Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат



страница5/18
Дата24.04.2017
Размер2.52 Mb.
Размер2.52 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

УРОЦИТЕ НА “СМЕЛИ”

След този разговор се състоя събрание на учениците от VII – IX класове. Събранието прие решение: да се създаде производствена бригада за участие през лятото на 1975 година в реконструкцията на училищното здание, за да се вмести в него не само общообразователното училище, но и спортно, хореографическо, художествено, музикално, клубове на младите техници и натуралисти.

И ето аз съм у председателя на колхоза Н.Е.Басов. Той се зае да обезпечи строежа с материали, да отдели специалисти-строители за извършители на сложната работа. През май докараха всичко необходимо, купихме палатки, за да живеем на лагер. Но не бяхме му избрали още място. Искаше ни се лагера да е в гората, на брега на езеро. И ето в един слънчев майски ден излязохме на разузнаване. Разгледахме всички предложени от децата ъгълчета и до края на деня единодушно решихме: да разпънем лагера в местността Попово на брега на езерото до село Начаевка. На общо събрание на производствената бригада, още един път обсъдихме до най-малките потребности, как да бъде организиран нашия живот в лагера. Днес е трудно да си представите как изглеждаше нашия лагер през лятото на 1975. Там, където стояха редовете големи, избелели от слънцето десетместни палатки, сега има три “улици” от петместни бунгала с разноцветни покриви, по форма приличащи на палатки. Вместо временна кухня с дълга дървена маса под открито небе - голяма и хубава закрита столова, окръжена от три страни с разклонени ябълки. Няма я и танцовата поляна, където целия лагер, застанал в кръг, разучаваше заедно с балетмайстора Олга Фьодоровна Коновалова нови танци. На това място – просторна асфалтирана площадка за спортни игри и танци. Няма ги и бодливите, от червени тухли и оранжев пясък, вити алеи, които контрастирайки с ярката зеленина, така украсяваше лагера. Останали са само езерото и огромните вековни дъбове…

През юни 1975 г. лагерът се казваше “Орле”. В неговите палатки живееха около сто деца. Всяко утро, разплисквайки весели песни по цялата област, возеше бригадите от лагера до училището нашето “товаротакси”, управлявано от водача М.В.Курица. Работата не беше лека. С часове стържехме с малки лопатки старата шпакловка от тавана и панелите и избивахме разкъртилите се циментови кръпки между тях. Тази работа ние на шега нарекохме “прашна, но не мръсна” А “мръсна, но не прашна” се смяташе работата измиването от стените на класните стаите и коридорите на винервайса и постната боя, зидането с тухли на преградни стени в бъдещото музикално училище. И едното и другото изискваше воля и характер на войн. Не всеки може, например, намирайки се високо под тавана, навел се назад, по няколко часа на ден да стърже с шпакла сантиметър по сантиметър шпакловката, която се сипе в пазвата му и смесвайки се с потта потича на кални потоци по цялото разгорещено тяло. И така ден след ден в продължение на цял месец. Гледах младежите и девойките, които в облак прах неистово стържеха тавана и се чудех от къде вземат сили. И още се шегуваха и се поднасяха един друг. Но какво удоволствие изпитвахме, когато след пристигане в лагера, се гмурвахме в чистите и прохладни води на езерото. Не рядко си мислех, че сутринта нищо няма да може да ни застави да застанем под боцкащия пясък и прах. Но идваше утрото и с песни и весели шеги препускахме на своята чудо-машина за среща със своите мъки, като на празник. През калта и праха, през пелената от лютива пот, ние виждахме нашата мечта, драпахме към нея. Не минаваше ден, да не говорим за бъдещото училище…

Юни свършваше. Отдавна мина деня, когато трябваше да ни дойдат на помощ бригадите от строителни бояджии. “Вие не се притеснявайте, - ни успокояваше началника на СМУ, - да довършим обекта и ще хвърлим всички сили при вас…Ще успеем!” Но времето минаваше, а помощ не идваше. Когато гледах мръсно-сивите стени и тавани на училището, пресмятайки колко работа има още, сърцето ми се свиваше от тъжната мисъл: “Няма да успеем…”

- От 4 юли две бояджийски бригади ще работят на вашето училище… - ми каза инженер от СМУ. Приготвили ли сте напълно всички материали? – попита той, когато вече се канех да си тръгвам.

- Напълно. И подготвителните работи са извършени.

- Тогава до края на юли ще боядисаме цялото училище…

Но на 4 юли не дойде никой от строителите. На 5, сутринта, бях в кабинета на главния инженер. Той беше мрачен, като облак, и без всякакви предисловия ми прочете заповедта на висшестоящата организация за прехвърлянето на строителите на друг обект. Текста на разпореждането възприех като смъртна присъда. Обясняваха ми нещо, изказваха ми съчувствие, а аз виждах уморените лица на децата и празното, жалко, излъгано училище…

“Ето ти изненада! Ето ти подарък за края на трудовата ваканция, - иронизираше ме вътрешния ми глас. – Ето ти и море…” Да, след няколко дни “Орле” трябваше да пътува до морето на екскурзия. Бяхме се договорили да работим месец. Месецът свърши…

Не успях да затворя вратата на колата, когато ме наобиколиха весели, оживени децата.

- Моля, съберете всички на вечерна проверка, - казах на военния ръководител.

- Деца! Пътувайки от Белгород, подбирах необходимите фрази. А когато видях вашите радостни лица, всичко подбрано се разпиля. А и какво мога да кажа! Благодаря ви! Вие направихте всичко, което може да бъде направено. Но нашето училище за 1 септември… няма да бъде готово, ако отидем на море… - На правих пауза и огледах децата. На лицата им – обърканост, неразбиране, тревога. На някои – едва забележима тъжна усмивка: “Ето ти и обещаното море…”

- Да запомним този ден – 5 юли 1975 година, - продължих аз, - Днес решаваме съдбата на нашата мечта. Ако се разотидем по домовете, вместо ново и красиво училище, на 1 септември малките ще видят сиво здание с олющени стени и тавани. Тези, които останат, ще им се наложи да работят на две, а може би на три смени… Но друг изход няма. Училището трябва да е готово на 1 септември. Трябва… Моля всеки да претегли своите възможности. Тези, които по някаква причина не могат да работят, които не са сигурни, че ще издържат, ги чака колата. Няма да ги съдим, няма да мислим за тях лошо – те направиха всичко, което можаха. Давам две минути за размишление. Съветвайте се само със себе си, с всичките дни на своя живот, преживяни до днешния ден, затова в строя пълно мълчание.

Няма да забравя тези дълги сто и двадесет секунди. “А ако остана сам? Ако на това място където сега е строя, видя само следите по пясъка?”

Стрелката отброи последните пет секунди.

- Това е, деца, времето изтече.

Строя трепна и отново замря. Но от левия му край излязоха двама, след това още… още… още… Заминаваха мълчаливо, не можех да гледам, как буквално се топяха редиците. Чуваше се шумоленето на пясъка под краката на заминаващите. Тишина. Вдигнах очи. Там са… там са моите момичета и момчета. Строя е рядък, големи празнини, между тях следите на заминалите.

- Сгъстете редиците. По ред на номерата преброй се!

Първи! Втори! Трети!.. Четиридесети! Преброяването завършено.

Четиридесет от сто и двадесет, значи всеки трябва да работи за трима.

Искаше ми се да крещя напиращото от сърцето ми: “Вие сте удивителни! Вие сте най-красивите, най-близките, най-истинските хора!” Но вместо това произнесох непростимо делнично: “Свободни сте! Всички след пет минути във втора палатка.” Не помня сега всички подробности на нашия разговор. Помня само, че разсъждавахме за трудното човешко щастие – човек да е отговорен за всичко ставащо наоколо, говорихме за това, че живота е борба за красота, и че в тази борба е нужно единство, здрава дружба, твърда дисциплина…

Когато излязохме от палатката вече беше нощ, високо над нас светеха звездите. Гъстата тъмнина ни разтвори в огромния свят, но нямаше чувството на безпомощност, напротив, на душата беше удивително спокойно. В този вечер ние станахме трудовия отряд “Смели”. Именно от този отряд започна станалото по-късно лауреат на премията на Ленинския комсомол Яснозоринското училище-комплекс.

Пожелавайки един на друг лека нощ, децата се разотидоха по палатките. Спуснах се надолу, към езерото. Обкръжено от три страни с тъмна гора, правеше странно впечатление със своята ярка и гъста чернота, изглеждаше, че под брега няма вода, а бездна. В езерото се отразяваха звездите… В живота на всеки човек има минути, когато той разкъсвайки пътя на малките мисли прицелени в часа, в деня, изведнъж започва да вижда безкрайността на бъдещето и безкрайността на миналото. В такива минути живота не се заключава в едного, човек се чувства частица от човечеството. Днес децата изпитаха тези минути на прозрение, почувстваха в себе си горещия пламък на вечния огън на красотата. Колко е важно, че не му дадоха да угасне, за да стане днешния ден за всеки начало на големия, без остатък отдаден на хората и поради това щастлив живот… А какво ако напиша песен? Да разкрия красотата на тяхната постъпка и да им я подаря за спомен от днешната вечер?

На следващия ден смелчаците, приседнали на високия бряг на езерото, разучаваха песента за себе си:
Тътена на войната не сме слушали с теб,

Слушали сме само тътена на лятна буря.

Вражески танкове в боя не взривявахме…

Четиридесет от “Смели” казаха дружно:

“Трябва ли? – Тръгваме!”

Лагерът “Смели” в къдравата дъбрава

Над стръмното се извисил като кон в скок.

Тук всеки отдава без да мисли за слава,

Заради миг борба покоя си за век …

Герой няма да станеш за миг, отведнъж.

Бъди вечно в движение, вечно в бой.

Самоотвержен и смел става всеки,

Който не е побягнал, когато е трудно и страшно…

Трябва ли? – Оставаш със строя…


Децата тихо пееха. Техните тихи гласове звучаха над езерното огледало, вдигаха се нагоре към зеленикаво-синьото вечерно небе, сливайки се със света, със земята на Родината в едно единно цяло. Сериозните, замислени лица, напрегнатата суровост на очите говореха, че песента е разбрана и приета.

…Главното съдържание на нашия живот стана напрегнатата работа, но песните, шегите, безгрижния смях съпровождаха децата навсякъде, където и да бяха. Всеки се стремеше да направи повече, да вземе на себе си най-неприятното. И никакво самохвалство и позьорство. “С какво ги примамвате? – се шегуваха родителите – Не можеш ги задържа в къщи… Ще си дойдат в събота от лагера, само разговори за “Смели”. А в неделя, още от ранно утро, приготовления за лагера и отново разкази, но за това, което ще бъде…” Нас, педагозите, също неудържимо ни теглеше в отряда. Искаше ни се просто да бъдем с децата, да виждаме техните очи, лица. Нямахме някакви особени педагогически методи, от рано намислени стратегии и тактики. Но пред нашите очи ставаха изменения, а понякога истинско прераждане на децата в най-добра посока. И когато настъпи деня на завършване на работата, ние почувствахме колко велика е привързаността ни един към друг. На 21 август ние за последен път миехме четките и валяците в бензин.

- Няма ли да бъдем вече заедно? – ме попита Лена Фаюстова с накъсан от вълнение глас.

- Защо? Нали ще се срещаме в училището.

- Да се срещаме, само? – това е вече Надя Неронова. - Ние трябва да бъдем заедно, разбирате ли, не редом – заедно.

- Какво предлагаш?

Надя ме погледна удивено и решително отговори:

- Да бъдем заедно. Да не се разформирова отряда!

“А защо в действителност да не запазим отряда? Нали е трудов! – през целия ден мислех върху разговора с Лена и Надя. – Нима не ни чакат трудови дела през цялата година? Нали има целогодишни производствени бригади. Защо “Смели” да не се заеме, например, с организацията на производствената практика, на трудовите операции в училището?” И ето прощалния огън. Песни, частушки на тема живота в “Смели”, шеговити и лирични разкази, стихове. В душата е удивително – и леко и тъжно. Леко е защото много трудна работа е завършена: красивото училище чака първия звънец, чака своите ученици. Тъжно е, защото си отива още едно лято на детството. За повечето смелчаци 1 септември е началото на последната им учебна година в училище. Колко открития, находки, зрели мисли ще си заминат заедно с тези момичета и момчета. А безценния нравствен опит на децата? Не-не – отрядът трябва да живее.

- За какво се замислихте, Михаил Петрович? – неочаквано силно попита Толик Алимов.

- За какво? Мисля за това как да живеем по-нататък.

- Аз не разбирам ние защо мълчим? – се надигна Надя Неронова. – Всички искат да бъдем заедно, искат да живее нашия отряд. Нима работата е свършила? Нима само през лятото има работа? Най-общо е така: ние решихме всички заедно, значи, нашия отряд ще решава да бъде или да не бъде. Аз предлагам да не разформироваме нашия отряд.

- Какво ме гледате? – казах аз. – Гласувайте.

- Кой е за това, отряда да се запази, “Смели” да действа постоянно, моля… да вдигне… ръка, - каза Надя с някакъв стоманен, видимо от вълнението, глас. И виждайки сред всичките вдигнати ръце и моята, неочаквано силно закрещя:

- Единогласно! Ура-а-а!..

По-късно многократно се връщахме към опита на работа в “Смели”, отново и отново опитвайки се да осмислим източниците, първоосновите, притегателната сила на трудовия отряд. Детството - времето за стремеж на човека към всичко прекрасно. Никога не жадува за красота, като в това време. И колко важно е да се помогне на младата душа да види наистина великото в живота и в човека. В “Смели” ние се стремяхме да създадем такива условия, такива отношения, за да може децата възможно най-пълно да удовлетворят жаждата си по идеалното. Ние учехме и се учехме сами на образците от прекрасното, което ни даваше историята нашата страна.

Хората със съдба на герои живеят, действат, ставайки наши мисли, мечти, дела. От поколение в поколение ги носи благодарната памет на народа и в настоящето и в бъдещето. Свята памет. Човек е силен с паметта си и вярата! Величието на човека е във величието на народа му. Героите, паметта за тях е тази светиня, това безценно достояние, което подхранва нашия живот. Ето защо ние предаваме огромно значение на разказите за героите, на песните за тях и на обстановката, на емоционалния фон, раждащ внимание и доверие.

Огън, нощ, тишина. Всяко слово прониква в сърцето, въображението те отнася в това време, в тази среда, към тези събития, за които се говори в разказа или се пее в песента…

“Няма край в революцията!” Поканихме на гости ветерани на труда и от Великата отечествена война. Те разказаха на децата за трудните години на борба социализъм, за дните на своята младост, за приятелите недоживели до Победата. Децата слушаха с голямо внимание. И още как. Пред тях бяха живите герои на историята, на времето, за които са заснети толкова филми, написани са книги, песни…

В разговора, без съмнение полезен и нужен, звучеше един заостряш вниманието мотив: “Да, имаше хора в нашето време, не като днешното племе… Богатири, не като вас…” а един от гостите, видимо искрено желаещ да премахне сянката от паметта за миналото, каза: Хубав е животът ви сега, деца. Всичко е за вас. Живей и се радвай. Ако поживеехте в нашите дни, тогава щяхте да почувствате, какво е това трудност, какво е това борба за живота…

Когато гостите си заминаха, помолих смелчаците да не се разотиват.

- Е, как беше срещата, хареса ли ви?

- Да, много! – дружно отговориха децата.

- А вие съгласни ли сте с това, че всички трудности са в миналото и на нас ни остава само да се радваме и да се наслаждаваме? –казах, опитвайки да предизвикам преднамерено спор.

- Ами, не съвсем, може би, е така, - бавно започна Миша Кузмин. – Някакви трудности, разбира се, има. Но тези битки ги няма. Както се казва: “Отгърмяха всички битки…”

- Всички ли мислят така? Въпросът е много важен, иска ми се всеки да изкаже своето мнение. Ще продължим разговора утре, край следващия огън…

Децата се разотидоха мълчаливо. А аз изведнъж помислих, че точно така мълчаливо и нерешително те вървят срещу изпитанията в живота. Те не се виждат в утрешния ден, не си представят трудностите, които ги чакат зад стените на училището. “Гответе се за борба, за щастието на своя народ, за комунизъм”, - им казвахме ние. Но разбират ли цялата дълбочина на тези думи нашите възпитаници? Да се бориш? С какво? С кого? Как?

Изказвайки тревогата си за това, че нашето възпитание е станало основно словесно, аз имам предвид формалните, щатните думи, не намиращи отклик у децата. Противоположно на тях, огромно въздействие имат думите, сгрети от чувство, осветено от мисълта, раждащи ответни чувства, ответни мисли. Ето такива, като че ли обърнати към всеки един лично, станаха думите на забележителния човек и учител Б.А.Сухомлинский. С неговите афоризми започнахме беседата край огъня.



  1. Защо човек е д л ъ ж е н? Целия смисъл на нашия живот се заключава в това, че ние сме длъжни. Може ли да бъде по друг начин?

  2. Какво би се случило, ако човек прави само това, което му се иска? Може ли да бъде човек щастлив? Би ли съществувало въобще човешкото общество?

  3. Огромното зло – “да живееш за собствения си стомах” (Ф.М.Достоевский), да бъдеш егоист, да не виждаш нищо по-далеч от носа си, да не се интересуваш от болките на обществото.

  4. Страхувай се от стремежа да притежаваш вещи! Истинското богатство на човека не е във вещите, а в разума, в духовните ценности.

  5. “Патриотизма е най-съкровеното чувство” (Л.Н.Толстой). Пазете светите думи и ги ценете. Не крещете за любовта си към Родината, а се трудете за нейно благо, щастие и могъщество.

  6. Да се крещи за недостатъците, не трябва много ум. Презирай демагозите и празнословците. Мисли и прави всичко, за да тържествуват доброто и справедливостта.

  7. Ти ще станеш истински човек едва тогава, когато разбереш какво е трудност. Ако в детството ти, в пубертета, в ранната младост, няма трудности, можеш да станеш безволев парцал.

  8. Не размисляйте как да постъпите, когато видите зло, - да се борите ли с него или да затворите очи и да подминете.

  9. Ако други заставят човека да се труди, да се учи, да бъде добър син на своите родители и добър баща на своите деца – такъв човек е опасен за обществото.

  10. Човек оставя себе си в хората. В това е човешкото безсмъртие.

Колко е важно да се насочи мисълта на децата, да се създаде настроение за доверие, искреност, уважение и чувствително внимание към раждането на мисли от другарчето му. Само при тези условия се получава не просто разговор, а духовно общуване, така необходимо на човека въобще, а особено на младия. Минутите за самоизразяване, когато пред учителя се откриват мислите и чувствата на учениците, - това е щастие. И най-главното тук е да не ги изплашиш с менторски поучения, невнимателна насмешка, може би неумело, накъсано изказаната още незряла мисъл, да се подкрепи първия опит за самопознание.

Ние говорихме за това, че за всеки човек идва време, когато трябва да определи жизнения си път, да си се представи в бъдещето. А за това е нужно взискателно и строго да се вгледа в себе си: кой съм аз? С какво съм интересен на хората? Какво най-много ценя и ненавиждам? Какво ми пречи да стана истински човек? Какво е това достоен за човека живот? Предния край на борбата за комунизъм преминава днес през сърцето на човека? Какъв трябва да е истинския човек, комунист? Ти и обществото? Степента на отговорност на всеки за всичко хубаво и лошо наоколо? Какво е това съвест? Необходими ли са на съвременния човек съчувствието и състраданието? Може ли човек да бъде истински комунист, истински патриот, ако не се научи да бъде добър, отзивчив към бедата на близкия човек? Революционер, гражданин се става не с повтарянето на известни лозунги, а с грижата към всичко обкръжаващо, с чувството на възмущение към всяка несправедливост, с безразличие към нуждите и нещастията на близките, с вътрешно осъзнатата потребност да се прави добро, да живее по законите на съвестта, с непримиримост към неправдата.

За това и за много друго говорихме в тази удивителна вечер на познание един за друг. Не ни се искаше да си тръгваме. Колко интересно се разкриха сами пред себе си и пред другите децата! Този разговор ни помогна да видим нестандартната личност на всеки. И мисля, че за мнозина тя стана начало на духовно пробуждане.

А накрая имаше нова, написана специално за този случай, песен:

Не вярвайте, деца, че бурите са отминали,

Че живота ни станал е лек –

На разни ширини на планетата Земя

За нас дела са останали не малко.
Сътворява ли конструктор нова машина

Или летец покорява висини, -

Борбата за красота продължава,

Борбата за красота продължава,

За най-високия връх!
На житните простори, на строежите на страната

Продължава всеки ден боя за щастие.

Ние сме деца на герои от Великата война,

Които света ни спасиха от мрака.


Сътворява ли конструктор нова машина

Или летец покорява висини, -

Борбата за красота продължава,

Борбата за красота продължава,

За най-високия връх!
Няма край за революцията… Борбата за най-високия връх на красотата на човешкия дух, продължава. Тази идея стана водеща в нашата възпитателна работа с децата. И ние се убедихме колко е нужно както на децата, така и на учителите, минутите на искрено общуване. Всеки растеше от това хубавото, ценното, което беше в него, а също и на хубавото, което откриваше в другите.

Страната Трябва. “Откъде събрахте такива здрави деца?” – ме попита завеждащия първо отделение на совхоза “Витязево”, Анапски район, Краснодарсия край. При нас стана традиция, поработим ли месец – месец и половина на своите поля, да отиваме на почивка на море. И не рядко спасявахме стопанството в трудното време по прибиране на реколтата, когато особено много трябваха работни ръце.

- А ние сме от сраната Трябва, - отговори вместо мен Лена Ковальова, ученичка от седми клас.

- Каква е тази страна?

- За тази страна не можеш да кажеш с една дума, - гордо, с достойнство отговори Лена, - с една дума не може да кажеш…

В този ден, уморени след двусменна работа, се връщахме в “Смели”. Както винаги весели, бодри песни заглушаваха шума на двигателя. Всички имахме добро настроение. От това, че работата започна да спори и от това, че всеки издържа още една проверка на издръжливост (денят беше труден), и от това, че бяхме мръсни и ни чакаше къпане в прохладните води на езерото, а малко по-късно, интересен филм в съседното село, където се канехме да отидем всички, освен, разбира се, караула…

Изведнъж колата рязко намали и спря. На края на пътя, плътно до канавката, стоеше забележителния син мотоциклет на агронома Владимир Александрович Лозебний.

- Бях тръгнал към вас… - започна той без предисловие. – Много ни е нужна вашата помощ! О, вие вече яко сте работили. Извинявайте, аз мислех, че работите до обяд…

- А какво е станало? – попитах аз.

- Времето е отлично. Зърното е в голямо количество. Сега всяка минута е скъпа! Комбайните работят и през нощта. А на зърноплощадката през тая нощ няма кой да приема зърното. Не мога да намеря хора. Затова помислих… за “Смели”. А сега виждам, че трябва вас да спасяваме…

Аз разбирах, че трябва да се помогне. Но как? Ние вече колко дни работим на две смени. А помощ е нужна не за два часа. Трябва да се работи до сутринта.

- Владимир Александрович, - опитвах се да подбирам думите, - уморени са децата… Не, не можем! – казах вече твърдо.

- Защо да не можем, Михаил Петрович? – попита някой отзад. Обърнах се – Надя Неронова.

- Не всички сме уморени! – каза Надя. – нека на зърноплощадката да отидат доброволци. Трябва да се помогне. Надя наблегна на думата “трябва” и многозначително ме погледна.

- Доброволци? – въздъхнах аз – е, какво пък…

- Владимир Александрович! Почакайте! – викнаха децата на възседналия вече мотора агроном.

- Има ли доброволци? – попитах децата.

- Тъй вярно! – дружно, по военно отговориха смелчаците.

- Който иска да работи на зърноплощадката през нощта, да вдигне ръка, - казах аз, предполагайки как ще свърши това.

Така и стана: ръце вдигнаха всички. И странна работа, решението да се отиде на зърноплощадката прибави сили, измете от лицата умората.

- Благодаря, деца! – Лозебний хукна със своя мотоциклет натам, откъдето се носеше глухото бръмчене на комбайните.

През нощта на края на село Черемошино, където е разположена зърноплощадката, звъняха песните на смелчаците. И пееха, и работеха така, като че ли не са прекарали целия ден в напрегнат труд. Зърното пристигаше кола след кола. Кола след кола приемах децата хляба, отгледан от бащите им. Приемаха щафетата на трудовата доблест.

Лятото на 1975 година (из дневника на Галя Зинченко). “Скоро е края на нашата работа. Завършихме белосването на таваните, наближава края и на боядисването на стените. Забавят се подовете. На много места боята се отлепи от пода. Образуваха се хиляди големи и малки петна. Ако оставим пода в този вид и го боядисаме с нова боя, той все едно ще бъде неравен и безобразен. Петната ще останат, само ще бъдат замазани…

Беше решено да се смъкне цялата боя, нацяло да се оголи пода, за да бъде изцяло равен. Опитахме да правим това със шпакли. Но работата не спореше. Смъкнахме само тези слоеве боя, които са се надигнали. А какво да правим с останалата площ на пода? Някой предложи да използваме разтвор на сода каустик. Опитахме – получи се. Боята се измиваше леко. Възрастните отначало не ни даваха да работим със содата – опасно е, но ние направихме протест: в “Смели” всички сме равни. Състоя се съвет на “Смели”, на който решихме: със содата да работим всички подред…

Содата много бързо разяжда не само боята, но и обувките. Наложи се да обуваме стари, ненужни ботуши, ботинки. Днес Галя Сировотченко си нарани краката със сода. Попаднали и обувки с тънка подметка. Разтворът бързо достигнал до кожата на краката. Галя трябвало бързо да напусне работа и да отиде да се преобуе. Но разтвора вече беше излят и трябва бързо да се размаже по цялата площ на пода, иначе той ще се просмуче до тавана на долния етаж. Таваните вече бяха белосани. И ако на тях избиеха петна от сода, то цялата работа ще трябва да се започва отначало.

Галя не тръгнала докато не свършила всичко необходимо. Когато Михаил Петрович попита Галя:

“Защо не отиде да се преобуеш?” – тя отговорила: “Та нали трябваше да довърша работата…”

Да, тогава тя го каза много просто, даже с удивление, като разбиращо се от само себе си. “Така трябва…”

Трябва… Колко пъти е звучала тази кратка дума, когато трябваше да се прекрачи през “не мога”, “не искам”, когато трябваше да се помогне на хората. В много песни на смелчаците може да се срещне тази дума…

Трябва! – кратка, но съдържателна заповед сам на себе си, когато ти се струва, че не са останали сили, когато така ти се иска да починеш, да полегнеш, да се отпуснеш.

Трябва! – призив към волята за решителни действия.

Трябва! – означава, искам да помогна на хората, желая на човека щастие.

О това “трябва” израсна една от водещите линии на нашата възпитателна работа в училището, нашата работа по самоусъвършенстването.

“Трябва през зимата да се посадят елхи. Ямките, приготвени през есента, се оказаха много малки. Беше минус двадесет, земята като желязо. Льоша Болотов, Гена Босов, Валера Сенчишин, Гена Богатирьов, Юра Борцов, Льоша Макаев издълбаха ямките…”

“Трябва да се помогне на бабичката, в дома, на която отряда нощува. Мъжът й, на седемдесет години и парализиран. Децата решават: да се отделят от заработените 200 рубли…”

Тези редове от дневника на “Смели” могат да бъдат продължени. “Трябва” е равно на “искам да живея за хората, искам да оставя на земята следата на Доброто”. “Смели” беше своеобразна ковачница на нашия опит във възпитателната работа, ефективна школа за повишаване на нашето педагогическо майсторство. Пионерския и комсомолски актив на Яснозоринското училище-комплекс – са деца преминали школата на трудовия отряд “Смели”, деца от страната Трябва.

Придавайки особено значение на единния критерий за оценка, ние се стремяхме максимално да сближим нашите гледни точки, да ги слеем в колективно мнение. На тази задача най-добре служеха съвместните анализи на извършеното за деня. На тези колективни обсъждания на изминалия ден давахме възможност да се изкаже всеки. Говорихме за недостатъците, за това какво е помогнало да преживеем интересен ден, с полза. Главното в тези анализи бе човека, конкретните хора, стоящи зад “извършеното” и “неизвършеното”. Ние се стремяхме към това, всеки да бъде видна фигура, във всеки да има увереността: мен ме забелязват, интересуват се от мен, притесняват се за мен, желаят ми най-доброто. В “Смели” се роди и укрепна убеждението: не може да съществува пълноценен колектив, ако всеки негов член не се вижда в едър план. Колектива е винаги съзвездие, съцветие, хармония, единство от индивидуалности.

Радостта от съпреживяването. Още дълго преди началото на бояджийските работи, направих по препоръка на архитектите, художниците и хигиенистите, а така също отчитайки опита от работата на Безсоновското училище, съставих своеобразна карта на цветовото оформление на класните стаи и стаите за почивка. Запознах се с литература, посветен на този проблем, пътувах до Москва, Харков, Белгород, където проведох срещи с художници-дизайнери… Накратко казано, картата ми струва не малко усилия. С гордост я показах на децата. Бях уверен в пълната поддръжка и все пак не жалех думите, защитавайки своя проект. Но аплодисменти нямаше. Лицата им станаха някак мрачни…



  • Вие какво? – не разбирайки тази реакция, попитах аз. Не ви ли харесва картата?

Смелчаците пазеха мълчание… Накрая заговори Таня Григорова:

  • Михаил Петрович, ние се договорихме да решаваме заедно. Защо тази работа извършихте без нас?

Таня явно се вълнуваше, виждаше се, че не й беше лесно изказването, в гласа й се чувстваше обида, упрек…

  • Вие мислите, че на нас не ни е интересно сами да си изберем цветовете? Ние мечтахме, какъв ще бъде нашия клас…

На мен ми се искаше отново да започна с “научната обосновка” на предложената от мен цветова карта, но почувствах такава стена от отчуждение, такъв мълчалив протест, че забравих всички доводи. Няма да скрия, в тези минути се обади обидата: нали вложих толкова труд! Но заглушавайки я с усилие на волята, промълвих:

- Добре. Виноват… не се посъветвах с вас. Давайте да направим тази работа заедно.

Запазвайки, доколкото можех, спокойствие, отидох в своята палатка. Чуваше се как децата спореха за нещо с приглушени гласове. След няколко минути при мен в палатката дойде делегация. Напред излезе Таня Бородаенко:

- Михаил Петрович, вие ни разбрахте неправилно. Ние не сме съгласни само с това, че вие се съветвахте с някого, пътувахте някъде, а с нас не поговорихте нито един път, не попитахте за нашето мнение. И на нас ни се стори, че що се касае съвместните решения… Накратко, ние помислихме, че равенството между всички членове на отряда… това са думи, игра…

- Как така игра?

- Не-не, ние вече поговорихме за това. Сега вече не мислим така. Защото ако ни нямахте доверие, то щяхте да държите на своето. Ние разбираме, колко боя ще отиде на вятъра, ако нещо не е както трябва. И още, ние решихме, когато ще избираме цветовете, да се съветваме… с вас…

Децата излязоха, но след няколко мигновения в палатката отново надникна Бородаенко:


  • Михаил Петрович, вие само не се обиждайте… - Таня ме погледна право в очите и замълча, като че ли питаше за разрешение да продължи ли разговора.

  • Казвай, казвай, какво ме разглеждаш…

  • Не трябва да излизате от събранието. Това е невежливо… не се получава някак много добре… - в очите на Таня беше такова желание за добро, че аз неволно й се усмихнах.

  • Добре, Таня. Няма да правя така… Ти си права. Благодаря ти…

Когато боядисвахме училището, разбрах, че наистина децата са прави. Във всеки изведнъж се пробуди художник. Търсенето на необходимия цвят, а след това и боядисването на стените, на пода, на прозорците се преживяваше като празник.

  • Ох, какъв цвят се получи при нас. Елате да видите! – се чуваше ту тук ту там. И колко възторг имаше в това “ох”, колко радост, че неволно ми се искаше да бягам там, където се е родило още едно чудо.

И чудото го имаше. Училището с всеки изминал ден се преобразяваше, разцъфтяваше с нови и нови цветове. Не съществуваше в него дори ъгълче, класна стая, които да не се отличаваха с нещо особено, неповторимо.

А ако бях настоявал на своето? Щях да лиша децата от радостта за съвместно сътворяване на красотата, от радостта на самоизразяването, от радостта на съпреживяване.

“Училището - наш роден дом” – правото да казват така е заработено през тези дни на колективно творчество. Не е ли в тази общо преживяна радост да мислиш и да решаваш заедно, една от причините за сплотеността на “Смели”, силата на привличането му?..

С настъпването на нощта, след сигнала с тръбата “Отбой”, започва службата на караула. На караула отдавахме голямо значение, първо, защото това го изискваше обстановката на живот в гората, второ, защото нощните караули бяха добра школа за възпитание на отговорност. Не е така лесно да се носи нощната охрана на лагера. Непрогледна тъмнина на нощната гора. Затаил дихание, часовият се вслушва в нощта. И изведнъж, нечии предпазливи, едва чуващи се стъпки. Все по-близо, и по-близо… Какво е това? Човек? Звяр? Трябва да се предупреди началника на караула. И бърза изпратеният с тревожната вест: “На пост номер три, подозрително движение”. Началникът на караула с резервната група прочесва подозрителния участък. Тревогата е фалшива, това е… таралеж.

Ритуалът за носене на караулна служба беше много внимателно разработен. Ние поставихме постовете-засади така, че нито от една страна в лагера да не може да пронкне страничен човек. Инструктирайки караула, дежурният по лагер всеки път казваше:

- Помнете, от вашата бдителност зависи спокойствието на другарите ви...

Игра ли е това? Не само. Децата действително охраняваха лагера. Тяхното сериозно отношение към караулната служба ни помогна да преживеем в гората без извънредни произшествия.

Веднъж се разболя шофьорът на нашия автобус. Още дълго преди лягане го откарах в къщи. Обратно в лагера се върнах около 12 през ноща. Не успях да изключа двигателя, когато ме освети яркия лъч на фенерче. От тъмнината се разнесе тихия глас на Галя Богатирьова: «Парола?» А паролата не я знаех...

- Ти какво, не ме ли позна? Това съм аз, Михаил Петрович, - опитах да се измъкна с шега.

- Паролата – тихо и все така твърдо повтори невидимата Богатирьова.

- Стига с шегите, Галя, - вече сърдито казах аз.

Но Галиния глас спокойно и разбираемо каза: «Не мърдайте от мястото си до пристигането на началника на караула. Иначе... ще бъде вдигнат по тревога целия лагер». Разбрах, че това не е шега. Богатирьова изпълнява заповедта на началника на караула: «Без парола никой да не се пуска в лагера!» Така стояхме мълчаливо на няколко метра един до друг, докато не дойде началникът на караула М.Г.Иванов.

След няколко дена отново се прибрах след сигнала за почивка. Този път преминах спокойно, без задържане от първи пост. Спря ме втори пост и извика началника на караула, беше Н.М.Кобяков. Разказах му какво се случи. Ние се върнахме на участъка на първи пост. Тишина. «Дали пък нещо не се е случило с децата?» - ми се мярна тревожната мисъл. Но се оказа, че часовоите спокойно спяха. Само това липсваше! Часовите спят на пост! Наложи се срочно да бъдат отстранени от караулна служба. Когато започнахме да изясняваме причините, че позивната на началника на караула е «тех-тех», а на часовите е «ку-ку». Всичко стана ясно. Самата парола настройваше на безотговорност. И за децата за първи път поемащи караула, охранителната служба с «ку-ку» им се сторила невинна забава.

Началника на караула определя паролата. Следователно, зад лекомислената парола е лекомисленото отношение на началника на караула към охраната на лагера. Това се прояви и в това, че първи пост бе съставен само от новаци. Наложи се да взема на извънредни мерки: да отстраня от носенето на караулна служба началника на караула и незабавно да се смени паролата.

Всеки ден живота в лагера ни помагаше на нас, учителите, да постигнем, колко важна е педагогическата истина: каквото и да правиш с децата, прави го истински, на сериозно.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница