Четирисезонни кодировки (Философия, теория, анализи и интерпретации на поезията за деца на Иван Цанев)



страница10/14
Дата01.02.2017
Размер1.24 Mb.
Размер1.24 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14

4. ЗИМАТА

Иван Цанев обича Природата – и то точно българската Природа през нейните четири сезона. В неговата поезия за деца (а и за възрастни) Човекът и Природата са обвързани като природосъобразно живеене и като взаимно опознаване и себеопознаване. А също така и като сугестибилност, която прераства в естетическо, нравствено и социокултурно можене на Човека като Свиша даденост, а на одухотворената Природа – като провокации емоционални и мисловни. Провокации спрямо Човека с неговата “богозадействана светлина”, но и “Сатанински задействани” катаклизми.

В стихотворенията на Цанев, обвързани със Зимата (а и с другите сезони) откриваме в единство събирателните възможности на обективно видими неща, на типични реалности и действености със символните “знаци и значимости” и метафоричния смисъл на “образните зашифровки”, характерни точно за творческото амплоа на този поет. Затова както и в други поместени текстове, така и тук прибягваме до анализи, до откривателски интерпретации на конкретни стихотворения. С надеждата, че учителите на предучилищна, начална училищна и прогимназиална възраст ще се стремят да “разшифроват” с “интердисциплинарно умение” образния език в съвременната поезия, пътищата за участие в “словесната игрова символност” на съвременните български поети. Поети, които са обвързали пряко творчеството си с естетиката и нравствеността, с душевността и “боговестието” на природното многообразие през четирисезонното българско битие и на Природата, и на Човека… А в случая осмисляме кодировките и декодираме Иван-Цаневите реални, приключенски, приказни и метафорични “втурвания” на подрастващите при тяхното “игрово живеене” в зимния сезон.

4.1. Урбанизираното дете
през Зимата


Малкото момче и от село, и от града може да усети в зимната предснежна тишина дори и първата снежинка. В случая малкото момче е от града. “Снежинка” е заглавие със знак за сезон, знак за елемент от сезона “зима”. Снежинката е част от цялото, малкото от многото, т.е. от снега, от бялото и чистото небесно вълшебство “сняг”. Тишината е доловима – сякаш се “чува”. В това “вълшебно чуване” или приказна унесност се “вижда” и движение. Движение “отгоре – надолу” – и то плавно, фантастично в очите на детето.



Още самото заглавие подсеща за “оцветяване”. Уж за неопределено оцветяване, а всъщност за най-чистото, за трансцендентално съвършеното, за невинното и свято “оцветяване” – за белия цвят, който в българската “народоокост” и душевни прозрения, но и за християнската човешка нагласа изобщо, е символ на спонтанна радост, непокварена поривност, унесна светлина, символ на пречистена психика, безспорна нравственост и земно-небесно или небесно-земно целомъдрие. Все етични и естетични човешки възможности, авизиращи небесното потекло на земния човек.

Има в първата строфа още едно оцветяване“синкав здрач”. Това е намек за идващата, но още непристигнала, нощ. Тайнственото, приказното е започнало още с падането на първата снежинка “над покривите на града”. Движението с витална фантазия градира психологическата нагласа и на природната картина, и на приказно-приключенското изживяване на малкото градско момче. Снежинката “плавно-плавно приближава,/ пълзи по бузата гореща” на детето. Вертикалът “отгоре-надолу” е наистина “оживенопластичен”, хармоничноунесен, приповдигнаторомантичен за въображението на градското дете.

Сукцесивната (следващата една след друга) картинност придава ефирна консеквентност (последователност) и на пейзажната видимост, и на душевната раздвиженост у подрастващите. Така постепенно се кулминират (разбира се, от поета) възможностите на децата да сменят своето “цветово виждане” на природата дори само в един момент от конкретен сезон. Възможностите на “телепатичното” въображение са налице – вертикалът “отгоре-надолу” съвсем спокойно, но и внезапно може да добие обратната посока – “отдолу-нагоре”: снежинката, след като е пълзяла по горещата бузка на детето, внезапно я виждаме в друга (в обратната) посока – “в синкавия здрач блещука/ като звезда”.

Метафоричното словосъчетание “синкав здрач” съдържа в себе си една мекота, една кротост, една благост и добродетелност на природоусетни движения, които предават и на човека (в случая на малкото момче) тези душевни качества. Природата е оцветена с “благородна божественост” в своята преходност от светлина (бялото, снежинката) към приказната зимна нощ, която всъщност може да трансформира бялото (снежинката) чрез прехода през “синкавия здрач” в звезда, т. е. във вечно небесно съществуване, в една осъществена надежда. Светещите далечни небесни знаци са сигнали за приказни, но и осъществени надежди. Налице е една автосугестия, изпълнена превъзходно от природния рисунък в съприкосновение с градското дете от Иван Цанев.

Разбира се, поетът е напълно наясно с веридикалността (съответствието между възприятие и реалност) у подрастващите. Но той сякаш търси “Очите на Душата на Децата”. Защото може би напълно е наясно с гностичните възможности на “природорисунъчната поезия”, в която природовидимите движения са и видими, и невидими усети на детската възхита, на детските стремления да опознаят загадките в Природата край себе си и в себе си.

Затова от втората строфа разбираме с изненада, че всъщност този “синкав здрач”, в който снежинката “блещука/ като звезда”, не е преход към нощта, а преход към деня, към светлото начало. В такъв случай тук снежинката-звезда още по-категорично подсеща за божествена отзивчивост, за осъществена надежда. Снежинката-звезда целува наистина първа момчето в утринта – в началото на земната будност, в началото на видимо-действените човешки възможности, в началото на нов ден, на нов път, на нещо, което ще обогати и усъвършенства минималния житейски опит на детето. Т.е. “Преди момчето да се скрие/ сред преспите на януари”, преди да изпита житейските трудности на големите, преди да преодолее “преспите” в своя дълъг житейски път. Да – точно тогава снежинката “по бузата му се търкулва/ и капва тя”.

И можем справедливо да твърдим, че Иван Цанев е успял дори само чрез това първо стихотворение “Снежинка”, от съдържанието на първата му книга за деца “Дневно щурче” (1975), да съпреживее, образно да осъществи и деликатно да ни подсети за сложния видим и фигуративен праксис (фигуративна контекстовост) за фиксирано сезонно изживяване в конкретна ситуация на една детска урбанистична душевност. Така чрез възприятията на това дете и моментносезонната остензивност (уточняемост) се достига до нравствено-естетическа семантизация (осмисляне) не само на приказно-сезонно приключение, но и на възможно, на реално съществуващо живеене на подрастващите в една природна среда. И същевременно в социоконститутивна съвременна и вечно възможна природовидима среда.

Че снежинката е парадигма (образец) на чистота като част от снега, разбираме още от Библията: “Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг”(Пс. 50:9); “Да се умиех и със снежна вода и съвсем да очистих ръцете си…” (Йов 9:30). Това е един вариант на интерпретация (и то синтезиран) в синхронно-корелативен порядък на съдържанието на това стихотворение.

И все пак, колкото и да е професионално-изряден, тук – в “Снежинка” – Иван Цанев допуска две грешки: първата ще я приемем за печатна – в трети стих от първата строфа вместо “снежинка” е отпечатано “снежинки”. Но втората грешка е съвсем очевидна: пак в тази строфа той римува “града” със “звезда”. А това е мнима (“зрителна”) рима. И може да обърка децата в начален курс точно когато те вече нагледно, с примери, изучават как се пишат и четат женскородови и мъжкородови съществителни имена. Това можем да го възприемем за негрешка, ако предположим, че по този начин поетът подтиква учителя да обясни отново разликата между “графичните” и “произносимите” норми в съвременния български език точно в такива случаи – на непълното членуване на мъжкородови и женскородови съществителни имена.

В стихосбирката “Дневно щурче” зимното светоусещане, конкретни знаци и символи от този сезон се открояват още в стихотворенията “Къщата”, “Вали”, “Пъртина в снега” (от първия цикъл “Пътека”), “Прозорец” и “Врабче” (от втория цикъл “Обикновено чудо”).

Зимата е сезон на уединението, на усамотяването. И дори Къщата в едноименното стихотворение е “сама”, отделена, изолирана от центъра на големия град, от градското динамично живеене: “Сама на края на квартала –/ тя цялата е побеляла,/ защото сняг навън вали,/ вали, вали.” Може и да е “сама”, но тя не е самотна, а е забелязана – и то от Свиш дар: Снега. Снегът, който пречиства и Природа, и Човешки поглед, и Човешки тягостни преживявания.

Сакралното трикратно повторение: “вали, вали, вали” пресъздава отношението на Божествената Природа (отгоре) как милосърдно е обвързана със съкровеното, семейното, къщното живеене на хората. Но тук се забелязва и нещо много близко до народопесенните стихофрази: поетът завършва третия стих от първата строфа с думата “вали”, която се явява и като рима. Но тази рима, от една страна, е с “анжамбманово продължение” в четвъртия стих от първата строфа, а от друга страна, същата дума-рима “вали” само с две повторения представлява четвъртия стих от строфата. Така тук стилно-езиковият похват, звуковата еднаквост, композиционната постройка се превръща и в “спирално повторение”.



Това спирално повторение като литературоведско понятие е близко до българската народна поезия и до поезията например на Христо Ботев. Само че последната дума от третия стих (“вали”) не се повтаря като първа в следващия стих, а се използва два пъти и завършва напълно стиха (четвъртия от първата строфа). А и можем да наречем тази особена стихова архитектоника “спирално повторение с напълно изведен следващ стих”.

Сакралността ( в случая – троичността) се откроява във втората и четвъртата (последната) строфа. А в третата строфа словосъчетанието “за лека нощ” от третия стих напълно се повтаря само веднъж в четвъртия стих, т.е. е налице напълно фиксираното понятие от стихознанието – “спирално повторение”. Това отбелязваме неслучайно – за да фиксираме съвършения песенен лиризъм на Иван Цанев, който като съдържателност откроява възможностите на съкровеноочакваната и осъществима надежда в двупосочната взаимовръзка: “Природа – Човек” и “Човек – Природа”

Във втората строфа е налице контраст спрямо света – черен комин, който дими (по вертикала нагоре). Черният комин е такъв в резултат на земното живеене, земното желание за уютност, но и земните страсти за преодоляване на “земното време и пространство” и достигане (чрез дима, т.е. чрез съчетаване на огъня и въздуха) до невероятните небесни тайнства, до “силите” на Безкрая, до всеможието на Вечността. В българското митопоетично съзнание, а и в християнството като цяло, димът е символ на кратковременното земно живеене, на капризите и суетата на безсмислените понякога ядове и себелюбие в това живеене.

В третата строфа будилникът именно символизира земното време. И той тиктака не някъде другаде, а в кухнята – точно там, където се забъркват с човешко-телесна страст земните телесни необходимости. А котката загатва за настъпването на мрака, на нощта, когато се спи и сънува, а заедно с това се проявява едно явно мързелуване и една явна отмора едновременно. Като хтонична сила, свързана с доближаване и изчистване на черните енергийни сили у човека, точно унесното мъркане на котката може да пожелае на стопаните “лека нощ”.

В четвъртата строфа “звъни далеч трамваят сетен”. Този именно звън подсеща за навлизането в приказността на сънищата. Приказно визуализираният сън е “тих и неусетен”. Той изкачва някакви стълби. И ето че се получава преходът от един вид съществуване към друг вид съществуване. Върви се полегато от хоризонтала към вертикала, от земята към небето.

И не някой друг, а Сънят изкачва тези стълби, върви от действителността към абсолюта, от реално съществуващата Къща и Зимна Картина към трансценденталните тайнства на Космоса.

Оттам нататък всичко в съня следва различни представи и емоции на човешкото земно и небесно живеене, близки може би до ставащото във вълшебните народни приказки. Натам ни насочва реалното и приказно вълшебство, което се авизира в това стихотворение – “Къщата”.





Сподели с приятели:
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница