Увод Третият сектор в България: проблеми на развитието (1990-2001) Развитие на организациите от третия сектор



страница9/12
Дата18.11.2017
Размер1.04 Mb.
Размер1.04 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

4. 3. Влияние на чуждестранната помощ върху третия сектор (практически резултати).

Вече бе посочено, че влиянието на чуждестранната помощ бе решаващо за развитието на третия сектор в България като цяло. За правилната оценка на това влияние е важно да се съсредоточим върху проблемите, свързани с чуждото финансиране. Те не са малко и трябва да бъдат посочени, тъй като представляват основния източник за поука на принципа на проби и грешки.


Влиянието на чуждестранната помощ може да се проследи на различни равнища. Тук не се интересуваме от епизодични явления и факти. Не засягаме и аспектите на обществения образ на НПО като “спонсорирани от чужбина”. Критичната оценка на влиянието на чуждестранната помощ засяга самите цели и водещи принципи на тази помощ, извлечени в четири групи въз основа на натрупания български опит.
4. 3. 1. “Подкрепа за развитието на гражданския сектор”
Както вече бе посочено, за годините след появата на първите НПО в България третият сектор претърпя сериозно и видимо развитие. Той вече включва няколко хиляди организации, би могъл да отчете хиляди изпълнени проекти, изследвания, публикации, семинари и пр. Налице са и вътрешна информационна мрежа, центрове за информация и ресурси, български grant-giving НПО и т. н. Без съмнение нарасна потенциалът на общността като цяло да усвоява по-ефективно помощите, отпускани от чуждестранни дарители; нарасна и практическият опит на българските организации.
От друга страна, сред българските НПО е утвърдено разбирането, че за трайни и добре очертани резултати е необходима дългосрочна подкрепа. Тя не би могла да бъде оказвана на всички организации, нито дори на много организации. И, изправени пред необходимостта от постоянно набиране на средства, българските НПО развиха “всеядност”, ангажирайки се с всевъзможни, т. е. твърде разнообразни проекти. Като резултат от това се губят възможностите (и стремежът) на НПО да формулират приоритети, да създават и следват свои собствени стратегически цели. (Защото самата операция е безсмислена, ако остане на хартия; тя остава само на хартия, ако не бъде подкрепена финансово. В архивите на международни организации вероятно има доста формуляри с попълнена от български НПО графа “Планиране на дейност”. Не един подобен текст има трогателния характер на художествена литература или направо на научна фантастика).
Нарастващата бюрократизация на процедурите (документация, апликационни документи, отчетност, счетоводство, логически матрици и пр.) разви в българските НПО и чисто бюрократични специфични умения и техники. Не са рядкост случаите, когато зад многостранични описания на изпълнени дейности и постигнати резултати стоят крайно скромни постижения. Всичко това от своя страна породи реалната опасност смислени и стойностни идеи да остават нереализирани поради липса на умения те да бъдат представени в адекватен проектен вид. Тези предложения са удавени в поток от добре оформени проектни предложения, с добър външен вид като стилистика и съобразяване с изискванията на дарителя. Бюрократизиране от подобен характер е крайно вредно (макар и предизвикано от обективни предпоставки): то просто заличава разликата между държавния и третия сектор; така НПО губят основни предимства като гъвкавост, ефективност, бързина, съкратено разстояние между идеята и резултата.

4. 3. 2. “Устойчивост” (Sustainability)


Като правило всички програми, предоставящи средства на третия сектор в България, независимо от специфичните си приоритети, имат за цел да насърчават развитието на независими и самоиздържащи се местни организации, т. е. самостоятелни организации, обхващащи цялото общество в страната. В тази цел има много идеалистични схващания за бъдещето.
Чуждестранните дарители работят по много програми, осъществявани в най-разнообразни условия. Тези условия се променят бързо, особено в страни, преживяващи преход от един модел към друг. Мащабите на действие обаче са в състояние да “изравнят” страните от Балканския регион, бившия Съветски съюз и Монголия. От гледна точка на не един грантодател всички тези страни попадат в една категория. В подобни условия негативите са лесно предвидими: приоритети, цели и практики се налагат “отгоре” – според схващането, че опитът на дарителя, придобит в едни условия, е пряко приложим и в нова среда.
Като резултат се появяват невероятни конструкции за обмяна на “опит”, огромно разминаване между местни нужди и готовност за разпознаване на тези нужди от страна на дарителя; дарителско пренебрежение към безкрайните специфики на малки държавици с богат политически спектър и вътрешно разделение. Дарителят по правило иска да намери мястото на локалните проблеми в общата схема на глобалните си интереси, цели и задачи. Той има това право, но за постигането на подобна цел в много случаи не са отделени нито достатъчно ресурси, нито достатъчно хора, нито достатъчно внимание.
Разрешаването на тези предизвикателства е от жизненоважно значение за ефективността на програмите за отпускане на помощи. Проблемът е осъзнат, но решението му е далече. (Един от интелигентните чиновници в OSI-Будапеща призна в частен разговор, че често се чувства като даряващ обувки на всички нуждаещи се – но всички обувки, с които разполага, са само един номер.)

4. 3. 3. “Обмяна на опит”


Този принцип може да се обясни като “преливане на опит” от страни с по-високо развито гражданско общество към “останалите”. По-голямата част от постсъветското пространство попадна в категорията, по-късно наречена с евфемистичното “emerging democracies” – нововъзникващи демокрации. Към тези “нововъзникващи демокрации” (термин без никакви количествени или качествени параметри) се прилагаха същите подходи, както и към т. нар. “развиващи се страни”.
От гледна точка на горния принцип (“обмяна на опит”) така се оформя огромна група държави с “по-ниско развито гражданско общество” в сравнение със западните демокрации. Поради отсъствието на местни традиции и неразвити възможности за самоорганизация в страните от Източна Европа, повечето програми за отпускане на помощи бяха разработени от западни НПО - натрупали опит в прилагането на такива програми не в посткомунистическите европейски страни (“нововъзникващите демокрации”), а по правило в развиващи се страни.
Дарителите са склонни да се придържат към онова, което е доказало своята ефективност другаде (в Индия, Танзания, Того, Южноафрканската република) и се изкушават да изпробват и да демонстрират най-добрите модели, или да повторят най-добрите практики, прилагани вече в друга среда. Това изкушение засяга цялостния вид и цел на програмата, основните насоки и приоритети, начина за измерване на коефициента на полезно действие. Дори кадровата политика на грантодателя. (Отговорникът за Източна Европа на крупна немска фондация получи следващ мандат в Далечния Изток).
Така редица от ранните инициативи на третия сектор в България са белязани от характерния за чуждите спонсори подход, с който те се стремят да покажат как всъщност стават нещата. Повечето изследвания, конференции, обучения и пр. често бяха организирани и ръководени изцяло от западни експерти. Немалък процент от помощта отиваше за преоткриване на колелото. (Драстични примери имаше в опита на западни експерти да разясняват елементите на предизборна кампания). Подходът не е изживян напълно и до днес. В продължение на една година българска НПО се опитваше да убеждава датски грантодател, че балканските държави могат да се поучат една от друга в начина, по който техните медии отразяват междуетническите отношения, създават етническа нетърпимост и произвеждат стереотипи. “Насрещната” логика непоколебимо защитаваше тезата, че само датски журналист може да осигури подобен опит и пример за подражание.
В немалко случаи господстващото разпределение на ролите бе следното: западните експерти (чиито разходи поглъщаха основна част от бюджета на проекта) споделят "правилни" мисли с пасивна аудитория, която освен това се предполагаше, че се нуждае от насочване и ръководство.
Първоначалната надзирателска роля на Запада започна да избледнява с нарастване на капацитета вътре в страната и засилване на тенденцията за по-широко включване на местните хора в по-активни връзки със западните дарители и НПО. Описаните по-горе тенденции обаче продължават да съществуват. Тяхната вреда не е толкова в начина, по който дарителят осигурява връщане на средства в страната си (това е негово право). По-голямата вреда е в психологическата реакция на “дарените” - пасивен конформизъм и имитация на възторг от приноса на даден проект, както и обща негативна реакция към “несправедливо” предоставени средства с драстично бюджетно несъответствие на възнагражденията за една и съща работа – на местен и на западен експерт. Предстои да се направи много в търсене на активен диалог и по-добри връзки с дарителите за актуализиране на техните програми, съобразно динамиката на средата вътре в България.
Познанията и обменът на опит за направеното в други страни определено са важни за българските НПО. Но сляпото и безкритично копиране на модели е в състояние да донесе дългосрочни вреди за целия трети сектор в България. Най-малкото, това прави невъзможно създаването на добра стратегия за българския трети сектор, за развитие на местните НПО.
4. 3. 4. “Дарителят знае най-добре”
Целите и водещите принципи на външната помощ са изцяло приоритет на дарителя. Те често са критично възприемани от местната общност на НПО, тъй като се разминават с нейните представи. В началния етап от развитието на третия сектор в България например бе очевидно свръхвниманието към определени области (като защита на човешките права), за сметка на други като борба с бедността.
Много малко дарители позволяват активно външно участие в работата на дарителските организации при определянето на приоритети и цели, при извършването на анализи, при съставянето на програми. Като резултат общността на българските НПО получава вече разработена концепция за дарителска програма, със съответните срокове, обеми и специфични изисквания. (Напр. да се работи в сътрудничество с правителството; да се предлагат проекти с участието на три страни от региона и една страна-членка на ЕС и пр.) Както концепцията, така и изискванията не са съгласувани с местната общност на НПО, макар че подобно съгласуване би могло да повиши ефективността на програмата и дори да я икономизира. А докато спонсорите продължават да разчитат само на себе си (т. е. продължават да определят приоритетите по отношение на България без да поддържат диалог с местни НПО), нито те, нито третият сектор в България могат да възприемат гъвкава политика. Това от своя страна безусловно намалява коефициента на полезно действие на отпусканата помощ и забавя постигането на целите, за които се предоставя помощта.
Категорично може да се твърди, че дарителите реагират по-бавно от местните НПО на промените в местните условия. Това не само би могло да се предвиди (от чисто теоретична гледна точка). Това е извод от практически опит, от хрониката на развитието на третия сектор в България.
Извън проблемите, свързани с тези най-общи цели и принципи на чуждестранната помощ, съществуват още няколко по-частни противоречиви аспекта в ролята на чуждата помощ за българския трети сектор. Те ще бъдат разгледани накратко, с акцент върху техния конфликтен потенциал. (Подход, който изглежда най-добър за извличане на поуки).

4. 3. 5. Времеви мащаб на задачите.


Много от чуждите спонсори започнаха дейността си в България с представата, че посткомунистическите страни ще се "нормализират" в рамките на няколко години. Доста по-късно стана ясно, че за държави като България (по редица причини) ще са необходими десетилетия, за да постигнат целите на прехода. Ако дарители и дарени установят стратегическо партньорство помежду си, ще се изправят пред предизвикателството да работят в рамките на този времеви мащаб и да насочват ресурсите така, че да могат най-успешно да насърчават дългосрочното развитие на местния капацитет.
От друга страна, дарителите по правило искат да виждат постигнати успехи, за да подкрепят продължаването на политиката за отпускане на помощи. (Критично настроеното обществено мнение в родината на дарителите – също.) Следствието е известно на всяка българска НПО с достатъчен опит - постоянно и настоятелно се изискват видими, практически, бързи резултати. Графата “Очаквани резултати” в апликационните форми все по-настойчиво изисква количествено измерване на резултатите. (За стратегически ориентирани проекти, за целеви групи като “общественото мнение като цяло”, медиите, политическите елити и пр. измерването на “ефекта” в мерни единици е задача на ръба на абсурда.) Затова от изключително значение за третия сектор в България е да намери точката на равновесие между лесните за постигане в кратък срок видими резултати и постигането на резултати, които биха могли да окажат влияние върху промените с траен характер, свързани с прехода като цяло.
Задачата е трудна, но не е невъзможна. Фондация “Фридрих Науман” и Американският еврейски комитет в САЩ работят по програма за промяна на обществените нагласи към еврейското малцинство с времеви хоризонт 50 години. Както бе обяснено на един семинар в рамките на тази програма, условието е “да има достатъчно хора, заинтересувани от мислене в категориите на такъв времеви хоризонт”.

4. 3. 6. Качество и количество


В дарителската политика към България (и към НПО, и към държавния сектор) определено доминира предпочитанието към количеството при съставяне на дарителските програми. Мярка за успеха е броят на поставените цели и на решените проблеми за времето на изпълнение на проекта. Въпросът бе засегнат в горния параграф - унифицираните (по правило чужди) критерии често залагат необходимост от числово измерване на резултатите. Страната страда от ограничените възможности и дори от липсата на възможности да се прецени дълготрайното въздействие на една програма или обучение.
Измерването на качеството на въздействието е многократно по-трудно и затова дарителите гледат с подозрение на обещания за качествени промени. Количествени промени се измерват много по-лесно (и се отчитат по-лесно). На практика тук проблемът е как да бъдат интегрирани два подхода от различен характер и тук е очевидна връзката с разгледания по-горе проблем за времевия хоризонт. Ако едногодишен проект обещава да реши проблемите на 150 безработни, гарантира ли той трайно решение на проблемите (извън времевия хоризонт от една година)?
И тук решението е практически невъзможно без стратегическо партньорство между дарителите и получателите на техните средства в България.

4. 3. 7. Обеми на даренията


Проблемът с обемите на дарените суми е силно противоречив, тъй като българската практика доведе до разнопосочни ефекти. В сравнение със страните от централна Европа (Унгария, Чехия, Полша), дарителската политика към България се характеризираше с липсата на широкомащабни помощи и с предпочитания към отпускане на малки суми. От една страна, това пречеше за постигането на целите, от друга - това фактически се оказа от полза за самия трети сектор, тъй като насърчи естествените пътища за разрастване на сектора. Малки, но обещаващи инициативи, започващи почти от нищото, без достъп до институционална подкрепа и оцеляващи благодарение на скромни помощи, разгърнаха своите възможности, борейки се за оцеляване в трудните условия.
Негативите изглеждат повече. С малки суми бе поставено началото на обещаващи инициативи, които изчезнаха поради липса на последващо финансиране и контакти с чуждестранните източници на средства. Практиката на “малки обеми” създаде високо конкурентна среда, в която оцеляват само на изобретателни, динамични и гъвкави НПО. От друга страна, тази практика често подкопаваше стратегическата представа на организацията за общия дневен ред на прехода, унищожаваше дългосрочни визии. Тази практика наруши профилирането на много организации – те се ориентираха “по посока на вятъра”, готови да предлагат правозащитни, екологични, медийни, социални, междуетнически проекти в зависимост от поредния “Call for proposals”. В тези НПО се възпитават “експерти по всичко”, майстори на формалния отчет и силно конформистки настроени.

4. 3. 8. Човешки ресурси


“Неправителствени експерти” е силно подвижна категория, използвана в различен контекст – тук става дума само за проблема за кадрово осигуряване на третия сектор като резултат от чуждата финансова помощ.
Обучението на кадри бе основен приоритет на много донорски програми през изминалите години. Благодарение на тази помощ третият сектор има персоналния капацитет и – вече - дори възможности за износ на експертиза по схемата "обучаване на обучители". Благодарение на взаимно допълващи се фактори (1. Дългогодишна донорска практика; 2. Обучение в чужбина; 3. Програми за обучение в България; 4. Местен опит) българският трети сектор би трябвало да е решил кадровия си дефицит.
Проблемите възникват в съотношението на изброените в горните скоби фактори. Това съотношение показва съществен дисбаланс в ущърб на местния практически опит. Младеж на 27-28 години, изкарал курс за лидери на НПО в САЩ и овладял английски език, изглежда по-голям експерт в очите на донора в сравнение с 40-годишен човек с 8-10-годишен опит в тежките условия на българския трети сектор, но неучаствал в обучителни курсове и програми и с посредствен английски.
Глобален проблем се очертава и при оценката на кадровия потенциал по принцип. Когато по-горе се твърди, че българският трети сектор би трябвало да е решил кадровия си дефицит, това твърдение се отнася за кадри, запознати с практиките, възможностите, спецификите и проблемите на управлението на третия сектор (предимно в чужбина). За ефективна дейност и управление на третия сектор са необходими кадри с познания върху българското законодателство, счетоводство, бизнес-култура и бизнес-практики. Това далеч не е постигнато и ако кадри с подобни възможности съществуват, те са продукт повече на самообразование и експериментален опит на проби и грешки.

4. 3. 9. Правителството и чуждата помощ


Проблемът, за който става дума, е свързан с факта, че държавата (правителството и неговите подразделения) са крупен получател на помощи. Години наред много висок процент от чуждите помощи отиват в държавния сектор (според някои изследвания – 80-90% от общите дарителски суми в мащабите на страната). Тази практика продължаваше през всички години на прехода - въпреки теоретичните разработки за нуждата от подкрепа на третия сектор. И въпреки многократно доказвания факт, че държавните и правителствените институции са по-нискоефективни, в много случаи са некомпетентни, често не използват помощите в пълна степен, не ги оползотворяват по най-добрия начин, или направо злоупотребяват с тях.
Тази констатация не изразява активистка позиция, а обективно състояние на нещата. Обективността налага да се уточни, че усвояването на чуждестранната помощ по ефективен начин от едно правителство зависи от качеството на самото правителство. (Факт, доказан от опита не само в посткомунистическите страни в Централна Европа, но и в други региони на света).
Това означава, че не се отправят безпочвени обвинения към правителствената бюрокрация. Просто едно качествено правителство с качествена администрация вършат по-добре всяка работа – вкл. и усвояване на дарителски помощи. В българските условия “подобряването на качеството” при усвояване на чуждите помощи е свързано с цяла серия дейности, в които общността на НПО може и трябва да участва. (Реформиране на дарителските усилия; добър предварителен подбор на проектите и областите, в които се насочват помощите, предоставяни на правителството; сътрудничество между правителството и местните НПО; ефективен контрол върху използването на помощите - както от общността на НПО, така и на медиите и пр.)
Ако правителството и администрацията отказват (открито или прикрито) на НПО участие в тези дейности, тогава разполагаме със сигурно доказателство за некачествено правителство и администрация.
Както във всички случаи, когато става въпрос за пари и интереси, съществуващите заплахи трябва да се преценяват и отстраняват с общи усилия на грантодателя, правителството и общността на НПО. (Например, ако дарителите включат разпоредби държавните институции да работят задължително в сътрудничество с НПО и медиите, за да се осигури ефективност и прозрачност. Но ответната реакция може да се изрази в създаване на “GoNGO” и изискването да бъде заобикаляно. Освен това, съществува опасност от формирането на слой професионална “бюрокрация на НПО" и свързване на финансови интереси между държавната бюрокрация и отделна група НПО.)
Основният извод тук засяга не толкова препоръки към чуждите грантодатели, а общността на НПО в отношението към чуждите помощи, отпускани на държавата. Това отношение трябва да бъде достатъчно реалистично, достатъчно освободено от завист, корист и пристрастия, за да позволи оказване на съдействие и контрол върху използването на чуждестранната помощ.

4. 3. 10. Международни мрежи (“Networking”)


Част от проблемите и негативите на чуждестранната помощ, изброени по-горе, бяха отчетени от донорите. През 1994-1998 вече стана видимо основно противоречие: между местните специфики и изисквания - от една страна, и опита да се постигнат общи резултати в различни страни - от друга. Лечението на този проблем (тъй като решение не бе намерено) бе потърсено в опита да се спонсорира международно сътрудничество между НПО от различни държави. Това изведе на преден план концепцията за работа в мрежа (networking). Тази концепция изглеждаше много примамлива в средите на донорите, защото предполагаше възможност на различните “разлики” да бъдат преодолени от самите “различаващи се” чрез сътрудничество.
Концепцията изглеждаше истинска находка, тъй като се крепи върху изкуствена логика: самите НПО в различните държави от даден регион сами ще изравнят разликите помежду си чрез сътрудничество, обмяна на опит, модели и практики. Изкуственият характер на тази логика се състои във факта, че една единствена схема бе призвана да реши всички проблеми: неравномерното развитие; сериозните разлики в равнището на демокрация на отделните общества; съществено разминаващите се обществени приоритети; разликите в жизнения стандарт; разликите в степента на развитие на третия сектор и дори разликите в обема външна помощ. Не разполагаме с документи, концептуализиращи тази идея, но от наблюдения и опит донорските схващания могат да се изведат по косвен път. Донорите очевидно предполагаха, че работа в мрежа (сътрудничество по общи проекти) на НПО може да помогне за постигане на общи цели в различни общества. В мрежа трябваше да работят НПО от общества със съществено различен дневен ред (докато Унгария се подготвяше за влизане в НАТО, основен въпрос в Албания бе оцеляването на държавността, в България – изходът от финансовата катастрофа, в Югославия - безпътицата под управлението на Милошевич).
Като всяка изкуствена схема, прилагана по универсален начин, работата в мрежа бързо се изроди във форма без съдържание. И най-добрият антибиотик не лекува всички болести, а на мрежите бе отредена сякаш точно тази роля. “Мрежите” излязоха на мода, тъй като можеха да получат финансиране. Те се превърнаха в лозунг, парола и “buzz word” за политиката на набиране на средства. В резултат се нароиха регионални “мрежи”, обединяващи различни НПО на тематичен или друг принцип, чиято дейност се изчерпваше с международни срещи и отчети. В тези “мрежи” много бързо се пренесоха разделителните черти и противоречия, характерни за държавите. Разходите за поддържане на подобни “мрежи” многократно надхвърлят резултатите (ако изобщо има такива). Редица български НПО участват в подобни “мрежи” и имат опит в тяхната работа.
В Балканския регион на “мрежите” се възлагаше и задачата да допринесат за разрешаване на разнообразните противоречия и конфликти в региона. Като изключим взаимното опознаване, много малко подобни “мрежи” могат да се похвалят със сериозни резултати. Въпреки всичко това обаче, работата в мрежа може да постигне резултати, ако бъде организирана по подходящ начин. Има поне един регионален проект, по който НПО от различни държави произвеждаха ежемесечно съпоставим продукт в продължение на години; организираха работата си по консенсусно приети правила; поддържаха постоянна връзка помежду си и, следователно, биха могли да твърдят с някакво основание, че “работят в мрежа”. (Проектът на Асоциация АКСЕС Balkan Neighbours).
С други думи, опитът на работа в мрежа не показва безсмислието на самата схема, а необходимостта от сериозно осмисляне на ползите, които предлага възможността за работа в мрежа. Тези ползи не са малко, като се започне от удобството да се ползва опит от първа ръка, през колективната експертиза, до перспективата за формиране на общи регионални стратегии (въз основа на най-малкото общо кратно от всички представени позиции или въз основа на консенсусен модел).




Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница