Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън



страница2/12
Дата01.02.2017
Размер2.87 Mb.
Размер2.87 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

* * * * *

Регресията е важно терапевтично средство и е помогнала на много мои пациенти, които се върнаха в един или повече минали живота. Те извлякоха полза по много начини - чрез постигане на по-голямо себепознание, освобождаване от чувството за вина и от страха от смъртта, чрез нарастване на надеждата и чувството за свобода, дълбоко разбиране на Душата и усилване на чувството за единство с останалите. Неприятните лични проблеми, подобни на тези в току-що разгледаните случаи, често бяха облекчени или разрешени посредством изследването на минали прераждания.

Целта на регресията е да се достигне до онези травми от миналото, които продължават да причиняват разруха в нас­тоящето. Тя може да бъде придружена със силни емоции, дори болка, и все пак преживяването си струва, каквато и травма да бъде възобновена. Чудесата тук са рядкост. Дока­то някои хора лесно се освобождават от страховете и трево­гите си, при повечето пациенти е необходимо дълбокото познание и разбиране на материала да отлежат в подсъзнанието и постепенно, но неминуемо те достигат до по-пълно­ценен живот.

Естествено, изследването на миналия живот се базира върху концепцията за прераждането, според която Душата се преражда многократно във физическия свят, за да попад­не на благоприятни възможности за развитие по пътя към постигане на пълната си зрялост. Понеже в продължение на много години в работата си съм виждал на практика разкло­ненията на прераждането, вече нямам и най-малко съмнение в истинността му. Обаче имаше време, когато изпитвах дру­ги чувства.


2

Среща със самите себе си
Най-дългото пътуване

е пътуването навътре в нас.

На този, който е избрал своята съдба.

На този, който е започнал издирването

на източника на своето битие...

ДЪГ ХАМЪРСДЖОЛД, „преценки"

Стиховете на Шели, Кийтс и Уърдсуърд се въртяха в главата ми, докато се отдавах на това особено тайно удоволствие - самосъжалението. Работех монотонна работа, за да се издържам докато стана учител. Всеки ден пътувах от Род Айлънд, за да посещавам лекции, но бях песимистично настроен към бъдещето на образованието в САЩ, както и към сво­ето собствено бъдеще. Докато преминавах през затъпяващото образование, за да получа необходимата диплома, ученето ми изглеждаше все по-непривлекателно.

Завладя ме чувство на безпомощност. Ученето винаги ме е отвращавало, защото изпитвах силно желание да помагам на околните, но не виждах то да ми разкрива перспектива. Виждайки се като пионка в безсмислената игра на живота (изразът „жертва на съдбата“ ме ужасяваше още повече), прекарах много часове, размишлявайки над английската романтика и викторианските поети. В по-реа­листични моменти ясно осъзнавах, че едва ли бих могъл да се надявам, че ще помагам на останалите, като не мога да помогна дори на себе си. Вероятно имах нужда от консул­тация, но не можех да си я позволя поради мизерните ми студентски доходи. Безспорно за смяна на работата и дума не можеше да става.

Бях оскърбен, отегчен, разочарован и депресиран. И заклет атеист. Бях отхвърлил протестантската си религия, а в общи линии и всяка идея за съзнателна Вселена или за Бо­жествен ред. Твърдо продължавах да вярвам в това, което може да се види или почувства, и приемах възгледа си за реалистична и научна гледна точка.

За моя изненада, няколко от приятелите ми от колежа вярваха в прераждането. Те често говореха, че са живели и преди. Разкъсвах се между смеха и желанието да ги извадя от заблуждението им. Ако протестантското християнство не ми бе дало нищо, мисълта да преминавам от един безсмислен живот в друг ми се струваше още по-непривлекателна. Всъщност от тази мисъл ме побиха тръпки. Често след подобни дискусии за прераждането ставах още по-депресиран.

Късно една вечер мой събрат по нещастие от класа по поезия дръзко заяви, че Уилям Блейк е вярвал в преражда­нето. И подкрепи твърдението си със строфи от „Видения­та на дъщерите на Албион":



Кожи ми къде живеят забравените мисли,

Докато не ги повикаш?

Кажи ми къде живеят радостите стари

и старата любов?

А когато отново се завърнат в нощта

на забравеното минало,

тогава ще мога ли да прекося времето

и далечните пространства

и да донеса утеха в настоящата печал

и изпълнената с болка нощ?

Реших, че има някакъв заговор, когато на следващия ден по време на обяд друг мой приятел, който нямаше нищо общо с познавача на Блейк, насочи разговора ни към досадния списък на известни защитници на реинкарнацията. Преди да се извиня и да отнеса подноса в кухнята, научих, че Бронсън, Елкот, Александър Велики, Балзак, Бетховен и Елиза­бет Барет Браунинг са вярвали в прераждането. Когато се върнах в трапезарията да взема учебниците си, Джон вече бе стигнал до буквата „Т". Каква досада!

За мое неудоволствие следващите няколко дни бях по­гълнат изцяло от абсурдността на идеята за прераждането. Една вечер седнах и направих списък с всички доводи про­тив, за които успях да се досетя. Можех да извиня вярване­то на лекомислените си приятели, но не бе по силите ми да си обясня как такива велики умове като Платон, Емерсън, Хегел и Толстой можеха да прегърнат подобна идея.

Събуждайки се в този чудесен пролетен ден, бях особено неспокоен и реших да променя стереотипа си. Провидънс е красив град, в който можеш да се разхождаш необезпокояван (особено когато се опитваш да избегнеш отговорностите или да се пребориш с интуицията си). Избирайки страничните улици с малки магазини, краката ми сякаш знаеха накъде оти­вам, въпреки че умът ми явно нямаше представа. Малко пре­ди обяд открих, че стоя пред книжарница. Свикнал с липсата на пари, бях си създал закон никога да не прекрачвам прага на книжарница, освен ако мога да си позволя да си купя кни­га. Тъй като имах няколко долара в джоба си, отстъпих.

Преди да осъзная какво правя, вече бях вътре и стоях пред секцията с надпис МЕТАФИЗИКА, ОКУЛТИЗЪМ, РЕЛИГИЯ. Това бе последното място, на което исках да се намирам! Ръката ми се протегна и взе от лавицата книга със зелена подвързия, която почувствах, че трябва да взема. Помислих си, че анотацията на гърба е пълна безсмислица и все пак бях любопитен, а първите няколко страници ме завладяха напълно. На касата изтърсих от джобовете си и последния цент и накрая събрах 2.04 долара, което бе и точ­ната цена на книгата. Мина ми налудничавата мисъл, че моите приятели са организирали всичко, за да ме примамят в книжарницата и да си купя тази книга. Но какъвто и да бе­ше случаят, сега книгата беше моя. Същата нощ, дълго след като всички бяха заспали, аз поглъщах „Търсенето на Брайди Мърфи".

Бях толкова погълнат от хипнотичната регресия на Рут Саймънс, която се бе върнала към живота си в XIX век ка­то ирландката Брайди Мърфи, че за няколко дни открих снимки и записи от сеансите, върху които се базираше кни­гата. Ирландският акцент на младото момиче бе в очебиен контраст с уисконсинския акцент на Рут Саймънс. Отношението на Брайди, възпроизвеждането на множество неясни детайли от живота в Корк и Белфаст преди век и логичният ред на събитията, които можеха да се възстановят от слу­чайни спомени, разказани от нея, представляваха убедител­ни доказателства за мен, скептика, че госпожа Саймънс наистина си бе припомнила свой минал живот.

У мен настъпи дълбока промяна и започнах да търся всякакви книги за хипноза и прераждане. Постепенно се отказах от идеята, че съм беззащитна жертва на сляпата вселена, започнах да разбирам, че съществува обширно сложно Съзнание, в което всички ние действаме, ръководени от законите на причината и следствието, и че сме напълно отговорни за съдържанието и посоката на собствения си живот.

През този период от живота си завърших образованието си и започнах преподавателска дейност. След като бях посетил достатъчно часове по психология и педагогика, започнах да изследвам същността на човешката природа в литерату­рата и получих магистърска степен в тази област. Наред с това подготвях и бъдещи учители. Но най-важна за мен бе работата ми като консултант и с течение на годините този ми пост заемаше все повече от времето ми. Учителят в мен се изявяваше чрез лекции, семинари и писане.

През 1977 г. основах фондацията „Изследване на душата“, която по-късно се превърна в Съвет по алтернативна терапия - организация, посветила се на разбирането за човека като за многоизмерно същество, което вибрира с честотите на Тяло, Ум, Душа и Дух. Тази холистична гледна точка е ръководен принцип за различните образователни програми на Съвета.

Оказването на помощ чрез минали животи е изпитан метод на работа на Съвета. Във всеки живот ние акумулираме едновременно добрите и лошите си минали преживявания, които продължават да влияят години, дори векове по-късно. Чрез разхлабване на ума ние можем да се върнем в миналото и да се освободим от неговия негативен контрол над настоящето. Най-директният метод за извършване на този про­цес е хипнотичната регресия.

Споделял съм мъката и радостта на хората в няколко хи­ляди минали (и бъдещи!) животи. Да виждаш как човек про­меня индивидуалността си, говори с различни интонации и модулации, на абсолютно неизвестен или архаичен разгово­рен език и дори на чужд език, непознат му през настоящия живот, означава да приемеш истинността на прераждането. Да наблюдаваш изражението на невярващ, който прослуш­ва записа на регресията си, или да си очевидец на регресия, означава да влезеш в съприкосновение с нечий минал жи­вот. Сега, осемнайсет години след случая с Брайди Мърфи, мога да заявя без никакви уговорки, че всички ние сме пре­живели много животи, в много тела, в множество различни места и при разнообразни обстоятелства - и през цялото това време душите ни постепенно са израствали.

Целта на тази книга не е да ви промени, а да култивира у вас едно ново усещане, чувството за сила, което идва с ду­ховната свобода - рождено право за всеки от нас. Когато започнем да разбираме законите на вселената, става ясно, че всеки от нас е част от една чудесно интегрирана система. Колкото по-добре разбираме връзката си с вселената, тол­кова по-свободни ще ставаме, докато се превърнем във ве­ликолепните личности, които сме предопределени да бъдем.

Далеч съм от намерението да излагам някаква „обектив­на" гледна точка по въпроса. Вярвам без никакво съмнение в съществуването на душата и прераждането. Това, че можем да си припомним минал живот чрез хипноза, както и чрез други способи е било демонстрирано пред мен толкова убедително, че всяко друго обяснение на този феномен е нелепо. Въпреки че понятието прераждане не успя бързо да се вкоре­ни в съвременното западно мислене, то е установена догма на вярата за повече от половината население на Земята.

Когато разберат, че използвам регресията като терапев­тично средство от много години, хората често са любопит­ни. Обикновено питат каква е ползата от проучването на минал живот, а понякога дори са уплашени - вероятно да не би да открият нещо, което е по-добре да не знаят. Кога­то ми задават въпроси, изпълнени със страх, изтъквам, че знанието е сила и че всяка неразпозната травма, таяща се в подсъзнанието ни, ни прави слаби, държи ни в плен като затворници, когато се опитваме да се справим с ежедневните си проблеми. „Истината ще ви направи свободни" - се казва в Евангелие на Йоана и тази максима от Новия Завет е крайъгълен камък на всички съвременни терапевтични техники.

Един от обичайните полезни резултати от регресията е освобождаването от различни видове травми чрез припом­няне и преживяване отново на събитията, които са ги при­чинили.

Намаляването на стреса е първият ефект от подобна терапия. Илюстрация на това са случаите, изброени в Първа глава, въпреки че те са от най-драматичния тип и представляват само върха на айсберга.

Една от най-силните реакции при регресията е освобождаването от страха от смъртта. Без изключение смъртта се преживява като безболезнено оттегляне от живота, обикновено човек витае в духовна форма и наблюдава действията около тялото, което току-що е напуснал. Мнозина се страхуват, че, умирайки, просто ще престанат да съществуват. Затова припомнянето на един или повече случаи на преживяна смърт, когато човек вижда, че остава напълно съзнателно същество по време на физическата смърт - и след нея - е невероятно успокояващо.

За много хора, които са размишлявали над мистерията на Душата и са преодолели страха от смъртта, тази книга няма да е изненада. Доктор Елизабет Кюблер-Рос („За смъртта и умирането") и доктор Реймънд Мууди („Живот след живота") имат огромен принос за разбирането на смъртта. Случаите, изложени в тази книга, дават още дока­зателства за напълно съзнателното, позитивно изживяване на смъртта - идея, която се възприема от все повече професионалисти и обикновени хора.

Повторното преживяване на минал живот често води до голяморазширяване на възгледа ни за вселената и нашето МЯСТО в нея. Ние се докосваме до по-висшия си Аз (нашата Душа) и пред нас се разкриват перспективи за религиозно и духовно развитие.

Изучаването на миналите животи ни дава възможност да опознаем универсалните закони. Възможно е да се разде­лим с фаталистичния начин на мислене, след като сме наб­людавали действието на закона за причина и следствие (карма) и правилно сме се идентифицирали като причина. Възгледът за човека като енергийна същност, а не като твърдо физическо тяло ни помага да разберем духовността на научно и още повече на метафизично ниво и да осъзнаем силата на нашите мисли и чувства. Условната природа на времето става очевидна, когато се разкрият неговите непостоянни и променливи аспекти; това е благотворният ефект на освобождаването от гнета на времето, който преследва и пречи на толкова много от нас.

Възможностите за самоусъвършенстване са фактически безгранични, както може да се види в следващия списък. Би било абсурдно да твърдим, че е възможно всеки да се раз­вие във всички споменати области, въпреки че няма причи­на да се твърди, че това е невъзможно. Припомнянето и преживяването отново на драмата на минали животи може да ни помогне за:

1. Намаляване на стреса.

2. Контролиране или премахване на болката, чувството за вина, тревожността и страха.

3. Развиване на умението за концентрация.

4. Развиване на скрити таланти и отключване на личност­ния потенциал.

5. Задействане на чувството за отговорност.

6. Разбиране на родителите и на останалите хора от близ­кия ни кръг.

7. Освобождаване на потиснатите емоции; облекчаване на стари рани.

8. Развиване на силата, контрола, избора и увереността във всички наши действия.

9. Избягване на болестта чрез разпознаване на ранните симптоми.

10. Подобряване на визуализацията - ключът към самолечението.

11. Преосмисляне на значението и целта на живота.

12. Превръщането ни в хора на действието вместо на про­тиводействието.

Изследването на миналите животи чрез регресия поражда усещането за уникалността на всеки индивид и в същото време утвърждава братството между всички човешки същества. Води до осъзнаване безсмислието на предразсъдъците и на желанието за възмездие. По този начин се разчиства пътят за предначертаване на едно бъдеще, изпълнено с много повече смисъл и носещо удовлетворение.

Като оставим настрана полезното въздействие, не можем да пренебрегнем любопитството като важна мотивация за желанието да опознаем миналото си. Любопитството възпламенява творчеството и самоизявата. Естествено е човек да търси отговор на настойчиви въпроси за значението на живота, както и за сложните моменти в ежедневието.

Хенри Лонгфелоу говори за всеобщия копнеж към знанието и към овладяване на неясните скрити тенденции, съществуващи във всеки от нас:



Така достигат понякога до нас

от непознатата и недостъпна самота на битието

тласъците на приливите на душата.

И вдъхновенията, които смятаме за наши,

са някакво духовно предвещание и предсказание,

на нещо отвъд нашия разум или контрол.

За щастие вече не се налага да вярваме, че някаква част от нас е извън нашия разум или контрол.


3

ДРЕВНАТА МЪДРОСТ
Не изброявай с тъга изминалите дни.

Не казвай, че животът е празен сън!

Смъртта е само сън и

нещата не са такива, каквито изглеждат.

Животът е реален! Животът е истина!

И гробът не е неговата цел.

От пръст си и на пръст ще станеш,

това не се отнася за душата.

ХЕНРИ ЛОНГФЕЛОУ „псалм на живота "
Спомням си как в студентските ми години търсещият ми ум се опитваше да отрече прераждането като някакъв вид изто­чен фокус. По-лесно е, мислех си тогава, да вярвам в това, което ме учи моята религия - независимо че е изпълнена с неясноти и противоречия, - отколкото да прегърна абсо­лютно различна верска система, дори и тя да е възприета от повече от един милиард души. Една философия, която ме правеше лично отговорен за действията и случките в моя живот, наистина не ме очароваше. Едва след срещата ми с Брайди Мърфи, която разпали любопитството ми, успях да отхвърля страховете и предразсъдъците си и да приема пре­раждането.

Идеята за реинкарнацията е много ясна. Според нея човекът, подобно на всички други биологични същества, преживява цикли на живот, смърт и прераждане, обусловени от закона за кармата, в основата на който е връзката между причина и следствие. Изводът от този закон е, че всеки от нас е лично отговорен за своите действия и за последствията от тях. Макар че това на пръв поглед може да изглежда страшно, всъщност знанието, че не сме пионки на съдбата, и сме в състояние да направим живота си точно такъв, какъвто искаме, поражда усещането за истинска свобода.

От известно време бях започнал да работя като консултант и разбрах, че много хора се сблъскват с дилемата, която стоеше пред мен като студент. Различните религии не успяваха да отговорят адекватно на духовните им потребности, но те ги изповядваха само защото ги познават добре. Срещал съм се с много хора, които знаят за прераждането интуитивно, но се притесняват да споделят за това с приятели и близки, защото противоречи на религиозните им възгледи. Поради същата причина някои хора не искат да влязат в регресия.

Един клиент на име Джек веднъж дойде при мен, тъй като в душата му бушуваше религиозна „война": едната половина от него се съпротивляваше на протестантската религия, а другата бе изцяло погълната от нея. Джек се надява­ше да достигне до корените на тази дилема и затова с охота се съгласи да потъне в хипноза. По време на хипнотичната регресия описа обстановката с приятен разговорен език и без запъване:

- Намираме се в кабинет, където преглеждам един ръкопис. Аз съм брат Тимотей и това е библиотеката на един манастир близо до Женева, до езерото. Облечен съм в расо, работата ми е да изучавам ръкописи, тук всеки си има задължения. Аз се занимавам с епохата на ранното християнство.



- Коя дата е?

- О, днес сме 18 април 1409 година, четвъртък.

Брат Тимотей продължи да разказва за себе си и за времето, в което живееше.

Аз приех името Тимотей - на братовчеда на апостол Павел. Споделям за работата си с брат Яков, който носи името на брата на Иисус Христос, и с брат Йоан. Чувствам се като новак в сравнение с брат Йоан, тъй като той години наред изучава тази тема. Казва, че един ден тези неща ще се изучават открито, без да застрашават общуването ни в католическата вяра. Знам, че вървя по пътя на истината, а ко­гато човек е убеден в това, няма как да сгреши.

Когато Джек спря, за да си поеме дъх, аз го попитах:

- Какви са тези неща, които застрашават общуване­то?

Той веднага се изправи, доколкото можеше, на спусна­тия стол, на който лежеше, за да изглежда по-респектиращо:

- Нали не сте от хората на Грегорий? - попита тихо, все още със затворени очи. После, без да чака отговор, ка­за. - Не, разбира се, че не сте - усмихна се.

- Какво е Грегорий - човек или местност?

- Това е папа Грегорий. Той няма да ги одобри за нищо на света.

- Добре - продължи той. - Много се интересувам от темата за прераждането. Попаднах на стари текстове, в ко­ито ранните теоретици на християнството говорят, че пре­раждането съществува. Мисля, че това знание в бъдеще ще стане общодостъпно и много религии ще приемат точно то­ва тълкувание. Сега да мислиш така е много опасно.

Разказът на Джек за живота му като брат Тимотей беше много интригуващ. Той ни даде много факти за времето и мястото, които по-късно се потвърдиха. Освен това предс­казанието на Тимотей, че теорията за прераждането ще стане общодостъпна сред християните, се сбъдва в наши дни.

Че идеята за прераждането е съществувала в християнството, се потвърждава от коментарите на ранни християнски учени, от философията на първите християнски секти и от няколко библейски пасажа.

Доказателства, че евреите са очаквали прераждането на своите пророци, могат да се открият в цялата Библия. В края на Стария Завет намираме пророчество, че Илия, ев­рейският пророк от IX век, ще се върне: Ето, Аз ще ви изп­ратя пророк Илия. Преди да дойде великият и страшен ден Господен...

В Евангелие на Матея 16:13-14 откриваме:

Като дойде в околностите на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни - за Йоана Кръстителя, други - за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците.

Иисус потвърждава своето вярване в прераждането, като говори на учениците си в Евангелие на Матея 17:12-13:

но казвам, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях.

Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йо­нна Кръстителя.

Когато Иисус е бил изправен пред възможността да изкаже ясно вярването си в превъплъщението на душите, той обик­новено предпочита да посочи конкретен пример. В Евангелие на Йоана 9:1-3, когато Христос прави да прогледне сле­пия, той води следния разговор с учениците си:



И като минаваше, видя един човек, сляп от рожде­ние.

Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е прегрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?

Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито роди­телите му, но това биде, за да се явят делата Бо­жии върху му.

Учениците на Христос всъщност питат за грехове на слепе­ца от минали животи, защото знаят, че недъгът му е по рождение и не може да се дължи на прегрешение в този живот.

По времето на Христос в Юдея е имало садукеи, фарисеи и есеи. Садукеите не са вярвали в живота след смъртта на физическото тяло. Фарисеите, които са били на по-голяма почит поради стриктното спазване на законите на Мойсей, вярвали, че само праведниците се прераждат. За есеите - еврейска секта, чийто обществен живот е описан в Свитъците от Мъртво море, се смята, че са имали влияние върху Иисус Христос през годините, за които не се споменава в Евангелието.
Мъдрецът не се учудва на това.

Несъществуващото няма да вьзникне,

съществуващото няма да спре да съществува.

Дори ако мислиш, че човек непрекъснато се ражда

и непрекъснато умира,

дори тогава, о, Всемогъщи воине,

не трябва да тъжиш.

Защото за този, който се ражда, смъртта е сигурна,

както и за този, който умира, раждането е сигурно.
Будизмът представя цикличната природа на човешкото съ­ществуване като колело, в което се редуват раждане и смърт. Буда предлага няколко пътя за просветление като средство за освобождаване завинаги от веригата на бедст­вия, страдания и все нови раждания. Представата му за пре­раждането е като за огън, които продължава да гори, въпре­ки че материалът, който изгаря, е винаги нов.

Благодарение на тези свои идеи за 25 века будизмът се разпространява в около 30 азиатски страни на повече от 22 езика, а в наше време в САЩ съществува изключителен ин­терес към дзен-будизма.

Извън Азия някакъв вид вярване в прераждането е било разпространено сред друидите, които са смятали, че древ­ните ирландски герои са се прераждали. Херодот, Платон и Плутарх споменават, че египтяните вярвали в прераждане­то. В Персия откриваме учението за многократното съществуване в създадената от Заратустра религия на парсизма. В юдаизма идеята за прераждането е развита в кабалата - езотеричното еврейско учение. В исляма вярването в пре­раждането е характерно за друзите, а суфистите поддържат теорията за метемпсихозата, според която след смъртта Азът може да се въплъти и в животинско тяло.

Всички версии на прераждането предполагат съществу­ването у човека на нефизически компонент, наричан обик­новено душа. Днес обаче астрономи, теолози, метафизици, лекари, психолози, медиуми и др. се обединяват в мнение­то, че човешките същества са многоизмерни - напълно за­вършени организми, които могат да бъдат разглеждани като сбор от енергийни полета, работещи на различни честоти (тук ние ще ги наричаме тяло, ум, душа и дух).

Д-р Ленърд Равиц и д-р Харълд Саксън Бър от факулте­та по медицина на Йейлския университет вярвали толкова сериозно, че мъжът или жената са нещо повече от физичес­ко тяло, че посветили голяма част от живота си на изучава­нето на енергийните полета. Те заключават, че L-полето (от англ. „life" - живот) е това, което командва обно­вяването на клетъчната структура на човешкото тяло през няколко години. L-полето, а не молекулата на ДНК оформя новата материя в същата форма като старата. Това, според д-р Равиц, позволява да се обясни паметта и как ние можем да си спомняме събития, случили се преди много години, макар че оттогава молекулите са се сменяли няколко десетки пъти. Равиц казва също, че при настъпване на смъртта L-полето се свива.

Много хора предпочитат да гледат на нефизическата страна на човешкото същество като на самозалъгване или романтичен остатък от суеверието на примитивните култу­ри. Тези критици са на мнение, че мозъкът е източник на чо­вешкото творчество и причината хомо сапиенс да доминира над всички живи същества на земята. Учените са се опитва­ли да изследват и да чертаят схеми на човешкия мозък, за да обяснят как той се различава от мозъка на т.нар. по-нисши животни. Започвайки със сравнително изучаване на неговия размер и маса, те се насочили към търсене на зависимост между относителния дял на масата на мозъка спрямо цяла­та маса на тялото и след това продължили с различни видо­ве изследвания на мозъчната кора. Но въпреки непрестан­ните им усилия не успели да открият такъв уникален компо­нент, който да може да обясни наличието у човека на себе-съзнание и способността му да мисли. Ако превъзходство­то на човека се дължи на относителната тежест на неговия мозък спрямо цялата маса на тялото, малката южноамери­канска маймуна би трябвало да бъде 200 пъти по-интели­гентна от човека!

Дори електрохимичните изследвания показват много малка разлика между мозъка на човека и на животните, с ко­ято не може да се обясни как хората създават градове, сате­лити или симфонии. Без значение на каква дисекция и измервания бива подлаган МОЗЪКЪТ, има елемент, който се из­плъзва на изследователя и остава недоловим. Това е умът, който свързва душата и тялото.

В зората на своята еволюция, когато са съзерцавали звездите, усмихвали са се на отраженията си върху водата, празнували са добрата реколта или са се радвали на ражда­нето на дете, хората са използвали ума си. Умът е този, кой­то прави човека единственото същество, имащо способ­ността да се самосъзнава, да има надежди и разочарования, да отделя по-голяма част от времето си за защита на егото, отколкото на физическото си тяло. Именно умът ни позво­лява да имаме прозрения и да добиваме познание, до което не бихме могли да достигнем по чисто логически път. Пак той „записва" чувствата ни - радостите и скърбите, трав­мите и триумфите на всеки следващ живот.

И когато тялото умре и се превърне в пепел, умът съх­ранява спомените като част от цялостната ни същност, раж­даща се отново в друго време на друго място.

Ако погледнем на човека като на съзвездие от енергии, съставено от тяло, ум, душа и дух, много стари противоре­чия могат да бъдат изоставени. Войната между науката и религията загубва смисъл, щом квантовата физика опитно доказва, че светът е много повече от това, което можем да видим или докоснем. Сега вече знаем, че физическото тяло, смятано някога за изградено от твърда материя, всъщност е съставено от милиарди кръжащи атоми, изявяващи се на оп­ределени честоти. Знаем, че материята не може да бъде ни­то създадена, нито унищожена, а единствено трансформи­рана в енергия и пак върната в материя, отново зависеща от собствената си вибрация. Цялата вселена фактически е ед­но същество, което непрекъснато пулсира. В такъв контекст има малко значение дали един светец има видение или пси-преживяване. Дали ще наречем на даден вид светлина ореол или аура е без значение, стига да познаем енергийния й из­точник.

Уилям Тилър, председател на катедра по наука за вещес­твата към Станфордския университет, пише в „Сайънс ъв Майнд Meгазин“ (януари 1974)

В моите изследвания аз се базирам на предположението, че човек действа не само на физическо ниво, но и на по-дълбоки нива във вселената и че материалното му същес­тво функционира в безпространствени и безвремеви об­ласти във вселената. Мисля, че на тези нива човечество­то е част от единен организъм. Ние само изглеждаме разделени, отличаващи се едни от други заради нашите сетивни органи, които са пригодени за физическото поле.

С петте си физически сетива ние усещаме всичко чрез контраста, чрез различието, така че в нашите мозъци се регистрират като сигнални образци единствено различи­ята, съществуващи помежду ни.

Единството на нашите същности може да се усети едва на по-дълбоко ниво.

Единството на нашата същност е в компонента, който тук наричаме Дух. Назовават го Бог или Аллах, Брахман, Пра­на, също Божествен разум или Вселенски принцип - това, което е в основата на вселената и се проявява без индиви­дуализация във всичко съществуващо.

Душата е конкретна част от Духа, неосезаемото енер­гийно поле на всеки човек, което позволява на Духа да се прояви на земно ниво. Тя може да бъде описана като по-вис­шата същност и е нашата връзка с вселената. Малко хора биха оспорвали дефиницията на душата като нематериална­та част на човека, която оцелява след смъртта, защото това се проповядва от почти всяка религия. Някои се опълчват срещу твърдението, че душата остава да съществува в не-физическия свят, и много други, разбира се, ще се възпро­тивят на факта, че тя се проявява в много различни тела и животи. В най-лошия случай отричането на прераждането от официалната религия може да доведе човека до отрица­ние дори на това, което е приемливо за религията, включи­телно и основното разбиране за душата.

Връщането в минал живот чрез регресия е важна стъпка за възвръщането на вярата в съществуването на душата, за­щото ни показва, че има енергийна система, напълно отдел­на от физическото тяло. Тази терапия на предишни животи действа директно и облекчава чувството ни за безпомощност, отчуждение или самота сред безкрайната вселена, ка­то възвръща усещането ни за смисъл на нашето съществу­ване и за обвързаност със света около нас.

Възможността хората да разберат, че вселената е Дух, проявяващ се по начин, достъпен за възприемане от нашите сетива, е важна начална стъпка в терапевтичния процес. Из­вестно ми е от собствения ми опит, че ако пациентът има съзнание, че е многоизмерно същество, действащо на много нива на реалност - т.е. знае, че е душа, а не просто че има душа - по-бързо постига резултат от терапията. В минало­то ние сме впрягали каруцата пред коня, идентифицирайки се единствено чрез нашите мисли, емоции, сетивни възпри­ятия и его. По-висшата ни същност - душата - е била поробена от уплашеното и несигурно его, което би направило всичко, за да се защити от евентуално доловена заплаха.

Хората, които знаят, че са многоизмерни същества, ед­накво силно се стремят да разберат какво не са, както и как­во всъщност са. Желаят да открият с какви митове са се заб­луждавали през годините. Те се връщат назад във времето и пространството, за да намерят корена на своите страхове, разочарования и фобии. Искат да развържат тази динамич­на енергия на същността си и да тръгнат напред със съзна­нието за собствен избор, е чувство на контрол и самоувере­ност, което никога преди не са притежавали.

Преживяването на миналите животи освобождава потис­натите емоции и помага на хората да станат това, което на­истина са. Те разбират, че няма далечно всемогъщо божес­тво, което се усмихва на едни, а на други се мръщи. Няма абстрактно правосъдие, което се раздава след смъртта. Личната отговорност, която носим, ни е съд и съдия във всеки миг от живота ни, със или без тяло; ние имаме свобо­ден избор и действията, които предприемаме, имат свои оп­ределени естествени последствия. Животът, който избира­ме след това, е проява на „заслужения ни десерт".

Когато влезем във връзка с нефизическия си Аз, който винаги преживява живота обективно, разбираме, че ние сме композиторите и оркестрантите на нашия живот; също така сме инструментите, на които смирим. В началото изтръгва­ме неакордиранн звуци, но с опита вследствие на много жи­воти се научаваме да свирим музиката на сферите. Свърз­ването с духовните измерения на Аза помага на хората да намалят степента на своята идентификация с физическото тяло, с материалните притежания и общественото положе­ние. Те разбират, че възможностите на тялото и материал­ните блага на земния живот са оръдия, служещи за израст­ване и еволюция на духа. И добрите, и лошите преживява­ния попадат в подходяща перспектива и тези хора могат да се откажат от позицията си на противоборство и да предп­риемат положителни действия.

Широко разпространено е погрешното схващане, че пре­раждането е праволинейно развитие - ние, хората, сме склонни да внасяме линейност във всичко, което мислим. Необходимо е да разберем, че времето и пространството са условни понятия, които сме си наложили, за да направим разбираеми сетивните си възприятия. Въпреки това всички сме запознати с представата за безкрайност и вечност.

За да можем да разберем напълно връзката си с Вселена­та, ние трябва да оставим настрана представите си за време и пространство и да започнем да осъзнаваме, че в известен смисъл всичко се случва едновременно. Така че всяко едно предприето от нас действие, намерение или мисъл се отразя­ва не само върху сегашния, но и върху останалите ни живо­ти - върху изминалите и върху тези, които ни предстоят.

Като многоизмерни същества ние действаме не само на физическо, но и на по-високи духовни полета и сме в хар­мония с другите обитатели на планетата и извън нея. Наши­те физически тела са само върхът на обърнатата пирамида, като умът, душата и духът представят все по-широки проявления на самите нас. Всяко ниво има своите функции, об­ласт на съзнаване и собствена честота. Ние научаваме за другите аспекти на своя Аз чрез много канали, включващи видения, сънища, гласове, мисловни форми, прозрения и интуиция.

За начинаещия пациент, който е настроен много скеп­тично към каквито и да било форми на съществуване извън физическата, връщането в минал живот е особено ефектив­но - най-добрият начин една теория да се изпълни със сми­съл е директното преживяване. То е толкова наситено за скептика, че за него е безсмислено да отрича изводите. Когато открие за първи път, че е сложно устроено същество със свое място пък Вселената, човек вече е направил първа­та стъпка към единството.

Съществува една истина, която внася успокоение както у скептиците, така и у вярващите - законите на вселената действат независимо от това дали ги приемаме или не. Все пак единствено чрез разбирането на тези закони можем да станем прекрасните личности, каквито се очаква от нас да бъдем.
4

Процес в развитие
Нови събития ни учат на нови задължения;

времето прави древното добро неуловимо;

Те трябва да са насочени нагоре и напред -

тези, които искат да са с Истината.

ДЖЕЙМС РЪСЕЛ ЛОУЪЛ, .настоящата криза“
- Ако ме хипнотизираш, след това ще си спомням ли не­що? Как става това? Какво ще усетя? - Мари шепнешком ми задаваше въпрос след въпрос, въпреки че ясно виждаше, че съм погълнат от ученето за изпитите и не се интересувам особено от разговора. Вече имах предостатъчно добровол­ци, готови да се подложат на хипноза, но в колежа слухове­те се разпространяват бързо и Мари не биваше да бъде обезсърчена. Накрая нейната настойчивост привлече вни­манието ми и забелязах, че въпросите й отразяват едновре­менно страх и любопитство, така че се съгласих да й опре­деля дата за сеанс.

Всъщност бях доста доволен, че Мари иска да изиграе ролята на опитно зайче, тъй като бе потенциално добър обект. Тя се концентрираше добре в ученето, беше интели­гентна, доверчива и уважаваше както мен, така и изследва­нията ми. Между нас вече съществуваше връзка на доверие.

Фактът, че Мари шепнеше, докато ми задаваше всички тези въпроси, показваше какво е било отношението към хипнозата в Род Айлънд в началото на шейсетте. Нямаше голямо разбиране по въпроса. Тази тема не се повдигаше дори на партитата; повечето хора гледаха на хипнозата скептично, а някои дори като на крайно опасно състояние на контрол над ума.

Това становище упорито продължава да съществува и днес, което много ме озадачава и учудва, въпреки че хипно­зата се използва често в медицината и терапията. Във ежед­невието ние сме буквално бомбардирани от хипнотични техники от сутрин до вечер, повечето от тях с подсъзнател­но въздействие. На „Медисън Авеню" разполагат с идеален репертоар от принудителни тактики, които зависят от хип­нотичната податливост на потребителя. Ние дотолкова сме свикнали с тези инструкции, че рядко ги забелязваме съзна­телно, но въпреки това въздействието им може да е продъл­жително, а понякога и опасно.

Която и да е обикновена ситуация може непреднамерено да индуцира леко състояние на транс. При продължително пътуване по магистрала, когато вали и чистачките се движат ритмично, човек може да загуби представата за време, умът му да блуждае надалеч и да се отклони от шофирането. Много чиновници изпитват подобно чувство в ранния сле­добед, когато пишещите машини тракат, а климатичната ин­сталация бръмчи. Дори цветовете могат да причинят хипно­тичен ефект. В английската фабрика за цветно стъкло ра­ботниците трябва да почиват и да свалят очилата си от синьо стъкло на всеки няколко часа, защото цветът променя мозъчните вълни, което причинява летаргия. Не е мит, че синьото е успокояващ цвят!

Успехът на много от дейностите, които смятаме за бла­готворни, зависи от това дали ще успеем да изпаднем в лек транс, докато участваме в тях. Хипнозата е в основата на повечето, ако не на всички опити за самолечение. Медита­цията и молитвата са леко състояние на самохипноза и религиозният ритуал създава състояние на транс, което само по себе си е успокояващо и спомага участниците да се кон­центрират в постулатите на вярата. Повечето проблемни групи и други организации за лично израстване използват в работата си форми па хипноза. Атлетите постигат нови ре­корди чрез самохипноза. Kpитерият за успехна една сим­фония, театър, балет или филм е дали могат да предизвикат у зрителите лека форма на транс, който да ги накара да се отпуснат и да се концентрират дотолкова в ставащото на сцената, че да изпаднат в самозабрава.

Вече няма нищо мистериозно в хипнозата. Това е дълбо­ко състояние на релаксация, в което тялото и съзнанието на човек се отпускат и той може да се фокусира с голяма ясно­та в нещо, представляващо за него особен интерес. Мозъ­кът преминава на алфа ниво и дясното полукълбо доминира над лявото. Процесът може да бъде направляван от друг чо­век или да се самоиндуцира.

По времето, когато Мари дойде при мен за уговорения ни сеанс, вече бях насочвал няколко приятели чрез регре­сивна хипноза към по-ранни етапи от живота им, но не бях опитвал да преведа някого по-назад, през утробния период към преживявания от минал живот. С Мари за първи път постигнах регресия в минал живот, при драматични обстоя­телства посред дъждовна буря.

Когато въпросната вечер се събрахме за първия сеанс, беше топло и задушно, проблясваха светкавици. Мари ми довери, че стомахът й се свива от притеснение, а аз я разс­мях, казвайки й бързо да се отпусне. Тя отново се чудеше дали ще си спомни случилото се по време на сеанса, а аз я уверих, че малцина преживяват пълна амнезия - че всъщ­ност повечето хора имат ясна представа за това, което е ка­зано, и че най-често първия път се съмняват през цялото време. Попитах я дали има някакво специално желание.

- Винаги съм искала да разбера къде загубих пръстена, който ми подари баба, когато бях малка - каза Мари.

Уговорихме се да се опитаме да открием местоположе­нието му и без особена съпротива Мари се потопи в хипно­тичен транс, като се фокусира в ритмичния тон на гласа ми.

Не след дълго започнах да се притеснявам от приближа­ващата се буря. Светкавиците ставаха все по-ярки, а гръмо­тевицата - все по-силна. Включих звука от гръмотевицата в сугестията ми към Мари, казвайки й, че всеки гръм ще увеличава релаксацията й; в бъдеще щях да използвам многократно тази техника.

Пътувахме назад във времето, докато Мари не стана на две години и баба й току-що й бе подарила рубинен пръстен. Попитах Мари къде го е оставила.

- На пръста, къде другаде? - отвърна тя, усмихвайки се закачливо със затворени очи. Придвижихме се с няколко седмици напред и пръстенът вече не беше на пръста й, но мозъкът й бе запаметил тази полезна информация.

- Къде си го оставила? - отново я запитах аз.

- На място, където никой да не може да го открие.

- Къде е то? - настоях аз.

- О, отвъртях топката на рамката на леглото, там крия разни дребни неща. - Мари не показа никаква реакция към това, което току-що бе казала, въпреки че бях сигурен, че по-късно ще си го спомни. Чудех се какво ли е станало с легло­то, докато бурята навън ставаше по-силна. Трябваше да зат­воря прозорците, защото изведнъж вятърът започна да навя­ва дъжд в стаята. За Мари бурята не съществуваше, но аз за­почнах да се чувствам като герой от готическа приказка.

- Нека се преместим назад във времето - инструкти­рах я аз. - Ставаш все по-малка.

Скоро Мари започна да ми разказва подробности от раждането си. В този момент реших да опитам нещо, което не бях правил дотогава - да насоча Мари към минал жи­вот. Бях се подготвил за тази стъпка теоретически, и сега беше мой ред да ме свие стомахът. Обърнах касетата на страна Б. Всичко беше готово.

- Сега се връщаме още по-назад, Мари. В друго време и на друго място, преди да бъдеш Мари.

Бях сигурен, че едва ме чува, гръмотевичната буря бе толкова силна. Лицето на Мари бе все така безизразно из­вестно време, докато търсеше в банката на паметта си. То­гава тя заговори:

- Около мен има много хора и е много шумно. Всички викат и крещят. Някои пеят.

- И къде се намираш? - попитах аз.

- Стоя с майка ми сред всичкия този шум. Ние сме на гарата и чакаме влака - отвърна ми детски глас.

Попитах я как се казва.

- Мама ме нарича ягода, а татко - Червената шапчи­ца. Но това не е истинското ми име. - Мари се затруднява­ше да си припомни името си. - Казвам се Лидия, но мразя това име, както и татко.

В по-нататъшния ни разговор Лидия ми каза, че „днес" е 16 февруари и тя навършва дванайсет години. Живее с ро­дителите си в Пенсилвания, но двете с майка си били при болна леля в Кливланд. Тази сутрин дошли на гарата за пос­рещането на важна личност; кой точно, Лидия не помнеше.

- Какво става сега? - подтикнах я аз.

- Майките казват на децата си да стоят далеч от релси­те. Едно дръзко момче се сби с друго и двамата паднаха на релсите.

Помолих Лидия да се премести напред във времето и да опише важната персона, която ще посрещат.

- Облечен е в черно и изглежда много едър на такъв ма­лък влак. Той не слезе от влака. Това е странно - коменти­ра малката Лидия. Тя продължи да обяснява, че хората нао­коло са радостни, пеят, танцуват и развяват знамена. Някои са се качили на покрива на гарата, а други са се покатерили на стълбове, за да виждат по-добре.

- Кой е той? - попитах аз.

- Не знам. - Изглеждаше объркана.

- Как го нарича майка ти?

- Никак, но ми каза, че би трябвало да си носи бръсна­ча, когато пътува.

Обаче най-важното за Лидия беше, че изпитва глад. Две­те с майка й не бяха закусвали и търпението на Лидия бе на привършване. За мен това беше много интересно, защото Мари дойде на сеанса след обилен обяд и се чудеше дали това няма да попречи на хипнозата. Мари определено не бе­ше гладна, но Лидия умираше от глад.

Точно когато я запитах какво друго й е казала майка й, ужасен трясък разтърси сградата. В прозорците биеше проливен дъжд и токът угасна. Изведнъж единственият из­точник на светлина останаха свещта в съседната стая и проблясъците на светкавиците. Магнетофонът ми превк­лючи автоматично на батерии и на лентата се записа един­ствено моето ахване. Мари изобщо нямаше представа за случилото се.

- Тя каза, че всички пеят фалшиво - отвърна Мари на въпроса, за който бях забравил.

Реших да отведа Лидия напред в онова време до мига на смъртта й. Тя беше починала на шейсет и седем години от пневмония и описа смъртта си с големи подробности, из­ползвайки фразеология, която щях да чувам отново през ид­ващите години. След това завършихме сеанса и Мари се за­върна в настоящето.

Направи го моментално. Преди сеанса нямаше ни най-малка представа за това, което ще преживее, но сега се бе изправила пред нещо, което не можеше да игнорира. Мари учеше хуманитарни науки и нямаше интерес към историята; никога не бе чувала за Пенсилвания и първата й мисъл бе, че го е измислила заради силната атака на глад! Не бе ходи­ла в Охайо и нямаше близки там. Нищо не обясняваше пре­живяното от Мари, освен едно: прераждането.

Преповтаряйки случилото се, Мари ми каза, че е искала да каже на Лидия, че мъжът от влака е бил Абрахам Линкълн, но не могла да го стори. Изпитвала чувството, че пре­дишната й личност говори чрез нея и не можела да се пре­късне. По-късно открих, че разделянето на съзнанието е характерно за регресията в минал живот и е неин интересен аспект.

Следващите дни бяха изпълнени с вълнуващи дискусии и проучвания, при които изникнаха интересни факти:

1. На 16 февруари 1861 г. влак с четири вагона е спрял в Кливланд сред тълпи приветстващи граждани. Крайната спирка на влака била Вашингтон, където трябвало да оти­де президентът на Съединените щати.

2. Влакът е тръгнал от гарата на Кливланд в девет сутринта.

3. Пенсилвания наистина е малък град близо до Кливланд.

4. Забележката на майката на Лидия има смисъл, защото брадата, която щяла да се превърне в запазена марка на Линкълн през останалия му живот, през февруари 1861 г. била току-що поникнала.

Регресията на Мари бе забележително събитие и за двама ни и аз започнах да прилагам метода си върху други хора. По това време гледах на регресиите като на занимателен поглед към историята, чрез които прониквах в широкия спектър на личния и обществения човешки опит. Терапев­тичният потенциал на метода щеше да се прояви след годи­ни, когато започнах консултантската си дейност.

В началото използвах хипнотичната регресия, за да по­могна на пациентите си да разкрият травми от детството, скрити в подсъзнанието им. Това е лесен и приятен, а също и ефикасен начин да получиш информация, която, макар и дълбоко скрита, все още контролира поведението на страда­щия от безпокойство възрастен човек.

Теорията, че повечето травмиращи житейски преживявания са потиснати от съзнанието ни, води началото си от Фройд и Юнг. Това, което Азът се страхува да приеме съз­нателно, се изтласква дълбоко в подсъзнанието. Съзнател­ният ум действа като цензор на действителността, внима­телно проследявайки кое е приемливо и кое не е. Отхвърле­ното се отпраща в подсъзнанието, което приема всичко без никаква цензура, и тогава фактите изчезват от вниманието ни, но не от съзнанието.

Ако хората се опитват да потиснат голям обем от непри­ятни или заплашителни мисли, те могат да се превърнат в бойно поле и да изразходват по-голямата част от енергията си само за да се скрият от самите себе си. Това причинява емоционални, а често и физически проблеми. Работата на терапевта или консултанта е да създаде безопасно обкръже­ние и да намери подходяща техника, така че пациентът да се изправи срещу потисканите факти и да се освободи от нега­тивната енергия, с която те са заредени.

Бях провел няколкостотин регресии, преди да открия, че травмиращите случки от детството често са остатъци от стари травми от минал живот. Направих завой в моите раз­бирания, когато се срещнах с млада двойка, която преживя­ваше дисхармония в брака си; традиционните брачни консултации не им бяха помогнали, но те искаха да се справят с проблема, защото бяха загрижени един за друг.

Върнахме се в детството и на двамата, но не открихме нищо, което да може да бъде причина за сегашното напре­жение. Тогава ми дойде на ум, че трябва да отидем още по-назад във времето, за да открием корена на неразбирателс­твото им. Влизайки поотделно в регресия, те си припомниха живота си в Атлантида, където мъжът е бил именит учен, а съпругата - негов враг. Без да имат представа какво е преживял другият, и двамата разказаха изумително сходни подробности от миналия живот. Очевидно враждата помеж­ду им не бе се разрешила през годините, въпреки че всеки от тях се върна в минали животи, когато пак са били заед­но. С внимателното изучаване на живота им в Атлантида започна процесът на освобождаване от тази негативна енер­гия, която пречеше на сегашния живот на двойката.

Въпреки че при традиционната регресивна терапия па­циентът винаги изпитва известно облекчение, малко вероят­но е да се постигне пълно освобождаване от миналото без завръщането към по-ранни събития - такива, които са се случили преди този живот и формират основите на личността преди генетичното кодиране на новите родители и влия­нието на настоящата заобикаляща среда.

Именно па традиционната регресивна терапия трябва да се гледа като на двуизмерен подход, основаващ се на влиянието на гените и заобикалящата среда, които се опитват да доминират във формирането на личността. Рег­ресията в минали животи добавя още едно измерение. Много хора са изпитали ограничеността на теорията, коя­то се опитва да обясни безкрайните вариации на човешко­то само чрез наследствеността и обкръжаващата среда, ко­гато ние интуитивно разбираме, че съществува уникал­ност във всяка личност, която далеч надхвърля двата спо­менати фактора. Триизмерният подход извлича изобилна информация от пациента и позволява освобождаване на първичното потискане. Това разчиства пътя за преоценка на личността и за реализация на други аспекти на многоизмерния Аз.

Терапевтичният процес, който сега наричам психология на възприемането (или перцептивна психология), се роди, когато осъзнах, че водеща концепция трябва да бъде многоизмерната природа на всяко човешко същество. Егото е само най-очевидната проява на миогоизмерната ни същ­ност. Всяка личност е фино настроена енергийна конфигу­рация, действаща на честотите на тяло, ум, душа и дух. Са­мо когато всички честоти са в хармония, човек може да постигне свободата и творчеството - нашите най-велики достояния.

Вече използвах в практиката си на консултант регресия­та в сегашния и в минали животи, когато открих третия ком­понент на психологията на възприемането; наличието у все­ки от нас на обективна представа за нещо, което често на­ричаме по-висшия Аз (можете да мислите за него като за душата или дори като за свръхсъзнание). Този по-висш Аз може да види събития от миналото, настоящето и бъдещето без оглед на времето. Също е способен да открие здравни проблеми на духовно ниво, да види ясно взаимоотношения­та ни и да предава мъдрост, която е далеч отвъд границите на съзнателния ум.

Много пациенти са разрешили собствената си дилема, позволявайки на тази нецензурирана част от себе си да го­вори или пише (става дума за автоматично писане) чрез тях, докато са в регресия. Не е необходимо да сме в регре­сия, за да се допитаме до този източник на знание вътре в нас. Наистина много хора го постигат чрез медитация или самохипноза, въпреки че може да го наричат интуиция или вътрешен глас, и всички ние го правим естествено в съни­щата си.

При перцептивната терапия пациентът, който изпитва чувство на безпомощност или страх, бива направляван към минали събития и бива насърчаван да се изправи лице с ли­це срещу ситуации, които са болезнени, смущаващи или страшни. В атмосферата на безопасност и доверие този чо­век може да се освободи напълно от всяка потисната враж­дебност, която е била насочена към самия него или към дру­ги хора. Житейските митове може да бъдат разпознати и трансформирани в по-точни възприятия, като по този начин пациентът все повече и повече достига до самоконтрол и доверие в себе си.

Пациентите са окуражавани да погледнат към случките и хората обективно, като не ги асоциират с минали преживя­вания и ги видят в по-духовна светлина. Възможностите за избор и насоките на живота се анализират като естествена част от това ново разбиране. Окуражаван да поема рискове, които по-рано са отключвали травматизиращи въздействия от миналото, човек постепенно осъзнава, че миналото не трябва да влияе на настоящето. С това ново разбиране се възвръща контролът над себе си.

Целта на перцептивната терапия е пациентът да се осво­боди от доминирането на егото, да се отърси от миналото и да живее в хармония с всички измерения на своя Аз, както и да поеме контрола над собствената си личност. Както ми бе казал един мой пациент: „Все едно да летиш на автопи­лот и неочаквано да откриеш, че можеш сам да поемеш ко­мандването."

Процесът, чрез който се постигат споменатите цели, обикновено се разделя на осем стъпки:



Първа стъпка. Подготовка

След предварителния разговор, в който сме констатирали причината пациентът да търси помощ, следва разясняване на условията, които са най-благоприятни за постигане на успех. Помолвам пациента да се освободи от нуждата да контролира положението, да не „редактира" или цензурира фактите, които ще се разкрият. Важно е той да изпита вся­ко чувство, което ще излезе на повърхността, и да преживее всяка възникнала ситуация; да се фокусира в това състоя­ние и да даде воля на чувствата си, без да се опитва да ги отбегне. Всякакви отклонения и случайни мисли трябва да бъ­дат отстранявани, докато процесът не завърши.

Ако стане ясно, че субектът не се е включил истински в сцената или че информацията е усложнена от външни мис­ли, инструктирам го да „влезе вътре" в ситуацията и да я въ­зобновява дотогава, докато преживяването стане истинско.

Втора стъпка. Начало

Втората стъпка включва подбора на специфичен метод или на комбинация от методи, които ще действат като рамка за освобождаване на потиснатите емоции. Изборът включва структурирана хипноза, изграждане на образни представи, аналогия със себе си и пресъздаване на събитието по време на сън. Хипнозата се оказва подходяща техника при повече­то пациенти.

Елемент от избраната техника е използването на ключо­ви фрази, които помагат на субекта да премине от сетивна към несетивна реалност. Целта е да се създадат следните умения и представи:

1. Виждане с вътрешното око.

2. Влизане в алфа състояние.

3. Изравняване на полукълбата на мозъка.

4. Чувството, че главата се уголемява.

5. Чувството, че главата се разширява или нараства в об­ластта на темето.

6. Чувството, че имаш фуния отгоре на главата.

7. Чувството, че цялото тяло олеква и се носи във възду­ха.

8. Чувството, че мозъкът се превръща в радио, което мо­же да бъде настроено на друга станция.

9. Чувството, че гледаш филм или театър.

10. Чувството, че гледаш в монитор на компютър.

Трета стъпка. Преживяването

В един момент от процеса настъпва спонтанна регресия към преживяване в детството или пациентът ще се насочи сам към подобно събитие. Сега той навлиза в по-дълбоко ниво и разглежда сцената изцяло като лично преживяване, а не като наблюдател.



Четвърта стъпка

Наблюдаваната от субекта сцена отприщва друга и регреси­ята го води все по-нататък, докато не стигне до това, което изглежда да е първоначалната сцена от разглеждания живот.



Пета стъпка

Ако сцената на раждането не е първоначалната, субектът бива поведен обратно назад към раждането и ембрионално­то състояние.



Шеста стъпка

Настъпва промяна в свръхсъзнанието, тъй като пациентът е върнат в живота, в който се корени настоящата травма. Ситуацията се проучва колкото е възможно най-подробно, като субектът е поощряван да преживее чувствата, които придружават инцидента.



Седма стъпка. Завръщането

Субектът е върнат обратно към действителността чрез рит­мично броене, разнообразявано с окуражаващи внушения, че сега ще се почувства по-добре. Внушавам му, че настоя­щите бариери могат да бъдат погледнати от перспективата на минали преживявания, които току-що сме разбудили.

Преди да се върнат изцяло в сегашното си съзнание, ня­кои субекти са възприемчиви към контакт с по-висшата им същност. Това може да даде допълнителна светлина върху току-що преживяната ситуация, като често се разкриват подробности, които са били пропуснати.

Осма стъпка. Заключение

Следва дискутиране и анализ на регресията и приключване на сеанса. Обаче пациентът трябва да бъде осведомен, че може да сънува или в съзнанието му да се появят бегли кар­тини от видяното през следващите няколко дни или седми­ци. Те трябва да бъдат записани и донесени на следващата консултация.

Този процес позволява на пациента да премине през зад­ръжките си и да открие в себе си светли страни, потискани толкова дълго. Страхът, отчуждението, чувството за мало­ценност и безпомощтност се разпръскват и отстъпват място на усещането за цялостност, компетентност и завършеност.

Хората откриват вътрешната си сила в резултат на това, че са се видели като безсмъртни същества, изживели безб­рой животи, през които са натрупвали опит и са развивали безусловна любов към себе си, която не зависи от внимани­ето, одобрението или похвалите на останалите. Това е осво­бождаващо преживяване, което създава условия за пълно съзряване. Другите хора се превръщат в част от абсолютно­то приемане на личността; на тях вече не се гледа като на източник на власт или богатство или като на притежание.

Същностните качества на консултанта са искрена загриженост, чувствителност и интерес към личността, но дори още по-важно е напълно да присъстваш на сеанса. Присъс­твието включва нещо повече от проникновеното и интели­гентно изслушване; то изисква активно участие на интуи­тивния Аз. След като е насърчил субектът да се отпусне, консултантът също трябва да освободи съзнанието си от личните си проблеми и от всякакви съображения за време­то и графика. Ако субектът се почувства абсолютно защи­тен и има пълно доверие на консултанта, той ще се свърже е онази част от своята същност, която е най-важна за него.

Консултантът трябва да бъде водач, учител, огледало и слушател, както и да вярва в потенциалните възможности на всяко човешко същество. Най-накрая той трябва да при­тежава силна интуиция и да е в досег с всички измерения на собствената си същност.

Целта на терапевтичния процес е да се отворят вратите на обективното самопознанпе и да се помогне на пациенти­те да използват средствата на терапията в ежедневието. Те се научават да обръщат поглед навътре в себе си и да чер­пят оттам творческата сила за изграждане на нов пълноценен живот.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница