Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат



страница6/18
Дата24.04.2017
Размер2.52 Mb.
Размер2.52 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

СТЕПЕНИ НА ИЗРАСТВАНЕ

Единна позиция. На първи септември 1975 година, красивото, каточе ли построено отново и станало по-просторно, училището посрещаше децата. Особено поразяваше тези, които не са го виждали цяло лято. «Уха! Как са го преправили!» - удивляваха се мнозина, доставяйки с това неописуемо удоволствие на смелчаците. «Изглежда, все пак не сме се старали напразно, - ми каза Толик Алимов и кимна към младежите не смеещи да стъпят на блестящия син под. – Сега навярно и генерално лъскане ще правим по-рядко... Нима някой ще посмее отново да мъкне кал... Гледайте, гледайте, как се оглеждат на всички страни».

Жълти, розови, сини, светло-зелени, оранжеви подове, светлите, матови тонове на стените създаваха радостно, празнично настроение. Необичайни бяха и обявленията за набиране на ученици в музикалната, хореографската, спортната школи, в клубовете на младите техници и натуралисти.

Ще мине време и ние всички ще свикнем с това съцветие от школи, кръжоци, винаги готови да отворят врати пред желаещите, но през тази година ние не един път ще се удивляваме на сонатите на Бетховен или, например, на концерта на Кабалевски, звучащи до кабинета по физика. Самият аз губех понякога усещането си за реалност, когато влизах в огледалната хореографска зала и виждах как нашите селски момичета и момчета, в истинско балетно трико, до истински балетен парапет, учат истинска хореография при истински балетмайстор. Помня, колко радостно биеше сърцето ми, когато наблюдавах първите тренировки на борците или разглеждах първите модели на самолети създадени от ръцете на децата.

След това при нас ще се появят и отлични дърводелски, шлосерски работилници, цех по художествена керамика и кабинет по меки играчки, в които ще се разиграват многосерийни самодейни спектакли с току що сътворените «герои». Ще имаме истинска зала за борба и отлично оборудвана зала за общофизическа подготовка. Ще имаме и шампиони и лауреати. Ние всички ще станем лауреати на премията на Ленинския комсомол. Но 1975/76 учебна година ще остане в паметта на тези ученици и педагози, които със своя ум, сърце, ръце създаваше Яснозоренското училище-комплекс, като най-значителната и най-ярката. През нея всичко беше за първи път. Тя стана началото на безкрайно педагогическо търсене, началото на обръщането към детството.

Днес за педагозите от Яснозоренското училище може да се говори като за колектив от единомишленици. Но взаиморазбирането, общите позиции и възгледи за възпитанието и обучението, се раждаха постепенно, със спорове, преодоляване и отказване от това, което дълго време се е смятало за общоприето. Това беше сложен, понякога мъчителен процес. Казват, в спора се ражда истината. Но за да може тя да се роди, спорещите са длъжни открито, честно да изкажат своето мнение. А това е възможно само при уважението и доверието един към друг.

Доверието, взаиморазбирането, естествено, са едно от най-важните постижения на педагогическия колектив на днешното Яснозоренско училище. И още, правото на всеки на творчество, на собствено мнение. Като директор започнах да се съветвам с всички учители по всички важни въпроси от училищния живот. Предпочитах да се подчиня на волята на болшинството дори в тези случаи, когато бях убеден, че приетото решение няма да даде очаквания резултат, отколкото да настоявам да се приеме друго, по мое мнение по-правилно. Приетото по този начин “неефективно” решение е ефективно вече затова, защото изразява волята на колектива, който утре ще види своята грешка и непременно ще я поправи. Мисля, че има само един път за възпитаване на творчески колектив – предоставянето на възможността всеки да изказва и отстоява своите мисли, и ученика и учителя. И ние се стремяхме към това, действително решенията да са колективни – приети в резултат на обсъждането на всички гледни точки, на всички “за” и “против”.

Ние се стремяхме да строим взаимоотношенията си на основата на уважението, на внимателното отношение един към друг, борехме се с грубостта, с невъздържаността. Най-трудното беше да се установят единни педагогически изисквания. Не изведнъж можеше да се създаде възгледа да се гледа на учителя като на по-възрастен другар на ученика, призван да му помогне в учението и при формирането му като личност.

Постепенно животът заставяше привържениците на дисциплината основана на страха и безпрекословното подчинение да отстъпват своите позиции. За да стане това помогна и школата на “Смели”, съвместния, рамо до рамо, труд, разкрил в нова светлина и възпитателите и възпитаваните. Именно там бе изработен единния педагогически стил, в основата на който е уважението към човека, учителя и ученика, да се признае ценността и неповторимостта на неговата личност.

През септември 1975 година нашият комплекс започна работа в следния състав: общообразователно, спортно, хореографско, музикално училища; клубове на младите техници и натуралисти. Наистина, различните учебно-възпитателни учреждения ги “свързваше” засега единствено общия покрив. Макар техните ръководители да работеха в тесен контакт един с друг, но постоянни и здрави делови отношения между тях нямаше. Написах “нашия комплекс”, но тогава не употребявахме този термин. Казвахме, че сега при общообразователното има различни специални школи и клубове, че нашите деца, както и при градските, има възможности през свободните часове, в зависимост от желанието, да се занимават в извън училищни учреждения.

В специалните школи и клубове в първите дни нахлу поток от желаещи, но колкото по-активно работеха тези учреждения, толкова повече се засилваше хаоса: не пасване на разписанието, сблъскване на мероприятията, конфликтни ситуации. От това страдаха всички училища, но най-много общообразователното, привикнало монополно да се разпорежда с втората половина от деня. Сред неговите педагози възникна опозиция. При мен идваха безкрайно възмутени учители и искаха “да възстановя порядъка”: ”Те трябва да знаят своето място. Нека да се съобразяват с нас! Главното е общообразователното училище”. Имайки опита в Безсоновка, аз очаквах подобни изявления. Но сега не “идея отгоре” беше причина за конфликта. Бях, както всички, в положението на “потърпевш”. Затова като отговор на възмущението на педагозите от общообразователното казвах: “Всяко училище има суверенни права… Те не ми се подчиняват. Те имат свое ръководство. За нас главното е общообразователното, а за тях, това, с което те се занимават. Порядък ние можем да създадем само при нас, да се месим в тяхната работа, да им даваме указания, нямаме право”.

- Но трябва някак си да намираме общ език! – ми възразяваха.

- С това съм напълно съгласен…

- Тогава защо бездействаме?

- А какво предлагате? Дайте си предложенията и ще решаваме…

Защо заех пасивна позиция, знаейки още от самото начало, че трябва да бъде комплекс, единен съюз от училища, а не просто сбор? Необходимо бе, нуждата от училище-комплекс да се осъзнае от всички педагози. Когато това стана очевидно за всички, ние събрахме нашия пръв общ педагогически съвет. Той прие решение за обединяването на всички училища и клубове в единен съюз, (нарекохме го с оглед на бъдещето училище-комплекс), за създаването на съвет на директорите, за обединението на всички обществени организации, за единно планиране на учебно-възпитателната работа на колектива. Председател на съвета на директорите на училището-комплекс назначиха мен.



Постепенно бе изработен годишния план на съвместната ни работа, отрегулирано бе разписанието на заниманията в школите, клубовете, кръжоците, отделихме специални дни и часове за общи събрания на педагозите и учащите се. Съвета на директорите наскоро след влизането в него на секретаря на партийната организация, председателя на местния комитет, секретаря на учителския и ученическия комитет на комсомола, старшия ръководител, председателя на съвета на дружините, председателя на съвета на командирите бе преобразуван в съвет на училището-комплекс. Той се занимаваше с въпросите на планирането, осъществяваше ръководството на текущата работа, регулярно изслушваше отчетите на ръководителите на всички учебно-възпитателни подразделения, кръжоци и секции. Един път седмично, в петък, в седем часа сутринта в кабинета на председателя на съвета, т.е. директора на училището-комплекс, се събираше съвета да обсъди плана за работа за следващата седмица. Тези заседания ни помагаха оперативно да решаваме текущите проблеми, да внасяме корекции в по-рано набелязаните планове. В центъра на вниманието на съвета, винаги бе главното, възлово събитие за изминалата седмица, в което вземаше участие всички учебно-възпитателни подразделения на комплекса. Съвета заседаваше един час. Това време напълно стигаше за анализа на дейността на всяко едно звено и като цяло на училището-комплекс, и за това, да обсъди и приеме плана за предстоящата седмица. За да могат заседанията да преминават стегнато и с най-голяма полза, ние разработихме план-съдържание на отчета:

  1. Какво свърши ръководения от вас колектив за изминалата седмица?

  2. Какво не е свършено и защо?

  3. Трудности, проблеми, с които се сблъскахте в работата; пътища за тяхното преодоляване.

  4. Вашите предложения, забележки, молби, пожелания към целия съвет или към отделни негови членове.

  5. Разкажете за вашите планове за предстоящата седмица.

  6. Какво можете да кажете за цялостната работа на комплекса? (за изминалата седмица, за следващата седмица)?

За всички изказвания, включително и спорните въпроси, се даваше не повече от 3 минути. За обсъждането на плана на предстоящата работа, включително и обсъждането на “главното събитие на седмицата”, се даваше 20 минути. Такова събитие можеше да бъде трудово мероприятие, вечер на отдиха, дискусия, спортен празник, поход, събрание, сбор, открит урок, концерт, олимпиада и т.н. Неговия организатор с групата отговорни деца или педагози предварително подготвяха сценарий. Особено внимание на планирането се отделяше на това, в което участва голяма част от колектива на училището. Ежеседмичния анализ на дейността на всяко звено на училището-комплекс ни помагаше да държим в полезрението си цялата система на учебно-възпитателната работа, по дълбоко да вникваме в проблемите, оперативно и ефективно да ги решаваме. Съвета на училището стана пълномощен орган за колективно ръководство, на комплекса, помагаше по-разумно и ефективно да използваме възможностите на нашия съюз. Така вече от втората половина на първия срок на 1975/76 учебна година, по решение на съвета, бе въведен между вторите и трети часове за учащите се четвърти – шести клас и между третия и четвъртия за седми – девети клас, така наречения свободен час за занимания по интереси. “Свободния час”, независимо от всички трудности по неговата организация, имаше положително значение за развитието и установяването на нашия комплекс. В “свободния час” всеки ученик бе длъжен обезателно, в зависимост от неговите наклонности и желания, да се занимава в специална школа, секция или кръжок. Този, който не се е самоопределил, ние търпеливо му помагахме да намери “своето призвание”. Но понякога децата го подсказваха сами, предлагайки да се създаде нов кръжок или нов клас в тази или онази школа. Така в клуба на младите техници се създаде кръжок на картингистите, в музикалната школа – клас по китара и кръжок естраден ансамбъл, в хореографическата – клас по съвременни бални танци, в спортната – секции по баскетбол, волейбол и лека атлетика. Чрез съвета на училището успяхме по-рационално да разпределим задълженията на директорите, да избягваме дублирането на ръководството в комплекса. Специалистите, влизащи в състава на съвета, отговаряха за работата не само на своето училище, но и за другите. Така директорът на спортното училище отговаряше за спортно-масовата работа, за качеството на преподаване на уроците по физическо, за цялата постановка на физическото възпитание в комплекса. Директорът на музикалното училище ръководеше цялата система на музикалното възпитание и в музикалното, и в общообразователното, и в хореографското, включително и за музикалното оформление на междучасията, утринната гимнастика, сборовете, вечеринките, спортните състезания, концертите. Директорът на клуба на младите техници носеше отговорност за изправното състояние на техническите средства в кабинетите, отговаряше за работата на радиовъзела, техническото обезпечаване на всички мероприятия.

Коловоз. Трудно привикваха учителите към новите условия на работа. Своето влияние оказваше навика за обособеност. Не беше леко на учителите от общообразователното училище да отвикват от монополното владеене на времето на своите ученици. Новите условия изискваха по-голяма гъвкавост, мобилност и синхронизация. Училището-комплекс учеше на сериозно, с мисъл планиране, не прощаваше неорганизираността нито на директора, нито на учителя, нито на ученика.

Не по-малко затруднения изпитваха и педагозите от специалните школи. Преди ориентирани за работа със специално надарени, избрани след конкурс, сега бяха принудени да работят с всички желаещи. Методиката разработена за “готовия материал”, се нуждаеше от решително преработване. “Материала” трябваше търпеливо и грамотно да се отгледа. Трябва да бъдеш не просто преподавател: можеш ли – учи се; не можеш ли – довиждане, а учител в истинския смисъл на думата. А това изискваше голямо майсторство, задълбочени познания по педагогика, психология, физиология.

Един специалист–балетмайстор, опитен специалист, лауреат на републикански конкурс, привикнал да работи с подбрани, с такива, в които има естествена грация, вродено чувство за ритъм, изразителност и гъвкавост на движенията, още от самото начало категорично заяви:



  • Аз ще работя само с танцов състав, в който, може би, ще успеем да наберем дванадесет човека от всички училища. А ако не успеем да наберем, ще се наложи да се търси по района, а може би и по областта…

  • А останалите? Какво ще правим с тези, които също искат да бъдат красиви, стройни?..

Балетмайсторът сви рамене и пренебрежително подхвърли: “Кои? Децата на доячките и трактористите, които по земята не могат да ходят?! Хореографията е предмет особен. Това не ви е математика, на която може да се учат всички. Хореографията – е изкуство за избрани, за тези, които имат талант, разбирате ли, талант за танц…”

Моите доводи за това, че талантът се развива, ако обучението се строи, основавайки го на обективните закони на психофизиологическото развитие, не подействаха. Балетмайсторът се съгласи отначало да поработи с нашите деца, но точно след година си замина. На прощаване, горещо доказваше: “Вашият комплекс – това е ваше лично заблуждение, с което сте заразили некомпетентните. Вас ви чака провал в бъдеще, катастрофа! Сълзите на разочарование за тези, които сте обнадеждили, на когото сте внушили предателската мисъл за всесилието на неговата природа”.

Нашия спор по-късно ще разреши крехка девойка, не притежаваща специално хореографско образование – Олга Фьодоровна Коновалова. Под нейното ръководство разцъфна народната хореография в Ясни Зори. А танцовия ансамбъл от “обикновени” девойки и младежи, дъщери и синове на “обикновени” доячки и трактористи, ще стане един от водещите колективи в Белгородска област, завоювайки не един път на областни и районни прегледи и конкурси висшето звание лауреат. По късно ще възникнат нови ансамбли – “Сударушка”, “Капчици”, а след тях още и още. В какво е секрета? В таланта на Коновалова? Безспорно. В огромния талант на тази млада учителка, която не се умори да вярва в силите на своите ученици, в нейната способност да забележи и най-малкия успех, всяко движение към съвършенството, в нейното вдъхновение, в доброто й сърце. А преди всичко в това, че тя е истински учител.

Стереотипната представа за това, как трябва да се “отглеждат специалисти”, се оказа най-коварния враг. Трудно бе да се излезе от отъпкания коловоз дори на начинаещите в педагогическата работа. Помня нашите дълги спорове с младите педагози – акордеонисти и пианисти, които завършили току що музикалното училище, дойдоха при нас на работа. Причина за спора бе подбора на учениците в музикалното училище. В какво беше проблема? Та нали те с такъв възторг “са се записали в музикалното”. Съдейки по своя опит от работата ми в Кизляр, аз предполагах каква е причината, но за пълната ми увереност помолих намислилите да учат музика деца, да ми донесат своите тетрадки. И ето какво видях:

“17.09. Полка – да се разучи за две ръце, да се чете на глас. Да се свири с правилните пръсти. Да се научи етюда.

18.09. Полка – двата реда да се изпълнят заедно, да се свири с две ръце, останалото отделно за всяка ръка. Етюда – два реда наизуст.

21.09. Полка – половината наизуст. Четири такта с две ръце едновременно, останалото отделно за всяка ръка. Етюда – да се учи внимателно.

25.09. Полка…Етюд…

2.10. Полка…Етюд…

9.10. Етюд… Полка… Сонатината – да се научи с правилните пръсти.

12.10. Полка – да се работи над трудните места. Етюда – за изпитване. Сонатината – 8 такта с две ръце, останалото отделно за всяка ръка”.

И така до 23 октомври. Откъде ще има успехи ученика, ако дълбае едно и също от ден в ден до затъпяване? Другари родители! Ако вашето дете учи “музика” по подобен начин, и ако вие не преследвате целта да възпитате в него безкрайно отвращение към това най-велико изкуство, незабавно го преместете при друг педагог. А ако и той го учи по същия начин, зарежете идеята си, докато не е късно. По-добре да слуша славеите в гората и щуреца на ливадата… Музикалността се развива преди всичко от богатството и разнообразието на впечатленията, и да се работи над пиесата може дотогава, докато тя предизвиква удоволствие. Много е важно именно при първото запознаване с произведението, в периода на най-яркото възприемане, а значи и при най-ефективното запомняне, трябва да се свири веднага вярно, за да не се превръща обучението по музика във вечно преповтаряне, в мъчителна работа над грешките. Но най-важното е – да не вървите по отъпканите коловози, трябва смело да се търсят активни форми на работа, действаща методика.

Да се мисли и да се търси, да се търси и да се мисли, как да се повиши ефективността на педагогическите усилия – такава постепенно ставаше позицията на учителя, независимо от неговата специалност. Единното ръководство на комплекса, единният педагогически съвет, партийната, профсъюзна и комсомолска организации, единното планиране и режим на работа ни помогнаха да се справим с хаоса, неразбирателството, объркването в дейността ни. Образуването на съюз от училища, отвори възможността за създаването на единно училище за всестранно развитие на всеки ученик. И първия й кълн стана експерименталния първи клас на Клавдия Петровна Никиташева.

Никиташева. Клавдия Петровна Никиташева бе първата учителка на нашия първи експериментален клас.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница