Т е м а 2 България през първата половина на IX век



Дата26.04.2017
Размер111.71 Kb.
Размер111.71 Kb.

Т Е М А 2

България през първата половина на IX век
Възникналата в края на VII век, върху територии, отвоювани от Византия, славянобългарска общност за кратко време се утвърждава като европейска дър-жава и значим военнополитически фактор на Балканите. Първите двама владе-тели на българската държава на Балканския полуостров – хановете Аспарух и Тервел, полагат здравите основи на по-нататъшното държавно-политическо из-граждане и укрепване на България.

Пред младата българска държава в нaвечерието на IX век стоят основните задачи да запази независимото си съществуване и да премине в настъпателни действия за присъединяване на останалите родствени славянски племена.

Българската история от средата на VIII век до средата на IX век ни е поз-ната благодарение на не много по обем, но все пак достатъчно надеждни исто-рически извори – български и чужди. Трябва преди всичко да споменем „Имен-ника на българските ханове”, който дава кратки, но понякога уникални сведе-ния за имената и хронологията на управление на българските ханове до втората половина на VIII век. Твърде важни сведения дават и някои от над стоте запазе-ни надписи на камък – за победи и мирни договори, за важни строежи, за заслу-жили държавни мъже. От чуждите извори основен източник на информация продължава да бъде хрониката на Теофан Изповедник и нейното продължение. Подробни сведения за отделни важни събития в българо-византийските отно-шения при хан Крум са запазени в т. нар. „Анонимен ватикански разказ” и „Скриптор инцертус” (анонимно византийско съчинение от IX век). В „Мъче-ничеството на 15-те тривериуполски мъченици” от Теофилакт Охридски и в други византийски църковни източници са описани гоненията срещу християн-ството в България. Важни данни за българо-франкските отношения при хан Омуртаг са запазени в „Биографията на Карл Велики” от Айнхард.

Този разнообразен изворов материал е интерпретиран в трудовете на големите наши медиевисти Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Васил Гюзелев, Иван Божилов и др.

След възхода и в началото на VIII век, през втората половина на века Бъл-гария изпада в тежка остра вътрешнополитическа криза, предизвикана от про-тиворечията между славянската и прабългарската аристокрация за политическо надмощие и участие във властта. От друга страна се задълбочава и близо поло-винвековната борба между отделните прабългарски родове за престола.

През 753 г. на българския престол се извършва съдбовна промяна. Родът Дуло, който управлява повече от 100 години слиза безвъзвратно от политичес-ката сцена. Падналите от власт са избити. Династичната промяна възбужда апе-тита за ханския престол у знатните български родове. Започва период на кърва-ви междуособици и кратковременни управления, последвани от насилствено сваляне от властта на поредните български ханове.

Тези събития съвпадат с временното стабилизиране на Византийската им-перия. Тя е управлявана от император Константин V. Византия решава да се възползва от вътрешната слабост на българската държава и да сложи край на нейното съществуване. За 20 години Константин V организира девет похода срещу Българското ханство, увенчаващи се с променлив успех.

Кризата в България, достигаща своята кулминация през 60-те години на VIII век, започва да отминава. При хан Терелиг (766-777) са разкрити и ликви-дирани всички византийски шпиони в страната. При следващия български вла-детел – хан Кардам (777-796) византийската заплаха е премахната окончателно. Византия се принуждава да поднови мирния договор с България (792 г.), като с това е възстановено статуквото отпреди началото на „българската криза”.

Приключилите в края на VIII век династични междуособици съдействат за постепенното укрепване на българската държава. Предполага се, че новият вла-детел хан Крум (803-814) произхожда от панонските българи. Той става родо-началник на една от най-бележитите династии на първата българска държава, управляваща почти до края на X век. Началните години от управление на прочутия български владетел хан Крум са забулени в неизвестност. Крумовото управление съвпада с издигането на Франкската държава, която при Карл Ве-лики, се превръща в могъща военнополитическа сила. Разгромявайки аварската държава и завземайки нейни територии, държавата на франките достига до среднодунавските земи и става съсед на славянските племена и народи.

По същото време (803-805) хан Крум подчинява източните части на Авар-ския хаганат. Земите между средното течение на река Дунав и река Тиса (в дн. Унгария) става гранична зона между българи и франки. В българските предели влиза богатата на сребро и каменна сол Трансилвания, както и нови маси сла-вянско и българско население, обитаващо тези земи още по времето на авар-ската власт. Разширението на българската власт до Средния Дунав и съперни-чеството за влияние над местните славянски племена, става причина за бъдещи погранични конфликти с франкската държава.

Събитията на северозапад разбунтуват славяните във Византийската импе-рия, които имат желание да се присъедният към Българското ханство. През 807 г. хан Крум предприема поход по долината на р. Струма, нанася поражение на византийския гарнизон и присъединява племената сагудати и струмяни. По този начин българските земи се вклиняват във византийската територия, като прекъсват важни пътища и съобщителни връзки. През 809 г. хан Крум предпри-ема поход към Сердика. Той завзема града, който има важно стратегическо по-ложение и така окончателно прекъсва връзките на Византия с Централна Ев-ропа.

В отговор на българските походи, през 811г., Никифор І започва подготов-ката на голям поход срещу „варварския народ”. Осъзнавайки опасността, хан Крум предлага мир, но среща категоричния отказ на императора. Никифор І се отправя към Плиска, като по пътя разбива два български гарнизона. Византий-ските войски превземат столицата и я опожаряват. Хан Крум отново предлага мир, но среща повторен категоричен отказ. Тогава той реорганизира войските си, свиква славянските племена и обсажда старопланинските проходи. Усетил раздвижването на българите Никифор І решава да се завърне в Константино-пол.

На 27.06.811 г. във Върбишкия проход византийските войски са напълно разбити. Никифор І е пленен, а византийският престолонаследник Ставракий е тежко ранен и скоро след това умира от раните си. Хан Крум се възползва от пълното объркване във Византия след поражението на Никифор І. През 812 г. българските войски нахлуват в Тракия. През същата година е превзет и Девелт (край дн. Бургас). Крум завзема и важния крайморски център Месемврия, къ-дето са пленени 36 медни сиона за изстрелване на прочутия „гръцки огън”.

Въпреки своите успехи, ханът отново предлага на Империята да поднови договора от 716 г. Предложението му обаче се отхвърля. Така се стига до ново генерално премерване на силите, което се състои на полето при Версиникия (край Одрин). На 22.06.813 г. хан Крум печели битката, водена при крепостта Версиникия.

След византийското поражение при Версиникия, Лъв V се стреми да укре-пи Константинопол в очакване на Крумовите войски. Българските войски не закъсняват да се появят пред византийската столица и да я обсадят. Ханът, в ка-чеството си на върховен жрец, извършва езически жертвоприношения и прави предложение за мирни преговори. На срещата между Крум и Лъв V за уточня-ване условията на мира, е устроена засада на българския владетел, който успява по чудо да се спаси. Провалът на преговорите от византийска страна е наказан с разоряване на цялата област между Константинопол и Одрин. По заповед на хан Крум са унищожени храмове и манастири. Хиляди византийски пленници и безбройни стада добитък са отведени в България. Всичко по-ценно в дворците и храмовете е натоварено на коли и отнесено.

След завръщането си в Плиска ханът започва приготовления за атака сре-щу византийската столица с мечтата да завземе Константинопол. В хода на под-готовката, на 13.04.813 г. хан Крум умира. Новината е посрещната с покруса от българите и с надежда от константинополското население.

В резултат от умелата външнополитическа дейност на хан Крум, България постига чувствително териториално разширение. Към българската държава се присъеднияват нови славянски племена от българската група. България се ут-върждава като една от най-могъщите държави в средновековна Европа.

Наред с външнополитическите успехи, хан Крум води забележителна вът-решна политика. Той е първия законодател в българската история, като сведе-ния за издадените от него закони се откриват във византийската енциклопедия „Свидас” (X век). Според някои историци със законите се цели защита на граж-данската и частна собственост и закрепостяване на селячеството. Други смятат, че те са опит за защита на бедните. Чрез създаването на законите, ханът се пре-връща във върховен законодател и допринася за консолидирането на славян-ския и прабългарски етнос. Крумовите закони са насочени към създаване на строги обществени порядки, имат социален характер и са показател за дълбоко разслоение в българското общество.

Хан Крум има заслуги и в реорганизирането на държавноуправленския апарат, което се налага в името на държавната стабилност. Според Хамбарлий-ския надпис началото на държавната реформа е поставено през 812-813 г. с присъединяването на Тракия. Новоприсъединените земи са разделени на облас-ти, ръководени от военно-административни управители, назначавани от хана. По този анчин е премахната автономията на славянските князе и племенната раздробеност и се засилва централизацията на държавната власт. Започналото при хан Кардам славянско проникване във властта, продължава и при хан Крум. След битката при Върбишкия проход, той осъзнава значението на многоброй-ното славянско население за бъдещето на държавата и започва да издига по върховете на властта представители на славянската аристокрация.

С Крумовия престолонаследник Омуртаг (814-831) съществуват няколко неизяснени моменти. В изворите се появяват имената на трима български вел-можи – Дукум, Цог и Дицевг, които доскоро се свързват с управлението на дър-жавата в периода непосредствено след смъртта на Крум. Учените днес отдават предимство на сведението, оставено на камък от хан Маламир, в което той сочи Крум за свой дядо – баща на баща му Омуртаг. Новият хан наследява властта в сложни времена. Баща му, хан Крум, му оставя едно териториално разширено ханство, простиращо се от земите на Средния Думав до Югоизточна Тракия. Липсва обаче вътрешна споеност между българското и славянско население в тези обширни територии. Двата народа продължават да живеят обособено, да пазят своите традиции, култури, езически религии. Тревожни размери взема и християнската пропаганда, която се засилва след докарването на десетки хи-ляди византийски пленници. Не са уредени и отношенията с българските съсе-ди: византийци и франки.

Това обяснява изненадващото на пръв поглед решение на новия хан – Омуртаг за мирни преговори с Византия. Византийските хроники се опитват да преувеличат значението на една случайна победа над незначителен български отряд в Югоизточна Тракия. Но истината е, че Византия, разтърсвана отвътре от иконоборческа криза и притискана от мощта на франките, българите и ара-бите, отчаяно се нуждае от мир поне на един от фронтовете. Така се стига до българо-византийски договор, подписан от император Лъв V през 815 г. Част от неговите клаузи са записани на Сюлейманкьойския надпис.

На първо място се установява границата между двете държави, която за-почва от крепостта Девелт и достига до р. Хеброс (дн. Марица). България от-стъпва част от завоеванията си в Източна Тракия, но запазва областта Загоре. Друга клауза от договора гарантира равноправие на славянското население, ко-ето остава в земите на Византия и уточнява условията за размяна на пленници.

През 820 г. на византийския престол се възкачва Михаил ІІ Балба, с когото мирният договор е подновен, т.е. императорът потвърждава добрите си наме-рения. Като лоялен съсед, хан Омуртаг помага през 821 г. за потушаването на опасен метеж в Империята – въстанието на Тома Славянина, който е претен-дент за престола.

След уреждането на отношенията с Византия, хан Омуртаг съсредоточава вниманието си към североизточната граница, където има раздвижване на хаза-рите. През 824 г. той изпраща войски, които след проведените бойни действия, установяват границата на р. Днепър.

Пограничните проблеми са най-големи на северозапад, тъй като племената, присъединени след разгрома на Аварския хаганат – абодрити и тимочани – се отцепват през 818 г. от България и се присъединяват към Франкската империя. Причината за това се крие в административните реформи, които продължават и при хан Омуртаг. Те ограничават автономията на славянските князе с цел цен-трализация на ханската власт. Това предизвиква тяхното недоволство и жела-нието им да се присъедният към Франкската империя, в чиито предели да бъдат автономни. Хан Омуртаг предприема мерки и през 824 г. той изпраща делега-ция до император Людвик Благочестиви. Пристигналото при него българско пратеничество не успява да постигне целта си – споразумение за уреждане на граничните спорове между двете държави. През 827 г. български кораби на-влизат по р. Драва в оспорваните райони и успяват да върнат под българска власт териториите на отцепилите се славянски племена. През 829 г. българската войска предприема поход на северозапад, като прогонва местните славянски князе и на тяхно място ханът назначава български управители. През 830 г. е подписан мирен договор.

Омуртаг води успешна вътрешна политика. Той продължава делото на Крум за осъществяване на военно-административната реформа, целяща центра-лизиране на държавната власт и премахване на разделението между славяни и прабългари. Хан Омуртаг отнема автономията на славянските князе и променя системата на саракта. Той изцяло премахва племенния принцип и разделя дър-жавата на военно-административни области.

Столицата Плиска и околността получават статут на вътрешна област, уп-равлявана от т. нар. „хранени хора на хана”, а останалите длъжности се заемат от „вътрешни” и „външни” боили. Най-близки помощници на хана са кавханът и ичургубоилът, като важна роля играе и Съветът на боилите. Той се свиква при решаването на важни държавни въпроси. Хан Омуртаг провежда активна поли-тика за интегрирането на славяните в държавата, като ги назначава на ръковод-ни длъжности във властта.

Хан Омуртаг остава в историята и със строителната си дейност, като основоположник на материалната култура на ІX век. С неговото име се свързва възстановяването на опожарената от византийците Плиска, в която археолози сочат като забележителни постройки Омуртаговия дворец, езическото капище, обществени сгради и др. От хански аул столицата се превръща в укрепен град с добре оформен план.

Изключителна популярност по това време придобиват каменните мемори-ални надписи, които представляват първите домашни извори. Измежду най-из-вестните са Сюлейманкьойският, Търновският, Чаталарският надпис. По ини-циатива на хана са построени много крепости, мостове, каменни колони с надписи.

Съществен дял във вътрешната политика на хан Омуртаг заема отноше-нието към християните, които са подложени на гонения. Тази реакция се дължи не на религиозна нетърпимост, а на убеждението, че християнството представ-лява заплаха за целостта и независимостта на България. В него ханът вижда проводник на византийското културно и политическо влияние. Заплаха пред-ставляват дори византийските пленници, които живеят в компактни групи, проповядват християнството и се управляват от собствен вожд. Следователно антихристиянската политика на Омуртаг цели отслабване на византийския еле-мент в страната. Според много извори ханът е ревностен защитник на езичес-ката религия и не пропуска да изтъкне могъществото на бог Тангра.

Именно християнските убеждения на най-големия син на Омуртаг Енрава-та стават причина за лишаването му от престола. Вторият син Звиница умира твърде млад и единственият претендент за властта остава Маламир (831-836) – най-малкият от тримата синове на Омуртаг. Маламир заема престола малоле-тен, поради което помощник в управлението му е близкият сътрудник на покой-ния хан Омуртаг – кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи от това време името на кавхана почти винаги се споменава редом с това на владетеля.

През 832 г. българските войски превземат град Филипопол (дн. Пловдив), който е от стратегическо значение за овладяване на Родопската област. Превзе-мането на Филипопол и Родопската област създава сериозни безпокойства в Константинопол, опасявайки се от загубата на стратегически важния път, свър-зващ Драч и Солун с Константинопол.

Незнайна болест покосява все още младия владетел, който не оставя пряк наследник на трона. Властта преминава у Пресиан, син на Звиница и племенник на покойния Маламир.

Управлението на хан Пресиан (836-852) е изпълнено с бележити събития, но за жалост сведенията за тях са твърде оскъдни. В началото на неговото уп-равление в Солунска област избухва въстание на местните славянски племена. Хан Пресиан предприема нападение в Беломорието и превзема град Филипи, с което напълно прекъсва сухоземната връзка между Солун и Константинопол. Хан Пресиан присъединява Родопите и част от Македония.

В края на първата половина на ІX век българската държава се простира от Карпатите до Странджа и западните Родопи и от Черно до Адриатическо море. В периода VIII век - първата половина на IX век България утвърждава между-народния си авторитет на трета политическа сила в Европа след Византия и Франкската империя. Продължава етническото обединяване на славяните от българската група в Мизия, Тракия и Македония, което е стъпка към формира-нето на българската народност. България се превръща в типична средновековна центализирана монархия с добре изграден военно-административен апарат и силна ханска власт.

В средата на IX век несъмнено България се утвърждава като един от факто-рите в Европейския югоизток. Въпреки това тя е третирана като варварска дър-жава, тъй като не се числи към семейството на християнските народи. Този въп-рос, който опира и до бъдещето на страната, застава с цялата си острота пред новия хан Борис.







Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница