Диво сърце джон елдридж съдържание



страница10/11
Дата02.02.2017
Размер2.34 Mb.
Размер2.34 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
и скандална". Това е сподавеният вик на „църковните да­ми", които сме издигнали като образец на християнс­ката женственост - онези забързани, изморени и заг­рубели жени, които са се примирили с няколко непре­тенциозни желания и претендират, че всичко е просто страхотно. Сравнете тяхната женственост с тази на же­ните от родословието на Исус. В един списък, който е почти изцяло съставен от мъже, Матей споменава че­тири жени: Тамар, Раав, Рут и „жената на Урия" (Матей 1:3; 5-6). Това, че името на Витсавее остава неотбелязано, говори за Божието разочарование от нея и за задоволството му от останалите три, за които Той пра­ви забележителното изключение да бъдат споменати в иначе един изцяло мъжки списък. Тамар, Раав и Рут - това ще отвори нови хоризонти на „библейската женс­твеност" пред вас.

Вече познаваме Тамар. Раав е сред „героите на вя­рата" в Евреи 11 заради това, че е извършила държавна измяна. Точно така - тя скри съгледвачите, които бяха дошли да проучат Ерихон преди битката. Не съм чувал някоя женска група да е изучавала Тамар или Раав. А какво да кажем за Рут? Тя често е издигана за пример в женските библейски уроци и конференции - но не по на­чина, по който Бог я издига. Книгата Рут е посветена на един въпрос: Как една добра жена помага на своя мъж да бъде мъж? Отговорът: прелъстява го. Използва всич­ко, което има като жена, за да го предизвика да бъде мъж. Рут, навярно си спомняте, е снахата на една еврей­ка на име Ноемин. И двете жени са загубили своите съп­рузи и са в доста незавидно положение; нямат мъже, които да се грижат за тях, във финансово отношение се намират под ръба на бедността, а има и много други об­ласти в които те са уязвими. Нещата започват да изг­леждат по-добре, когато от Рут се впечатлява един богат неженен човек на име Вооз. Той й предлага извест­на защита и храна. Но Вооз не дава на Рут онова, от което тя истински се нуждае - съпружески пръстен.

И така, какво прави Рут? Прелъстява го. Ето какво се случва: Мъжете са работили на полето до здрач, за да успеят да съберат ечемичената жътва; току-що са прик­лючили и сега е време за парти. Рут си взема гореща вана и си облича зашеметяваща рокля; след което чака подходящия момент. Този момент настъпва късно ве­черта, след като Вооз вече си е пийнал. А Вооз, като яде и пи, и сърцето му се развесели.,, (Рут 3:7). „Сър­цето му се развесели" се споменава заради по-консер­вативните читатели. Мъжът е пиян, както личи от онова, което става ясно после: строполява се. ...Отиде да си легне край купа ечемик.,, (Рут 3:7). Онова, което се случва след това, е просто скандално; стихът продъл­жава: "Рут дойде тихо, отви го откъм нозете и легна."

Не е възможно този пасаж да бъде прочетен по „бе­зопасен" или „мил" начин. Това си е чисто прелъстява­не - и Бог го издига като пример за подражание за всич­ки жени, като не само дава на Рут отделна книга в Биб­лията, но също така включва името й в родословието. Да, има хора, които ще се опитат да ви кажат, че е съв­сем естествено за една несемейна красива жена „в она­зи култура" да отиде при някой несемеен мъж (който е пил твърде много) посред нощ, без наоколо да има ня­кой друг (зад купчината зърно) и да се мушне под за­вивките. Същите хора ще ви кажат, че Песен на песни­те не е нищо повече от „теологична метафора за Хрис­тос и за Неговата Църква". Попитайте ги какво правят с пасажи като: Тази твоя снага прилича на палма, а гърдите ти - на гроздове. Казах си: Ще се възкача на палмата, ще се хвана за клончетата й; и ето, гърдите ти ще бъдат като гроздове на лоза, и благоуханието на дъха ти - като ябълки (Песен на песните 7:7-8). Това е библейско изучаване, нали? Не, не мисля, че Рут и Вооз са правили секс през оная нощ; не мисля, че се е случило нещо неподобаващо. Но не става въпрос и за приятелска гощавка. Каз­вам ви, че Църквата действително осакатява жените, като им казва, че красотата им е суетна и че тяхната женственост е в апогея си, когато „слугуват на други­те". Жената е в своя апогей, когато е жена, Вооз се нуждае от известна провокация, а Рут може да избира.

Може да го преследва: Все работиш, ли работиш. Защо не се покажеш като истински мъж?

Може да хленчи: Вооз, моля те да побързаш и да се ожениш за мен.

Може да го унижи: Мислех те за истински мъж; явно съм сбъркала. Или може да впрегне женските си ка­чества, за да го накара да използва всичко, което той има като мъж. Тя може да възпламенява, да вдъхновя­ва, да дава сили... да прелъстява. Попитайте мъжа си какво той би предпочел.
ТОВА Е БИТКА
Ще се биеш ли за нея? Този въпрос Исус ми зададе преди много години, точно преди десетата ни годишнина, когато се чудех какво е станало с жената, за която се бях оженил. Ти си на оградата, Джон - каза Той. - Влез или излез. Знаех какво има предвид - престани да бъдеш ми­ло момче, но действай като воин. Бъди мъж. Подарих й цветя, заведох я на вечеря и започнах да се придвижвам към нея в сърцето си. Но знаех, че има и още. Същата вечер, преди да си легнем, аз се помолих за Стейси по начин, по който никога не се бях молил за нея преди. На глас, пред всички небесни войнства, аз застанах между нея и силите на мрака, които я бяха атакували. Чесно ка­зано, не ми беше съвсем ясно какво правя, само знаех, че трябва да се изправя срещу змея. Целият ад се разд­вижи. Всичко, което сме учили за духовното воюване, се изяви онази вечер. И знаете ли какво се случи? Стейси бе освободена, кулата на нейната депресия се срути, ко­гато истински започнах да се боря за нея.

И това не беше само веднъж, но се случва отново и отново с времето. Някои мъже са готови да се бият вед­нъж, два пъти, дори три пъти. Но воинът се бие винаги. Осуалд Чеймбърс казва; "Бог пожертва живота на Своя Син, за да спаси света; ние готови ли сме да пожертва­ме своя живот?"

Даниел е посред една много трудна и съвсем необещаваща битка за своята съпруга. Вече са минали годи­ни без кой знае какъв напредък и без особена надеж­да. Ето какво ми каза той със сълзи на очи оная вечер, докато седяхме в един ресторант: "До никъде не сти­гам. Това е моето място в битката. Това е хълмът, на който ще си умра." Той е стигнал до етап, до който всич­ки ние трябва да дойдем, рано или късно, когато вече не става въпрос за победа или за загуба. Не е сигурно дали жена му изобщо ще откликне. Това наистина вече не е най-важното. Въпросът е просто следният: Какъв мъж искаш да бъдеш? Максимус? Уолъс? Или Юда? Един млад пилот пише през 1941 г. точно преди само­летът му да бъде свален: "Вселената е толкова необят­на и извечна, че животът на един мъж може да бъде доказан единствено от степента на неговата жертва."

Започнах да пиша тази глава веднага след като със Стейси се върнахме от сватбата на едни приятели. Това беше най-хубавото сватбено тържество, на което няко­га сме били; прекрасна, романтична, свята връзка. Мла­доженецът беше млад, силен и доблестен; невястата бе изкусително красива - и всичко това бе толкова мъчи­телно за мен. О, да можех да започна отначало, да нап­равя нещата по правилния начин, да се оженя като млад мъж, знаейки онова, което знам сега. Бих могъл да из­разявам любовта си към Стейси толкова по-добре; тя също би изразявала любовта си към мен по-добре. Нау­чавали сме всеки урок по трудния начин през осемна­десетте години на нашия брак. За всяка мъдрост, съдър­жаща се на тези страници, е било платено... скъпо. От­горе на всичко, със Стейси имахме труден уикенд; това беше искрата. Сатана видя удобна възможност и я пре­върна в пожар, без дори да си разменим и дума. Докато дойде ред за церемонията, аз не исках да танцувам с нея. Не исках дори да бъдем в една и съща стая. Цялата болка и разочарование от изминалите години - в мен и в нея - сякаш бяха единственото нещо, което някога е би­ло истинско в нашия брак.

Едва по-късно научих версията на Стейси, но ето как двете се съчетават. Стейси: Той е разочарован от мен. Нищо чудно. При всички тези красиви жени. Аз се чувст­вам дебела и грозна. Аз: Толкова съм изморен да се бо­ря за нашия брак. Как ми се ще да можехме да започнем отново. Сигурно нямаше да е толкова трудно. Има и дру­ги възможности. При всички тези красиви жени. Тези мис­ли неспирно прииждаха като вълни, заливащи брега. До­като седяхме на масата с фупа приятели, имах чувство­то, че ще се задуша; трябваше да изляза навън, да глътна малко чист въздух. В интерес на истината, когато напус­нах празненството, нямах намерение да се връщам. Или щях да отида в някой бар, или да се върна в стаята ни и да гледам телевизия. За щастие открих малка библиотека точно до залата, където бе празненството; сам в това све­тилище, аз се борех с всичко, което бях изпитвал през изминалия час, както смятах. (Навярно са били двадесет минути). Грабнах една книга, но не можех да чета; опитах се да се моля, но не се получи. Най-после в сърцето ми започнаха да се надигат думи:

Исусе, ела и ме избави. Аз знам какво става; знам, че е атака. Но в момента изглежда толкова истинско. Исусе, освободи ме. Измъкни ме от този водопад. Го­вори ми, избави сърцето ми, преди да съм направил нещо глупаво. Спасе ме, Господи.

Бавно, почти незабележимо, вълната започна да се оттегля. Моите мисли и емоции се поуспокоиха. Неща­та започнаха да се проясняват. Искрата отново си бе­ше искра. Исусе, ти знаеш болката и разочарование­то в моето сърце. Какво искаш да направя? (Барът вече не беше вариант; но аз все още смятах да се прибе­ра право в стаята си и да остана там до края на вечер­та.) Искам да се върнеш там и да поканиш жена си на танц. Знаех, че е прав; дълбоко в себе си знаех, че та­кова е и моето скрито желание. Но то продължаваше да изглежда толкова далечно. Забавих се още някол­ко минути с надеждата, че Той ще ми предложи друг вариант. Господ остана мълчалив, но атаката бе прик­лючила и след искрата бяха останали само въглени. Още веднъж разбрах какъв мъж искам да бъда.

Върнах се на тържеството и поканих Стейси на танц; през следващите два часа преживяхме една от най-хубавите ве­чери от дълго време насам. Нечестивият без малко да ни победи, но вместо това... тази вечер ще остане спомен, кой­то ще споделяме с приятелите си дълго, дълго време.
БЛИЗКО
През годините Стейси ми е подарявала много хубави подаръци, но последната Коледа беше незабравима. Бяхме приключили с трескавата суматоха, която мом­четата наричат разопаковане на подаръци. Стейси се измъкна от стаята с думите: "Затвори си очите... имам изненада за теб." След доста шумолене и въздишки, тя ми каза, че мога да го отворя. Пред мен, на пода на все­кидневната, стоеше дълга правоъгълна кутия. „Отвори я", каза тя. Махнах панделката и вдигнах капака. Вътре имаше истински шотландски меч, същия като този, с кой­то си служеше Уилям Уолъс. Бях търсил такъв в продъл­жение на няколко месеца, но Стейси не знаеше за това. Той не беше включен в коледния ми списък. Тя го беше направила според видението на собственото си сърце, в знак на благодарност, че се боря за нея.

Ето какво гласеше нейната бележка:



Понеже си Смело сърце, борещо се за сърцата на толкова много хора... и особено за моето. Благодаре­ние на теб познавам победа, каквато не съм предпола­гала, че е възможна. Весела Коледа.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

ПРИКЛЮЧЕНИЕ,

КОЕТО ДА ИЗЖИВЕЕМ



Може да е мрачно и студено, но вече не е зима. Ско­ваващата от векове нищета се разчупва, пропуква се и се раздвижва; тътенът е от ледените блокове, от то­пенето, водите, започващата пролет Благодарни сме на Бога, че времето ни е сега, когато неправдата се надига и я виждаме навсякъде и никога не ще се изба­вим от нея, докато не направим най-големия скок, кой­то човешките души познават.

Кристофър Фрай


Бог те призовава към мястото, където твоята дъл­бока радост и дълбокият глад на света се срещат.

Фредерик Букнър

Има една река, живописно извиваща се в Южен Орегон, от Каскадите до крайбрежието, чийто криволичещ път е оставил следа и в мое­то детство, врязвайки се в каньоните на паметта ми. Като малко момче аз прекарвах много летни дни край Роуг (Rogue - немирник, мошеник - б. пр.), където ло­вях риба, плувах и берях къпини; но най-вече ловях ри­ба. Харесваше ми името, което френските ловци бяха дали на реката - Скаундрил (Scoundrel - мошеник, б.пр.). То звучеше като закачлива благословия на приключе­нията ми там - аз бях един немирник (rogue - б.пр.) край Роуг. Най-съкровените ми спомени са свързани с тези златни дни от моето детство и затова миналото лято аз заведох Стейси и децата там, за да им покажа една ре­ка и да споделя с тях един сезон от живота си. Долната част на Роуг минава през горещи и сухи области през летните месеци, особено в края на юли. Затова с не­търпение очаквахме да се спуснем по нея с кану като повод здравата да се намокрим и да си създадем мал­ко емоции.

Има една скала, която е издадена над реката някъ­де между Morrison's Lodge и Foster Bar (Хижата на Морисън и Преградата на Фостър - б. пр.). Там каньонът се стеснява, Роуг става по дълбока и за миг поспира в устрема си към езерото. Високи скални стени се изди­гат от двете страни, а на север - мястото, където може да се стигне само с лодка - е Jumping Rock (Скачаща­та скала). Скачането от стръмни скали е едно от люби­мите занимания на семейството ми, особено когато е горещо и сухо и скокът е от достатъчна височина, за да ти секне дъхът докато се гмуркаш от по-топлата во­да на повърхността към по-дълбокото, където е тъмно и студено, толкова студено, че те изстрелва задъхан към повърхността и слънцето. Скачащата скала се из­дига над водата поне с височината на двуетажна сгра­да, достатъчно висока, за да можеш бавно да пребро­иш до пет, преди да докоснеш водата (едва ли можеш да преброиш и до две, когато се гмуркаш от максимал­на височина в местния басейн). Човешкият ум има спо­собността да си представя всяка скала двойно по-ви­сока, когато си застанал на ръба и гледаш надолу и всичко в теб казва: Не си го и помисляй.

Затова не се замисляш; просто се хвърляш посред каньона, а после имаш свободно падане достатъчно дълго, както ти се струва, за да изрецитираш Гетсбъргското обръщение, а сетивата ти са максимално нап­регнати докато се гмуркаш в студената вода. Когато изплуваш на повърхността, тълпата те приветства и не­що в теб също ликува, защото си го направил. През онзи ден всички скочихме - първо аз, после Стейси, Блейн, Сам и дори Люк. Един тромав мъжага щеше да се откаже, когато видя каква е гледката отгоре, но трябваше да скочи, след като Люк го направи - не би могъл да живее с мисълта, че е действал като страхли­вец, докато едно шестгодишно дете се е хвърлило на­долу. След този първи скок ти се иска да го направиш отново, отчасти защото не ти се вярва, че си успял, и отчасти защото страхът е отстъпил пред тръпката от по­добна свобода. Оставяме слънцето да ни изсуши, а пос­ле . се изстрелваме отново.

Искам да изживея целия си живот по този начин. Ис­кам да обичам с много по-голяма всеотдаиност и да престана да очаквам другите да ме обичат наи-напред. Искам да се хвърля в творческа работа, достойна за Бога Искам да обходя полетата на Банокбърн, да след­вам Петър така, както той следваше Христос по вода­та да се моля според най-дълбокото си сърдечно желание. Както е казал поетът Джордж Чапман:



Дай ми дух, който по бурното море на тоз живот да обича вятър силен платната му да вее, докато не затреперят рейовете на платната и мачти­те не се пропукат и устременият му кораб не се обърне тъй бавно на едната си страна, че вода да загребе, а килът му да пори въздуха.

Животът не е проблем за разрешаване; той е прик­лючение, което трябва да се изживее. Такъв е негови­ят характер и такъв е бил още от самото начало, кога­то Бог постави опасната сцена за тази високо риско­вана драма и нарече цялото диво начинание добро. Той устрои света по такъв начин, че да функционира единс­твено когато рискът е в основата на нашия живот, т.е., единствено когато живеем чрез вяра. Човек просто не може да бъде щастлив, ако в неговата работа, в лю­бовта му, в духовния му живот липсва приключение.


ДА ЗАДАДЕМ ПРАВИЛНИЯ ВЪПРОС
Преди няколко години, докато прелиствах въведе­нието на една книга, се натъкнах на изречение, което промени живота ми. Бог е изключително интимен с нас и ни говори по начини, които са съобразени със собс­твените ни чудати сърца - не само чрез Библията, но чрез цялото творение. На Стейси Той говори чрез фил­ми. На Крег говори чрез рок енд рол (онзи ден ми се обади, след като беше слушал „Да бягаш през джунг­лата", за да ми каже, че се е запалил да изучава Библи­ята). Към мен Божието Слово идва по много начини - чрез залези, чрез приятели, филми, музика, пустиня, книги. Но Той създава нещо особено хумористично между мен и книгите. Както се оглеждам в някой мага­зин с книги втора употреба, един сред хилядите томове ми казва: "Вземи мен" - също като Константин в него­вите Изповеди Подобно на изкусен рибар. Бог хвърля своята мрежа върху търсещата пъстърва. Във въведе­нието на книгата, която избрах през онзи ден, авторът (Джил Бейли) споделя един съвет, който той е получил преди няколко години от свой духовен наставник:

Не си задавай въпроса от какво се нуждае светът. Запитай се какво ти вдъхва живот и го направи, понеже онова, от което светът се нуждае, са живи хора.

Направо онемях. Сякаш ми бе проговорило Валаамовото магаре. Изведнъж направих една нерадостна равносметка на живота си до този момент; осъзнах, че съм живял според сценарий, написан за мен от някой друг. През целия си живот вях питал света какво да правя със себе си. Това е нещо по-различно от търсе­нето на съвет; онова, което аз исках, беше свобода от отговорност и особено свобода от риск. Исках някой друг да ми казва кой да бъда. Слава на Бога, че не се получи. Някак си не се вписвах в сценариите, които ми предлагаха. Подобно на Сауловите доспехи, те никога не ми бяха по мярка. Могат ли думите на позьорите да ти кажат нещо по-различно от това самият ти да пози­раш? Както казва Букнър, ние постоянно сме застра­шени да не бъдем актьори в драмата, а имитатори, „да отиваме там, където светът ни води, да се носим по те­чението със силните на деня." Четейки съвета, даден на Бейли, аз знаех, че Бог ми говори. Това беше покана да изляза от Ур. Оставих книгата без да я разгръщам повече и излязох от книжарницата, за да търся досто­ен живот.

Подадох документите си за следдипломна квалифи­кация и бях приет. Тази програма щеше да се окаже нещо много повече от стъпка напред в моята кариера; благодарение на трансформацията, която се случи там, аз станах писател, съветник и говорител. Цялата тра­ектория на живота ми се промени и с това - животът на много, много други хора. Но аз почти се бях отказал. Вижте, когато кандидатствах, аз нямах и стотинка, за да платя образованието си. Имах жена, три деца и ипо­тека, а в този сезон от живота си повечето мъже изця­ло се отказват от мечтите си и от всякакви скокове. Просто рискът изглежда твърде голям. На всичкото от­горе, ми се обадиха от една фирма от Вашингтон, ок­ръг Колумбия, и ми предложиха страхотна работа с не­вероятна заплата. Щях да съм в престижна компания, да се движа сред много влиятелни кръгове и да правя много пари. Бог затягаше ситуацията, за да изпита ре­шението ми. На едната везна беше моята мечта и же­ланието ми, за които нямах възможност да платя, и аб­солютно несигурно бъдеще след това; на другата вез­на ме очакваше удобно издигане по стълбицата на ус­пеха, съвсем сигурен напредък в кариерата и пълна за­губа на душата ми.

През уикенда отидох в планината, за да премисля нещата. Животът придобива много по-голям смисъл, ко­гато седиш сам край някое езеро нависоко, с въдица в ръка. Пипалата на света и моето фалшиво „аз" сякаш започнаха да се свиват, колкото повече се изкачвах в Пустинята на Святия Кръст. На втория ден Бог започна да говори. Джон, можеш да приемеш тази работа, ако искаш. Няма да извършиш грях. Но това ще те убие и ти го знаеш. Той беше прав; отдалеч си личеше знака на фалшивото „аз". Ако искаш да последваш Мен- про­дължи Той, - посоката е ето тази. Знаех точно какво има предвид - „тази посока" водеше към пустиня, гра­ница. През следващата седмица получих три телефон­ни обаждания в изумителна последователност. Първо­то беше от фирмата във Вашингтон; казах им, че не съм техният човек и че е по-добре да се обадят на някого другиго. Когато затворих телефона, моето фалшиво „аз" крещеше: Какво правиш? На следващия ден телефо­нът отново иззвъня; беше съпругата ми, която ми каза, че са се обадили от университета и са искали да знаят къде съм следвал преди това. На третия ден ми се оба­ди един отдавнашен приятел, който се молеше за мен. И за решението ми. „Мислим, че трябва да отидеш да учиш - каза той. - И искаме да ти платим пътя."



Два пътя се разделяха в гората и аз

поех по по-неутъпкания,

което промени живота ми.
КАКВО ЧАКАШ?
Къде щяхме да сме днес, ако Авраам внимателно бе претеглил плюсовете и минусите на Божията покана и бе предпочел да запази здравните си облаги, трисед­мичния си платен отпуск и планираното си пенсиони­ране в Ур? Какво щеше да се случи, ако Мойсей бе послушал съвета на майка си „никога да не си играе с огън" и бе живял внимателно и предпазливо, далеч от всякакви горящи храсти? Не бихме имали Евангелие­то, ако Павел беше счел, че животът на фарисей, ма­кар и не всичко, за което бе мечтал, беше поне предсказуем и определено по-сигурен от следването на един глас, който бе чул по пътя за Дамаск. В крайна сметка хората постоянно чуват гласове и кой знае дали е бил Бог или въображението му. Къде щяхме да бъдем, ако Исус не беше яростен, див и романтичен по Своята същност? Нека да размислим - нямаше изобщо да ни има, ако Бог не беше поел този огромен риск за нас от самото начало.

Повечето мъже изразходват цялата си енергия, опит­вайки се да елиминират риска или да го сведат до по-управляеми размери. Децата им чуват много повече „не", отколкото „да"; подчинените им се чувстват в око­ви, а съпругите им са не по-малко вързани. Ако се по­лучи, ако мъжът успее да подсигури живота си срещу всеки риск, той ще се окаже в шушулка от самосъхра­нение, като в същото време се чуди защо се задушава. Ако не се получи, той проклина Бога и удвоява своите усилия и кръвното си налягане. Когато се вгледате в структурата на фалшивото „аз", което мъжете са склонни да си изграждат, ще видите, че то винаги се върти около две теми: постигането на някаква компетентност и отхвърлянето на всичко, което не може да бъде кон­тролирано. Както казва Дейвид Уайт: „Цената за на­шата жизненост е сборът от всичките ни страхове."

Заради убийството на неговия брат, Бог осъжда Каин на скитничество; пет стиха по-късно Каин строи град (Битие 4:12, 17). Подобна черта - отказът да се уповае на Бога и стремежът към контрол - е дълбоко присъща на всеки мъж. Уайт говори за разликата между жела­нието на фалшивото „аз" „да има власт над обстоятел­ствата, да контролира всички събития и последствията от тях и желанието на душата да има власт чрез обсто­ятелствата, независимо какви са те". Човек буквално жертва душата си и истинската си сила, когато настоя­ва да има контрол над нещата, подобно на човека, кой­то, според думите на Исус, решава, че най-после всич­ко му е наред, построява си големи житници и умира през същата нощ. Понеже каква полза за човека, като спечели целия свят, а изгуби живота си? (Марк 8:36). Между другото, можеш да загубиш душа­та си, много преди да си умрял.

Канадският биолог Фарли Мауат имал мечта да изс­ледва първичните навици на вълците в пустошта на Аляс­ка. Книгата Вълците никога не плачат се основава на тази самотна изследователска експедиция. Във фил­мовата версия Мауат е представен като книжен чер­вей на име Тайлър, който няма кой знае какъв опит с лагеруването. Той наема някакъв ненормален стар пи­лот родом от Аляска на име Роузи Литъл, за да откара него и цялата му екипировка в отдалечената долина Блекстоун посред най-върлата зима. Докато пътуват в самолета на Литъл, който е с един двигател, над най-красивата, скалиста и опасна пустош в света, Литъл се опитва да изкопчи от Тайлър тайната на неговата ми­сия:

ЛИТЪЛ: Кажи ми, Тайлър... какво има в долината

Блекстоун? Какво е? Манган? (Мълчание). Не може да е петрол. Да не би да е злато?

ТАЙЛЪР: Трудно е да се обясни.

ЛИТЪЛ: Умник си ти, Тайлър... държиш си езика зад зъбите. Всички тук сме златотърсачи, нали, Тайлър? Дращиш земята... за тази единствена жила... и вече ни­кога не е нужно да дращиш.

(След кратка пауза).

Ще ти издам една малка тайна, Тайлър. Златото не е в земята. Златото не е там горе. Истинското злато е 60 градуса на юг, да си стоиш във всекидневната и да си отегчен до смърт. Да си отегчен до смърт, Тайлър.

Внезапно двигателят на самолета се закашля на ня­колко пъти, започва да пращи, да се задъхва... а после просто спира. Чува се само звукът на вятъра над кри­лата.

ЛИТЪЛ: (Пъшка) О, Господи.

ТАЙЛЪР: (В паника) Какво не е наред?

ЛИТЪЛ: Поеми лоста.

Литъл предава контрола над неуправляемия само­лет на Тайлър (който никога в живота си не е управля­вал самолет) и започва трескаво да рови в една стара кутия за инструменти между седалките. Неспособен да открие онова, което търси, Литъл избухва. Крещейки, той изсипва съдържанието на кутията по целия под на самолета. После пак така внезапно спира, като бавно избърсва лицето си с ръце.

ТАЙЛЪР: (Все още в паника и опитващ се да управ­лява самолета) Какво има?

ЛИТЪЛ: Скука, Тайлър. Скука... това е. Как побеж­даваш скуката, Тайлър? Приключение. ПРИКЛЮЧЕ­НИЕ, Тайлър!

После Литъл отваря с ритник вратата на самолета и почти изчезва някъде навън, удряйки по нещо - навяр­но замръзнала горивна тръба. Двигателят заработва, преди за малко да се ударят странично в една скала. Литъл грабва лоста и насочва самолета в стръмно изкачване, като се разминава на косъм с планинския хре­бет, после се понася над една дълга, величествена до­лина.

Роузи Литъл може и да е ненормалник, но той е и гений. Знае тайната на мъжкото сърце, лекът за онова, което го мъчи. Твърде много мъже се отказват от меч­тите си, понеже не са готови да рискуват, страхуват се, че предизвикателството е прекалено голямо или ни­кой не им е казвал, че тези дълбоки сърдечни желания са добри. Но душата на мъжа, истинското злато, за ко­ето споменава Литъл, не е създадена, за да контроли­ра нещата; създадена е за приключения. Нещо в нас си спомня, макар и бегло, че когато Бог постави чове­ка на земята. Той ни даде невероятна мисия - привиле­гията да изследваме, да градим, да завладяваме и да се грижим за цялото творение. Една бяла страница очакваше да бъде изписана; едно чисто платно чакаше да бъде изрисувано. Е, господине, Бог никога не е от­менял тази привилегия. Тя все още е там, чакаща ня­кой мъж да се възползва от нея.

Ако ви бе позволено да правите онова, което наис­тина искате да правите, какво бихте направили? Не пи­тайте как това ще охлади желанието ви. Как никога не е правилният въпрос; как е въпрос, лишен от вяра. Той означава: "докато не видя ясно пътя си, няма да го по­вярвам, няма да се осмеля да направя крачка напред". Когато ангелът каза на Захария, че вече възрастната му съпруга ще му роди син на име Йоан, Захария попи­та как и онемя заради това. Как е в Божията власт. Той те пита какво. Какво е изписано на сърцето ти? Какво те прави жив? Ако имаше възможност да направиш онова, което винаги си искал, какво би било то? Виж­те, истинското призвание на мъжа е изписано дълбоко в сърцето му и той го открива, когато премине в об­ластта на своите съкровени желания. Ще перифрази­рам казаното от Бейли - не си задавай въпроса от как­во светът се нуждае, запитай се какво те прави жив, понеже светът се нуждае от мъже, които са се съживи­ли.

Трябва да отбележа, че поканата в книжарницата бе отправена към мен в такава фаза от християнското ми развитие, в която можех да я чуя, без да се втурна да правя глупости. Срещал съм мъже, които са използва­ли подобен съвет като позволение да напуснат съпру­гата си и да избягат със своята секретарка. Те са изма­мени относно онова, което истински желаят, онова, за което са били създадени. Има определен дизайн, кой­то Бог е вплел в тъканта на този свят и ако го нарушим, не можем да се надяваме да намерим живот. Понеже сърцата ни са се отдалечили толкова много от дома, Той ни е дал Закона като един вид перило, което да ни предпази от пропастта. Но целта на християнското уче­ничество е преобразеното сърце; от момче, което се нуждае от Закона, се превръща в мъж, който е спосо­бен да живее според Духа на закона. Съветът ми е следният: Живейте свободно, задвижвани и мо­тивирани от Божия Дух. Тогава няма да подхран­вате поривите на егоизма... Легализмът не е в със­тояние да осъществи това; той само стои на пътя (Галатяни 5:16, 23, Свободен превод).

Животът на мъжа се превръща в приключение; всич­ко придобива една по-превъзходна цел, когато той се откаже от контрола в замяна на възкръсването на меч­тите в неговото сърце. Понякога тези мечти са зарове­ни надълбоко и е нужно известно разбиране, за да стиг­неш до тях. Съобразяваме се с нашето желание. Често ключът към него се крие в миналото ни, в онези мо­менти, когато сме обичали онова, което сме правили. С времето детайлите и обстоятелствата се променят, но темите остават същите. Като момче Дейл беше во­дач на тайфата в квартала; в колежа стана капитан на отбора по тенис. Той се чувства жив. когато води мъ­же. За Чарлз това беше изкуството; като дете той пос­тоянно рисуваше. В гимназията най-много му харесваха часовете по керамика. След колежа заряза рисува­нето, но отново се съживи, когато на петдесет и една години пак се върна към него.

За да възкреси своето сърдечно желание, един мъж има нужда да се откъсне за известно време от шума и разсеяното ежедневие и да остане насаме със собст­вената си душа. Нужно да отиде в пустинята, да потър­си тишина и усамотение. Сам със себе си, той позволя­ва на всичко, което е вътре, да излезе на повърхност­та. Понякога това е мъка за пропиляното време. Там, под тъгата, се крият отдавна изоставени желания. По­някога се започва дори с изкушение, когато мъжът си мисли, че онова, което наистина ще го съживи, е нещо несвято. В подобен момент той би трябвало да се запи­та: "Какво е желанието под това желание? Какво всъщ­ност търся, което смятам, че ще намеря тук?" По ка­къвто и начин желанието да започне да излиза на по­върхността, ние улавяме тази нишка, когато позволим от дълбините на душата ни да се надигне вик, вик, както казва Уайт, „за забравения кураж, който се чува труд­но и изисква не привдигане, а друг живот".

Много пъти съм изследвал

мрамора, който бе изваян за мен -

лодка със свити платна, стояща в пристанището.

Всъщност тя не представя крайната ми спирка,

но моя живот.

Защото любов ми бе предложена, но аз отстъпих от

нейното разочарование;

тъга похлопа на вратата ми, но се уплаших.

Амбиция повика ме, но аз се стъписах

от възможностите.

И все пак не преставах да жадувам за смисъл в

живота сии сега знам, че платната трябва да издигнем

и да хванем ветровете на съдбата,

без значение накъде лодката ще понесат.

Да придадеш смисъл на живота си може

да те доведе до лудост,

но живот без смисъл значи да си измъчван

от безпокойство и желания суетни -

Това е лодка, изпълнена с копнеж по морето и все

пак бояща се.

(Едгар Лий Мастърс)


В НЕИЗВЕСТНОТО
„Духовният живот не може да бъде поставен в рам­ки - казва Хауард Мейси. - Той винаги е на границата и ние, които го живеем, трябва да приемем факта и дори да се радваме, че той си остава необуздан." Най-голя­мата пречка за осъществяването на нашите мечти е ом­разата на фалшивото „аз" към мистерията. Това е проб­лем, видите ли, понеже мистерията е съществена част от приключението. И нещо повече, тайнствеността е сърцето на вселената и на Бога, Който я е създал. Най-важните аспекти от света на всеки мъж - неговите вза­имоотношения с Бога и с хората в живота му, неговото призвание, духовните битки, които ще води - всички те­зи неща са изпълнени с мистерия. Но в това няма нищо лошо; то прави реалността по-забавна и смислена и е съществено за жаждата на нашите души за приключе­ния. Както казва Осуалд Чембърс:

По естество сме склонни да бъдем толкова матема­тически настроени и пресметливи, че гледаме на неси­гурността като на нещо лошо... Сигурността е белег на живота, ръководен от здравия разум; благодатната несигурност е белег на духовния живот. Да бъдем си­гурни в Бога означава да сме несигурни във всичките си пътища, понеже не знаем какво може да ни поднесе денят. Обикновено хората казват това с тъжна въздиш­ка; докато то би трябвало да бъде израз на трепетно очакване (От книгата Всичко от мен за Негова слава).

При Бог няма формули. Точка. Така няма и формули за мъжа, който Го следва. Бог е Личност, а не доктри­на. Той не действа като система - не дори и като теоло­гична система, но с цялата оригиналност на една ис­тински свободна и жива личност. „Областта на Бог е опасна - казва архиепископ Антъни. - Трябва да вле­зеш в нея, а не просто да търсиш информация за нея." Да вземем за пример Исус Навиев и битката при Ерихон. Израилтяните са на път да извършат първия си во­енен удар в Обещаната земя, много неща зависят от този момент - състоянието на духа на войниците, уве­реността им в Исус Навиев, да не споменаваме тяхната репутация, която ще е от значение за всеки друг враг, пред когото предстои да се изправят. Това е Денят, така да се каже, и за него ще се разчуе. Как Бог до­вежда всичко до добър резултат? Кара ги да маршируват около града и да свирят с тръби в продължение на една седмица; на седмия ден иска от тях да повторят същото седем пъти, а после да нададат силен вик. Ре­зултатът е невероятен, разбира се. И знаете ли какво? Това вече никога не се повтаря. Израел никога вече не използва същата тактика.

Да вземем Гидеон и неговата армия, която е нама­лена от 32 000 на 300. Какъв е техният план за атака? фенери и стомни. Това също преработва великолеп­но, но никога повече не се повтаря. Спомняте си как Исус изцели слепеца - Той никога не се повтори. На­дявам се, схващате идеята, защото Църквата наистина е била подведена от света в това отношение. Съвре­менната Епоха мрази мистериозното; ние отчаяно ис­каме средство, чрез което да контролираме собстве­ния си живот и като че ли в крайна сметка сме намери­ли Вавилонската кула в научния метод. Не ме разби­райте погрешно - науката ни е дала много прекрасни преимущества в областта на здравеопазването, меди­цината, транспорта. Но ние сме се опитвали да използ­ваме тези методи, за да укротим дивотата на духовно­то измерение. Взимаме последните маркетингови методи, най-новите тенденции в бизнес мениджмънта и ги прилагаме в църковното служение. Проблемът с обсеб­ването на съвременното християнство от принципи е, че то заема мястото на всякакъв истински диалог с Бо­га. Открий принципа, приложи принципа - за какво ти е Бог? Ето защо Осуалд Чембърс ни предупреждава: "Ни­кога не прави принцип от личното си преживяване; ос­тави Бог да бъде толкова оригинален с другите хора, колкото е и с теб."

Оригиналността и изобретателността са съществе­ни за личността и за мъжката сила. Приключението за­почва и нашата истинска сила влиза в действие, кога­то престанем да разчитаме на формули. Бог е Личност с невероятна изобретателност и иска и неговите сино­ве да живеят по този начин. В Похитителите на изчез­налия кивот това е представено по страхотен начин. Разбира се, Индиана Джоунс е авантюрист, който мо­же с лекота да се справя с древна история и с красиви жени. Но истинският тест за този мъж идва, когато всич­ките му ресурси са се изчерпали. Той най-после е отк­рил прословутия ковчег, но германците са го открад­нали от него и са го натоварили на някакъв камион. Те се готвят да отпътуват с неговите мечти под тежък на­цистки конвой. Джоунс и двамата му спътника безпо­мощно наблюдават как победата се изплъзва от ръце­те им. Но Индиана не е приключил; о, не, играта теку­що започва. Той казва на приятелите си:

ДЖОУНС: Върни се в Кайро. Намери някакъв тран­спорт до Англия... кораб, самолет, каквото и да е. Ще се срещнем в Омарс. Чакай ме. Сега отивам след този камион.

СОЛАХ: Как?

ДЖОУНС: Не знам... ще го реша в движение.

Що се отнася до живота и любовта, необходима е готовност да скочиш и с двата крака и да проявиш изоб­ретателност в крачка. Ето само един пример. Преди няколко години се прибрах у дома след пътуване в един неделен следобед и намерих момчетата да си играят навън в предния двор. Беше студен ноемврийски ден, твърде студен за игра навън, и затова ги попитах какво става. „Мама ни изрита навън." Знаейки, че често Стейси има основателни причини за подобни мерки, аз ги натиснах да признаят истината, но те не отстъпваха от своята невинност. И тъй, аз се отправих към вратата, за да чуя мнението на другата страна. „На твое място не бих влязъл там, татко - предупреди ме Сам. - Тя е в лошо настроение." Знаех точно какво има предвид. Къ­щата беше затворена; всичко вътре беше тъмно и тихо.

Сега искам да попитам мъжете, които четат това: Как­во според вас крещеше всичко в мен? Избягай. Не си и помисляй да влезеш вътре. Стой навън. И знаете ли какво? Бих могъл да остана навън и да изглеждам стра­хотен татко, който играе на кеч със синовете си. Но ми е омръзнало да бъда такъв мъж; бягал съм с години. Твърде много пъти съм се държал като страхливец и вече ми е дошло до гуша. Отворих вратата, влязох вът­ре, качих се по стълбите, прекрачих прага на спалнята, седнах на леглото и зададох на съпругата си най-ужа­сяващия въпрос, който един мъж може да зададе на своята жена: "Какво не е наред?" След това всичко е мистерия. Жената не иска към нея да се подхожда с формули и обикновено не иска да се чувства като обект, който може да бъде изследван. Тя не желае да бъде разрешена; иска да бъде позната. Мейсън е съвърше­но прав, когато нарича брака „дива граница".

Същото важи и за духовните битки, пред които се изправяме. След като Съюзниците се приземяват във Франция, те се натъкват на нещо, което никой не е пла­нирал и за което те не са подготвени: жив плет. Стена от пръст, храсти и дървета е обграждала всяко поле от океана до Вердюн. Въздушните снимки са показали съ­ществуването на живите плетове, но Съюзниците ре­шават, че те са подобни на тези в Англия, които са с височина 60 сантиметра. Нормандските живи плетове са с височина 3 метра, което ги превръща в истинска непристъпна крепост. Ако Съюзниците използват еди­ничните входове към всяко поле, те ще бъдат покосени от немските артилеристи. Ако се опитат да проникнат с танковете си, ще бъдат подложени на противотанкови оръжия. Налага се да импровизират. Американските фермерчета натъкмяват какви ли не способи в предна­та част на танковете, които да им позволят да правят дупки за експлозиви или да пробият живите плетове. Покритите с грес лудетини от Щатите поправят повре­дените танкове за една нощ. Както казва един капитан:

Започнах да осъзнавам нещо за американската ар­мия, което никога преди това не съм считал за възмож­но. Макар тя да е високоорганизирана и бюрократич­на при гарнизонни условия, когато се озове на полето, тя се отпуска и индивидуалната инициатива излиза на преден план и прави онова, което е нужно. Тази гъвка­вост беше едно от най-големите преимущества на Аме­риканската армия през Втората световна война." (Граж­дани войници)

Действително изобретателността на янките печели войната. Ето къде се намираме ние сега - посред бит­ка, без нужното обучение и около нас няма почти ни­кой, който да ни покаже как да го направим. С много от нещата ще трябва да се справим сами. Знаем как да посещаваме църква; били сме научени как да ругаем, да пием или да пушим. Знаем как да сме мили. Но всъщ­ност не знаем как да се бием и ще трябва да се учим в крачка. По този начин силата ни ще изкристализира, ще се задълбочи и ще бъде разкрита. Мъжът е най-много мъж, щом се впусне в приключение, което е извън негов контрол, или щом влезе в битка, която не е сигу­рен, че ще спечели. Както пише Антонио Мачадо:



Човечеството притежава четири неща, които вършат работа в морето - кормило, котва, гребла и страх да не потъне.

ОТ ФОРМУЛА КЪМ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ


Не искам да кажа, че християнският живот е хаоти­чен и че истинският мъж е скандално безотговорен. Позьорът, който прахосва всичките си пари по спортни състезания или игрални машини, не е мъж; той е глу­пак. Мързеливецът, който напуска работа и кара жена си да работи, за да може той да играе голф, смятайки, че така ще се прочуе, е по-лош и от неверник (1 Тимотей 5:8). Искам да кажа, че нашето фалшиво „аз" изисква формула, преди да се ангажира; иска гаран­ция за успех, но, господине, не се надявай да получиш такава. В живота на мъжа настъпва време, когато той трябва да се откаже от всичко това и да се впусне в неизвестното с Бога. Това е съществена част от наше­то пътуване и ако се препънем тук, пътуването прик­лючва.

Преди да настъпи Адамовото най-велико изпита­ние. Бог не осигури детайлен план, не му даде фор­мула как да се измъкне от цялата каша. Това не бе­ше изоставяне; по този начин Бог почете Адам. Ти си мъж; не е нужно Аз да те водя за ръка през всич­ко това. Можеш да се справиш. Бог предложи на Адам приятелство. Той не беше оставен сам в живо­та; ходеше с Бог в хладината на деня и там те разго­варяха за любовта, за брака, за изобретателността, за уроците, които научаваше и за приключенията, които го очакваха. Ето какво Бог предлага и на нас. Чембърс казва следното:



Смайващият призив на Бог идва и в нашия живот. Призивът Му никога не може да се формулира точно; той се подразбира. Призивът на Бога е като вика на морето, никой не го чува, освен този, който носи при­родата на морето в себе си. Не може да се каже точно към какво е Божият призив, понеже той е да ходим в приятелство с Него за изпълнение на собствените Му цели. А изпитът е да повярваме, че Бог знае какво пра­ви. (От книгата Всичко от мен за Божия слава).

Единственият начин да живееш в това приключение - с всичките му опасности, непредсказуемост и неве­роятно високи залози - е да поддържаш едно неспир­но, интимно общение с Бога. Контролът, за който тол­кова копнеем, е илюзия. Много по-добре е да се отка­жем от него в замяна на Божието предложение за спът-ничество, да оставим настрана баналните формули, за да навлезем в едно топло приятелство. Това бе позна­то на Авраам; също и на Мойсей. Прочетете първите няколко глави на Изход - изпълнени са с вземане - да­ване между Мойсей и Бог. "Тогава Господ говори на Мойсей", „Тогава Мойсей говори на Бога". Двама­та се държат така, сякаш се познават, сякаш наистина са близки съюзници. Давид - мъж по Божието сърце - също ходеше, воюваше и живееше в постоянна интим­ност с Бога.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница