Стъпки по пясъка на времето Духовно израстване чрез познание за минали животи Глен Уилистън, Джудит Джонстън



страница8/12
Дата01.02.2017
Размер2.87 Mb.
Размер2.87 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

14

Прекосяването
Те ще се върнат, все ще се връщат,

докато се върти червената Земя.

Той не пропиля ни листо, ни дърво -

смяташ ли че ще погуби душите?

РЪДИАРД КИПЛИНГ

Старецът седеше свит в ъгъла на стаята Едва го виждах в мътната светлина на три свещи, но го чувах да тананика, люлеейки се напред-назад.

- Изгрев, залез, бързо се търкаля годината...

- Така е от месеци - каза дъщеря му, - цялото му вни­мание е обладано от смъртта.

Стаята рязко контрастираше на останалата част от стар­ческия дом, който бе много осветен и кипеше от живот. Ба­щата не ни обърна внимание, макар че стояхме пред него, но когато се представих, той сякаш се върна за миг в настоящето и ме погледна с тъжни очи.

- Ще умра - заяви той сериозно. После една сълза се спече но бузата му. - Толкова ме е страх.

- Всички ще умрем и много от нас ги е страх - казах му. Само че няма защо да се страхуваме. Нека да ти ка­жа какво съм научил за смъртния час.

В продължение на два месеца се виждах със стареца вся­ка седмица и към края той бе преодолял страха си и отново се включи в нормалния живот на страческия дом, решен да се наслаждава на дните, които му остават.

Няма да сгрешим, ако кажем, че нищо не предизвиква повече страх и неприязън у хората както предстоящата смърт. Нито една друга дума не извиква толкова настоятел­ни и сложни въпроси за природата на човешкия род. От не­запомнени времена хората са се страхували от смъртта, иг­норирали са я, отхвърляли са я, чувствали са се объркани и са правели каквото могат, за да я отложат мъничко. Опитва­ли са се да я тълкуват и обясняват чрез митове, религии и философски школи. Всъщност има и такива, които смятат, че философията не е нищо друго освен изучаване на проб­лемите, свързани със смъртта. Шопенхауер например наре­къл смъртта „истински вдъхновяващ гений на философия­та". Смъртта е била вездесъщо вдъхновение в музиката, из­куството и литературата. Може би Микеланджело го е изра­зил най-добре с думите: „У мен няма нито една мисъл, коя­то смъртта да не е гравирала с длето".

Темата за смъртта е осеяна с парадокси и двусмислици. От една страна, правим всичко възможно в технологично отношение да удължим живота - или това, което външно се вижда от него. От друга, стигаме понякога до абсурд в желанието си да я отбягваме напълно, защото темата за смъртта предизвиква същите чувства на объркване и неу­добство, каквито преди няколко десетилетия изпитвахме, когато се заговори за аборт или венерическа болест.

Още по-лошо - склонни сме да гледаме на смъртта ка­то въплъщение на всичко грозно и лошо в човека, сякаш някой ядосан Бог ни наказва за престъпленията ни. От най-ранни времена сме вярвали, че тялото на мъртвеца е мръс­но и не трябва да се пипа. Изпращаме децата при роднини, за да им спестим ужаса от сблъсъка със смъртта. Използ­ваме евфемизми като „починал" само и само да избегнем думата смърт. Опитваме се да накараме мъртвите да изг­леждат така, сякаш просто са заспали. Не казваме истина­та на пациенти, страдащи от нелечима болест. Всички тези тактики, наред е много други, са опит да избегнем конф­ронтацията с чувството на пълна неспособност да приемем смъртта. Да се изправим лице в лице със смъртта, означа­ва да се изправим пред крайния въпрос за смисъла на жи­вот.

По-лесно приемаме масовата смърт, защото не е толко­ва лична и е по-отдалечена от собствената ни реалност и същност. В „Живот в клетка" Томас Луис казва:

Hue можем да седим около масата за вечеря и да обсъждаме война, отнела живота на шейсет мили­она човешки същества така, сякаш си говорим, че се е влошило времето; можем да наблюдаваме... кръвопролитие и смърт всеки ден - цветно, по фил­ми и по телевизията, без да мигнем, без да пророним сълза. Само когато броят на умрелите е много малък и те са ни много близки, започваме да мислим в забързани концентрични кръгове. В самия център на проблема стои голата хладна смъртност на чо­вешкото същество и това е единствената реал­ност в природата, за която сме абсолютно сигур­ни, а тя за нас е немислима, дори не я споменаваме.

В опитите си да не приемем смъртта като лично събитие, ко­ето ще ни се случи, ние правим всичко възможно да си оси­гурим по-дълъг живот, дори ако той отслабва в нас. Накрат­ко, ние отчаяно, като обладани от фикс-идея, искаме да про­дължим. Искаме го независимо от осъзнаването на истината, че дългият живот не задължително е щастлив, особено в едно общество, изцяло ориентирано към младостта и красо­тата, което не търпи старостта, слабостта и зависимостта.

Хората, които са преживели клинична смърт, (т.е. които са „умрели" за няколко минути и са били съживени) разказ­ват интересни истории за отделянето от физическото тяло и способността да погледнеш на него и на заобикалящите съ­бития „отвън". Някои споделят за нежеланието си да се върнат обратно в тялото, което отново е било приведено в работно състояние.

За онези, които са се сблъсквали толкова отблизо със смъртта, в повечето случаи преживяването е изтрило всяка­къв страх. Останалите имат такова отношение към смъртта, каквото е залегнало в културата им, защото реакцията ни към смъртта, повече от всяко друго схващане, е продукт на културата, към която принадлежим. Само когато се изпра­вим пред собственото си вечно съществуване, всякакви културни предубеждения се разсейват. Хората започват да ис­кат да изследват отношението си към смъртта — вероятно 50 процента от всички, които търсят помощ в Съвета за алтернативна терапия, идват от страх и любопитство от­носно смъртта.

За да разберем смисъла на смъртта, трябва да се вгледа­ме в живота. Той не е смърт, не защото е нейната противо­положност, каквото е масовото мнение, а защото смъртта е продължение на живота, характеризиращо се с преустано­вяване на физическото функциониране.

В исторически план сме допуснали погрешно, че там къ­дето видимо няма движение, няма живот. Нека разглеждаме живота като процес на движение. Всичко в природата е жи­во, защото всичко е част от някакъв процес или система от процеси, в развитие. Навсякъде има движение, дори очите ни да не го откриват. Думата life (живот) би могла да е акроним на Безспирно Интегриране на Енергийни Полета (Limitless Integration of Fields of Energy). Така погледнато, дори когато се случи смърт, пак има живот, защото енерги­ите продължават да съществуват и една от тях носи споме­ните и съзнанието. (Спомнете си експериментите с L-полетата в Глава 3.)

Ние сме свикнали да изпробваме реалността въз основа на това, което могат да ни кажат сетивата. Следователно спирането на сърцето и мозъчната дейност ни карат да зак­лючим, че е дошъл краят и завесата е спусната завинаги. Ако повярваме на хората, преживели клинична смърт, и на хората, които разказват спомени от минали животи под хип­ноза, нещата не стоят така. Дори „мъртвото" физическо тя­ло е активно, защото в него електроните продължават да се въртят около ядрата на атомите, участвайки в изключител­но сложните по-нататъшни процеси.

Здравият разум ни казва, че смъртта не може да бъде част от живота, ако я възприемаме по традиционния начин. И все пак промените във формите и субстанциите са част от живота, какъвто го познаваме. Смяната на физическата об­вивка е една от промените, които не се различават много от промените, настъпващи в организма ни от раждането до пу­бертета. Всички те са част от един предсказуем процес - да оставим старото зад гърба си и да възприемем нов под­ход към непосредствено възприеманата реалност. Опреде­лено не сме в траур, когато се ражда дете, а регресиите в моментите на раждане разкриват, че това е време на голямо страдание, дълбока травма и невероятно бърза промяна във формата. Новородените сякаш се изменят пред очите ни. През пубертета пък хвърляме детската си обвивка — по своеобразен начин това е смъртта на детето и раждането на възрастния човек, но въпреки това никой не скърби.

Смъртта и раждането не са нищо друго освен влизане и излизане от физическата реалност. Когато наблюдаваме живота си — всичките ни раждания и умирания — от един по-висш план, ние ги усещаме като мигновени проблясъци във и извън физическото ниво и всеки живот е като запалването и изгасването на свещ. Индусите виждат смъртта по този начин: смъртта е свещ с нисък пламък, която точно преди да загасне, запалва друга, и така до безкрайност. За индуистите и будистите следващият живот е живата реал­ност, а схващането, че никога няма да се преродят в човеш­ки образ отново — романтична фантазия. Ето какво казва Ралф Уолдо Емерсън:

Всички неща се видоизменят и нищо не умира, само леко се отдръпва от погледа ни и отново се връща след това. Нищо не е мъртво — хората симулират смърт и се подлагат на смехотворни погребения и траурни шествия, а после се изправят и поглеждат през прозореца, съвсем здрави, в нова странна пре­мяна.

В повечето религии раждането е предвестникът на смъртта. Най-общо казано, изглежда, религиите съществуват, защо­то предлагат сложни системи за подготовка за смъртта и въпреки това тази подготовка е изпълнена ненужно с мрак и лоши предзнаменования. Независимо каква е религиозна­та ориентация на хората, подлагащи се на регресии в мина­ли животи, спомените им от предишни смърти са забележи­телно последователни. Смъртта е време на преход, на мир, красота и свобода, време на изхвърляне на старото и износеното, време на пренасяне във винаги новото и все пак познато място.

Вероятно най-добрата епитафия-комплимент, която мо­жем да напишем на някого, е, че е изразходвал тялото си мъдро, защото „изразходване" означава влагане на средст­ва и постигане на печалба. Ако искаме да печелим от физи­ческите си тела, това означава да поставяме ударение вър­ху „тук и сега", върху изживяването на живота в пълнота, върху поемането на рискове и изследването на нови хори­зонти — не можем да пестим от себе си за следващия път.

Важно е да разберем, че всички преходи от едно място на друго или от една обвивка в друга отнемат време. Смяната на работата, преместването в ново жилище, събирането и из­важдането — всичко отнема време. Същото се отнася и за раждането и смъртта! Изборът на родителите не е мигновено решение. Решението да умрем също не се взима изведнъж, дори когато настъпва внезапна смърт при сърдечен удар, ка­тастрофа или война. Това е процес, който тече в продълже­ние на много години, дори на много животи. Хора умират през цялото време навсякъде около нас, защото смъртта е настъпила в ментален план дълго преди да се осъществи във физическия план. Дори когато един човек изглежда много жизнен и здрав, всъщност той може да е в процес на подготовка за прехода, за пренасянето в друго измерение.

Можем да гледаме на смъртта като на процес, благодаре­ние на който човечеството израства и еволюира. Ново съзна­ние в нови тела означава нови идеи, ново развитие. Смъртта и прераждането могат да се разглеждат като заспиване, след което човек се събужда освежен и ободрен, готов и копнеещ да работи в нови посоки, получил ново вдъхновение. Старото и износеното умира, за да направи място на новото, защото трудно може да се прогресира с уморени тела и умове.

Преходът към смъртта може да се сравни с превръщане­то на гъсеницата в пеперуда. Светът на пеперудата е напъл­но различен от предишното състояние и вероятно тя не помни нищо от времето, когато е била космато пълзящо създание. Щом излезе от пашкула и се понесе към небето, за нея всичко е изпълнено със светлина и нови енергии.

При хората усещанията за светлина, понасяне и свобода - това е вододелът на смъртта. Това са усещанията на раз­лични субекти, които преживяват минала смърт по време на регресия, и техните разкази толкова си приличат, че човек задължително приема спомените им като точен доклад за случилото се.

С езика на енергийните промени физическата вибрация постепенно спада и се трансформира в етерна вибрация (енергията, която заобикаля непосредствено физическото тя­ло). Пада и личността - индивидуалната маска, която всеки от нас носи и която виждат другите. Чувството за светлина се засилва с отхвърлянето на физическото тяло. Бавно се проме­ня и фокусът ни - умиращият вече може да наблюдава живо­та отвътре и без физическите си очи. Най-накрая настъпва пълно отделяне, при което цялостната ни сетивност се прев­ръща в нефизическа енергийна същност, която след това е в състояние да наблюдава изпразнената физическа обвивка.

Могат да се направят няколко обобщения за прехода към смъртта, които са валидни, защото многократно са повтаря­ни от хора в състояние на хипнотична регресия:

1. Дори когато приживе е имало деформация или осакатява­не, след смъртта настъпва цялост. Човек вижда и усеща отрязаната си ръка така, сякаш никога не е липсвала.

2. Въпреки чувствата и емоциите малко преди момента на смъртта, след прехода настъпва общо спокойствие и съз­нанието се изпълва с дълбоко доволство.

3. В следсмъртното състояние започваме да възприемаме нещата невероятно точно и подробно.

4. Трагичната и внезапна смърт означава много бързо връ­щане обратно във физическия план, понякога само след часове или дни.

5. Дългият живот, изглежда, води до най-продължителни отсъствия от земния план (т.е. най-дълго прекарано вре­ме между преражданията).

Някои хора споделят, че са ги посрещнали техни близки. При други присъстват водачите и учителите им, а при тре­ти бялата или синьо-бялата фигура от светлина на Христос ги посреща и направлява. Неизменно е налице желанието да се освободим от всичко, свързано с току-що приключилото прераждане.

При самоубийство следва състояние на временно обър­кване и силно съжаление, след което идва разбирането и осъзнаването на престъплението, извършено срещу собст­вената същност поради твърде силното идентифициране с физическата реалност. Тенденцията в такива случаи е да се прераждаме бързо, за да се изправим още веднъж пред проблема, който ни е изглеждал толкова непреодолим.

Следващите буквално предадени записи разкриват пос­ледователността на преживяването на смъртта, въпреки че хората, които говорят, се различават по произход и религи­озна принадлежност. Обърнете внимание на често повтаря­щите се думи и фрази във всички примери.

* * * * *

Субектът е 52-годишен мъж, изповядващ католическата вяра:

— Къде си?

— В леглото. Дишам съвсем слабо. Дробовете ми са пълни с течност. Температурата ми е висока.

— Знаеш ли, че умираш?

— Да. Чувствам как полека-лека се пускам от живота. Твърде голямо усилие ми е да се държа за него... и твър­де е болезнено.

— Продължи и ми разкажи какво се случва.

— Просто спрях да дишам и оставих тялото си. Изведнъж се почувствах много лек, много лек и свободен, вече ня­маше болка. Сега мога да дишам... не наистина да дишам, разбира се, а чувството, че мога да дишам. Почти бях забравил какво е да можеш да дишаш леко. Цялата стая изглежда окъпана в светлина... нежна искряща светлина, но не знам откъде идва.

— Ти къде отиде?

— Останах над тялото да наблюдавам. Хазяйката се върна в стаята да ми донесе чиния супа. Не знаеше, че съм ум­рял, че съм бил толкова близо до смъртта, когато изле­зе, за да ми донесе супата.

— Какво направи тя?

— Ахна, когато се приближи до леглото. Произнесе името ми, извика Sacre bleu и изпусна подноса със супата. Пос­ле изтича вън от стаята с писък. Дожаля ми за нея, че й създавам толкова неприятности, но се усмихнах вътреш­но, защото ми беше забавно, че ме мисли за мъртъв.

— И какво стана?

— Малко след това доведе лекаря, но остана извън стаята — чупеше пръсти в престилката си, докато докторът разглеждаше тялото ми. После той покри лицето ми със завивките и каза на г-жа Джеймиъл да подготви погребе­нието ми. Тя се отдалечи от стаята, плачейки.

— Ти беше ли на погребението си?

— О, да. Бях погребан в просяшки гроб с циментова плоча.

— Остана ли на мястото, където беше починал?

— Не, ходих по други места. Това място вече не ме интере­суваше.

* * * * *

Следващият субект беше мъж на 35 години, от фундаменталистка църква, баща му беше свещеник:

— Върни се право във времето на смъртта си. Искам да ми кажеш как си умрял.

— Бебе...

— Разкажи ми.

— Болеше...

— И какво стана?

— Умрях.

— Съзнаваше ли, че умираш?

— Не, отначало не.

— Какво почувства, когато го осъзна?

— Отделяне.

Как разбра, че си умрял ?

— Защото можех да се видя.

— Можеше да видиш тялото си?

— Да.

— Къде беше, та можеше да виждаш тялото си ?



— В стаята, точно отгоре.

Имаше ли някой с теб, когато умря?

— Да, докторът беше там.

— Той каза ли нещо, когато ти умря?

— Да — каза „Хортенз си отиде".

— Бебето оживя ли?

— Да, всичко беше наред тогава.

— Какво стана, след като умря ?

— Погребаха ме.

— Можеше ли да видиш погребението си?

— Знаех за него, но не бях там. Не ме интересуваше.

— В момента на смъртта и отделянето какво направи?

— Просто се носех из стаята известно време.

— И после?

— И после отнесоха каквото беше останало от мен, а аз не знаех какво точно да правя, затова изчаках.

— Какво чакаше?

— Напътствия.

— И получи ли ги?

— Да. Нещо... някой ми каза, че няма нужда да оставам по­вече там. Нещо дойде при мен и ми даде голямо успоко­ение.

— Какво беше това нещо?

— Отначало помислих, че е ангел, но после осъзнах, че не бива да го наричам така.

— Как трябваше да го наричаш?

— Част от мен... духът ми.

— Значи не ти беше толкова трудно да понесеш смърт­та на физическото си тяло?

— Не. Просто се измъкнах от него. Не болеше. В този мо­мент дори бебето не ме интересуваше.

* * * * *

Жена на двайсет и девет години, баптистка (от севера), която не вярваше в прераждането, нито в концепциите за ада и рая.

— На колко години беше, когато умря?

— На четирийсет и четири.

— И какво причини смъртта ти?

— Казаха, че е инфлуенца. Казаха, че много хора умирали от това. Било плъзнало по целия свят.

— В коя година умря?

— Хиляда деветстотин и осемнайсета. Мисля, че беше ок­томври, 20 октомври.

— Имаше ли някой с теб, когато умря?

— Не.

— Какво почувства, като умря?



— Можех да си виждам тялото.

— Как можеше да се виждаш?

— Бях облечена със синя рокля... синя, копринена... рокля, която някой бе купил, за да ме погребат с нея.

— Знаеше ли, че ще умреш?

— Да. Толкова бях болна. Знаех, че няма да се оправя. След като умрях, разни хора идваха и си говореха, че всички умират. Много, много хора умряха.

— Можеш ли да ми разкажеш за погребението си?

— Бяха ни подредили всичките в редица и аз бях някъде на­долу. Първият камък от дясната страна. О, имаше толко­ва много други, всичките подредени в редици.

— Къде те погребаха, Мери?

— На голямо поле близо до един хълм извън града. Поста­виха малка циментова плоча без име, без нищо на нея. Всички останали също имаха плочи. Толкова много хора умряха, че трябваше да ни копаят гробове специално. Нямаше достатъчно място за нас в гробището.

— Можеше ли да видиш селото, след като умря?

— Върнах се да видя.

— Какво искаше да видиш?

— Просто исках да го погледна, да видя как изглежда, но не останах.

* * * * *

Жена на 44 години, смесена религиозност — от католичес­ко възпитание, през епископална църква до метафизически убеждения:

— Отиди във времето на смъртта си.

— Лодката се преобърна. Една голяма вълна я заля и тя се ­преобърна. Аз се въртя ли въртя, не мога да плувам.

— Какво става в момента на смъртта ти?

— Аз съм над дърветата.

— Значи си напуснала физическото си тяло? Имаше ли болка?

— Не. Бях си в тялото и после излязох от него. Изобщо ня­мах нищо против да го оставя. Чувствах се добре.

* * * * *

Жена на 46 години, агностичка:

— Кажи ми какво стана в момента на смъртта ти.

— Имаше светлина. Аз самата също бях светлина. Някой седеше до мен — баба ми Мери — седеше до леглото ми във форма на дух. Бях толкова уморена. Знаех, че уми­рам. Бях стара и уморена.

— Какво е да умреш ?

— Сякаш ти смъкват товар. Чувстваш се много олекотен. Силна светлина и яркост. Вече няма никакъв страх.

— И съзнаваше ли какво става около теб?

— Да. Можех да си погледна физическото тяло там долу. Толкова е грозно. Не ми е необходимо повече. Доволна съм, че го напускам.

* * * * *

Жена на петдесет години, смесена религиозност, скептично настроена по отношение на живота след смъртта, с много реален страх от смъртта:

— Да отидем във времето на смъртта ти.

— Знам, че умирам, и съм готова. На шейсет години съм. Това е доста напреднала възраст за нашето семейство. Косата ми е побеляла. Готова съм.

— Страхуваш ли се?

— Не, не се страхувам. Имах хубав живот.

— Каква е причината за смъртта ти?

- Старостта. Тялото е износено... някои части не издържат. Хърман е още жив и се натъжава, като вижда, че си оти­вам. Той е там и плаче, но децата ми не са там.

- Разкажи ми за момента на смъртта.

- Оставям го и се издигам нагоре. Над него съм и гледам надолу. Беше много рано сутрин­та. Хърман знаеше, че съм умряла.

- И какво стана после?

- Останах за малко да погледам, после се понесох нагоре и някой ме посрещна — някой като моя ангел-пазител — духове от другата страна, които ми показаха пътя. Те го­вореха без думи, дадоха ми голяма утеха. Радвах се, че съм отишла от другата страна. Толкова е спокойно и кра­сиво. Много светло, много синьо небе. Почти като друг свят, който в толкова много отношения е подобен на на­шата земя и все пак е толкова различен. Аз бях дух с раз­личен тип тяло... форма, енергийна форма, каквато има­ше всеки от нас... така че имахме своята самоличност... а не сляти... произтичахме от един източник, но всеки имаше своя самоличност. Можех да видя земята, ако исках, но реших да оставя всичко това. Избрах повече да не следя съпруга си и децата си.

* * * * *

Жена на 42 години, либерална в религиозно отношение:

— Върни се във времето на смъртта си. Къде си, когато умираш?

— Близо до река Арно. Разхождах се край реката и ме на­паднаха крадци.

— На колко години си?

— На четирийсет и шест.

— Как се чувстваше, когато те нападнаха?

— Не можех да повярвам.

— Веднага ли умря, или отне известно време?

— Умрях. Те ме наръгаха в гърба.

— Какво представляваше преживяването на смъртта за теб?

— Изненадах се. Мислех, че съм още жива.

— Имаше ли болка?

— Всъщност не. Само за миг.

— Можеше ли да виждаш тялото си, след като умря?

— Бях превита, с лице към земята.

— Как можеше да си виждаш тялото, ако си била умря­ла?

— Гледах надолу към него. Бях на около три и половина метра над него.

— Дух ли беше?

— Бях си аз и го гледах.

— И после какво стана?

— После се върнах вкъщи, където беше жена ми.

— Тя знаеше ли, че си мъртъв?

— Не. Виждах я как работи в кухнята.

— Тя виждаше ли те?

— Не.

— Ти опита ли да й се покажеш?



— Не мислех, че ще мога. Май въобще не се опитах.

— Как се чувстваше, като знаеш, че мъртвото ти тяло е край реката, а жена ти дори не знае?

— Исках да я защитя.

— Остана ли с нея във формата на дух?

— Останах с нея докато... докато отново беше добре.

— След като се възстанови от загубата ти?

— Да.

— И после къде отиде?



— Отидох на друго място.

— Какво представляваше то?

— Беше зелено и слънчево. Струваше ми се, че съм на гра­ницата с това място, а не вътре в него.

— Изпитваше ли чувство на пълнота, или ти беше мъчно, че трябваше да направиш прехода?

— Изпитвах и двете. Красотата на това място и тъгата по жена ми.

* * * * *

Млад мъж на 18 години с либерално християнско възпитание.

— Опиши ми смъртта си.

— Карах си новата кола малко бързичко, опитвах се да я разработя. Изведнъж някаква кола ми изскочи от една пресечка вдясно. Скочих върху спирачките и колата под­несе..

— Какво стана после?

— Ударих другата кола странично... гърдите ме болят... во­лана ми се опира в тях. Вратът ми е счупен и боли... сто­махът ме боли страшно...

— Продължи нататък до момента на смъртта.

— Бях освободен, болката спря, изплъзнах се... облекче­ние

— Къде беше, когато умря?

— В линейката. Да. Беше... аз някакси стоях отгоре, но вът­ре в линейката и гледах надолу.

— Някой казваше ли нещо?

— Всъщност не. Дежурният изглеждаше... отегчен.

— Колко дълго остана да гледаш тялото си?

— Не много дълго. Нямаше причина да оставам.

— Къде отиде, след като остави тялото си?

Беше тъмно, тихо... почивах си.

— Какво стана, след като си почина?

— Започнах да си мисля за смъртта ми и какво щеше да ста­не, ако бях станал актьор.

— Значи си отнесъл със себе си желанието да станеш ак­тьор?

— Да. Мисля, че исках да бъда... да направя повече, откол­кото бях направил.

— Затова ли се върна в човешки образ толкова бързо?

— Да. Това исках да направя, наистина.

* * * * *

Жена на 34 години, различни религиозни предпочитания, последното от които Обединената църква:

— Да отидем напред във времето.

— Не искам да ходя напред във времето.

— Защо?


- Става ми много самотно.

- Какво правиш, когато си самотна?

- Опитвам се да видя приятелите си, но те нямат време.

- Отиди във времето на смъртта си. Как умря?

- Самоубих се.

- Как го направи?

- Скочих от една сграда.

- Беше ли го планирала от дълго време?

- Не, не го планирах.

- Какво те накара да го направиш?

- Отчаянието.

- Как беше, след като умря?

- Известно време бях все още объркана. Беше като да минаваш през вихрушка и да търсиш светлина. Много съжалявам, че си отнех живота.

- Какво прекрати объркването ти?

- Видях родителите си.

- Те бяха умрели преди тебе ли?

- Как приключи това объркване?

- Заля ме чувство на разбиране... осъзнаване на случило­то се, на глупавата ми постъпка. Започнах да разбирам плана на духа си за пътуването. Бях го провалила.

- Като казваш „план“, имаш предвид този минал жи­вот ли?

- Да.


[После отговорите продължиха да идват от перспек­тивата на голяма висота и мъдрост.]

- Състоянието след смъртта еднакво ли е за всички, ко­ито сами слагат край на живота си?

- Да, в известен смисъл. Те не трябва да го правят. Не зна­ят какво правят.

- Човек никога ли не трябва да отнема живота си?

- Не може да се казва „никога". Има обстоятелства, като например тежка болест... но самоубийството става с чувство за измъчване, ненавист и несигурност, затова повечето хора не постигат нищо с него.

- Следва ли страдание в следващия живот, в резултат на това действие?

- Зависи от душата на индивида. Няма общо правило.

- За всеки ли е различно тогава?

- Всеки от нас взима решение. Щом веднъж хората разбе­рат докъде са стигнали, решението в повечето случаи е да се преродят при най-подходящи обстоятелства за на­учаването на този урок, който е останал ненаучен пора­ди преждевременно прекратения живот. Самоубийство­то не разрешава нищо, абсолютно нищо.

* * * * *

Жена на двайсет и четири години, протестантка:

— Лежа в някаква слама, задушавам се от дима. Навсякъде около мен има пламъци... не мога да дишам, не мога да помръдна. Отивам си бързо. Сега изведнъж ставам свет­лина. Нося се леко, разпростирам се... имам ново тяло, освободила съм се от старото. Свободна съм, издигам се към светлината. Тя е точно над мен и аз се издигам в нея, тя ме успокоява... такова спокойствие, красота и топло­та. Толкова е любеща, аз не се боя.

* * * * *

Мъж на 21 години, католик:

— Продължавам да потъвам, не мога да стоя на повърхност­та. Божичко, как боли. Аз идвам от страна, където има маслинени дървета, суха почва. Умирам и си мисля за до­ма и за жена ми. Жена ми има черна коса и маслинена ко­жа. В мен продължава да навлиза вода...Гледам надолу и виждам как тялото ми плава, с лице надолу. Умрял съм. Отдалечавам се от мястото, където е тялото ми, пренасям се към моята земя, към къщи. Знам, че тя ще плаче. Чув­ствам се толкова спокоен. Спускам се и докосвам бузата й, но тя не усеща. Такова спокойствие цари, но аз не ис­кам да я оставя, защото знам, че ще има нужда от мен.

— Опитваш ли се да осъществиш някакъв друг вид кон­такт с жена ти, освен че я докосваш по бузата?

— Опитвам се да говоря с нея, но тя не ме чува.

* * * * *

Жена на 70 години. Епископално и презвитерианско изпове­дание:

— Гърлото ме стяга, задушавам се.

— Сега си умряла.

— Виждам старите си кокали на старото ми легло.

— Как можеш да виждаш тялото си, като си умряла ?

— Излязох от него и сега съм светлина, лека съм и се нося.

— По-добре ли е, отколкото когато имаше тяло?

— О, да. Лека съм, като младо момиче.

— И можеш да видиш тялото си там долу?

— Да. Старо и черно, цялото изсушено. Една старица с от­ворена уста, нищо друго.

— Сега какво ще направиш, след като направи прехода?

— Искам да намеря дъщеря си. Искам да й кажа, че я оби­чам. Трябваше повече да я обичам в този живот. Не оби­чах достатъчно. Искам да я намеря и да й го кажа сега.

* * * * *

Жена на 30 години, еврейка:

- Умрях на двайсет и една години.

- Каква беше причината?

- Чумата... чумата беше. Всички се разболяваха. Тя поме­те почти целия град.

- И ти също се разболя?

- Изгарям от температура. Майка ми и двамата ми по-мал­ки братя също се разболяха. Аз си отидох първа.

- Умря ли и някой друг от семейството ти след теб?

- О, да, много от тях. Остана само сестра ми.

- Ти знаеше ли, че ще умреш?

- Да. Помня, че си мислех, че добрите хора умират млади, а аз бях млада.

- Как ти се стори?

- Трудно ми беше да дишам. Изгарях. Тялото ми сякаш се спускаше... точно така, сякаш се спуска секира и ме разсича. Тялото ми остана, аз се стрелнах нагоре към обла­ците. То не ме интересуваше вече.

* * * * *

Мъж на 50 години, агностик:

— Все още ли си жив сега, на двайсет и две години?

— Не. Умирам. Много хора умират.

— Как стана ?

— Земетресение, отвори дупка в земята.

— Разкажи ми.

— Много бързо се случи. Всички тичаме, няма къде да оти­дем, всичко наоколо се тресе силно. Земята се разцепи и погълна няколко човека от семейството ми. Аз умрях с баща ми. Хлътнахме в земята, а нещо много горещо ни заля... не знам, но беше горещо като огън.

— Придвижи се след момента на смъртта.

— Не знам, просто ново спокойствие. Баща ми и хора от се­мейството ми, тръгваме в различни посоки. Няколко пъ­ти говорих с баща си.

— Във форма на дух?

— Да, той ми помогна да разбера този нов живот.

— Какво ти каза той?

— Каза, че този живот е по-спокоен от миналия. Не трябва да се тревожим за храна, напитки... дали ни е студено или топло. Винаги спокойно, винаги тихо.

— Как се чувстваш?

— Много ми е удобно в този нов живот.

* * * * *

Мъж на 42 години, атеист:

— Какво стана сега, след като умря?

— Започвам да се нося... отделям се и се понасям. Нося се навсякъде. Чувствам се толкова изпълнен.

— Къде отиваш?

— Навън в светлината, където е топло. Сега съм дух. Прос­то се оставям да съществувам. Чувствам се истински свободен и обичан от нещо толкова по-велико от мен са­мия... нещо, от което съм част.

* * * * *

Мъж на 27 години, несигурни религиозни предпочитания:

- Върни се право във времето на смъртта си. Как ста­на?

- Автомобилна катастрофа. Мога да я видя. Беше заледе­но и аз се завъртях като пумпал. Ударих се в един стълб и моментално умрях.

- В този момент съзнаваше ли, че си умрял?

- Не, знаех само, че съм загубил контрол над колата.

- Как разбра, че си умрял ?

- Тялото ми не можеше да се движи. Аз бях извън него и... умът ми беше жив и аз отидох до тялото си, видях как се е счупил стълба, смачканите ламарини, кървящото ми тяло. Но сега всичко е наред. Сега усещам покой.

- Усещаш покой?

- Да. За първи път усещам пълнота. Мислел ли си някога, че смъртта ще бъде такава?

- Не. Когато бях жив, се страхувах да умра. Вече не ме е страх. Не ме е страх.

* * * * *

Ето няколко коментари от хора, които са били на групови занятия и са участвали в регресии:

1. Бях умрял, но се чувствах по-жив, отколкото когато имах физическо тяло. Определено напусках физическия план, за да премина на по-леки вибрации. Върнах се и видях тя­лото си в мината, където бях умрял.

2. Беше сякаш отидох в друга вселена. Всичко беше по-ме­ко и в същото време по-интензивно.

3. Беше толкова красиво и спокойно. Вече не се боя от смъртта.

4. Сякаш раждах сам себе си, и то през главата. Измъкнах се без никакво усилие... лесно раждане. Носех се отгоре и гравитацията вече не ми влияеше, а времето също няма­ше значение.

5. Мислех си за дъщеря ми и колко ми липсва. Съжалявах и ми беше тъжно и изведнъж, когато синьо-бялата светли­на ме изпълни, всичката тъга изчезна и се почувствах обичана. Не исках повече да оставам при хората от този живот.

6. Докато носеха тялото ми към църквата, се движех долу, близо до него, и се опитвах да се върна в него, за да видя как ще се чувствам, но не можах. Затова се отказах и просто наблюдавах как всички се движат.

7. Исках да кажа на всички да не тъжат, защото съм жив, но не можех да им го кажа. Те вярват само на това, което виждат.

8. Всичката ми болка изчезна и аз отново се почувствах цял. Мъртвото ми тяло нямаше ръка, но новата ми същ­ност имаше. Бях цял и се чувствах истински събран.

Между хилядите регресии в минали животи само една не следваше общия модел, само една беше различна:

— Да се върнем към момента на смъртта ти.

— Лежа в някаква стая, не се чувствам добре. Чувствам се все по-слаб и по-слаб, всичко спира.

— Какво усещаш в самия момент на смъртта?

— Всичко просто спира.

— Съзнаваш ли, че си умрял?

— Всичко просто спира. Няма никакво осъзнаване.

— Не съзнаваш изобщо, че си напуснал тялото си?

— Не, въобще.

Защо беше толкова различна тази регресия? С експеримен­тална цел помолих една интелигентна и мислеща жена, която не знаеше нищо за моята работа, да се престори, че преживя­ва регресия в минал живот — да я симулира. Доверявайки се само на въображението си, жената си измисли една много драматична история, чийто край беше „всичко просто спря".

Очевидно това никак не се доближава до истинските преживявания на смъртта, засвидетелствани от толкова много хора, които са си спомнили какво точно представля­ва тя.

— Къде отиде, когато напусна тялото си?

— Минах през една врата и отидох на място, което беше светлина и беше пълно с цветя.

— Имаше ли с теб някой, когото познаваш?

— Не в самото начало, но после бяха там. Те наричат себе си водачи и бяха в най-различни цветове. Говореха, без да помръдват устните си. На пръв поглед сякаш просто си помисляха нещо и аз разбирах какво имат предвид. Разбирах ги с цялото си тяло.

— Отиде ли някъде?

— Последвах една пътека.

— Къде те изведе тя?

— Това беше бяла пътека, блестящо бяла като почти всич­ко наоколо, и ме изведе на друго ниво на разбиране. Аз знаех повече, когато последвах пътеката.

Повечето хора веднага след прехода имат трайното усеща­не за осезаемо тяло — усещат ръцете, краката, дланите и ходилата и те им се струват плътни и прозрачни едновре­менно. Ако хората все още усещат физическите си характе­ристики, те се възприемат като живи с мисълта си. Усеща­нията за наличието на тяло избледняват с постепенната смя­на на фокуса.

Изглежда, осъзнаването се развива с преминаването към едно по-изчистено състояние и ние започваме да се възпри­емаме като интензивна светла енергия. Това е естествено развитие за всички същества, макар че на някои може да им е необходимо да престоят повече време в плана, където обитава Душата. Често новото състояние се описва като на­ситена пулсираща светлина или като преизпълване с енер­гия във и извън съществуването. Следващият запис предс­тавя именно такъв често повтарян спомен:

— Струваше ми се, че събирам енергия от вселената. След известно време започнах да губя форма и... но чувствах, че имам тяло... беше истинско, много реално за мен и за другите... но ръцете и краката ми сякаш всмукваха и аз ставах все по-голям, по-широк, събирах се и се разпрос­тирах като пулсираща кръв, беше някакси като прилив на кръв едновременно навсякъде... но не кръв, а много ярка бяла светлина. Превръщам се в нещо по-голямо, по-силно и по-обхватно, отколкото съм. Не мога да го видя реално, но знам, че е навсякъде около мен. Чувст­вам се сигурен, като знам, че е навсякъде около мен. Из­глежда, имам нужда от това по-силно тяло, за да издър­жа, да оцелея. Това беше директно включване, сякаш те включат във високоволтова верига без превключвател. Чувствам се истински обичан.

В многобройни сеанси се правеше сравнение между света между смъртта и раждането и света на сънищата — оказа се, че съществуват забележителни прилики. В сънищата си ние сме в състояние да отидем навсякъде за миг — настоя­щето, миналото и бъдещето нямат голямо значение, всичко е просто сега. В сънищата, както и в живота след смъртта, ние сме в състояние да общуваме както с живите, така и с тези, които са направили прехода. Целият процес е непре­къснато общуване, което води до израстване, разбиране и изостряне на възприемането на живота на всички нива.

Също както става с преживяванията между животите, сънищата се забравят лесно. Въпреки че може да сме били изпълнени с преживяването, ако не се събудим по време на съня или веднага след това, ще сме забравили целия му сце­нарий. В съзнателно състояние сме склонни да приемаме сънищата си за фантазии, които са ни натрапени отвън, но все пак знаем, че сме творци на сънищата си точно както сме творци на света и живота в будно състояние.

Някои субекти развиват по-нататък аналогията между сънищата и света след смъртта, като казват, че смяната на сън с будно състояние осъществява земния принцип на жи­вота, точно както състоянията между животите и самите животи се редуват, за да се обхване цялостното съществуване на душата.

По време на сън съзнанието ни излиза извън ограниче­нията на рационалната мисъл и свободно изследва всичко, което обещава развитие. То не се интересува от заспалото физическо тяло — за съзнанието по време на сън физичес­кото тяло не съществува. Фокусът се е преместил другаде.

В земния план ние не можем да поддържаме два центъра на внимание едновременно, въпреки че може да има колебание напред-назад, за да бъдат задоволени нуждите ни от сигур­ност, любопитството и за разширяване на виждането. Ни­що, което е извън фокуса ни, всъщност няма значение и съ­щото може да се каже за нивото, където обитава Душата, от гледна точка на земния план.

Езиковите различия между будното и сънното състояние също са аналогични на състоянията между животите и жи­вотите. Изразяването на сънищата и разговорите в тях чес­то са предизвикателство за нас, когато искаме да обясним точно какво сме преживели. От един сън могат да възник­нат многобройни тълкувания заради съществуващата ези­кова бариера между различните нива на съзнание. Както сънищата, така и следсмъртното състояние имат свои ези­ци. Обикновено общуването е без думи, макар понякога да се налага употребата на някой термин. Общуването с тези, които сме оставили на земята, често се изразява под форма­та на предаване на емоционална енергия, която получателят приема като неясно нашепване, интуитивно прозрение или символ, обяснен с думи. Винаги съществува възможност за погрешно тълкуване. Понякога е трудно да разбереш чове­ка, който говори на твоя език, та какво остава за интерпре­тацията на поредица от символи, предавани като енергия с различна честота.

Както чувствата ни вечер преди лягане понякога подгот­вят сцената на сънищата ни, по същия начин междинният свят първоначално е повлиян от емоциите, с които сме на­пуснали земята. Постепенно тези емоции избледняват и се заменят със силни чувства на безусловна любов. В крайна сметка на неемоционално ниво всички ние действаме на честотата на любовта, но за много хора, натоварени със собственическо чувство и отрицание, преходът не е лесен. Преминаването в безусловна любов означава да сме свър­зани по-пълно с Божествения разум, с вселената, а необходимостта да се връщаме в земния план отпада, когато душа­та постигне това пълно съединяване. Следващите записи предават няколко прехода от този род:

- Когато реших повече да не оставам във физическото си тяло, се изпълних със светлина. Започнах да блестя и да се отдалечавам, а сестра ми ме чакаше. Каза ми да не се боя, а аз й отвърнах, че изобщо не ме е страх, съвсем спокойна съм и освободена от ужасната болка. Малко се изненадах на нейното спокойствие, защото тя винаги бе толкова активна. Сега беше напълно спокойна и утихна­ла. После осъзнах, че виждам и чувам с цялото си тяло и че се разширявам. Чувствах се така, сякаш се напомп­вам, подобно на балон с хелий. Бях лека и надуваема и се чувствах толкова добре - нямаше нищо общо с неп­риятното усещане за издуване, когато съм болна. Това беше леко, освобождаващо чувство. Вече разбирах по-добре съпруга си и знаех, че децата ще са добре и без мен. Цялата тъга и безпокойство, че ги оставям, просто се оттеглиха от мен и знаех, че всичко ще бъде наред. Трябваше да продължа и да стана това, което енергиите около мен искаха да съм.

- Какво искаш да кажеш с това енергиите около теб? Имаше ли и други хора освен сестра ти?

- Някои енергии донякъде наподобяваха хора... хора, кои­то бяха загубили тяло и форма, но някакси все още бяха там... както усещането, че някой те наблюдава. Но се чувствах добре, защото беше с любов. Сестра ми беше все още такава, каквато я помнех преди катастрофата, но тези други хора... не знам кои са те всъщност... прилича­ха повече на енергии, които ме подкрепяха и ми даваха смелост. Бях в контакт с всички тях, без дори да се опит­вам.

Често се задава въпросът дали продължаваме да съзнаваме земния план след това, което наричаме смърт. Изглежда, за­виси от това, дали искаме да поддържаме връзка с някого. Много души очевидно прекарват доста време с любимите си хора — насочват ги, пазят ги, подтикват ги и ги съветват, използвайки интуитивни канали. Някои решават да станат учители и вярно изпълняват тази роля за определен човек или група хора. Един си спомни следното:

- Навлязох в една долина... не очаквах да се озова на тол­кова красиво място, изглежда бях доведен там... и вода­чът ми каза: „Това е долината, където духовете живеят близо до земята. Можеш да се наслаждаваш. Можеш да ме последваш или да останеш в долината." Това и избрах да направя, защото беше много красиво.

Един човек, за последен път роден през 1945 г., описа съби­тията на земята в периода 1890 — 1945, сякаш са се случи­ли за няколко секунди, а това е времето, което той е прека­рал в света между смъртта и раждането. Неговият поглед наподобяваше на това да гледаш от сателит, който минава над земята на височина не повече от сто и осемдесет кило­метра. Коментарът за последните години от този период е занимателен, защото включва живи подробности наред с интуитивно осъзнаване на няколко големи исторически съ­бития, сред които сушата през 30-те години и унищожение­то по време на Втората световна война:

— Големи облаци прах се надигат и помитат земята под ме­не като огромна снежна буря. Гняв също мете земята, но на много по-широка повърхност. Той е по-черен и по-опасен. Непрекъснато расте и става по-наситен. О, Бо­же, сега има огън и грохот от експлозиите — две експ­лозии, големи облаци се надигат към мен. Гневът вре­менно е освободен и знам, че сега ми е моментът да се преродя.

*****

Друг човек се разпростря с повече подробности върху про­цеса на връщането си на земята.



- И как ти се струва всичко сега?

- Не знам дали може да се опише с думи. Сякаш нямам ни­какви ограничения. Бях в друго място, което... обаче не точно... в друго време... ярка светлина, бяла светлина...

- Върна ли се да видиш брат ти?

- Не.


- Значи напълно се откъсна от физическата реалност?

- Да.


- Видя ли някого другиго, който е направил прехода за­едно с теб?

- Не.


- И беше там сам?

- Да.


- Как беше животът в духовното ниво?

- Хубаво беше. Няма глад, няма болка, няма нужда от нищо. Можех да виждам какво става на земята. Сякаш съм далеч от земята, някъде другаде, летях високо над нея. В бялата светлина... превръщах се в светлина.

- Какво виждаше, че става на земята?

- Хората се любеха, деца играеха, хора работеха.

- Изпита ли необходимост да се върнеш на земята?

- Да. Не бях направил нищо. Трябваше да направя нещо смислено.

- Как разбра, че е време да се преродиш?

- Сякаш някой ми каза, че е мой ред да се връщам, но имам избор — можех да избера времето... датата и годината.

- Как откри подходящото тяло?

- Имаше двама младоженци, двама красиви млади хора, които се обичаха, и аз си помислих какво ли дете биха могли да имат. Тя беше бременна и аз слязох.

- В кой момент на развитието на зародиша влезе ти?

- Преди тя да разбере, че е бременна.

- Значи съвсем в началото, веднага след зачатието?

- Да.


- Мислил ли си за други възможни родители?

- Да. Имах няколко възможности. От мен зависеше да ре­ша.

- Какво те накара да отхвърлиш другите?

- Имаше нещо специално в тези двамата. Другите можеха да станат добри родители, но тези двамата бяха много специални.

- Другите възможности от същата култура ли бяха?

- Не, всичките бяха по някакъв начин различни.

* * * * *

Друг човек говори за избора на родителите си:

— Колко дълго прекара в духовното ниво?

— Около два века, но ми се сториха само няколко минути... не, не е точно така. Трудно е изобщо да се направи връз­ка с времето.

— Кога си се родил преди това?

— През 1610 г. в Дания.

— Знаеше ли, че ще се родиш в Дания?

— О, да, много добре знаех. Това беше част от избора, кой­то ми се даваше — да направя оценка на всички условия. Там бяха родителите ми по това време. Харесваше ми чувството, което изпитвах, но знаех, че приемам голямо предизвикателство, защото бяха като други родители, които съм имал много, много пъти преди това. Познавах баща си отпреди.


Някои от условията, които правят прераждането приемли­во, включват необходимостта да бъдеш с хора, с които си бил през други животи. За нас е важно да разберем, че ня­ма прекъсване на взаимоотношенията, когато е налице же­ланието да ги продължим, въпреки че формата на едната или на двете души може да е променена. Много хора разказ­ват как са продължили общуването си с тези, които са оста­вили на земята.

* * * * *

Няма самота на нивото, където обитава душата. Някои хора имат необходимост от подкрепата на други души, след като направят прехода, докато други, изглежда, предпочитат уса­мотението. Следващият случай е типичен за безразличието у някои към присъствието на други души около тях.

— Виждаше ли други души ?

— От време на време.

— Имаше ли желание да се виждаш с тях?

— Всъщност не.

— Искаше ли да научиш какво става с хората, които си оставил на земята?

— Опитах се, но нямах голям успех в общуването си с тях. Знаех какво им се случва, но всичко това избледня, ос­вен интересът ми към Джон. Изобщо не съм губил връз­ка с него.

— Можеше ли да говориш с други, които са направили прехода!

— Да... с тези, които най-много искаха да учат.

— Колко дълго остана в нивото на душите?

— Дълго време... не, всъщност не е дълго време. В някои отношения достатъчно дълго.

— Защо така?

— Защото можеш да имаш всичко само като го пожелаеш.

— Ти какво пожела?

— Да ми е удобно, топло, да науча каквото исках.

— И научи ли?

— О, да, много.

— Как разбра, че е дошло време да се преродиш отново?

— Когато ми се стори, че съм постигнал достатъчно, за да помогна на човечеството. Просто ми се стори, че ще е хубаво отново да бъда с хора.

— Как се чувстваш, като знаеш, че отново ще си в човеш­ко тяло?

— Енергиите ми се събраха... всичките ми енергии, но усе­тих някакъв страх... бях загрижен, не ме беше страх... бях загрижен, че ще ми е нужно по-голямо знание. При­теснявах се да опитвам отново.

— Кога беше роден?

— През хиляда деветстотин трийсет и първа.

— Значи си прекарал 120 години в нивото на душите?

-Да.

*****


Начинът на общуване между душите в междинния свят е изяснен в следващия откъс от запис на регресия. Тази жена на 30 години нямаше никакви познания по метафизични въпроси.

— Къде отиде, след като умря?

— Останах на едно ниво над него...

— Над кое?

— Тялото.

— Колко дълго остана там?

— Трудно е да се каже... времето... какво е времето? Пред­полагам ден-два, но това е само предположение.

— Оттам къде отиде?

— При приятели.

— Разбирам. Можеше ли да общуваш тях?

—Да.

— Как общувахте?



— Ами, нямахме устни. Просто мислехме един към друг.

— Можеше ли да видиш приятелите си?

— В известен смисъл.

— Можеше ли да видиш хора на земята — да ги видиш какво правят?

— Да, но нямах желание да се свързвам с някого.

— Дори когато първоначално направи прехода?

— Ами, тогава да, но това отзвучава колкото повече при­викваш към новия начин на съществуване.

— С кого общуваше от нивото на душите?

— Някои роднини, някои приятели, хора, които бях забравил.

— Говори ли с майка си и баща си? Какво чувстваше към баща си?

— Всичката ненавист бе изчезнала, ако това имаш предвид. Приех го и изпитах любов, защото за първи път разбрах кой беше той всъщност.

— И кой беше?

— Някой, с когото съм бил в много прераждания преди. Имахме да изглаждаме някои неща, но не го осъзнавах, докато бях във физическо тяло.
От хипнотичните регресии на много мои клиенти разбрах, че астралният план е безкрайно море, което кипи от дей­ност. На това ниво съществуват безкрайни възможности за натрупване на опитност — те включват съветване, препода­ване, наблюдение, оценка, изследване, учене и познание.

Когато минат първоначалното объркване и нерешител­ност, се взимат решения. Периодът на адаптация е някакво междинно ниво на съществуване, място за почивка, където осъществилият прехода контактува лесно с близките си на земята и ги посещава в часовете на сън. Това е време на пъ­лен преглед и оценка на целия спектър от преживявания по време на земния живот. Автоматично се оказва помощ на тези, които са объркани и затруднени да се адаптират към новата честота.

В края на краищата всички започват да се занимават с няколко основни въпроса: решават дали да се върнат още веднъж на земята, да навлязат в друга система от възмож­ности, която не включва прераждането, или да пресъздават минали животи и да внасят „поправки" в тях. Онези, които изпитват силна необходимост от организирана насока на развитие, избират прераждането и времевата структура, ко­ято то налага. Надраскалите необходимостта от наложена структура могат да избират между интуитивни възможнос­ти, които предлагат неограничени перспективи.

Трябва да осъзнаем, че в астралния план могат да бъдат постигнати много нива на израстване. С придобиването на ново светоусещане ни се предлагат повече възможности за избор. Един мъдър човек е казал, че основната причина чо­век да отиде да учи в колеж е за да разбере колко малко знае. Същото се отнася и за света на метафизиката, тъй ка­то всяко ново прозрение ни открива все по-големи възмож­ности. Какво очарование е това за човешката душа, която процъфтява най-много, когато израства и създава!



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница