Стратегически документи съдържание на първи документ



страница10/19
Дата01.02.2017
Размер3.94 Mb.
Размер3.94 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   19

Фигура 3

Приоритетност на необходимите дейности на регионално ниво

Направеното от респондентите ранжиране на най-важните дейности в трансграничния регион заслужава коментар, тъй като то има пряко отношение към изследвания потенциал за изграждане на интегрирана регионална идентичност. На първо място трябва да се отбележи компетентната гражданска позиция на жителите от региона чрез идентифицирането на най-важния приоритет за неговото развитие и същевременно на сферата на отговорност за това, а именно – съвместните дейности на местните и регионалните власти. За интерпретацията на останалите приоритети, изведени от респондентите, можем да се позовем на йерархията от потребности на Maslow /Maslow, 1954/, която е актуална в съзнанието на индивидите и обяснява техните основания за подобно ранжиране. Идентифицираната приоритетна нужда от развитие на бизнеса и осигуряването на работни места в региона идва да удовлетвори базови човешки потребности /първо ниво в йерархията на Маслоу/, свързани с оцеляването на индивидите и осигуряването на препитание за техните семейства. Респондентите идентифицират много точно следващото ниво в йерархията от потребности, а именно сигурност на средата, която обитават. Дейностите, имащи отношение към социалните потребности на индивидите /трето ниво в йерархията на Маслоу/, напр. свързаните с работата на културните институции, също са актуални в тяхното съзнание, но нямат първостепенно значение за разлика от дискутираните вече потребности от първите две йерархични нива.

Коментираните данни по този въпрос са индикативни за пътя, който трябва да се измине при изграждането на интегрирана регионална идентичност в българо-румънския трансграничен регион край река Дунав. На първо място е необходима съвместна управленска политика, която да доведе до икономически растеж и решаване на проблемите с безработицата, които бяха откроени като значими в демографския профил на региона. Насърчаващата развитието регионална среда е най-сигурният катализатор на формирането на идентичностно съзнание, което е ключов компонент на регионалната културна идентичност.



В заключение, на базата на представените емпирични данни, обобщаващи мненията на българските респонденти, могат да се направят редица изводи относно потенциала за изграждане на интегрирана регионална културна идентичност в българо-румънския трансграничен регион край река Дунав.


  1. Необходимо условие за формирането на интегрирана регионална идентичност е създаването в региона на благоприятна икономическа и социална среда, насърчаваща развитието и удовлетворяваща фундаменталните потребности на регионалните жители.

  2. Идентификацията с българо-румънския трансграничен регион, каквато на този етап е регистрирана сред незначителна част от неговите жители, е резултат от продължителен процес, който преминава през паралелно осъществяване на следните етапи: конституиране на териториален и институционален образ на региона, договаряне на символен образ, постигане на идентичностно съзнание, като последните два етапа имат най-пряко отношение към развитието на регионална културна идентичност.

  3. Развитието на интегрирана културна идентичност е пряк резултат от процеса на предоговаряне на идентичностите в региона, който цели постигане на колективна идентичност, удовлетворяваща индивидуалните потребности от сигурност /на собствената идентичност/, принадлежност /към група, с която се споделят символи и практики/, предсказуемост /на поведението на Другите, свързано със създаването на взаимно доверие/ и устойчивост /преносимост и увековечаване на идентичностното съзнание/.

  4. В българо-румънския трансграничен регион край река Дунав е налице потенциал за изграждане на интегрирана културна идентичност, който има следните основни характеристики: наличие на значителен релационен потенциал, съдържащ се в положителните нагласи за развитие и поддържане на формални и неформални отношения с трансграничните съседи; наличие на мотивационен потенциал, отразен в желанието и интереса да се споделят ежедневни практики от бита и прекарване на свободното време; наличие на познавателен потенциал, имащ своите основания в заявената потребност да се придобие културно-специфично знание за трансграничните съседи; наличие на символен потенциал, отразяващ се в подобието на ценностните системи, миналия опит, традициите, празниците и др.

  5. Развитието на интегрирана регионална културна идентичност би било успешно, ако процесът на предоговаряне на идентичността се основава на подобието /в символите и практиките/, а оттам и на включването на Другия /трансграничния съсед/ в познатото обкръжение.

  6. Изграждане на интегрирана регионална културна идентичност може да се осъществи чрез увеличаване дела на културно-специфичното знание за трансграничния съсед, което води до скъсяване на дистанцията и усилване на мотивацията за интеркултурни контакти. Както беше илюстрирано в емпиричните данни, към настоящия момент в трансграничния регион съществува сериозен дефицит на информация, която интересува неговите жители, като по този начин се възпрепятства честотата на интеркултурните контакти.

  7. Изграждането на интегрирана регионална културна идентичност е свързано не на последно място със съзнателно усвояване на някои от съставящите я компоненти, напр. широко популяризиране на изучаването на езика на съседа или придобиването чрез обучение на интеркултурни умения и компетенции за общуване със съседа.

  8. Развитието на интегрирана регионална културна идентичност в българо-румънския трансграничен регион край река Дунав е реалистична и изпълнима цел, тъй като резултатите от проект BRAINS доказват наличието на потенциал за постигането на тази цел. Както убедено заявяват българските респонденти в своите мнения за приоритетните действия в рамките на региона, е необходима съвместна цялостна политика на местните и регионалните власти за идентифицирането и развитието на региона като териториална, социална и културна единица в европейското дунавско пространство.

Използвана литература

  1. Allport, G. The Nature of Prejudice. 1954



  1. Collier, M.J., M.Thomas. Cultural Identity: An Interpretive Perspective. In: Y.Y.Kim & W.B.Gudikunst /Eds./ Theories in intercultural communication /International and Intercultural Communication Annual, Volume 12/, 1988

  2. Crang, M. Cultural Geography. London: Routledge, 1998.

  3. Cupach, W., T. Imahori. Identity Management Theory: Communication competence in intercultural episodes and relationships. In: R. Wiseman & J.Koester /Eds./ Intercultural communication competence. Newbury Park, CA: Sage, 1994.

  4. Häuszer, K., H. P. Frey. Identität. Stuttgart, 1987

  5. Hecht M., J. Warren, E. Jung, J. Krieger. The Communication Theory of Identity. Development, Theoretical Perspective, and Future Directions. In: Theorizing About Intercultural Communication, W. B. Gudykunst /ed./, Sage Publication, Inc., 2005.

  6. Jackson, R.L. Cultural Contracts Theory: Toward an understanding of identity negotiation. Communication Quarterly, 50, 2002.

  7. Wolfgang Knapp. Regional Identity – A Conceptual Framework: http://www.saulproject.net/downloads/Knapp.pdf

  8. Kosonen, R. Boundary, institutions, and indigenous development. Helsinki: Helsinkiin Kauppakorkeakoulun julkaisuja B-161, 1996.

  9. Maslow, A. Motivation and Personality. New York, Harper, 1954

  10. Paasi, A. The Institutionalization of Regions: a Theoretical Framework for the Understanding of the Emergence of Regions and the Constitutions of Regional Identity. Fennia 164, 1986.

  11. Paasi, A. Territories, Boundaries and Consciousness. The Changing Geographies of the Finnish Russian Border. Chisester: John Wiley & Sons, 1996.

  12. Schwartz, S., B.Zamboanga and R. Weisskirch. Broadening the Study of the Self: Integrating the Study of Personal Identity and Cultural Identity. Social and Personality Psychology Compass 2/2, 2008.

  13. Raagmaa, G. Regional Identity and Social Capital in Regional Economic Development and Planning: http://www-sre.wu-wien.ac.at/ersa/ ersaconfs ersa01/ papers/full/194.pdf

  14. Spilling, O. R. Entrepreneurship in a Cultural Perspective. In: Entrepreneurship and Regional Development 3, 1991.

  15. Ting-Toomey, S. Identity Negotiation Theory: Crossing Cultural Boundaries. In: Theorizing About Intercultural Communication, W. B. Gudykunst /ed./, Sage Publication, Inc., 2005.

  16. Usunier, J.C. Marketing Across Cultures. London: Prentice Hall, 1996

СТРАТЕГИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ
СЪДЪРЖАНИЕ НА ВТОРИ ДОКУМЕНТ:



ПРЕПОРЪКИ ЗА СТРАТЕГИЯ

ОТНОСНО ИЗГРАЖДАНЕ НА ПОЛОЖИТЕЛЕН ОБРАЗ НА

БРОД

Профирою, М.

Препоръки за подобряване на управлението на регионално равнище в Румъния





Чуков, Вл.

Препоръки за подобряване на управлението на регионално равнище в България




Белоев, Х.

Препоръки за устойчиво развитие на БРОД





Кършакова, Р. и Т. Тодоров

Препоръки за стратегия относно брандиране на БРОД





Войчеховски К. и Я. Янчак

Препоръки, базирани на добри практики в германо-полския трансграничен регион




П. Кочиба и И. Шерм

Препоръки, базирани на добри практики в германо-чешкия трансграничен регион



Препоръки за подобряване на

управлението на регионално равнище в Румъния
проф. д-р Мариус Профирою

Присъединяването към Европейския съюз съдържа в себе си началото на на нова фаза на развитие за страните от Централна и Източна Европа. По наше мнение концепцията за регионално управление за една нова ЕС държава може да бъде тълкувано като демократично управление, означаващо прозрачно и отговорно управление на местно и регионално ниво, способно да увеличи участието и гарантиращо правото на закона. Няколко чуждестранни и местни анализатори споделят едно и също мнение, че, въпреки че Румъния направи много усилия, за да подобри социалните и икономическите условия на своето население, нещо съществено явно липсва, след като реалната демокрация и добруване все още се очакват (Mungiu-Pippidi et al., 2003:2). В това отношение има растящ консенсус относно това коя може да е вероятната липсваща съставка: добро управление. Тяхната позиция е подкрепена от количествени данни като индикатора качество на управление, пресметнат от Световната банка (2009), който измерва шест съществени аспекта на управлението (фигура 1). Развитието на този индикатор през последното десетилетие сочи, че най-чувствителните области на управлението в Румъния са контрол на корупцията, правилото на закона и ефективността на управлението.

Фигура 1. Качество на управлението в Румъния

Източник: Kaufmann et al., 2009

БЕЛЕЖКА: Резултатите са между -2,5 и 2,5, като високите резултати отговарят на по-добри резултати.

Регионализацията беше успешна нео-либерална идея през деведесетте години в Европа, приемаща че регионалната децентрализация ще заздрави икономическата конкурентноспособност и ще задълбочи интеграцията, довеждайки до териториални реформи. Резултатите са противоречиви. Много държави членки останаха централизирани, регионалните неравенства не намаляха, интер-регионалните сътрудничества са симетрични поради различните позиции и условия на регионите. Със засилващите се тенденции за регионално сътрудничество, възниква нова тема като тази за взаимодействието между регионите. Всъщност колкото повече са регионализирани, толкова по-необходимо е за регионите да създадат връзки един с друг.

Новостта на темата “регионализъм” за Румъния изисква някои концептуални граници за правилно разбиране на предмета, както и за формулирането на алтернативи и препоръки.

На термина “регион” бяха дадени различни определения от Европейските институции. Съветът на Европа определя региона като "средна по размер област, възможна за определяне географски, приемана като еднородна ". От друга страна, Европейската комисия определя региона по-скоро от административна гледна точка като "ниво, следващо след държавното". Според Номенклатурата на териториалните единици за статистиката (NUTS), която определя териториалните административни единици в зависимост от размера на територията, има: местност, област / окръг и регионално ниво. Асамблеята на Европейските региони (AER) е определила регионите като "държавни политически единици от ниско ниво, които имат определена власт, упражнявана от правителство, което на свой ред е отговорно пред демократично избрано събрание."

В светлината на тези определения Румъния представлява нова ситуация: докато, както е определено от AER, окръг е един регион, след като има окръжен съвет (директно избрано събрание, чиито председател упражнява изпълнителни функции в окръга, регионът, както е определен от Европейския съюз, е по-малка териториална единица, сравнима с NUTS 3, и 8-те региона на развитие, въпреки че са сравними според последното определение, не са региони в рамките на значението, дадено от Съвета на Европа.

Правната догма също е установила оригинална класификация на различни видове окръзи53:
• Политически региони – компоненти на държава, която е на границата между федерална и единна държави, с правомощия по законодателните и изпълнителните въпроси, но имаща съдебна система само на централно държавно ниво (Испания, Италия)

• Присъединени региони – резултат от създаването на единна държава, посредством присъединяването на няколко държави, като все пак запазват част от индивидуалността си (Великобритания, която днес клони към федерализация)

• Диверсифицирани региони – регионалните рамки, създадени не само по териториален и политически критерий, но и според други критерии, като език и култура (Белгия преди превръщането й във федерална държава)

• Класически административни региони – създадени чрез децентрализация като местни регионални административно-автономни общности (Франция)

• Функционални региони, създадени чрез деконцентрация, като обикновени области на централната държавна администрация (Гърция)

• Кооперативни региони, като институциониализирани форми на коопериране между местни териториални общности (Румъния)


Друго концептуално определяне, което да бъде направено в този контекст, се отнася до регионализацията и регионализма. Принципно регионализацията означава едно ново ниво в териториалната организация на държавата с всичко произлизащо от това: създаването на регионални институции и трансфер на регионалните административни компетенции на регионалното ниво. Регионализмът от друга страна започва от идеята, че регионът се определя от набор от икономически, човешки, социални, културни, езикови характеристики, които оправдават създаването на политически орган, чиято автономия ще бъде малко или много широко призната. Изисква се съзнание за общите интереси и стремежи на местната общност, за да се управляват тези интереси. По същество разликата между двете концепции е дадена посредством различeн подход: докато в случая на регионализация има подход отгоре-надолу, централни власти, започващи и осъществяващи процеса, регионализмът започва отдолу нагоре, бидейки започван от местните общности и популяризиран от тях на централно ниво.

Административно-териториалната реформа по-нататък включва набор от концептуални определяния относно не само териториалните въпроси, но също административните и създаващите компетенции. Един от най-важните е границата между концепциите за административна децентрализация и деконцентрация. Административната деконцентрация (френска концепция), като начин на организация и функциониране на публичната администрация, не се базира на популяризирането на местния интерес, като основа за намаляване на концентрацията на изпълнителната власт. Фундаменталната идея на деконцентрираната организация е гарантирането на изпълнението на задачите на централните публични власти чрез техните агенти, но организирани на териториален принцип. Така външните услуги на министрите, организирани на ниво окръг, осъществяват обязаности, специфични за министерствата на които те са подчинени, с териториална компетентност, ограничена до административната единица, върху чиято структура те са формирани. Въпреки това организирането и функционирането на тези услуги не изключва популяризирането на местния интерес, но тази идея не е доминираща, тя е второстепенна. Децентрализацията е системата, базирана върху разпознаването на местния интерес, който е различен от националния, местности, имащи организационни функционални структури и тяхното собствено наследство, посветено на изпълнението на местния интерес. Политическата основа на децентрализацията е призната от Европейската харта за местно самоуправление (1985), която приема децентрализацията като един от общите Европейски демократични принципи. Административно децентрализацията съдържа идеята, че властите, избрани от местните общности, са най-подходящите да бъдат запознати с местните нужди и да предприемат необходимите стъпки за задоволяването им.




  1. Текуща регионална структура

С подготовката и изпълнението на политика за регионално развитие в Румъния, и започвайки оформянето на регионите на развитие, бяха създадени институциите, необходими за управление на тези политики. Тяхната главна роля, освен изработването и изпълнението на стратегия за местно развитие, стана управлението на безвъзмездните Европейски средства. Затова Европейският съюз придава огромна важност на тези институции.


+
Така Румъния е поделена, започвайки с разработването на “Зелена книга за регионално развитие” (1997), на 8 региона за развитие, формирани чрез сключването на дружествени споразумения, между 4 до 6 окръга. Регион за развитие не е нито обособена териториална общност, нито деконцентрирана институция на държавната администрация. В същото време той няма правен характер. Измежду критериите, взети предвид при определянето на регионите, бяха географско съседство и съществуването на икономически и социални неравенства между окръзи, които да бъдат балансирани посредством изпълнението на регионалната политика. Във всеки регион има две участващи институции – Агенция за регионално развитие (изпълнителна власт) и Съвет за регионално развитие (съвещателна власт). Регионалната политика за развитие се управлява на национално ниво от Национален съвет за регионално развитие (NRDC), със съвещателна функция, и от Министерството на развитието и прогнозата (MDP) с изпълнителна власт. Законът за регионалното развитие (Закон № 151/1998) установява институционалната рамка, принципите, целта, правната норма и специфичните средства, необходими за осъществяването на политиката за регионално развитие.




  1. Критични точки в статуса на регионалните институции

Правният статус и начина на учредяване на сегашните региони за развитие принципно се оспорват от всички ангажирани страни, което е причина за липсата на ефективност в различни аспекти. Агенциите за регионално развитие /АРР/ са НПО в обществена полза. Начинът, по който са организирани институционално, клони повече към структура, типична за една организация. АРР по същество са между две противоречиви тенденции. От една страна публичните структури, с които те са задължени да работят на окръжно и местно ниво не приемат това с нужната сериозност, а Министерството на регионалното развитие показва тенденции към централизиране, смятайки, че работата ще е по-ефективна, ако тези институции станат децентрализирани институции на Министерството. От друга страна, АРР се стремят да спечелят независимостта, от която се нуждаят, за да управляват ефективно средствата, отвъд бюрократичните ограничения на една реална публична институция. Няма признаци относно това коя от тези две тенденции ще надделее, но различните организационни модели в Европейския съюз показват, че ефекктивността на тези институции е осигурена от високата степен на автономия и дори независимост, която имат. Статусът на другия регионален орган, регионалния съвет за развитие, също е пред предизвикателство, защото той позволява подчертана намеса на политически влияния в разпределянето на Европейските безвъзмездни средства за окръзите. Въпреки че има независим комитет за разглеждане (съставен от независими експерти), важните решения, тези, свързани с финансирането на големи инвестиции в окръзите, са резултат от договаряне или налагане на публичните окръжни власти, които съставят съвета.


Какъвто и да бъде резултатът от обсъждането на статуса на тези институции, е ясно, че сегашната им вътрешна структура е преходна. Решенията, които ще се взимат по отношение на това, трябва от една страна да допринасят за ефективни дейности, а от друга страна да засилват представителната роля на регионалните интереси, надхвърляйки момента на фокусиране върху националните (АРР) или местните (СРР) такива.


  1. Необходимостта от засилване на ролята на регионалните институции

Представянето на регионалните интереси е необходимо в условията на Румънската територия и население. Регионалните институции би трябвало да бъдат създадени като гласа, който не само да представя местните интереси пред централните власти, окръзите имайки много по-разпиляна власт от тази гледна точка, но също и като органът, който сближава окръзите и им помага да си сътрудничат по въпроси, които надхвърлят местните граници (например инфраструктура, околна среда).

Реалността и възприемането на другите включени институции сочат, че регионалните институции все още нямат твърда основа в смисъл, че практически те не се справят с изпълнението на задачите, определени от закона. Което е най-важно, те не формират единен глас на представяните окръзи; влиянието на финансираните проекти е по-скоро местно, отколкото регионално.

Два аспекта са основополагащи при укрепване ролята на тези ниституции. Първият е свързан с липсата на видимост на регионалните институции за общественото мнение. Въпреки че медиите започнаха все повече да представят теми по този въпрос, гражданите не са истински информирани за съществуването на регионални институции, още по-малко за тяхната роля. Също малко са онези, които са наясно със съществуването на региони за развитие. Затова тяхното популяризиране е съществено за засилването на ролята им на регионално ниво. Вторият аспект, който ще допринесе съществено зазасилване ролята на регионалните институции, може да бъде разпределянето на допълнителни компетенции на регионалното ниво. Освен ефектите върху насърчаването на партньорството между окръзите и формирането на регионален дух, регионите биха предложили и възможността за реално представяне на местните интереси. Ако такъв регион би бил способен и би желал да построи път, за да генерира икономическо развитие за региона, той може да го направи без необходимостта от одобрение от властите в Букурещ. Двата аспекта са тясно свързани, тъй като без адекватна и точна информация относно общественото мнение, административната конструкция на Румъния не може да бъде преосмислена. И ако това беше направено, то все подлежи на обсъждане коя може да е най-добрата териториална формула. След като публичните власти са съгласни относно нуждата от административно-териториална реформа в Румъния, това трябва да ускори началото на процес на поправка на съществуващото законодателство в тази област. От тази гледна точка политическият е най-важния фактор, без който реформата не може да бъде постигната. Така за Парламента е много важно да има по-ясно изразена роля в контекста на дебата, тъй като той е предизвикан, за да бъде прието необходимото законодателство.


Първа законодателна промяна предвижда преразглеждане на Член 3 от Румънската конституция, много рестриктивен в своите клаузи относно административно-териториалната организация. За да се поправи, този член изисква да се добави следното изречение към съществуващия текст: "... други форми на териториално-административна организация, които могат да бъдат създадени според закона." Докато е вярно, че териториалната администрация и организация са области, по-малко склонни към промяна, е важно, че реорганизацията е възможна извън ревизирането на Конституцията.

Законите за публичната администрация и регионалното развитие са наредби, чиято промяна трябва да бъде взета предвид, когато започне реформата. Бидейки променян множество пъти, откакто е приет за първи път през 1991 г., Законът за местната публична администрация (№ 215/2001) още не съдържа най-добрите решения за административната организация и институциите, свързани с нивата на управление. Неговото ревизиране трябва да е основано на процес на комплексен анализ и да бъде приложено към всички аспекти, които изискват промяна. Планирайки ново ниво на управление и ревизията на съществуващите изисква повече внимание към този закон. Освен последния нормативен акт, административно-териториалната реформа заключава в себе си съществуването на последователна и цялостна рамка в областта на обществените услуги. Това как те са поделени между различните нива на управление и как тяхната администрация е организирана, зависи от ефективността на регионалното управление. В момента няма последователна законова рамка в тази област, няколко закона регулират въпроси на обществените услуги частично. Това е една от причините към днешна дата да няма ясно очертаване по отношение на услугите, администрирани на окръжно ниво и онези, които се администрират на местно. За да има реформата очаквания резултат, от съществено значение е наличието на прецизни наредби в това отношение.

Законите, които регулират местните публични финанси, също трябва да бъдат ревизирани в контекста на реформата. Независимо дали решението, което ще бъде взето през следващия период, ще допринесе за процеса на децентрализация или ще преосмисли териториалната структура, трябва да се имат впредвид две направления. От една страна фискалната децентрализация трябва да продължи и да бъде обвързана с процеса на децентрализация на обществените услуги; от друга страна, тя изисква ревизия на фискалното уравновесяване.

За да стане регионалното ниво по-ефективно в координирането и насърчаването на местното икономическо развитие в контекста на поддържане на регионите за развитие, трябва да се промени също и Закон 151/1998 за регионалното развитие в Румъния, за да се засилят правата на съществуващите структури и да се промени статуса на регионалните ниституции, които по този начин ще станат по-ефективни, така че политиката за регионално развитие да има реален ефект. Една от целите на тези промени трябва да бъде по-добър цикъл на безвъзмездните Европейски средства, разпределени на администрацията и местните икономически агенти.

В контекста на необходимостта от ревизия на законодателсдтвото, основните нормативни актове, предвидени в рамките на реформата, бяха очертани. Но също толкова важно е от една страна, да се има впредвид хармонизирането на това законодателство с други близки нормативни актове и от друга страна, с Румънските икономически и политически реалности.

Препоръки за подобряване на

управлението на регионално равнище в България


Проф. д. ик. н. Владимир Чуков

Степента на децентрализация в дадена държава отразява в много голяма степен нивото и характера на местната демокрация. Дори в откровено недемократичните държави (тоталитарни или авторитарни) се приема модел на управление, което „разпределя” властта между централната и местната власт. Така на практика не може да се изработи универсална матрица на децентрализация, тъй като множество фактори от обективно и субективно естество влияят върху работещия вариант на баланс за разпределение на властовите правомощия между центъра и периферията.

Не случайно именно с формализирането на демократичната държава чрез легитимирането на теорията на разделението на властите през ХVІІІ век се регистрира „експлозията” на присъствието на местната власт като участник във първоначалните парадигми на правовата държава. Това става възможно след идейния триумф на доктрините за „естественото право” и „обществения договор” в Европа. Преди да се наложи класическият вариант на законодателна, изпълнителна и съдебна власт чрез идеите и авторитета на френския юрист Шарл-Луи Монтексьо съществуват различни нюанси на разделението на властта. Така например един от видните идеолози на Френската революция Еманюели Сейес говори за „общинска власт”, която е равнопоставена с останалите, сред които са законодателната, изпълнителната и съдебната.54 Великият английски мислител Джон Лок говори за „федерална власт”, въпреки че влага смисъл, несъответстващ на местна власт.55 Все пак през тази епоха, когато се разпада европейският абсолютизъм, се заражда федерализмът като легитимно социално-политическо течение с конкретни административни очертания. То придобива своя профил в многообразието на европейската демократична представа и се материализира на Стария континент в политически системи, вариращи от „хлабавата” конфедерация до „стегнатите” унитарни децентрализирани държави.

Децентрализацията е инструмент за доближаването на властта към гражданите – предоставянето на услуги, по-ефективно използване на природните и материални ресурси и най-важното пряка покана за участие в ежедневното взимане на политическо решение. Практически то е вид продължение на висшата форма на демокрация в една държава, а именно – референдума. Колкото една държава е по-близо до своята национална формула за децентрализация, толкова по-близко е тя до своята оптимална демократична матрица. Всъщност не става въпрос за мисловна „картонена кутия” или някаква фикция, а за реален гарант за ускорено икономическо развитие и висок жизнен стандарт. Ако погледнем съотношението между централизирани и децентрализирани държави в Европа, ще открием, че именно втората група се радват на добро благосъстояние на своите граждани. Не става въпрос дори за държави с федерална структура или за унитарна регионализирана такава, а за унитарна децентрализирана структура – Дания (като изключим Гренландия),56 Чехия, Гърция и други. Става въпрос за повече от едно ниво на самоуправление и без области с автономен статут, получен благодарение на определени исторически, религиозни или езикови особености. Там се оформят специални териториално-административни общности. Такива са случаите в Испания и Великобритания.

Големият въпрос е каква е българската формула на децентрализация, търсена и експериментирана по време на Третата българска държава. Интересното е, че от Освобождението досега се редуват 2 и 3-степенно ниво на местно управление. Първоначално временното руско управление въвежда губерниите по руски образец, но запазва по-малките териториално-административни структури, наследени от османско време. Всъщност става единствено преименуване на самите единици, а именно санджаците стават губернии, казите – окръзи, нахиите – волости или околии, беледиетата и меджлисите – общини (градски и селски). До сключването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. България има 8 губернии с 56 окръга. След промените от Берлинския договор (13 юли 1878) в страната има вече 7 губернии с 47 окръга, от които 5 губернии с 33 окръга в Северна България (в това число и Джумайския окръг, който по-късно е предаден на Османската империя) и 2 губернии с 14 окръга в Южна България.

През периода 1879-1885 в България се въвеждат окръжията и департаментите. Според Органическия устав на Източна Румелия, областта се дели в административно отношение на 6 департамента и 28 кантона (околии). В същото време в княжество България се създават 21 окръжия. Със съответните нормативни промени департаментите се премахват и до 1901 г. остават само окръжията. Те са 23 на брой. Поредната радикална административно-териториална реформа в страната се провежда през 1901 г. Тогава с Указ № 236 от 16 май 1901 г. е обнародван Закон за административното деление територията на държавата (приет от XI-тото обикновено народно събрание на 4 май 1901 г.), отменящ Закона за административното деление територията на Княжеството от 28 юли 1882 г. Според новата правна норма България е структурирана на 12 области, 71 околии и общини. На практика през това време се утвърждава областта като основна териториално-административна единица.

През следващия трийсет годишен период 1919-1949 г. областта продължава да е водещата териториално-административна структура. Ръководителите на военния преврат през 1934 г. провеждат цялостна административно-териториална реформа, като съществуващите окръзи са обединени в нови 7 области. Този период се счита за една от кулминациите на централизираната българска държава. Тогава се преименуват и множество населени места и топоними. Само година по-късно областите стават 10, а през 1941 те са вече 11. Това става след присъединяването на Македония и Беломорска Тракия към Княжество България.

През периода 1949 – 1950 България въвежда окръзите. С Указ № 794 от 24 септември 1949 г. страната е разделена на 14 окръга, обхващащи 101 околии. През 1959 г. се прави поредната административна реформа и България е разделена на 28 окръга. През 1987 г. тогавашната управляваща БКП за пореден път окрупнява териториално-административните общности и окръзите са заменени от 9 области. Интересното в случая е, че за областни центрове са избрани относително по-малки и по-слабо развити населени места като Разград, Михайловград, Ловеч и Хасково, за сметка на по-населените Плевен, Русе или Враца. През 1990 г. все пак Разград не „издържа” на конкуренцията на Русе и областният център е преместен в крайдунавския град. София – град остава самостоятелна областна структура.

През 1998 г. правителството на Иван Костов възстановява старата административна структура, следваща схемата на 28-те окръга. С указ №1 от 5.01.1999 г. се утвърждават настоящите граници на области, окръзи и общини. Настоящо действащият закон за административно-териториалното устройство на Р България е приет през 14 юли 1995 г., но е изменян и допълван нееднократно. Последната поправка е приета на 2 декември 2011 г. Множество са факторите, които карат правителството на този министър-председател да се върне към подобен модел на местно самоуправление. Всъщност именно то стои в основата на силната централизация на настоящата административна структура на Р България. С течение на времето все по-малко стават териториално-административните общности, които избират своя управител. През 2012 г. управляващата партия ГЕРБ премахна изборът на районните кметове в големите населени места (София, Пловдив, Варна и Бургас) и ги подмени с назначаеми.

Голямата беда на България е, че тя винаги е била централизирана държава с определени нюанси през отделните периоди. Основната причина е, че вследствие на войните и няколкото национални катастрофи множество територии, населени с етнически българи, остават извън националната територия и чувството за национално самосъхранение е силно развито. Разделението на Княжество България и Източна Ромелия и множеството откъснати от България територии спомагат държавността да превърне силно централизираната административна структура в своеобразна самоимунизация, т.е. пречка за понататъшно разпадане на българските етнически територии. Неслучайно девизът на България е „Съединението прави силата”. Той обаче е необходимо да бъде отнесен към една конкретна историческа епоха. Въпросът е, че този девиз генерира определена държавнообразуваща инерция, която в условията на членство на нашата страна в Европейския съюз е необходимо да получи адекватна интерпретация. Формира се някакъв национален комплекс, който се доказва и от постоянното твърдение на общественото съзнание, че България е „малка страна”. Това е аргумент, който много често се изтъква при спирането на някои по-амбициозни проекти или дори за мотивирането на получени отрицателни социално-икономически резултати. Всъщност България е от ранга на една средна по големина държава по отношение на нейната територия. Така например тя е единайсета от общо 27 по този показател сред страните – членки на Европейския съюз. Паралелно с това е 105-та сред 193-те страни-членки на Организацията на обединените нации.57 Това показва, че Р България е в т.нар. „златна среда” и е средно голяма по този показател.

Според един от водещите експерти в областта на децентрализацията у нас инж. Алеко Джилдов сагата с децентрализацията на регионално ниво започна още през 1991 г. с приемането на новата Конституция на Република България и на Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/. Конституцията установява двустепенен модел и определя общините като основни нива на самоуправление и възможността със закон да бъдат създавани други нива на самоуправление.58 Това е първата българска основна норма, при която не е задължително второто ниво на местно управление. Това представлява категорично „дезертьорство” от реалностите в Европа и света. Сега действащата конституция е тържество на антидецентрализацията и респективно тя се явява основната пречка за разширяването на демокрацията именно в този сектор на реформата. Все пак през 2007 г. бе разработен стратегически доклад за въвеждането на второто ниво на местно управление в Р България. Той е резултат от дългогодишните усилия на Съвета за административна реформа към Министерски съвет.59 За съжаление, на този етап всичко остава в сферата на пожеланията и волунтаризма на управляващата политическа партия. Няколко акта са необходими, за да се въведе второ ниво на местно управление. Всички те са детайлно разработени от въпросния орган.

1. Провеждането на административна реформа по посока на окрупняването на областите. Изработени са няколко варианта, но два от тях имат предимства с оглед постигането на най-добри социално-икономически резултати. На първо място е съвпадането на бъдещите области с вече действащите шест райони за планиране. Те са респективно Югозападният, Северозападният, Централният северен, Североизточният, Югоизточният и Централният южен. Ако обаче те се превърнат в реално функциониращи области техните центрове би следвало да бъдат София, Видин, Пловдив, Бургас, Варна и Русе. За отбелязване е фактът, че ЕС възприема българското административно деление именно чрез въпросните райони за планиране. По-късно границите на някои от тях са променени според изискванията на Евростат, тъй като в тях трябва да живеят между 800 000 и 3 милиона души. Вторият вариант е областите да станат 12 като предходните бъдат разделени на две. В някои от анализите дори тази административна структура се сочи като по-подходяща, заради възможността да се изгради по-гъвкава администрация и най-вече заради възможни търкания между отделните бивши областни центрове.

2. Избор на областен управител и на областен съвет. Става въпрос за политическа децентрализация. Това е ключов момент при прилагането на второто ниво на местно управление. Това е практически начинът за разширяването на демокрацията в държавата. Идеята е политическите партии да се състезават за формирането на мнозинството в областния парламент, наречен съвет. По този начин редица от правомощията на националния парламент се прехвърлят към областния. Нещо повече, силните сблъсъци и противоборства в националния законодателен орган ще намалеят, тъй като част от проблемите ще се пренасочат в друга институционална плоскост. Така ще се стимулира намаляването на поляризацията и политизацията в обществото, процеси, които затормозяват взимането на адекватно и ефективно политическо решение. Ако приложим теорията на игрите във вътрешнополитически план, то сега вътрешнополитическото решение в България е производно на волята на един сложно конструиран законодателен орган, по силата на обстоятелството, че държавата ни е парламентарна република. Областните парламенти ще предложат управленчески комбинации на политически играчи, които трудно биха могли да се експериментират в условията на големия законодателен орган. Всичко това ще разшири и ще допринесе за обогатяването на политическия мениджмънт у нас.

3. Много важен, ключов момент е прецизирането на функциите на областния управител. Това е административната децентрализация. Става въпрос за определянето на услугите, които ще бъдат делегирани на второто ниво на управление, което ще получи същата степен на легитимност, както и тази на националния парламент. За целта екипът на Центъра по публична администрация при Нов български университет е проучил опита на пет европейски страни със сходно административно териториално устройство: Холандия, Дания, Гърция, Чехия и Словакия.60 Експертите предлагат варианти на решения за правомощията по предоставянето и управлението на услуги, които могат да бъдат поверени на евентуалното бъдещо второ ниво на самоуправление в България в следните области:


-Вътрешен ред и сигурност;
-Образование;
-Здравеопазване;
-Социална политика;
- Жилищно строителство

- Екология и устройство на територията;


- Спорт и култура;
- Икономически услуги.

На практика всички сектори на вътрешната политика могат да бъдат „иззети” от централната изпълнителна власт и поверени на легитимно избраната областна управа. Така ще се получи едно регионално правителство, което е достатъчно легитимно след излъчването му от избирателите в дадената област.

4. Изключително важна предпоставка за реализирането на децентрализацията на второ ниво на управление е финансовото обезпечаване на дейностите на областната управа. На практика става въпрос за съпътстващата задължителна фискална децентрализация. Тя е много важен компонент от цялостния процес на децентрализация в държавата. Нещо повече, експертът доц. д-р Румен Брусарски от УНСС ги обвързва в своеобразен „железен триъгълник”, лансирайки своя собствена теза по този въпрос на базата на опита на други страни и постигнатия ефект от нея.61 В рамките на приетата през 1991 г. конституция този акт е невъзможен. Все пак не е необходимо да бъде приемана изцяло нова основна норма. Достатъчно е да се добави съответен текст, който да позволява на общинските власти да събират част от данъците на физическите и юридическите лица. Въпрос на прецизиране е какъв дял от общите постъпления ще бъдат пренасочени към регионите за сметка на републиканския бюджет. Редица експерти сочат, че за България е добре делът да бъде около 60-80%. Ако това стане, в нашата страна ще бъде избегната своеобразната „диктатура на финансовия министър”, който на този етап използвайки бюджетния инстументариум се опитва да се меси в несвойствени за него секторни политики. Повече от очевиден е примерът с настоящия финансов министър, който необосновано директно интервенира в сферата на образованието, здравеопазването, културата и други. Той изтъква, че даденият сектор не е реформиран и затова по негова преценка преустановява държавното финансиране.

Реалната децентрализация ще има конкретни положителни политико-икономически последици за нашата страна. Става въпрос за гореизложените конкретни стъпки, а не за деконцентрацията, която се осъществява от настоящето правителство. Изнасянето на отделни структурни звена (туризъм в Пловдив, предложение за митниците в Плевен и т.н.) извън София по същество не представлява децентрализация. Най-важният резултат ще е спирането на пренаселването на столицата, в която вече почти всеки четвърти български гражданин живее или работи. Респективно ще се стимулира преустановяването на обезлюдяването на периферните региони, чиито население, данъчни постъпления и потенциални  чуждестранни инвестиции се изсмукват  от София. Националната статистика отчита, че между 75 и 80% от чуждестранният инвестиционен поток се насочва именно в столицата. В цели 183 села в България обаче не живее нито един човек, сочат данни на Националния статистически институт за миналата година. Около една шеста от селата у нас трябва да бъдат закрити. Те не отговарят на изискванията в закона за административно-териториалното устройство, според който, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище.62

Много важно за родното стопанство е съживяването на окрупнените области. В началото децентрализацията ще превърне „дишащите региони” в реални политически, а впоследствие и икономически центрове на страната. Необходимо е да се формират равностойни условия за работа, образование, здравеопазване и културен живот  във всички области чрез приета с обществен консенсус програма за приоритетно развитие на  малките и средни населени места за сметка на пренаселените големи агломерации.

Пряка последица от децентрализацията на областно равнище ще е превръщането на малките и средни населени места в привлекателно място за живеене. Това означава, че освен близост до природата и по-природосъобразен начин на живот, те трябва да разполагат със съвременни средства за комуникация с всички или почти  всички социално-културни блага, с които разполагат жителите на големите градове. Ако на този етап централната изпълнителна власт не прави това, превръщайки отделни райони в гето (например Северозападния район, който от самото влизане на България в ЕС през 2007 г. е най-бедният в целия съюз)63 областните управи ще бъдат принудени от местните избиратели да формират средносрочни и дългосрочни държавни политики с такава насоченост.

Децентрализацията в България не е панацея за разрешаването на натрупаните икономически, социални и политически проблеми. Тя обаче е една от задачите, които задължително трябва да бъдат решени и то в най-близко време. Според немския експерт проф. Херман Корея Диаз децентрализацията ще стимулира силната връзка между властта и обществото в България.64 Изтече времето, в което политическите фактори, когато са в опозиция говорят охотно за децентрализация, а когато влязат във властта бързо забравят за нея. Много по-лесно е да се управлява чрез силна ръка и назначаеми представители в местната власт, а по-трудно е центърът да се съобразява с местни политици, чиято легитимност е същата както тази на законодателната и изпълнителната власт в София. В конкретния случай вече не става въпрос за директива на ЕС (тя трябваше да бъде приложена още през 2010 г.), а крайна необходимост за повишаването на жизнения стандарт в регионите на България. Лансирането на идеята за „регионална минимална заплата”65, както и тази за назначаването на „министър за Северозападна България”66 е единствено признак на безсилие и нежеланието да се приложи децентрализацията на областно равнище.

Препоръки за устойчиво развитие на БРОД

Проф. д.т.н. Христо Белоев





Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница