Бележки от опита на един непрофесионален преводач и (още по-непрофесионален) издател



Дата17.12.2017
Размер28.38 Kb.
Размер28.38 Kb.

Участие на доц. Борис Минков

чрез предоставен писмен текст

в дискусията

и съгласие за неговото публикуване в цялост



Бележки от опита на един непрофесионален преводач и (още по-непрофесионален) издател

Като читател и почитател на немскоезична литература опитвам от последните години на миналия век чрез единични публикации в списание „Страница“ да отварям пространство за някакъв интерес към нови преводи. Тогава ме вълнуваха особени жанрови образувания в прозата от първите десетилетия на ХХ век и публикувахме в „Страница“ отделни текстове от „Невиновните. Роман в единадесет разказа“ на Херман Брох (превод: Антония Колева) и „Приказката от 672-рата нощ“ на Хофманстал (в мой превод). Още тогава ми е правило впечатление към колко различни звена (институции) трябва да се обърне преводачът, и то последователно, едно след друго, и да ги убеди, че собственият му интерес е основателен и споделим: най-напред трябва да намери издател, след това – организация, която да финансира не само превода, но и отпечатването, тъй като немска проза от последните сто години извън Херман Хесе никой нямало да си купи (перифразирам и сумирам няколко тогавашни отзива).

Тогава стигах дотам в убежденията и не продължавах нататък с опитите. „Страница“ продължи да публикува не само такива откъси от преводни произведения, които вече са готови да се превърнат в книги (такива получаваме главно чрез издателите), но и такива, които само се надяват, че някога ще могат да постигнат книжна цялостност (те идват при нас основно чрез преводачите). Междувременно обаче се оказа, че веригата на необходимите убеждения не свършва до намирането на щедра организация. След като преводачът успее да убеди някоя организация, че финансирането на начинанието си заслужава, пак той трябва да започне да убеждава книжари (за това, че си струва книгата да бъде подобаващо експонирана, а не захвърлена като складова наличност), медии (че си заслужава да проявят интерес и да отбележат някак факта на публикацията), читатели. Защото с акта на финансиране естествените съюзници на преводача – издателят и щедрата организация – са изпълнили своите задължения и вече ги няма като присъствие. Това е ситуация, която видях при превода на „Летящи кучета“ на Марсел Байер – книга, която излезе в издателство „Балкани“ през 2012 г. (в мой превод), за съжаление без да остави следа – нещо, от което изглежда единствено преводачът изпитва някаква болка.

Може ли преводачът да вземе нещата в свои ръце, да затвори сам веригата, да издава и разпространява труда си? Теоретично може, но тогава всички негови потенциални съюзници стават негови противници. Прословутият преводачески тръст „tradiki“ подкрепя по принцип не издателствата, а преводачите. – Но само тогава, когато те – по презумпция утвърдени и известни имена – са свързани (по веригата) с надеждни издателства. В списъка на надеждните е например издателството, в което публикувах „Летящи кучета“. То наистина се води от почтен човек с богат и разнообразен опит в книгоиздаването, но не положи усилия, за да направи книгата на Байер поне малко видима. Когато миналата година опитах да кандидатствам като преводач и издател с „Пясък“ на Волфганг Херндорф (първите шест глави от романа вече бяха публикувани като проба в „Страница“), tradiki отхвърли проекта без никакви обосновки, като в началото дори щедрата организация беше решила, че не е необходимо да уведомява за резултата от кандидатстването подобно фалшиво издателство (Сдружение Литературна къща, чиято издателска дейност се заключава единствено в издаването на „Страница“). Впрочем цялостната политика на контрол и надзор „отвътре“, на подбор и „кадриране“ на автори и преводачи на tradiki е изключително порочна – точен образ на щрихираната утежнена ситуация, в която се намира преводачът в желанието си не само да преведе дадена книга, но и да види относително добре реализиран крайния продукт на труда си.



В началото на настоящата година повторихме експеримента с издаването на преводни книги с преводачката на Кристиан Крахт Силвия Василева. В този случай отказът дойде едно стъпало по-рано: управляващите авторските права на писателя заявиха, че при наличната биография на нашето издателство не биха посъветвали клиента си да предостави на нас отговорността за публикуването на Faserland. – Но – все едно – ще продължаваме да публикуваме и такава преводна литература, която не е подкрепена от надеждни издателства. Непрофесионално, но с желание и чувство на сърдечна ангажираност към преводното битие на художествените текстове.

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница