Вампирът Виторио „Пленителна история



страница1/17
Дата03.04.2017
Размер2.24 Mb.
Размер2.24 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17

[Kodirane UTF-8]

Ан Райс


Вампирът Виторио

„Пленителна история.

За пореден път потвърждава титлата на Райс като кралица на историите за вампири.“

The Denver Post

„Райс възкресява богатия свят на Ренесанса. Описанията на тримата ангели са акцентът в тази част от «Нови разкази за вампирите». Райс предава великолепно контраста между изтерзаните души на вампирите и неопетнената красота на ангелите.“

Tampa Tribune & Times

„Напрегнат, великолепно замислен сюжет, наситен с множество образи и интригуваща история — сюжет, който примамва читателя в света на Виторио, точно както самият Виторио е съблазнен от царството на Безсмъртните. За пореден път Райс ни кара да погледнем на света през очите на вампира. «Вампирът Виторио» е едновременно моралистична пиеса, както и вампирска чувствена версия на «Ромео и Жулиета».“

Freelance Star (Fredericksburg, VA)

„Стегнато изложен кратък разказ, наситен с удоволствия, сред които не на последно място е способността му да пренесе читателя в друга епоха и друго място, обитавани от ангели и демони, светлина и тъмнина. Райс е в стихията си, когато пише за исторически период, който обича, а очевидно Ренесансът е скъп на сърцето й. Политическите интриги около конфликта между Флоренция и Милано, прочутите протекции и сложната политика на Медичите, скандалният живот и божествено изкуство на Фра Филипо Липи, великолепието на доминиканския манастир на Микелоцо в «Сан Марко» — всичко това е описано ярко и подробно.“

New Orleans Times-Picayune

Посвещение от Ан Райс

Този роман се посвещава на Стан, Кристофър, Мишел и Хауърд; на Росарио и Натрие; на Памела и Илейн, и на Николо.

ГЛАВА 1

КОЙ СЪМ АЗ, ЗАЩО ПИША И КАКВО ПРЕДСТОИ



Когато бях малък, сънувах ужасен сън. Сънувах, че държа в ръцете си отрязаните глави на по-малките си брат и сестра. Те бяха все така живи и безмълвни, с големи примигващи очи и зачервени бузи, а аз бях толкова ужасен, че не можех да промълвя и дума, подобно на тях самите.

Този сън се сбъдна.

Но никой няма да плаче за тях или за мен. Погребани са безименни под пет изминали столетия.

Аз съм вампир.

Името ми е Виторио и в момента пиша това в най-високата кула на разрушения замък на върха на планината, където съм се родил — в най-северната част на Тоскана, най-красивото кътче в самото сърце на Италия.

По всеобщо мнение аз съм забележителен вампир, притежаващ голяма власт, тъй като съм живял петстотин години след славните времена на Козимо де Медичи, и дори ангелите ще потвърдят моята сила, ако успеете да ги накарате да говорят. Проявете предпазливост по този въпрос.

Само че аз нямам нищо общо със „Сборището на словоохотливите“ — онази група странни романтични вампири, обитаващи града в южната част на Новия свят, Ню Орлиънс. Те вече са ви обсипали с толкова много хроники и разкази.

Не зная нищо за онези герои от зловещи събития, маскирани като художествена проза. Не зная нищо за техния примамлив рай сред блатата на Луизиана. На тези страници няма да откриете нови сведения за тях, а отсега нататък дори няма и да ги споменавам.

При все това те ме предизвикаха да напиша историята на своя произход — легендата на моето сътворение — и да изложа този епизод от живота си под формата на книга, която да представя пред широкия свят, така да се каже. Там тя би могла да попадне в случаен или преднамерен контакт с техните красиво издадени томове.

Столетията на вампирски живот прекарах в интелектуално и бдително бродене и учение, без да предизвиквам и най-малката опасност от страна на своя вид, и без да събуждам тяхното знание или подозрения.

Но това няма да бъде разказ за моите приключения.

Това, както казах, ще бъде историята на моя произход. Смятам, че в себе си тая откровения, които ще ви се сторят много оригинални. Вероятно, когато книгата ми бъде завършена и вече не ми принадлежи, ще поема своя път и ще се превърна в герой от този грандиозен roman-fleuve*, започнат от останалите вампири в Сан Франциско или Ню Орлиънс. Засега не мога да бъда сигурен, нито да се вълнувам от това.

[* Роман-поредица, фр. ез. — Бел.пр.]

Докато прекарвам спокойните си нощи тук, сред обраслите камъни на мястото, където бях толкова щастлив като дете, чиито зидове сега са порутени и обезформени, между трънливите къпинови храсти и благоуханни избуяли гори от дъб и кестен, се чувствам принуден да опиша онова, което ме сполетя, защото участта ми изглежда е била много по-различна от тази на всеки друг вампир.

Не винаги се подвизавам на това място.

Напротив, по-голямата част от времето си прекарвам в града, който за мен е кралица на всички градове — Флоренция, която обикнах в първия миг, щом я видях с детските си очи в годините, когато Козимо Старият управляваше лично своята могъща банка „Медичи“, макар да беше най-богатият човек в Европа.

В дома на Козимо де Медичи живееше великият скулптор Донатело, който ваеше фигури от мрамор и бронз, както и мнозина художници и поети, автори на магически произведения и творци на музика. Великият Брунелески, изработил купола на най-голямата църква във Флоренция, строеше още една катедрала за Козимо в онези дни, а Микелоцо не само реставрираше манастира „Сан Марко“, но и започваше изграждането на двореца на Козимо, който един ден щеше да стане известен в целия свят като Палацо Векио. Заради Козимо хората обикаляха цяла Европа, ровейки се из отдавна забравени прашни библиотеки в търсене на гръцките и римските класици, които неговите учени превеждаха на нашия роден италиански — езикът, който преди много години Данте бе дръзнал да избере за своята „Божествена комедия“.

И именно под покрива на Козимо, когато бях смъртно момче с многообещаващо бъдеще, видях — да, с очите си видях — величайшите гости от Трентския събор, дошли от далечна Византия, за да сложат край на разцеплението между Източната и Западната църква: папа Евгений IV от Рим, патриарха на Константинопол и самия император на Изтока, Йоан VIII Палеолог. Видях тези велики мъже да влизат в града сред ужасна буря от проливен дъжд, но въпреки това с неописуем блясък, видях ги и да се хранят на масата на Козимо.

Достатъчно, бихте казали вие. Съгласен съм с вас. Това не е история на Медичите. Но позволете ми само да кажа, че всеки, който ви заяви, че са били мошеници — тези велики люде, е пълен идиот. Не друг, а потомците на Козимо се погрижиха за Леонардо да Винчи, Микеланджело и безброй други художници. И всичко това се случи, защото един банкер, или кредитор ако щете, намираше, че е чудесно и редно да придава красота и великолепие на Флоренция.

Ще се върна към Козимо в подходящия момент, при това само с няколко думи, макар да се налага да призная, че изпитвам затруднения да бъда лаконичен по който и да е въпрос в тази история, но нека засега кажа, че Козимо принадлежи към живите.

Аз спя сред мъртвите от 1450.

А сега да разкажа как започна всичко, но ми позволете още едно въведение.

Моля, не търсете в този текст архаичен език. Няма да откриете онзи скован, фалшив английски, предназначен да омагьоса стените на замъка с претенциозна дикция и ограничен речник.

Ще разкажа историята си непринудено и убедително, без да пестя думи, защото ги обичам. И тъй като съм безсмъртен, повече от четири века съм поглъщал английския език от пиесите на Кристофър Марлоу и Бен Джонсън, до резките и наситени с груба емоционалност реплики от филм със Силвестър Сталоун.

Ще се убедите, че съм гъвкав и дързък, а понякога шокиращ. Но какво бих могъл да направя, освен да се възползвам докрай от способностите да описвам, които владея, и да отбележа, че сега английският вече не е език на една страна, нито пък на две, три или четири, а се е превърнал в език на целия съвременен свят, от горската пустош на Тенеси до най-отдалечените келтски острови и надолу до пренаселените градове на Австралия и Нова Зеландия.

Аз съм роден през Ренесанса. Ето защо се задълбочавам във всичко и не се страхувам да комбинирам, както и не се съмнявам, че стореното от мен е белязано от висша добродетел.

Що се отнася до родния ми италиански, вслушайте се нежно, когато изречете името ми, Виторио, и го вдъхнете като парфюм от останалите имена, които са изпъстрили този текст. Преди всичко той е толкова благозвучен език, че е превърнал английската дума stone, камък, в дума от три срички: pi-ea-tra. На света никога не е съществувал по-нежен език. Говоря всички останали езици с италианския акцент, който днес можете да чуете по улиците на Флоренция.

А това, че моите англоговорящи жертви намират за много красиви ласкателствата ми, изречени с този акцент, и се поддават на моето нежно, бляскаво италианско произношение, е постоянен източник на радост за мен.

Но аз не съм щастлив.

Не си го помисляйте.

Не бих написал книга, за да ви разкажа, че един вампир е щастлив.

Аз притежавам мозък, както и сърце, и около мен витае някакъв безплътен образ на мен самия, несъмнено създаден от висша сила, а дълбоко вплетено в неосезаемата нишка на този летлив образ е онова, което хората наричат душа. Аз притежавам такава. Не съществува толкова много кръв, която да отнеме живота й и да остана просто един преуспял възвращенец.

Добре. Няма проблеми. Да, да. Благодаря! — както би могъл да каже на английски всеки човек на този свят. Готови сме да започваме.

С изключение на това, че искам да цитирам един мрачен, но прекрасен писател, Шеридан льо Фану, думите, изречени с непосилна мъка от герой, обсебен от духове в един от многото му великолепно написани разкази. Този автор, роден в Дъблин, е починал през 1873, но забележете колко свеж е езикът му, и колко ужасяващо се изразява героят, капитан Бартън, в разказа, наречен „Демонът“*:

[* Шеридан льо Фану, „Неясно като в огледало“, 2005, Весела Люцканова, преводач Ралица Дерилова — Бел.ред.]

„Истината е, че колкото и да съм несигурен в автентичността на това, което са ни учили да наричаме божествено творение, за един факт съм дълбоко и ужасяващо сигурен, че отвъд този свят съществува духовен свят — една система, чието действие общо взето за наша милост е скрито от нас, но и система, която би могла и понякога успява да ни се разкрие частично и страховито. Сигурен съм, знам, че има Бог — ужасен Бог — и че вината е последвана от възмездие по начини най-мистериозни и изумителни, чрез въздействия най-необясними и ужасяващи; съществува такава духовна система — Боже Господи, как съм сигурен в това! — система злостна, неумолима и всемогъща, под чието въздействие страдах и сега страдам мъченията на обречените.“

Какво мислите за това?

Аз самият съм доста впечатлен, сякаш съм смъртен. Не мисля, че съм готов да нарека нашия Бог „страховит“ или системата ни „зловредна“, но като че в тези думи се долавя зловещо и неизбежно правдоподобно звучене, написани са като художествена проза, но очевидно с много емоция.

Това е важно, защото над мене тегне ужасно проклятие, доста необичайно за един вампир, струва ми се. Тоест, останалите не го изживяват. Но все пак мисля, че всички ние — хора, вампири, всички, които изпитваме чувства и можем да плачем — всички сме жертви на проклятие, проклятието, че знаем повече, отколкото можем да понесем, и не можем да направим нищо, абсолютно нищо срещу силата и изкушението на това знание.

Накрая можем отново да се спрем на това. Да видим какво сте разбрали от моята история.

Тук е началото на вечерта. Дръзките останки от най-високата кула на баща ми все така неустрашимо се извисяват на фона на прекрасното, осеяно със звезди небе, за да виждам от прозореца сгрените от луната хълмове и долини на Тоскана, да, дори и блещукащото море под мините на Карара. Долавям мириса на избуялата зеленина по стръмната, неизследвана местност, около която ирисите на Тоскана продължават да цъфтят в ослепително червено или бяло, за да мога да ги намирам в копринено меката нощ.

Обгърнат и защитен по този начин, аз пиша, подготвен за мига, когато пълната, но винаги мрачна луна ще ме изостави, за да се скрие сред облаците, и да запаля свещите, наредени в готовност, цели шест, закътани сред плътното, грубо обработено сребро на канделабъра, който някога стоеше върху бюрото на баща ми, в дните, когато той беше старомодният феодален владетел на тази планина и всички нейни села, както и непоколебим съюзник във война и мир на великия град Флоренция и неин неофициален владетел. Времената, в които бяхме богати, безстрашни, любопитни и необичайно доволни. Нека сега разкажа за онова, което изчезна.

ГЛАВА 2

МОЯТ КРАТЪК СМЪРТЕН ЖИВОТ, КРАСОТАТА НА ФЛОРЕНЦИЯ, БЛЯСЪКЪТ НА НАШИЯ МАЛЪК ДВОР ВСИЧКО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА



Бях шестнайсетгодишен, когато загинах. Висок съм достатъчно, с гъста кестенява коса до раменете, лешникови очи, които са твърде уязвими за чужди погледи и донякъде ми придават двуполов вид, както и привлекателен тесен нос с тесни ноздри и средно голяма уста, нито чувствена, нито безизразна. Красиво момче за времето си. Ако не бях такъв, сега нямаше да съм жив.

Това важи за повечето вампири, независимо дали някой твърди обратното. Красотата ни тласка към нашата участ. Или, за да се изразя по-точно, ние сме превръщани в безсмъртни от онези, които не успяват да устоят на чара ни.

Лицето ми не е детско, но е почти ангелско. Веждите ми са гъсти, тъмни и разположени достатъчно високо над очите, за да им придадат твърде много блясък. Челото ми би било твърде високо, ако не беше толкова полегато и ако не притежавах толкова много гъста кестенява коса, която образува вълниста рамка от къдрици за цялата тази картина. Брадичката ми е малко прекалено масивна, прекалено квадратна. В средата й има трапчинка.

Тялото ми е много мускулесто, силно и с широк гръден кош, ръцете ми са яки и създават впечатление за мъжка сила. Това в голяма степен компенсира грубата ми челюст и ми позволява да минавам за зрял мъж, поне от разстояние.

Тази добре развита физика дължа на упоритите занимания с тежък боен меч през последните години от живота ми, както и на ожесточеното ловуване с моите соколи. Често тичах из планините пеша, макар че на тази възраст вече имах четири лични коня, сред които и един от онази специална величествена порода, създадена да издържа на тежестта ми, когато съм в пълно бойно снаряжение.

Бронята ми и до днес е заровена под тази кула. Така и не я използвах в битка. По мое време в Италия се водеха много войни, но във всички битки на флорентинците се сражаваха наемни войници.

Единственото, което трябваше да направи баща ми, бе да обяви абсолютната си лоялност към Козимо и да не позволи на нито един представител на Свещената римска империя, херцогът на Милано или римския папа, да прехвърлят войски през нашите планински проходи или да спират в нашите села.

Ние се намирахме встрани от пътя. Това не беше проблем. Предприемчивите ни предци бяха построили нашия замък преди триста години. Нашата фамилия водеше началото си от епохата на ломбардците, или онези варвари, дошли в Италия от север, и аз мисля, че във вените ни течеше тяхната кръв. Но кой знае? След разпадането на древния Рим в Италия бяха нахлували толкова много племена.

Навсякъде около нас бяха пръснати интересни езически реликви. Понякога в полята откривахме много древни чуждоземни гробници и странни малки каменни богини, които селяните продължаваха да почитат, ако не ги конфискувахме. Под нашите кули имаше гробници, за които някои хора твърдяха, че датират още от времето преди раждането на Христа и сега знам, че това е вярно. Тези места принадлежат на хората, които историята познава като етруски.

Домът ни, издържан в стария феодален стил, който презира търговията и изисква от своите мъже да бъдат храбри и неустрашими, беше пълен със съкровища, придобити в безброй незапомнени войни — тоест, стари сребърни и златни канделабри и стенни свещници, тежки дървени сандъци, украсени с византийски рисунки, обичайните фламандски гоблени, както и тонове дантела и балдахини, ръчно декорирани с позлата и скъпоценни камъни, и всякакви най-прекрасни украшения.

Баща ми, който дълбоко се възхищаваше от Медичите, купуваше всякакви луксозни вещи по време на пътуванията си до Флоренция. Във важните стаи почти нямаше голи камъни, защото бяха плътно покрити с вълнени килими на цветя, а всеки коридор или ниша разполагаше със свой висок шкаф, пълен с дрънчащи и ръждиви бойни униформи на герои, чиито имена вече никой не помнеше.

Бяхме несметно богати, бях подочул това като дете, а и се говореше, че богатството ни се дължи както на бойна храброст, така и на тайни езически съкровища.

Разбира се, в течение на векове семейството ми бе воювало с други планински градчета и укрепления, когато една крепост завземаше друга, а стените биваха събаряни в мига на тяхното издигане и от недрата на Флоренция се бяха зародили вечно враждуващите и кръвожадни гвелфи* и гибелини**.]

[* Политическото движение на поддръжниците на папата — Бел.пр.]

[** Политическото движение на поддръжниците на императора — Бел.пр.]

Древната флорентинска община беше изпращала армии, които да събарят замъци като нашия и да унищожат всеки владетел, представляващ заплаха.

Но тези времена отдавна бяха отминали.

Бяхме оцелели благодарение на своята съобразителност и правилни решения, а също и, защото бяхме доста изолирани във висока и неприветлива скалиста местност, на върха на истинска планина, тъй като това е мястото, където Алпите се спускаха към Тоскана, а най-близките до нас замъци представляваха запуснати руини.

Нашият най-близък съсед управляваше свой собствен планински анклав от села, верни на херцога на Милано.

Но той не се занимаваше с нас, както и ние с него. Това бе незначителен политически въпрос.

Стените ни бяха високи трийсет стъпки, невероятно дебели, по-стари от замъка и неговите кули, всъщност по-стари от всички романтични предания. Те постоянно се разширяваха и укрепваха, а в самото имение съществуваха три малки селца, които отглеждаха хубави лозя, от които се добиваше превъзходно червено вино; имаше и медоносни кошери, къпини, пшеница и други подобни култури, както и множество кокошки и крави и огромни конюшни за нашите коне.

Така и не разбрах колко хора работят в нашия малък свят. Къщата беше пълна с чиновници, които се грижеха за тези неща и много рядко се налагаше баща ми да се разпорежда лично по каквито и да било въпроси, нито пък имаше основания да прибягваме до съдилищата във Флоренция.

Нашата църква обслужваше цялата околия, затова малцината, които живееха в не дотам укрепени селца в планината, а такива имаше много, идваха при нас за кръщенета, сватби и други подобни събития, и в продължение на много време под покрива ни живееше доминикански свещеник, който отслужваше литургия всяка сутрин.

Някога горите в нашата планина били безмилостно изсичани, за да не може някой агресивен неприятел да си проправи път из планинските склонове, но по мое време нямаше нужда от подобна защита.

Гората беше израсла отново, гъста и благоуханна, в няколко клисури и над старите пътеки, и дори бе толкова девствена, както сега и се простираше почти до стените. От нашите кули ясно се виждаха около дузина малки градчета, спускащи се към долините, с техните нежни покривала от изорани ниви, маслинови горички и лозя. Всички те бяха под наше управление и ни бяха предани. Ако се случеше да има война, те щяха да се втурнат към нашите порти, както бяха правили предците им, и при това с право.

Организираха се пазарни дни, селски фестивали, дни на светците, а от време на време и занимания с алхимия и дори понякога се случваше някое местно чудо. Хубава беше тази наша земя.

Гостуващите духовници винаги отсядаха за дълго. Не беше нещо необичайно да настаняваме двама или трима свещеници в различните кули на замъка, или в по-ниските, нови и модерни каменни постройки.

Когато бях много малък ме заведоха във Флоренция, за да получа образованието си и там живеех сред лукса и въодушевяващия стил на двореца на чичото на моята майка, който почина преди да навърша тринайсет години и именно тогава — когато жилището беше затворено — ме изпратиха вкъщи с две възрастни лели, след което посещавах Флоренция само от време на време.

Дълбоко в себе си баща ми си оставаше старомоден човек, инстинктите му го правеха неумолим владетел, макар че беше доволен да стои настрана от борбите за власт в столицата, да притежава огромни сметки в банките на Медичите и да води старомоден изтънчен живот в собственото си имение, като посещава самия Козимо де Медичи по време на деловите си пътувания до Флоренция.

Но когато ставаше дума за сина му, баща ми искаше да бъда отгледан като принц, като господар и се наложи да усвоя всички рицарски умения и ценности, така че на тринайсет години можех да яздя в пълно бойно снаряжение, с приведена и покрита с шлем глава, препусках с пълна скорост и забивах копието си в пълна със слама мишена. Справях се с това с лекота. Беше толкова забавно, колкото ловът или плуването в планински потоци, или конните надбягвания със селските момчета. Правех го без съпротива.

Въпреки това бях раздвоен. Духовната ми същност беше развита във Флоренция от прекрасни учители по латински, гръцки, философия и теология и аз се увличах по момчешките драматизации и пиеси в града, като често играех главните роли в драмите, представяни от моето братство в дома на чичо ми и знаех как да пресъздам тържествено библейския Исак, комуто предстои да бъде принесен в жертва от покорния Авраам, както и обаятелния ангел Гавраил, заварен от подозрителния свети Йосиф с неговата Дева Мария.

Понякога тъгувах за всичко това: за книгите, лекциите в катедралите, които бях слушал с преждевременно развит интерес, и за прекрасните нощи във флорентинския дом на чичо ми, когато заспивах под звуците на зрелищни оперни спектакли, а съзнанието ми бе изпълнено с ослепителния блясък на чудодейни фигури, спускащи се по въжета, с неистовите звуци на лютни и барабани и танцьори, които се премятат почти като акробати, както и с шума от гласове, които се извисяваха в прелестна хармония.

Имах безгрижно детство. А в момчешкото братство, където членувах, се запознах с по-бедните деца от Флоренция, синовете на търговците, сираците и момчетата от манастирите и училищата, защото по мое време така стояха нещата за един земевладелец. Трябваше да се общува с хората.

Мисля, че като малък доста често се измъквах от къщата със същата лекота, с която по-късно се изплъзвах от замъка. Помня твърде много от фестивалите, дните на светците и процесиите във Флоренция — неща, които едно дисциплинирано дете не би трябвало да вижда. Много често се движех из тълпата и гледах ефектно украсените платформи в чест на светците, като се дивях на тържествеността на хората в притихналите редици, които носеха свещи и вървяха съвсем бавно, сякаш бяха изпаднали в религиозен транс.

Да, сигурно съм бил непослушен. Знам, че е така. Излизах през кухнята. Подкупвах слугите. Имах твърде много приятели, които бяха абсолютни разбойници или грубияни. Забърквах се в скандали, а после побягвах към къщи. Играехме с топка и се сражавахме из площадите, а свещениците ни гонеха с пръчки и сипеха заплахи. Бил съм и послушен, и палав, но никога истински зъл.

Когато напуснах този свят на шестнайсетгодишна възраст, никога вече не видях улица през деня, нито във Флоренция, нито някъде другаде. Е, мога да кажа, че съм видял най-доброто. С лекота мога да извикам в съзнанието си гледката от празника на свети Йоан, когато всеки един магазин във Флоренция трябваше да изложи отпред всичките си скъпи стоки, а монасите и калугерите пееха най-благозвучните химни на път към катедралата, за да благодарят на Бога за благословеното благополучие в града.

Бих могъл да продължа. Безброй са похвалите, с които човек би могъл да обсипе Флоренция от онези дни, защото това бе град, пълен с хора, които се занимаваха със занаяти и търговия и въпреки това създаваха най-великото изкуство, град на далновидни политици и наистина забележителни светци, на поети с дълбока душевност и най-дръзки разбойници. Вярвам, че по онова време на Флоренция бяха известни много неща, които Франция и Англия щяха да узнаят далеч по-късно и които и до ден днешен не са познати в някои държави. Две неща бяха верни. Козимо беше най-могъщият човек в целия свят. И хората, и единствено хората управляваха Флоренция тогава и завинаги.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   17


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница