Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън



страница6/12
Дата01.02.2017
Размер2.87 Mb.
Размер2.87 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

* * * * *

По време на регресия Гари се видя като свещеник в Ирландия. При разкриването на сцената той примирено се подготвяше за поредното нападение на викингите. Ето как разказа историята:

- На хоризонта се вижда кораб, кораб на викинги... и още един. Свещениците се лутат из замъка, събират храна, товарят каруците. Корабът трябва да хвърли котва на бре­га, защото тук има само скали и в момента времето е бурно и ветровито. Викингите ще ни изгорят или ще ни избият... Те са безбожни варвари и гледат само да си угодят. Ще нав­лезем навътре в сушата, докато си тръгнат. Преди разруши­ха сградата и трябваше да я строим наново. Трябва да избя­гаме, не можем да служим на Бога, ако сме мъртви. Те ис­кат нашето олово, злато, сребро и храна. Ще унищожат ре­лигията ни - нападали са наши манастири по шотландско­то и английското крайбрежие. Това продължава вече векове. Веднъж избягах. Те пребиха до смърт баща ми със сопи, но майка ми, сестра ми и аз избягахме. Това беше в Маларки, едно градче на няколко седмици път на север от тук. За­що Бог позволи това да ми се случи? Спряхме се и се помо­лихме: „Всемогъщи Боже на небето, къде си? Къде са тво­ите ангели, за да дойдат и да ни помогнат?" После продъл­жихме да товарим каруците с всичко, което имаме. Всички писания... Малкото безценно мастило... Оставихме мебели­те и част от храната. Около 50 свещеници сме. Бутаме и дърпаме каруците в нощта. Вървим навътре към сушата. Продължава да вали, но ние не спираме. Най-сетне си нап­равихме лагер под няколко дървета и останахме три дни. Шестима от нас предлагат доброволно да се върнат и да проверят дали нападателите са си тръгнали. Ето го манасти­рът - полуизгорен, и от него се вдига пушек. Предполагам, Бог е изпратил дъжда, за да му попречи да изгори напълно. Влязохме в манастира и навсякъде беше напръскано със свинска кръв. Бяха съсекли олтара и го бяха покрили със свински лайна. В средата на черквата ни бяха направили го­лям огън и бяха пирували там. Трябва да изчистим вонята на гадните северняци. Навсякъде вътре просто вони... изго­рено дърво и мърша. Непрекъснато трябва да излизаме да поемем свеж въздух. О, Боже! Горе има два конски трупа, нарязани и накълцани. Миризмата е толкова лоша... Трябва да отворим прозорците, за да изхвърлим конските трупове. Отвън се чува шум. Не, Даниел, не са се върнали викинги­те. Нашите войници са. В името на Бога, какво ви забави толкова дълго? Какво е попречило на краля да ви изпрати по-рано? И едва някакви мижави двайсетина човека идвате да ни защитавате! Това ли е наградата на нашия крал? Ние се молим за краля си толкова горещо, а той ни изпраща 20 човека, и то с пет дни закъснение. Сега вие, хора, ще оста­нете да ни помогнете да изчистим. Дойдохте твърде късно да ни защитавате, затова сега ще чистите.

Катлийн разказва самотния си живот във викториански Лон­дон по време на лека регресия. Тя ни предоставя изобилие от битови подробности, докато се разхожда из Хайд парк:



- С какво си облечена, Катлийн?

- Дълга зелена рокля с дълги ръкави. Пролет е, но днес е доста хладно.



- Работиш ли?

- Не, но бях шивачка в една фабрика.



- Близо до парка ли живееш?

- Да, имам хубава къща, живея сама.



- Имаш ли приятели?

- Всъщност не. Познайници, не приятели. Преди живеех с Вирджиния Бийкън, която беше собственик на къщата. Понякога седях в салона при Вирджиния и нейните при­ятели. Те бяха от добри семейства, не от моята класа, за­това аз само слушах.



- За какво си говореха ?

- Най-вече за политика. Винаги имаше някой ядосан. А по­някога просто клюкарстваха.



- Споменаваха ли изобщо имена на хора, които си спом­няш?

- Само кралица Виктория.



- Доволни ли бяха от кралицата ?

- Някои да, други не. Тя няма голямо влияние върху моя живот. Аз съм встрани от всичко това.



- Защо?

- Аз нямам пари, така че не е необходимо да се тревожа, че мога да ги загубя. Човек не го е страх да загуби нещо, което няма.



- Познаваш ли местните собственици на магазини?

- Познавам ги. Месарят се казва Джонатан Уилямс. Преди това баща му беше месар.



- Какво месо купуваш?

- Малко телешко, агнешко, някое пиле.



- На килограм ли купуваш ?

- На парче.



- Колко струва едно пиле?

- Цяло пиле е около 20 пенса.



- А едно парче телешко ?

- Зависи дали е хубаво. (Киска се.) Всъщност от доста време не съм купувала хубаво телешко.



- Добре ли си със здравето ?

- Не зле... Да, справям се.



- Какви други магазини посещаваш?

- Сладкарницата.



- Какво си купуваш от там ?

- Повече разглеждам. (Киска се.)



- В каква посока живееш от Хайд парк?

- На запад, мисля... Да, когато се прибирам, вървя срещу слънцето.



- Как прекарваш времето си?

- Разхождам се, грижа се за градината, по малко плета и по малко бродирам. Понякога се опитвам да плета дантела.



* * * * *

По същото време от другата страна на Атлантическия оке­ан един необразован млад мъж на име Сам разказва какво става в Американския Юг през 1861 г.:



- Пътувал ли си някога, Сам?

- Не много, само до Атланта.



- Къде си сега ?

- Стоя в стаята си. Тя е пристроена към къщата на полков­ника. Имам кушетка и малко огнище.



- Какво правиш?

- Опитвам се да чета. Имам една книга.



- Как се казва книгата?

- Това е буквар. Мери ми го донесе от училище.



- Знаеш ли нещо за политиката, Сам?

- Не съм чувал тази дума.



- Знаеш ли кой е президентът на Съединените щати?

- Беше Линкълн, но хората тук искат да е друг. Те вече не искат Линкълн - искат някой си Джеф.



- Всички ли го наричат така -Джеф?

- Хората го наричат така. Наричат го президента Джеф.



- Какво мислиш за създалата се ситуация?

- Няма никаква разлика. Те се борят. Нашите срещу техните.



- Какво искаш да кажеш с това - нашите срещу тех­ните?

- Ние бяхме за президента Абрахам, или президента Лин­кълн, няма значение как ще го наречеш. Сега сме разделени, но той мисли, че му принадлежим, и иска да се върнем при него, но ние не го искаме, затова трябва да се борим.



- Защото той иска да ви казва какво да правите, зато­ва ли се борите?

- Да. Какво го интересува него?



- Как така ти не се бориш, Сам?

- Още не са ме повикали. Сега изпращам провизии на вой­ниците. Натоварвам сандъците на вагони.

При друга регресия в средата на XIX век попадаме на сцена от живота на американския заселник Джон Симсън. Симсън е трапер, който на път за дома намира подозрителни следи от мокасини, водещи до вратата на колибата му. Следите го пре­дупреждават за присъствието на индианци и той се оттегля на сто ярда, за да наблюдава. В това време разговаря с мен:

- Какво мислиш, че става?

- Не съм сигурен. Вероятно са дошли заради кожите.



- И ти просто ще чакаш отвън?

- Да. Ножът ми е остър... Поставих го обратно в ножница­та. Вратата леко се отваря.



- Значи вътре има някой?

- Да. Трябва да проверя пушката си.



- Какво ще направиш, ако вземат кожите ти?

- Убивам ги, аз...



- Убивал ли си някога индианец?

- Да. При самозащита.



- Ти едър мъж ли си, Джон?

- Достатъчно, за да се справя с тях. Висок съм шест фута и един инч.



- По-едър ли си от индианците?

- Да, и по-умен. Ако бяха умни, нямаше да влезнат в коли­бата ми.



- Защо се бавят толкова дълго?

- Може би знаят, че съм тук, и чакат да се стъмни, за да се измъкнат. Може би са намерили уискито ми.



- Ти имаш уиски вкъщи?

- О, да - в нишата.

- Имаш ли жена?

- Жена ми и двете ми деца загинаха.



- Какво се случи?

- Прекосявахме Апалачите с каруца. Аз яздех на кон ня­колко мили напред... стана злополука... каруцата, в коя­то се возеха, се обърна... смаза децата ми... Беки, съпру­гата ми, си счупи врата при падането.



- Там ли ги погреба?

- Погребах ги. Хората ми предлага да помогнат, но това си беше моя работа. Отне ми доста време... трябваше да спирам, за да си поплача.



- Защо реши да дойдеш на запад?

- Двамата с Беки израснахме в Пенсилвания. Всичката ху­бава земя беше заета. Бяхме млади и искахме нещо раз­лично. Знаех, че ще е трудно, но си струваше.



- Значи ти продължи на запад, след като изгуби семейс­твото си?

- Нищо не ме чакаше у дома - само стари чувства, с кои­то нямаше да мога да се справя след нейната смърт.



- Какви вещи притежаваш, Джон?

- Пушка, нож, дрехите на гърба ми, вързоп кожи, барут, ин­струменти и маса и стол, които бях направил през зимата.



- Какви кожи събираш?

От бобри и лисици. Имам около половин дузина мечеш­ки кожи.



- Колко получаваш за тях?

- Миналата година взех около 200 долара. Зависи от паза­ра. Останали са ми може би 60 долара тази пролет.



- Значи двеста долара стигат за дълго време?Колко струва едно хубаво ядене в града?

- Чак в Сейнт Луис?

- За един долар можеш ли да получиш добро ядене?

- За един долар трябва да е много добро.



- Обикновено какво ядеш?

- Еленско месо, царевично брашно за бисквити... много неща си правя от брашно... палачинки за закуска, бърка­ни яйца. Понякога за вечеря си приготвям пуйка или фа­зан.



- Много често ли ти се случва да гладуваш?

- Не много. Доста внимавам за това. Преди две зими си бях разпределил всичко на дажби, защото ме беше зат­рупал снега на три-четири хиляди метра нагоре в плани­ната. Разпределих си храната по толкова и толкова на ден. Когато вече можех да изляза от хижата и изминах два-три километра, видях фазан. Изядох го полусуров... извадих го от огъня и изгълтах бутчетата, докато още цвърчаха.

- Защо нямаш кон?

- Твърде планински участък е тук. Освен това коня тряб­ва да го храниш, а наоколо няма достатъчно трева, под­ходяща за коне... Вратата се отваря и се появяват трима индианци... странно - нямат никакви косми по гърдите. Вдигам пушката си.



- Какво правят те?

- Двама са понесли кожите ми, а третият е взел част от храната ми. Не искам да улуча кожите, но ще рискувам, ако трябва. Стрелям по първия и го улучвам в рамото... направо го разкъса. Извадил съм пистолета и го стискам в ръка, напълно готов. Вдигам го - те са само на двай­сетина метра. Виждат ме, но аз съм се прицелил пръв. Стрелям е пистолета и улучвам втория в лицето. Скачам на крака, грабвам ножа и се втурвам към третия индиа­нец. Трудно е в тъмното, но аз познавам обстановката по-добре от него. В началото той взе надмощие, но на два пъти се препъна. Почти съм върху него, изправям го и го опирам в едно дърво. Ножът потъва в гърба между плешките му. Той извиква и пада. Издърпвам ножа и го изтривам в ръката му, почиствам го и го прибирам в ка­лъфа. Обръщам се и тръгвам назад към колибата. Инди­анците не уважават имуществото на другите хора. Искат ли нещо твое, ще те убият, ако се наложи. Преди време двама ми направиха засада.



- Значи имаш чувството, че си дал възмездие?

- Чувствам, че съм дал възмездие. Обаче не съм сигурен, че племето мисли по същия начин.

* * * * *

Най-накрая, един от субектите на име Доли направи някол­ко спонтанни коментара за живота на Христос и на следва­щия сеанс аз продължих да й задавам въпроси по същата те­ма. Информацията идва от гледната точка на висшата същ­ност на Доли.



- Имаше няколко други въпроса, за които ти каза, че трябва да направиш допълнително проучване. Този път имаш ли отговори?

- Какъв е въпросът?



- Исках да знам повече за това, каква личност е бил Христос. Самият Христос ли е бил разпнат, или са го подменили с друг човек?

- Той е бил човек и наистина е умрял на кръста.



- Тази личност, която е известна от Библията ли е би­ла разпната?

- Същата.



- Значи той е бил човекът, който е ходел по улиците, но­сейки кръста?

- Не, не е носил кръста, но е бил разпнат на кръст.Огромни преувеличения се разказват. Други са носили кръста.



- Развеждан ли е по улиците да го видят всички?

- Ходел е сам. Ходел е към смъртта си.

- И не са разпнали негов заместник? И именно личност­та Христос е проповядвала?

- Именно Иисус от Назарет.

- И той е бил разпнат заедно с двамата крадци?

- Били са повече от трима души.



- Тези, които са го разпнали, не са го признавали за Бо­жи син?

- Не.

- С какво е бил различен от нас, останалите?

- С вярата му в себе си и в Бога. С познанието за същност­та си. С вярата му в силата, която носи в себе си. Кога­то той идва на Земята, човекът е бил жалка фигура. Той показа какъв може да стане човек.

- Фактически той е могъл да прави много чудеса заради вярата в себе си и вярата в своя Бог... или и тези неща са преувеличени?

- Силата за лекуване съществува. Съществувала е тогава у него, съществува и досега. Вярата му е лекувала.



- Но за неговия живот има много легенди, нали?

- О, твърде много.

- Ако се абстрахираме от всички легенди и изкривена ин­формация за него, остава все пак една личност, която стои по-високо поради вярата си в Бога и в себе си, ко­ято е била по-голяма отколкото у който и да било друг човек, живял някога. Само поради силата на вя­рата и нищо друго?

- Не задължително по-голяма отколкото на който и да би­ло друг, но по-голяма от вярата на повечето хора, живе­ли някога. Той не е единственият, който е вярвал в себе си и в своя Бог. Той е пример, хубав пример.



- Наистина ли се е надигнал от мъртвите на сутринта на третия ден?

- Тялото е останало. Духът се е издигнал.



- Защо тялото не било намерено в пещерата?

- Било е отнесено от онези, които са го разпнали.

- Какво са направили с тялото?

- Унищожили са го.

- Учени и изследователи твърдят, че Иисус сам е плани­рал собственото си разпване на кръста. Че Тайната вечеря всъщност е била част от цялостен план, кулми­нацията на който било разпването. Планирал ли е на­истина собствената смърт, създавал ли е съзнателно събитията, които да доведат до разпването му?

- Да.

- С други думи, той не е бил просто жертва на обстоя­телствата на своето време?

- Той е създавал обстоятелствата в своето време.



- Разбирам. Юда действително ли е бил предател?

- [Бързо] Не.

- Би ли могла да обясниш това?

- Дали са му сребро под фалшив претекст. Платили са му, а всъщност той въобще не е мислел, че му се полагат па­ри. Искал е да направи някои неща за Христос, които обаче той е нямало да приеме.



- Какво е искал да направи за Христос?

- Искал е Той да стане известен навсякъде, не само в него­вата родина.



- Всичките му последователи ли са вярвали, че Той е син Божи ?

- Накрая.



- Иисус искал ли е ние да вярваме, че тялото му се е на­дигнало от гроба?

- Не.

- Значи това е част от легендата? Как всъщност е изглеждал Христос?

- С бяла кожа. Косата му е била светлокестенява, почти златноруса, а брадата му е била с по-тъмен цвят. Бил е доста висок, слаб, строен. Очите му са били светли, но не сини, нито зелени, нито сиви - комбинация от всички нюанси.



- Описанието ти изглежда много различно от онова, което човек очаква предвид расата и културата, от които произхожда.

- Точно така. Много различно.

- Пряко от майка си и баща си ли е наследил тези черти?

- Като всички нас.



- Значи родителите му също са били със светла кожа и светли коси?

- Точно така. По-скоро баща му.



- От много ранна възраст ли е знаел призванието си Христос? Имал е вътрешното убеждение за това как­во му предстои ?

- От много малък.

- И към края е помагал на хората и е разпространявал Божието слово?

- Това е бил животът му.



- И е пренебрегнал всички лични нужди?

- Опитал се е.



- Има ли още нещо, което би искала да ми кажеш, да по­ясниш за личността на Христос?

- Той е бил ЧОВЕК. Отдаден на мисията си, доверяващ се, обичащ човек.

- Поставяш ударение на ЧОВЕК?

- Да.
12

БЕЗ СЯНКА ОТ СЪМНЕНИЕ
Ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разру­ши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши.

ДЕЯНИЯ НА АПОСТОЛИТЕ, 5.38-39
Онова, което представлява доказателство за едни, е само предположение за други. Научният подход изисква строго спазване на специален вид протокол, който включва експе­рименти с повторяеми резултати. Научните набези в сфера­та на интуицията и духовността в общи линии са обезкура­жаващи, защото линейната мисъл не стига, за да се изслед­ва онова, което съществува отвъд пространството и време­то. Въпреки неспособността ни, засега, да приложим адек­ватни научни методи в търсенията ни да разберем многоизмерната си същност, повечето хора все пак знаят, че съ­ществуват и извън физическото ниво.

Обикновеният човек не се нуждае от строги научни до­казателства, а е склонен да приеме онова, което му изглеж­да разумно в рамките на личното му кредо, опит и очаква­ния. Интуитивното знание не бива да се подценява, особе­но когато се вмества във философската рамка, даваща осмисленост и пълнота на човешкия живот. За повечето от нас науката просто извежда доказателства за нещата, които ве­че знаем, че са така.

Целта на тази глава следователно не е да представи зак­лючително доказателство от научно изследване, а да уста­нови без сянка от съмнение валидността на „най-естестве­ното от човешките убеждения". Много неща се превръщат в доказателство просто защото са естествени. Малките подробности от ежедневния ни живот стават основа за потвър­ждение на регресиите в минали животи.

Изследването на темата за прераждането е предизвика­телство, едновременно вълнуващо и отчайващо. Някои по­тенциално подлежащи на изследване факти водят до по-го­леми открития, а други - до задънена улица. Нишките, ко­ито не стигат доникъде, разбира се, не отричат нищо - просто показват, че не сме използвали верните изследователски инструменти.

Миналите инкарнации, които са свързани с известни исторически епохи или личности, не са нито най-интересни­те, нито най-плодотворните за изследване. Винаги същест­вува вероятност субектът да има познания от настоящия си живот за събитията, които се развиват пред очите му по време на регресия. Ако един недотам образован човек раз­познае неизвестен папа по време на регресия в Средновеко­вието, това е далеч по-надеждно доказателство за автентич­ността на преживяването, отколкото спомените, които раз­крива за времето на Христос негов последовател.

Повечето от случаите, които съм изследвал, са свързани със Съединените щати и Великобритания за времето от 1750 г. до наши дни. Записите на събития отпреди 1900 г. са непълни и често с грешки, но могат да се намерят и такива, на които си струва да се доверим.

За човек, който никога не се е опитвал да изследва и най-дребен исторически факт, препятствията са почти неразби­раеми. Кой би предположил например, че опитът да се пот­върди дали през 1900 г. в Англия са се носели обувки с дървени подметки, ще отнеме близо 40 часа писане на писма, посещения в библиотеки, телефонни обаждания, интервюта и резултатът от всичко това е всеобщото заключение, че „информацията ми се струва малко вероятна". В този конк­ретен случай, както за щастие често става, отговорът дойде по най-неочакван начин.

Бях на вечеринка с танци в едно провинциално селище. Една възрастна жена седеше до мен и без изобщо да я про­вокирам, започна да бърбори за разни събития от живота си. Чудех се с какво ли съм предизвикал тези словесни излияния и в същото време се заслушвах в разговора на двойката от другата ми страна, която обсъждаше използването на хипно­за в стоматологията. Вниманието ми се насочи изцяло вър­ху жената, когато тя спомена Англия, защото цял ден се бях занимавал с изучаване на минали животи в Англия.

- Баща ми побесня, когато в онзи ден се прибрах с нас­лоена по дървените ми обувки кал - спомняше си тя от бе­зопасната дистанция на възрастта си.

По-щастлив не можех и да бъда.

- Дървени обувки? - запитах аз.

- О, да - отвърна тя. - Нали знаете, не точно дърве­ни, но с дървени подметки и с кожа отгоре. Бяха купени от магазин, та трябваше два пъти повече да ги пазя.

Трябваше да разбера за коя година става въпрос, за да разреша досадната загадка. Надявах се да е към 1900 г. Же­ната измърмори под носа си разни дати и събития, извърши няколко чудати изчисления с пръстите на ръцете си и отго­ворът дойде: 1908 г. Исках да прегърна старицата, затова станах да танцувам с нея. В този миг знаех защо съм дошъл на танците, а освен това получих потвърждение на максима, която бях научил няколко години преди това: усилията и упорстването могат да станат пречка по пътя към истината. Не влагайте твърде много енергия да издирвате информа­ция, а се вглеждайте в себе си и привличайте отговорите към вас.

Отговорите, които потвърждават регресиите и внушени­ята на по-висшата ни същност, идват както по традиционни, така и по нетрадиционни начини. Друг случай, в който вло­жих твърде много усилия, беше, когато се опитвах да отк­рия местоположението на малък град близо до щата Ню Йорк до канадската граница. И тогава очаквах, че потвърж­дението ще бъде лесна работа. Щях просто да извадя някол­ко стари карти или да накарам някои изследователи да про­верят в най-добрите запазени карти („Ако е съществувал, щеше да е отразен на някоя от тези карти"). Щях да прове­ря най-пълните справочници, до които можех да се добера („В този се изброяват всички селища, включително такива с население трийсет и пет души, и въпреки това градчето не е споменато"). И бързах! Нямаше отговор.

После един ден отидох в офиса на мой приятел да го взема за обяд и случайно забелязах пожълтяла карта на стена­та. Беше карта на Ню Йорк приблизително or 1835 г. и там на канадската граница се мъдреше малкото селище, което напразно бях търсил. Въоръжен с тази информация, вече можех да тръгна в обратен и ред и да разбера какво е стана­ло с първоначалното име на селището. Оказа се, че градче­то е било залято напълно от язовир.

Изграждането на водоизточник над селище не е толкова необичайно явление, колкото би допуснал човек. Натъкнах се на такова нещо в Англия, а от личен опит знам за случая в Роуд Айлънд. В навечерието на века град Ситюейт бил осеян с църковни кули и имал красива главна улица с облицовани с дърво къщи от двете страни. През първите години на века старейшините на града решили да направят водох­ранилище, което да снабдява с вода Ситюейт и близките се­лища. Това означавало, че няколко по-малки махали ще останат на дъното на язовира. Обитателите им били предупре­дени за предстоящата промяна - за стотици хора това оз­начавало да съберат покъщнината си и да се заселят друга­де. Когато потекла водата, ковачници, ферми, къщи и хам­бари били залети и селища като малкия Рокланд били изтри­ти от лицето на земята.

Питах се каква ли информация ще получа, ако се престо­ря, че името Рокланд, Роуд Айлънд, е дошло от регресия, за­това изпробвах обичайните канали за проверка и потвърж­дение на съществуването му през 1900 г. - няколко години преди проекта за язовира. От справочните отдели на три различни библиотеки дойдоха три различни отговора:

1. „... такова място не съществува и Роуд Айлънд в днешно време и няма доказателства, че някога е съществувало."

2. „Съществува поне едно шосе Рокланд роуд в щата, но няма на разположение нищо, което да насочва към на­именование на селище."

3. „Подробните справочници не споменават Рокланд за вре­мето, което ви интересува... всичко това ми звучи много тайнствено."

Всеки, който се занимава с изследователска работа, е зат­руднен поради ограничеността на инструментите, които из­ползва, а определено има начини преки и скъпоструващи, за да се открие решителен отговор на всеки въпрос.

Аз правя регресии в минали животи не за да доказвам, че прераждането съществува, защото предвид живите доказа­телства в природата това доказателство не е необходимо, а за да помогна на съмняващото се съзнание да си отдъхне от ролята на защитник на егото и да позволи по-широко общуване с всички измерения на цялостната ни същност във всички времеви периоди. Има хора, които ще отрекат всяко доказателство, независимо колко е убедително, ако то озна­чава, че трябва да се променят, а те не искат да поемат та­кава отговорност. В действителност повечето хора, които идват да се съветват по сериозни проблеми в живота си, ис­кат да променят живота, но не и себе си. Очевидно това е нереалистично.

Критиците често повдигат въпроса за валидността на фактите от регресията. Едно от обвиненията е, че получена­та по време на хипноза информация за чужди обичаи и тра­диции е била прочетена или видяна от субекта във филм или театрална постановка. От време на време някой ще подх­върли, че информацията е била проучена преди сеанса.

Познавам повечето си клиенти лично, и то много добре, и мога да свидетелствам, че нито мамят преднамерено, нито пък детските им спомени имат пръст в регресиите. Извест­ни са ми интересите им, знам какви влияния са изпитали през времето, когато са се оформяли като личности, какво е образованието и общата им култура, също дали са чести или не. Но дори да не знаех всичко това, просто е невъзможно човек да съчини толкова последователна история за себе си, виртуозно преплетена в традициите, обичаите, да­тите, местата и най-важното - емоционалните реакции по отношение на хора, места, събития.

Струва ми се много по-невероятно предположението, че човек може да притежава виртуозното умение да съчетава толкова реалистични „измишльотини", отколкото допуска­нето, че преживяването е действителен спомен от минал живот. Как иначе един обикновен зидар, който не е завършил и основно училище, може да говори толкова убедител­но за живота с устата на руска балерина? Той не се интересуваше от филми или театър, никога не беше напускал пре­делите на родния щат и нямаше баба емигрантка, която да му е разказвала приказки от онова време.

Регресията разкрива специфични особености, които под­лежат на изследване, но и много общи неща, които е невъз­можно да бъдат отнесени към определено историческо време. Една млада жена се върна към изпълнен с неприятности живот в Ричмънд, Вирджния, в края на XVIII век, като спомена, че живеела на Фрънт стрийт. През по-голямата част от регресията тя си спомняше емоционални травмиращи случки с баща си, така че не се налагаше да споменава име­на или дати. В най-емоционално натоварената част от исто­рията обаче тя заговори как се прибирала вкъщи късно ед­на вечер в състояние на ужас, защото била закъсняла някол­ко минути. Баща й бил строг и вероятно не много уравнове­сен човек, който непрекъснато й налагал ограничения, въп­реки че вече била минала трийсетте. В този случай, хълцай­ки, тя спомена, че докато вървяла по Фрънт стрийт, Хайланд парк, й се струвало, че „върви през долината на смърт­та". След известни проучвания впоследствие се разбра, че Фрънт стрийт съществува и се простира на изток и на запад от Търд авеню, Хайланд парк в Ричмънд. Младата жена бе живяла единствено в Сан Франциско, никога не беше пъту­вала на изток и нямаше никакви роднини във Вирджиния. Когато се събуди, тя заяви, че вероятно е измислила цялата история.

- Ричмънд във Вирджиния ли е? - запита тя за моя го­ляма изненада.

Едно от най-отчайващите проучвания, които съм пра­вил, беше за да потвърдя съществуването на Фордингам в Англия. Изпратих писма на осем разпределители на поща в пощенски станции и на петима библиотекари в Южна Анг­лия, отговорите на които варираха от „Никога не съм чувал за него" до „Доколкото знам, такова място не съществува". Четиринайсетият ми опит се оказа успешен - дългоочаква­ното писмо дойде от Централната пощенска служба в Портсмут. Без изобщо да подозира мащабите, които събитието имаше в съзнанието ми, пощальонът пишеше просто: „По­разпитах наоколо и научих, че село, наречено Фордингам, съществува в близост до Фордингбридж, Хемпшир."

Една жена ми разказа много жива история от своя мина­ла инкарнация в Шотландия в края на XIX век, в която се идентифицира като Алекс Хендри. Подтикван от майка си, Алекс решил да преодолее своите здравословни проблеми, като следва медицина, и са записал в университета в Единбург. Насред живо описание на студентския живот Алекс спомена два факта, които можеха да бъдат потвърдени: че семейството му живеело в Банфшър и че завършил образо­ванието си през 1878 г. Непонятно е по какъв начин в се­гашния си живот клиентката ми би могла да научи тези не­ща, а тя така емоционално разказваше как се борела с меди­цинските науки и с натиска у дома. Все пак едно писмо, ад­ресирано до мен от Пазителя на ръкописите в Единбургския университет, с дата 19 юли 1973 г., потвърди разказа й: „Александър Хендри от Кълън, Банфшър, Шотландия, е по­лучил бакалавърска степен по медицина през 1878 г."

Доста често хората с визуална ориентация могат да на­рисуват сгради, модни дрехи и дори лица по време на сеан­са или веднага след него (с помощта на постхипнотично внушение). Една жена на средна възраст, която се върна в минал живот в Швеция, се впечатли живо от дрехите, с ко­ито тя и сестрите й бяха облечени по време на Коледната църковна служба, и след сеанса нарисува подробни скици на тоалетите. Облеклото, според думите й „най-хубавото празнично облекло", почти напълно съвпадаше с изискани­те тоалети, носени от младите жени в Швеция през XIX век.

След това жената каза:

- Винаги съм се питала защо все ми се струва, че хим­нът „Колко си велик, Господи" трябва да се пее на друг език. Толкова хубаво звучеше, като я пеехме на шведски по вре­ме на коледната служба.

Проучванията показаха, че известната църковна мело­дия е шведски химн.

Понякога субектът може да пише с почерка на личност­та от миналия си живот, докато е в транс, или с помощта на постхипнотично внушение. Обстойното графологично изс­ледване на почерка на предишната и настоящата личност разкриват, че някои особености се предават от един живот в друг.

Двата подписа, които са изписани по-долу, са на един и същ субект - пример А е по време на регресия, а пример Б в състояние на пълно съзнание. Експертът по почерци Мари Сукларис от Сан Франциско сочи някои забележител­ни прилики между двете личности, въпреки че спесимените изглеждат доста различни. (На графолога бе казано, че двата подписа принадлежат на различни хора.) След паралелните коментари на Мари Сукларис за двете личности, следва цитат от записа на регресията в миналия живот на Мери. Обърнете внимание колко явно извадките подкрепят наблюденията на графолога.


Коментар на графолога: „Проявява голяма интелектуална незрялост... този автор мисли бавно..."

„Проявява слаб интерес към интелектуални занимания... бавно и колебливо взима решения."



От записа:

„Не се справям добре в училище... Татко ми се ядосва и до­ри ми предложи един шилинг, ако си повиша оценките с ед­на единица... а понякога момичетата говорят толкова бързо, че съвсем не мога да разбера за какво си приказват."



Коментар на графолога: „Тя се радва... на социални контакти в защитена, позната об­становка... осъзната е.

„Не се чувства сигурна в непозната обстановка..."



От записа:

„Нямам нищо против да ходя у тях... познавам ги всичките много добре. Майка й ми се подиграва, но не и Лусинда. А, да... църквата ми е любимото място. Дева Мария винаги ми изглежда дружелюбно настроена... всички много се усмих­ват. Само на километър надолу по пътя е, нали знаете."



Коментар на графолога: „... има конвенционално мислене."

„... има задръжки - това върви ръка за ръка с конвен­ционалните й убеждения."



От записа:

„Не бих и помислила да се запозная с него, без да ни пред­ставят както трябва. Така просто не се прави - дори хора­та, които нямат много пари, не действат така."



Коментар на графолога:

„Нервна е... несигурна..."

„... чувства безпокойство и лесно се обърква... склонна е да се тревожи и да се притеснява... има ниско мнение за се­бе си... променливи настроения."

От записа:

„... все ми повтаря да спра да си гриза ноктите... Един ден тя видя как единият ми нокът кърви и ми се скара много стро­го пред целия клас." „ Призля ми само като си помислих, че ще закъснея и че трябваше да се извинявам."



Коментар на графолога:

Мила и отзивчива към другите... с топло сърце... чувствителна..."

„Проявява доброта и грижа за другите… чувствителен човек."

От записа:

„Винаги й носех някакви цветя, дори да не беше болна. Струваше ми се, че това е мое задължение - поне така аз гледах на него."

Коментарите на графолога за физическата незрялост на субекта в друга част на доклада се отнасяха за вроден дефект - единият крак е останал по-къс от другия. Няколко други наблюдения, отразени в доклада, по-късно бяха потвърдени от всичките пет регресии на Мери:

1. „Момичето има свой начин да се отказва, когато е в труд­на ситуация."

2. „Загрижена е за нуждите си, които са предимно от мате­риален и социален характер."

3. „... не може творчески да търси решение на проблемите."

4. „... повишена чувствителност към заобикалящата я сре­да..." (Във всяка регресия Мери споменаваше, че околна­та обстановка била определяща за настроенията и нагла­сата й. Отрупаният с цветя пейзаж беше характерна част от ежедневието й в малкото село.)

Хората все пак правят грешки и по време на регресия, осо­бено когато се отнася до имена на личности и местности, както и по отношение на времето. Най-често се объркват периодите за десет и сто години. Друг често възникващ проблем е темпоралното обединяване на събития, станали в продължение на няколко години, като периодът се съкраща­ва, дори до степен на едновременно действие - този тип грешка може да се нарече флуидно време, тъй като едно съ­битие буквално се прелива в друго, докато всичките се сле­ят напълно.

Хубав пример за това е регресията на Джак в живота му на свещеник в Кънектикът, разказан в Глава 9. В един от сеансите с Джак, убийството на Линкълн, Реконструкцията и появяването на автомобила изглеждаха скяаш са станали по едно и също време. Като направихме анализ на цитираните събития, се разкри флуидно време от 38 години - от 1864 г. до 1902 г. Понякога помага, ако накараме лич­ността от миналото прераждане да „погледне" календара, но, разбира се, много от тези прераждания са преди употре­бата на календар да стане нещо обичайно. Ако имаме сцена в училище, можем да попитаме субекта коя е датата, напи­сана на тетрадките за деня. Хората често възстановяват да­тите много внимателно, като дори обясняват процеса, кой­то протича при това възстановяване.

- А каква дата написа на тетрадката си днес в училище?

- Днес? 11 декември. Да, 1911 г. 11 декември 1911 г.

Понякога при регресия имената на хора и местности се произнасят неправилно или се диктуват неправилно и се случва субектът да ги поправи след сеанса. Погрешно издиктувано име определено може да насочи изследователя в пог­решна посока, тъй като времето и мястото са ключът за удостоверяване на верността на информацията. Например при опитите ми да издиря „Мемпстед" в Южна Англия по­лучих лавина от писма с отрицателни отговори от библиоте­кари и пощальони, докато един от тях не предположи, че ста­ва въпрос за „Минстед". Разбира се, в многобройни регресии след това, в които уточнявахме специфични подробности, се потвърди, че е точно така, включително съвпадаха имената на две местни църкви и наблизо разположена махала.

Макар че стават и грешки, обикновено точността е нап­раво удивителна. Един клиент не знаеше нищо за Ню Ингланд в нормално състояние на съзнание, но по време на рег­ресия заговори за Бостън, като назова някои странични улички и съседни малки градове, между които Дъкстън, Рокпорт, Салем и Броктън.

Най-убедителни не са регресиите, изпълнени с доказуе­ми исторически данни, а тези, които са подправени с фини­те аромати на ежедневния живот. Моите въпроси често са така формулирани, че да изпробват дълбочината на състоя­нието на регресия и осъзнаването на конкретния историчес­ки период. Въпроси за удобствата на съвременния живот, за които същността от миналото няма познания, се посрещат с почуда и озадачават. Извадките, които следват, показват ня­кои тънкости, които внасят толкова реализъм в събитията от миналото.


******

- Какво би искал да купиш на Тим за Коледа?

- Ами бейзболна бухалка, мисля.



- И колко ще платиш за една бухалка?

- Може би около долар в наши дни.

******

- Леля ти има ли нещо против, че колекционираш тези насекоми?

- О, не, стига да ги държа в кутията от пури в бараката. Веднъж Лизи [кучето] влезе там и ми изяде цялата ко­лекция. Бутнала кутията от шкафа.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница