Защо обичам баскетбола?



Дата01.02.2017
Размер23.38 Kb.
Размер23.38 Kb.

nalb



























Пълна информация за конкурса: http://nalb.bg/напиши-есе-и-спечели-екип-на-налб/

Защо обичам баскетбола?

Моята история с баскетбола започна доста късно. Още от малка съм гледала как брат ми се прибира след тренировка или мач и изглеждаше наистина щастлив. Исках и аз да изпитам това щастие, но никога не съм опитвала баскетбола. Дали заради обществото или нещо друго вярвах, че баскетбола не е моят спорт. Не е подходящ за мен. Нито съм висока, нито мога да скачам високо … да не коментираме факта, че бях момиче, а баскетбола е „мъжки“ спорт. Занимавах се с различни други спортове, но никой от тях не ми донесе това щастие.

И тогава един ден чак в 9. клас реших, че баскетболът е готин и искам да се запиша в училищния отбор, все пак уча в 35. СОУ, което е едно от водещите в този спорт. Точно бях говорила с учителката, отговаряща за баскетболния отбор, и се бяхме разбрали, че ще дойда на тренировка следващата седмица, когато обаче се разболях. Останах една седмица вкъщи, след което най-сетне се разбра, че съм с тежка мононуклеоза, което автоматично ме прати в болница за още две седмици, където ми казаха, че трябва да се въздържам от всякакво натоварване поне до края на годината, което правеше 3 месеца. Следователно нямаше как да вляза в отбора по средата на срока, от което следваше, че трябва да изчакам общо 5 месеца, които ми се сториха като цяла вечност, преди да отида на първата си тренировка.

И ето най-сетне дойде заветният март месец и отидох за първи път на тренировка по баскетбол. Помня, че нещата не ми се получаваха особено добре …. Абе, баскетболът не ми се отдаваше. Но когато всеки път щом нещо не се получава, чуваш само „Не се отказвай! Продължавай!“, някак си не върви да се откажеш. И реших, че щом той не ми се отдава, аз ще се отдам на него. И така започна всичко.

Тренировка след тренировка, седмица след седмица, времето се затопли и аз взех, че открих старата топка на брат ми. След дълго търсене намерих от съседите помпа и я напомпах, отидох в най-близкото училище и за първи път започнах да тренирам и сама. И така от тогава всеки път, когато намирах време и мотивация отивах да тренирам. В последствие си купих нова топка доста по-хубава и удобна.

В началото ме беше срам да играя на мачове. Треньорката винаги искаше да вкара всички в игра, но като знаех таланта си, винаги се чудех как да се скрия и изтръпвах, като чуех името си. Но година по-късно вече не ми пукаше какво мислят другите, беше по-важно аз да се забавлявам и да изпитам радостта от това, че съм била полезна на отбора. Друг беше въпросът, че след толкова време и самостоятелните тренировки, които си правех, бях позадобряла.

Все още не съм една от добрите и може би никога няма да бъда, защото майка ми няма финансова възможност да ме запише да играя в някой клуб, а само с четене от интернет и тренировки веднъж в седмицата не става. Но аз съм доволна, че мога да изпитам радостта от баскетбола, да се прибера след тренировка или мач изтощена и едновременно заредена. Когато съм ядосана или тъжна, да взема топката и да отида да си излея мъката пред коша. За мен не е важно да съм най-добрата, а да имам шанса въобще да се радвам на баскетбола.

Да усещам ритмичните докосвания между топката и пръстите ми, съпроводени от тупкащия звук са най-любимото ми преживяване.



Изпратете попълнения файл до Мартин Механджиев на имейл martin.mehandjiev@nalb.bg със заглавие на писмото „Конкурс за есе“.


Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница