Закон за здравето /ЗЗ/ през 2004г. Според отменения знз, настаняването за задължително лечение на хора, страдащи от психични заболявания се е извършвало по силата на решение на районния съд, по предложение на прокурора. Според закона



Дата25.02.2017
Размер245.17 Kb.
Размер245.17 Kb.



bcnl20_08 banner 3

ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НАСТАНЯВАНЕ И ЛЕЧЕНИЕ

Анализ на правната уредба и практиката по прилагането й








Автори: Мариета Димитрова, експерт Български център за нестопанско право

Анета Генова, адвокат, експерт Mental Disability Advocacy Center

Павлета Алексиева, експерт Български център за нестопанско право

© Всички права запазени. Български център за нестопанско право, 2013

Всички авторски права върху текста са запазени за Български център за нестопанско право (БЦНП). БЦНП допуска използване на текстове с единствено условие да бъде цитиран източника.


Настоящият анализ е подготвен в рамките на проект „Член 12 – следващата стъпка в България”, подкрепен с грант от Фондация Отворено общество – Швейцария

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД: ЗАКОН ЗА НАРОДНОТО ЗДРАВЕ (ОТМ.)
Задълженителното настаняване и лечение на хора, страдащи от психични заболявания първоначално е било регламентирано в чл. 36 ал. 3 от Закона за народното здраве /ЗНЗ/, приет през 1973 г. В последствие този закон бива отменен с влизането в сила на Закон за здравето /ЗЗ/ през 2004г.

Според отменения ЗНЗ, настаняването за задължително лечение на хора, страдащи от психични заболявания се е извършвало по силата на решение на районния съд, по предложение на прокурора. Според закона, «[н]а задължително лечение в държавно или общинско лечебно заведение, постановено по съдебен ред, подлежат и болни от шизофрения, параноя, циклофрения, епилепсия, от сенилни, пресенилни, травмени, съдови и органично-мозъчни психични разстройства, от инфекциозни, соматогенни, психогенни и интоксикационни психози, от олигофрения и тежка психопатия, които поради заболяването си могат да извършат престъпления от значителна обществена опасност или представляват опасност за близките си или за околните, или застрашават сериозно здравето си.»

Въпреки задължителния съдебен контрол, процедурата по ЗНЗ се възприемаше като процедура със сериозни недостатъци и непълноти, които често довеждаха до нарушаване на правата на хората с психични разстройства. Една от възможностите за злоупотреба се съдържаше в даденото на прокурора право да разпореди извършването на психиатрична експертиза преди започване на съдебното производство, в случаите, когато човек откаже да се подложи на такова изследване1. Това на практика водеше до настаняване в психиатрична болница (преди оценката) и провеждане на лечение без какъвто и да е съдебен контрол.


Решение от 5 октомври 2000 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Върбанов срещу България, жалба 31365/1996 г.

Решението на ЕСПЧ от 2000 г. по делото Върбанов срещу България признава, че задържането в психиатрична болница само въз основа на акт на прокурора е нарушение на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), като по този начин дава тласък за промяна на процедурата за задължително настаняване за лечение. В това решение2 ЕСПЧ затвърждава съществуваща вече своя практика според която «един човек не може да бъде смятан за "душевно болен" и лишаван от свобода, освен ако не отговаря на най-малко следните три условия:



  • лицето трябва видимо да изглежда душевно болно;

  • душевното разстройство трябва да бъде от такъв вид или в такава степен, че да изисква съдебно решение за задължително задържане;

  • валидността на продължилото задържане зависи от продължителността на такова разстройство».3

В решението си ЕСПЧ подчертава, че необходимият елемент на "законосъобразност" на задържането по смисъла на член 5 § 1 (д) ЕКПЧОС е «отсъствието на произвол в действията». И още: «[з]адържането на едно лице е такава сериозна мярка, че тя е оправдана само, когато другите по-леки мерки са сметнати и приети за недостатъчни за безопасността на лицето, или за обществения интерес, който може да изисква това лице да бъде задържано. Лишаването от свобода трябва да показва, че това е било необходимо при тези обстоятелства.»4.


ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НАСТАНЯВАНЕ И ЛЕЧЕНИЕ.

ДЕЙСТВАЩА ПРАВНА УРЕДБА И ПРАКТИКАТА ПО ПРИЛАГАНЕТО Й
Нормативната уредба на процедурата за задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства се съдържа в Закона за здравето и подзаконови нормативни актове: Наредба №16 за съдебно психиатричните експертизи за задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, Наредба №1/2007 за условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лица с психични разстройства и Наредба №1/2005 за реда за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване при пациенти с установени психични разстройства.

Процедурата за задължително настаняване и лечение по сега действащия ЗЗ има за цел едновременно да гарантира защита на обществения интерес, като предпазва обществото от хора, които поради заболяването си могат да извършат тежко престъпление, и в същото време да предпази тези хора от самонараняване, гарантирайки, че правото им на свобода и сигурност няма да бъде накърнено, т. е. те няма да бъдат подложени на ограничения, вън от абсолютно необходимия минимум, наложен от потребността за постигане на горната цел. И докато законодателството се разви сериозно, практиката по прилагането му изостава в такава степен, че често законовите разпоредби се оказват приложени по толкова формален и далечен на духа на закона начин, че се превръщат в параван, който скрива порочността на действията и прави защитата на пострадалите по-трудна.

Поради това, основният фокус на настоящия анализ е да изследва действащата правна уредба на задължително настаняване и лечение и практиката по прилагането й в контекста на чл.12 от Конвенцията за права на хората с увреждания, както и да очертае доколко предвидените процедурни правила за постановяване на задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, принципите за провеждане на медицинските дейности, както и мерките за временно физическо ограничаване в рамките на задължителното лечение са свързани с въпросите на дееспособността, личното упражняване на права и зачитане на волята и личния избор на лицето. Основните въпроси, обхванати от анализа включват:


  • кога и спрямо кого е приложима процедурата за задължително настаняване и лечение;

  • предвидените в закона принципи на лечение на лица с психични проблеми и как тяхното спазване е гарантирано;

  • кой и как дава информирано съгласие при задължително настаняване и лечение на лицата;

  • основните етапи в процедурата по постановяване на задължително настаняване и лечение;

  • основни изводи и положения, които биха могли да бъдат взети предвид при извършване на реформата в националното законодателство относно запрещението на хора с увреждания и съобразяването му с изискванията на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.




І. Приложно поле на процедурата за задължително настаняване и лечение: спрямо кого и кога


Законът

Съгласно ЗЗ, приложното поле на процедурата по задължително настаняване и лечение е ограничена само до случаите, когато лица, с психични разстройства и нуждаещи се от специални здравни грижи, поради заболяването си могат да извършат престъпление, представляващо опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно тяхното здраве5. Кръгът на лицата с психични разстройства, за които е приложима процедурата, включва6:



  • психично болни с установено сериозно нарушение на психичните функции;

  • лица с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция;

  • лица с други нарушения на психичните функции, затруднения в обучението и трудности в адаптацията, изискващи медицинска помощ.

Следва да бъде отбелязано, че в този кръг лица се включват както хора с психично здравни проблеми /психози, тежки личностни разстройства/, така и хора с интелектуални затруднения и обучителни трудности, които не представляват психични заболявания, а са трайни състояния, които съпътстват лицата през целия им живот, често са резултат на увреждания и не подлежат на лечение. Това смесване в правната уредба на психично здравните проблеми и интелектуалните затруднения може да се определи като съществен недостатък, който за съжаление води до предприемане на неадекватни мерки за закрила и подходи за предоставяне на грижа и подкрепа спрямо двете целеви групи.


Практиката

Широкият кръг лица, спрямо които може да се приложи процедурата по задължително настаняване и лечение води до безкритичност на прокуратурата при предявяване на искания за задействането й, и на съда - при допускането за разглеждане на такива искове. Така например очевидно необосновани твърдения, като това, че съседка е „развъдник на бълхи“ или пък „храни бездомни кучета“ или пък „не желае да постъпи в социална институция и протестира“, се приемат сериозно и от съда и от прокуратурата, само поради наличието на данни за заболяване или увреждане от посочените в чл. 146 ал. 1 ЗЗ, при това не актуални данни, а често такива, които са отдалечени във времето назад с години. И макар, че в много случаи, особено когато е предоставена навременна защита, не се стига до настаняване за лечение, за човек с история на психично заболяване и предишни недоброволни хоспитализации, такъв процес, съчетан с експертиза и дори настаняване по съдебен ред за стационарно извършване на експертизата, може да се окаже шок, който да разбие граденото с години и усилия на много хора, положение на стабилност и относително добра ремисия.




Законът

Както бе посочено по-горе, към задължително настаняване и лечение на лица с психични проблеми се прибягва, когато поради заболяването си те могат да7:



  • извършат престъпление, представляващо опасност за близките им, за околните, за обществото

  • или застрашават сериозно тяхното или своето здраве.




Практиката

При преценката на първия критерий за приложимостта на процедурата за задължително настаняване и лечение, законът и практиката по прилагането му поставят сериозния въпрос: кой и по какви критерии може да прецени, че едно лице „може да извърши престъпление“. В практиката, съдебните състави, решаващи тези дела по правило разчитат на преценката на психиатрите, които принципно, при данни за диагноза от спектъра на психичните разстройства, заявяват, че човекът може да извърши престъпление. Законът не казва нито какво престъпление, нито каква да е степента му на опасност. По принцип всяко престъпление създава някаква опасност и липсата на критичност на закона към степента на опасност създава предпоставки за злоупотреби и изключително широк прочит на разпоредбата. Така ставаме свидетели на съдебни решения, постановили задължително лечение спрямо хора, които са били гневни заради извършено спрямо тях насилие и са заплашвали, че ще разгласят това, което са преживели. Колкото до преценката какво точно би могло да съставлява престъпление и дали то действително застрашава околните, се е наложила опасната практика тази правна преценка да се оставя в ръцете на психиатри. Колко сериозна е тази тенденция може да се съди от факта, че когато вещо лице – психиатър откаже да направи такава преценка, позовавайки се на факта, че престъплението е правна категория, спрямо която експертност имат юристите, неговата цялостна компетентност се поставя под съмнение и той/тя бива подложен на сериозен натиск да отстъпи от професионалното си убеждение.

Подобна практика се е наложила и по отношение на втория критерий за приложимост на процедурата за задължително настаняване и лечение. Съдебните състави отново поставят в ръцете на психиатрите решаването на този въпрос. Психиатрите от своя страна, почти без изключения във всеки случай приемат, че опасност за здравето е налице, доколкото се предполага, че човекът с психично разстройство не е критичен към състоянието си. Дори нещо повече, ако човекът има съзнание за заболяването си, често бива определен като „формално критичен“, което е основание да се стигне пак до същия извод – за наличие на опасност за собственото му здраве. В множество съдебни дела е воден спорът за това дали отказът от лечение на човек с психична болест може да бъде уважен от съда и при какви обстоятелства. Често ползвано е сравнението между болния от онкологично заболяване човек, който не желае да понесе страничните ефекти на лечението и го отказва (който отказ е по правило фатален) и човекът, страдащ от психично разстройство, който не желае да понесе страничните ефекти на лечението и го отказва (който отказ не е фатален за живота му и не е задължително да доведе до състояние опасно за другите). Някои съдии, които въпреки наличието на стандартна психиатрична експертиза, препоръчваща задължително настаняване и лечение приемат, приемат, че хората с психични разстройства имат свободата да направят избора да не бъдат лекувани, поне докато не са опасни за другите и не застрашават своя живот. За съжаление подобни решения са изключителна рядкост.




ІІ. Законови принципи на лечението на лица с психични проблеми


Законът

Съгласно ЗЗ, всяко лице с психично разстройство, като следва да се разбира както лице с психично здравни проблеми, така и лице с интелектуални затруднения, се ползва от лечение и грижи, при условия, равни с условията на пациенти с други заболявания. Основните принципи при лечение на лица с психични разстройства съгласно закона са:



  • минимално ограничаване на личната свобода и зачитане на правата на пациента;

  • намаляване на институционалната зависимост на лица с психични разстройства от продължително болнично лечение;

  • изграждане на широка мрежа от специализирани заведения за извън болнична психиатрична помощ и приоритет на грижите в семейството;

  • интегрираност и равнопоставеност на психиатричната помощ с останалите медицински направления;

  • спазване на хуманитарните принципи и норми при осъществяване на лечебния процес и социална адаптация;

  • стимулиране на само помощ и взаимопомощ и осигуряване на активна обществена подкрепа на лицата с психични разстройства;

  • специализирано обучение, професионална подготовка и преквалификация на лица с психични разстройства с цел тяхната социална адаптация;

  • участие на хуманитарни неправителствени организации в процеса на лечение и социалната адаптация.




Практиката

В практиката, хората страдащи от психични разстройства не се поставени при равни условия с други пациенти по отношение на лечението и грижите, от които се нуждаят. Конкретните проблеми в тази връзка са следните:



  • За някои състояния и диагнози липсва клинична пътека, при което пациентите се налага да „преглътнат“ една различна от действителната им диагноза, която обаче ще им осигури достъп до лекарства и редовни медицински прегледи;

  • Психиатричните болници са държавни болници, с недостатъчно финансиране, остаряла база, снабдени са с морално остарели лекарства, които имат доказано тежки странични действия и влияят негативно на физическото здраве.

  • Въпреки лечението си в общността, понякога човек с психично разстройство може да изпадне в психотична криза и да бъде подложен на задължителното настаняване и лечение в държавна психиатрична болница, където най-вероятно ще да бъде лекуван с остарели и вредни за здравето му лекарства, които могат да доведат до регрес в състоянието му.

  • Въпреки че ЗЗ предвижда лечението да може да се проведе само ако е налице информирано съгласие от страна на пациента, на практика това правило не се прилага..

Следва да бъде отбелязано също така, че голяма част от предвидените в закона принципи на лечение на лица с психични разстройства не се спазват, като основната причина за това е че не е ясно кой е отговорен за прилагането им. Мотивите на някои решения създават усещането, че съдилищата „презюмират” спазването на тези принципи от психиатричните болници и персоналът в тях. В съдебните производства за задължително настаняване и лечение по ЗЗ никога не се обсъжда въпросът дали съществуват структури, които да осигуряват и проследяват реалното им спазване. Съдилищата, на следващо място не разпознават собствената си роля във връзка със спазването на принципите и особено на първия от тях (минимално ограничаване на личната свобода). Не се прилагат и критериите на посочените по-горе решения на ЕСПЧ за абсолютния минимум ограничения на правото на свобода на индивида.



ІІІ. Предоставяне на информирано съгласие за лечение в рамките на процедурата за задължително настаняване и лечение


Законът

Съгласно ЗЗ8, медицинските дейности се осъществяват след изразено информирано съгласие от пациента. Когато пациентът е непълнолетен или е поставен под ограничено запрещение, за извършване на медицински дейности е необходимо освен неговото информирано съгласие, и съгласието на негов родител или попечител. Когато пациентът е малолетен или недееспособен, информираното съгласие се изразява от негов родител или настойник, освен в случаите, предвидени със закон9. По отношение на лицата с психични разстройства, за които е установено, че са неспособни да изразят информирано съгласие, такова се предоставя от лица, определени по специалния ред на чл.162 ал.3 от ЗЗ10.

Процедурата по задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, когато поради заболяването си те могат да извършат престъпление, представляващо опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно тяхното здраве е относително изключение от правилото, че медицинските дейности се осъществяват въз основа на информирано съгласие от пациента. Приложимата правна уредба в тези случаи се съдържа освен в ЗЗ, но и в Наредба №16 за съдебно психиатричните експертизи за задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, Наредба №1/2007 за условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лица с психични разстройства и Наредба №1/2005 за реда за прилагане на мерки за временно физическо ограничаване при пациенти с установени психични разстройства.

Редът за предоставяне на информирано съгласие в рамките на процедурата за задължително настаняване и лечение включва няколко стъпки. Първо съдът изследва дали предложеното за лечение лице е критично към състоянието си и може самото то да дава информирано съгласие. Ако съдът приеме, че липсва способност на лицето да изразява информирано съгласие, при постановяване на задължителното настаняване и лечение, той назначава лице от кръга на близките на болния, което да изразява информирано съгласие за лечението. При конфликт на интереси или при липса на близки, съдът назначава за целта представител на общинската служба по здравеопазване или определено от кмета на общината лице по седалището на лечебното заведение. Това заместване на волята на лицето с психично разстройство се осъществява ad hoc - само за времето на конкретното лечение, което е постановено въз основа на задължителното настаняване.

Съгласно Наредба 16 за съдебно психиатричните експертизи за задължително настаняване и лечение на лица с психични разстройства, лечение по време на експертизата може да се проведе, но само при спешни състояния или след изразено информирано съгласие от лицето. По аргумент от този текст може да се направи извода, че Наредба 16 допуска едно лице с психично разстройство независимо от състоянието, наличието или липса на запрещение да изрази информирано съгласие за провеждане на лечение и че тази негова воля ще бъде взета предвид. Способността на лицето да изразява информирано съгласие за лечение, обаче е предмет на оценка от самата експертиза.

Не е такъв реда за предоставяне на информирано съгласие, регламентиран в Наредба №1/2007 за условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лица с психични разстройства. Въпросът за наличието на информирано съгласие в тази наредба се коментира във връзка с инструменталното лечение, което се допуска по отношение на лица с психични разстройства в електро-конвулсивна терапия. Електро-конвулсивната терапия се провежда при наличие на писмено информирано съгласие на лицето с психично разстройство, на неговия законен представител или попечител или на лицата, определени от съда в производството по задължително настаняване или лечение. Следователно ако лицето е поставено под определен вид запрещение, информираното съгласие се дава съответно от настойника или попечителя. В хипотезата когато лицето не е поставено под запрещение, но съдебно-психиатричната процедура в съдебното производство за задължително настанява и лечение е отчела, че лицето не е способно да даде такова информирано съгласие, то се дава от назначеното за това лице ad hoc.

Преди получаване на информирано съгласие, пациентът, съответно неговият настойник или попечител трябва да са получили информацията по чл.88 от ЗЗ, предоставена в подходяща писмена форма. Тази информация включва диагнозата и характера на заболяването, описание на целите и естеството на лечението, разумните алтернативи, очакваните резултати и прогнозата, потенциалните рискове, свързани с предлаганите диагностично-лечебни методи, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства, вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или при отказ от лечение. 


Практиката

Наложилото се в практиката правило е: ако съдът установи, че лицето следва да бъде настанено за задължително лечение, се приема и че трябва да назначи лице, което да дава информирано съгласие. Много често функцията по даването на информирано съгласие за лечение се възлага на хора, които са в конфликт с лицето, настанено за лечение и тогава това съгласие (което следва да е задължително в писмена форма) е само един формален акт, лишен от същинския си смисъл. В някои случаи за такова лице се назначава служител(ка) от съответната община или се изпраща писмо до съответната община да назначи такъв човек. Както и да се постъпи – ефектът е или формално съгласие или пълна липса. Малкото случаи на хора, решили да упражнят правото и задължението си да дадат информирано съгласие в съответствие с буквата и духа на закона, като наистина се интересуват какво лечение се предлага и изискват онова, което знаят в резултат на комуникацията си с лицето, че е добро за него или не дават съгласие за онова, което им е известно , че не е добро, са завършвали с крах, заплахи или скандали. Често в аналогични ситуации е налице съществен риск от увреждане на лицето в болницата, тъй като то е изцяло зависимо от лекарите в онзи момент. За да се получи формално съответствие със закона, в повечето случаи психиатрите просто заставят пациентите да подпишат декларация за доброволно лечение (независимо, че са настанени по задължителен ред), която декларация съдържа и информирано съгласие. Във всеки случай контрол върху това как и дали лицата, определени да дават съгласие за лечение наистина дават такова, информирано ли е то, как е дадено и при какви обстоятелства е дадено, не се осъществява от никого.

В допълнение, още през 2001 г. Амнести интернешънъл при една от своите мисии отбелязва, че при лечението на психиатричните пациенти информираното съгласие или не се взема или ако се взема е формално и лишено от съдържание. Препоръчана е промяна на практиката. И макар законът от тогава до сега да е променен, лошите практики са устойчиви.




IV. Процедурата за задължително настаняване и лечение


Законът

Задължителното настаняване и лечение се постановява с решение на районния съд по настоящия адрес на лицето, съответно по местонахождение на лечебното заведение. Участието в процедурата на психиатър, защитник и прокурор е задължително. Лицето, чието настаняване се иска може в 7 дневен срок да направи възражение и да посочи доказателства. Задължително е това лице да бъде разпитано лично и ако възникне необходимост се довежда принудително. Когато здравословното му състояние не позволява това, съдът е длъжен да придобие непосредствено впечатление за неговото състояние. Следва да бъде отбелязано, че в правилата, касаещи участието на лицето в процедурата, предвидена в ЗЗ не се коментира дали лицето е поставено или не под запрещение и дали поставянето под запрещение би имало отношение към неговото участие в процедурата лично.

Задължителното настаняване и лечение се извършват от съда въз основа на съдено-психиатрична експертиза. Според Наредба №16 експертното обсъждане съдържа подробни научно обосновани анализи на:


  • семейната, включително наследствената, и социалната анамнеза, на цялостното биологично, психично и социално развитие на лицето, на миналите заболявания и сегашното му здравословно състояние;

  • диагнозата на личността и на когнитивния капацитет;

  • на психичното състояние на лицето и оценка на вида и степента на риска, свързан с евентуалното заболяване;

  • диагнозата на психичното заболяване и отражението на установената болест върху критериите за разбиране и ръководене на постъпките с оглед поставените задачи на експертизата;

  • комплексен анализ на биопатографските, клиничните и психологичните обстоятелства, които имат отношение към поставените пред експертизата задачи. 

В заключението се отразяват:

  • научнообоснованите изводи по поставената задача - окончателна, ясно формулирана диагноза, и съдебнопсихиатрична оценка;

  • отговорите на допълнително поставените пред експертизата въпроси;

  • становището за способността на лицето да изразява информирано съгласие за лечение;

  • предложението за лечение на конкретното заболяване при съобразяване с основните принципи, установени в ЗЗ, както и лечебните заведения, в които то може да се проведе.

Ако при извършването на експертизата се открият нови материали, които имат значение за делото, но са извън рамките на поставената задача, вещото лице е длъжно да ги отрази в заключението.



Практиката

В рамките на процедурата за задължително лечение, особено внимание заслужават два елемента: адвокатската защита и принудителното довеждане.

В практиката има не малко случаи, в които съдът решава, че наличието на служебен защитник е достатъчно, за да се даде ход на делото и започва разглеждането му, въпреки протестите на лицето, предложено за задължително настаняване. Възможно е това лице да не е било уведомено навреме, да желае да има свой адвокат, но физически да не е имало възможност да осигури такъв. Някои съдебни състави дават възможност за организиране на защитата, но други отказват да сторят това. В много случаи служебните адвокати нямат никакъв предварителен и последващ контакт с подзащитните си, не знаят нищо за тяхната уникална ситуация и тяхното разбиране за смисъла на делото. Рядко са активни, не проверяват дали подзащитните им искат да обжалват решението. Разбира се, известни са случаи на защитници, които в максимална степен са защитили клиентите си, но за съжаление, те са по-скоро изключения.

Принудителното довеждане се практикува безогледно в някои съдебни райони (например в Пловдивски районен съд е много честа практика). Хората биват довеждани принудително в съдебна зала без да са положени достатъчно, а понякога дори и минимални усилия да бъдат уведомени за какво се призовават, какво всъщност се иска от тях, на какво основание се иска лечението им. Попаднали по този начин в съда, на тях им се връчват книжата, а назначеният вече служебен адвокат заявява, че е съгласен да се гледа делото, независимо, че предложеният за лечение не е бил известен до този момент по никакъв начин за производството. Обикновено в шока си той/тя пропуска да се противопостави на това изявление. Но дори и да го направи, то може да не влезе в протокола и да бъде игнорирано или възприето като израз на болестта.

По отношение на изискванията към експертното заключение, следва да бъде отбелязано, че Наредбата не се прилага на практика. Тя се игнорира напълно както от съдии, така и от психиатри.



Законът

Въз основа на заключението на съдебно-психиатричната експертиза и събраните по делото доказателства и след като изслуша лицето, съдът се произнася по необходимостта от задължително настаняване и лечение. С решението си съдът определя: лечебното заведение, в което лицето се настанява, наличието или липсата на способност на лицето за изразяване на информирано съгласие за лечение и съответно лицето, което ще стори това в случай че такава способност липсва, необходимостта от задължително лечение, срокът на настаняването и на лечението, формата на лечението - амбулаторно, ако ще се провежда в лечебно заведение за специализирана психиатрична извънболнична помощ, или стационарно.

Задължителното лечение се прекратява с изтичането на срока, за който е постановено или с решение на районния съд по местонахождение на лечебното заведение, в което е настанено лицето. На всеки три месеца въз основа на представената от лечебното заведение съдебно-психиатрична експертиза, компетентният районен съд служебно се произнася с решение за прекратяване на задължителното настаняване и лечение или за неговото продължаване. При отпадане на предпоставките за задължително настаняване и лечение, преди да е изтекъл определения срок, задължителното настаняване и лечение могат да бъдат прекратени от съда по искане на лицето, прокурора или ръководителя на лечебното заведение.



Практиката

Относно искането за отмяна на мярката преди изтичане на срока за лечение, трябва да се каже, че не са известни случаи, в които това да е поискано и постигнато. По време на задължителното си лечение човек е силно ограничен откъм възможности да комуникира със съда, това може да се случи само по преценка на неговите лекари. Следователно ако те преценят, че няма данни за прекратяване на лечението, те няма да му дадат възможност да направи искането. От друга страна, в практиката са се наложили методи като „домашни отпуски“ при които човекът не е в психиатричната болница, но е поел определени задължения за периодично явяване при лекаря или за употреба на медикаменти.



ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Следва да бъде отбелязано, че посочените по-горе примери са действаща правна уредба, която е еднакво приложима спрямо лица под запрещение и спрямо лица, чиято дееспособност не е ограничена. В обхвата му също така попадат както лица с психични разстройства, така и лица с интелектуални затруднения.

От анализа на праната уредба на задължителното настаняване и лечение и на практиката по прилагането й могат да бъдат очертани следните основни положения и добри примери, които да бъдат взети предвид при извършването на правната реформа в областта на запрещението, настойничеството и попечителството с оглед прилагане принципите на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания:



  • Правилата относно предоставянето на информирано съгласие в рамките на процедурата за задължително настаняване и лечение, независимо дали лицето е поставено или под запрещение;

  • Изискванията към съдържанието на експертното заключение в рамките на процедурата за задължително настаняване и лечение могат да се използват като рамка на комплексна оценка на възможността едно лице с психично здравен проблем или интелектуално затруднение да функционира в отделните сфери на живот. За да отговаря подобна оценка изцяло на принципите на Конвенцията ще бъде необходимо да се добавят изисквания, отчитащи спецификите на отделните сфери на живот, да се осъществи промяна на фокуса на оценката (медицинската диагноза да не бъде водеща, а да се изследва конкретния ресурс на лицето в отделните сфери), както и да се включат други лица, гарантиращи недисциплинарност на екипа и участие на лице, което е в доверителна връзка с човека;

  • Принципът за периодично преразглеждане на постановено веднъж задължително настаняване и лечение, както и възможността гъвкаво да се реагира на състоянието на лицето, като се прекрати мярката преди изтичане на първоначално определения срок са правила, които следва да бъдат предвидени при извършване на реформата на запрещението с оглед изискванията на чл. 12 на Конвенцията.

Наред с така изведените примери, настоящият анализ на действащата правна уредба и практика по прилагането й, налагат да бъдат направени още два много важни извода, които да бъдат взети в предвид при провеждането на реформата в националното законодателство с оглед изискванията на чл. 12 от Конвенцията:



  • Съществуващата реална опасност от опорочаване на практиката по прилагането на подобни правила поради липсата на добре подготвени експерти в съда, прокуратурата, социалните и лечебните заведения, което налага необходимостта от инвестирането в периодични обучения и предварителна подготовка.

  • Предвиждането на достатъчно гаранции и на достъпни, бързи и ефективни процедури за защита на човешките права и свободи на лицата с увреждания.

1 чл. 61 ал.2 ЗНЗ отм.

2 Върбанов срещу България, параграф 45.

3 В този смисъл са и решенията по делата "Уинтерверп срещу Нидерландия" от 24 октомври 1979 г. и "Джонсън срещу Обединеното кралство" от 24 октомври 1997 г.

4 В този смисъл е и решението Витолд Литва срещу Полша, постановено по жалба 26629/95 § 78, ЕСПЧ 2000.

5 Чл. 155 ЗЗ

6 Чл. 146 ал. 1 ЗЗ

7 Чл. 155 ЗЗ

8 Чл. 87 ЗЗ

9 Следва да бъде отбелязано, че подобно приравняване на режима на ограничено запретените към режима на непълнолетните и съответно на режима на поставените под пълно запрещение /недееспособни/ към режима на малолетните лица при упражняване на права е неправилен подход, тъй като не отразява обективно състоянието на тези две групи лица и мотивите, поради които те биват представлявани пред трети лица. Освен това е в противоречие на стандартите на чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана от България през 2012г.

10 Чл. 87, ал. 7 ЗЗ



Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница