Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат



страница1/18
Дата24.04.2017
Размер2.52 Mb.
Размер2.52 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат. От усвояването написаното в тази книга зависи бъдещето на човечеството. Ще се опитам да обясня защо. Две са фундаменталните причини, които правят тази книга изключително важна. Първата се обуславя от еволюционния етап, на който се намира човечеството - много важен кръстопът. По различни причини през хилядолетията е загубено едно много важно знание - безсмъртието на човека. Тази загуба е променила изключително много мирогледа и манталитета на всеки един човек и на човечеството като цяло. Затова всички сме затънали в блатото, наречено илюзии. Педагогиката, конкретно, е поставена на илюзорна основа - че детето се ражда като бял лист, който тепърва трябва да се изпише. Но ако искаме да имаме реалистична престава за действителността, не трябва ли да престанем да унищожаваме богатството, което носи всяко едно дете със себе си и да го караме да събира фалшивите истини, които сме си въобразили, че са верни? Едно малко дете носи една голяма душа - бедно ни е въображението да си представим колко много знания има тя. Това, което трябва да научи детето е да управлява много добре материалното си тяло. Освен прецизното контролиране на мускулите трябва да усвои един или няколко езика, тъй като хората са забравили универсалния телепатичен език и внушават на всички деца, че това е нормално. За всичко това са подходящи различните видове изкуства, спорт, занаяти и всичко което изисква сръчност, като се набляга на свободната интерпретация и се избягва подражанието. Всички останали науки трябва да са свободно избираеми в зависимост от интересите на индивида.

Втората много важна причина, заради която трябва да се промени образователната система е загубената способност на човека да мисли. Всички си въобразяваме, че можем да мислим, но едва когато започнем да осъзнаваме този проблем, започваме да разбираме колко сериозен е той. Образователната система е построена на основата на внушението, че има по-умни хора, които знаят по-добре от всеки един от нас какво е добро и истина. И ние само трябва да ги слушаме и да изпълняваме. Така образователната система ни превръща в автомати, които се програмират (чрез зубрене) според системата и започват да живеят според вложената програма (ценностна система). Това не са пресилени думи - наблюдавайте поведението си. До седмата си година детето все още слабо е поразено от програмите на обществото, но започвайки училище, този процес се ускорява многократно. През пубертета вече са останали много малко протести срещу програмирането. А със завършването на висшето образование, програмирането е завършено почти напълно. Но докато младият човек все още се опитва да избира между няколко възможни програми, то с напредване на възрастта възможната програма остава само една. Когато програмираният човек не може да намери подходяща програма за съответния случай, той блокира, изпада в криза и не смее да вземе самостоятелно решение, защото му е втълпено от образователната система и обществото, че не е пълноценен за това. Ако все пак намирате решения на проблемите си, не се самозалъгвайте, че мислите - не може ли мотива за това решение да е, че така правят другите хора. А за да се научите или по-точно да съхраните способността си да мислите трябва да цените собствената си оригиналност и уникалност, като същевременно приемете много трудната задача да давате на другите хора правото да бъдат оригинални и уникални, а не да се стремите да ги преправяте според собствените си разбирания. Едва когато се научите да давате на другите хора да мислят, ще започнете да мислите самостоятелно и вие.

Този въпрос не е разгледан в тази книга, но животът на автора е прекрасна илюстрация на това, което трябва да е мислещия човек. Следователно, да се поучим от него, че в живота няма дребни и маловажни неща.

Два много важни фундаментални проблема на образователната система могат да започнат да се решават с прилагането на написаното по-долу, но не буквално. Търсенето на своето виждане е най-добрия личен пример. Но се пазете да не го правите на всяка цена. Наблюдавайте внимателно резултатите от усилията си и винаги бъдете готови да напаснете и промените това, което не дава или пречи на положителните резултати. Успех.

Йосиф Йоргов




Шчетинин М. П.

Да обхванеш необятното: Записки на педагога.

СЪДЪРЖАНИЕ


МЕЛОДИЯТА НА ДЕТСТВОТО

СУРКОВ

ХИПОТЕЗА

ДА НЕ ИЗМЕНИШ НА МЕЧТАТА

ПЪТЯ НА ПРОБИТЕ И ГРЕШКИТЕ

УРОЦИТЕ НА “СМЕЛИ”

СТЕПЕНИ НА ИЗРАСТВАНЕ

ОБЩА ГРИЖА

ЕКСПЕРИМЕНТА ПРОДЪЛЖАВА

КОЛЕКТИВНО ТЪРСЕНЕ

КОИ СТЕ ВИЕ IV Б?

ОЧИТЕ НА МОЯТА СЪВЕСТ

ЕДИНОДУШИЕ

ОБРАЗ НА БЪДЕЩЕТО

В ОБЩУВАНЕ БЕЗ БЪРЗАНЕ

УРОЦИТЕ НА ОБЩУВАНЕТО БЕЗ БЪРЗАНЕ

ДВЕ ПОЛЯРНОСТИ

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХИПОТЕЗАТА

МАРТЕНСКО ИЗВИСЯВАНЕ


МЕЛОДИЯТА НА ДЕТСТВОТО

Децата... Нашата болка, нашата радост, нашата надежда... Повикайте своя син, своята дъщеря, погледнете в очите им. На вас гледат столетията... Внимателно са се предавали тези очи от поколение в поколение.

Аз пиша и те изплуват пред мен... Доверчиви и внимателни, лукави и тъжни, изплашени и дръзки. Ето, отново гледат: “Ще ми помогнеш ли?” - “Да, да, разбира се.”

Единствено с мисълта да помогна и пиша. А за да помогнеш, трябва да знаеш. Сам човек не може да постигне безкрайността на своето “аз”. Надявам се, че нашия скромен опит ще се слее с опита на другите.

С какво започна всичко? Бягам в пощата. На бланка “телеграма” с забързана ръка пиша като песен: “Аз съм студент втори курс”. Кой може да допусне, че съм в Саратовското музикално училище, при това направо във втори курс. Аз повярвах, че мога. Усвоил още в музикалната школа от моя мъдър учител Георги Георгиевич Чандаев истината: в изкуството не бива да бъдеш последен иначе защо въобще ще бъдеш, аз “преследвах” гамите, свирех етюди, разучавах пиеси. “Работа, работа, и пак работа.” си повтарях сутрин, ставайки понякога в 3 - 4 часа за да не ми пречи никой и бяхме само трима: аз - баяна (вид акордеон) - музиката. Кой като млад не е мечтаел да “остави следа след себе си”, да усъвършенства несъвършеното, да открие неоткритото. Мисля, че всички. Аз работех по 8 - 10, а понякога и по 12 часа в денонощието само върху инструмента. Юношеското честолюбие умножено от труда и музикалните заложби, станаха основа за бъдещи успехи. Главното е - аз вярвах. Но в класа по солфеж млада учителка произнесе присъда: “Вие имате много слаб слух (не рядко пишех музикалните диктовки за двойки), трудно ще ви бъде”. Слабак? А как да го направим силен? Работа? Това го мога. И отново безкрайни занимания с рояла, само че сега през нощта за да чувам по-добре. Към края на втори курс откриват в мен... абсолютен слух. Не може да бъде, в мен - абсолютен?! Не, всичко е правилно, аз започнах да различавам без настройване точната височина на произволен звук. В дневника срещу моето име има постоянна оценка “отличен”. А в сърцето радост: аз мога! Работа, работа, работа... Учителя по специалността е доволен: самостоятелно мислене, но трябва да работя повече над техниката. Още повече? И отново - гами, етюди...

Февруари 1964 година, аз съм в четвърти курс, скоро е държавния изпит. Но какво е това? Ръката... Боли ме дясната ръка. “Ще мине.” - мисля аз. Не, болката не мина. Сега вече боли и лявата. “Сменете професията, казва спокойно лекаря, - това е професионално...”

Това е всичко. “Таланта - това е любов. Таланта - това е труд, безкрайна работа над себе си.” - така ни учеха наставниците. Но нали аз обичах музиката и се трудех, както никой друг! Значи трябва да се обича и да се трудиш по друг начин. Но какво означава “по друг начин”? “Човек може всичко!” Аз не успях. Значи, не е дадено. Не е дадено? От кого “не е дадено”? Всеки нерв, всяка клетка от моя организъм яростно протестираше.

Не успявайки да осъществя детската си мечта, аз се обзаведох със сто мъчителни “защо?”: какво може човек? Къде са границите на човешкото “мога”? Не може ли да ги разширим? Ако може, то как?... Всичко, каквото и да правех, каквото и да четях, го разглеждах през призмата на възникналите въпроси. Предполагайки, че причината за моя неуспех е неправилната организация на труда, аз прехвърлях методиките по обучение на музикални инструменти.

По-късно, в Кизлярското музикално училище, аз се убедих, че нито една методика не може да те предпази от неуспехи. Kакто и по-рано, в едни ученици се получаваше, а в други - не. В едни укрепваше майсторството и вярата в себе си, растеше любовта към музикалното изкуство. В други - постепенно растеше осъзнаването на своето безсилие и неприязън към мен, преподавателя, и към музиката. В края на учебната година в класа има пресяване. Загубили вяра в себе си, в учителя, учениците си заминават. Заминават... “Заминават защото не можеш да помогнеш”, - мислех аз. Къде е златното зърно на истината? Каква трябва да бъде методиката на преподаване, за да може всеки ученик да разкрие своите природни възможности?...

Аз виждам твоите очи, аз не ги забравих, помня, като че ли беше вчера. Ти дойде, защото ми вярваше, ти се стараеше да правиш всичко така, както ти казвах, ловеше всяка моя дума. Ние като че ли се справяхме с програмата, но гаснеха очите ти, от което ставаше неспокойно на душата ми. Няма да скрия, минаваше ми спасителната за честолюбието ми мисъл: “Аз правя всичко, отдавам му времето си, силите си, здравето си, а при него не се получава, значи е неспособен. Нали в другите всичко е успешно...”

Учителю, колко често произнасяме тази формула в моментите на слабост, на педагогическа несъстоятелност. Колко леко е да се прехвърли вината на природата, особено когато никой няма да се заеме да провери, наистина ли е виновна толкова тя. А и как да провериш това, за което почти нямаш представа? Природата на човека... Какво е това? Три думи без ясен смисъл, обозначаващи непознаваема за сетивата, предполагаема реалност?

Тогава отстъпих, уморих се... Не, не се уморих (защо да търся оправдания?), аз просто се предадох. Не ми достигна вярата в теб, не ми стигна силата на духа да те разбера. Ти замина... Но безпокойството, тревогата останаха.

При мен дойде друг ученик, други очи ме гледаха с надежда. И аз почувствах, че отново лъжа и него, и себе си. Ние се учим “на ура”, ориентирайки се по това, как го е правил този, у когото се е получило. Но нали този, у когото се е получило е друг. Аз разбрах, че моя метод, метода на пробите и грешките, е от незнанието на главното - твоите възможности.

Оттогава прочетох много книги, написани за човека и неговата природа. Но информацията често беше противоречива. С педагозите от Кизлярското музикално училище решихме да изясним (доколкото това беше възможно в нашите условия), в какво се състои разликата между тези, у които “се получава” и тези, у които “не се получава”. Търсехме причината за успехите и неудачите именно в тази разлика. Какви са интересите на нашите ученици? С какво обичат да се занимават и с какво биха искали да се занимават в свободното си време? Какъв е дневния им режим? Какво успяват да направят за седмица? За да изясним това, ние съставихме различни анкети.

Данните от изследването отначало ни разочароваха Учениците от “силните” групи, като че ли нямаха никаква ярка разлика от “средните” и “слабите”. Ние вече започнахме да мислим, че нашата идея няма да ни доведе до нищо. Но прехвърляйки още един път анкетите, ние изведнъж открихме, че разлика все пак има. Тя се състоеше в широтата, количеството и дълбочината на “страничните” интереси. А ако успехите в музиката зависят в голяма степен от нивото на общото развитие на човека, а не от определени музикални заложби? Може би и не съществуват способности в едно без многопосочни способности? Ние намерихме още едно потвърждение на това предположение, когато съпоставихме резултатите от обучението на едни и същи ученици в музикалната школа и успехите им в общообразователното училище. Оказа се, че 100 % от нашите много добри и отлични ученици са много добри и отлични по общообразователните предмети.

Младежта често покорява върхове само защото не е успяла да разбере, че тези върхове са непристъпни. Ние бяхме млади. Ние тогава не казвахме: “А може би...”. Ние повярвахме: способност към един вид дейност е съставена от много други способности. Таланта - това е синтез от много таланти. Значи, задачата за развитието на една способност, трябва да бъде едновременно и задача за развитието на “страничните” способности. За да бъде възпитан специалист, следователно, освен за развитието на специализацията, трябва да се развива “човека въобще”, човека като цяло... Необходим бе експеримент.

Ние решихме да вземем групата на така наречените малко надарени, т.е. в обичайния смисъл безперспективните ученици, и влияейки на формирането на “страничните” интереси, да проследим, ще окаже ли това влияние на музикалното изпълнение.

На първо време ние почти се отказахме от обичайната форма на уроците по специалността. Четяхме стихове, пишехме разкази, рисувахме, играехме на спортни игри, ходехме в туристически походи на Терек, в гората, слушахме покрай нощния огън тайнствени истории. Музикалните занимания не бяха основната част от нашата работа. На уроците често свирех аз, а децата слушаха. В този, в когото “не се получава”, е много трудно, почти невъзможно да се запази желанието за учене. Затова пазех като най-скъпоценно в тях, чувството на любов към музиката. Главното - живота, разказите за него, за своите впечатления със средствата на музиката. Имаше уроци без дори един музикален звук, само горещи, възбудени спорове за нещо, този път по-важно, отколкото свиренето на инструменти.

Така премина първата година. Във втори клас преминаха всички. На изпитите ние не изглеждахме по-зле от другите. А резултатите от втората година на обучението надминаха дори нашите очаквания. Вече и на зимния и на пролетния академичен концерт децата бяха в числото на най-добрите. А предстоеше трета пролет - конкурс за най-добри изпълнители на музикални произведения. Решихме да се готвят всички. На конкурса се отчиташе културата, емоционалността и разбира се, техниката на изпълнение и сложността на произведението. Ние тръгнахме на риск - избрахме пиеси с много голяма сложност. Към това време в учениците укрепна интереса към музиката, появи се вяра в своите сили. Ние свирехме много: музикалния материал се сменяше за всеки! урок. Имахме твърдото мнение: едно и също не трябва да се дава два урока подред, трябва да се съхрани чувството, свежестта на възприятието, вниманието. Да свириш бързо, да движиш бързо пръстите си - означава да мислиш бързо. А за какво мислене може да става въпрос при мудно-еднообразните безкрайни упражнения?! Походи с нощуване в гората или при легендарния Терек, разкази за прочетеното, спорове, стихове край огъня, игри, както и по-рано заемаха голямо място в нашия живот. Всеки израстваше като личност. Това беше най-главното.

И ето, най-накрая, конкурса “Бялата акация”. С какви думи да предам това, което изпитахме, когато журито единодушно решило да даде всички призови места на представители на нашия клас. Всички призови места са наши! Победа!

Като сега виждам, идва към мен завеждащия отделението за народни инструменти и казва: “Това не може да бъде... тук нещо не е както трябва...” Той очаквателно ме гледа в очите, търсейки отговора, надявайки се да открие някаква тайна. “Как работите над пиесите?” - “Ние работим над човека”.

Аз ще си спомня това “не може да бъде” след десет години, когато група работници от народното образование на Кабардино-Балкарска АССР, посетила средното училище-комплекс в Ясное Зори - прякото продължение на Кизлярското музикално, да оставят следното в книгата за впечатления: “Това, което видяхме в Яснозоренското училище, не може да бъде...” А учител от Северодонецк, прочитайки за нас, ще напише гневни редове: “Вие вкарвате в заблуда хората, твърдейки, че човек може всичко! Колко трагедии, неудовлетвореност, разбити надежди ще остави след себе си този красив, но напълно фалшив лозунг: “Човек може всичко!” Вие постъпвате жестоко и безчовечно. Вие на него “Ти можеш”, а живота своето “Не” Животът ги е делил и ще ги дели на силни и слаби. Вие му казвате: “Ти си силен!” А изведнъж той се оказал, фактически (!), не на думи, слаб, дори нищожен. Какво ще кажете да прави такъв човек? Какъв съвет ще му дадете? Науката генетика е доказала правилността на моите думи. Така че дайте да гледаме не на небето, мечтаейки за “по-добра съдба”, а да погледнем по-внимателно на действителното положение на нещата... Талантът е аномалия, скъпи колега!”

Тогава в Саратов, след присъдата на лекаря, аз мислех точно по същия начин. Обаче, благодарение на моите родители, на моите учители, на всички хора, които ме обкръжаваха, които от първите ми несигурни крачки в живота, ми внушаваха: “Ти можеш!”

Не, “скъпи колега”, днес съм готов да споря, готов съм спокойно и уверено, с пълна отговорност да повтарям: “Човек може всичко!” И това не е сляпа вяра. Дайте възможност на човека да може! А ако понякога ни се струва, че не можем, то това не е от “Действителното положение на нещата”, а от това, че сме сгрешили пред собствената си природа, пред най-сложната система-човек. В оптимистическото “Човек може всичко!” главното е - самия човек. Именно, чрез осмислянето на този девиз мина формирането на идеята за многоцелевото училище, училища-комплекси. Ние често казваме: “развитието на детето е развитие на човека”. Но какво означава “да развиваш човека”!? Това означава да развиваш всичко, което включва понятието “човек”.

Човек! Колко великолепно се разкрива същността му в тази дума. Този, който първи е нарекъл така нашия прародител, е направил изключително педагогическо откритие, съзнателно или безсъзнателно обобщавайки многомилионния път на развитието му. Човек (человек) - чело, век, т.е. ум, лицето на столетието, умът формиращ века, умът като резултат на милиарди години еволюционно развитие на природата. Ние не започваме от нулата, ние поемаме щафетата от многовековната история на живота. Хиляди пъти е прав Г.С.Скоровода твърдейки: “Учителят... е само служител на природата”. За да отговаряш на високото и отговорно звание “учител”, ние сме длъжни, казвайки в класа: “Здравейте, деца!”, да имаме в предвид дълбоко осмисленото “Здравейте, векове!” И ако това “здравейте” го каже с този смисъл цялото училище, създавайки условия за развитие на природата на човека, то всеки гражданин на страната на децата и ние заедно с тях обосновано ще заявим: “Човекът може всичко!”

Но да се върнем в шестдесетте, началото на седемдесетте години край Каспийско море, в Кизляр... Стремежа към разностранно развитие на децата намираше все по-голяма подкрепа сред педагозите. И все пак, трудно се обръща учителя към човека от бъдещето, пианиста, цигуларя... Помня, какво недоумение предизвика появата в музикалното училище на хореографи. Колко упорство беше нужно, характер, талант на балетмайстора Валентина Ивановна Старчак, за да може класа за народни танци да се закрепи в музикалното... “Скоро и боксьор ще ни пратят”, се подсмиваха привържениците на “чистата” музика. Раздвижването на клубната дейност, поставяне на музикални постановки, изложби на рисунки, ръчно изработени предмети от различни природни материали, предизвикваха сред “класиците” недоверие, не рядко прерастващо в жалби до инстанциите: “Ние се отдалечаваме от професионализма, превръщаме училището в самодейност... Безсмислено убиваме времето на учениците, скоро те ще се отучат да свирят...” Тези педагози си имаха свои отработени методи, благодарение на които техните випускници получаваха не лоша подготовка, продължаваха по-нататък образованието си в музикални училища и вузове. В основата на техния метод на възпитание лежеше принципа на отсяването:



  1. аз давам - ученика приема - ученикът се учи;

  2. аз давам - ученика не приема - ученика не се учи.

Такъв подход към “образованието” е удобен за преподавателя тясно ориентиран на конкретен предмет - предмета който трябва да се “даде”. Цялото внимание се съсредоточава на заучаването на материала, а не на ученика изучаващ този материал. По друг начин подхожда към професията си учителя психолог. Той се стреми към опознаването на учениците си, на основата на това познание и организира преподаването на предмета. Той живее живота на тези, които обучава. Ако учителя съсредоточен само върху материала каже за даден ученик: “При него не се получава”, то учителя-психолог ще подчертае: “При нас не се получава”, не дистанцирайки себе си от ученика.

Независимо, че учителите съсредоточени на отделен предмет, хвърлят всички сили на професионалната подготовка и се стремят да изолират учениците от всичко “разсейващо”, “странично”, те търпят поражение именно по специалността. При учителя-психолог бързо растат успехите на учениците, в неговия клас пресяването става изключително, извънредно произшествие. В качеството на пример може да бъде посочен класа на преподавателя по фортепиано Тамара Михайловна Яценко. Именно в нейния клас учениците получават преди всичко общо развитие, именно от нейния клас най-голям процент ученици постъпваха в музикалните училища и имаше почти нулев процент отпаднали. Нейните ученици се отличаваха с висока култура не само на сцената, зад рояла, не само при трактовката и изпълнението на музикалните произведения, но и в ежедневието, в общуването с връстниците си и възрастните…

Аз винаги си спомням с благодарност кизлярските дни на моята младост, дни на колективно творчество на педагозите от музикалното училище Т.М.Яценко, Р.Ф.Терентиева, Г.И.Мовчан, А.Г.Афанасиева, Г.В.Яценко, В.Г.Солдатова, Т.П.Кардашевска, В.И.Старчак и др. Точно те, парче по парче “оформиха” идеята за комплексните училища, училищата за цялостно и многостранно развитие на учащите се. Аз се учех от тях и растях заедно с тях.

Обаче, колкото повече укрепваше в педагогическия колектив увереността, че е необходимо разностранно развитие на бъдещите музиканти, толкова повече проблеми възникваха. “Колко може да се работи на един ентусиазъм? Защо ние самите трябва да се занимаваме с учениците, например с живопис, със скулптора? Защо да не поканим специалисти-художници?” – все по-често се чуваше в кабинета на директора. А времето? Нашите ученици се занимаваха едновременно в две училища, всяко от което смяташе себе си за главно.

На нас явно не ни достигаха силите, необходими бяха допълнителни щатове, необходимо беше единство на действията в общообразователните училища. Така започна да се оформят щрихите на училищата-комплекси, които според първоначалната идея се разглеждаха като съюз на училища: общообразователно, музикално, художествено и хореографическо. След това, като първа стъпка, беше решено да се организира школа по изкуствата, а едва по-късно да се обедини с общообразователното. Разсъждаваше се така: учащите се от града, постъпвайки при нас, едновременно се прехвърлят и в асоциираното с нас общообразователно училище. Планът за работа и разписанието на занятията се утвърждават на обединен педагогически съвет, и нито едно от училищата не може да промени нещо от плана, нито от разписанието. Ежедневната работа между педагогическите колективи ще се ръководи от административен съвет, в който влизат директорите и завеждащите учебната част от двете училища. Председателя се избира от съвета у се утвърждава от ГК на КПСС. Но за да бъде възможно такова обединение, нужно бе първо да се получи съгласието на министерствата на културата и образованието на републиката.

Затова и аз заминах в Махачкала, в Министерството на културата на Дегестанската АССР. Прие ме заместник министъра. Вежливо ме изслуша, разпита ме за подробностите на нашата работа, а след това каза: “Вие за сега ме убедихте само в това, че така нареченото многостранно развитие, води до претоварване на децата. Що се касае до вашия опит, то той все още не може да служи за достатъчно основание за разглеждане на вашето предложение на нивото на двете министерства… Нужни са по-сериозни научно-практически обосновки, а след това обмислен експеримент под ръководството на учени. Вашето училище се е задължило да стане образцово. Това е много трудна задача, но тя е постижима. За това аз съм готов да ви помогна, да ви подкрепя… А това, което предлагате прилича на мечта, и не се обиждайте, на нереалистична мечта”.

От Махачкала се завръщах в “газката” на районния комитет. Пътят, плосък и сив, бавно се промъкваше под колата. Отляво и отдясно с унило еднообразие се разстилаше предпланинската равнина. Спускаше се вечер, който гасеше ярките цветове на деня и ги заменяше на един - сиво-черен… Всичко това съответстваше на настроението ми. Мислите ми бяха мрачни. Изплува в паметта ми конкурса “Бялата акация”, радостно усмихващите се лауреати…”А какво ще стане утре? Какво да кажа на колектива? Закриваме всички наши експерименти… ще ставаме образцови? А по-нататък?” Представих си реакцията на верния ми помощник, завеждащата учебната част Тамара Михайловна Яценко. Спомних си победите й, нейното израстване като учител. Спомних си изискващите, остри и честни очи на завеждащата теоретическото отделение Раиса Фьодоровна Терентиева: “Какво, уплаши ли се?..” “А какво да правим по-нататък?” – започнах аз въображаемия диалог. – “Да се борим.” – “Лесно е да се каже – да се борим… Да отида в Москва? С какво? Какво можем да кажем още? Какви са ни доводите? Не, заместник министъра е прав, нужен е сериозен експеримент”. Стъмни се, сега пътя не изглеждаше като безкрайна лента, тя беше като че ли нарязана на парчета, които едно подир друго измъкваха от нощта фаровете на колата. “Ето така и ние, - потънах в своите мисли, - измъкваме от природата само това, което виждаме под краката си? А какво има там, зад хоризонта? Какво се крие отляво и отдясно в тъмнината на нашето незнание, в космоса на човешкия “аз”?

Прехвърляйки в паметта си всяка дума на заместник министъра, аз все повече се убеждавах, че той е прав… А какво ще се получи, ако започнем експеримента на село? Колхозите строят съвременни Дворци на културата, музикални, художествени и общообразователни училища. Защо да не се обедини всичко в едно здание? Да построи единен комплекс е по-изгодно за колхоза, дори заплатите на някои от специалистите може да поеме на себе си. Съветът на директорите ще координира усилията на учебно-възпитателните учреждения. Тогава работата ще тръгне в единен режим, по единно разписание, без дублиране.

Пристигнах си в къщи радостен. “Разрешиха ли?” – запита баща ми още от външната портичка. – “Не.” – отговорих аз и се разсмях, разбирайки колко нелепо изглеждам. И когато цялото ни семейство се събра на масата, аз подробно разказах за разговора в министерството и за това какъв изход ни е подсказал заместник министъра… Написах “цялото ни семейство” и си помислих, че трябва обезателно да запозная читателите с тях: баща ми Петър Михалович, майка ми Парасковя Геогиевна, жена ми Надежда Андреевна и дъщеря ми Галя. Те вземаха най-непосредствено участие във всичко, което е свързано с думата “училище”, и когато се задаваха тъмни облаци, и когато беше ясно и празнично… Идеята за организиране на комплексно училище на село беше одобрена от съвета на Шчетинини.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница