Вазов – служител в храма на нацията



Дата26.04.2017
Размер36.93 Kb.
Размер36.93 Kb.

Вазов – служител в храма на нацията
Още приживе Вазов е наречен Патриарх на българската литература. Тази титла и до днес си остава най-краткото определение на неговото централно място в нашата литература, нашата литературна история и единственото доказателство за неговото значение на национален класик.

Сред най-големите български творци единствено Вазов получава почетното прозвище „Народен поет”, защото всичко онова, което е формирало националното ни съзнание и ни е изградило като народ, се съдържа в неговите безсмъртни творби. Иван Вазов е живата връзка между Българското национално възраждане и следосвобожденската ни епоха, той половин век неуморно отстоява духа и традициите на нова България, а с творбите си, увековечили тази велика епоха, продължава да я поддържа жива в националната ни памет.

Вазовите творби продължаватг да ни вълнуват и днес, те са някак „живи” в нас, неугасващи, защото онази скрита сила в тях е породена от искреното преклонение на твореца пред светините на България. Разказите, възторжените песни за България, за българския език, за българската история и природа, днес вече не са само художествени творби, отдавна вече не са просто задължителен учебен материал. Надраснали и надживели времето си, те са неделима част от българската ни същност. Именно дълбоката почит към „всичко българско и родно” превръщат поета и писателя Вазов в един своеобразен служител в храма на българската нация. Най-великият, най-достойният, най-заслужилият.

Чувствителен към всичко, засягащо българското съзнание, Вазов се обръща към миналото, търси там основите на новата българска държава и отправя поглед към бъдещето. Творецът внимателно проследява етапите на народното пробуждане, търси върховите проявления на националния дух, прославя величавото и възвишеното в делата на народните водачи, за да утвърди достойнството на самия народ. Чрез едно от най-великите си произведения, цикъла „Епопея на забравените”, Вазов създава национален мит, търси мястото на своя малък, малко позабравен народ в човешката история и не само го намира, но и го отстоява.

Още в първата си стихосбирка, „Пряпорец и гусла”, и до края на живота си Вазов остава неуморим защитник на своя народ, на нашия народ, вдъхновен певец на българската природа, ненадминат патриот. За него Родината е символ на живота, това е земята между „белий Дунав” и Черно море, прорязана от „горда Стара планина” – символ на непобедимостта и стоицизма на българския народ.

Иван Вазов е първият професионален писател в българската литературна история, първият, който превръща литературата в свое призвание и съдба. Той се стреми да изрази душевността на своя народ, в пъстротата на живота той търси големите националноисторически събития. Творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина, за историческите преломи в националната ни съдба. И това определя възловото място, което той заема в нашата литературна история.

Разочарован от покварата, която открива навсякъде около себе си, с будна гражданск съвест, Вазов отправя поглед назад, към славното минало и го превръща в коректив на низките идеали и ценности на настоящето. В резултат се раждат творби, възпяващи звездните мигове на най-българското време – възрожденската епоха. В тях творецът се стреми да представи мощта и духовния ръст на народа, да сакрализира най-висшите ценности на българите, да ги събере и завещае на идващите поколения, на нас. За да знаем откъде сме тръгнали и накъде отиваме, да знаем защо сме тук и кому дължим мястото си сред другите европейски народи.

България е целта, смисълът и великото вдъхновение на твореца. България е всичко за него, той е всичко за България. И докато съществува българското и българщината, ще съществуват и творци като великия Вазов.

Всеки народ има своето „начало на всички начала”. За нас, българите, това е може би Вазов. За мен това е великият творец, Патриархът. Защото можем ли да си представим България без Вазов? Можем ли да живеем днес, без неговото име да стои в учебниците ни? Можем ли да си представим букварчето, което сме отворили в първите мигове в училище, без да прочетем в него така простичките, но могъщи думи „Аз съм българче”. Неговото име наистина е символ – то е символ на българщината. Вазов превръща поезията в своя мисия, в инструмента, с който докосва най-нежните струни у нас. Единствено той успява да извика у българите чувствата на непреклонима гордост, несломим национален дух. И то много простичка гордост – от това, че сме българи, нищо повече. Но и нищо по-малко. Призванието на твореца е да служи на нацията, на националната идея, Вазов гради нашата национална идентичност. Още с първото си стихотворение той написва програмата си на народен поет. От този момент нататък той остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. Половин век той носи в сърцето си народните тъги и възторзи. Художественото му дело – това е половинвековната история на България, това е творческата биография на поета. Като планинско ехо Вазов откликва на всичко, което става в България, умее да почувства живота, умее да го вплете в стиховете си. Затова творчеството му и до днес е безсмъртно и ще си остане такова, защото то е живо – „И мойте песни все ще се четат!”. Особено силна е чувствителността му към природата, която става негов дом.

Иван Вазов е роден художник. Художник на България вчера, днес и утре. Вазовите творби са многоцветни, богати, изпълнени с герои и характери. Но най-голямата му заслуга си остава дълбоката му, всепроникваща връзка с националното, българското, родното. Затова и наричат творчеството му една малка вселена, изтъкана от нишките на българското.


Българийо, драга, мила,

земя, пълна с добрини,

земя, що си ме кърмила,

моя поклон приеми.



Боряна Монева, XI А клас

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница