Четирисезонни кодировки (Философия, теория, анализи и интерпретации на поезията за деца на Иван Цанев)



страница4/14
Дата01.02.2017
Размер1.24 Mb.
Размер1.24 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

1.3. Чудодейната Игра на истинската Пролет и включването на Децата
в това приказно играене

След като вече на комина “е кацнал щъркел пак/ като наполовина/ стопена пряспа сняг” (“Щъркел”), съвсем естествено е да се почувства пролетният полъх (стихотворението “Пролетен въздух” от стихосбирките “Дневно щурче” и “Седем вятърчета”). Пролетен полъх – като нещо нетърпеливо чакано и от всички природни видимости, и от Човека. За да се сбъднат “кръговратните очаквания” на една четирисезонна българска Природа, която всичко знае и всичко умее в този земно-небесен и небесно-земен Живот. И която приучва и хората да знаят всичко и всичко да умеят в краткия си земен и във вечния си небесен Живот (според Християнството и не само Християнството като религия и философия на живеене).


1.3.1. Първи вариант на интерпретация на стихотворението “Пролетен въздух”

Тук е показана чудодейната игра на истинската Пролет и включването на децата в тази игра. Въздухът – като естествена свиша даденост – е изведен като част от заглавието неслучайно. Защото той е една от четирите природобожии и земни дадености и непрекъснати изяви, без които планетата Земя, човечеството и всички видими и невидими природни движения и осъществявания не биха могли да съществуват, да бъдат. Заедно с пръстта (Земята), Водата и Огъня той – Въздухът – и материализира, и одухотворява, и канализира, и кръговратства, раздвижва реално и абсурдно всичко у Човека и природните видимости: за да се достигне до еволюционно и паралелно с това антагонистично живеене на Земята непременно във взаимовръзка с Небето.

Въздухът и реално, и символно е свързан със земно-небесните и небесно-земни Дихания, с плавностите и завихрянията на Вятъра. Иска или не иска, той (Въздухът) е естественият посредник между Земята и Небето и обратното. Именно чрез него видимите и невидими живи същества съществуват, действат, живеят, размножават се, себеунищожават се или унищожават себеподобни и несебеподобни.

А Пролетният Въздух не е само символен – тук – в това стихотворение и изобщо в Словесното Изкуство, но и реален очистител на студеното, на зъзнещото у човека и у всички природожизнени същества. Поетът наистина иска да ни внуши и успява чрез същностните реакции и на Пролетния Въздух, и на всичко друго, което той предизвиква като радостно, като празнично действие, колко всъщност е близък този Въздух до детския темперамент, до детските пориви, до детските желания за игри, чистосърдечни и светли, до “детскостта” на всеки човек.

Само Пролетният Въздух може с празнична увереност да “удължи” Небето, да направи пространствено-времевите усети на хората реално действени, чувствителни и точно възприемчиви. Хората наистина усещат, че денят пораства. Но това усещане те го възприемат не само като вътрешна необходимост, но и като празнична ритуалност с приказни дори възможности: “Небесата са чудно високи/ и пораснал е вече денят.”

Щом е налице Въздух – и то радостен, пролетен – неминуемо ще се включи и Вятърът. Той – Вятърът – е прекият и символен двигател на небесните и земни обновителни процеси. Вятърът “озвучава” и “ословява” вечните космични дихания, раздвижва пространството между Небето и Земята, “овременява” земния кръговратен живот с природовидими и невидими свиши закономерности и земни алтруистични добрувания. Затова и тук – в това стихотворение – той е пресътворен от поета в една динамична природна картина, озвучена от видимо “събитие”, обвързано с човека: “Вятър свири от всички посоки,/ а улуците барабанят.”

Това озвучаване с тръпноочаквано затопляне всъщност се подсказва още в самото заглавие на стихотворението. Естествена е тогава и промяната не само в Природата, но и в поведението на хората – в случая на децата. А естествеността не вреди, а напротив – посочва, насочва, води към познания, които винаги са необходими в едно колкото и земно, толкова и небесно живеене:

Слушат радостните момчета:

първо там! после тук! –

из квартала неспирно шета

звук от бодър капчук.

При такова не напълно определено, но все пак “топосно раздвижване”, и от радостната поривна изява на децата в съчетание с природовидимата раздвиженост на капчука се разбира колко приповдигнато е настроението и на пролетната природа, и на децата. Това настроение е наистина аподиктично (неоспоримо) и напълно оправдано. Защото пролетният вятър, който вече дори е горещ, никога не би оставил поривите на децата неосъществени. А децата могат да се осъществят най-цялостно, с възторжено себеотдаване на желанията си, в собствените си игри. Игри, пряко обвързани със заобикалящата ги Природа – в случая с пролетната.

И ако викът им се разнася чрез Вятъра, докъдето има възможности, а смехът им звъни приказно, това е и реалност, и внушение от самия поет, че няма по-красиви игри, по-спонтанни и преобразяващи от пролетните. И в основата на тези игри е пак Свишето Всеможие на Пролетния Въздух и заедно с това реалната и символна действеност на Вятъра през пролетния сезон, която действеност носи и на Природата, и на Човека преобразяващи космични и морални посоки и равновесия.

Поетът е убеден в това – и неслучайно в третата строфа неговата радост също е спонтанна както на самите деца, словото му е така афициращо (въздействащо) – сякаш той самият е заедно с децата сред празнично раздвижената пролетна природа, сякаш той участва същевременно с горещия вятър в природно-детската и детско-природната веселба:


Щом горещия вятър задуха,

няма в стаите място за тях!

Скоро в нашата уличка глуха

еква вик, звънва смях.


Картината става още по-празнична, още по-авизираща (по-известяваща), когато в играта на децата се включват и хвърчила. Материализирано е чрез хвърчилата, направени от самите деца или техните родители, вечното желание на Човека да лети, да преодолява чрез “вертикалните си пориви” устойчивите сили на земния хоризонтал.
А над къщите – погледнете! –

литват орляци хвърчила.

И сами си повдигат ръцете

подир вятъра като крила.


Тук хвърчилата са символ на Свободата, на отвоюваната Свобода. Отвоювана не само чрез мечти, но и чрез осъществяване на част от тези мечти, които пряко включват Човека в трудови действия. В действия, които го доближават до възможността да изяви собствения си Труд не просто като осъществена материална изгода, а като осъществена Мечта, която има естетически импулсации, която се доближава до “естетски труд” т.е. до Труд, обвързан с определено Изкуство. А когато осъществяваш определена Мечта чрез “труд-изкуство”, тогава и “Пролетен Въздух”, и Вятър, който свири от всички посоки, може да те доближи до Божествената Дарба да летиш – няма значение дали с мечтите си, дали приказно, дали реално и фантастично, или само реално.

Волността, необятната волност на Небето, вече е превзета от Децата. Защото то именно – Небето, с Пролетния Въздух и Вятъра – е дарило вечната си волност на Децата. А тази волност е невероятна, природосъобразна и природоустойчива – непременно свързана със Свишите Сили на СЛЪНЦЕТО, със Свишите Сили на Вечната СВЕТЛИНА.



1.3.2. Втори вариант на интерпретация на стихотворението “Пролетен въздух”


В стихотворението “Пролетен въздух” от стихосбирката “Дневно щурче” (1975) поетът Иван Цанев авизира (известява) пролетното настроение чрез видима природна картина. Видимостта се слива и със слухови възприятия след като е дадена кратка информация за светлото битие на деня:


Небесата са чудно високи

и пораснал е вече денят.

Вятър свири от всички посоки,

а улуците барабанят.


Погледът се движи вертикално нагоре – към Небето. Там, където има много тайнства не само за детския и изобщо за човешкия поглед, но и за вътрешните въпроси у Човека, за човешкото съзнание, за еволюцията на човешкото любопитство. Човек винаги се е учудвал пред неизвестното, непознатото, тайнственото. Затова и поетът ще изрече, че “Небесата са чудно високи…”

Чудното, чудатостите, тайнствата в Небесата още повече са се отдалечили от погледа на Човека. Защото и Слънцето е станало “по-високо”, по-далечно. Именно Слънцето е отдалечило тези чудатости, но заедно с това то е огряло Пътя към тях, показало е по-далечните разстояния. А щом чудатостите и тайнствата са на светло, дори и да са по-далечни, те все пак са по-разбираеми, по-видими, по-достижими. Тези разбираемости не са толкова близки като конкретни понятия за децата. Но тук поетът рисува, споделя, конкретизира, насочва към определени познания. Затова, щом покаже вертикалната протяжност на Небесата, той ще уточни конкретни знания за децата – “…и пораснал е вече денят.”

При прехода от един сезон в друг става нещо не само радостно, но и динамично, завихрено. Нещо, което бързо променя и природното състояние, и настроението на Човека. В това стихотворение, щом е озаглавено “Пролетен въздух”, естествено е да се види или чуе нещо, свързано с този Въздух, нещо, което преобръща Зимния Сезон към посоката на Пролетното Време. В случая това преобръщане става с помощта на Вятъра. Тези “всички посоки”, откъдето Вятърът идва, е съвсем естествено да възприемем като четирите географски посоки (изток, запад, север, юг). И то с техните многобройни екваторни и осови линии, с техните паралели и меридиани, които в посока към Небесата, към Въздуха сливат земните хоризонтали с небесните вертикали, “изроднинстват и извихрят” Пространство и Време от всички посоки – за да може Вятърът да оживее. И да можем да се подсетим за новия от четирите сезона, който идва кръговратно в земите на България. Затова и Вятърът свири, възвестява новия сезон – Пролетта. Свиренето винаги е съпроводено или предизвикано. Или пък предизвиква радост. Градацията на радостта се усилва от барабаненето на улуците:
Вятър свири от всички посоки,

а улуците барабанят.


Напластяването на два вида природни мелодичности пресъздава празнично настроение. Затова и момчетата (много често повтарящи се лирически герои в стихотворенията на Иван Цанев) са радостни и съпричастно слушат. Слушат цялата природна музика в един радостен преход от сезона “зима” към сезона “пролет”. Вниманието им е насочено към най-звучното за тях, най-лесно възприемчивото – звука “от бодър капчук”. Този звук идва ту оттам, ту оттук, т.е. отвсякъде, откъдето могат да го възприемат като сигнал за празнично начало. И този “звук от бодър капчук” не просто се чува и предизвиква тяхното внимание, а и нещо повече – той “из квартала неспирно шета”.

Слуховото възприемане се превръща в активно участие в някакъв труд. Трудът е на капчуците. В такъв случай капчуците предизвикват със своята взаимовръзка на Мелодия и Труд при празничната си природна изява подтик у децата да възприемат и разбират “умението” у Природата да изявява Красотата си чрез полезни трудови действия. Така естетичното и нравственото от Природата в прехода от един към друг сезон подсещат за възможности да се предизвика у подрастващите етико-естетически реакции и осъзнавания.



Празничното настроение продължава. То е изявено от поета с въображението и порива на децата. След известно време природните трансформации ще се доближат още по-близо до игровите настроения и възможности на децата. Видимото и озвучено Пространство около тях работи за тях, съюзява се с тях, съмишленичи с тях. Затова и поетът по детски възторжено ще изрече и за детската, и за природната градираща се радост:
Щом горещият вятър задуха,

няма в стаите място за тях!

Скоро в нашата уличка глуха

еква вик, звънва смях.


Игрите на децата – това невероятно реално и приказно щуруване, този невероятен празничен труд, който укрепва и физиката, и Душата на подрастващите – музикално озвучават и Пролетния Въздух в една нова природна обстановка, и Пролетния Въздух в Душите на Децата. А какво по-хубаво от това, щом едно Изящно Слово може да отрази и предизвикателствата, и същността на Детските Игри сред една нова Природа?!

И от хоризонтала на тези игри, тръгнали към празничния вертикал на природното и детското – като музикална възхита – естествено “литват орляци хвърчила”. Така празничното в детските игри повдига ръцете на децата “подир вятъра като крила.”

Дали е имал предвид Поетът или не, но той слива крилете на Вятъра с крилатите мечти на Децата. И е видно, че жизненият дъх на “пролетен въздух” от това стихотворение подсеща, че природовидимото и слуховото в Природата при взаимовръзка с Човека в един празничен период крепи и земните, и небесните, и моралните, и естетическите равновесия у Човешката Душа.

1.3.3. Трети вариант на интерпретация на стихотворението “Пролетен въздух”

Самото заглавие на стихотворението “Пролетен въздух” насочва вниманието към Пролетта – сезонът на пробуждащата се за Нов Живот ПРИРОДА. Сезон на изобилие от цветове, всеки от които е сякаш неповторим, е неподражаем – и все пак симбиотичен (взаимозависим). Лексемата “въздух” е използвана с цел – светкавично разширяване на Пространството. За Въздуха не съществуват прегради и ограничения – той е навсякъде и не може да бъде спрян. За него няма темпорална ситуираност, т.е. временно, преходно положение. Той е с трансцендентална рефлексия. А “пролетният въздух” е символ на обновлението на Живота, на жизнерадостното живеене, на Радостта от възможността да живееш по-поривно, по-светло, по-весело; символ на динамичен ритъм, който учи как да умееш да изглеждаш не изкуствено, а естествено млад; символ на Свободата – на референтна (съобщителна) и на реално осъществяваща се и осъществима напълно Свобода.

Първото двустишие от първата строфа на стихотворението е естествено продължение и доразвиване на идеята, закодирана в заглавието:
Небесата са чудно високи

и пораснал е вече денят.


Пространството е разширено в хоризонтал и вертикал. Рисунъчната рецептивност на поета напълно съвпада с хиперболичното и приказно въображение на децата. Явно е, че Природата е пробудена от зимен сън. Но е явно и друго – тя (Природата) копнее да започне новия си, пролетен Живот.

Второто двустишие от първата строфа създава поривна музикална атмосфера – долавяме свиренето и барабаненето:


Вятър свири от всички посоки,

а улуците барабанят.


А точно това, че Вятърът нахлува и свири от “всички посоки”, преповтаря мнението ни дотук, а именно: живителната промяна е неизбежна. Затова тази промяна настъпва бързо – със скоростта на свирещия Вятър, който е носител на Радост, Музика, Живот и Обновление.Тази “звучна мелодичност” се пренася и във втората строфа:
Слушат радостните момчета:

първо там! после тук! –

из квартала неспирно шета

звук от бодър капчук.


Тук речта е накъсана от безглаголното възклицателно отреагиране на момчетата и най-вече заради спонтанната им изненада от пъргавостта, от “веселото играене” на пролетната Природа и в частност на “музикалния капчук”: “…първо там! после тук!...” Чрез тези безглаголни възклицателни изречения поетът напълно потапя малките слушатели и читатели в атмосферата на “пролетното” си стихотворение. Сякаш чуваме звука от неспирно шетащия “бодър капчук”, чиято бодрост и веселие може да завладее не само децата, но и възрастните.

По принцип “момчетата” символизират буйност, жизненост, радост, игривост – и затова тях поетът свързва с Пролетта: те, както и Природата наоколо, са носители на пролетното настроение. Сякаш момчетата се сливат с горещия Вятър, с Въздуха – и също като тях не могат да бъдат затворени в стаи. Стаите са за хората-домошари, за хора, които не искат да опознаят себе си сред Природата и чрез нея. А малко са такива деца, които не се привързват към Природата и природните елементи през всеки сезон и особено през Пролетта.



Стаята е символ на смиреното примирение или вглъбение. А кое дете или възрастен, запазил нагласата на детската поривност, ще се усамоти в стая, в затворено помещение – и то особено през Пролетта. Не, не е възможно това. И е съвсем естествено във второто двустишие от третата четиристишна строфа да се доразвие идеята, че тишината, глухотата на зимния сезон е заменена от викове и смях.

Викове, които символизират спонтанната радост от нещо дълго чакано и вече дочакано и почувствано. И смях, който е декодирал чрез проявата си поривните възможности и реализираните надежди на една съпричастна с подрастващите Природа. Съпричастна на тяхното весело настроение – защото точно на такова настроение е носител и осъществител Пролетта. А да се пресътвори и предаде точно това осъществено пролетно настроение, поетът прибягва до експресивните и емоционално наситени глаголи “еква” и “звънва”. С екота, с ехото можеш да предадеш нещо , което и другите да чуят и да се помъчат да разберат. А ако не могат да го осмислят и разберат, то “близкото” край хората (в частност – край децата) непременно ще бъде и чуто, и разбрано – а това “близко” е звънкия смях – смях, който носи весели игри и неограничена радост:
Скоро в нашата уличка глуха

еква вик, звънва смях.


Няма никаква контрадикторност (никакво противоречие) по-нататък в стихотворението, т.е. в последната четвърта строфа, когато става въпрос за градиране на пролетното настроение. Наистина е кулминационна и силно емоционална четвъртата строфа. В края на първия стих от строфата вниманието ни е приковано от императива “погледнете!” В тази строфа използван похват е и алитерацията – умело и непретоварено, уместно редуване особено на сонорните съгласни “р” и “с”. Точно тези съгласни или “алитерационни” звука изразяват Радостта, Щастието, Опиянението и Вдъхновението, които ПРОЛЕТТА е донесла.

Орляците хвърчила” са символ не само на детската игра, буйност и веселие, но и на творческото вдъхновение, на стремежа към напредък и усъвършенстване чрез новите сили, които събудилата се Природа влива в хората.
А над къщите – погледнете! –

литват орляци хвърчила.

И сами се повдигат ръцете

подир вятъра като крила.


Досега съсредоточено предимно в квартала и уличките в квартала, действието се премества към Небето. Най-смислово и емоционално наситено е последното двустишие от последната четвърта строфа на стихотворението. Новият Живот, Новото Време е одухотворило, обнадеждило и освободило всички. Освободило всички от ежедневните земни и оправдани, и неоправдани задръжки. Ръцете са сравнени с Криласимвол на стремежа на хората към Висините, към Съвършенството и Свободата.

Използвани са ямбични (мъжки или окситонични) рими във втория и четвърти стих на всяка строфа – тогава, когато е ударена последната сричка от римуваната дума: “денят – барабанят”; “тук – капчук”; “тях – смях” и “хвърчила – крила”. Но в първия и трети стих от четирите строфи е използвано хорейно (женско или парокситонично) римуване. При хорейното или женско римуване ударението пада на предпоследната сричка от “думата-рима” – по този начин римата се явява като “двусрична” , а не както при ямбичното или мъжко римуване, където римата се нарича още “едносрична”. Хорейните или женски рими са: “високи – посоки”; “момчета – шета”; “задуха – глуха” и “погледнете – ръцете”. Римуването на стиховете е кръстосано – във всяка от четирите строфи първият стих се римува с третия, а втория стих с четвъртия. Друго, характерно за римуването, което откроява майсторството на Иван Цанев в изграждането на класически римувани стихотворения, е че в цялото стихотворение използва при римуването различни части на речта ( само при втория и четвъртия стих от последната четвърта строфа прибягва до римуване на едни и същи части на речта, а именно: “хвърчила – крила”). Римувания с различни части на речта са например – прилагателно име със съществително: “високи – посоки”; съществително име с глагол: “денят – барабанят”, “момчета – шета”, “ръцете – погледнете”; наречие със съществително: “тук – капчук” и т.н. По този начин и от отделните римувани стихове, и от цялото стихотворение се излъчва една “естетическа динамичност” и възможност за лесно възприемане.

Умерената употребата на асонанс (многократното използване на едни и същи или близки по звучене гласни звукове) и алитерация (многократното използване на едни и същи или близки по звучене съгласни звукове) също допринася за мелодичността и смисловата близост на текста до подрастващите. Като включим и заглавието гласният звук “е” и гласният звук “и” се употребяват по равно – 24 пъти. Гласният звук “а” се употребява 38 пъти, а гласният звук “ъ” 10 пъти. Гласният звук “о” срещаме 24 пъти, а гласният звук “у” – 11 пъти. Такава е “асонансовата окраска”. А най-много в стихотворението се осъществява “алитерационната игра” чрез сонорните звукове “р” и “л” (“р” се употребява 18 пъти, а “л” – 13 пъти).

И само тези примери са достатъчни да откроим заедно със смисловата стойност на стихотворението “Пролетен въздух” и неговата същност като настроение и “поривна еховитост”. Чрез тази естествена взаимовръзка между “съдържателност” и “фонемност” в целия текст се получава необходимото “акордиране” на невероятното “одухотворено въображение” и невероятната естетическа наслада у подрастващите. Естетическа наслада, която непременно води към по-убедителни наблюдения на действеностите в Природата и кара малките деца да си задават въпроси, свързани с тези действености. А нали всичко онова, което действа по някакъв видим или невидим начин, прилага чрез себе си, себеотдава чрез собствените си възможности също действености, т.е. изявява се с Труд, който носи и реално видима, и естетическа наслада?!





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница