Вярвай, защото вярата спасява! Надявай се, защото надеждата крепи!



Дата02.02.2017
Размер34.17 Kb.
Размер34.17 Kb.

Вяра, надежда и любов

Есе


Вярвай, защото вярата спасява!

Надявай се, защото надеждата крепи!

Обичай, защото това ти дава сили

да вярваш и да се надяваш!


Валеше пороен дъжд. Капките бяха куршуми, забиващи се право в сърцата на хората. Никой не остана незасегнат от „публичния разстрел”. Мъртвите надежди падаха една след друга по студената земя. Всички бягаха от дъжда. Някои търсеха спасение с качулки, други с чадъри, трети в таксита…Опитвайки се да си „спасят кожата”, хората не виждаха колко красив всъщност бе дъждът и колко много им отнемаше…

Такава суматоха! А след минути нямаше и спомен от навалицата. Нямаше никого! Всеки под небето бе оставил нещо от себе си в този дъжд. Повалени от разстрела, останали бяха само мъртвите човешки надежди. А те бяха толкова много, че покриваха целия площад….

Под сърдитото небе стоях само аз. Бях на най – скришното място, защото когато искаш „да избягаш”, просто отиваш там, където има най – много хора. Тогава всъщност си наистина сам. Е, този път нямаше съвсем никого. Разглеждах лежащите по мократа земя „трупове”…

Всички те бяха женски и на челата им пишеше имената на притежателите им. Някои бяха облечени в дрипи, а други в скъпи премени. Едните бяха възрастни, другите – невръстни деца. Те бяха толкова различни, колкото и собствениците им. Единственото общо между тях бе съдбата им – да загинат.

Как можеше един дъжд да вземе толкова много жертви?! Нали точно, когато сме най – слаби и се чувстваме позорно „бити от камшика на живота”, ни остават само те – надеждите. Помагат ни да се изправим на крака, да преглътнем болката, да възвърнем вярата си и отново да почувстваме любовта в сърцата си. А сега толкова много „животи” бяха безвъзвратно отнети!

Замислих се… „Без любов животът ни не е живот, а бледа сянка на съществуване!Тя съвместява в себе си, както силата да разрушава градове, империи, животи, така и способността да сътворява. Да сътворява чудеса, да връща твърде отдавна изтритите от лицата ни усмивки и да стопля вледенените ни сърца. Любовта ни дава сили да вярваме и да се надяваме. Казват, че е сляпа, но тя вижда онова, което е скрито за другите. Надниква дълбоко в душите ни, отвъд материалното. С любовта сме родени и пак с нея умираме. А тя остава безсмъртна!

Но щом толкова надежди бяха „мъртви” не само любовта, но и вярата си бяха отишли от собствениците им. Без вярата си ние сме просто купчина безцелно движеща се плът. Без нея смисълът от съществуването ни се губи. Без нея ние сме нищо! Вярата е способна да погубва, но и да спасява животи. Тя ни дава стимул , подкрепа, дори и надежда.

А всички знаем, че от трите нетленни сестри, бродещи от незапомнени времена по нашият свят, надеждата най – здраво се е вкопчила в сърцата ни и нищо не може да я изтръгне от там. Тя умира последна. А когато това се случи, нейното място неизбежно остава дупка. Плашещо е колко много дупки има в сърцата на всички нас. Защо позволяваме надеждите ни да умират? Позволим ли на Вярата, Надеждата и Любовта да ни напуснат, животът ни се обезсмисля. Нали точно те ни правят хора?!”

Изведнъж тих плач смути размисъла ми. С края на окото си забелязах, че все пак не бях сама. Една надежда беше оцеляла – ранена, но все пак жива! На мига нещо трепна в сърцето ми и разпали тлеещия огън в душата ми. Знаех си … Дори самите ние не можем да изкореним надеждата от сърцата си. Дори ако понякога тя ни напусне, отново се появява в онзи критичен момент и преобръща всичко, връщайки ни вярата и любовта. Връщайки ни смисълът и щастието. Оцелялата жертва на дъжда ми доказа за пореден път, че има смисъл във вярата ни, че има смисъл в живота ни.

Приближих се бавно до нея. Не исках да я изплаша. Бе навела глава и ронеше сълзи, но щом чу, че се приближавам, се надигна и погледна право в очите ми. Тогава усетих нещо! Нещо едновременно познато и различно. Попитах младото момиче коя е всъщност и чие притежание е. Тогава то ми отговори, че не е жертва на дъжда, че всъщност никоя от мъртвите й сестри, лежащи на земята, не е негова жертва, а всички те са били изоставени от притежателите си. А надеждите не могат да съществуват без собствениците си. Каза ми нещо, което знам - Вярата и Любовта все повече изчезват от живота на хората и затова те оставят надеждите си да загинат. Разказа ми как в началото, когато се е родила в душата на собственичката си, е била силна, здрава и растяла много бързо. Имала доверие, че никога няма да я загърби. След време обаче притежателката й все по –често се разочаровала от съдбата си, вярата й отслабвала и любовта трудно намирала място в сърцето й. Тогава надеждата започнала да слабее и да боледува. Тя сподели, че щастието се крие в хармонията, а в човешкия живот няма хармония, ако в душите ни не присъстват Вярата , Надеждата и Любовта. И така днес просто притежателката й я изгубила. Ако не успеела да я намери, съдбата и на двете им била ясна…Но не знаела как да я търси, защото не била виждала лицето й, а познавала само нейната душа.

В този момент по бузата ми се стече една гореща сълза. Тогава и аз, и тя разбрахме, че най–после сме се намерили. Чак тогава осъзнах, че това всъщност беше моята надежда…

Изведнъж се озовах в леглото си. Цялата бях мокра. Сън ли бе това? Усещах нещо различно. Върнали се бяха Вярата, Надеждата, а Любовта щеше да настъпи с утрото. А навън все така си валеше…..

Вяра Драгомирова Дончева

Ученичка от 12„а” клас,



Гимназия „Христо Ботев”

гр. Попово

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница