъка ви. Простото задаване на въпрос или опитът да си припомним някакво събитие превръщат виртуалната памет в действителна памет.

Същото важи и за въображението. Докато една мисъл не възникне от виртуалната реалност, тя не съществува във вашия умствен или физически живот. Но въображението може да има мощно въздействие върху нашия ум и тяло. Един обикновен, но много ефективен мисловен пример, е да си представим, че режем лимон на големи резени и слагаме един лимонов резен между зъбите си и захапваме неговата тъкан. Представете си как сокът му се излива в устата ви, докато стискате зъбите си. Ако сте като повечето хора, само при тази бърза мисъл устата ви ще се напълни със слюнка, което ще рече, че тялото ви вярва на онова, което му казва умът ви. Но нека отново се запитаме къде е бил лимонът, преди да ви помоля да мислите за него? Той не е съществувал на никакво друго ниво, освен на нивото на потенциалността.

Значи намерението, въображението, прозрението, интуицията, вдъхновението, значението, целта, творчеството, разбирането, всички тези неща нямат нищо общо с мозъка. Те оркестрират своята активност чрез мозъка, но са качества на нелокализирания свят, който е извън пространството и времето. И все пак тяхното въздействие се усеща твърде силно. Щом ведъж влязат в ума ни, трябва да направим нещо с тях, и онова, което правим, определя отчасти като какви се дефинираме. Това става, защото имаме рационален ум и сме склонни да създаваме истории около тези мисли. Може да си помислите: „Децата ми са щастливи", „Харесвам работата си". Вие създавате смислени истории около тези мисли и от тях създавате значение. В крайна сметка това е, което наричаме всекидневие.

Нашите истории произлизат от взаимоотношенията, контекста и значенията, предизвикани от паметта, която произтича от кармата и опита. Докато изживяваме тези истории, започваме да осъзнаваме, че не са оригинални. Макар подробностите в тях да варират според различните индивиди, темите и мотивите са вечни, основни архитипове, които се повтарят безкрай: герои и злодеи; грях и изкупление; божествено и диаболично; забранена страст и безусловна любов. Това са същите теми, които карат много от нас да се прехласват по сапунените опери, клюкарските колони и таблоидите, където ги виждаме представени в леко преувеличен вид. Прехласваме се, понеже в тези разкази откриваме някои аспекти от своята душа. Това са същите архитипове (унаследени нагласи, първообрази), които се представят в преувеличен вид в митологиите по такъв начин, че независимо дали изучаваме индийската, гръцката египетската митология, ние откриваме все същите теми и мотиви. Драмата на тези истории е по-завладяваща и драматична от измислицата, тъй като те отекват в душата ни.

Сега можем да изчистим още повече дефиницията ни за душата. Душата е слепият поток от значения, контекст, взаимоотношения и митически разкази или

първообразни теми, които пораждат всекидневните мисли, спомени и желания (обусловени от кармата), създаващи историите в които участваме.

В почти всеки от нас това участие в историята на нашия живот се случва машинално, несъзнателно. Живеем като актьори в пиеса, на които репликите се подават една по една и които извършват движенията, без да разбират целия разказ. Но когато сте в досег с душата си, вие виждате целия сценарий на драмата. Вие разбирате. Продължавате да участвате в разказа, но вече с удоволствие, съзнателно, пълноценно. Вече можете да правите избори, базирани на знанията и родени от свободата. Всеки момент придобива по-дълбоко качество, което идва от оценката за смисъла му в контекста на нашия живот.

Още по-вълнуващо е, че самите ние сме способни да напишем пиесата наново или да сменим ролите си, като прилагаме намерението и улавяме възможностите, породени от съвпадението, оставайки верни на призива на своята душа.

4.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница