Тема №9 Началото на Българското възраждане. Зараждане на национално-освободителната идеология



страница1/3
Дата16.11.2017
Размер414.75 Kb.
Размер414.75 Kb.
  1   2   3

Тема № 9

Началото на Българското възраждане. Зараждане на национално-освободителната идеология
Българското възраждане е една от най-динамичните епохи в нашата история, осъществила прехода от средните векове към Новото време. Това е епоха на интензивни промени във всички области на българския живот. При Българското възраждане липсва историческата последователност на фазите и класическата стадиалност на европейския преход, преминал последователно през Ренесанса, Класицизма, Просвещението и буржоазните революции. Това е една компенсационна епоха, която не е нито само Класицизъм, нито Просвещение, нито само революционна промяна на обществените отношения, а всичко взето заедно, осъществено при специфични исторически условия. Ранният период на Българското възраждане има конкретни измерения в икономическа, социалната, културна и историческа област. В българското общество се появяват нови обществени следи на първо място националната буржоазия и интелигенция. Заражда се национално-освободителната идеология. Промените в стопанския, социалния и духовния живот на възрожденското общество създават реални предпоставки за активизиране борбите на българите. Български доброволци вземат участие в руско-турските войни и в освободителните прояви на съединените балкански народи.

В Букурещ начело със Софроний Врачански се създава първия политически кръг който си поставя за цел да търси пътища за решаване на българския въпрос в конкретните условия на война от 1806-1812г. През 18-19 век в резултат на интензивните промени българинът успя да взаимства идеи и опит и да изяви космополитския си дух във Възрожденската основа. То обогати историческото си битие с непреходни морални и духовни ценности, превърнали се в безценен национален капитал. За това българската историография преди и след Освобождението винаги е отделяла значително внимание при изясняване процесите на тази съдбоносна епоха. Най-голям принос за изясняване процесите на Ранното възраждане имат: Марин Дринов, Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Николай Генчев, Иван Стоянов, Димитър Цанев, Христо Гандев и др.

Изворовата база е богата и разнообразна. На първо място това са съчиненията на епистоларното (писмата) наследство на възрожденските дейци; второ, български възрожденски печат и книжнина (над 90 издания и над 1800 заглавия на книги); трето, документи, съхранявани в архива на Светия синод; четвърто, оцелели паметници на материалната култура – възрожденски къщи, църкви, манастири, икони и т.н.

От чуждите извори най-стойностна информация се съдържа в документите, излезли от страна на администрацията на Високата порта; второ, балкански и европейски печат и книжнина; трето, в архива на цариградската патриаршия, Ватикана и различни религиозни мисии; четвърто, дипломатически донесения, съчинение, мемоари и дневните на чужди дипломати, учени, пътешественици и т.н.

Епохата от 18-19 век в българската история действително повтаря някои общи и специфични черти на Европейския Ренесанс, но заедно с това тя има друга историческа мотивация, друга идейна и културна натовареност, защото се реализира в условията на политическата обстановка в турската империя. При това положение основното съдържание на възрожденската епоха се образува от пет вътрешно-мотивирани и синхронизирани потока на идейния исторически процес, който не само ще оформи обема на епохата, но и ще определи посоките на бъдещото културно-историческо развитие.

На първо място това са промените в материално-икономическите отношение. Развиващи се стопански процеси ликвидират военно-ленната аграрна система и средновековните азиатски икономически форми в градското стопанство, дават път на буржоазните стоково парични и капиталистически отношения.

Вторият дял групира промените и явленията в социалната област. Като последица от стопанското развитие през 18-19 век, в основни линии се създава и утвърждава структурата на слаборазвитото буржоазно общество в България. Формира се буржоазната класа. България се превръща в страна на дребностокови производители – селяни и занаятчии. Тя създава своята национална интелигенция.

Третият дял обхваща промените в културно-духовната област. Те намират най-ярък израз в едно могъщо движение за новобългарска светска просвета. Поставят се основите на новата българска култура. Наред с това духовното възраждане се проявява в продължителна борба срещу гръцката църковна власт, за национална еманципация.

Главният резултат от развитието на стопанските, обществените и културните процеси се изразява във формите на българската нация. На базата на българската народност, населявала през средновековието и през турско робство трите класически провинции – Мизия, Тракия и Македония, се създава българската национална общност, спасена от новобългарския език и култура, възродила своите културно-исторически ценности, приела и преработила през своя народностен дух постиженията на буржоазната епоха.

В съдържанието на възрожденската епоха на пето място се включват и продължителните борби за политическо освобождение. Плод от проявените закономерности, политическите борби са вдъхновени от идеите на буржоазната освободителна революция.

Основното съдържание на Българското възраждане се изразява в историческия преход от средновековието към буржоазния свят, в развитието и утвърждаването на буржоазните икономически и социални отношения, в създаването на самобитната национална култура, във формирането на българската нация, в продължителните борби за освобождението от чужда власт, за възстановяване на българската държава. Българското възраждане е своеобразен синтез от културно-духовните и политическо-идеологическите постижения на буржоазната епоха. В този синтез се реализира националноосвободителната и буржоазно-демократичната революция.

Българското възраждане е част от общия европейски процес, осъществил прехода от средновековието към буржоазния свят. Като част от този процес, то е негово закъсняло проявление. Еволюцията на европейската буржоазна цивилизация преминава през три степени в своето развитие.

Първата степен е Ренесансът – XV–XVI век – тогава се изгражда икономическата база на буржоазното общество – индустрия, модерно земеделие, градски живот, световна съобщителна мрежа, търговия, финансова система. На тази основа се оформя буржоазната социална структура. Триумфират идеите на хуманизма. Тази епоха също така ражда един от най-големите умове на света, които със своите научни и духовни постижение, стават законодатели на новото общество.

Втората степен е епохата на Просвещението през 18 век, когато е утвърждават буржоазните отношение. Векът на Просвещението разкрепостява човешкия дух. Рухват старите институции. Тържествува третото съсловие. Буржоазията става меродавна обществена сила. Закономерен финал и трета степен на прехода към новия свят е буржоазният революционен преврат. Буржоазните революции следват една след друга – Нидерландия 16в., Англия – 17в., Франция и САЩ 18в.

По своята материална основа и технически възможности, по своя дух и същност буржоазната цивилизация е дълбоко космополитическа утвърдила основното си ядро в Западна Европа, тя започва да се разпространява и под формата на икономически отношения и като идеология в целия свят. Този процес на разпространение на буржоазните отношения в борбата със силите на средновековието в изостаналите зони на Европа, Азия, Африка и Америка представлява втора фаза в развитието на новата история на света.

В тази втора фаза от развитието и разпространението на буржоазния свят се намира и Българското възраждане. То започва три века след началото на европейския Ренесанс, извършва се в рамките на условията в турската империя, една средновековна държава, неспособна да се интегрира в новия свят. Като вътрешна провинция на Османската империя България е лишена от контакти с останалия европейски свят, а това спъва както икономическото, така и политическото й развитие. Насложените в българските земи феодални азиатски порядки продължават да властват с пълна сила във времето, когато западноевропейските страни окончателно прекрачват прага на Новото време. Въпреки оживените търговски и политически връзки на Турция с тези държави, тя се оказва неспособна да възприеме новите идеи и новите обществени отношения. В голяма степен за това допринася и самата политика на Великите сили, наложила на империята в предходните столетия т.нар. режим на капитулации, който затормозява до крайна степен развитието на производителните й сили. С победата на буржоазните революции на Запад икономическата и политическата зависимост на Цариград се засилва неимоверно много, а това спъва развитието на Османската империя и на покорените християнски народи.

Намиращите се в по-благоприятна географска позиция гърци, сърби, черногорци, власи; молдовани съумяват да се възползват от това и да изпреварят значително в своето развитие българите, които попадат в изключително неблагоприятна ситуация и в края на 30-те години на XIXв. се оказват единственият християнски етнос на Балканите, останал изцяло под властта на турците. Буржоазията, поела в свои ръце управлението на възстановените балкански държави, мечтае за пълно освобождаване на своите земи и народи, но също така за откъсване на територии от Османската империя, населени с чисто българско население. Израз на това са гръцката “Мегали идея” и “Начертанието” на Илия Гарашанин - две великодържавни програми, насочени не само срещу Турция, но и против бъдещето на българската нация. Така на практика набиращият скорост балкански национализъм се оказва непреодолима преграда за ползотворно сътрудничество между останалия под робство народ и свободните му съседи.

Към всичко това трябва да се добавят политическите интереси на Русия, Англия, франция, Австрия (Австро-Унгария), Германия и Италия към османското наследство в югоизтока на Европа. Като се ръководят единствено от собствените си стремежи и желания за увеличаване на икономическото и културното влияние в тази част на света, те пренебрегват горчивата участ на поробените народи и удължават съзнателно живота на азиатската империя. Един от прийомите на тази политика е съзнателното създаване на междунационални и междудържавни противоречия в тази част на континента. Творците на тези противоречия, които играят вечната роля на съдници и арбитри, знаят отлично, че когато двама или повече се карат, третият или някой друг печели - и то много, и то невероятно много по съвсем елементарен начин и на нищожна цена. Принципът “разделяй и владей”, наложен от Великите сили в Европейския югоизток, за пореден път доказва своята жестока същност и своята вечност.

Балканският национализъм, имперската политика на Великите сили и азиатско-ориенталските порядки в Османската империя създават почти непреодолими препятствия пред българите. Изострящият се Източен Въпрос и постоянните Военни конфликти много често нарушават жизнения ритъм в българските земи. Чуждата пропаганда нерядко прави опити за противопоставяне на различни групи в обществото. Всичко това забавя развитието на новите процеси, пречи на консолидирането на нацията, на издигнатите от нея инициативи.

Посочените неблагоприятни обстоятелства забавят развитието на новите процеси в българското общество. В същото време обаче се наблюдават и фактори, които действат в обратна посока. България, макар да се намира в пределите на Турция, се оказва в непосредствена близост до центъра на новата цивилизация. Българите възприемат новите идеи по различни канали и пътища - чрез прекия досег с европейския свят, чрез търговските общувания, чрез европейската преса, чрез представителите на Великите сили в империята, чрез съседните балкански народи... Като заимства опита, натрупан от Западна Европа в прехода към Новото време, българският народ съкращава продължителността по време на трите степени и преживява истинско Възраждане за един сравнително по-къс период. В резултат на това той се изравнява в икономическо, социално и културно отношение със своите съседи, а в крайна сметка, с помощта на Русия, достига и до заветната си цел - възстановяването на българската държава.

Така социалния преврат, както и превратът в духовния и политически живот се изявяват като едно цяло в българската история.

В Българското възраждане в периода 18-19в. Доминира националната идея поради някои исторически условия (политическото робство, чуждата духовна власт, силните претенции за българското историческо наследство). Главната цел на епохата е освобождението на България от вековния поробител. Така социалната и духовната революции са подчинени на политическата такава, която има предимно освободителен характер.

Проявявайки свои ярко изразени специфични черти, същевременно Българското възраждане показва редица общи типологични белези с развитието на други процеси и явления при други народни от Централна и Югоизточна Европа, намиращи се в аналогично положение в Австрийската, Османската и Руска империи, сходни с българските процеси на осъзнаване, еманципиране, консолидиране (сливане) на нациите, възникване на националните идеологии, подем на националноосвободителните движения преживяват и гърци, сърби, хървати, словенци, румънци, чехи, украинци, беларуси и др. Това позволява Българското възраждане да бъде включено в т.нар. “Балканско” и “Славянско възраждане”, протичащи през 18-19в. на балканските и в славянските страни.

Проблемът за това от кога започва Българското възраждане вълнува още съвременниците на тази епоха. Според В. Априлов и Г.С. Раковски началото на този процес трябва да се свърже с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на 19 век.

През 1871г. М. Дринов публикува статията “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, в която отнася началната граница на Българското възраждане в 1792г. и я свързва с делото на хилендарския монах. Това мнение, предвид авторите на неговият създател, основава господстващо в продължение на десетилетия. Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му, то се приема от Иван Шишманов, М. Арнаудов, П. Николов и други изследователи на този период.

През 30-те години на 20 век Хр. Гандев измества началната граница на Българското възраждане в края на 16 и началото на 17 век. Въз основа на някои проблясъци в духовно-културния живот на българите и на разложителните процеси в Османската империя, Гандев поставя началото на Възраждането в 1600г. Този опит за съвместяване на процесите, протичащи в западно европейските страни и българските земи се оказва неудачен.

Н. Ганчев и Ив. Стоянов свързват възрожденската епоха с материалните, социалните и културно-духовните промени, които настъпват сред българите в резултат на вътрешното развитие и в резултат на външните влияния, проникващи от развитите страни на европейския континент, а това мнение намира все повече поддръжници. Дълго време първите признаци на тези промени се търсят и отнасят към началото на втората половина на 18 век. При съпоставяне над вете половини на 18в. обаче се оказва, че между тях не съществува качествена разлика. Нещо повече, новите процеси са по-ярко изразени през първата половина на века, докато втората му половина е белязана от феодалните размирици и кърджалийското време. Поради тези причини в историческата наука днес е наложено мнението, че началото на Българското възраждане трябва да се свърже с първите години на 18 век.

Крайната граница на Възраждането се определя сравнително по-лесно и точно. Въпреки това и тук съществуват различни мнения, предвид на различното съдържание, което изследователите влагат в понятието възраждане. Тези, които идентифицират възрожденските процеси най-вече с борбата за културна и духовна еманципация на българите с останалите народи твърдят, че възрожденската епоха завършва с приключването на борбата за самостоятелна българска църква в 1870г. Такова е мнението на Ив. Шишманов и П. Ников. Според М. Арнаудов краят на Българското възраждане трябва да се постави в 1912-1915г., а по-късно през 1941г. той променя горната граница до същата тази 1941г., в която към българските територии са присъединени Беломорска Тракия и Вардарска Македония.

Съвременната историческа наука в лицето на Н. Генчев и И. Стоянов приема за крайна граница на Възраждането Руско-турската война от 1877-1878г. и последвалите Санстефански и Берлински договори – а за Източна Румелия до Съединението – 06.09.1885г.

Но това се отнася само за освободените земи – възрожденските процеси продължават да се развиват с различна интензивност във все още не освободените български територии – Северна Добруджа, Мишко, Пиротско, Бранско, Македония, Западна и Източна Тракия чак до края на Първата световна война.

Като се съобразяват с реалните изменения и историческото развитие на общественото през 18-19 век, изследователите разделят Българското възраждане на три основни периода. Първият започва в началото на 18 век. и завършва в средата на 20-те години на 19 век. Той се характеризира с разложението на турската стопанска и военно-политическа система, с постоянното засилване на стоково-паричната циркулация, със зараждането на буржоазните отношения. През този период се появяват и утвърждават нови обществени сили, заражда се националната буржоазия.

Вторият период завършва с Кримската война (1853-1856г.) и съвпада с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на века. Въпреки своята ограниченост във времево отношение, този период е наситен с процеси, които задълбочават промените в българското общество. Силен тласък на тези промени дават реформите в Турция, които макар и половинчати в много случаи, катализират зародилите се в предходния век отношения.

Ускорено върви материалното производство, стабилизира се българската буржоазия, която застава начело на движението за светска просвета и независима българска църква.

Третият период обхваща 50-70-те години на 19 век и завършва с Руско-турската Освободителна война. През този период възрожденските процеси достигат пълна зрялост. Окончателно се формира българската нация, която получава официално признание в действителните си граници не от някой друга, а от самата империя, властвала над българите почти пет столетия. Ако в предходните периоди борбата срещу поробителя е твърде хаотична и се води често под девиза “борба за вяра”, сега признатата нация поставя открито въпроса за своята политическа самостоятелност. Това е времето на организираното национално-революционно движение и на кулминацията в борбата за свобода – Априлското въстание. Този период завършва с Руско-турската освободителна война, след който България възкръсва за втори път.

Напоследък в научната литература се възражда идеята на И. Шишманов за 4 етапа на Възраждането, а Пламен Митев, въз основа най-вече на външните фактори (войни и т.н.) смята, че е много по-правилно да се възприемат 5 етапа. Долната граница според него е още края на 17 век, а горната Берлинският договор от юли 1878г.

През 18 и 19 век силната някога турска държава се превръща в “болния човек”, към когото са отправени погледите на всички, заинтересувани от съдбата на Източния въпрос. Разложителните процеси, обхванали всички етажи и посоки на господстващата система вече се проявяват и развиват много по-рано от началото на Българското възраждане.

Още в края на 16 век започват да личат тенденции на упадък в Турция. След битката при Лепанто от 1571г. империята постепенно започва де губи борбата с европейските си противници. Остарялата феодална система – същност на Османската империя се сблъсква с модерно преустройващия се Запад. Турската военно-политическа система не отговоря на високите стандарти въведени тогава от европейските общества, и като ярко потвърждение на това идва разгромът на Мустафа Паша Кюпрюлю от 1683г. и Карловацките договори от 1699г., с който губи по-голяма част от европейските си владения – величието на империята залязва.

Военните неуспехи рефлектират върху всички страни от живота на империята. Леновите владения на спахиите се обръщат в частни. Към частно владение на земята се насочват и останалите категории от османското общество. Това води до силно дестабилизиране на традиционния живот в империята.

Разложението в Турция се засилва още повече от включването в общоевропейския стопански живот. Сключването на серия неравноправни търговски договори и налагането по този начин на т.нар. режим на капитулации се отразява негативно върху развитието на икономиката й. През 1535г. Франция първа от Европейските страни се облагодетелства с подобен договор. Следват Англия – през 1581г. и Холандия – 1600г. Ниските вноски и високите износни мита затормозяват развитието на селското стопанство и промишленото производство. Отсъствието на държавен протекционизъм и покровителственото отношение към външнотърговските партньори спъва и без това изостаналата икономика на империята. В следващите векове този негативизъм се задълбочава още повече. След победоносните войни на Русия срещу Турция в края на 18 век тя също е облагодетелствана от наложения търговски режим и получава същите привилегии, каквито имат споменатите западни страни.

Важно място в разложителните процеси, обхванали Османската империя, заемат демографските промени, свързани с изключителния прираст на населението през 16 и 17 век. в същото време завоевателните походи завършват най-често без успех и вместо очакваното разширение, империята губи значителни територии. Това води до стесняване жизненото пространство и до жестоки междухобни войни.

Феодалните размирици, съпътстващи империята през 17 и 18 век усложняват и без това незавидното й състояние. Претенциите към самостоятелност, към султанския престол и стремежът към отцепване от държавата отслабват престижа на върховната власт. Особен дял в тези процеси има аянския институт, създаден от Османската империя за посредничество между представителите на изпълнителната власт и населението. Аянството е предизвикано и наложено от централната власт с цел да се укрепят устоите на тази власт по места. Но когато тази провинциална институция става опасна за империята, тя се оказва безсилна да я премахне. А това е така, защото икономическата мощ на аяните и покровителстваните от тях нов тип богаташи, нараства непрекъснато и в редица области взема връх над по служебното феодално земевладение.

Феодалната анархия се засилва особено много през втората половина на 18 век и в първото десетилетие на 19 век. по това време империята не е в състояние да наложи своята воля в значителна част от балканските си провинции Аяните се разпореждат, като независими владетели в обширни области. В Тесалия, Епир и Албания господства Али паша Тепеделенли. В Беломорска Тракия се разпорежда гюмюрджииският аянин Токаджик. Видна роля в тази междуособна вакханалия играе русенския първенец Тръстениклиоглу. Най-тежка и продължителна е обаче борбата на централната власт с видинския отцепник Осман Пазвантоглу.

В края на 18 и началото на 19 век с него започна да се съобразява не само султанът, но и европейските дипломати. Преговори за съвместни действия с него водят Русия и Франция. Съществуват данни, че през есента на 1801г. Пазвантоглу изпраща своя делегация в Париж, която влиза в контакт с френския външен министър, във връзка с разработването на проект за общи действия срещу тогавашното цариградско правителство. След сръбското въстание от 1804г. между Селин III и Пазвантоглу е постигнато споразумение, а след смъртта му през 1807г. Високата порта успява да възстанови напълно контрола си над Видин.

Заплахата от пълно разложение на феодалния строй, военните неуспехи и анархията обхванала империята подбуждат султан Селим III (1789-1807г.) към реформи. С тях цели засилване на централната власт и създаване на нова, редовна войска, тъй като последните войни с Русия и Австрия показват, че спахийството и еничарството са отживели времето си.

Централната власт реагира срещу сепаратизма чрез административни реформи, целещи да създадат контра баланс срещу силите на децентрализацията и да запазят контрола на Цариград над провинциите. Саджаците се трансформират в пашалъци. Увеличава се властта на управителите на султанските хасове и на държавните мукатаи, както и прерогативите на воеводите. Новите управители са облечени в стопански правомощия. Такива функции придобиват и пашите. Но преследваните цели не са постигнати. Реформите от административен характер са изкористени в полза на местната аристокрация.

Тогава султанската власт търси компенсации в преустройството на армията. И тук започват реформи. Спахийското опълчение престава да бъде главна опора на султана и основната военна сила на империята. Въвеждат се нови начини за рекрутиране на армията. Правят се опити с помощта на френските специалисти да се модернизират пехотните и кавалерийските единици по европейски образец. Но и в тази област целта не е постигната. Напротив, и тук, вследствие на увеличаването на военните дружини на пашите се подсилват тенденциите към сепаратизъм.



Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница