Средновековна обща история



Дата03.01.2018
Размер358.34 Kb.
Размер358.34 Kb.

Средновековна обща история

Във френската историческа наука, когато избухва френската буржоазна революция от 18 в. много от ценностите, създадени във френската средновековия са унищожени. Видният френски историк Шарл Лавроа прави посещение в Русия и се среща с ак. Тарле, който е трябвало да покаже историческите ценности, проф. Лавроа възкликнал „Вашата революция е била по-умна от нашата”, защото целият архив на френската революция е бил унищожен. Историята на средновековието е свързана най-вече с католическата църква. Епитетите за Средновековието са най-силни през 18 век – векът на Просвещението, времето преди и след френската буржоазна революция. Френските енциклопедисти дават отрицателното си мнение – Луи Дьо Жокюр – „Средновековието това са вековете на невежеството, защото то било тъй жестоко, защото народът не можел да чете.” Хегел – „Средновековието е епоха на тъмно, мрачно, духовно минало”. /Тържество на черната нощ/ Времето на безкрайната лъжа, времето на безкрайното господство на църквата”.

18 век започва едно възходящо развитие на капитализма и формиране на буржоазията. От тук водят началото си отрицанията на Средновековието. През 19-20 в. започва времето на реабилитирането на Средновековието. Голяма роля играе историческата школа Фридрих Енгелс. Той прави значим опит в тази насока като един необходим етап в човешкото развитие. Насочва се към една борба с нихилистичното отношение към Средновековието. Това отношение е израз на виждане, че Средновековието е прекъсване на историческото развитие в резултат на варварството. Това отношение проличава в един афоризъм – „Всяко време си има своето Средновековие”. Този афоризъм представлява най-ярък израз на омразата към този период. Тази омраза започва да се насажда още от 15 век от историците-хуманисти, които демонстрират отрицание към Средновековието. То се насажда още и от дейците на реформацията, Просвещението – за тях Средновековието е симвал на насилие и господство на феодален партикуларизъм (различия), време на жестокост и умствен упадът, върховно мракобесие. Това са неща предоставени на щедрата Античност. Всъщност Средновековието има своята роля на двигател в историческото развитие. За да разкрием тази роля трябва да посочим, че през Средновековието е на лица прогрес. Трябва да посочим напредъка и достиженията във времето на Средновековието. Преди всичко трябва да отбележим, че Средновековието е най-важният фактор за разширяване на културната география на Европа. Именно през Средновековието се извършва въвличането на най-широк кръг от народи, етнически групи, в изграждането на собствена културна идентичност върху основата на християнството. Имало няколко огнища на цивилизация - /Егейския свят/ на западно латинската писменост и литература на източно славянската цивилизация – една от най-големите постижения. През 9 в. се създават литературни ценности на говорими езици на други народи – англосаксонска, френска немска. Благодарение на църквата се разпространява християнското учение, нравственост, битова култура. Средновековието откри манастирите, превърна ги в място за свято поклонение, книжовност... Църквата създаде широка система на обучение, достъпна за всички слоеве от населението за обучение на четмо и писмо до висшата премъдрост на божието слово. Европейският университет е роден през Средновековието. Университет през Средновековието създава триединството: царство – църква – университет. Духовната свобода и независимост е дало повод на учения Босций Далийски 13 в.: „Интелектуалецът е повече от княз, повече от крал”.

Книгата е онова явление, която обновява духовно Европа. Това става замяната на трудно обработения пергамент с хартията. Открива се книгопечатането /Йофан Гутенберг/.

Именно тук се ражда и хуманизмът, Ренесанса, Реформацията възникват в условията на Средновековието.

Европа е възникнала през Средновековието – Англия, Чехия, Испания...

Средновековието е епоха, която формира характерни черти на националната общност – единен и общ език, обща религия, единна църква, акцентирана върху национални светци, обща политическа съдба и национално съзнание. Средновековните етнически общности доведоха до консолидиране на етническите родове и племена до формиране на народностите и се появиха нациите. Средновековият човек се откъсва от рода и племето и изгражда една нова организация.

През Средновековието друг важен момент, белег за просперитет е техническия напредък. Ние го свързваме с различи нововъведения в стопанската сфера, военната, домашния живот. Той се чувства съществено в Западна Европа. Във Франция – оръжие, в Англия – вълнено-текстилна промишленост. Робската сила вече е заменена. Работната ръка се заменя с впрегатната и механична сила. Водата станала вторият голям естествен източник на енергия. Това е най-големото техническо постижение през Средновековието. Тепавицата и воденицата са тези постижения на Средновековието 13-14, водата се използва за обработка на желязото. Механичната сила се използва чрез колелото – вятърна мелница, превоз, корабоплаване. Механическия часовник, печатната преса, металната камбана, порцелана, желязото, очилата, каминната печка, каретата се появяват през Средновековието. Каминните въглища са открити през 11 в. Уличното осветление се появило 15 в. в Лондон.

Във военното дело – фуртификационната система (укрепителна), крепости, валове, ровове, защитни съоръжения, арбалета. В Европа лъка е бил възприет от Азия. Барута, огнестрелното оръжие, артилерията, гръцкия огън.

Рудодобива и обработката на желязото е дело на Средновековието. Градовете също възникват тогава. Ренесанса – основание за духовен напредък. Без Средновековието съвременната европейска култура би изглеждала много бедна. Съвременната философска наука би била проста без Бруно. Изкуството и живописта без Давинчи, Рафаело, Микеланджело, Рембранд. Съвременните архитекти – Св. Петър, Св. Павел, Св. Стефан, Виена, Катедралата в Кьолн. ВГО са дело на Средновековието.

За 36 години в резултат на ВГО са открити 2/3 от земната повърхност, търговците се обогатяват с 6 пъти повече територия и нови култури – канела, червен пипер, тютюн. Средновековието е пуснало дълбоки корени, и днес има белези на Средновековието в различни държави. И днес то оказва въздействие в Иран, Ирак, Афганистан, Латинска Америка в тези страни са силни традициите в политиката, културата. В напреднали държави като Испания, Португалия, Англия, Франция са запазени редица принципи в политиката и родовото съсловие.

От всичко това за приносът на Средновековието по посока на прогреса, но най-главният факт в човешката история между 4 и 15 век, е раждането и утвърждаването на Европа, която заела властващо положение сред другите континенти. Средновековието това е епохата на раждането на Европа.



Средновековието – същност, съдържание, хронологизация на средновековната история
1922 г. в Америка се създава академия по средновековие, работят 1500 души историци, занимаващи се със Средновековие! Америка не е преживяла Средновековие. Тя е твърде млада, открита е 17 век.
1. Същност – историческото Средновековие е относително самостоятелен клон на общата история на човечеството. Тя представлява един от основните раздели. Историята на Средновековието пресъздава миналото на обществото при феодализма, тя реконструира отношението между хората в стопанския живот, в политическото развитие, бита, религията, културата. Тя отразява еволюцията на народите, но не се представя механичен сбор от изолирани структури, а като единен социален организъм, като специфична обществена система, като световно историческо явление. Обект на внимание е човекът – като единен социален организъм, с неговото съзнание, поведение, стремежи.

Френският историк Огюст Тиери – „истинският историк трябва да обича хората като хора независимо от тяхната слава и положение...” Човекът е главното действащо лице в историята. Средновековната история е история на феодалното общество. В научната литература се дават много различни определения за това. Френският историк Жак Льо Гоф определя историята като научна конструкция от документи за обясняване на миналото. Немският историк Фридрих Майнеке обяснява историята като богослужение в най-широк смисъл на думата. Един от най-важните, на която хуманитарната наука трябва да даде е предмета на изследване.

2. Предмет на историята на феодализма. Същностна характеристика на Средновековното общество. Хронологично групиране на феодалната общност. Дефиниране на вътрешна присъща характеристика на феовалната общност.

Предметът е да обхване миналото на човечеството, тенденциите на развитие, единството и разнообразието в епохата на феодализма. В исторически различни школи и направления налагат концепция за Средновековието като епоха през която възниква и се развива нов тип цивилизация, нов начин на живот, нова култура, нова ценностна система. Средновековието се разглежда като един непознат свят, който има неповторима особеност, който е разтърсван от противоречия, но един по пътя към прогреса, но този път е неравномерен, той протича с различни темпове. Средновековието се явява свързано звено в монолитно цяло стария свят и новото време. То наследява постиженията в Гръко-Римската дейност и внася своя дял в духовното съкровище на човечеството за победата и просперитета за епохата, която идва след него. Това води до налагане на различни мнения в средновековната история. Една от най-ранните дефиниции за предмета на историята на италианския мислител Джан Батиста Вико 1668 – 1754 г. Според него общата история не е история на всички народи, а наука за общите закони, които лежат в основата на развитието на всички народи. Той развива концепцията за три степенно развитие на обществото, епоха на боговете, героите и хората. Френските историци Ланглуа, Сеньобос разглеждат историята като верига от безспорни и очевидни факти в която вериге всеки факт е причина и следствие. В учебника по ОП в Московския университет Средновековието се определя като епоха на възникване и развитие на феодална социално историяческа формация. Това определение е прекалено социално и абстрактно. Предметът на историята на средновековието не обхваща единствено зараждането, развитието на феодализма като обществено явление. Предметът на историята на Средновековието включва феодалния начин на производство – производителни сили и производствени отношения. Той включва на хората на труда – селяни, занаятчии, икономисти. Включва формите на обществено и феодално образувание.

Науката, която изучава историята на Средновековието се нарича медиевистика – medii aevi /средновековие medius aevum /средновековие/

Широко употребен термин Средновековие се среща в 15 в.; в активно обръщение той става през 17 в. – тогава Георг Форн (1620 – 1670) и Кристоф Целер (1638 – 1707), които смятали историята за триделна, аргументират концепцията си: античност – средновековие – новото време. Кристоф Целев написва История в три части.

Медиевистика – едни историци считат, че тя е област от исторически науки, изучаваща историята на Средновековието в Западна Европа и у всички народи, преминали през етапа на феодализма. Други я определят като раздел от историческа наука, изучаваща Западна Европа и други райони на света. Трети я определят като дял от историческа наука, която се занимава в периода 5 – 17 в. в западно европейските страни.

По принцип тези постановки са правилни и не могат да са оспорвани, но те са и еднопосочни и не отстъпват на богатото съдържание на медиевистиката. Тя е част от историческата наука, която включва в по-широк обхват особените характеристики на Средновековната история. В тези постановки не се разкриват обстоятелства че медиевистиката не изучава феодализма, заради самия феодализъм, а напротив, тя има свои съвременни аспекти. Освен това не се разкрива, че тя изследва съвременните национални истории. За пръв път понятието средни векове е употребено от епископ Джовани Андреа Буси, обл. Алерия; в 1469 г. той произнася реч в чест на годишнина на смъртта на немския философ теолог Николай Козански. Той цитира, че Козански съхранява както древна, средновековна, така и съвременна. По-късно този термин е употребен и от Кристоф Целер.

Един от най-сложния проблем на общата история са проблемите с хронологизацията и периодизацията. За пръв път през 15 в. тя е отделена като самостоятелно обособен период, настъпил след падането на западна Римска империя (1476) под ударите на варварите. Тази периодизация продължава да бъде възприемана от историята.

Първият учен хуманист, който очертал относително граници на средновековието е Флавио Биондо (1392-1464). Той пише труд История на падането на Римската империя, написана в три декади. Той записва изложения на събитията през средновековието до 1440 г. Той определя 6 р. на Средновековието. По такъв начин той очертава граници на средновековната епоха в рамките в която се определя традиционно от историците и в наши дни.

Трябва да отбележим, че началото и края на средновековието все още не е разрешен цялостно в историографията. Според едни историци започва с въвеждането на християнството като официална религия през 325 г. Други историци считат, че започва от преместването от Рим във Византион през 330 г. Трети мислят, че Великото преселение на народите започва с движението на хуните от Азия към Европа през 375 г. Общо прието е, че с падането на Западна Римска империя започва Средновековната история.

По отношение на края между Средновековието и Новото време, Средновековието завършва с откриването на Америка 1492 г., за други края на Средновековието се определя с падането на Цариград 1453 г., трети приемат началото на Реформацията в Германия през 16 в. 1517 г. Друга група смятат за край 1500 г. Дълго време в историографията се налага становището, че завършването на Средновековието е през 17 в. в Нидерландската и Английската революции.

Някои историци не приемат унифицираната периодизация да важи за всички народи. Шарл Паре счита, че не може да има такава периодизация. Според него начало на Средновековие започва в началото на 9 в.
14 – 15 в. е време, когато започва кризата на феодализма.

Европа се е родила 4-15 век от религиозни културни общности, цивилизации и т.н. Има вътрешна периодизация на средните векове: В Московския учебник всъщност е една периодизация установена в редица европейски университет наложена от проф. Тандеуш Мантоефел. Приема се за начало на Средновековието 476 г. падането на Рим, а за край 1648 г.

І. Ранно Средновековие – 5 до ср. 11 в.

ІІ. Развит феодализъм - 11 края на 15 в.

ІІІ. Разлагане на феодализма – 16 първата половина на 17 в.

Характерно за Т.М. е, че той не включва само Европа, но и Азия. Тази периодизация е отхвърлена, в нея липсва съгласуваност в научно отношение, затова на нейно място е приета вътрешна периодизация, която отрича историческата картина през средновековието.

Дълго време имаше ранно средновековие – 5-9 век; същинско средновековие и късно средновековие.

Не ранно средновековие, а установяване на феодализма, не същинско, а подем на феодализма, не късно средновековие, а упадът на феодализма. Това отразява социалните процеси и явления през отделните етапи на развитието през средновековието.

3. Хронологизация – възникват и други трудности, често периодизацията се подчинява на европоцентризма и изтокоцентризма (постиженията). Това не бива да става – има различия в Европейското и Азиатското средновековие. За Европа приемаме рамки 476 до 15 в. В различните континенти средновековието протича в различни хронологични граници. Например Азия – докато за Европа има точно определени граници в Азия не е така. В Китай установяването на феодализма се отнася към първото възстание 842 г. В Индия се отнася към 6 – 5 в. пр. н. е. В Япония – 645 год., Арабия – 7 в., Европа – 5 в., 4 в. – Византия. В Европа цялостно 4 – 9 в., а в Азия – имаме различия.

Следователно зараждането на феодализма относително протича векове по-рано. Историята на Средновековието има световно исторически характер, има всеобхватен универсален характер и той най-ярко присъства при Европейското средновековие, освен това в конкретната обстановка на двата континента има разлика при условията, при които се налага и протича средновековието. В Азия има несъответствия в хронологическите процеси. Има различия по отношение на началото и края на средновековието в Азия и Европа. За такива разнообразия говорим за различните страни, но в Европа е наложена общоприета схема.



Преход. Осъществяване на средновековието.

Генезис на феодализма

Проблема за прехода към феодализма. Как се осъществява? Този въпрос на страните от западна Европа към феодалната формация се разглежда в историята от различни аспекти. Едни разглеждат прехода към Средновековието като закономерен резултат от падането на западната Римска империя. Други го разглеждат преход към средновековието като следствие от неблагоприятното външно положение на Римската империя. Трети го разглеждат като последица от варварското нашествие, последните от превеса от силите на варварите. Някои медиевисти го определят като социална революция. Пети определят прехода като политически преврат. Освен тези становища по отношение същността в историографията съществуват и други отношения. Въпросът е кога започва прехода към Средновековието. Едни считат, че от 4 в. нататък не се говори за робовладелски строй. Следователно от 4 век започна установяване на феодалният строй.

Други историци считат, че началото на прехода трябва да се търси в недрата на късната Римска империя са налице симптомите на прехода: укрепване на дребното самостоятелно стопанство. Четвърти географоисторици мислят, че преходът започва след варварските завоевания.

Тезата за закономерният характер на прехода към феодализма се защитава от западно европейските класически школи – ист. Джоунс, Сандърс Хейуд. Те защитават тази теза за закономерността на прехода. Съществува и критика по тази тема от едни, а от други, които говорят за приемственост, те също са привърженици. А за тезата, че общ. на късната римска империя, тя се отхвърля от историците медиевисти. През късната Римска империя говорим за преход от робовладелски към феодален строй. Тезата сочи, че се зараждат феодални елементи, но не и раждане на феодализма.

Наличието на робовладелството не позволява налагането на феодални отношения.

Друг въпрос е защо рухна римската империя, робовладелския строй и отстъпи ли място на феодализма. Салвиан Хероним пише за присъединяване на варварите доброволно или насила става по отношение на близки на варварите, които присъединяват робите към себе си.

Тезата за рухването на Римската империя е: Тя рухна под натиска на варварите, защото варварските племена изживяваха своя родово общинен строй, от нов икономически и политически строй, а римската империя се нуждаеше от нова социално икономическа структура. Падането на римската империя не може да се разглежда като преврат, следователно остава, че преходът към Средновековието е резултат на една специфична своеобразна социална революция. Това е така. 1. Особеност са – тя е обусловена от вътрешни противоречия в римската и варварската общност. 2. В нея липсва водеща класа, способна да установи политическо господство. 3. В хода на революцията се формират нови икономически отношения и антагонистичните класи на новото общество. В тази революция участват свободни общинници, варвари и частично свободни селяни в периферията на римската империя. 4. Тази революция ликвидира политическата надстройка. 5. Тя се характеризира с продължителност. 6. Тя ликвидира робовладелските отношения, но не ги заменя веднага феодалните отношения. 7. Главната задача на тази революция се изпълнява в 6-7 в. с възникването на ранно феодалната държава, а окончателно задачата на тази специфична революция се реши с утвърждаването на феодалните отношения 9-11 век.
Йордан Николов – І, ІІ, ІІІ т.

История на средните векове



Поява на феодализма
Проблемът за генезиса на феодализма се разяснява от различните медиевистки школи от Италия, Франция, Англия, Русия, САЩ. Една част от изследванията медиевистите обръщат внимание на политическата същност на феодализма, а други върху правно-юридическите аспекти, върху правните функции, а трета група медиевисти разглеждат комплексният характер на феодализма. Всички тези мнения показват сложността на феодализма, те разкриват и различния начин на мислене на представителите на различните школи, разкриват, че научната медиевистка наука не е достигнала до единно схващане на медиевистката дисциплина. В научната литература е натрупан материал по отношение на феодализма. Два са основните дяла:

1. Изследванията на медиевистите, които започват през епохата на Възраждането и до началото на 18 в. Сега се натрупват знания и опит в изследванията на феодализма.

2. Началото на 18 в. 0 до наши дни е вторият етап за феодализма и генезиса му. Той се характеризира със създаване на теории в епохата на Рационализма и Просвещението, възникват и се формират концепции и теории за генезиса на феодализма.
Просвещение и Рационализъм

Първите опити в тази насока не довеждат до формиране на цялостна концепсия, но в епохата на Просвещението се дават приноси за компонентите на феодалната общностна система – Волтер, Монтескьо, Гиба; Романтичната историопис издига на пиедестал Средновековната епоха, идеализира я и привържениците на тази романтична история считат, че феодализмът е продукт на немския народ и историческото развитие на германските племена. Но те не са в състояние да откроят същинската особеност на феодализма. Характерно за нея са, че се създават самостоятелно учения за същността на феодално, но акцентират върху политическия строй на тази обществена система. Своя концепция за феодалната обосновка френския историк Франсоа Гизо (1787 – 1874). Той прави един от първите опити да представят характерна феодално разкриване най-характерни черти на системата. Той отбелязва основния характер на поземлената собственост, йерархичната структура на държавната организация е изграждане на базата на ленната система като най-важната черта Гизо определя разпокъсването на върховната власт и разделение на едропоземлено деление. Тогава се запазили римските традиции станало е възможно чрез правото, мунициите и чрез християнството. Интернационални възгледи изразява и немския историк Георг Маурер (1790-1872). Той написал 4 том труд върху историята на общинната структура. Той проследява феодалното имение, на селското стопанство и на тази основа развива учението за феодализма и феодалното обществено явление. Той приема общината като традиционна фирма на управление.

Георг Вайц е представител на историко-правната школа в немската историография. Той проучва генезиса на основните феодални институции и разкриват поземлената и лична зависимост на селяните. Най-голямата роля за изграждане на отделните институции играе частното право. Той анализира правните институции; бенефициите, поземлените дарения и търси в тези си влиянието на немското право.

Паул Рот (1820 – 1892) той е свързан с правната медиевистка школа в България. Той разглежда феодализма като тържество на частноправните тенденции на частните институции.

Той счита, че във френската общност феодализмът като социален преврат започва при Карл Велики и завършил при Карл ІІ Плешиви. Ярка фигура в медиевистиката е Фюстел Дьо Куланж (1830 – 1889) е представител на т.нар. синтетична школа. Той представя най-интересните концепции. Той отхвърля концепцията за революционния преход към феодализма и изразява тезата, че заражда феодализма в Европа, е всъщност преустройка на късноримски институции. Той заявява, че европейската цивилизация е резервирана от определението стопански фактори. След германците съществува т.нар. семейство и земята е била собственост и на голямото семейство и на общината. Правейки характеристика на феодализма, той посочва васално-ленните отношения – йерархични отношения, сеньорията.

Инама Щернег – автор на тритомната немска история, който обяснява феодализма с ядрото земевладение. С неговия натурален характер и разкрива стопанска основа на феодалната общностна система. Той дава пълно описание на ядрото земевладение и механизма на организация. За него феодалното явление е основна клетка на феодализма.

Алфонс Допш – атакува мнението за феодализма като общностна икономическа формация и тезата за закономерната характеристика на общностното развитие е теорията за концепцията на базата на античността и развива и Средновековието.

Максим Ковалевски – разглежда феодализма като акцентира върху политиката и икономиката като аспект, като политически и икономически строй, основан върху земевладението. Акцентира върху васално-ленната система, която се характеризира с разпокъсаност и е свързана с властта.

Павел Виногравов – той акцентира върху политическия живот, „Трудно може политическият строй да се дефинира”, но прави опит и заявява, че феодализма трябва да се разглежда като власт на едрите земевладелци. Търсейки корените в генезиса той установява взаимовладенията на римските и германските елементи при формиране на новата феодална общностна система и стига до извода за взаимно проникване на двата фактора във форма на феодализма.

Жак Флакх – представя феодализма като система от лични връзки и се заражда като социална система и са налице проявите на различни форми на общностни връзки. Те са резултат от потребността на хората, от защитата и покровителството. Това проличава в сеньорналният режим (10 – 11 в.).

Най-голяма роля е изиграл Марк Блок (1886 – 1944). През 30-те години на 20 век заедно с Люсиен Февр създава историческата школа „Янале”, която се насочва към преустройството на историческата наука. Изиграва голяма роля в европейската историография.

Феодалното общество – система от взаимносвързани и взаимнофункциониращи институции – за него феодализма е социален феномен, който има допирни точки в разлагането в стратегията на света. Той съпоставя феодализма в Европа и феодализма в Азия, като търси типологическа близост.

Американската историография установява феодализма като васално-ленни отношения, утвърждава и акцентира преди всичко върху феодализма като метод на управление. Това не е управление между владетели и подчинени, между държава и граждани, а се свежда до сеньори и васали. Най-голямата черта на феодализма се посочва като политико-юридическа система.

Терминът феодализъм се отнася само за Европа считат някои американци медиевисти, но не и за Азия.

В историографията се отчитат специфични черти и особено в арабският халифат, но не се застъпват единни схващания.

Можем да обобщим, че генезиса на феодализма в медиевистиката се оформят приблизителни теории.

І. Германистическа – създадена е от граф Анри Дьо Буленвилие – меровинги и каровинги. Обуславя мисълта, че свободата е привилегия на аристокрацията. Той акцентира върху завоюването на Галия от франките – те установяват феодализма, а галите са били лишени от права върху собствеността. Галите станали управлявани, а франките управляващи. Това било узаконено от Карл Велики. Феодализма е резултат от германските завоевания и техните потомци французите. В началото на 19 век се наложила, но историците не се съгласяват с теорията и противник бил Абат Жан Дюбо.

ІІ. Романистическа – Жан Дюбо 18 век. Според тази теория до 10 век във Франция и Западна Европа е налице развитие на римските традиции, а именно гало-римското население.

ІІІ. Континуитета – Фюстел Дьо Куланж, А. Допш, Херман, Обен, Анри и Пиер не прекъсват развитието на римските и германските традиции. Римските контакти с германския свят протичат мирно с взаимно проникване и се наследяват културни ценности. Средновековието се подготвя още през античността. Тази типология всъщност издига идеята за единството на западните народи.

ІV. Синтезна – според привържениците феодализма е резултат от произхода на взаимно разлагащите се робовладелци, късноримски отношения и първобитно общинните отношения в германското общество.

Според Марк Блок феодализмът е резултат от модификация и адаптация на старите порядки.

V. Марксическа – феодализмът е резултат от противоречията, развиващи се между производителните сили и производствените отношения в късноримското и друго германско общество. То е резултат от формирането на нови производствени отношения от синтеза на отношенията.



Типология на феодализма
Като общинно явление означава да се извърши систематично класификация на основните типове и форми. Да се разглеждат главни структури на феодалната система. Разкриват се и основни черти на феодалната общинска икономическа система. Очертават се своеобразия на континента. Налице са три основни пътя за типологизация на генезиса на феодализма.

І. Появата на феодализъм върху основата на синтеза на феодалната елинистична връзка в робовладението и в родовообщинния строй, така върви феодализма във Византия, в Галия, в славянските племена. Синтезният път протича в процеса на възникване на зависимите селяни - западната централизация и държавния департамент.

ІІ. Генезис на феодализма на базата на робовладелската система – изваждат се във варварските кралства и възникнали върху развалините на Западната римска империя. Характерното тук е, че дълго време се запазва елинизацията на робовладелския строй и взаимоотношенията в икономиката и социалния живот.

ІІІ. Формирането на феодалното общинно отношение въз основа на социалната икономическа система на варварите, на базата на родовите порядки, като се прескача робовладението. Тук липсва синтез между римските и робовладелските порядки. То е извършено като германски тип феодализъм (славянски).



Понятийно категориален апарат

на средновековната история
Всеки клон на хуманните науки борави със свои специфичен речников фонд, чрез който се представят историческите теории. Този апарат се разработва и систематизира, обновява се, налага се поради непрекъснатото развитие на историографията и разширяване на понятийната база.

Исторически справочник 2 том – Йордан Николов

В историографията са правени опити да се структурират понятията. На тази основа термините, с които борави средновековната история се разделят на специфични, тясно-медиевистични, медиевистика, феодализъм, сеньория, инвеститора, имунитет, васалитет, майорат, държава, цивилизация, аристокрация.

Феодализъм – произтича от немски „феодализмус” и френските феодали feodalisuius feodalite

За първи път феодал и феодализъм са употребени от Булемвилие. Според Шарл Парен феодализъм във френския език загубва значението си. За обозначаване на феодализма се използват понятията сеньориален режим, но те не са равностойни, не отговарят на същността му и считат, че феодализъм трябва да бъде заменено с феодален комплекс и система. Феодализъм разкрива същността на общностната система.



Феод – произтича от френски fehud в превод „добитък”, „имущество”

feodum – владение, земя

Във френския език се превежда с fied.

В последния феодализъм придобива многоаспектно съдържание – длъжност, задължение на селянина срещу земята, предоставена му да му носи доход.



Сеньория – поземлен комплекс, собственост под формата на дом, стопанство, поминък, обслужван от селяни.

Сеньор – късно латинска дума; възрастен човек (45-60 годишен), много стар човек и старши на старшите. Към средновековието той означава собственик на сеньория.

Делят се на две групи:

1. Дук – папи, архиепископи, абати.

2. Светски – графове, барони и лордове.

Върховният сеньор се нарича сюзерен.

Между едрите и подчинените им сеньори се установяват васални отношения.



Васалитет – слуга, немска дума.

Система на зависимост на едри феодали от други. Едрите феодали използват в зависимост от върховния сюзерен, от когото получават земя и власт срещу определени задължения. Той получава своите регламентирани мерсенски капитуларит – Карл Плешиви (всеки свободен човек в кралството да има сеньор). Налагането на васалитета става чрез обред, съпътстван от клетва за вярност и се създава сложна йерархическа структура.



Инвеститура – лат. investito (обличам тържествено) в средновековието инвеститора се нарича тържествена процедура при връчване на йерархическа степен. Тя се извършва чрез специален обред, съпроводен с .......... . Църковната инвеститура включва предаване на скиптър и пръстен плюс поземлена собственост.

Имунитет - Това е специфична форма на абсолютна власт на феодалния собственик върху територията, която владее и населението, което живее на тази собственост (imunitas) освобождаване, неприкосновеност. Краля освобождава от задължения населението и му дава право да прилага съдебна и изпълнителна власт на даден феодал. При меровингите възниква за първи път франкската държава. Феодалът изпълнявал задълженията си към централната власт, не били допущани бирници в неговите имения.

Майорай – Майор, старши. Система на наследяване имуществото на починалия феодал от първородните синове и дъщери. Майората се наложил в резултат на стремежа на феодала да предава наследството си. Майорат е термин за преминаване на наследството в рода.

Алод – Франкската дума alodis (владение) възникнало във времето с прерастването на земевладелската община в съседско-териториална община. Алод означава движимо и недвижимо имущество с ограничено право на наследство.

Феодална държава – Разглежда се в историографията от различни школи. Идеализира се ролята й в историята. Абсолютизира монархичната форма на управление.

Периодизация – социален икономически строй на феодалното общество, социални държави, породени от този строй, определена характеристика и функциите на правната надстройка на феодалното общество.

Феодалната държава приема различни форми. В раннофеодалният период феодалната държава се изявява във формата на крупни нестабилни държавни обединения (империята на Карл Велики).

10 – 13 век - израз на държавата като нездраво обединение са древните политически обединени княжества и херцогства – били самостоятелни или под властта на краля, но през раннофеодалния период тази власт е слаба. Феодалната раздробеност дава отпечатък върху характера на държавната организация.

13 – 15 век – настават промени в църковната организация на западната централа на държавата във форма на съгласувана монархия, характеризира се със силна кралска власт и съсловни представителни органи.

15 век – началото на абсолютната монархия. Засилване на кралската власт, силно развитие на бюрократичната система, преминаване на местното самоуправление. Налице е специфика (Англия) същинско съсловно представителство – парламент – подчинен на краля.

10 – 11 век – окончателно се налагат средновековни феодални общинни отношения в Западна Европа, но обстановката е несигурна. В периода на феодалната държава е прикрепено ВПН, но продължават набезите на феодалната държава. Появяват се нови държави, а други изчезват. Предимно възникват варварските държави на готите, лангобардите, ютите, англосаксите и т.н.

Ранно феодална държава е монархическа държавна система на управление, появява се под различни форми – кралство, емират, халифат, херцогство.



Кралство – независимост на върховната власт и децентрализация на новаторските тенденции. Властта на краля имало формален характер във Франция и Германия.

В ранното средновековие се позволяват политически консолидации, поради което се появяват нови държави.

10-11 век – Перинейския п-ов Астурия (в основата на Испания).

В този период в Европа се създават условия за формиране на народности. Характеризират се с полуостровна степен на организация, единство, сплотеност, промени в езика, създаване на държавна общност, обща душевност, бит и култура.

Възникват три основни етнически клона, поставя се началото на нови народностни групи:

- романоезични – италианци, испанци и французи;

- германоезически клон – немци, англичани, белгийци, шведи и датчани;

- славяноезични – български, сръбски, хърватски, чешки, украински, белоруски народности.



Извори за историята на средновековието
Медиевистите включват в структурата си три основни компонента, свързани с развитието й:

  • извори, изучаващи от изворози;

  • помощни исторически дискусии;

  • историография

Извори – съдържат в себе си необходимите фактологични материали за изясняване на научните проблеми и решаване задачите на медиевистиката. Представяне специфична информационна система със свои неповторими структури. Закодирани са началата на живота в социалните общества, етнически системи, идеологията, религията, битието, душевността, обичаите и идейно-емоционалния свят.

Изворът – като исторически източник представлява комуникативно средство, чрез което се установява контакт с извора с епохата наречена средни векове.

В по-широк смисъл на думата исторически извор е всеки един предмет и явление от миналото, което съдържа в себе си съвкупност от сведения за епохата си. Те са:

- директни;

- индиректни.

Извор за средновековие може да е и специфичен паметник (писмен и веществен). Отразяват отношение в обществото. Изворите се класифицират съобразно особеностите на обекта: любленски цели на веществени доказателства - бит, предмети, монети.

Писмени доказателства – хроники, анали, документи.

Лингвистични – данните за езика – географски имунитет, гопонимия, литература.

Самостоятелни извориизобразително изкуство, етнография.

Писмени извори – най-точно определящи феодалното общество:

- документи;

- юридически;

- повествователни.

Писмените са документални - публични актове, частни актове, доклади с административен характер. Юридическите – правдиви, записи на обичайното право на германските народи, концесии на гражданското и църковното право, юридически трактати. Повествователните – анали (летописи), хроники (биографии, жития, литературни произведения и фолклор).

Документалните и юридическите извори ни дават сведения за стопанската история, социалните и правни отношения. Повествователните извори ни дават сведения за политическа история на средните векове.

Към изворите трябва да се подхожда критично и да се сравняват с други извори. В тях се съдържа изворова доза обективизъм. Извършват се по класификация и време:

- извършват се за периода 5 – 10 век, свързани със събития заселването на германците на територията на бившата римска империя. Те се явяват единствените писмени извори за най-ранната феодална епоха. Те отразяват социални и икономически отношения. Регламентирани са глоби, наказания, отразяват равнището на производните сили, социална диференциация, как се изживяват родово общинните отношения. Те са в северногерманските народи. Характерно е за тях е, че са написани на латински и се наричат lex. Тези закони представляват записи на правно-юридически норми в хода на развитието на варварските общества. Те не оставят неизменни - в средните векове той се обогатява.

До нас са стигнали само малка част от ранните извори от средните векове. Други източници са актове на даренията, на покупко-продажби, завещания – ранно-феодални книги и грамоти – полиптини - описи на феодални имения (Абат Ирмином, Абатът от Сен Жарнен) капитуларни – сборници от грамоти и документи, а са копия не оригинали (на Карл Велики за именията). От тях проследява организацията на крупна феодална зависимост.

Аналите и хрониките са взаимни от Рим. Отразяват предания за заселване. Дават сведения за произхода на варварски племена.

Биографиите на епископи и крупни феодали – Аенхорд.

Жития на светци – научаваме за народния живот.

Народна поезия – дава сведения за културата на ранното средновековие – ирландският, англосаксонския епос на германските племена.

11 – 15 век – трактати, цехови статуи – отразяват търговските дела през периода, аграрната история; миниатюрни ръкописи; баремри. Отразяват сцени от занаятчийския и селскостопанския труд; земеделски описи – аграрната и социална история – „Книгата на страшния съд” – 100-те свитъка на земеделските земи в Централна Англия (инструкции, сметки, граждански хартии – вътрешни граждански организации, отношенията на сеньорите); „Йерусалимските асизи” – отразяват промените в социално-икономическото развитие на феодалното общество.

Ордонанси – кралски законодателство създадено на единство в юрисдикцията, укрепване на централната власт.

Протоколи, регистри от юридически учреждения, отрицателни имущества и социални отношения, какви са били финансите и полиците и ролята им.

Анали – градски анали – отрицанията на антифеодалните тенденции (13-15 век). Борбата на градовете със сеньорите.

Хроники – френски хроники, Сент-олбанската хроника, писани от рицари, граждани. Какво е било общото мнение за управлението и социални борби.

Извори за католическата църква и папството – була – по-големи грамоти; бреве – по-малки грамоти. Те се издават по повод. Характерно е за грамотите е, че отразяват църковните канони и католическите изповедания.

Трактати – отразяват нивото на научните знания в епохата на средновековието.

Изворознание – предмет на науката е да посочва методиката на работата на изворите.

Военната демокрация е крачка по пътя на държавното образование. Промените водят до превръщане на войната в поминък. В племенния съюз се обединяват англосаксонците, франките ....., тези съюзи са нетрайни военни обединения, но са последна стъпка в създадената държавна организация.




ВАРВАРСКИ ЗАВОЕВАНИЯ
Около ІІ в. сл. н. е. Свеви и Франки нахлуват в Северна Галия и трайно се заселват в територията Маркамани и Квади стигнали до Северна Италия дават сила и стремеж за грабеж на ценности и роби, по-късно и стремеж за територии. Колкото се задълбочава кризата в империята варварският натиск се засилва още повече. Империята намира начин да отблъсне натиска. Другият път е включен на варвари във войската на империята като наемници. В хода със сблъсъците варварите са били превръщани в наемници и военнопленници. При това положение, когато империята преживява криза отвътре, тя отслабва и е изправена пред рухване (Предвождане на германските и древните варварски племена по посока към римската територия западно през ІV век). Това е най-голямото придвижване на варварите е известно като ВПН.

Причините са предизвикани:

1. Задълбочаване на имуществото и социалното неравенство в средата на варварските племена, която е развита от производни сили.

2. ВПН се обуславя от стремежа на варварите към нова плячка.

3. Обуславя се от войната, която се превръща в постоянно занятие.

4. Римската империя с богатствата си е представена като притегателна сила, привличаща погледите на варварите.

5. ВПН е резервирана от нарастването на населението, поради преминаването на УАДНАЛ – началото на живот.

6. Натискът отвън на номадските племена от Азия са в движения, търсейки пасища за конниците си. Те влизат в конфликт с варварите и ги принуждават да изоставят териториите си. Придвижването на варварските племена от края на ІV до VІ век след новата ера се отличават от предишните придвижвания по мащабите и характеристиките. Характерно за преселението е участието на огромни варварски маси, което се придвижва на хиляди километри по цяла Европа, от друга страна кризата при робовладението. Римската империя се оказва неспособна да устои на натиска.

От ІІІ век империята в северозапада и при черноморието започва ВПН. Те започват да се присъединяват и към заселващите се от северните готи. Те принадлежат към източно-германските варварски групи, народи – различават се на множествени племена. Сготи римски писатели наричат всички племена. Те се намират в причерноморието. Наричат ги също така Скити. Готските племена, които живеят по река Днестър ги наричат Вест готи. Западни готи са по долното течение на Днепър и се наричат Ост готи или северни готи.

В средата на ІV в. те се обединяват в един племенен съюз. Начело застанал кралят на ост готите Ерманари. Този съюз бил създаден заради опасността идваща от изток. Били създадени и съюзи на Лемани – франки. В 375 г. вест готските племена преминават през Дунав и навлизат в територията на Римската държава. Империята се принудила да ги допусне и ги заселва като федерати в провинция Мизич. Скоро обаче разбрали, че са измамени. Те усетили робството върху себе си. Поради измамата вест готите се вдигнали във въстание на Балканския п-в, към него минали и войници от римската армия и колониите. Битката придобива масов характер, през 378 г. въстанниците в битката при Адрианопол са потушени. След тази победа въстанието се разпростира във всички области на Балканския п-в. Така на римското господство по Дунав и отвъд бил нанесен силен удар. В 382 г. Теодосий повалил въстанието. На участниците в него било позволено да се заселят отново. 395-та година отново се вдига въстание начело с Аларих, то обхванало цяла Галия и Илирия. Много от колониите в източната провинция в Мала Азия също се включват. Аларих снабдил войниците си с оръжие, заграбвайки римския кардинал.

В Рим варварите внасят паника, стигайки до Милано. Масово аристокрацията напуща Рим.

Стиликон с усилия успял да се справи с въстанието и да бъде спасен Рим, но това било за кратко, защото натистък довел до 24.08.410 г. сл. н.е. до падането на Рим под ударите на варварите. Това бил голям удар за Рим. След превземането на Рим вест готите се отправили към Южна Италия. Те преодоляли натиска на варварите, но в крайна сметка стигат до Южна и Западна Галия между река Луара и Гарона. Създават за пръв път варварска държава в територията на империята като федерати, но създават напълно независимо кралство със свой крал. Тулуза станала столица.

На територията на Римската империя създават своя държава и Вандалите. Началото на ІV в. германските племена виждали живот в Паномия. В V в. под натиска на хуните се отправят към Северна Африка (в Мароко, Алжир и Тунис). Те създават своя държава 439 г. с център Картаген. През 455 г. хуните завладяват Рим (Атила). Вандалското кралство просъществувало до 534 г.

След тези удари империята минала под властта на варварите. Последния римски император Ромул Аугустин бил прогонен от въстановените войски начело с Одоакър.

476 г. се смята за година на падането на Западната римска империя. Одоакър използвал функциите на владетел, но признал върховната власт на империята на изток. Това станало като Одоакър му изпратил скиптъра и кълбото. Държавата на Одоакър не просъществувала дълго. Положението му не било стабилно. До голяма степен се дължи на факта, че възникването на Централна империя, където позициите на аристократите били силни. Той не е имал възможност да се опре на тези сили. Той не е бил личност, която да респектира Рим и варварските поданици. Въз основа на принципа „разделяй и владей” настроил Теодорих (493 г. се срещнали в битка) против Рим. Одоакър бил разбит също от него, Италия била превзета и се създава Осготската държава на Теодорих. Теодорих е варварин, който се образовал в Рим, бил години заложник в Цариград. Непосредственият му допир с империята оказва влияние върху управлението. Осготската аристокрация се обединява с римската аристокрация.

Теодорих верен на императора върнал в робство всички, които избягали от господарите си. Той не разчитал на доверието на онеправданите. Отнасял се с пренебрежение с живеещите на територията на Римската империя, въпреки че покровителства римската класа, проявява недоволство, поради големите данъци, които налагал Теодорих. Аристокрацията недоволствала, защото не взема земите, които им се полагат. Възникналите проблеми между осготската и римската аристокрация и между осготската аристокрация и Теодорих също всява недоволство.

526 г. Теодорих умира. Оформят се две групи партии:

1 – Проримска – ратува за сближение и съюз с Византия.

2 – Осготската – за самостоятелна политика, за ограничение на едрото осготско земевладение.

Теодорих оставя две дъщери. По-голямата взела страната на проримската партия. Другата партия привлякла на своя страна по-малката дъщеря. След заговор по-голямата сестра е убита от по-малката. В отговор Византия се намесила в тези събития, изпратила армия начело с Велизарий и започнала 20-годишната война между Византия и Остготите. Особено се изостря отношението, когато начело в 541 г. на остготите застава Тотила. Идвайки на власт той започва нова политика, опира се на свободните осгготи, стабилизира държавата, създава щит срещу Византия. Едва след смъртта на Тотила, Византия успява да установи стария ред през 555 г.

568 г. Италия е била отвоювана от Византия от племето Лангоборди (дошли от Паномия) по времето на готската война лангобордите са били съюзници на Византия, но завладяването на Северното и Средното черноморие на Италия (Ламбардия и Тоскана). Лангобордите се заселили на големи семейства. Те са извършили конфискация на земите на римските робовладелци. Тази земя е била разделена на ланг. аристокрация и селяни. До 774 г. ланг. държава просъществувала. След това са били завладяни от франките при император Карл Велики.

Последици от рухването на Римската империя и варварски нашественици:

1. Варварските кралства станали основа върху, която се формират новите феодални държави, от които се зараждат нови народности в Европа.

2. Унищожени били старите робовладелски отношения и възникнала феодална обща формация в Европа:

- формиране на феодални отношения;

- дробните земи;

- възникване на общи институции.

Формирането не е станало в резерв на механическо завладяване, а на базата на синтез, който води до феодални отношения.

3. Ускорили, образуването на класи.

4. Родовоплеменни отношения отстранили класовите.

5. Възникване на варварски кралства, което изразило интересите на формиращата се феодална класа. Отличават се от империята дори и във военното си устройство, което не се гради върху наемната армия, а върху т.н. „опълчение”.

Кралската власт е ограничена от светската и духовната аристокрация.



Варварска държава. Франкска държава

Историята на франкската държава представлява същински пример за създаването на варварската държава. Тя е изиграла решителна роля през 5-9в. тя е свързана с историята на възникването на редица европейски държави- Франция, Италия, Германия.

Племето е германско варварско племе, образува се от няколко по-стари племена – хати, хамави, батави. Те се деляли на два клона- салически и ритуарски.

Салически- III в. – живели са по долния Рейн, а рилуарските на юг от салическите франки. В началото на 5в. западните държави влизат в съюз с Рим, като изграждат помощни воиски. През края на 5в. се издига франкско племе с водач Хловик от рода на меровингите, той именно успял да убедини франкските племена и да постигне началото на франкската държава и династията меровинги. Хлодвиг с настъпление тръгнал да завоюва Галия. В целите си той използвал могъщо средство- приемане на християнството като обединяваща религия, по римо-католически образец. Той получил подкрепата на гало-римското духовенство. Завоюването на Галия внесло коренна промяна в социалният строй на галските земи. Франкското завоевание довежда до ликвидиране на робовладелския строй и на последните остатъци от римска робовладелска държава.

Lex calica – салически закон, който се явява главен извор за изучаване на най - древната история на франките. Този закон представлява зборник от съдебни обичаи на салическите франки. Той е съставен в края на 5в. и началото на 6в. но към основния стар текст в последствие са добавени прибавки от следващите времена и така този зборник отразява не само старите обичаи, но той пртедставлява най-ценен източник от варварските обичаи. Според него в стопанската основа се изявява общината марка- колектив от земеделци, съседи, които са собственици на земята във всяко едно село. Те се разпореждат колективно. Общината марка която е основата стои и социалната организация. Тя представлява преходен етап от родовата община към частната собственост. Собственикът на земята е родът, селските земеделци са били членове на родовата община. Започва един преход на отслабване на родовите форми. Разселването върху новата територия ускорява процеса на социалната деференциация.

В салическите закони личат следите на родовите отношения, но отразяват упадъка на тези отношения. Сред членовете на родовата организация се забелязва и имуществената диференцияция. Рязане на глава например за шепа пръст- добавена по-късно. Старите франки е съществена т.н. глоба за различни случаи ( за убийство, за кражба...). устройването на франкската държава се усъвършенства в борбата между едрия земевладелец и свободния селянин. Тя имала централизиран характер, най-голяма административна единица станала графството. Начело стоял кралят и съсредоточил всички функции на държавен управител. По- късно това се загубва и функциите на държавен управител се заемат от едрата земевладелска аристокрация. Нараства икономическа зависимост. Така едрите земевладелци стават икономически и политически силни, а кралската власт отслабва. До голяма степен те успяват да децентрализират държавата, защото отделните едри земевладелци саизолирани по между си. Техните феодални земевладения са обособени, самозадоволяващи се. Западък междуособни войни между крупните аристократи и се стига до обособяване на франкската държава на три области:

1. Нестрия- с център Париж ( северозападна Галия)

2. Австразия

3. Бургундия


Засилва се политическото влияние на едрите земевладелци. През VІІ в. властта се съсредоточава в майордоми.

Първоначално майордомите( управители) са били представени на кралското дворцово управление, но кралските чиновници в 715 г. започват борби по между си кой да е главен майордом. Именно майордомите на Австразия обединяват трите области и полагат основата на една нова династия на каролингите. Обединяват се от Карл Мартел- управлява от715-741г. Идва на власт в момент на ужесточени вътрешни смутове и борби. Бил способен владетел и благородник и успял да разбие аристокрацията на Невстрия, Австразия и Бургундия и да ги обедини.

Аристокрацията на Невстрия и Бургундия влизат в съюз с испанските араби, за да започнат война срещу Карл Мартел. През 732 г. при Поатие е една от най- големите битки в ранното средновековие. Арабският пилководец Абдурахман бил убит от Карл и получил прозвището- Чукът. Целият обоз (м. Група превозни средства, с които се прекарват храни, боеприпаси и др. за войската.) на Абдурахман попаднал в ръцете на Карл. Като последица се появява и военната реформа.

Селяните са били отстранени от воиската. Създава се рицарска воискаот крупни и селски земевлделци и забогатялата част от свободното селяничество въвежда нова форма на основната поземлена реформа бенефиции.



Бенефиция – представлява средни и дребни владения които са давани за пожизнено ползване срещу земеделците да изпълняват военна служба. По- късно през края на ІV- нач. на X в. бенефиция започнала да се превръща в наследническо владение (феод). Тази реформа имала своите последици в живота на франксото общество, наложила нов слой- средните земевладения, които станали представители на конното опълчение. Реформата укрепва феодалната собственост, утвърждава връзките между дарителя и бенефициара т.е. това е началото на васалните връзки. Реформата довежда феодализма на франкско общество, съдейства за оформянето на феодално отношение.









Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница