Терористични актове в България от Освобождението до наши дни „Човек трябва добре да познава историята си, за да не преживява отново това в нея, което оценява като грешка”



Дата16.11.2017
Размер344.27 Kb.
Размер344.27 Kb.

Терористични актове в България от Освобождението до наши дни

Човек трябва добре да познава историята си, за да не преживява отново това в нея, което оценява като грешка”



Канна Рачева

В днешно време тероризмът е една от най-големите заплахи за мира и сигурността в световен мащаб. Последиците от него се измерват както в човешки жертви, така и в чисто финансов аспект, като отражението му като цяло върху глобалните процеси е изключително негативно. За съжаление, България в днешно време не е изолирана от тези процеси, поради техния взаимосвързан характер по цялото земно кълбо. Ето защо е необходимо страната да бъде подготвена по отношение на неговата превенция и противодействие както в глобален, така и в национален мащаб. И въпреки че през последните години терористичен акт не е бил извършен на българска територия, то това не може да се каже със сигурност за периода от Освобождението до раждането на демократичните процеси в България.

Понякога един бърз поглед към миналото може да се окаже много ценен предвид противодействието на някаква потенциална заплаха в бъдещето. А тероризмът определено е такава. В този ред на мисли прегледът на някои терористични атентати в българската история би могъл да бъде много полезен, поради което тук са застъпено именно няколко от тях. Необходимо е да се каже, че за целта на тази разработка са засегнати само осъществените терористични атентати на българска територия от Освобождението до наши дни. Тя не претендира за изчерпателност, като някои от атентатите са описани в по-малка степен от други, както поради липсата на достатъчно официални данни, така и заради целите на самото изследване. Други събития пък не са разгледани или посочени като действия на терористи, поради тяхната насоченост към някои точно определени лица и при което потърпевши са единствено последните. Също така описаните терористични атентати са подредени по хронологичен ред, а не по брой на жертви или някакъв друг вид признак.

Експлозията при гара Кулели Бургас
Един от най-известните терористични атентати в периода след Освобождението е експлозията при гара Кулели Бургас на 13.08.1903г. Тогава в международния влак, пътуващ от Западна Европа за Цариград през България, е поставена бомба при зареждането му с провизии в София.

До самия атентат се стига след дълга подготовка и няколко неуспешни опита. Мотив за провеждането му, както и на други терористични актове, е мнението на Гоце Делчев и Михаил Герджиков, които се противопоставят на решението на Солунският конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за обявяване на въстание в Македония през лятото на 1903 година. Те смятат те, че населението не е подготвено и въоръжено, а няколко отделни атентата биха могли да се окажат с много по-голям ефект. В такава обстановка се подготвят няколко експлозива, с които е трябвало да бъдат взривени различни цели.

За осъществяването на терористичния акт часовниковият механизъм на бомбата се наглася така, че тя да експлодира малко след българо-турската граница и по-точно на железопътния мост над река Марица. За съжаление на атентаторите обаче те допускат една грешка, която се състои в планирането на целия атентат на основа на разписанието на влака. Така взривът избухва навреме, но не и на точното място, като вместо това бомбата гръмва на малката турска гара Кулели Бургас. Тогава вагон-ресторантът е взривен, при което.са убити 6 души и са ранени 18, от които 14 турски граждани (11 жени и 3 мъже). Интересен факт е, че въпреки, че влакът е международен, нито европеец не пострдва.

Що се отнася до самите последици от този терористичен акт, то очаквания на революционерите, че по този начин ще предизвикат намесата на Европа, не се сбъдват. И въпреки неуспеха на турските власти в установяването и залавянето на извършителите, те са убедени, че взривът е поставен в София и поради тази причина вземат най-строги мерки за сигурност по влаковете, идващи от България. Така например движението на “Ориент експрес” е спряно за около седмица, а международният влак пътува само през деня. В Мустафа паша (днешeн Свиленград) пък дежури денонощна охрана от турски войски, които щателно претърсват пътниците и товарите във вагоните, пътуващи от запад за Цариград, след което последните биват прехвърляни на друга композиция.

Всичко това, разбира се, получава своя отрицателен отзвук в цяла Европа. Така пътниците за Близкия изток започват да отбягват маршрута през София. Румъния, която е встрани от този път и винаги се е стремяла да привлече трафика за Цариград на своя територия и през черноморското си пристанище Констанца, най-после постига за кратко тази си цел. Европейското обществено мнение осъжда македонските революционери, като Английският вестник “Таймс” пише: Особената жестокост на този атентат е, че той с една крайна безсърдечност прави невинни лица да служат за жертви на една грижливо приготвена демонстрация... Чудно е наистина как въстаниците, които имаха куража да излязат на бойното поле срещу турската армия, не могат да разберат как тоя род насилия ги дискредитират в очите на безпристрастните хора... Впечатлението от действията в Солун (т.е. т.нар. Солунски атентати четири месеца преди това) трябваше да ги научи, че те не можеха да нанесат удар по-силен и по-фатален на своето стремление да добият симпатиите и впоследствие намесата на Европа в тяхна полза.”1

Може да се каже, че от политическа гледна точка взривът на гара Кулели Бургас остава без резултат и след него македонските българи изоставят влаковите нападения като стратегия за привличане на вниманието чак до Балканската война. По броя на жертвите си обаче това е вторият железопътен атентат в българската история и третият в транспорта изобщо.



Терористичния атентат на кораба „Вашкапу”
Няколко дни след атентата на гара Кулели Бургас терористи поставят бомба на пътническият параход „Вашкапу”, плаващ от Варна за Бургас, като тя трябва да избухне в европейската част на Турция. Терористичният акт е организиран от тогавашните членове на ВМРО Гоце Делчев и Михаил Герджиков, а целта отново е да бъде привлечено вниманието на международната общественост към безправното положение на българите в Македония и Одринско. При експлозията на 20.08.1903 във водите край Бургас загиват 28 души, от които 17 от намиращите се на борда 51 пътници и 11 човека от екипажа, в това число капитанът и двамата му помощници.

Първоначалната версия е, че са гръмнали парните котли на парахода, но скоро след това тя е опровергана. На следващия ден корабът е откаран на буксир в Бургас, а Българската телеграфна агенция (БТА) съобщава, че „причините за експлозията не са още разкрити, тъй като машината на парахода е неповредена”. А поради факта, че атентатът е извършен в български териториални води, над България се упражнява силен дипломатически натиск за провеждане на следствие с цел да се открият виновниците за терористичния акт. В знак на траур пък всички кораби в българските пристанища издигат знамената си на половин мачта и изразяват своя протест, като демонстративно излизат на котва.

В резултат от проведеното разследване е обвинен пряко известния по това време във Варна Антон Прудкин, син на украинец от руската армия и българка. Според един от слуховете Прудкин се е качил на „Вашкапу”, взривява го, след което сам доплува до брега и се връща във Варна. В действителност той изчезва и се появява отново в черноморския град чак след няколко месеца. Едва през 1931г. се появява информация, която претендира за истинност относно този голям атентат в българската история. Тогава излизат „Записки на моряка” от Антон Прудкин, който по това време се намира в затвора с доживотна присъда (първоначално тя е била смъртна, но през 1930 г. по случай сватбата на цар Борис ІІІ присъдата му е заменена с доживотна). Oт тях става ясно, че идеята за взрива на парахода е част от разработения от Гоце Делчев и Михаил Герджиков широкия план на ВМОРО за терористични акции в европейската част на Турската империя. Така в къщата на Герджиков под ръководството на Тимо Ангелов – Княза, започват да се приготвят експлозиви с часовников механизъм, т.нар. „адски машини”. Всеки от тях съдържа 40-50 кг. динамит. Според Прудкин закъснителите били най-модерни – Борис Сарафов ги поръчал чак от Виена. Планът е експлозивите да се заложат в няколко парахода, принадлежащи на великите сили, така че да избухнат едновременно в пристанището на Цариград. Тези адски машини обаче имат един основен недостатък, който се състои в това, че закъснителят може да работи само 12 часа, поради което се налага закъснителите да се свържат с взрива в последния възможен момент, а това означава на самото превозно средство. Според някои историци това би могла да бъде и причината за преждевременното избухване на бомбата на кораба “Вашкапу”. С подготовката на морската част от операцията са натоварени Антон Прудкин, двамата братя на Захарий Стоянов Иван (изучавал минноподривно дело в Русия) и Васил и братовчед им Стефан Димитров, като те решават да действат по двойки. Според разписанието се спират на четири кораба, които на път за Цариград минават през Варна и Бургас. Всяка от двойките с по два куфара динамит се качва на някой кораб във Варна, скрива взрива и слиза в Бургас. После се връща по суша във Варна и се качва на втория кораб. В него също се оставя взрив, но този път атентаторите отиват до Цариград и оставят последните куфари с динамит на двете митници. В случай, че митничарите поискат да видят какво има в тях, експлозивът трябва да бъде взривен веднага, а това означава терористите да се пожертват при нужда.

За целта на атентатите са избрани унгарският кораб “Вашкапу”, германският “Тенедос”, френският “Феликс Фресине” и австрийският “Аполо”, като и четирите минават по разписание през Варна и на 27 август (9 септември по нов стил) 1903 г. трябва да са в пристанището на Цариград. Идеята е корабите да бъдат взривени по едно и също време, за изпълнението на което организацията доставя около 350 килограма динамит и взривните устройства. Според разпределението Иван Стоянов и Стефан Димитров поемат корабите “Вашкапу” и “Тенедос”, а Васил Стоянов и Антон Прудкин – “Аполо” и “Феликс Фресине”. Така на 19 август 1903 г. Прудкин съпровожда Ив. Стоянов и Ст. Димитров до кораба “Вашкапу”, но поради проблеми с митническия чиновник на парахода се налага и намесата на самия Прудкин. На следващата вечер, при приготовленията на взривното устройство за кораба „Аполо” Прудкин и Васил Стоянов научават за преждевремнната експлозия на „Вашкапу” и изпадат в паника, в резултат на което се свързват с техните софийски съратници. Нареждането е за бягство зад граница, тъй като опасността за двамата в България е голяма. Ето защо двамата се разделят, като за Прудкин се знае, че първоначално се укрива в Букурещ, а по-късно заедно със своята съпруга в Швейцария. Относно взривения кораб Прудкин предполага, че експлозията става по непредпазливост при преместването на експлозива. Иван Стоянов и Стефан Димитров обаче загиват, поради което не остава свидетел, способен да разкаже какво точно се случва през въпросната вечер на 20.08.1903г. В резултат на всички тези действия за терористичния атентат на „Вашкапу” няма осъдени.


Бомбата в градското казино в София
Друг атентат, който все още поражда спорове, е този, извършен през вечерта на 15 срещу 16 януари 1915 г. в градското казино в София ( днес там се намира Градска художествена галерия). Тогава по време на бал с маски избухва експлозия, в следствие на която 4 души загиват, а 8 са ранени. Имената на загиналите са Никола Бояджиев, син на началник-щаба на армията ген. Климент Бояджиев, дъщерята на военния министър ген. Иван Фичев Мара, художникът Петър Милев и Цветана Христова. Само благодарение на факта, че бомбата избухва едва с 1/4 от своята мощност, няма по-голям брой жертви.

След извършването на този терористичен акт полицията е подложена на огромен натиск за откриването на извършителите. Трудностите в това начинание, обаче са големи, тъй като при т.нар. "слепи" атентати, какъвто е именно случилият се в средата на януари, жертвите са произволно избрани, а това разширява прекалено кръга на заподозрените. Така се стига до обявяването на награда от 20 000 лева за сведения, които биха довели до откриването на виновниците, в резултат на което се явяват двама кандидати - Александър Антов, бивш четник на ръководителя на ВМОРО Тодор Александров и известния в тогавашните криминални среди Христо Иванов с прякор Дежурния. Първият посочва като вероятни извършители Христо Сантов от Кукуш и Георги Илиев Дезертьора, за които има сведения, че са приятели анархисти.Според втория свидетел пък виновните са Ицо Кукушанеца, Серафим Манов и Викентий Попанастасов, като впечатление прави присъствието на един и същ посочен атентатор и в двата случая. Ето защо полицията арестува и четиримата заподозрени, като разследването открива, че те се познават, а отделно в канцеларията и дома на Попанастасов са открити три ръчни бомби и други взривни материали. С помощта на тези обвинение и под натиск всички задържани правят самопризнания, като само Викентий Попанастасов отрича до последно. В крайна сметка обвинението хвърля основната вина именно върху него като организатор и подбудител на атентата, а за целта е призована дори съпругата му, която трябва да свидетелства в негов ущърб. Според обвинителите той уж поръчва на Дезертьора и Ицо Кукушанеца да взривят бомба в казиното, като за изпълнението на тази задача им обещава 10 000 лева. За подсъдими освен вече арестуваните са привлечени още свидетелят Александър Антов и Милан Манолев, за когото се знае, че е ученик на Викентий Попанастасов от Скопското педагогическо училище, а така също и че в действителност е анархист и терорист от групата, подготвяла атентата в църквата "Св. Александър Невски" в София.

Делото се гледа във Военния клуб поради големия интерес към него. По време на него останалите подсъдими се отричат от направените в ареста самопризнания, но това няма особен ефект. Делото продължава само 17 дни и на 27 юни 1915 г. присъдите са произнесени - осъдени на смърт са Викентий Попанастасов като ръководител на терористичната група и Христо Сантов и Георги Илиев като непосредствени извършители. Отделно те са набедени за изпълнители на още няколко убийства и обири. От останалите обвиняеми Милан Манолев е осъден на 10 години затвор като помагач, а Серафим Манов - на пет. Първият свидетел Александър Антов пък вместо 20 000 лева награда получава шест години затвор заради заговор срещу живота на царя. Само един от подсъдимите е оправдан. В последствие Викентий Попанастасов отправя молба към цар Фердинанд за аудиенция, но на10 юли 1915 г. царят я отхвърля и потвърждава смъртните присъди. Четири дни по-късно Попанастасов и Христо Сантов са обесени, а присъдата на Дезертьора е заменена с 20 години затвор поради липсата на пълнолетие, което през тези години се е навършвало на 21 години.

Два месеца след екзекуцията, на 18 септември 1915 г., д-р Никола


Генадиев получава писмо от Исмаил Хакъ бей, инспектор от турската тайна полиция и българин по произход, християнин по вяра, а истинското му име е Георги Тодоров Парталев. Информацията в това писмо разкрива истинските организатори на взрива в градското казино, но за съжаление то е прочетено едва 2 години по-късно. От него става ясно, че атентатът е организиран от турските власти с цел България да бъде подтикната на страната на Централните сили в Първата световна война. За извършители на терористочния акт са посочени Наум Тюфекчиев (български търговец на оръжие и сочен за организатор на убийствата на Стефан Стамболов и Христо Белчев), потурченият българин Мехмед Садък бей, турският гражданин Мехмед Сейфедин, Иван Икилюлев, Владо Чолаков и Христо Иванов Дежурния. За улесняването на атентата с 30 000 лв е подкупен инспектора от Обществената безопасност Стефан Стоилов, за да свали охраната от южната страна на сградата. Що се отнася до бомбата, предназначена за казиното, тя е една от четирите, останали от осуетения атентат в "Св. Александър Невски". По това време те се намират у Милан Манолев, като за целта на атентата Тюфекчиев ги взема от него, без да му разясни ситуацията и по този начин го прави съучастник, без дори да подозира това.2

След атентата в градското казино в София, турските власти решават да ликвидират истинските извършители, като с това се надяват да прикрият следите си. Христо Иванов обаче успява да избяга извън Европа, като по-късно се връща в България и става сътрудник на тайната полиция. От останалите Владо Чолаков продължава със своята криминална дейност и при един от набезите си е застрелян. Наум Тюфекчиев и Иван Икилюлев са убити в междуособици във ВМОРО година след осъществяването на атентата, а Мехмед Сейфедин след известен престой на българска територия се завръща в Турция. Единственият осъден е Стефан Стоилов, който едва през 1918г. е подведен под отговорност.

Интерес за историците представлява и случилият се няколко години по-късно, през февруари 1923 г., атентат в Народния театър в София. За негова цел се смятат присъствалите в залата тогава министър-председателя Александър Стамболийски и министрите Цанко Церковски, Петър Янев и Александър Оббов. Поради липсата на жертви обаче този атентат остава встрани от най-кърваите терористични актове, извършени на територията на българската държава.
Експлозията в църквата „Св. Неделя” в София
Може би най-зловещият терористичен акт в страната обаче се извършва в църквата "Света Неделя" в София на 16.04.1925г. от създаденото няколко години преди това военно крило на Българската комунистическа партия (БКП). На този ден в нея се провежда церемонията по погребението на, учредителя на Военната лига генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистическата партия, като целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, в това число и самия цар Борис III.

Как се стига обаче до този кървав атентат? Повечето историци са на мнение, че основен момент изиграва провалът на Септемврийското въстание през 1923 година, с който БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г. на основание на Закона за защита на държавата (ЗЗД). Тогава наброяващата 6 000 души комунистическа партия е разтурена, а нейното движимо и недвижимо имущество се изземва в полза на държавната хазна. Дейците на партията обаче не изпълняват решението и продължават дейността си в нелегалност, в следствие на което правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ. В резултат на тези събития ултралевият клон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие. Така през есента на 1924г. към Централния комитет (ЦК) на партията се създава Специална наказателна група или т.нар. „наказателна тройка”, чиито членове стават Яко Доросиев, помощник запасен капитан Иван Минков и Вълко Червенков. Те са натоварени със задачата за извършването на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Сформирани са малки терористични групи („шесторки“) към ръководената от Иван Минков и от о.з. майор Коста Янков Военната организация (ВО) на БКП. Успоредно с това, полицията продължава сравнително успешно да унищожава нелегалната структура на комунистическата партия.

През декември 1924 година група дейци на Военната организация успява да вербува клисаря на църквата „Света Неделя“ Петър Задгорски. С този пробив се появява и предложението на Димитър Хаджидимитров и ръководителя на секцията по въоръжението във ВО Димитър Златарев директорът на полицията Владимир Начев да бъде убит, а по време на опелото му да се осъществи мащабен атентат. По този начин те се надяват да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия, а оттам да се намали и оказвания от властите върху БКП натиск. Според акад. Георги Марков, идеята се приема с ентусиазъм от секретаря на ЦК Станке Димитров, който в началото на 1925 година я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна.3 Последните обаче не одобряват предложението, понеже смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание. Постепенно обаче Щабът на ВО, наричан Военен център, придобива все по-голямо влияние, благодарение и на четническото движение и действията на терористичните шесторки. Неговото ръководство се стреми освен да вземе контрола върху самата политическа организация, а така също и да се намесва и в изцяло политическите въпроси. Главният мотив за тези намерения според дейците на Военната организация е, че поетият курс на въоръжена борба изисква решителни удари, а не просто празни приказки.

Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП, като през февруари 1925г. е убит влиятелния функционер на софийската организация на комунистическата партия Вълчо Иванов, а през март с.г. се приема промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите. Тя предвижда смъртна присъда не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват. На 26 март се извършва още едно убийство, този път на Яко Доросиев, който е ръководител на секцията по оперативната дейност към Военната организация на комунистическата партия. Всички тези събития се възприемат от дейците на БКП като заплаха за физическото оцеляване на лидерите на организацията в България и със сигурност допринасят за напрежението в ръководните среди на ВО. Така се стига до решимостта за осъществяване на атентат дори и без одобрението на Коминтерна.

Сред някои от историците съществува мнение, че последвалите действия са продиктувани от указания на съветското Главно политическо управление, но до днешен ден липсват факти, доказващи тази теория. А според историка Стойчо Грънчаров “големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал”4. По различни данни през Черно Море и Югославия са доставени пари, оръжие и взривни материали.

Все пак е необходимо да се спомене, че не всички дейци на тогавашната комунистическа партия са били за извършването на подобен атентат. Някои от тях изразяват опасението, че БКП може да изпадне в поведенческа линия, която е желана от противника или казано с други думи да отвърне на терора с терор. Главната тревога идва от това, че партията не разполага с такива сили като на държавните власти и това неминуемо ще доведе до нейното унищожаване. Разбира се, не липсват и партийни дейци, които споделят мнението за атентат, но не и в този му вид и най-вече време, тъй като вече са изпитали горчивия опит от септември 1923г.

Осъществяването на атентата се възлага от ръководството на Военната организация на БКП на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев. За минирането на църквата той влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски и с негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на „Св. Неделя” общо 25 кг експлозив. Монтиран в пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата, той трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, което от своя страна ще даде на атентаторите възможност за бягство преди експлозията.

Според някои от изследователите първо е направен опит да бъде ликвидиран цар Борис III при преминаването му през Арабанашкия проход. Така или иначе обаче това се проваля, тъй като царят успява да се измъкне от клопката. И при така създалата се обстановка и поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев (първоначално избран за жертва, чието погребение трябва да послужи за примамка за извършването на атентата), Военната организация на БКП се спира върху личността на о.з. генерал Константин Георгиев, който по това време е гарнизонен водач на Военния съюз в София и народен представител от Демократическия сговор. Надеждата на комунистическите дейци е, че неговото опело ще успее да събере най-влиятелните представители на „фашистката власт”.5 Така на 14 април 1925г. в градинката пред църквата „Св. Седмочисленици” Атанас Тодовичин застрелва набелязаната жертва. Опелото на генерал Константин Георгиев е определено за 16 април, Велики четвъртък. Според Петър Пешев подготовката за взрива е траяла 30 години, за него са били вербувани предимно младежи от “школата на разрушението”, като “душите и умовете на родоотстъпниците са подготвяни, за да бъдат възприемчиви към болшевишки и терористични внушения, на които са сега оръдия.”6

На уречения ден в 7 часа сутринта Петър Задгорски пуска на тавана на „Св. Неделя” Никола Петров, който по негов знак трябва да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа, а службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, в последствие бъдещ български екзарх. Може би щастливо обстоятелство се оказва фактът, че първоначално ковчегът се поставя до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това, поради големия брой хора, дошли на церемонията, е преместен напред. Така по тази случайност най-видните присъстващи се намират на по--отдалечено място от предвиденото за взрива.

Атентаторите планират експлозията да бъде тогава, когато хората са събрани и службата започва. Това се случва около 15:20 часа, при което взривът събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Допълнителни поражения пък са причинени от взривната вълна в затвореното помещение.

По време на самия атентат загиват 134 души, като техният брой в следващите дни достига 213. Ранените пък са 500. Между загиналите са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати ( д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително и деца. Само за един миг България изгубва повече генерали, отколкото за 4 войни. По някаква случайност обаче, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания, а Цар Борис III дори не е в църквата, тъй като според сведенията присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Мистерията около отсъствието на Борис III обаче не е изяснена, като някои историци и изследователи прокарват мнението, че той е бил в течение на нещата около подготвяния атентат.

Като последица от извършването на терористичния акт, още същата вечер в страната е обявено военно положение, което се отменя едва през октомври 1925г. ЦК на БКП пък официално обявява атентата в църквата „Света Неделя“ за необмислено действие, което е гибелно за антифашисткото движение. Часове след неговото осъществяване Петър Задгорски е заловен от войскова част и прави самопризнания, а според друга теория той се предава на следващия ден сам, след като е изоставен от другите атентатори.7 В резултат на предприетите действия по разкриването на извършителите на атентата са убити дейци на комунистическата партия, сред които са ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков. Част от организаторите на атентата, като Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон aрести са извършени на 23 764 души, като голям брой хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400, а сред тях са братът на Георги Димитров Тодор, интелектуалците Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Гео Милев. Част от избитите по този начин са обявени за безследно изчезнали. Така след вълната на червения терор започва да се говори за не по-малко ужасния т.нар. „бял терор”.

Самото дело за атентата се гледа от военен съд от 1 до 11 май в София. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива и е убит Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт пък са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, както и вече убитите през предходните седмици Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. По време на делото най-високопоставеният от обвиняемите Марко Фридман признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, като според него те са действали без съгласието на ръководството на БКП.8

Може би един от уроците, който се научава в следствие на този ужасен терористичен атентат, е, че само забраната на една политическа партия, защото прибягва до въоръжени акции и терористични действия и „учредява нелегални поделения”, не е най-сполучливия начин тя да бъде отказана от продължаване на упражняваното от нея насилие. 9



Отвличането на самолета „Юнкерс-52”
Друг известен атентат се извършва на 30 юни 1948 г., когато група бивши офицери отвличат самолета “Юнкерс52” по линията София – Варна – Бургас. За организатор и непосредствен изпълнител се счита о. з. полковник Страшимир Михалакев, който според една от версиите заедно с още 7 души преди летище Бургас успява да отнеме управлението на самолета. Според други историци и изследователи едва когато самолетът се намира над гр. Ямбол на връщане към София, терористите започват да действат, а броят им наброява 9 души от общо 17-те пътници. В резултат на оказаната съпротива от екипажа (наброяващ общо 4 души, тъй като стюардеси по онова време няма) част от него е простреляна. Причината за отвличането на самолета от терористите е тяхното бягство от тогавашната власт, като за целта е небходимо да се приземят в Истанбул. В резултат на този атентат те успяват да достигнат Турция и получават политическо убежище, а едва 25 април 1949 г. в България те са осъдени задочно на смърт.

Първоначално обаче цялата случка е премълчана в страната, докато в същото време предизвиква голям дипломатически скандал в чужбина. Комунистическата власт спуска информационна завеса над атентата (като в следващите десетилетия това се превръща в един от основните и прийоми), докато не решава да използва отвличането на самолета с цел пропаганда.


Турски терористични актове в България 1984-1987
В периода 1984 - 1987 г., когато е в ход т.нар. Възродителния процес, в България има разкрити 42 нелегални "протурски" групи. Тези групи са съставени от етнически турци, чиято принадлежност към Държавна сигурност е официално установена. Някои от членовете на тези групи са осъдени за противодържавна дейност, планиране или извършване на тероризъм - атентати, саботажи и диверсии, контакти с турски задгранични функционери в България. Според следствието на Държавна сигурност, само една от тях, разкрита с делото за оперативна разработка "Мерзавците", извършва многобройни убийства с атентати. По тактиката си - две терористични атаки с по два едновременни атентата в различни точки на страната и вълна саботажи между тях, нейните актове могат да се определят като терористично настъпление.

Всички посочени терористични актове и саботажи, с изключение на взривената църква в с. Бенковски, хвърлените гранати пред хотел "Интернационал" в курорта "Златни пясъци", палежите на групата на "Кърлежите" и саботажите на "Хлебаровската" диверсионна група, са извършени само от групата, разкрита със споменатата оперативна разработка. Това сочат документите на Главното следствено управление на Държавна сигурност. Съществува версия, според която самата Държавна сигурност-МВР организира и извършва атентатите, за да оправдае т.нар. Възродителен процес - на преименуване и репресии над българските турци. Към момента на извършването и разследването на нападенията, за тях няма абсолютно никаква официална информация. Данните, както са водени от Държавна сигурност, са публикувани едва след падането на комунистическия режим на БКП.


Предистория


  • През пролетта на 1983 г. е образувана група от трима терористи и един помагач. Още преди това първите им изяви са изпращането на 4 шантажиращи писма до държавния глава Тодор Живков, министъра на вътрешните работи ген.полк. Димитър Стоянов и държавни органи и институции (14.06.1976 г. - 31.05.1983 г.). До ликвидирането на групата на 13 август 1987 г. тя продължава тази практика, като я разширява, включвайки мюфтийството и джамийски настоятелства;

  • На 6 септември 1983 г. са опожарени 750 декара гора при яз. Камчия. Разхвърляни са пропагандни листовки;

  • На 3 март 1984 г. на Автогара-Юг в Пловдив е изоставен куфар с устройство за дерайлиране на влакове (т.н. "обувка");

  • През есента на 1983 г. терористите правят неуспешен опит за саботаж, който да доведе до тежка транспортна авария. Те предизвикат късо съединение на контактната мрежа на гара Карнобат, за да се стигне до влакова катастрофа;

На 1 януари 1984 г. в заплашително писмо до вътрешния министър Димитър Стоянов e поета отговорността за опита за саботаж и извършеното опожаряване на земеделски земи.

Първи терористични нападения


Атентатите на 30 август 1984 са координирана терористична атака на "протурски" терористи в двата най-големи провинциални града в България.Планирани са така, че да съвпаднат с посещението на държавния глава Тодор Живков в тези градове.

  • На 30.08.1984 г. в 17:29 е взривена бомба в чакалнята на гара Пловдив. Взривното устройство е поставено в дъното на залата, при обществените телефони, до кошче за отпадъци. Убита е една жена - Добра Василева на 50 години от Кърджали, а 42-ма души се ранени. Мустафа Шентюрк /13 г./ от Турция е ранен тежко и ослепява с едното око. Сред ранените е и брат му Биназ, който тогава е на 16 години. Разрушени са металният покрив и някои стени в гарата.

  • След 36 минути, в 18:05, е в взривена следваща бомба, пред сградата на аерогара Варна. Взривното устройство е поставено в бетонен цветарник на паркинга. Ранени са две жени - Елена Иванова и Елена Владова, и двете от Варна.

Взривните устройства са еднотипни, изработени са от свързани шашки Амонит 6 по около 200 грама всяка, детонирани с електрически взривател, захранван от плоска 4,5V батерия и часовников механизъм - будилник "Слава", поставени в консервна кутия (Варна) и буркан (Пловдив).

На мястото на взрива на гарата в Пловдив е поставена скромна възпоменателна плоча. След като следствието заключава, че терористите са разкрити, твърди, че те са група от 3-ма терористи с няколко помагачи. Твърди се, че това е единствената "протурска" терористична група, извършила системно атентати преди и след ескалацията на Възродителния процес. Възникналата през 1985 г. организация "Турско национално-освободително движение в България", залага основно на методите на граждански натиск, пропаганда и задгранична разгласа и, според нейните заявления, не участва в активни терористични действия.


Втори терористични нападения


Атентатът на гара Буново е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Извършен е на на 9 март 1985 г. посредством бомба, поставена във вагона за майки с деца на влака Бургас - София. Само 30 минути по-късно, в 22:00 ч., в Сливен е взривенa бомба във фоайето на хотел „Сливен" - централният многоетажен хотел в града. Взривното устройство е скрито в гардероба на сладкарницата, известна като "Епруветката" и може би именно стените на гардероба намаляват ударната вълна. Вследствие на експлозията са ранени 23 души.

Широко разпространено е мнението, че атентатите са дело на членове на нелегална организация, наречена Турско национално-освободително движение в България, въпреки че тя е създадена няколко месеца по-късно. Мотивът са действията на държавната власт по това време, които са обединени под термина „Възродителен процес”.

Бомбата е поставена във вагона за майки с деца на влак № 326, който се движи от Бургас за София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21:31 ч. на гарата, а не в тунела.На мястото на инцидента пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта Димитър Стоянов и Васил Цанов. Вагонът е откачен. Шест часа жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на строга проверка от страна на органите на реда - кой и кога си е закупил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Едва тогава влакът продължава своя път към София.

В атентата загиват 7 души - 3 деца и 4 жени.В други източници жертвите са 2 деца, 2 жени, 1 мъж и 2ма старци.Сред жертвите са глухонеми деца прибиращи се в вкъщи. Ранени са тежко 9 души и сред тях също има 2 деца.

Атентатът, както и последвалия го в град Сливен, е извършен от протурски терористи, български граждани, според Павел Шопов членове или симпатизанти на нелегалната организация, наречена Турско национално-освободително движение в България (ТНОДБ).

Мотивът са действията на държавната власт по това време, които са обединени под термина „Възродителен процес”.

На 25 април 1988 са осъдени на смърт лицата, пряко участвали в атентата (в скобите е рожденното име): Елин Маджаров (Емин Мехмедали), Алцек Чакъров (Абдула Чакър) и Сава Георгиев (Саафет Реджеб), няколко месеца по-късно същата година присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и осъдените са екзекутирани и кремирани. 10 години по-късно Бургаския окръжен прокурор – Емил Христов издава постановление, с което заповядва разрушаването на паметните плочи на екзекутираните край село Трънак, с което се създава бурна политическа полемика в общественото пространство.

Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Абдула Чакър (Алцек Чакъров), са били агенти на окръжното управление на Държавна сигурност в Бургас през 70-те и 80-те години. Осъдени за помагачество са: на 6 години затвор - Севдалин Алипиев Маджаров (Сабри Мехмедали), брат на първия терорист (лежи 2 г. амнистиран от Желю Желев и освободен в 1990г.), на 2 години затвор Никола Николов, на по 1 година затвор Севда Латинова и Милко Вълканов. Терористите стават обект на сделка с Турция и са разменени.

На 5 ноември 1993 в Трънак, близо до т. нар. „Доганова чешма“, е поставена плоча в памет на тримата осъдени и екзекутирани терористи. Паметната плоча с имената им е докарана от Турция и е на турски език. На 3 септември 1998 бургаският окръжен прокурор Емил Христов издава постановление, с което разпорежда да се свалят паметните плочи.

Със заповед на РДНСК-Бургас, след окончателно решение на Върховния административен съд в ноември 2009г. е съборена и чешмата също посветена на терористите върху която е била монтирана плочата и теренът е заравнен.

Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Абдула Чакър (Алцек Чакъров), са били агенти на окръжното управление на Държавна сигурност в Бургас през 70-те и 80-те години и са заловени по сверка с техни агентурни писания.

  На 11 септември 2007, близо до гарата, е открит паметник на жертвите на атентата. Паметникът представлява монументална скулптурна композиция, висока 7 метра.

Анализът на данните показа, че като правило извършителите наред с убийството на невинни граждани и създаване на смут и страхова психоза, преследват и унищожаването на определени материални ценности."

След атентатите от 30 август 1984 г. в България пребивава група експерти от СССР. След другите взривове от март 1985 г. пристигат две групи експерти от КГБ на СССР и от МДС на ГДР. Немците оказват сериозна помощ при реконструирането на веществените доказателства от атентатите.

Тези факти разсейват съмненията, че служители на ДС са участвали в подготовката и организацията на тези атентати. По вероятно е турските служби да са били намесени в инспирирането, организацията и подготовката на тези атентати, макар и да няма достатъчно факти за това.
Локални терористични актове и саботажи

 


  • Протурска терористична група "Кърлежите" запалва горски масиви и обществени сгради;

  • На 22 май 1984 г. протурски терористи с 4,5 кг. тротил взривяват църквата в село Бенковски;

  • Есента на 1984 г. - провалил се саботаж целящ предизвикване влакова катастрофа край гара Айтос;

  • В 1985 г. избухва взрив в супермаркет в Бургас. Силно заподозрян като негов извършител е член на терористичната група взривила вагона за майки с деца при Буново, но вината му не е доказана;

  • В 1985 г. в Разградски окръг "Хлебаровската" диверсионна група взривява електропроводи и унищожава селскостопанска техника;

  • Юни 1985 г. извършен е атентат със самоделно взривно устройство с часовников механизъм взривено до спортна площадка;

  • Лятото на 1985 г. - нов опит за саботаж "късо съединение" в жп контактната мрежа край гара Карнобат;

  • На 31 юли 1986 г. в курорта "Дружба" (дн. Св. Константин) e заложено мощно взривно устройство с електрически взривател с часовник "Слава" настроен за 15:30 около 3 кг. експлозив - 5 шашки амонит и скаленит, 2,5 кг амониева селитра е насипан в 5 литров гюм за мляко, увит в хартия, найлон и поставен в плетена мрежа-чанта от сезал. Случайно е открит от плажните спасители по сигнал за забравен багаж от летовник. Транспортиран е на безопасно място и обезвреден от МВР;

  • На 26 Декември 1986 г. са хвърлени отрови в шахтата на резервоара за питейна вода на с. Люляково (Пловдив) и са разхвърляни листовки с протурско съдържание. Като отрова е ползван токсичен препарат за растителна защита;

  • Краят на 1986 г. - вредителско опожаряване на балирана слама в района на Провадия;

  • На 7 юли 1987 г. две деца Дарин Христов 12 годишен и Николай Петков на 15 от Добрич са отвлечени с кола от трима протурски терористи за да ги ползват като жив щит в осигурянатето на коридор за бягството им в Турция. Терористите са въоръжени с 12 осколочни бойни гранати, взривяват 3 от тях пред хотел Интернационал - централният в Златни пясъци и раняват 3-ма души - двама чужди летовници и един български, обградени от специалните части се оттеглят в осигураният им коридор към турската граница. При устроеният в Странджа бараж терористите взривяват колата в която са те и взетите за заложници деца. Децата са ранени, едното тежко и остава инвалид, двама терористи са убити от взрива, а третият е осъден на смърт и екзекутиран;

  • Август 1987 г. Планирана е, и до 10 август са осигурени взривни нещества, часовников механизъм и всичко нобхадимо за трета терористична атака с цел Слънчев бряг определена за 15 август. Терористите са разкрити и арестувани на 13ти.Терористичният акт е предодвратен;10

 

Разкриване и ликвидиране на основната терористична група

 

Терористите по делото за оперативно разработка "Мерзавците" са разкрити в 1987г. от оглавяваното от ген. майор Сава Джендов "Шесто управление" на Държавна сигурност, Направление „Терор". Антитерористиното следствие пряко се води от майор Георги Сотиров.



На 13.08.1987г. са арестувани двама от терористите, след 6 дни на 19.08.1987г. е арестуван третият терорист. Задържани са и 1 техен помагач, осигурил отровата излята във вододайната зона, брат на единия терорист и 3 причастни лица.Tогава в 1987г. е арестуван и хвърлен в затвора и Ахмед Доган. Той лежи в килия за осъдени на смърт. Дали е вярно, че това е свързано с разследванията по атентатите и той е осъден за атентата както се твърди в някои сайтове няма безспорни данни.

На 25 април 1988 г. тримата терористи са осъдени на смърт. След няколко месеца присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и те са екзекутирани. Помагачът им е осъден на 6 години затвоp, лежи 2 г. амнистиран е от Желю Желев и освободен в 1990г. получава 50 000 лв обезщетение от държавата. Причастните лица са осъдени: едно лице на 2 години затвор и две лица на по 1 година.

 

Изводи и последствия

 

Координиранa терористичнa атакa с взривове на важни публични транспортни обекти едновременно в отдалечени едни от друг големи градове надхвърля обикновенния атентат. Приложена е нова терористична тактика, нещо подобно ще видим разгърнато в Лондон на 07.07.2005 г. и, макар много по-мащабно, в САЩ на 11.09.2001 г. Тактиката на терористично настъпление с последователни такива атаки също е нетипична. Ударите са планирани като мощни "слепи" атентати т.е. нямат конкретна мишена, а целят граждански жертви, максимални разрушения и психическо въздействие върху обществото.



Необясним е факта, че атентата с 3 месеца предхожда ескалацията на кампанията за насилствена промяна на арабско-турските имена проведена от 24.ХІІ.1984 г. до 19.І.1985г., която би трябвало да го е предизвикала, а заплашителните писма и саботажите са още по-рано. Не е изключено обрантното те да са повлияли за ускоряване и ожесточеване на провеждането й.Установено е, че терористите са агенти-сътрудници на Държавна Сигурност, a помагачът им на милицията. Следствено дело №72/ІV.1987 и оперативните дела "Мерзавци" и "Двуличник 87", както и личните досиета работни дела на терористите-сътрудници в ДС не са разсекретени. Но, като се вземе предвид, че те са екзекутирани (ако се пренебрегнат слуховете, че са разменени с Турция) трудно може да се допусне, че са действали по поръчка на българските служби. Единият терорист работи и за турските служби под псевдонимите Абдула, Дениз и Моряка. Другият също има връзки с тях, чрез разузнавача Кадир Сойлу от консулството в Бургас

В доклад на ген.полк. Григор Шопов, зам. министър на вътрешните работи, изнесен на "Съвещанието на службите по сигурността от братските социалистически страни" състояло се от 21 до 27.11. 1987г. във Варна с участието на първия зам. председател на КГБ на СССР армейски генерал Ф.Д.Бобков., се посочва, че ".... създадените нелегални групи и организации са установили чрез временно пребиваващи чужденци, служители на посолството или консулствата, връзки с изселнически организации и чрез тях с МИТ" (Националната служба за разузнаване и контраразузнаване на Република Турция).

Странен, но и поучителен е фактът, че при колосалния брой от около 850 000 граждани тежко репресирани при смяна на имената им, при дадени жертви, е доказано, че системно действа за около 2 г., всичко на всичко, една група от 3-ма терористи.

Освободеният предсрочно помагач, вдига чешма посветена на брат си и другите терористи и поставя паметна плоча за тях с текст на турски. Организационно това лице израства до областтен координатор за Бургас на ДПС, чийто лидер както е известно е доказан сътрудник поне на Държавна Сигурност. Плочата е премахната след 6 години по заповед на Бургаският окръжен прокурор Емил Христов, въстановена самоволно след една година, разбита е с кирки след 8 години от гневни младежи и окончателно заeднo с чешмата всичко е съборено и терена е подравнен по заповед на Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК) след решение на Висшия Административен Съд в 2009 г.

Единственият донякъде утешетелен факт е, че при всичките печални събития, дадените в 5 годишната срамна кампания мюсюлмански и християнски жертви от 29 души (1 жена при атентата на гара Пловдив 30.VІІІ.1984 , 8 протестиращи /включително 1 бебе/ 24.ХІІ.1984-19.І.1985, 7 /включително 2 деца/ при атентата на гара Буново, 3 екзекутираини терористи ІХ.1988г., 9 протестиращи и 1 войник 19-27.V.1989г.), ако ги сравним с колосалните човешките загуби от близките Югославия, турски Кюрдистан и руски Кавказ или по-далечните Испания и Франция, Британия и Северна Ирландия, са незначителни и нацията успя да ограничи до минимум трагедията.11

Атентатът на гара Буново и другите три взрива, причинени от групата на Маджаров, са най-големите сред многото атентати и саботажи, извършени от български турци като съпротива срещу “възродителния процес". Те имат голям отзвук сред обществото. Всъщност дотогава в най-новата българска история терористичните актове са много малко. Разкриването на групата продължава три години и е сред най-големите постижения на МВР през последните пет десетилетия.

Влиянието на този атентат обаче не приключва с неговото разкриване и с последвалата екзекуция на конспираторите. Смятани от мнозинството българи за убийци, те са тачени като герои от доста български турци. Със своите атентати те разделят общественото мнение, а влиянието им продължава и до днес. Затова, както и заради големия брой жертви, тези терористични акции могат да бъдат поставени веднага след атентата в катедралата “Света Неделя”, Солунските атентати и експлозията на кораба “Вашкапу”.12

Заключение
Като цяло всички атентати, описани в този материал, имат своя политически характер и това е напълно нормално при този вид дейност. Няколко неща обаче правят на пръв поглед впечатление, а именно:


  • тези терористични актове са извършени предимно от български граждани

  • някои от тях са все още обвити в мистерия, като основните тези се въртят около политическите интереси на различните власти, управлявали през различните периоди

  • твърдото убеждение на атентаторите, че с даден терористичен акт могат да въздействат върху управляващия елит не само в България, а дори и в цяла Европа

Също така, ако искаме да се поучим от грешките, винаги е хубаво да си припомняме и максимата, според която, ако искаме да видим бъдещето, е необходимо просто да се обърнем към миналото. За целта не се изисква обаче да стоим равнодушно и да наблюдаваме какво ще се случи, а да се поучим от грешките в миналото, за да ги избегнем в настоящите и бъдещите моменти. Затова от една страна би било добре да не забравяме за трагедиите и грешките от миналото, а да гледаме на тях като на уроци, които трябва да научим.



Литература
1. Благов, К., 50-те най-големи атентата в българската история, Репортер, С., 2000

2. Марков Г., Покушения, насилие и политика в България 1878-1941, С., 2003

3. Стателова Е., и Грънчаров Ст., История на нова България, 1878-1944, т. III, С., 1999

4. Пешев П., “Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес”, Издателство на БАН С., 1993

5.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_30_%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82_1984

6. http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=18730&Itemid=9



1 Благов, К., 50-те най-големи атентата в българската история, Репортер, С., 2000

2 Благов, К., 50-те най-големи атентата в българската история, Репортер, С., 2000

3 Марков Г., Покушения, насилие и политика в България 1878-1941, С., 2003

4 Стателова Е., и Грънчаров Ст., История на нова България, 1878-1944, т. III, С., 1999

5 Марков Г., Покушения, насилие и политика в България 1878-1941, С., 2003

6 Пешев П., “Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес”, Издателство на БАН С., 1993

7 Благов, К., 50-те най-големи атентата в българската история, Репортер, С., 2000

8 Марков Г., Покушения, насилие и политика в България 1878-1941, С., 2003

9 Пак там

10http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_30_%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82_1984


11 http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=18730&Itemid=9


12 Благов, Крум ’’50-те най-големи атентата в българската история’’


Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница