Свобода или предопределение? Свобода



Дата03.04.2017
Размер119.73 Kb.
Размер119.73 Kb.

Свобода или предопределение?

1. Свобода:
Свободата или свободната воля е дар за човека от Бога, неговия Създател. Тя е свещено притежание на човека, което не може да му бъде отнето от никого, дори от Този, Който го е предоставил безвъзмездно на човешкото същество – Бога.

Абсолютна свобода или абсолютно свободна воля притежава само Бог. Човекът, докато живее в света на относителността (т.е. докато духовната му еволюция преминава в света на формите), обладава относителна свобода или относителна свободна воля.

Същност на свободата: тя е самоопределение на духа, свещено право на свободен избор и на свободно действие, независимо от външните условия.

Свободата или свободната воля на човека обуславя неговата отговорност за всичките му мисли, чувства, думи и дела и лежи в основата на етиката (нравствеността).

Свободата съществува и се проявява в тясна връзка с необходимостта. На определен етап от своето духовно развитие човекът започва да разглежда свободата като осъзната необходимост (теза на холандския философ-материалист от еврейски произход Бенедикт/Барух Спиноза – 1632-1677).

Свободна воля е тази, която избира, като изхожда не само от желанията на субекта (конкретния човек), а се съобразява с обективната необходимост.

От гледна точка на духовното познание свободата е резултат от вътрешен импулс, свързан с висшето духовно начало у човека.

Във връзка с разглеждания проблем възникват следните въпроси:


  • Къде да търсим свободата – в себе си или извън себе си?

  • Как да разберем, че вече сме я постигнали, т.е. че вече сме свободни?

  • Какво е необходимо да променим в личността си в името на това постижение?

  • И как тези промени се отразяват на цялостната ни същност?

От гледна точка на областта на проявление различаваме два вида свобода:



  • външна свободафизическа, телесна;

  • вътрешна свобода – умствена, сърдечна, психическа, духовна.


Свободата не може да дойде отвън! Тя не се налага със закон и не се ражда от добри пожелания. Тя е плод на вътрешното духовно съзряване и израстване на човека.

Не винаги наличието на външна свобода е предпоставка за постигане на вътрешна свобода. От духовно-нравствена и от езотерична гледна точка е точно обратното – вътрешната свобода се превръща в условие за външната.


Според Словото на Учителя Беинса Дуно свободата има три отношения към човека:
1) физическо – това е физическата или гражданска свобода; тя е свобода от ограниченията на материалната действителност, което като резултат включва и обществените (социални) и граждански свободи;

2) сърдечно и умствено – този вид свобода е следствие от пълното овладяване на чувствата, емоциите, желанията и страстите (астралното тяло), както и на мислите (умственото тяло – низшия, конкретен ум) на човека; в тази насока свободата бива постигната чрез победа на човека над самия себе си, над низшата си природа;

Свободен е този, който има свобода на мислите, чувствата и постъпките си, т.е. свободен е по воля, ум и сърце.

3) духовно – свободата в това отношение означава човек да проявява висшето си естество, което е неговата истинска и най-дълбока същност.


Пълната духовна свобода представлява окончателна победа на духа над материята в човека, на висшата над низшата природа у него.

В духовното познание свободен дух се нарича онзи, който завинаги е разкъсал веригите на кармичната обусловеност и е прекратил необходимостта от цикличното редуване на раждане, смърт и ново раждане, сиреч надмогнал е действието на кармичния закон и е преодолял колелото на превъплъщенията (самсара – от санскрит).

Истинската свобода идва отвътре, тя бива предшествана от явление, което на езотеричен език наричаме новорождение. Новорождението означава скъсване на връзките с миналото, които ни спъват и задържат еволюцията ни, означава освобождение от веригите на съдбата (кармата) и необходимостта. То е възстановяване на първичната връзка с Бога, която съществува от мига на раждането на монадата (индивидуалния дух, Божията искра) от първоначалната Божествена творческа субстанция. Новорождението довежда до възстановяване на свободата така, както е заложена изначално от Твореца в човешкото духовно естество.
Връзки и взаимоотношения на свободата:
а) с Любовта пълна свобода има само в Божествената Любов.
Да обичаш, означава да си готов да предоставиш най-голямата възможна свобода на любимото същество. Всеки акт на ограничение в това отношение е акт на егоизъм и възпрепятства проявлението на свободата.

Можем да постигнем свободата, ако служим на Любовта. Свободата на човешката душа зависи от Любовта към Бога, към ближния и към себе си, както и от хармонията с Цялото.

Свободата не предшества Любовта, а идва като резултат от Любовта.


б) с Мъдростта – свободата на човека зависи от това, доколко той е носител на светлината и знанието на Мъдростта.
Мъдрият изпълнява законите на Живата Разумна Природа и това го прави свободен. Мъдростта се състои най-вече в прилагане на придобитото познание в ежедневния живот.

Мисълта, осенена от извечната Мъдрост и въплътена в акт на Любов, ни дарява пълната свобода.

Алгоритъмът, който следва от тази взаимовръзка, изглежда така:


Мъдрост – мисъл – акт на Любов – свобода.
в) с изпълнението на Божията воля – само преданият служител на Божественото е способен да завоюва пълна духовна свобода. Свободен е само този, който служи на Бога и разбира Неговите повеления. Свободата се състои в живот за Бога.

Истината е светлината на Божествения свят. Свободата е неговата безграничност. Следователно когато говорим за Божествената свобода, която произтича от Истината, подразбираме безграничност, т.е. стремеж на духа да живее в безграничното.

Свободата, в пълния смисъл на думата, принадлежи на Божествения свят. Само Бог е абсолютно свободен. Човекът ще бъде истински свободен, когато се превърне в съвършен проводник на живия Бог на Истината, на Божествения Дух и Сила.

Свободата изисква човек във всеки момент да бъде готов да извърши онова, което Бог иска от него. А свободният човек може да го извърши, защото никаква друга връзка не го ограничава. В това именно се състои неговата свобода.
г) със самоотричането и саможертвата – самоотричането предполага отказ от низшето и завоюване на висшето в човешкото естество. Плодът на това себеотрицание е именно свободата. Самоотричането и саможертвата означават, че човек се е смирил до такава степен, че предоставя на другите пълната свобода да се изявят максимално, т.е. това е тотална победа над егоизма. Самоотричането и саможертвата са по същността си израз на най-високата октава на доброволното самоограничение.

Истинската свобода е свободата на духа. Тя идва отвътре. При вътрешната свобода човек сам е съдник на себе си и сам себе си съзнателно се ограничава.

По пътя на свободата биват подложени на сурово изпитание благородството на душата и милосърдието на сърцето. Когато човек прави добро, той първо се ограничава, защото дава. Но направи ли добро, той отново става свободен. Следователно всяко нещо, което в началото ограничава човека и го лишава от свобода, а на края му връща свободата, е добро. А всяко нещо, което в началото дава на човека свобода, а на края му я отнема, е зло. Такава е дълбоката връзка между доброто и свободата, както и между злото и робството.
д) със смирението – смирението помага на човека:


  • да се отърси завинаги от всички слабости и недостатъци, от всичко излишно в живота;

  • да посреща всяко зло, всяка болка и страдание, всяко изпитание, без да се наруши вътрешният му мир.

Така неусетно смирението дарява човека със свобода и го превръща в съработник на Бога.


е) с висшата природа у човека – пробудената висша природа у човека създава най-благоприятните условия за постигане на пълна духовна свобода. Критерият на такъв човек във всичките му действия е винаги най-точен и най-справедлив.

Стремежът и копнежът на човешката душа е да бъде свободна. Това е велик вътрешен подтик на човека с пробудено Божествено съзнание.


Закон за свободата (формулиран от Учителя Беинса Дуно): „Всяко нещо, в което човек губи свободата си, е зло. Всяко нещо, в което човек придобива свободата си, е добро.”

Извод: Наличието на постигната от човека свобода е достоверно доказателство, че той е извървял докрай пътя на Доброто.

И обратно – липсата на свобода свидетелства, че човек се е отклонил от космическите закони. Той все още е на път към Истината.

Следователно мярката за принадлежност към Доброто или злото е именно свободата. И по-конкретно – степента, в която сме овладели, в която проявяваме и в която сме изпълнени със свободата. Първата крачка към действителната свобода е освобождението от оковите на греха (грях = нарушение на даден космически закон).

Свободната воля и правото на свободен избор – притежание на човека като разумно същество:

Човек е сътворен от Бога със свещеното право да се самоопределя, той изначално притежава свобода на волята и на избора. Самоопределението е или към добро, или към зло. Добрите постъпки водят към духовна свобода, а лошите създават карма.

Планът на Бога е всички същества да постигнат пълна свобода, т.е. да бъдат абсолютно свободни като Него.

Главна задача на човека в тази насока е да постигне такова равнище на духовна зрелост, че със собствената си свободна воля винаги да извършва правилен избор. Свободата предполага отговорност за всяка мисъл, чувство, слово и действие.

Напълно свободен (както вече бе посочено по-горе) е само Бог. Нашата, човешката свобода е относителна, какъвто е и светът, в който живеем и я проявяваме. По-висок духовен ръст означава и по-голяма свобода на избора. Съответно – най-изостаналите в духовно отношение имат и най-малки възможности да упражняват свободната си воля.

Само човек, който е пробудил у себе си Божественото начало и служи на Бога в Дух и Истина, само той на практика е свободен и притежава свободна воля. Свободата е заложена във волята на човека. Затова свободата винаги подразбира не своеволие, а разумна воля. Само разумният човек може да бъде свободен. Свободата подразбира движение само в една посока – към Божествената Истина.


Свободата – цел на космическата еволюция:

Еволюцията е закон за освобождение на духа”, подчертава Учителят Беинса Дуно. От условията на относителност, в които се намираме понастоящем, трябва съзнателно да се придвижим към царството на абсолютната свобода. В този смисъл свободата е крайна цел на един дълъг път на духовно-нравствено усъвършенстване на човека, съпроводен от цялостно разгръщане на неговия Божествен потенциал. Това е продължителен процес, а не еднократен акт. Следователно свободата не е статична даденост, а динамична сила. За постигането ú най-важното условие е установяване на пълноценна връзка с Бога. Божественото освобождава човешкото! С Бога следва да имаме жива връзка, а с всички останали същества – само отношения. Единственото същество, което може да освободи напълно човека, е Бог.

Свободата е не само цел, но и условие за духовно-нравственото израстване на човека. Свободата е необходима за постигане на висок жизнен идеал, който да осмисли живота ни.

Свободата отрича категорично всички форми на насилие и на ограничения. Да си свободен, означава не само да упражняваш необезпокоявано свободата си, но и да признаваш правото и на другите да бъдат свободни. Свободата е универсален закон на Космоса. Личната свобода задължително предполага и уважение към свободата на всички останали – от минералното царство, през растителното и животинското, до ангелските йерархии, включително свободното развитие на природната среда. Във връзка с последното възникна и ново научно направление – екология, появило се на бял свят през ХХ век, което представлява израз на ново, разумно, неексплоататорско отношение на човека към Природата. Длъжни сме да се стремим не към овладяване и господство над Природата, а към мъдро, хармонично съвместно съжителство с нея.

Хармоничното съчетаване на личната с колективната свобода ще бъде достояние на Новата Култура на VІ раса.
2. Предопределение:
Съдържанието на понятието предполага предварително предопределяне или програмиране на събитията от световната история и от живота на човека в съответствие с волята на Бога – детерминираност на жизнения път и поведението на хората. Най-видните представители на това учение са: блажени Августин (един от най-изтъкнатите идеолози на Западната християнска църква), Мартин Лутер (бащата на Реформацията с начало 1517 г.) и Йохан (Жан) Калвин (един от най-изявените дейци на Реформацията, родоначалник на учение, получило неговото име, известно и като пуританство). Като правило предопределението бива свързвано с религиозната представа за произтичащата от Божията върховна воля детерминираност на нравственото поведение на човека, следствие от което се явява неговото спасение или осъждане във вечността.

Концепцията за предопределението е в противоречие с учението за свободната воля и отговорността на човека за неговото поведение, без което става невъзможна религиозната етика. В някои от световните религии – юдаизъм, християнство и ислям – са възникнали спорове относно предопределението. Например, еврейският историк от І в.сл.Хр. Йосиф Флавий (приел римско гражданство) характеризира есеите като поддръжници на учението за свободната воля, а на фарисеите той приписва компромисна позиция.

В християнството тезата за предопределението е формулирана от блажени Августин (354-430) в борбата с ереста на пелагианството. Становището на блаж. Августин гласи: Божията благодат не може да бъде заслужена и обусловена единствено от свободния произвол (произволно решение) на Бога.

В рамките на утвърждаването на религиозния индивидуализъм през Реформацията Калвин (1509-1564) издига схващането за абсолютно предопределение – Бог изначално е предопределил едни хора за спасение, а други – за осъждане. Но това предопределение не изключва активната дейност на човека, защото – според Калвин – вярващият, макар и да не знае своята съдба, с успехите в личния си живот може да докаже, че е Божий избраник.

В тясна връзка с теорията за предопределението е и концепцията за т.нар. фатализъм (от лат. fatalis – съдбоносен). В съответствие с това теоретично направление всички процеси в света са подчинени на господството на необходимостта, която не оставя място за свобода и творчество, и са изначално предопределени.
3. Съотношение между свободата и предопределението:
От разкриването на това съотношение зависи решаването на проблема за обусловеността на човешката воля и за отговорността на човека за неговите действия. Ако всяка наша постъпка е строго предопределена и не може да бъде различна от това, което е, то тя не е в състояние да вмени на извършващия я човек нито вина, нито заслуга. Но, от друга страна, представата за волята като за необусловена предварително от нищо крайна причина за нравствените действия предполага разкъсване на причинно-следствените връзки в реда на природните явления, което противоречи и на логиката, и на нашите наблюдения.

При изследването на съотношението между свободата и предопределението са възникнали две философски направления:




  1. Детерминизъм – той отстоява причинна обусловеност на волята, т.е. свободна воля като такава не съществува.

  2. Индетерминизъмотхвърля тази обусловеност, т.е. няма ограничения за свободата на волята.

Опит за примиряване на двете антагонистични позиции е дуализмът на великия немски философ-идеалист Имануел Кант (1724-1804), родоначалник на немския класически идеализъм. В основата на тази негова теория лежи тезата, че като разумно същество, принадлежащо на умопостигаемия свят, човек обладава свободна воля. Но в емпиричната действителност, където господства естествената необходимост, той не е свободен в своя избор, а волята му е причинно обусловена.

Фридрих Шелинг (1775-1854), друг немски философ – класически идеалист, от една страна, определя свободата като вътрешна неолходимост, а, от друга страна, признава самопредполагащия характер на първоначалния акт на избора.

Георг Хегел (1770-1831), също виден немски философ – обективен идеалист, разглежда свободната воля като реалност, но не толкова за човека, колкото за Световния Дух (Бога), Който въплъщава чистото понятие за свобода на волята.

В теистичните религии проблемът за свободата се интерпретира в светлината на самоопределението на човека по отношение на Бога, при което самото понятие „свободна воля”, без което е невъзможна религиозната етика, се сблъсква с понятието „благодат” и с неприложимостта в такъв случай на Божественото предопределение. Крайните религиозно-детерминистични варианти на учението за предопределението, поставящи човешката личност в абсолютна зависимост от една свръхестествена сила – от Божията воля, съставляват съвместно с натуралистическия детерминизъм и с езическата вяра в съдбата основния набор от възгледи на споменатия по-горе фатализъм.
Позицията на духовното познание:

Предопределение – като пълно отрицание на свободната воля – няма и не може да има, понеже още в акта на сътворението му Бог е надарил човека със свободна воля, която е свещена и неприкосновена. Самият ú дарител – Бог, се съобразява с нея, зачита я и не я нарушава. За нейното използване, обаче, човек носи отговорност в съответствие с резултатите от прилагането ú.

Абсолютна свобода, както вече бе подчертано, притежава само Бог. Свободата на човека е относителна поради оносителното естество на нашия свят, както и поради нашето собствено несъвършенство.

Свободната воля при своето прилагане от страна на човека поражда последствия, управлявани от кармичния закон, който е универсален. В този смисъл човекът – чрез свободата на избора си – сам предопределя плодовете от своите мисли, чувства, думи и дела. В настоящето той събира плодовете от миналото и същевременно посява семената, чиято реколта ще събира в бъдещето.

Следователно предопределение в чист вид не съществува – то се проявява само като резултат от осъществената свободна воля на разумните същества във Вселената, включително човека.



Това заключение ни дава основание да изведем следната формула:
Предопределение = реализация на зрялата карма.
Заключението е, че предопределение може да съществува само като частен случай от действието на закона за причината и следствието, т.нар. закон за кармата.
Придобиването на пълната свобода в Духа преминава задължително през постигане, осмисляне, усвояване и прилагане на Божествената Истина. Такъв именно е най-дълбокият смисъл на прочутата фраза на Христос: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:32).

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница