А з съ м Вселенат а



страница1/9
Дата02.02.2017
Размер9.7 Mb.
Размер9.7 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9







Свят на омиротворение

ЧАСТ ПЪРВА




ЧОВЕКЪТ
"Аз съм Вселената"
Морихей Уешиба

За два и половина века, шогунатът Токугава отрязал Япония от останалия свят и наложил

стриктна система на контрол над населението. След поредица от преврати през XIX век.

военното правителство се разклатило и най-накрая рухнало през 18б8г., когато младият

император Мейджи обявил възстановяването на императорското управление. Последвала жестока борба за власт между различни клики и чак през 1877г., след поражението на

самурайските войски на Такамори сайго, страната била обединена. Бил необходим нов ред,

който да смени непосилните закони на шогуната и необичайно много талантливи мъже и жени се появили на историческата сцена, да приемат предизвикателството. Известна поговорка останала

от онова време гласи: "Ако духът е силен, няма нищо, което да не е възможно" Било време на

обновление във всички сфери на човешкото стремление: старите пътища трябвало да бъдат

преоценени и опознати отново.

На този вълнуващ фон на предизвикателства, опити и възможности, се ражда Морихей

Уешиба на 14 декември 1883 година.

Вече имащи три дъщери, майката и бащата на Морихей били зарадвани от раждането на

техния първи син, /останал единствен/, считайки го за подарък от Боговете. Преуспяващ

земеделец и местен политик, силният и здрав четиридесетгодишен Йороку, 6а-' щата на Морихей, бил от самурайско семейство; неговият дядо Кичиемон бил известен със своята изумителна

упоритост и сила в бойните изкуства. Майката на Морихей - Юки, била свързана в далечно

родство с клана Такеда, наследници на дълбоки традиции в бойните изкуства. Тя била

образована жена с изявени интереси в литературата, изкуството и религията.

Рожденото място на Морихей - рибарското и земеделско село Танабе, разположено в Кии
/сега префектура Уакаяма/, било в сърцето на район, свързан с най-стари изяви на японски

мистицизъм. Този район, известен като Кумано, бил смятан за врата към Божественото. В

ранните периоди на японската история, планинските светилища били смятани за най-свети в

местността. Даже императори от Киото идвали на поклонение до Кумано, за да получат тук специална благословия. Великото планинско божество на Кумано било боготворено в безброй "джинджа" (храмове) из страната. През вековете стотици светци се пречиствали в свещените

водопади Начи, дом на всемогъщите Драконови крале. Мъдрецът Ен-но-Гиоя - патриарх сред

планинските светци, извършвал магиите си тук. Вярвало се също, че Кобо Дайши. учител по



тантрически будизъм медитира иа връх Коя, очакващ Зората на новото време с пристигането на

Миро-ку Буда - просветителя на бъдещето. Така Морихей още от рождението си, бил потопен в

атмосфера на свръхестественост, мистериозност и божественост.

Като следствие от преждевременното му раждане, Морихей бил доста крехък и болнав като

дете. Въпреки това, още като малък проявявал необичаен интерес към тайните/езотерични/ и

общодостъпните науки. Момчето поглъщало стотици книги на всякакви теми, но особено било

заинтересувано от математика и физика. Около седемгодишен. Морихей е изпратен в местно

манастирско училище да изучава китайските класици под ръководството на свещеник. Отегчен

от сухия морал в Конфуцианските текстове, Морихей молел Шингонския свещеник да му

разказва приказки за великите чудеса на Кобо Дайши и да го учи на тайните Шингонски

церемонии, техники за медитация и магии.

Шингонският будизъм използвал тантрическия метод, сложни ритуали, тайни бдения и

богатата емоционална помощ на изкуствата, музиката и собственото тяло, като внасяли

просветление в тогавашното объркано съществуване. Шингон използвал особено широко санскритски мантри и церемонии като "гома" - огнената служба. Впечатлителният младеж поглъщал свещеното знание, по-късно използвайки много от него в зрялата си мисъл.

В допълнение на Шингонско-будисткото си обучение, Морихей станал ревностен вярващ в

Шинтои-ските богове на Кумано. Той прекарвал повечето от свободното си време изследвайки

светите планински места и вярвал, че ангели-хранители на Кумано го пазят.

Йороку, загрижен да слабата физика и нервния темперамент на сина си, го окуражил да се

заеме със борбата сумо, бягане, плуване. Младежът често участвал в малки рибарски експедиции,

тъй като се справял ловко с харпуна. Под зоркото око на Йороку и училищния наставник, който

проявявал особен интерес към необикновеното дете, Морихей постепенно изградил физиката си. Осъзнал потенциалната си мощ, той мечтаел един ден да стане най-силният мъж на земята. Той калявал кожата си, като се поливал ежедневно с ледено студена вода и карал приятелите си да го

обстрелват с бодливи кестени. Силата му се увеличила толкова много, че го викали да носи болни

деца на гръб, при лекар в близкия град на петдесетина мили разстояние. Младежът разбрал

огромната необходимост от голямата физическа сила, когато една нощ видял баща си да се бори с група главорези, изпратени от политическите му съперници.

Морихей постъпил в новооткритото в Танабе средно училище през 1896г. на 13 годишна

възраст, но само след една година напуснал. Той бил твърде нетърпелив да следва установената

програма и не понасял да стои затворен по цял ден. Впоследствие Морихей постъпил във високо

реномираната Академия. Надарен с остър като бръснач ум и пъргави, .сръчни ръце, година

по-късно, .той вече бил помощник инструктор.

След завършване на Академията, Морихей си намерил работа като служител в местната

данъчна служба. Там той изпълнявал задълженията си доста добре, защото скоро получил
предложение за преместване в Токио. Морихей никога не възнамерявал да стане "канцеларски плъх" до края на живота си, затова отказал назначението и скоро след това напуснал поста си, за

да протестира от името на отрудените рибари срещу провъзгласеното, неправилно тогава

"рибно производствено регулиране". Някои корумпирани богаташи използвали закона, за да

задушат конкуренцията на бедните рибари. Възмутен, 17 годишният Морихей, който познавал

данъчния кодекс, защитил съседите си и ги предпазил от алчните апетити на насилниците.

Изходът от делото не бил ясен, но Морихей разкрил на всички, че не е човек, който стои

настрани и, който може да търпи несправедливости. Забележителната деятелност на Морихей

породила немалко размисли у баща му. Той предоставил на сина си солидна финансова

подкрепа, като му казал да вземе парите и намери такава професия, която наистина да му

допадне. Още несигурен в призванието си, Морихей някога мечтател, разочарован от живота на

отдалеченото село, взел решение най-после да потърси слава и щастие в големия Токио.

Няколко месеца след пристигането си в Токио в края на 1901 г, Морихей отворил малък

магазин за книжарски материали, с няколко служители. Но сърцето му не било в света на бизнеса.

След като заболял от бери-бери, вследствие на лоша храна, той разпределил останалите му в

наличност пари между служителите си, закрил склада и похарчил последните си йени за първокласен билет обратно за Танабе. където казал на баща си: "Е, аз напуснах Танабе с нищо, и

се връщам, пак с нищо".

Морихей не се проявил като добър търговец по време на краткия си престой в Токио. Но там открил влечението си към бойните изкуства, като останал много доволен от обучението си по

Тенджин Шито , Рю джуджуцу с учителя Такисабуро Тобари и от посещенията си в Шинкаге

Рю доджо. Деветнадесетгодишният Морихей бързо възстановил здравето си благодарение на

чистия въздух и здравословната храна в Танабе. През 1902г. той се оженил за една своя далечна

роднина - Хатцу Итогава, а на следващата година бил призован да служи в Японските

въоръжени сили.

Една от основните причини за падането на шогуната през 1868г. била неговата неспособност

да изгони "чуждите завоеватели варвари", които настоявали Япония да отвори вратите си пред

Западната търговия. Възстановяващата се, все още неопитна японска нация, била принудена да

подпише няколко неизгодни договора. Новите управници в стремежа си да избегнат

колонизацията от страната на Западните сили, започнали главоломно изграждане на националната отбрана.

След 1880г. японското правителство заздравило позициите си и успяло да развали някои

договори. Било поставено началото на империализъм на местна почва. Очертавали се два пътя на развитие - "мирния път на икономическите реформи" и "рискованите принудителни мерки,

подкрепяни от военните".

Когато Западните сили започнали нашествията си в Китай след 1890г. японските военни

лидери взели управлението в свои ръце и навлезли в континента през 1894г. като за официална

причина изтъкнали освобождението на Корея от Китайско иго. За изненада на целия свят,

Япония, една държава състояща се отделни беззащитни острови, през 1868г. победила Китай във

войната и диктувала условията за един много изгоден мирен договор през 1895г.

Утвърждаването на Япония като основна азиатска сила стреснало Западните съюзници;

Русия, франция и Германия принудили Япония да отстъпи голяма част от територията на

Манджурия. Въпреки че не били достатъчно силни да оспорят това, японските военни тайно се зарекли да отмъстят за унижението. Оттогава 55% от националния бюджет отивал за


въоръжените сили. Морихей бил един от хилядите новобранци. призовани да служат в запаса. Но

той не отговарял на минималното изискване за ръст - 5 фута и 2 инча, /I фут=30,48см/ и бил

отхвърлен. Горчиво разочарован. Морихей се усамотил в планината, където се опитвал да

увеличи ръста си с необходимия му половин инч. като тренирал упорито - висял с часове закачен на някое дърво, с тежести на краката си.

За свое удовлетворение, на следващата година Морихей успял и бил зачислен в един полк в

Осака. Много напорист и желаеш да компенсира ниския си ръст, той се проявил във военния

живот. Изключително бързоног, той бил единствения пехотинец, който не отстъпвал на

офицерите, придвижващи се с коне, по време на походи, на разстояние 25 мили. Освен това

Морихей бил най-добрия в борбата сумо и в схватките с хладно оръжие. Морихей използвал главата си - буквално, за да -н създаде име в армията. Няколко години преди това, той

заздравявал своя череп, като удрял главата си в каменна плоча по 100 пъти на ден. За офицерите

от старата Японска армия, било нормално да изсипват дъжд от удари върху главите на

подчинените си, за най-малкото провинение. Не един избухлив офицер счупвал ставите на

пръстите си в твърдата като скала глава на Морихей, а доста големи на ръст кавгаджии,

дръзнали да се заяждат с дребния войник, били поваляни в безсъзнание от един негов лек удар.

Петдесет години по-късно, по време на демонстрации. Морихей бил ударен с пълна сила по главата с дървен меч; освен звук от удара, зрителите били учудени да чуят неговия смях и

изявлението: "Нищо не може да счупи тази стара, твърда глава!"

Войната с Русия избухнала през февруари 1904г. По това време Морихей се намирал в

Манджурия, но периодът от година и половина, който той прекарал там, е забулен в мистерия.

Изглежда, че Морихей не е взел участие във военните действия, най-вероятно поради тайната

молба на Йороку до командирите му, да не изпращат на фронта единствения син на семейството.

/През последните си години Морихей смесвал военната си служба в Китай със събитията от

по-късната "Монголска авантюра"/. Предполага се, че началниците на Морихей са го убеждавали да се посвети на военната кариера, но той

отказал тяхната подкрепа и приел редовното си уволнение, когато полка му се завърнал в

Япония.


След напускането на армията, Морихей се чувствувал болен и депресиран. Личното му

докосване до смъртта и разрушителната сила на войната дълбоко

-го угнетявало. Япония излязла привидно победител в този конфликт, който приключил през

септември 1905 г., но той довел до отрицателни последици и за двете страни.

По време на военната си служба, Морихей се записал в Сакай, в доджото на Масакацу Накай,

инструктор по Ягю Рю джуджуцо. Морихей тренирал там през отпуските си. а след уволнението пътувал всеки ден от Танабе до Сакай, като накрая бил възнаграден с разрешително за

преподаване през 1908г. В онова време баща му, Йороку. създал доджо - семейна собственост, и поканил изтъкнатия учител Кий-оичи Такаги, който по-късно става инструктор по Ко-кодан

джудо, с девети дан да преподава там.

Докато Морихей напредвал бързо в бойните изкуства, тренирайки усилено и увеличавал и без

това забележителната си физическа сила, душевната мъка не го напускала. Той изчезвал за по няколко дни в планината, където се отдавал на аскетизъм, постене и тре- -нировки с меч, като всеки ден се къпел в ледено студените води на планинските водопади. През това вре

ме Морихей не поддържал никакви връзки със семейството и приятелите си. Нещо дълбоко го

тревожело.
Около 1909г., Морихей се включил в протестното движение срещу политиката на

правителството за обединяване на храмовете и попаднал под влиянието на ексцентричния

педагог Кумакуса Минаката /1867-1941/. Тази среша е една от първите "срещи със забележителни

хора", които Морихей имал през целия си живот. На млади години, Минаката учил в САЩ,

посетил Куба, Западна Индия и заминал за Англия. Там той станал професор по японистика в

Кембридж и си спечелил име на проницателен учен, който правел изследвания в различни научни

сфери и имал ценни приноси в областта на археологията, антропологията и източните религиите.

Той водил кореспонденция с бу-дисткия учен Д.Т.Сузуки, после живял в САЩ и превеждал японска класика на английски.

След 18 години прекарани на Запад, Минаката се завърнал в Танабе през 1904г., за да

преподава и пише. Няколко години по-късно, правителството обявило Политиката за

Обединяване на храмовете. Тъй като много местни храмове притежавали големи територии,

правителството с тази политика целяло да слее по-малките храмове в по-големи, като по този

вачин получи контрол върху "излишъка" от собственост. Като натуралист, Минаката, разбира

се, бил против тази политика, която би довела до разрушаване на древните светилища и старите

религиозни традиции.

Минаката организирал протестно движение, в което се включили много хора. между които и

Морихей. Той с ентусиазъм организирал демонстрации, държал речи, съставял петиции до

правителството и преговарял с местните власти.

След един невъздържан изблик, Мииаката бил вкаран в затвора за няколко дни. Въпреки

всичко, с такива верни поддръжници като Морихей. групата на Минаката печели и Танабе загубил съвсем малко храмове.

Дейният Минаката – човек с ненаситна жажда за знания и интернационалист с широк поглед,

заинтригувал Морихей с чудесата и предизвикателствата на света, които се предлагали само на

този. който проявявал смелостта да ги търси.

След раждането на първата му дъщеря - Мацуко, през 1910г., разположението на Морихей малко се подобрило. Той се ентусиазирал от думите на свой приятел, посетил граничната

територия на Хокайдо и разбрал за възможностите, предлагани от тези земи. Морихей

незабавно уредил едно пътуване до отдалечената провинция.

След като се срещнал с управителя на Хокайдо и направил една обиколка на острова.

Морихей решил, че района на Ширатаки, намиращ се в североизточната част на острова, е най-подходящ за постоянно заселване.

Завърнал се в Танабе, Морихей организирал среща за набиране на желаещи да се преселят.

Тъй като вито земеделието, нито риболовът били много обещаващи за част от хората в Танабе,

те и група ветерани от Руско-Японската война решили да поемат новия път - общо 52 семейства,

включващи 84 човека. Много малко от тях имали някакви спестявания. Ето защо бащата на

Морихей още веднъж финансирал начинанието. На 29 март 1912г., групата потеглила за новата

земя.


Емигрантите напуснали топлата пролет и цъфналите вишни на Танабе, а когато пристигнали в

Кита-ми Ридж, в Хокайдо били посрещнати от виелица. Като начало това не било много добър

признак.

Цял месец бил необходим за да преминат през опасния заледен планински проход, и около 20

май те стигнали до избраното място за бъдещата си общност. Подслонът бил естествено, първия

въпрос за решаване. Не им останало време да се заемат със земята. Те успели да я обработят едва


на следващата година, но реколтата била слаба. Следващите три години се хранели с картофи,

диви зеленчуци и риба. Като водач на експедицията, Морихей бил подложен на критика от

недоволните заселници, тъй като самият той работел без почивка ден и нощ, за да подобри положението.

След 1915г. реколтите станали богати, а бизнесът с дървен материал започнал да носи

печалба. Морихей съдействувал на местната икономика, като подпомагал отглеждането на коне,

търсенето на полезни изкопаеми, здравеопазването и образованието. Голям пожар през 1917г. унищожил цялото селище, включително къщата на Морихей и той отново трябвало да работи

без почивка, за да строи всичко от начало. Бил избран в селищния съвет и се ползвал с голям

авторитет в целия район. Фактически този период в Ширатаки е единственото време в живота на

Морихей, през което той се държал като обикновен човек. Когато осъзнал, че успехът на целия

проект зависи до голяма степен от него, непредсказуемият мечтагел Морихей проявил практичен

ум. благоразумие и добри организаторски способности.

През първите години в Ширатаки неговите занимания с бойни изкуства се състояли в

тренировки с огромни дървени трупи, както и разправии с бандити, които той срещал по време на самотните си пътувания. /Въпреки че Морихей се отнасял сурово към криминалните

престъпници, той проявил съчувствие спрямо избягалите наемни работници - фактически роби,

приемани в Хокайдо с фалшиви обещания, като съдействувал за освобождаването им./ Морихей имал способността да се сприятелява дори с мечките в Хокайдо. Той спокойно споделял храната и планинския си подслон, с големите зверове. Носели се дори слухове, че мечките го изпращали,

когато слизал от планината в селището.

През този период Морихей проявявал завидна физическа сила и издръжливост. Без чужда

помощ, той повалял по 500 дървета на година, изкоренявал дънери с голи ръце, чупел клони с гръбнака си и се състезавал в "дърпане на въже" с товарни коне. Той се занимавал с медитация на

открито. Продължавал ежедневната си практика да се закалява с ледено-студена вода, дори през

жестоките зими в Хокайдо: Морихей се учел да генерира вътрешна топлина, подобно на

тибетските отшелници, известни с прозвището "наметнати с небе". По-късно той разправял на

учениците си, че на мястото в реката, където тогава се пречиствал, водата не замръзвала, дори

през най-студеното време на годината.

Като подробност от личния живот на Морихей може да се отбележи, че той за първи и

очевидно единствен път в живота си, имал любовна авантюра с по-младо момиче от Танабе,

което се грижело за него през първите дни в Хокайдо. Тази история прключила с пристигането на жена му, която била останала в Уакаяма, докато се уреди подслона в Ширатаки.

Най-важен момент от временното пребиваване на Морихей в Хокайдо, е срещата му със

Сокаку Такеда известен майстор по Дайто Рю Айкиджуцу.

Сокаку Такеда, последният от старите войни, роден през 1860г. в Айзу/сега-префектура

Фукушима/. В страната на страшните самураи, войните нa Айзу били най-опасните. Цялата

провинция била "съкровищница на бойните изкуства" - всички възможи видове борба се предлагали за преподаване в тренировъчните зали, разпръснати навсякъде из Айзу.

Още от малък Сокаку се обучавал в изкуствата - работа с меч, бой с копия, джуджуцу и сумо

от строгия си дядо Соемон и баща си Сокичи. Те обгаряли пръстите му, ако не успявал да заучи

някоя техника достатъчно бързо. За щастие, детето доказало, че е феномен и не се интересувало

от нищо друго освен от бойни изкуства.

Когато навършил 13 години, Сокаку бил даден да учи Оно Итто Рю - фехтовално изкуство


при Тома Шибуя. След 4 години получил свидетелство от това училище. Според напътствия на

Дайто Рю, след това Сокаку станал ученик и домашен прислужник в къщата на известния

майстор по Джикишчнкаге Рю, Кен- кечи Сакакибара; но не съществуват никакви сведения за

присъствието на Сокаку в хрониките на тази школа и тъй като той по-късно говори с

пренебрежение за Сакакибара, не може да се установи как са протекли тренировките му там.

Предполага се, че Сокаку после бил изпратен да учи при Шунзо Момонои, главен учител по Къошинмей Рю; но и тук Сокаку се проявявал по същия начин – по-късно разказвал, че е побеждавал Момонои два пъти от три възможни случая.

През младежките си години Сокаку скитал от зала в зала, като все забърквал каши вместо да

се спре и учи само при един учител. През 1875г. внезапно умрял по-големият му брат, и младият

ученик-в работата с меч, бил извикан да се завърне в Айзу, за да поеме ролята на шинтоистки свещеник, която му се полагала по наследство. Сокаку бил изпратен да се учи при изтъкнатия

учен свещеник Сайго Таномо, който се оказал последния човек, владеещ тайната на техниките

"ошики-учи”, принадлежащи на клана Такеда.

Таномо, главен съветник на управниците в Айзу, бил един от малкото предвидливи хора,

който бил на мнение, че не трябва населението да се противопоставя на новото правителство на

Мейджи. За съжаление, предложението му било отхвърлено и много негови сънародници загинали в едно безполезно въстание срещу силите на императора през 1868г. по време на

последната атака. Таномо бил изпратен в Хакодате, Хокайдо, за да организира защитата на

останалите поддръжници на режима Токугава. През това време имперските сили разбили

защитниците на Айзу. Когато враговете наближили мястото, където живеело семейството на

Таномо, майка му, жена му, четирите му дъщери и още 14 човека от прислугата се самоубили, за

да избегнат унижението на затворническия живот. Разказвало се, че когато един от хората на

Таномо пристигнал там, една от дъщерите му била все още жива, с последни сили тя запитала: "Приятел или враг?". Когато чула отговора "приятел", хладнокръвно го помолила да я доубие с

камата си, като по този начин се присъединила към останалите в самурайската колективна

смърт.


Без да знае нищо за съдбата на семейството си, Таномо бил пленен в Хокайдо, а по-късно бил

оправдан от новото правителство, което признало заслугите му. След това Таномо работил като

шинтоистки свещеник и неофициален правителствен съветник в различни райони на страната. В

духа на времето той' решил, че техниките на ошики-учи, които служат толкова добре на войните

от Айзу, трябва да бъдат систематизирани и разпространени.

Когато Таномо разбрал, че Сокаку не е много подходящ за шинтоистки свещеник -

енергичният воин бил фактически неграмотен, прекалено отдаден на бойните изкуства, за да

губи времето си с четене и писане – той решил да го обучи в техниките ошики-учи. Още тогава, Сокаку бил втората възможност за




Сокаку Такеда, майстор - Дайто Рю

заместник на Таномо. Таномо първоначално бил о6учил осиновения си, според някои

незаконен, син Широ /1872 – 1923/. Талантът на Широ привлякъл вниманието на Джигоро Кано,

който го присъединил към Кокодан джудо. През 1887г. се провела открита демонстрация между

представители на новите и старите стилове джуджуцу. Широ, като използвал техниките,

научени от Таномо, победил противника си и спечелил битката за групата на Кано. Кано също

считал способния младеж за свой възможен приемник, но през 1891г., по неизвестни причини

Широ се отказал от ошики-учи и джудо и заминал за Нагасаки, където се отдал на журналистика, политика и стрелба с лък. Едва тогава, след като се убедил, че решението на Широ е

окончателно, Таномо избрал Сокаку за свой приемник. Междувременно Сокаку продължавал да

скита из страната. Около 1877г., той бил в Киюшу, надявайки се да вземе участие във въстанието,

водено от Такамори Сайго, роднина на Таномо./Сокаку е бил още дете по време на предишното

въстание в Айзу; ако е бил с няколко години по-голям, сигурно щял да се самоубие заедно с

известния Бякко-Тай, предводител на "Армията на момчетата от Айзу"./ Когато Сокаку пристигнал в Киюшу, въстанието било вече потушено. Но той уредил собствени битки, като обикалял местните доджо и карнавалите. След като изчерпал противниците си там, Сокаку

заминал за Окинава, родината на "борбата без оръжие". И така записал карате-до към своя списък на бойните изкуства.

Накратко Сокаку прекарал младостта си като "уличен боец". Убил доста свои противници.

Веднъж водил война с цяла група строителни работници. Сокаку се спречкал необмислено с тях,

извадил сабята си, когато те го нападнали с брадви, железни пръти и тухли. Той прокарал пътя си в тълпата, оставяйки след себе си много убити и ранени. После бил арестуван и обвинен в

непредумишлено убийство, След като доказал, че действувал при самоотбрана, бил освободен.

Властите конфискували сабята му и го предупредили да избягва подобни прояви в бъдеще.

Мрачното изражение на лицето на Сокаку се дължи на липса на предни зъби: той ги изгубил

по време на демонстрация срещу трима мъже, въоръжени с копия. Когато Сокаку счупил едно от

копията'с меча си за да впечатли публиката, летящото копие го ударило по устата.

През 1880г. Сокаку подновил обучението си при Таномо в храма Никко Тошогу, където

Таномо бил назначен за свещеник. След 1888г., 30-годишният Сокаку започнал да приема свои


ученици. Направил опит да води по-нормален живот - оженил се, построил къща, но жена му

починала при раждане, а пожар разрушил дома му по-късно. Сокаку настанил децата си при

роднини и отново поел пътя на скитническия живот.

През 1899г. Таномо разкрил на Сокаку последната техника на ошики-учи и му подарил по този

случай един стих, вместо свидетелство:

Всички хора знаят това: Когато удариш течаща вода никаква следа не остава във водата!

Между 1898г. и 1915г., когато срещнал Морихей в Хокайдо, Сокаку пътувал от място на

място, главно в северна Япония, където провеждал нещо подобно на семинари. Ако се вярва на

изказванията му, почти всички известни майстори на бойните изкуства, по едно или друго време,

са му били ученици. По това време да се запишеш в курса на Сокаку, означавало да изгубиш всякаква възможност, за спор с него. Много от тези, които той победил, били отлични майстори в своята област. Доказателство за таланта на Сокаку била способността му да се справя с всеки

противник, независимо от стила, който владеел.

През 1904г., Чарлз Пери, американец, преподаващ английски във Висшето училище Сендай, пътувал в един влак със Сокаку. Пери не харесал въ ншността на бедно облечения японец и казал на кондуктора да провери билета на спътника му. Купето било първа класа. Когато Сокаку

настоял да разбере защо искат само неговия билет, кондукторът му предал оплакването на

американския джентълмен. Сокаку веднага скочил от мястото си и тръгнал да иска обяснение.

Пери се изправил, убеден че шест футовия му ръст ще възпре дребния японец. Вместо това

Сокаку бързо сграбчил размаханите юмруци на Пери и го запратил на пода. След като се съвзел

от болката и шока, Пери се извинил и помолил да бъде обучен в това изкуство. Чрез Пери, славата на Сокаку достигнала до ушите на Теодор Рузвелт. Сокаку впоследствие изпратил един

от учениците си, Шунсо Харада, полицай от Сендай, в САЩ, където той преподавал уроци на

американския президент и други членове на правителството, за период от 3 години.

Следващата история е от същия период: в префектурата Фукушима, някакъв бандит

непрекъснато тероризирал населението. Всички опити на полицията да го залови се проваляли.

Една сутрин престъпникът бил открит на полето мъртъв, със счупен врат. Хората се чудели кой е успял да се справи с него. Официално не се споменава никакво име, но няколко полицаи знаели,

че Сокаку, който по това време провеждал тренировка в района, преднамереното време

50-годишен, потеглил за отдалечения район. Гангстерите, предупредени за пристигането на

Сокаку, започнали да го следят. Когато научили, че той посещавал всяка сутрин обществената

баня невъоръжен, шест побойници били определени да му дадат урок. Една мокра хавлиена с кърпа била ефикасно средство срещу гол човек, дори с в ръцете на ученик. Сокаку използвал

само собственото "ки" като разхождал същата нощ, сам по тъмните пътища.

Около 1911 г. Сокаку бил поканен от полицейското управление в Хокайдо, за да обучава

офицерите. Освен за законните преселници като групата на Морихей, широко отворената

гранична територия на Хокайдо се оказала подходящо място и за много престъпници - банди,

прототипи на съвременните "якуза", контрабандисти, спекуланти и търговци на роби. Полицията била безсилна; няколко гари били плячкосани от бандитите. добно на американски шериф и

съдебен изпълнител, призован да възстанови реда в някой град от Дивия Запад, Сокаку, по това

импровизирано оръжие и успял чрез него да повали противниците си в безсъзнание, а на някои

да счупи ребрата. Разтревожени от невероятните му способности, една малка армия от 200
гангстери, оградила хотела на Сокаку предварително, решили твърдо да се справят с него в

открит конфликт. Предизвикателният Сокаку пък се заклел да покрие н улиците с трупове, а уплашените граждани се изпокрили по домовете си. В духа на най-добрите Холивудски уестърни

обаче, се сключило примирие между водача на гангстерите и самия Сокаку, като по този начин

било избягнато кръвопролитието.

Когато Сокаку се върнал в Хокайдо няколко години по-късно, той се срещнал с Морихей.

Морихей вече бил научил за присъствието на Сокаку в Хокайдо. Веднъж след като победил един

борец - сумо в импровизирана схватка, Морихей бил запитан дали той не е случайно

небезизвестният Сокаку Такеда. По време на едно свое пътуване до Енгару, Морихей научил, че

Сокаку провежда обучение в близкия хан и незабавно се отправил натам.

След като станал свидетел на впечатляваща демонстрация, Морихей проявил желание да учи



Дайто Рю - така Сокаку по това време класифицирал стила си. Морихей бил приет. Той забравил

всичко друго, останал в хана цял месец, като тренирал ден и нощ със Сокаку. След тази 30-дневна практика, Морихей бил възнаграден с удостоверение да преподаване – първа степен.

После Морихей се завърнал в Ширатаки - за радост на семейството и приятелите си, които

вече мислели, че той е затрупан някъде от снежна виелица. Морихей построил доджо и къща за

Сокаку и го поканил да преподава там, като получил правото на лично обучение всяка сутрин по

два часа. През деня Сокаку провеждал групови уроци. Тъй като Сокаку бил учител от старата школа, Морихей бил длъжен да му приготвя и поднася храната, да пере дрехите му, да го

масажира и да му помага при къпане.

След големия пожар в Ширатаки през 1917 г. Морихей имал малко време за тренировки, въпреки че Придружавал от време на време Сокаку в пътуванията му из различни райони на

Хокайдо.

В края на 1919 г. Морихей внезапно напуснал Хокайдо. Като официална причина той изтъкнал лошото здравословно състояние на баща си в Танабе. Това обяснение било

съмнително, по-вероятно било, болестта на бащата да е послужила като подходящо извинение за

отпътуването на Морихей.

Първо, преди да получи новини за баща си, Морихей вече бил изпратил семейството си,

/което включвало и двамата му невръстни сина, родени в Хокайдо/,обратно в Танабе. Второ, той

явно не се чувствувал добре в Ширатаки и без колебание изоставил всичко, което притежавал

там по-голямата част от имуществото си прехвърлил на Сокаку/. И накрая, вместо да отиде

веднага при умиращия си баща, Морихей направил отклонение, за да посети центъра на новата Омото-къо религия. Дори да е искал да се моли за здравето на баща си, много по-естествено би било да се върне директно в Танабе и да прецени положението на място.

Според мен неспокойният дух на Морихей е продължавал да търси смисъла на живота, и

разочарован от методите на Сокаку, е искал да експериментира сам, освободен от изискванията на взискателния си наставник.

Въпреки, че Сокаку безспорно бил изключителен майстор в бойните изкуства, един от най-талантливите будока /майстори на Будо/ на всички времена, характерът му съвсем не бил

приятен. Раздразнителен, с голямо самомнение, арогантен, той прекалено се гордеел с броя на

убитите от него противници, /въпреки че се страхувал от духовете на умрелите, които според

него го преследвали в късните нощи/. Сокаку непрекъснато обсипвал с оскърбления останалите

учители и техните традиции. Например, той наричал изтъкнатия Джигоро Кано "амбулантен

търговец на риба". Във всеки човек виждал потенциален враг, винаги носел със себе си кама, а
бастунът му криел остър бръснач, с който пропъждал кучетата, дръзнали да лаят по него. В къщи имал под ръка заострени пръчки срещу неканени гости. Изключително мнителен, Сокаку винаги

давал на някой ученик да опита храната, преди да я консумира - дори чая, приготвян от него

самия. Според слуховете истинската причина, поради която Морихей изпраща семейството си в

Танабе, била тази, че Сокаку задирял жена му.

Както и да е, през 1919 г. 36 годишният Морихей се намерил в Аябе, малък град близо до

Киото, където имал съдбоносна среща с една от най-загадъчните фигури в японската история на

XX век - Онисабуро Дегучи.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница