Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън



страница4/12
Дата01.02.2017
Размер2.87 Mb.
Размер2.87 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

- О, да.

- Имахте ли деца?

- Да.

- Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?

- Да. Бяха четири. Едното се роди, преди да се омъжи за мен.



- Твое дете ли беше?

- Не. В Англия тя беше сгодена... трябваше да се омъжи за един...тя ми пишеше, но писмата много се бавеха.



- Защо?

- ... Идваха с лодка. Пишеше ми, а после престана. Беше много болезнено за мен... после получих писмо, че се е омъжила за някого от благороден произход (въздишка)... семейството й я бе принудило...



- Значи не си очаквал да я видиш отново?

- Очаквах... чувствах го вътре в себе си, но въпреки това ме болеше.

- Какво се случи със съпруга й?

- Напусна го. Той не я обичаше. Благородниците не се же­нят по любов.



- Ан възстанови ли се напълно? Добре ли е?

- О, да. Молих се за нея всеки ден.



- Нека се преместим напред до времето на смъртта ти. Разкажи ми за това.

- Сам съм. Хората знаят, че умирам.



- На колко години си?

- На шейсет.

- От какво умираш?

- Просто съм уморен. Ан почина...

- Кога почина?

- Преди четири години.

- Ти знаеш ли, че умираш?

- Да. Искам да умра от дълго време. След като Ан и едно от децата ни също. Тя се удави.



- Разкажи ми за твоята смърт. За мига, в който уми­раш? Какво изпита?

- (Въздишка.) Чувството на... не съм много сигурен. Ся­каш не съм умрял... искам да стана и да отворя вратата, да видя други хора... Никак не мога да осъзная, че пове­че няма да го правя. Уплашен съм.



- Нека отидем малко напред. Какво изпитваш?

- (Въздишка.) Виждам бюфет до стената...

- Бюфет до стената?

- Да. В стаята.



- Как би могъл, след като си умрял?

- Не мога да повярвам, че съм мъртъв... но не съм в тяло­то, което лежи на леглото.



- Можеш ли да видиш тялото си?

- Случвало ми се е и преди.



- Какво искаш да кажеш?

- Сънувах, че летя и че мога да видя тялото си. Сега имам същото чувство. Само че сега имам чувството, че отли­там малко по-надалеч от тялото си отколкото преди.



- Тялото ти живо ли е или умряло?

- Това не ме интересува.



- Наистина ли?

-Да.


- Каква форма си придобил? От каква материя си?

- Трудно е да се обясни. Имам чувството, че съм с криле, и все пак сякаш умът и мислите ми са едновременно нався­къде в тялото. Сякаш виждам с краката си... сякаш мога... виждам различни неща едновременно. Тялото ми всъщ­ност е като главата ми преди - когато мисля, всичко в мен мисли.



- Какъв бе преходът към състояние на смърт? Какво из­пита?

- Беше чувство на лекота. Като промяна на... на вятъра... когато си сменя посоките и...



- Както вятърът променя посоката си?

- А всичко останало си беше същото. Чувствам нещата от друг ъгъл.



- Чу ли някакви гласове? Някой викаше ли те?

- Хм, не. Почувствах се много самотен, но все пак знаех, че това е временно. Изборът беше мой. Исках да видя са­мо един човек... Ан... Чудех се дали мога да я видя сега... питах се...



- Можеш ли да я видиш наистина?

- Очите ми са в стаята. Не мога да я видя... чувствам, че ме чака някъде горе в ъгъла над тавана... вероятно над къ­щата... чувствам, че е тук...



- Нека се преместим напред във времето.

- (Въздишка.)


* * * * *

С положителни внушения, от които Арнолд да се почувства отморен и освежен, го върнах към сегашния момент. Разго­ворът, който последва, дава представа как Арнолд възприе­ма преживяването си.



*****

- Колко време смяташ, че изтече, Арнолд?

- Двайсет минути, може би по-малко. (Гласът му се бе про­менил, когато беше Джейсън, но сега вече бе истински­ят глас на Арнолд.)



- Сеансът продължи час и десет минути.

- (Смях.) Не е възможно да са изтекли повече от петнай­сет-двайсет минути!



- Учудващо, нали?

- Да. Когато отново видях стаята, имах чувството, че наис­тина съм бил в миналото.



- Имаше ли връзка с реалността, докато преживяваше миналото?

- Отначало ме смущаваше шумът на колите... не съм сигу­рен.



- Но успя да се върнеш отново на онова място?

- Не си спомням, хм, понякога изчезваше, но имах ясно усещане за него. Трудно е да се опише твоят глас, но ся­каш той беше част от сцената, сякаш се предполагаше, че той трябва да бъде там, докато се случваха всички тези неща... нещо, което беше с мен през цялото време.



- Не ти ли се струваше като нашествие в личния ти жи­вот ?

- Не, но понякога исках да преживея дадени мигове по-дълго, а ти ми казваше да се придвижа напред... напри­мер исках да остана още в църквата...



- Изпита ли желание да ме попиташ кой съм или какъв е този глас?

- Просто чувството, че този глас трябва да е част от обста­новката... трудно е да се опише. Да, отначало се чудех... съзнателният ми ум... така де, се питаше, дали това, кое­то виждам и казвам, има историческа стойност или не.

После забравих за това и просто приемах всичко съвсем естествено.

- Помниш ли името, с което се нарече?

- Да, Джейсън... не... Джейс. Джейсън Леополд.

- Когато те запитах за самолета, изпита ли нещо вът­ре в себе си?

Чувство на раздвоение. Първо, че въпросът няма ника­къв смисъл... а после, явно се намеси сегашното ми съз­нание.



- Значи, първо си помислил с ума на Джейсън, така ли? А сетне с този на Арнолд?

- Да, смятам, че е точно така. Мислите на Джейсън бяха по-ограничени, нещо подобно. Не помня колко време съм говорил за това, но... моето съзнание възприемаше понятието самолет и си спомних, че има и летящи бало­ни... пълни е горещ въздух.



- Но ти ги нарече торби.

- Да. Това бе първата дума, която ми дойде на ум. Не си спомних за балоните.



- Арнолд, би ли могъл да ми кажеш, дали преживяното от теб може да се нарече игра на въображението? Ходил ли си някога в Ковънтри или Холандия?

- Ходил съм единствено в южната част на Германия. Нико­га не съм бил в Холандия или Англия. Чувал съм за Ко­вънтри. Имах силно усещане за онова място до Портланд преди четири години... Там видях сграда на около сто години, която бе собственост на монахини, и изпи­тах чувство, че моето семейство би проявило интерес да я купи... сякаш бях виждал нещо подобно преди. Сега си го спомням...

- Било е нещо подобно на регресия?

- Ами, съзнанието ми... Арнолд... помислих си, че изглеж­да точно така, както онази сграда в Портланд.

- Как изглеждаше онази сграда в Портланд?

- Като къщата на благородника... в неговата къща, не в църквата.

- Е, сигурен съм, че си видял повече, отколкото ми раз­казваш.

- О, да. Видях много неща. Оградата с каменни стени пътя отвъд нея. Имах чувството, че имението не е далеч от църквата, дори може да се види оттук. Когато бях в гробището до църквата, си спомних, че в мен нах­луват различни съзнания. Това се случваше по-често в първата половина. В онази част за къщата. Когато казах за стъкло - че се оглеждам в стъкло, имах предвид ду­мата огледало... бих могъл да кажа лесно думата, но, от друга страна, имах чувството, че не зная какво означава тази дума.



- Ами когато спомена за измерването в камъни?

- Това ме обезпокои също. Съзнанието ми се обърка и не­очаквано не знаех нищо. Помислих за фунтове и най-неочаквано в съзнанието ми изплува стоун…

- Значи това е бил умът на Джейсън, който е пресмятал в една мерна единица, а после този на Арнолд, който е пресмятал във фунтове?

- Да, беше трудно да се разграничат двете личности. Поня­кога ми се иска да знам повече... за съзнанието си, да имам повече информация.



- Това, което каза, е много интересно. Доколкото разби­рам, не съзнанието ти е подхранвало ума на Джейсън, информацията за измерването в камъни е идвала от обратната посока. Не твоето съзнание е казвало на Джейсън: „Виж, трябва да пресмяташ в стоун, а не във фунтове". Явно е било точно обратното. Ти как мислиш?

- Точно така беше.

* * * * *

В по-голямата си част първата регресия на Арнолд бе в чет­върто ниво и той предаде лесно много информация и под­робности от въпросния живот. Както показва разговорът ни, той се е занимавал е един вид саморедактиране, но е бил дотолкова въвлечен в миналото, че отхвърлял понятията от настоящия си живот. Интересна бе забележката за разпоз­наването на къщата в Портланд, която е видял наскоро и ко­ято прилича на тази от предишния му живот. Когато я видял, Арнолд решил, че семейството му ще поиска да я купи, без тогава да е знаел за връзката с миналия живот, която е продиктувала тази мисъл. Хората наистина често избират къщи или земя според вкусовете си от предишен живот.

Въпреки че той не харесваше работата си и бе потиснат влюбен мъж в първата част на регресията, Арнолд с неохо­та напуснал сцената, където като Джейсън бе помолен да се придвижи напред във времето. Преживяването на смъртта не се различаваше особено от това на много мои пациенти и ще бъде обсъдено в друга глава.

Първата регресия на Арнолд беше успешна в много ас­пекти. Той се завърна в живот, в който бе изпитал силна и вярна любов, което бе оставило в него приятно чувство на носталгия. Страхът от смъртта бе смекчен, ако не и напъл­но изчезнал, като си припомни смъртта „като промяна в по­соката на вятъра". Не всички регресии носят такива приятни спомени, но все пак помагат за самоопознаването и духовното израстване.


7

Душевният дискомфорт
Защото Душата приема формата на тялото, то Душата също тялото оформя.

ЕДМОНД СПЕНСЪР, „химн в чест на красотата"

През последните години думата „психосоматичен" се пре­върна в моден и удобен етикет за физически оплаквания, ко­ито не се вместват в познатата система на медицинска диаг­ностика и лечение: всяко страдание без някаква видима фи­зическа причина можеше да бъде обяснено с тази дума. Употребяван правилно, терминът означава болест, възникнала в ума (или още по-точно в мозъка) и проявяваща се в тялото. Обаче съкратеният израз „Всичко е в главата ти" трябваше да чуват все по-често много нещастни пациенти, особено след като не им се предлагаше някаква помощ из­вън строго дидактичния съвет да се „вземат в ръце".

Днешните изследвания доказват все по-убедително, че много, ако не всички, болести наистина започват в ума. Да­дена мисъл, предизвикваща емоционална реакция, може да хвърли тялото в борба от вида „бий или бягай" - прими­тивна физическа реакция на заплахата; защитните механиз­ми се активизират, потичат големи количества хормони и ензими и най-уязвимото място в тялото поема удара от та­зи яростна атака.

Рут, шейсетгодишна жена, имаше увреждане на слуха, който намалявал през последните десет години и беше се влошил още повече през последната година, преди да ме по­сети. При регресията тя откри, че живее във ферма в Южна Америка и е член на религиозно семейство. Баща й беше проповедник, който попарваше цялото семейство с еванге­лието и огъня на преизподнята. Рут правеше всичко въз­можно, за да заглуши гласа му.

В настоящия си живот Рут работи като брокер в компа­ния за недвижими имоти и е омъжена за човек, който е по­добие на баща й от миналия й живот. Той постоянно й „чете проповеди“, опитвайки се да я накара да се чувства ви­новна. Разбираемо раздразнена от тези атаки у дома, Рут намира работата си изтощителна:

- Уморих се да изслушвам оплакванията на клиентите - повтаряше тя на нашите сеанси. Тялото й реагираше на думите й. Това в комбинация с негативната реакция от пре­дишния й живот даваше своя резултат. След няколко сеанса Рут осъзна, че повече не може да бяга чрез загуба на слуха; трябваше да се изправи срещу хората и условията и да се справи с тях колкото е възможно по-ефективно. Проблемът със слуха се стабилизира след първия сеанс и не се влоши през следващите години. От време на време Рут се обажда­ше да каже, че слухът й се подобрява по малко. Хроничният модел на защитно поведение, подобно на това на Рут, показва определено негативно въздействие върху здравето на индивида. Появяват се прогресивно усилващи се предупредителни сигнали - от съвсем слабо, интуитивно усещане до физическо проявление на леко неразположение, прерастващо в болка и органично или умствено разстройст­во. Накрая, ако тези сигнали се пренебрегват и не се отстра­ни причината за подобно поведение, следва смърт.

Чувствата подобно на мислите възникват в мозъка и комбинацията от мисли и емоции създава състоянието, поз­нато като стрес. Той може да бъде положителен или отрица­телен, в зависимост от нашите нужди, очаквания и по-ран­шни преживявания. Положителният стрес ни мотивира, подтиква към действие. Отрицателният, от друга страна, ни отслабва; това е едновременно причина и следствие от ре­акцията. Всеки стрес въздейства на тялото, но отрицател­ният определено отслабва съпротивителните сили на орга­низма. (Например положителен стрес е женитба или нова работа, а отрицателен - преживяване на нечия смърт.)

Болестта, резултат на неразрешен стрес, е пример за универсалния принцип на причина и следствие, действащ на много нива на нашия Аз. Доли имаше хроничен проблем със световъртеж и нарушение на равновесието, въпреки че нямаше физическо обяснение за състоянието й. При регре­сия тя попадна в сцена от английско село. Беше октомври 1918 г. и момичето от този живот весело разговаряше с мен за цените в селския магазин. Неочаквано тя се почувства за­маяна и й прилоша и явно, каквото и да й казвах, състояни­ето й не се облекчаваше и не я изваждаше от преживяване­то. Накрая тя отговори, когато стигна до момента на смърт­та си, настъпила скоро след пристъп на това състояние. Яв­но момичето бе починало при епидемия от инфлуенца през 1918 г. и бе погребано с много други в специално изкопани ями извън църковното гробище. Неочакваната й смърт, как­то и необичайното погребение спомагаха за емоционалната травма, която Доли носеше в себе си и през сегашния си жи­вот. За щастие регресията бе достатъчна, за да се освободи от симптомите.

Болестта се проявява само когато не сме обърнали вни­мание на предупредителните сигнали. Във физическия свят ние сме толкова заслепени от сетивата си - погълнати от това, което виждаме, чуваме, подушваме, вкусваме и докос­ваме - че има опасност да не забележим съобщенията, ид­ващи от нашето тяло, които са трудно уловими и понякога символични. Тези пропуснати сигнали стават все по-оче­видни, колкото по-дълго ги пренебрегваме, докато накрая не причинят симптоми, плашещи дотолкова, че да потърсим лечение. Например човек може да чувства общо неразполо­жение, когато яде киселинна храна като доматите, но да не свързва едното с другото. Седмици, месеци или години по-късно може да започнат да се появяват болки в стомаха и след известно време човекът развива язва. Във всеки мо­мент на този дълъг път познанието за самия себе си би мог­ло да прекъсне процесът на болестта.

За нещастие класическата медицина лекува тялото с ле­карства и хирургична интервенция. Макар че с тези методи на лечение са постигнати забележителни успехи, те причи­няват и коварни странични ефекти, на които вече започва да се обръща внимание. И двата вида лечение поощряват па­сивността в пациента. Отнема се личната отговорност за здравето на пациента, на когото всъщност тя принадлежи; симптомите могат да бъдат облекчени, но този вид лечение се бори с последствията, а пренебрегва причините. В резул­тат подобрението често е временно и болният може да раз­вие едновременно физическа и психологическа зависимост. Избирайки класическата терапия, ние често заменяме възможността да научим ценни опитности с временното облек­чение и скоро се изправяме пред същото предизвикателст­во, когато болестта ни атакува отново.

Когато дойде за първи път при мен, Барбара изпитваше силна физическа и душевна болка. Мъжът й беше ветеран от виетнамската война, който страдаше от остри емоцио­нални проблеми. Барбара преживяваше конфликт, раздвоя­вайки се между отговорността да подкрепя съпруга си и отговорността към самата себе си. Бе изпаднала в такава си­туация, че никоя от възможностите не я задоволяваше. В допълнение страдаше от силни болки в гърба и остро чер­нодробно заболяване.

В предварителния ни разговор стана ясно, че съпругът й няколко пъти я бе заплашвал, че ще я напусне, но Барбара не била съгласна, защото изпитвала вина, че не му е по­могнала да разреши проблемите си. Буен още от началото на връзката им, веднъж той счупил витрина по време на сбиване. Тъй като не можела да понася гледката на кръв, Барбара побягнала да потърси помощ и се обвиняваше, че не е останала при съпруга си и не се е справила със ситуа­цията.

След като чувството за вина я ръководеше в брака й, както и в други взаимоотношения, никак не е чудно, че има­ше проблеми с гърба и черния дроб. По време на регресия Барбара изброи няколко живота, в които бе злоупотребява­ла с алкохол; сега бе развила алергия към алкохола, особе­но към виното, а черният й дроб бе болен и уголемен.

Острата болка в гърба водеше началото си от живот, в който Барбара е била физически силен мъж. Тя се видя ка­то моряк на кораб и попадна на сцена на сбиване. Човек, из­питващ „силна омраза" към едрия моряк, държеше тежка тръба и неочаквано го удари по гърба, явно убивайки го на място. Още по-назад във времето Барбара откри, че е била нападната с нож в гърба по време на живота си в Египет.

След няколко сеанса Барбара направи първата си крач­ка към здравето, като напусна съпруга си (който и без това постоянно излизаше и влизаше в болница). Тя се упражня­ваше в техника на събиране на бяла светлина от най-отдалечените кътчета на вселената и я концентрираше в черния дроб и в мястото, където бе прободена в гърба. Постепенно чувството й за вина избледня. В резултат на това и на упо­ритите й занимания с визуализация, Барбара постегна по­добрение в почти всички аспекти на живота си.

Истинското оздравяване е активен процес, който изиск­ва едновременна концентрация на нашата физическа, умст­вена, емоционална и духовна енергия. Цялата ни същност трябва да бъде включена в процеса на оздравяването.

Емоциите са едно от най-важните ни творчески оръдия и никакво оздравяване няма да настъпи, ако не ангажираме цялата си емоционална същност. За да станем лечители на самите себе си, трябва да сме поне толкова емоционално ак­тивни в оздравяването (премахване на следствието), колко­то сме били при създаването на условието за болестта (въз­никване на причината).

Никой не може да ни излекува, освен самите ние. Спе­циалистите могат да ни помогнат в този процес, но ние но­сим крайната отговорност за оздравяването си - независи­мо дали е настинка, хронична мигрена или инфекциозен хе­патит. Включването на цялата ни положителна енергия в решаването на здравния проблем е много по-ефикасно средс­тво от всяка външна намеса. Много показателен пример за това са изследванията с пациенти, на които се дава плацебо (вещество, което не притежава лечебни свойства) и се пос­тига същият резултат както с лекарства, предназначени за определена болест или симптом. Вярата и личната отговор­ност са крайъгълният камък на излекуването.

Толкова много усилия се хвърлят за лечението на даде­на болест, че на хората не им остава почти никакво време да се опитат да я предотвратят. Ако можехме да се събудим при ранните предупредителни сигнали - някои от които са очевидни в сънищата ни, в аналогиите, които използваме в ежедневната реч, и в общото ни безпокойството - ние щяхме да можем да се освободим от негативната енергия, предизвикваща болестта. Това е една от главните ни отго­ворности към нас и към другите.

Нарастващият интерес в някои медицински кръгове към холистичния принцип на лечение, обхващащ целия човек, а не някой определен симптом, е оптимистично свидетелство, че започваме да правим стъпки към опознаването на истин­ските първопричини за болестта и към откриването на истинския лечител - Аза.

Класическата медицина в общи линии игнорира връзка­та на заболяванията с миналото, особено с миналите прераждания, защото зависимостта не може да бъде доказана по лабораторен начин. Вероятно най-добрите постижения в тази насока са на доктор Йън Стивънсън, който изследва спомените на малки деца. Той е открил, че в напълно будно и съзнателно състояние децата са способни да си припом­нят много и в по-голямата си част достоверни подробности от събития в минал живот. (Убеден съм, че съществуват много неща във вселената, които не са доказани поради ограничеността на изследователските ни методи, но след вре­ме ще открием подходящи средства, за да се установи ва­лидността на идеи, които все още отнасяме към областта на предположенията или вярата.)

Много от сегашните ни стресове са се зародили в мина­лото и тъй като са потиснати, първоначалните обстоятелст­ва нямат достъп до съзнанието. По принцип тези епизоди са болезнени и страхът от болката ги държи заровени под съз­нанието, въпреки че те продължават да определят начина ни на поведение. Всеки ден тези скрити травми причиняват оп­ределено количество стрес, съдържащ страха от съзнател­ното разпознаване и повтаряне на болката. За нещастие по­някога допускаме собствената ни активност да бъде блоки­рана от страх, чувство за вина и съжаление, което затваря вратите към всяко съзнателно познание или към освобож­даване от старите болки.

Винсън бе потънал в дълбока депресия, която пречеше на концентрацията му до такава степен, че имаше опасност да провали бизнеса си. Лечението с антидепресанти не бе му помогнало. По време на регресия той се върна в живот в Англия, където бе един от работниците, участващи в пост­рояването на „Титаник". Когато „непотъващият кораб" по­тънал, той започва да се обвинява, че лошата му работа е направила огромния кораб уязвим. След три сеанса Винсънт се освободи напълно от депресията, основаваща се на чувството за вина, което идваше от предишен живот. Обръ­щайки поглед назад, той осъзна, че депресията започнала, когато съпругата му и няколко приятели го убеждавали да инвестира в кораб.

Регресиите често оставят вратата отворена и позволяват конфронтация с тези скрити, но силни влияещи енергии, ко­ито може да се изразяват например в повтаряща се болка, водеща началото си от XVIII век, или пълнота, идваща от V век пр. Хр. Всъщност пълнотата често е свързана с гладу­ване или дори гладна смърт в минал живот. Една жена дой­де на консултация заради затлъстяване и се върна в XIX век, където като четиригодишно дете на име Мери Ан бе прекосила Американския Запад с каруца. Сцената, която си спомняше най-ярко, бе за неимоверно студена нощ точно преди Коледа. Настръхнала и ужасена, Мери Ан се бе при­тиснала към по-малките си братя до лагерния огън, докато чакаха мъжете да се върнат от лов, за да се нахранят. Стра­хът, студът и гладът така се бяха запечатали в съзнанието на малкото момиче, че то носеше спомените си в настоящето.

Друга пациентка, която бе правила неуспешни опити да отслабне, също бе преживяла люта зима в равнините. Жена­та си припомни живота си като индиански вожд, който тряб­вало да отведе племето си на място, където има повече хра­на. За племето били настанали много трудни времена, защо­то с всяка измината година стадата с бизони намалявали и били на изчезване.

Страдащата от същия проблем Джейн се върна в живота си на прислужница в двора на Луи XVI. Тя си припомни дворцовия живот с живи детайли, като описа менютата, дре­хите и обществените събития във Версай с очите на слуги­ня, която не смее да погледне краля. Накрая тя се омъжила за лакей и двамата се оттеглили в малка ферма, която принадлежала на бащата на Жан Луи (нейния съпруг). Той по­чинал на 63 години и Джейн останала сама. Не можела да поддържа фермата, а приятелите им живеели далеч. Нямай­ки какво да яде, Джейн умряла от глад наскоро след съпру­га си. Тя ми каза, че тялото й било открито от амбулантен търговец, който дошъл да й продаде нещо: „Той почука на вратата и като не последва отговор, влезе и откри тялото ми. Каза „Мили Боже" и побягна." Не е учудващо, че в ума на Джейн силно се бе запечатал споменът за глад и изоставеност. И в сегашния си живот тя почваше да се тъпче с храна, щом се почувстваше самотна или изоставена.

Психотерапията чрез регресия проследява модела на по­ведение до първопричината за емоционалното натоварване и после търси задвижващия механизъм в настоящето, който поддържа миналото толкова живо - задача, често усложне­на от променящата се форма на задвижващия механизъм.

Това добре се илюстрира от следния случай. Мъж на около 25 години дойде при мен с хронично стомашно нераз­положение. Лекарят направил необходимите изследвания и го прегледал внимателно, но не открил нищо. Дик бе загри­жен, че поема голямо количество лекарства, които освен то­ва не му и помагат. След анализа на хранителните му нави­ци и начина му на живот бях убеден, че някакво събитие от миналото бе породило този двегодишен проблем.

По време на регресията тайната бе разгадана. Дик си припомни живот в Швеция в началото на XVIII век, в който живееше във ферма с родителите си и двамата си по-малки братя. Животът им бил труден. Всъщност единствената му радост било приятелството му с домашните животните, на които измислил свойски имена. Една вечер, когато Дик сед­нал на масата да вечеря, чул брат му да казва, че са сготви­ли неговия любим заек. Дик избягал разплакан от стаята, но строгият му баща му заповядал да се върне и го принудил да яде от заека. През остатъка от този кратък живот - уми­ра пет години по-късно при инцидент - Дик избягвал да яде месо, когато нямало опасност да го накажат.

Връзката със сегашните му проблеми със стомаха бе очевидна, особено когато си спомни, че болките се появили, когато за Коледа посетил леля си и чичо си във фермата им в Индиана. Регресията на Дик не беше от типичните. Трав­мата бе премахната за два часа. На Дик му се стори истин­ско чудо, че вече не изпитва дори най-лека болка в стомаха след хранене. За мен това бе потвърждение на основната концепция на регресивната терапия: Освободи миналото, за да го отстраниш от пътя си, така че да изживееш пълноцен­но настоящето.

Нарушенията в храносмилането до голяма степен се дължат на лоши хранителни навици или стрес в настоящия живот, но има болести и симптоми, които често са свърза­ни с миналото. Някои от тях са:

1. Алергии.

2. Главоболие (особено мигрена).

3. Проблеми с гърба и кръста.

4. Хронични болки.

5. Бавно зарастване на хирургични рани.

Психичните разстройства - депресия, желание за самоу­бийство и раздвояване на личността, както и някои форми на шизофрения изглежда също са свързани по някакъв начин с минал живот.

Осемнайсетгодишната Санди каза, че нощем се буди и чува друг глас вътре в себе си. В училище винаги искала да е в друга стая. Мразеше името си, въпреки че не бе си измис­лила друго. Майка й я описваше като две напълно различни личности. Веднъж е мила, любвеобилна и интелигентна ученичка, която иска да стане ветеринарен лекар; друг път е аг­ресивна, бунтарски настроена рокерка, която участва в обир на магазин. Баща й обясняваше тази двойственост със зоди­ята на дъщеря си - Везни, но той явно бе уплашен от стран­ното й поведение. Майката ми каза, че дори като бебе Санди й се струвала особена - била алергична към определени храни за една седмица, а после алергията й изчезвала.

За щастие в деня, в който трябвало да се изправи пред съда за кражба в магазин, Санди отново била мила и възпи­тана и направила добро впечатление на съдията, така че по­лучила условна присъда. Родителите й незабавно я доведоха в Съвета по алтернативна тепапия за лечение.

Санди беше разгневена към родителите си, но не изглеж­даше да има основание за това в сегашния й живот. Причи­ната се изясни още при първата регресия. Санди беше мла­до момиче в концентрационен лагер, а настоящите й роди­тели бяха германски офицери от СС. След като преживя от­ново деградацията и ужаса на живота в лагера, тя се видя в газовата камера, където ясно си припомни бавното умиране на пода на камерата. Санди бе умряла последна, чувайки молбите, писъците и молитвите на умиращите около нея.

В друг регресивен сеанс Санди беше племенен вожд в примитивно общество. Това беше живот на мир и охолство и вождът бе уважаван и обичан за мъдрото си управление.

Това е пример за две напълно различни енергии от мина­лото, които все още са живи и се сражават помежду си в подсъзнанието на чувствителното момиче. След още някол­ко сеанса Санди започна да осъзнава положението и да се освобождава от натрупаната негативна енергия. Когато то­ва стана, крайностите в държанието й изчезнаха и тя за пръв път в живота си беше една цялостна личност.

Болестта не винаги представлява просто възпроизвеж­дане на някаква емоционална болка от прераждане, която отказва да бъде подчинена. Други причини за заболявания­та, свързани с миналите ни състояния, а също така с нужди­те на душата ни, са:

1. Пълна липса на съчувствие към останалите; фанатизъм.

2. Нежелание в минал живот да се помогне на тези, които нямат сили поради болест.

3. Нежелание да се развиват творчески способности, които се борят да бъдат изявени.

4. Противоречиви енергии от много минали животи, които разфокусират настоящата личност.

5. Силно отрицателен Аз от миналото, който се опитва да оживее емоционално в сегашната времева рамка (негативността е благодатна почва за заболявания).

6. Преживяно бедствие или увреждане в миналото, което е повлияло на сегашния Аз; директно пренасяне.

Долф, трийсет и двегодишен мъж, дойде при мен, защото искаше да стане бегач, но не може да преодолее болката при тичане. Въпреки, че нямаше медицинско обяснение, колкото повече тичаше, толкова повече проблеми имаше с краката си. Той бързо се поддаде на хипноза и се върна в 1837 г. в живота си като моряк на китоловен кораб в Ню Ингланд. Той стоеше на палубата на кораб, от който разтоварваха китова мас. Чакаше да разбере какъв дял от печалбата ще му определят. Долф явно бе склонен да си поговори с мен, докато чакаше.

* * * * *



- Надяваш се да ти платят двеста долара?

- Да, но е малко вероятно. Чух, че цените падали.



- За колко време работа ще ти платят?

- За две години, четири месеца и девет... Не, десет дни.



- И ти си бил далеч от дома си през цялото това време?

- Да, и съм доволен от това. Само дето не мога да ям пряс­на храна, която мога да дъвча. Напоследък имам пробле­ми със зъбите.



- На колко години си?

- Двайсет и шест.



- Когато си у дома, с кого живееш?

- С майка си (въздишка).

- Нещо не е наред ли?

- Тя не искаше да замина в морето, дори при такава запла­та. Тя иска да стоя у дома и да й прислужвам. Това ме накара да избягам.



- Защо?

Защо живееш с нея, след като не обичаш да те командват?

- Обещах на баща ми преди да почине, че ще стоя при нея. Но никога не съм обещавал да не ходя в морето между другото.



- Ще ми кажеш ли нещо повече за майка си?

- Няма какво повече да кажа. Тя не може да xoди. Дебела е и не може да ходи. Много обича да казва на хората какво да правят.



- Има ли приятели, които да й помагат?

- Никой не може да я понася.



- Нека се придвижим напред във времето, така че да ви­диш дома и майка си.

- Стигнах...



- Какво има ?

- Къщата е празна. Някой идва по пътеката, мога да чуя шумоленето на листата.



- Майка ти не е ли там?

- Не, това е съседката. Тя ми каза, че майка ми е умряла та­зи пролет. Е, сега къщата е моя. Повече няма да ми се на­лага да я търпя.

Липсата на съчувствие към майка му бе в противоречие с поетото обещание пред баща му да изпълни дълга си. Това бе конфликт, който Долф не бе разрешил в онзи живот и който бе изплувал, когато бе решил да започне да тича. Ед­ва след като подробно проучихме всички аспекти на противоречивите чувства на Долф, болката започна да отшумява.

Въпреки че в много случаи кармичната обусловеност е очевидна, винаги трябва да помним, че няма външно въз­действие, което да реши нашето наказание или награда или да определи какво да носим от миналия в следващия живот. Преди всяко прераждане, а още повече по време на живота ни отговорността е наша и само ние решаваме кога опреде­лен начин на поведение вече не е уместен.

Всъщност всеки от нас има отговорността да се освободи от онези аспекти на миналото си, които го затрудняват да се съсредоточи в сегашния етап на личностно израстване. Никой не желае да е разстроен, а отрицателните останки от минали прераждания означават точно това. Ние сме здрави по природа, а нараняванията и болестите само отразяват състоянието на душата. Когато сме съсредоточени в поло­жителното в настоящия момент, на душата й е леко, оттам и на тялото.
8

Оковите на страха
Не знаем колко нависоко сме, докато не ни призоват да се издигнем. И тогава, ако верни сме на замисъла, ще се извисим до небесата.

И героизмът, които възхваляваме, ще бъде нещо ежедневно. Не трябва сами да се смаляваме от страх да не бъдем крале.

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН, „никога не знаем колко нависоко"
Ако някой хвърли нож към нас, реакцията ни ще бъде миг­новена и решителна. Няма да спрем, за да се насладим на тра­екторията, или за да обмислим къде точно ще се забие, а ще избегнем удара. Ами ако предметът, който лети към нас, е топка за тенис, тогава какво ще направим? Можем да реаги­раме по няколко начина. Припомнете си обаче случая с Линда в Първа глава; Линда се страхуваше от всякакви ле­тящи предмети. Съгласни сме, че страхът от нож е рациона­лен, но този на Линда от топката за тенис е ирационален. Откъде идва ирационалният страх?

Оцеляването е най-основната черта на всяко живо съ­щество. Като всички останали създания, ние, хората, носим в генетичната си кодировка способността да разпознаваме опасността и да се справяме с нея ефективно. Това кодира­не, което обикновено наричаме инстинкт, ни кара да задоволяваме глада и жаждата, да намираме подслон и да се размножаваме; то също изпраща бързи сигнали до мозъка ни, когато нещо застрашава тези наши потребности или самия ни живот. Сигналите задвижват чувството на страх, каращо ни да предприемем такива действия, че да излезем от опасността.

Но хората се различават от другите видове по някои много важни особености, сред които са себесъзнанието и способността за абстрактно мислене. Те ни карат да изпит­ваме страх при потенциална опасност, основаващ се на спомени от миналото или на проекции върху бъдещето (въпреки че дори отнесените към бъдещето страхове са продукт на миналото). След като тези страхове почти нико­га нямат връзка е реално съществуваща ситуация, ние ги смятаме за ирационални.

Представете си, че стоите на ръба на висока скала. Ва­шето генетично кодиране ще ви попречи да стъпвате по ръ­ба - не е нужно да се учите на това от опит. Ако някой стои до вас и ви заплашва да ви блъсне от ръба на скалата, вие ще реагирате с истински рационален страх, ако вярвате, че този човек наистина ще изпълни заплахата. Обаче, ако само мисълта, че стоите на ръба на скалата, създава у вас пани­ка, то тогава изпитвате ирационален страх.



Всички ирационални страхове са научени. Вероятно от книга или филм, пресъздаващ драматична сцена на падане от високо; може би ваш приятел от детството си е счупил крайник при падане; или майка ви е пострадала лошо при падане, докато е била бременна с вас. Също така има голя­ма вероятност страхът да води началото си от минал жи­вот.

Повечето от опасностите, срещу които се изправяме днес, нямат нищо общо с физическото ни оцеляване, а зап­лашват оцеляването на нашето его. Ако се опитаме да ги анализираме, те не се поддават на обяснение или разбира­не, но въпреки това ни обезсилват. Сякаш наистина живо­тът ни е застрашен, от подобни страхове дланите ни се из­потяват, стомахът ни се свива, коленете се разтреперват; обзема ни непреодолимо желание да предприемем нещо. Макар и ирационално, това усещане е съвсем, съвсем ис­тинско.

Най-голямото постижение на психолозите е в разкрива­нето на различните проявления на страха. Точно казано, страхът е реакция към определено бедствие или опасност, независимо дали в настоящето или в бъдещето; фобията е ужас или непоносимост от патологичен характер; а безпокойството е вътрешен смут или общ страх без определен повод. С други думи, когато страхът е обсебващ и строго определен, използваме думата фобия, а когато е общ и не­определен, го наричаме безпокойство.

Повечето хора, идващи на консултация, започват да осъзнават, че дори една-единствена травма, случила се ня­кога в живота им, може да посее зрънцата на страха, раз­цъфващи в бъдеще. Задачата на консултанта по регресивна терапия е да открие първоначалната травма. Понякога из­точникът на страха е неуловим (например поводът за търсе­не на помощ може да е физически страх, а действителната причина да е оцеляването на егото ) и е необходимо голямо проучване, за да се стигне до неговите корени. Хипнозата дава безценни средства за постигането на тази цел.

Джеймс бе дошъл при мен защото се страхуваше от две неща - от вода и от коне. При регресията много лесно от­кри живота, в който се бе удавил като малко дете. В сцена­та точно след смъртта си той наблюдаваше отчаяните опи­ти на майка си да го спаси:

- Майка ми тича по брега на реката; опитва се да ме хване за крака, но не може да ме стигне. Аз гледам надолу, като от дърво, и сега виждам как тя се опитва да нагази във водата, но не може да стигне до мен. Мога да видя тялото си във водата и майка ми, измокрена до кръста. Тя ме издърп­ва от водата и плаче.

По време на същия сеанс, вече в друг живот, попитах Джеймс дали е яздил коне. Отговори отрицателно, а кога­то го запитах дали е искал, отново отрече. „Страхувам се от коне" - заяви той категорично и промени темата. Страхът от коне се коренеше далеч в миналото и трябваше да проведем много сеанси, преди да разкрием първопричи­ната.

Страхът от вода е разпространено явление и често хора­та с такъв страх не се научават да плуват, което само го засилва. В Първа глава открихме, че страхът на Джейн от вода произлиза от факта, че е станала свидетелка на сблъс­кването и потъването на два кораба до пристанището на ан­глийския крайбрежен град. Друг пациент със същия страх откри преживяване, което бе много по-лично.

Когато Гери се бе отпуснал напълно, ми каза, че вижда две сцени на битки в океана. Казах му да започне е една от тях.

- Аз съм във водата. Ръката ми е отрязана и потъвам. В битката преминах покрай корпуса на кораба. Остро пар­че дърво ми отряза ръката под лакътя. Корабът ме удари и започнах да потъвам. Опитвам се да се издигна нагоре, но губя кръв и водата е червена. Наоколо са твърде заети да се сражават, за да се притесняват за мен. Продължавам да ви­кам, но не ме чуват при тази канонада. Не искам да умра. Дори още не съм се оженил. Не искам да се удавя.



- Как се казваш?

- И. Дж. Джонсън. Аз съм от колониите... Ню Джърси. На кораба съм от половин година. Преследвахме английски кораби с припаси. Заловихме и ограбихме три от тях. Но попаднахме в капан заедно с другия кораб, който плува с нас. Те са по-добре въоръжени от нас и са по-добре подгот­вени. Но ние ще покажем на англичаните на какво сме спо­собни. Ще запомнят тази битка за цял живот! Но аз не мога... твърде късно е. И за какво? За какво е всичко това?

Гери прекъсва мъката на И. Дж. Джонсън, за да каже, че пред очите му изниква друга сцена.

- Аз съм центурион по време на Римската империя. Има брожения извън страната. Маршируваме на север през горите на Галия, за да се сражаваме е варварите. Те нямат никакъв шанс срещу нас с нашите превъзходни оръжия и брони. Ние сме непобедими и аз ще се върна като победител у дома при жена си.

Сега сме тръгнали на поход на юг. Качваме се на военни галери, които ще ни отведат в Сицилия, а след това нататък към Африка... Картаген. Отново ще се сражаваме и ще по­бедим. Ние винаги побеждаваме. Отиваме към брега... по­падаме в засада и аз съм заловен. О, не! Окован съм във ве­риги... колко унизително. Римски войници да се провалят! Непростимо!

Намирам се в галера, окован за весло. Влизаме в битка с много кораби. Свалят веригите ни и сме принудени да се сражаваме, защото врагът е твърде близо. Точно когато се каня да скоча от галерата в друг кораб, ме удрят по рамото и падам във водата между двата кораба. Все още съм жив, но съм премазан. Господи, давя се. Не искам да се удавя... не отново. Отварям уста и се гмуркам надолу към дъното колкото мога по-бързо. О, водата нахлу в дробовете ми. Трябва да го направя бързо; излишно е да се мъча повече. Гледайки надолу, виждам как тялото ми се носи по водата... то е мъртво.

И в двата живота Гери говореше за хората, които обича и че иска да се върне при тях, докато беше жив, а също и малко след смъртта си. Сякаш бе изучил техниките да се да­ви колкото е възможно по-бързо, но носеше ужасът от пре­живяното от живот в живот и никак не е чудно, че сега се страхуваше от водата.

Стимулирането на всяка от сцените или комбинация от тях може да отприщи спомени, които се свързани със стра­ха. Уханието на роза може да извика травмиращ спомен и да се освободи безпокойство, явно несвързано с цветята, или дори да инициира ирационален страх към цветята. Звукът от свирката на влак може да възбуди голямо вътрешно въл­нение. Допира до копринена дреха или вкусът на лимон мо­же да отвори рани от миналото.

Преди няколко години при мен дойде възрастен мъж с оплакването, че в главата му постоянно се върти една и съ­ща мелодия. Просто нямал покой. Ден и нощ, където и да отидел, рефренът се въртял в мозъка му, докато накрая ре­шил да потърси помощ. При регресията този мъж, който ще нарека Джексън, се върна в живота си на концертиращ пиа­нист в средата на XIX век в Германия. Любимото му парче, което изпълнявал най-често, било концерт за пиано N 22 в ми бемол от Моцарт. Съществуваше натрапчива прилика между съвременната песен и концерта на Моцарт, но връз­ката беше много повече от това.
В онзи живот Джексън притежавал сприхав характер, а съпругата му не се отнасяла с разбиране към таланта му и постоянната му нужда да работи. Един ден тя прекъснала упражненията му няколко пъти. Същата вечер го направила отново, докато свирел Моцарт, и той скочил от пианото и я удушил. Оттогава страхът на Джексън да не бъде обвинен в убийство се асоциирал с концерта на Моцарт или с мело­дия, която напомня на него.

Място, име, дата, дума или човек могат да задвижат страх, ако имат някаква връзка с първоначален силен стрес. Много хора са идвали при мен със страх от височини, насе­коми, тъмнина и ред други, надявайки се да стигнат до пър­воизточника им в миналото. Много често успяват.

Реджи дойде за регресия заради страха от змии, който често се среща при хората. Обаче в неговия случай страхът бе толкова силен, че сериозно спъваше способността му да действа. Пред него се разкри сцена в пещера, която бе неп­рогледно тъмна. Като красиво чернокосо момиче на седемнайсет години той стоеше посред стотици отровни змии. Момичето бе избрано от племето за жертвоприношение на боговете. Въпреки че бе ужасена, тя нямаше към кого да се обърне за помощ. За секунди змиите нахапаха момичето и то падна на пода, умирайки. Интересното е, че когато я по­питах дали жертвоприношението е умилостивило боговете, отвърна утвърдително.

Всички знаем как страхът ограничава живота, като ни отклонява от полезни занимания и ни пречи да реагираме положително в много ситуации. Дали ще е страх от вода или летящи обекти, или от провал, той парализира способност­та ни да поемаме риск, която е толкова необходима в живо­та. Страхът от отказ или неодобрение приковава много хо­ра към стари шаблони, които изглеждат безопасни, макар и да са болезнени.

Фройд смята, че фобиите, които си създаваме, служат за прикритие на дори още по-големи страхове, всички от кои­то са свързани с неразрешими едипови комплекси. Подобна интерпретация е твърде ограничаваща, защото има много причини за страха, само някои от които са свързани с отношенията родител - дете. Истина е, че някои страхове са създадени, за да се избегне ангажирането с нещо или поема­нето на риск, но дори подобна тактика трябва да бъде прос­ледена до случая, в който индивидът се е научил да избяга от нещо на всяка цена.

Някои хора използват страховете си, за да манипулират останалите, носейки ги като емблема, за да привлекат вни­мание и покровителство. Но повечето от нас изпитват силно желание да се освободят от страха. Понякога само един се­анс на регресия се оказва достатъчен, за да се разкрие при­чината, докато за други се изискват комбинации от терапев­тични методи и търпелива работа в редица сеанси.

Следващият списък представя някои често срещани страхове, които могат да бъдат разрешени чрез регресия в минал живот. Списъкът е доста обширен, но в никакъв слу­чай не е изчерпателен.

акрофобия - височина

аилурофобия - котки

аиктиофобия - остри предмети

алгофобия - болка

андрофобия - мъже

антофобия - цветя

антрофобия - други хора

апифобия - пчели

аквафобия - вода

аутофобия - самота, изолация

авиофобия - летене

белопофобия - игли

бронтофобия - гръмотевици

категотофобия - осмиване

коитофобия - сексуално общуване

клаустрофобия - затворени пространства

кинофобия - кучета

ентомофобия - насекоми

екуинофобия - коне

гинефобия - жени

хемартофобия - извършване на грешка

херпетофобия - гущери, влечуги, пълзящи животни

мелисофобия - пчели

мизофобия - мръсотия, микроби

некрофобия - мъртви

никотофобия - тъмнина

охлофобия - тълпи

офидиофобия - змии

патофобия - болест

пирофобия - огън

ситофобия - хранене

тафофобия - да бъде погребан жив

танатофобия - от смъртта

ксенофобия - непознати

зоофобия - животни

Структурираният хипнотичен сеанс е много ефективен при подобни страхове. За повечето хора е необходимо да се включат два елемента – регресия до инцидента - причинител на страха, и промяна в поведението с цел да се усво­ят нови модели на реагиране на задвижващия механизъм. Най-общо ирационалният аспект на страха трябва да бъде разпознат и отхвърлен. Малцина се освобождават от стра­ховете си единствено с регресия. В необичайния случай на Хелън - скърбящата вдовица от Първа глава, дори не бе необходимо да се стига до корените на проблема; освобож­даването от отрицателната нагласа и депресията бе постиг­нато просто чрез припомняне на щастливия безметежен жи­вот в друго прераждане.

Регресиите често извикват сцени от примитивни култу­ри, което означава, че страховете в нас обикновено са с дре­вен произход. Алис винаги бе страдала от фобия, която й пречи да минава под мостове, да се разхожда по хълмове или да се качва по стълби. По време на регресия Алис си припомни сцена, в която тя е част от ритуал за жертвопри­ношение. Трябвало е да скочи от висока скала.

Преживяването на регресията никак не бе приятно за Алис и тя се стараеше да избегне края. Когато най-после бе направила крачка във въздуха, не изпита усещането за па­дане. Пропускайки да спомене как е падала надолу и се е разбила върху скалите, тя се отдаде на подробно описание на тялото си върху скалите. След като явно не бе в състояние дори при регресия да се изправи срещу ужасяващото преживяване, смятах, че Алис ще трябва да се завръща мно­гократно, за да преодолее страха си от високо. Обаче след няколко седмици получих следното писмо от нея:



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница