За комунизма и посткомунизма в България в литературните репортажи на Илия Троянов Кучешки времена. Революцията Менте



страница1/3
Дата16.11.2017
Размер0.53 Mb.
Размер0.53 Mb.
  1   2   3

За комунизма и посткомунизма в България в литературните репортажи на Илия Троянов

Кучешки времена. Революцията Менте 1989

Снежана Бойчева

About Communism and Post-communism in Bulgaria in

Ilia Troyanov’s Literary Reports Dog Times. The Fake Revolution

Snezhana Boycheva

Ilia Troyanov’s reports “Dog Times” present a thorough analysis and criticism of communist era and the post-communist period in Bulgaria.”The Fake Revolution 1989”, that appeared after the changes, after the author researched the archives and interviewed the witnesses of the depicted events. In a nutshell, Troyanov’s message is that communism has left deep marks not only in people’s mentality, but it also has bequeathed the establishment. This social group of former favored people – security force officers, plant managers and secretaries of the party – hold Bulgarian economy hostage. Twenty years after the changes few things have changed in Bulgaria, the so-called tender revolution of 1989 has turned out to be a fake. The old structures of power have remained virtually intact under the cover of political and economic underhand dealings.



Key words: communism, the post-communist period, Bulgaria, tender revolution of 1989

Обстоен анализ и критика на комунистическата епоха и посткомунистическия период в България представят литературните репортажи на Илия Троянов Кучешки времена. Революцията менте 1989, възникнали след промените, след като авторът дълго време проучва архивите и интервюира очевидци на описаните събития. В резюме посланието на Троянов е, че комунизмът е оставил дълбоки следи не само в манталитета на хората, но ни е завещал и своята върхушка. Тази социална прослойка от бивши облагодетелствани лица – офицери от държавна сигурност, директори на заводи и партийни секретари – държат като заложник българската икономика. Двадесет години след промените малко неща са се променили в България, така наречената нежна революция от 1989 г. се оказва революция менте. Старите структури на властта остават по същество непокътнати под прикритието на политическо и икономическо задкулисие. Те все още имат последната дума, независимо от това, коя партия управлява в момента. Марионетният характер на всички български правителства е причината за редките, но бурни протести на българите. Корупцията, криминалността и задкулисието са според Троянов характеристиките на българския преход. Литературните репортажи обхващат всички области на обществения живот – политика, икономика, банки, култура, наука. На българските интелектуалци не е спестена критиката за липсата на духовен авангард в тяхно лице. Нещо повече, с многобройни примери авторът демонстрира подкупността и сервилността им спрямо старата власт. Малкото на брой истински дисиденти, концлагеристи и политически затворници, биват изтласкани от сферата на активната политика от псевдоопозицията, рекрутирана и купена от редиците на бившата комунистическа партия и нейния репресивен апарат. „Напазаруваната” опозиция по-скоро колаборира с наследниците на комунистическата власт, отколкото им противостои. Конкретни примери онагледявата тезата за „напазаруваната” опозиция, която имитира гладна стачка, като при залез слънце „стачкуващите” се оттеглят на вечеря в съседен луксозен ресторант и споделят презрението си към тълпата, която ги подкрепя. Жертва на тази политическа и социална мизерия е българското общество. Печеливша е само малка част от него, така наречената мафия, която за разлика от мафията в други страни, включва държавни служители [вж. Groß 1999]. Литературните репортажи на Илия Троянов представляват протест срещу овчедушието и фатализма на българите [вж. Ahrends 1999], целенасочена провокация, която да разтърси социалната летаргия в посткомунистическа България [вж. Троянов 2012: 14].



Преводачът на „Кучешки времена” на български език Пенка Ангелова синтезирано обобщава основните съдържателни, структурни, стилистични белези, основните мотиви и ракурси в посланието на литературните репортажи на Илия Троянов, както и предисторията на тяхната поява на българския книжен пазар:

Докато романът „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ излезе на български още през 1998 година, макар и в много малък тираж и лошо разпространение, „Кучешки времена“ трябваше да чака почти десет години, за да бъде публикувана в обновената си версия. Тогава не се намери българско издателство, което да издаде книгата, а преводачката, към която издателството на Илия Троянов се е обърнало, го попитала с родна черноока наивност: „Как можете да пишете така за България?“ За България или добро или нищо. Особено пред „чужденците“. Това всяко дете го запаметява от най-ранно детство, обвързано със задължението, да се гордее, че е българче, защото освен гордост, българската идентичност не допуска други чувства. Когато тази книга се чете в България, тя се възприема като история и това е заслугата на Илия Троянов, че тази история се запазва в културата на спомена – с наглите цитати на Тодор Живков и опортюнизма на българската преса. Когато се чете в Германия тя създава впечатлението на сюрреалистична литература – същите тези нагли цитати и опортюнистично поведение се възприемат като литературни похвати: за чуждестранния читател е трудно да си представи, че това не е измислица или авторов хумор. Един колега, професор от (западно)германски университет например беше убеден в умението на Илия Троянов да преувеличава – литературен похват в немскоезичната литература от последните няколко десетилетия. Самият Троянов определя книгата си като репортаж. Книгата на Илия Троянов „Кучешки времена“ е репортаж, в който е документирана информацията от последния половин век, въз основа на наблюдения и интервюта както с успели, така и с неуспели политици, с работници, селяни и с жертвите, които и до ден днешен биват „криминализирани“ от българската политика, за да не се допуснат до политическата сцена и до решаващите институции и съвети, които биха могли да разкрият престъпленията на извършителите и тяхната приемственост. Въпреки документалния характер книгата притежава характерната за Троянов строга художествена структура, преминаваща през всички прослойки  на обществото и създаваща панорамата на едно обезверено население, изоставено на произвола на вчерашната диктатура и днешна олигархия. Отворената рамкова структура, започваща с „лебедовата песен“ на бившия тоталитарен главатар съдържа антиципиращ характер на предстоящата история и внушава по структурен път властовата конспирация. Това е репортаж за България и българския политически живот през последните пет десетилетия, написан в най-добрата традиция и с понятийния апарат на немското антитоталитарно – това ще рече антинацистко и антикомунистическо – мислене. В традицията, създадена от философи като Хана Аренд и Адорно, навлязла в образователната система на немските училища и университети, формирала езика на германската демокрация. Две характерни понятия има в този език, формиращи отношението към миналото, които би трябвало да намерят своя адекватен превод и в другите езици, защото няма страна, която само да се гордее с миналото си, в чиято история да няма и срамни, престъпни периоди. Обаче в националистичните дискурси твърде рядко се разсъждава и се рефлектира по този въпрос. Това са понятията за преодоляване на миналото (Vergangenheitsbewältigung) и опозицията  извършител-жертва. В немската традиция преодоляването на миналото става по критичен начин като осмисляне и справяне с това минало. И това критично осмисляне формира споменната култура на даден народ. Книгата на Илия Троянов е опит и призив към такова преодоляване на миналото в манипулираното и завоалирано от митове българско настояще. В българския език няма опозиция „извършител-жертва“ (Täter-Opfer), обичайната опозиция е „престъпник-жертва“, която създава непреодолима пропаст между двете понятия. В общественото съзнание престъпникът трудно се осмисля като жертва. Това, че тази опозиция липсва в българския език, не означава, че тя не съществува, това означава само, че в общественото мнение това състояние на нещата се манипулира и завоалира – факт, благодарение на който извършителите от времето на комунизма можаха да навлязат и сформират мафиите на извършителите по времето на фасадната демокрация. А жертвите си остават същите и биват криминализирани. За осмисляне на миналото е необходима и нова понятийност, един нов свят трябва да намери своя нов език.„Погледът отвън“ на Илия Троянов подрежда и изважда информацията „отвътре“, от „авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност“ (Милен Радев), в чийто топъл оборен уют едно цяло общество все още продължава да преживя старите митове, да се изживява като жертва и да не търси отговорност от извършителите. В „Разкрепостеният глобус“, сборник от репортажи, Троянов поставя „опита“ от посттоталитарна България в постколониалния дискурс на освободилите се, освободените, разкрепостени и разюздани сили на произвола в глобален мащаб. С текстовете си и филма за България Илия Троянов проявява своята писателска отговорност и гражданска съвест на световен гражданин и писател. По този начин е формулирана професията на писателя и от Елиас Канети: „Щом чрез думи може да се постигне толкова много, защо да не може също чрез тях то да се предотврати? Не е изненадващо, че хора, които боравят повече от другите със словото, разчитат повече на силата му.” Силно се надявам, че тази книга ще внесе свежа струя в българската споменна култура, ще насочи интереса към близкото минало, към неговите извършители и жертви. Тъй като истината е документарна и тя трябва да се събира от живите свидетели. Останалото са митове. [Ангелова 2011]

Основни акценти в настоящото изследване на комунистическото минало и посткомунистическото настояще на България в литературните репортажи на Илия Троянов Кучешки времена. Революцията менте са:



Извършители и жертви

Към отъждествяването на двете диктатури na XX в. в литературните си произведения Троянов присъединява категорично и героите от Кучешки времена в лицето на бивш концлагерист: „Кажи на германските нацисти, че могат да се учат от тукашните престъпници” [КВ 32]. Нещо повече, по жестокост престъпленията в Белене надминават тези в Дахау и др. германски лагери.

Метафората на Троянов за „онемяването”, неговоренето за престъпленията на комунизма, освен в контекста на страха и цензурата би могла да се постави във връзка с вътрешната цензура, самоналагането на мълчанието като необходима предпазливост предвид наложеното от комунистическия режим санкциониране на инакомислието като престъпление. Дори наследниците на политическите затворници, години наред се страхуват и срамуват да говорят за своите близки (деца се отричат от бащи), тъй като последствията са страшни за поколения напред. Стига се дотам, че след промените истински репресираните се възприемат едва ли не като „деспотични фанатици”, които дори само с присъствието си напомнят на т.н. нормален гражданин за „безбройните малки компромиси, които самият той е допускал и които би искал да забрави”. „Този народ не иска да си спомня. Най-доброто, което може да ти се случи в политическия живот, е да нямаш биография – ние с биографиите само подклаждаме лошата съвест на останалите” [КВ 26 и сл.]. Самоналагането на „бели петна” в индивидуалната и колективната памет е свързано с дискурса за социалния миметизъм, примиряване и приспособяване по време на тоталитарния режим с цел социално и професионално оцеляване и избягване на потенциални жертви (масов конформизъм). Веднага трябва да се отбележи, че тезата за мълчанието и премълчаването като тип поведение е само констатация, а не присъда, защото засяга живота и съдбата на големи маси от хора в условията на диктатура. Тази тенденция, макар и с друг, но също толкова тоталитарен ракурс, продължава и след промените – стремително се увеличава броят на дисидентите, репресираните, демократите, голяма част принадлежащи към бившите властови структури. Именно социалната мимикрия изтласка на преден план хора, нямащи нищо общо с истински репресираните (физически, психически и духовно), които не заеха онези социални и политически позиции, които имаха дисидентите в другите постсоциалистически страни [вж. Знеполски 2008: 84 и сл.].

Фарсовият процес против престъпленията на диктатора Живков

Фарсовият процес срещу престъпленията на диктатора Живков „показва всеобхватната снизходителност към престъпленията от миналото. Вместо обвинения срещу човечността и човечеството, тежка държавна измяна, съдът можа да го обвини единствено в злоупотреба с власт (раздаване на жилища, вили и коли). След присъдата, по хуманни съображения („стар и болен човек”) той бе оставен мирно и спокойно да доизживява старините си. „Пресата го маркираше в одеждите на жертва и отчасти дори на мъченик”, носталгията на социалните низини го посрещаше с цветя. Дори типичният му смях се върна, „самодоволен и нагъл”, нещо повече, диктаторът отново владее мадиално положението, както преди 1989 г. „послушната преса” отпечатва без никакъв коментар най-вероятните лъжи, не му задава ни един неудобен въпрос, „който би могъл да смути Живков и нахалната му арогантност”. Два диаметрално противоположни разказа за него запазва колективната памет: разказа за „Тато” и разказа за „разбойника и тиранина” [КВ 35 и сл.]. Отделна тема е въпросът за самопреценката на диктатора, който твърди: „Аз никога не съм бил диктатор”. Няма да навлизаме в историческите основания за и против едно такова твърдение, ще останем при езиковите характеристики и произлизащите от тях психологически особености на изразителя на подобно твърдение. То много прилича на патологията на болния от различни зависимости (алкохолици, наркомани), които не са в състояние да прозрат проблема си и следователно не могат да поемат отговорност: „Няма причини да се съжалява за станалото, напротив – гордея се с него”. В случая към вътрешната невъзможност критически да се преосмисли миналото трябва да се прибави и една напълно осъзната стратегия за легитимация на това минало, която в средите на номенклатурата и обслужващите я обществени кръгове тече от самото начало на прехода и продължава под различни форми и днес. Това са случаите, „когато извършителите сами си опрощават престъпленията”, тъй като в България, (но и в цяла Източна Европа), “систематично организирани и институционално проведени престъпления остават без възмездие” (Мирчо Спасов, “садист и масов убиец”, по формални причини не можа да бъде обвинен) [КВ 37, 41]. В този смисъл като обобщение на възможността за преосмисляне на близкото минало може да послужи цитат от Троянов: “В България преодоляването на миналото, в каквато и форма да е то, е обречено на неуспех просто поради причината, че нито в личния, нито в обществения живот това минало не е минало. Обратът от 10. Ноември 1989 г. в много отношения беше симулация. И тъй като не е имало погребение, не може да се направи аутопсия” [КВ 37 и сл.].



Oпозицията

Троянов обръща особено голямо внимание на трансформационните процеси и на формирането на опозицията преди и след 1989 г. Без да изпада в типичното за тоталитарната система, но и за българската културна общност като цяло, конспиративно мислене, той привежда факти-свидетелства на живи участници в тези събития за участието на комунистическите структури във формиране на т.н. опозиция [вж. КВ 65-75]. Тук ще демонстрираме най-важните послания, които отправят към читателите споделените пред Троянов, отчасти неизвестни и непубликувани свидетелства. Процесът на формирането на опозицията започва далеч преди 10.11.1989 г. с подмяна на автентичните опозиционери, лежали в концлагерите, като Илия Минев, Петър Манолов, Стефан Вълков. В България не може да се говори за масово дисидентско движение като в другите социалистически страни, където има повсеместни и непрекъснати във времето опозиционни действия. Те липсват у нас главно по причина на това, че опозиционерите са по-скоро индивидуални изключения, отколкото организирани групи, които бързо са „прибирани” в затворите от структурите на държавна сигурност. Въпреки това доста голям брой хора по политически причини населяват концентрационните лагери и затворите. До организирана съпротива се стига едва през 1988 г., дълго след огласената от Москва перестройка, която в България се възприема по-скоро като имитация на промяна („переструвка”). Такъв е и Живковият курс по това време: „да се снишим, докато ни отмине бурята”. У друга част от партията обаче проработва инстинктът за самосъхранение [КВ 113], тя умело надушва вятъра на промяната, но не за да се промени в духа на времето, а за да се погрижи за собственото си оцеляване: така партийните кадри реализират превръщането на политическата си власт в икономическа, моделират политическия живот в България така, че той да имитира демократични промени, но в същността си да бъде направляван от стария нов елит, предрешен и декориран с атрибутите на „новото време”. Част от тази „промяна” е създаването на опозицията, която според свидетелите в репортажите на Троянов с малки изключения (Желю Желев като публицист и философ) няма нищо общо с опозиционното мислене, още по-малко с принесените жертви в името на демократичните ценности. Автентичното дисидентство в лицето на концлагеристи и политически затворници, т.е. истински репресираните, основават през 1988 г. Независимото дружество за защита на правата на човека. Още същата година то се сдобива с конкуренция – Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, в който наред с инакомислещи като Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин се инфилтрират т.н. „допускани дисиденти” [КВ 67], които искали да действат напълно легално в рамките на властващата система. Стига се дотам, че Желев едва ли не се извинява за протестната акция на 14.12.1989 г.: „След всички тези години (на инфантилизиране и покровителствено отглеждане – С.Б.) ние сме отвикнали от такива крайности. Затова ние отново призоваваме към култура и толерантност. Ние нямаме нищо общо с екстремистките изяви” [КВ 100]. Десетилетията тоталитаризъм така са сплашили всички, та дори бунтарите не се осмеляват да бъдат непослушни: де факто „опозицията призовава към толерантност спрямо диктатурата” [КВ 101]. За „насочването” на официозното дисидентство в „правилната” посока говори и първата декларация на клуба, в която дисидентите подкрепят Юлския пленум на БКП и декларират, че искат да избегнат всякаква конфронтация с режима. По всичко личи, че в България не е имало както масови форми на дисидентство, така и дисиденти от руски тип (Солженицин, Сахаров). Онези, които започват да дисидентстват след промените се проявяват като една много умерена, повече конформистка форма на съпротива, с която бившите затворници и лагеристи не искат да имат нищо общо. Показателно за вида дисидентство в България и за неговите корени има изказване на Д. Станишев от 1996 г., което показва истинския генезис на антикомунизма сред българската опозиция: „Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а нейн продукт. Твърдяха, че 10 ноември бил резултат на борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! (Д. Станишев, бивш член на Политбюро на БКП, интервю от 15.01.1996, цит. по КВ 74). Освен че е цинично, твърдението на Станишев е до голяма степен и вярно. Истинската антикомунистическа опозиция след 9.09.1944 г. минава в нелегалност и впоследствие емигрира от страната, а тези, които остават в страната и попадат в лагери и затвори, се превръщат след оцеляването си по разбираеми причини в послушни и кротки поданици, искайки да съхранят живота на децата и внуците си. „Партията, Държавна сигурност и вътрешният мръсник у човека са си свършили работата” [КВ 75]. И едва непосредствено преди промените се появяват дисиденти, „толерирани и даже одобрени от държавната власт”, „парашутисти” като Румен Воденичаров, който се появява от небитието „на голям модерен западен мотоциклет” и оглавява Дружеството, основано от автентичната антикомунистическа опозиция. „Впоследствие Воденичаров осуетява всякаква сериозна политическа дейност срещу комунистите и докладва редовно на Държавна сигурност” за събранията на Дружеството [КВ 72]. Подмяната на автентичната антикомунистическа опозиция по време на режима тече и на принципа: „Свестните у нас смятат за луди”. Така е „омаскарен” Петър Манолов, който живее като отшелник и пише аморални според властта стихове, ерго, „човек, който поставя системата под въпрос, може да бъде само ненормален” [КВ 70], без да обсъждаме различията в многобройните дефиниции за нормалност. Диагнозата лудост често се комбинира от вече рафинираната комунистическа власт с предложение за „доброволно” напускане на страната, което и се случва с Петър Манолов, чието семейство е психически тормозено и физически заплашвано. Арсеналът за подмяна на истинската опозиция започва с изземване на архиви, лично имущество, минава през тормоз и заплахи и кулминира в изгонване от страната. Могат да се посочат още безброй примери за участието на БКП във формирането на антикомунистическата опозиция. Какво е учудването на френската преса, след като т.н. българска опозиция слиза на летище Орли в Париж, придружена от Петър Младенов и Андрей Луканов, водещи функционери на БКП. Многозначителни са и реакциите на българските опозиционери, които на въпроса на български емигрантски организации за бъдещите мерки срещу режима, пребледнели и безпомощни, шепнешком молят за разбиране, че не могат да отговарят на такива въпроси: „Моля Ви, проявете разбиране, тук гъмжи от агенти, а аз искам да се върна в България”, прошепнала поетесата Блага Димитрова. „Ние също, госпожо Димитрова”, отговорил един дългогодишен емигрант. „Да, обаче аз искам да се върна в неделя”, заковала поетесата с професионален талант” [КВ 72]. Има рационални обяснения за подобно поведение на българската опозиция. БКП все още е на власт, страхът е дълбоко вкоренен, човешко, напълно човешко е да се опиташ да се самосъхраниш, когато пред очите си имаш безброй примери на затворници, лагеристи, терор, тормоз, интерниране, натиск, принуда и цялата скала от комунистически методи и похвати да се „интегрираш” в социалистическото общество. Троянов не съди, той само експлицира и логически доказва чрез конкретни свидетелства, че нито комунизмът, нито комунистите са си отишли след промените. Неговата констатация е за трайно тяхно присъствие и пагубно влияние в т.н. преход към демокрация. Как се създават например „новите дисиденти”? „Новоизгряващите звезди” на съпротивата са незабавно привиквани от българската държавна власт, задържани за няколко часа, разпитвани учтиво и освобождавани с ореола на национални герои на гласността. Така Клубът за подкрепа на гласност и перестройка се превръща в инкубатор на бъдещите политици и държавници” [КВ 67]. Механизмът на подмяната на автентичната с псевдоопозиция обхваща всички сфери на социалния живот, той бива внедрен не само новите партии, но и в неправителствения сектор, като профсъюзи и граждански организации. Като пример за това Троянов привежда персоната на председателя на нововъзникналия опозиционен профсъюз Подкрепа д-р Тренчев, „син на привилигирован партиен кадър, работил дълги години в Алжир, където докторът посещавал френски училища. Последващ арест по описания вече механизъм прави от никому неизвестния доктор национален герой. „Половин година преди промените докторът вече е в най-добра изходна позиция за политическите интриги на плурализма” [КВ 69], които неотказно и нетменно текат вече над двайсет години в репертоара на българския политически театър. Следващият описан от Троянов скеч е поредното „доказателство” за колаборацията на българските дисиденти със старите властови структури и за целенасочената подмяна на истинската с псевдоопозиция: той се разиграва на митинг на опозицията, където на подиума, наред с една трета дисиденти (Радой Ралин) са застанали две трети комунисти. „Старецът” в лицето на автентичната опозиция (Илия Минев) се опитва да се домогне до трибуната: „Старецът не успя да се покатери на трибуната. Не защото не му стигнаха сили. Почувства как го блъснаха надолу. Не е лежал толкова години в затвора, че да се остави да го спрат няколко ръце. Вдигна се… видя ботуша до рамото си, почувства ритника върху ръката си, ботушът го натискаше надолу, ритници, един от които погрешка го улучи в главата… Старецът не вярваше на очите и ушите си. Опита се да освирка новия генерален секретар на Българската комунистическа партия Петър Младенов. Гласът му се загуби… Разгневен и огорчен старецът се прибра вкъщи. На какво необичайно публично раждане на демокрацията беше присъствал, с майка проститутка, с баща Държавна сигурност и с генералния секретар на комунистическата партия за акушерка, който ту дърпа, ту притиска обратно новороденото. Илия Минев се сети за старата поговорка: денят се познава по сутринта” [КВ 79]. Оказва се дълъг ден, който трае и до наши дни.

Така описаната българска опозиция е всъщност част от българското тоталитарно общество, добре възприело принципите на отношения между политици и поданици: „Хората в политиката се движат от алчност за материални блага, но пред обществеността те се представят за особено безкористни… На събранията непрекъснато се играеха някакви игрички. Хората в ключови позиции решаваха при даване на думата кого да подминат, какъв да бъде дневният ред… Няма да станеш народен представител, няма да получиш пост, няма да получиш работа. … Това е перспективата, когато не си играч. Затова всички седят там послушно и понасят всичко” [КВ 119 и сл.]. Безпроблемно опозицията усвоява от старите властници демагогията, популизма и политическите трикове по една много семпла причина - всичко това е наблюдавано, възпитавано, манталитетно инфилтрирано в нацията, така че не може да бъде толкова лесно променено статуквото, въпреки патоса на митингите и лозунгите. Дори малкото истински опозиционери, представители на вътрешната емиграция като социалдемократа П.Дертлиев, подобно на дядото на главната героиня на Левичаров в романа Апостолов, не е в състояние да се справи с подмяната. Дертлиев споделя за своите сподвижници в СДС, че това не са хора, „които да гледат на миналото си като на стари грехове и да търсят ново политическо начало” [КВ 122]. Т.е. липсва всякаква критическа равносметка за близкото минало, преходът липсва, свидетели сме на една политическа пързалка, която премести едни хора от миналото в настоящето. Това безкритично отношение към събития и хора довежда до „тайни преговори” на водачите на опозицията с комунистите – цената на мирния преход трябва да се изтъргува и да бъдат изолирани всички, които искат чисто, ново начало: така е и злепоставен концлагериста Дертлиев като убиец, агент , заплашен е с убийство, тъй като социалдемократическата партия по брой на членовете е истинска заплаха за статуквото, само тя с цената на кръвопролития може да свали комунистите от власт и да се започне на чисто [вж. КВ 126]. Истински репресираните като Дертлиев се избутват на преден план единствено като “примамка за електората”, но не и при определяне на депутатските листи. А по време на заседанията на СДС „доносници като Румен Воденичаров и Петко Симеонов грабваха мобилните си телефони на неизвестни задкулисни играчи” [КВ 145]. Извън конспиративните теории не трябва да се подценява задкулисието, което Троянов тематизира, и което до ден днешен не е загубило своето значение като основен управленски фактор.

Псевдоопозицията произвежда съответно символичен (псевдо)протест. Иронията на Троянов не подминава и гладната стачка на 39те депутати срещу комунистическата конституция. Стачкуващите са настанени в суперлуксхотел срещу палатковия лагер, има „дежурни по гладуване”, тълпата театрално и мелодраматично ги приветства, те от своя страна също толкова театрално припадат в мизансцена и надигайки се героически, се покланят като в гръцка трагедия, след което следва прозата: „Знаеш ли типовете, които ни подкрепят и за чиято свобода искаме да умрем, са или полуидиоти, или алкохолици и наркомани” казала бъдещата министърка на културата Елка Константинова на бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова (последната лично свидетелства за това пред Илия Троянов). „След това обаче стачкуващите, както всяка вечер, изчезнали в хотелите си – а народът по домовете си, - за да си починат и сладко да си похапнат. Те така се нахранили, че лекарите престанали да се тревожат за кръвната им картина, а само от време на време, по скоро символично, им вземали кръв” [КВ 152]. Развръзката на драмата е в също стил соцреализъм, с много патос и малко почтеност вездесъщият „вожд” на профсъюза Подкрепа, „силно запотеният, надебелял” доктор Тренчев изрича следните мъдри думи към протестиращите: „не се безпокойте, няма да ви оставим да умрете. Изтърпете още няколко дни и ние ще издигнем някой сърцераздирателен апел от името на федерацията. Ще кажем, че трябва да живеете за България и че народът иска да работите за неговото благо и така нататък, и така нататък” [КВ151]. Същите клишета, същите хитрини, същото задкулисие, същата демагогия, като изключим гладната стачка и стачката въобще, каквато никой не смее да обяви по време на социализма, всичко останало звучи по комунистически. В романа си „Светът е голям” Троянов подкрепя по същество протеста срещу „комунистическата” конституция и срещу т.н. опозиционни партиите, до една производни на БКП, чрез думите на Златка, която изразява неговия скептицизъм относно смисъла на нежната революция, при която не се проля кръв, но която удължи с две десетилетия властта на БКП и ДС, а с това и агонията на прехода за масата от хора: „Конституцията е напсувана с абсолютно мнозинство… Трябваше да ги изколим всички до един, тия мръсници…” [Светът 154 и сл.].

На гореописания псевдопротест Троянов противопоставя протестът на младите хора, които заради комунистическите „мурафети” след 1989 г. демонстрират през 1990 и 1997, след което огромната част от тях напускат страната. Същите тези протести в последния момент са яхнати от напазаруваната опозиция, което практически ги неутрализира и възпрепятства декомунизацията на страната и прави възможно преминаването на всички имоти на БКП „ в частна, юридически ненакърнима собственост”. Троянов специално обръща внимание на факта, че протестиращите не предявяват конкретни искания извън емоционалните изблици „Червени боклуци”. Довела България до икономическа катастрофа, БКП с облекчение предоставя властта на създадената от нея опозиция за да осъществи „бруталните условия на Международния валутен фонд, непопулярните мерки, което в крайна сметка довежда до трайното отстраняване и ликвидиране на опозицията от власт [вж. КВ 172 и сл.], с което стратезите на БКП изпълниха задачата на прехода – да останат на власт в задкулисието като икономическа и финансова ологархия.



Цяла глава в Кучешки времена е посветена на липсата на опозиционно поведение у псевдоелита на българските интелектуалци, които се чувстват презряни от комунистическата власт, но забравят, че много от тях бяха „най-верните слуги на тоталитарния режим”, „интелектуални лакеи”, „част от апарата на партията” (правителствени писатели, журналисти, публицисти, артисти, художници), „верноподанически” правейки поръчково изкуство, което децата, студентите трябваше да изучават, и на което, възрастните трябваше да се възхищават: „Дори научните им открития бяха насочени според нуждите на партията”. Повече репродуктивност, отколкото креативност открива Троянов в представителите на социалистическия интелектуален „авангард”, за който празнодумието, нищонеказването се е превърнал в начин на оцеляване, да не би „да изкажеш неподходяща мисъл”. Тази неестествена вербална поза продължава и след 1989 г., тъй като се е сраснала с рефлекса за самосъхранение, нея Троянов квалифицира като „вербална воня”. За отбелязване е, че повечето политически активни интелектуалци са от идеологическите институти, след 1989 г. те бързат да обърнат палачинката, но ги издава именно „патетично поднесената фразеология”, „следствие на някогашния партиен надзор”, която много прилича на фразеологията и на патоса на партийните конгреси. Динев опровергава в романа си мита за „извоюваната от интелигенцията свободна територия” чрез героя си Йордан, символ на „дългата верига”, на която е държана народната интелигенция. Този мит за свободомислието е следствие на факта, че не били публикувани определени книги, че били интернирани отделни интелектуалци. „Да погледнем в чекмеджетата”, призовава Троянов, кои книги са забранени и що за „свободни мисли са се скрили под шапка невидимка”. Тук авторът загатва темата за езоповия език и пренебрегва, най-малкото омаловажава характера на възможните репресии, тъй като те не са възпроизводими с думи. Това, което е правдоподобно обаче, е надценяването на вътрешната емиграция у хората на изкуството и изкушението, на което много от тях, разбираемо или не, се поддават, за да съхранят себе си и изкуството си. Друг е въпросът, може ли подобно изкуство, лишено от „смелост” според Троянов, да роди потенциален капацитет за съпротива срещу режима. Темата за скритите манускрипти доказва тезата: „честните (писатели – С.Б.) замлъкват, мълчат толкова дълго, че в деня, в който могат да говорят свободно, заекват като застаряващият Каспар Хаузер. Това дава отговор на въпроса, защо почти нищо не се намира в чекмеджетата… Най-добрите (писатели – С.Б.) са били унищожени, предали са се или са се продали, а от посредствените нищо не можело да се очаква”. В подкрепа на тезите си за възможността интелектуалецът да бъде купен от властта Троянов разказва конкретен епизод с първата жена на чичо му, „дъщеря на високопоставен функционер”, която си купува приемането в университета, висшето образование, назначението и за да се отплати за „услугите” на номенклатурата, става част от системата, която защитава със всички средства. Частният случай е репрезентативен за репродукцията на режима в лицето на неговите верноподаници [вж. КВ 174 и сл.]. “Лакейският манталитет”, който се създава у българската интелигенция по време на социалистическа България затруднява приобщаването на интелектуалците към демократичните процеси след 1989 г., тъй като демокрация означава за тях от време оно да се изравнят с „простаците”, „простаците да имат думата наравно с тях”. В този контекст Троянов акцентува върху една важна страна от манталитета на българина въобще, не само на българския соцгражданин: да търси другаде вината за собственото си неблагополучие: „Дори и за собствена им (на интелектуалците – С.Б.) вина бяха виновни комунистите, заради тях „ние не знаехме накъде да тръгнем, „нямахме опит”, „бяхме наивни и трябваше да си платим за това” [вж. КВ 178].

Tака, както след 9.09. 1944 г. новата власт, използвайки в пълна степен партийния си монопол в кадровата политика, изтласква антифашистите на заден план, заменяйки ги с псевдоборци протиф фашизма и капитализма (осмосептемврийци, хора с неясна биография, вж. Диневия герой в Ангелски езици, псевдопартизанина Светлин), така след 1989 г. все още силната българска комунистическа партия отстранява дисидентите от реалната политика. Изолирането на истинската антикомунистическа опозиция (дългогодишни концлагеристи) и създаването на фасадната опозиция (ерзацопозиция) в лицето на т.н. природозащитници и борци за човешки права, целенасочено делегирани от средите на Партията и ДС или неуспели хора, възползващи се от мътните времена за да изплуват на повърхността, Троянов демонстрира и обяснява именно с мултиплицирането на комунизма в мисленето, действието и особено в манталитета В основата на тези „размоножителни” процеси откриваме причината за дългия, мъчителен и неясен преход от социализъм към демократично устройство и управление [вж. КВ 63].




Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница