Същност и видове източници на правото на ес източниците на правото на Съюза



Дата18.11.2017
Размер89.36 Kb.
Размер89.36 Kb.

СЪЩНОСТ И ВИДОВЕ ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО НА ЕС


  1. Източниците на правото на Съюза

Понятието „източник на правото“ има двойно значение: първоначалното значение на думата посочва основанието за възникване на правото, т.е. мотивите за създаване на правото. В този смисъл източник на правото на Съюза би означавала волята за запазване на мира и за създаване на една по-добра Европа по пътя на икономическата интеграция — двата елемента, които са основополагащи за съществуването на ЕС. В юридическия език обаче под понятието „източник на правото“ се разбират произходът и въплъщаването на правото в правни норми.

ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО НА СЪЮЗА:

1) ПЪРВИЧНО ПРАВО: Договорите за Съюза — Общи принципи на правото

2) МЕЖДУНАРОДНИ СПОРАЗУМЕНИЯ НА ЕС

3) ВТОРИЧНО ПРАВО: Законодателни актове Регламенти — Директиви — Решения; Незаконодателни актове Делегирани актове — Актове за изпълнение; Други правни актове Препоръки и становища — Междуинституционални споразумения —Резолюции, декларации, програми за действие

4) ОБЩИ ПРИНЦИПИ НА ПРАВОТО

5) СПОРАЗУМЕНИЯ МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ: Решения на Корепер — Международни споразумения

Първият източник на правото в този смисъл са учредителните договори на ЕС, включително приложенията, допълненията и протоколите към тях, както и последващите добавки и изменения към тях. Тези учредителни договори, както и приетите добавки и изменения преди всичко с Договорите от Маастрихт, Амстердам, Ница и Лисабон, както и различните договори за присъединяване, съдържат основните принципи на правото по отношение на целите, организацията и функционирането на ЕС, както и части от неговото стопанско право. По този начин те установяват конституционноправната уредба на ЕС, която институциитена Съюза следва да спазват в интерес на Съюза, като за целта са им делегирани съответните законодателни и административни правомощия. В качеството си на право, създадено пряко от самите държави-членки, на юридически език тези правни норми се наричат първично право на Съюза.



  1. ПРАВНИТЕ АКТОВЕ НА ЕС КАТО ВТОРИЧНО ПРАВО НА СЪЮЗА

Правото, създадено от институциите на ЕС посредством упражняване на възложените им правомощия, се нарича вторично право на Съюза. То представлява вторият важен източник на правото на ЕС.

То се състои от законодателни актове, делегирани актове, актове за изпълнение, както и други правни актове. „Законодателните актове“ представляват такива правни актове, които са приети по обикновената или специалната законодателна процедура (член 289 от ДФЕС). „Делегираните актове“ са незаконодателни актове с общо и задължително приложение, които могат да допълват или изменят определени несъществени елементи от даден законодателен акт. Това се извършва от Комисията, на която със законодателен акт трябва да бъде делегирано изрично правомощие за това. Съответният законодателен акт определя изрично целите, съдържанието, обхвата и продължителността на делегирането. Европейският парламент или Съветът могат да решат да оттеглят делегирането по всяко време. Освен това делегираният акт може да влезе в сила само ако в срок, определен със законодателния акт, Европейският парламент или Съветът не повдигнат възражения (член 290 от ДФЕС). „Актовете за изпълнение“ представляват изключение от принципа, според който държавите-членки предприемат всички необходими мерки за изпълнение на правно обвързващите актове на Съюза в съответствие с националните си разпоредби. Когато са необходими еднакви условия за изпълнение на правно обвързващите актове на Съюза, по правило тези актове предоставят изпълнителни правомощия на Комисията или, по изключение, на Съвета. При все това Европейският парламент и Съветът установяват предварително общите правила и принципи относно реда и условията за контрол от страна на държавите-членки върху упражняването на изпълнителните правомощия от страна на Комисията (член 291 от ДФЕС). И накрая, съществува цял набор от „други правни актове“, които предоставят на институциите на Съюза възможността да издават необвързващи становища и известия, които регулират или вътрешните дейности на ЕС или тези на неговите институции, както това става чрез взаимни споразумения или междуинституционални споразумения или чрез правилниците за дейността на институциите.

Тези правни актове могат да приемат различни форми. Най-важните средства за действие са изброени и дефинирани в списък (член 288 от ДФЕС). Като актове със задължителна сила те съдържат както общи и абстрактни правни норми, така и конкретни и индивидуални мерки. Освен това тази разпоредба предвижда издаването от институциите на Съюза на актове, които нямат задължителна сила. Този списък обаче не е изчерпателен. Напротив, има още редица други средства за действие, които не могат да бъдат класифицирани в списъка. Към тях се отнасят например резолюции, декларации, програми за действие или бели и зелени книги. Различните средства за действие се различават значително по отношение на реда за приемането им, правните последици от тях и кръга на адресатите. Поради това тези разлики ще бъдат разгледани по-нататък в отделна глава, посветена на „инструментариума“ на Съюза.

Създаването на вторичното право на Съюза е постепенен и постоянно развиващ се процес. С неговото приемане създаденото с учредителните договори първично право на Съюза се изпълва с живот и с течение на времето европейският правен ред се превръща в реалност и се усъвършенства.



  1. МЕЖДУНАРОДНИ СПОРАЗУМЕНИЯ НА ЕС

Този трети източник на правото е свързан с ролята на ЕС на международно равнище. Като един от ключовите фактори на световно равнище Европа не може да се ограничи до това да се занимава само със своите вътрешни работи, а трябва да полага усилия преди всичко и за своите икономически, социални и политически отношения с другите държави в света. За целта ЕС сключва с „държави, които не са членки“ на ЕС (т.нар. трети страни), както и с други международни организации международни споразумения, чието естество варира от договори за активно сътрудничество в областта на търговията, промишлеността, социалната политика или техниката до споразумения за търговията с определени продукти.

Необходимо е да бъдат посочени три вида споразумения на ЕС с трети държави:



  • Споразумения за асоцииране

Асоциирането далеч надхвърля уреждането на чисто търговски въпроси и включва тясно икономическо сътрудничество и широка финансова подкрепа от страна на ЕС за съответната страна (член 217 от ДФЕС). Може да се направи разграничение между три вида споразумения за асоцииране:

  • Споразумения за запазване на специалните отношения на някои държави-членки на ЕС с трети страни

Конкретна причина за създаването на споразуменията за асоцииране са по-специално неевропейските страни и територии, които като техни някогашни колонии са в особено тесни икономически отношения с Белгия, Дания, Франция, Италия, Нидерландия и Обединеното кралство. Тъй като въвеждането на единна митническа тарифа в ЕС значително би възпрепятствало търговията с тези територии, бяха необходими специални разпоредби. Целта на асоциирането е да съдейства за икономическото и социалното развитие на страните и териториите и да създаде тесни икономически връзки между тях и Съюза като цяло (член 198 от ДФЕС). Поради това съществуват редица преференциални разпоредби, които предоставят възможност за внос на стоки от тези страни и територии с намалени или нулеви митнически ставки. Финансовата и техническата помощ от страна на ЕС се осъществява посредством Европейския фонд за развитие. На практика най-важното споразумение е Споразумението за партньорство АКТБ—ЕС, което свързва ЕС със 70 държави в Африка, Карибите и Тихоокеанския басейн. Неотдавна това споразумение беше преобразувано в набор от споразумения за икономическо партньорство, които постепенно осигуряват на държавите от AKТБ свободен достъп до европейския вътрешен пазар.

  • Споразумение за подготовка за евентуално членство и за създаване на митнически съюз

Споразуменията за асоцииране също така се използват за подготовката за евентуално членство на дадена държава в ЕС. Те служат като подготвителен етап за членството, с който се цели сближаване на икономическите условия на страната кандидатка с тези на ЕС.

  • Споразумение за Европейското икономическо пространство (ЕИП)

Със Споразумението за ЕИП вътрешният пазар на ЕС се отваря за останалите държави-членки на Европейската асоциация за свободна търговия (Исландия, Лихтенщайн, Норвегия), а задължението за приемане на почти две трети от правото на Съюза е заложено като солидна основа за евентуално бъдещо членство на тези държави в ЕС. Целта е въз основа на достиженията на първичното и вторичното право на Съюза (т.нар. acquis communautaire) в рамките на ЕИП да се осъществява свободно движение на стоки, хора, услуги и капитали, да се установят еднакви правила в областта на конкуренцията и държавната помощ, както и да се задълбочи сътрудничеството в областта на хоризонталните и съпътстващите политики (напр. защита на околната среда, научноизследователска и развойна дейност, образование).

  • Споразумения за сътрудничество

За разлика от споразуменията за асоцииране споразуменията за сътрудничество нямат толкова широк обхват, тъй като те са насочени изцяло към интензивно икономическо сътрудничество.

На последно място ЕС също така има множество търговски споразумения с отделни трети страни, с групи от трети страни или в рамките на международни търговски организации в областта на митническата и търговската политика. Най-важните международни търговски споразумения са Споразумението за създаване на Световната търговска организация (СТО) и произтичащите от него многостранни търговски споразумения, сред които като най-важни трябва да бъдат посочени: Общото споразумение по митата и търговията (ГАТТ (1994), Антидъмпинговият кодекс и Кодексът за субсидиите, Общото споразумение по търговията с услуги (ГАТС), Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (Споразумението ТРИПС), както и Договореността относно правилата и процедурите за уреждане на спорове.

  1. ИЗТОЧНИЦИ НА НЕПИСАНОТО ПРАВО

Общото между изброените досега източници на правото на Европейския съюз е, че те представляват писаното право на Съюза. Като всеки друг правен ред и правният ред на ЕС не може да се състои само от писани норми, тъй като във всеки закон има празноти, които трябва да бъдат запълнени от неписаното право.

    1. Общи принципи на правото

Неписаните източници на правото на Съюза са преди всичко общите принципи на правото. Те представляват норми, които отразяват основните представи за право и справедливост, които трябва да бъдат зачитани във всеки правен ред. Писаното право на Съюза, което по същество урежда само икономически и социални въпроси, може да изпълни това изискване само отчасти, поради което общите принципи на правото представляват един от най-важните източници на правото на Съюза. Чрез тях наличните празноти могат да бъдат запълнени или действащото право да бъде доразвито чрез тълкуване в съответствие с принципа на справедливостта.

Реализирането на правните принципи се постига посредством правоприлагането, по-специално посредством практиката на Съда на Европейския съюз в контекста на възложената му задача „да осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на договорите“. ите от Машрек (Египет, Йордания, Ливан и Сирия), както и с Израел.

Ориентир за определяне на общите принципи на правото са преди всичко общите принципи на правото в правния ред на държавите-членки. Те предоставят общия контекст, въз основа на който на равнището на ЕС се изготвя правната норма, необходима за разрешаването на даден проблем.

Наред с конституционните принципи на независимостта, на пряката приложимост и на предимството на правото на Съюза тези общи принципи на правото включват и гарантирането на основните права, принципа на пропорционалността, принципа за защита на оправданите правни очаквания, принципа на правото на защита пред съд или принципа на отговорност на държавите-членки за нарушаване на правото на Съюза.



    1. Обичайно право

Неписаното право на Съюза включва и обичайното право. Под това понятие се разбира правото, което е установено посредством следваната практика и установените правни убеждения, което допълва или изменя първичното или вторичното право. По принцип се признава възможността за съществуването на такова обичайно право на Съюза. Налице са обаче значителни ограничения за действителното възникване на обичайно право в контекста на правото на Съюза. Първото ограничение произтича от съществуването на специална процедура за изменение на договорите (член 54 от ДЕС). Въпреки че тя не изключва напълно възникването на обичайно право, с нея се определят по-строги изисквания във връзка с доказването на съществуването на продължителна практика и съответните правни убеждения. Друго ограничение за създаването на обичайно право от институциите на Съюза произтича от факта, че основание за валидността на всяко действие на дадена институция могат да бъдат договорите, а не реалните действия или намерения на институциите за създаване на правни отношения. От това следва, че обичайно право с ранга на правото, заложено в договорите, в никакъв случай не може да бъде създавано от институциите на Съюза, а най-много от държавите-членки, и то само при спазване на посочените по-горе стриктни условия. Все пак при тълкуването на създадените от тези институции правни норми могат да се използват процедури и правни убеждения на институциите на Съюза, които при определени условия могат да променят правните последици и обхвата на съответния правен акт. Въпреки това и в този случай трябва да се вземат предвид произтичащите от първичното право предпоставки и ограничения.




Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница