Диво сърце джон елдридж съдържание



страница4/11
Дата02.02.2017
Размер2.34 Mb.
Размер2.34 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът (Битие 2:24).

Понякога, когато майката е прекалено привързана, момчето се опитва да се откъсне насила. Това по прин­цип се проявява в тийнейджърските години и често е съпроводено с противно държание, навярно неприлич­ни думи от страна на младия мъж. Тя се чувства отх­върлена, а той - виновен, но все пак знае, че трябва да се откъсне. Това беше моята история, след което ни­кога не съм имал добри взаимоотношения с майка си. Забелязал съм, че много, много възрастни мъже него­дуват срещу своите майки, но не могат да кажат защо.

Те просто знаят, че не искат да са близо до тях; рядко им се обаждат. Както споделя моят приятел Дейв: "Мра­зя да се обаждам на майка си. Тя винаги казва нещо от рода на: „Радвам се да чуя сладкото ти гласче." Вече съм на двайсет и пет, а тя все още иска да ме нарича нейното малко агънце." Той някак си усеща, че бли­зостта с майка му застрашава неговата мъжественост, сякаш може да бъде засмукан назад. Подобен страх е неоснователен, но той показва, че двете основни със­тавки за неговото преминаване са липсвали: мама не го е пуснала, а татко не го е отвел надалеч.

Каквито и да са слабостите на майката, те могат да бъдат надмогнати чрез участието на бащата. Нека да се върнем към историята с изкачването на Сам. „Наис­тина ли мислеше, че съм див мъж там горе?" Той не ме попита: "Мислиш ли, че съм добро момче?" Попита ме за своята сила, за опасния си капацитет наистина да се справя. Превръщането на едно момче в мъж включ­ва много такива моменти. Ролята на бащата е да ги пре­дизвиква, да въвлича своето момче в тях, да внимава за мига, в който въпросът ще бъде повдигнат, а после да говори в сърцето на сина си - да, такъв си. Можеш да се справяш. Ето защо най-дълбоката рана винаги е нанасяна от бащата. Както казва Бучнър: "Ако стран­ниците и непознатите гледки могат да разтърсят света на детето, хората, които то познава и обича най-много, са в състояние да го издърпат изпод тях като стол."
РАНАТА, НАНЕСЕНА ОТ БАЩАТА
Дейв си спомня деня, в който е била нанесена рана­та. Родителите му се карали в кухнята и баща му обсип­вал с обиди неговата майка. Дейв заел страната на май­ка си и тогава баща му избухнал: "Не си спомням всич­ко, което той каза, но няма да забравя последните му думи: „Ти си такова мамино синче". След което си из­лезе." Навярно, ако Дейв бе имал здрави взаимоотно­шения с баща си през по-голямата част от времето, подобна рана би могла да зарасне по-лесно, след време да бъде изцелена чрез думи на любов. Но ударът до­шъл след години на дистанцираност помежду им. Ба­щата на Дейв отсъствал от сутрин до вечер, погълнат от своя бизнес, и те рядко прекарвали време заедно. И нещо повече, Дейв постоянно усещал разочарова­ние от страна на баща си. Той не бил изявен атлет, не­що, което неговият баща ценял високо. Изпитвал ду­ховен глад и често посещавал църква, което за баща му нямало стойност. Така че тези думи се стоварили като един окончателен удар, като смъртна присъда.

Лийн Пейн казва, че когато взаимоотношенията баща-син са правилни, „стабилното дърво на мъжка сила в бащата защитава и подхранва крехката фиданка на мъжественост у сина". Бащата на Дейв е взел брадва и е нанесъл най-тежкия си удар на своето младо дръвче. Много бих искал това да е рядък случай, но с дълбоко съжаление трябва да кажа, че съм чувал не една по­добна история. Като например тази за едно младо мом­че на име Чарлз, което обичало да свири на пиано, но баща му и братята му били атлети. Един ден, когато се върнали от тренировка, го заварили да свири на пиа­ното. Това и кой знае още какво, натрупано през годи­ните на присмех и презрение в душата на бащата, ста­нало причина той да излее цялото си негодувание вър­ху сина: "Ти си такъв педераст." Един мъж на възрастта на моя баща ми разказа за детските си години по вре­ме на депресията. Семейството му преживявало тру­ден период и неговият баща, алкохолик, който рядко си намирал работа, го изпратил да работи в съседна ферма. Един ден, докато бил на полето, той видял ко­лата на баща си да се приближава; не го бил виждал от седмици и се спуснал, за да се срещне с татко си. Пре­ди да успее да стигне до там, бащата вече бил грабнал чека за заплатата на сина си и забелязвайки, че той тича към него, скочил в колата и дал газ. Момчето би­ло на пет години.

При бащи насилници, момчешкият въпрос получава унищожителен отговор. „Бива ли ме? Дали съм мъж, татко?" Не, ти си мамино синче, идиот, педераст, ненормалник. Това са все определящи изречения за жи­вота на мъжа. Обидните думи са като куршум право в гърдите. Нещата могат да се влошат невъобразимо, ко­гато години наред е упражняван физически, сексуален или словесен контрол. Ако не получат помощ, някои мъже никога не се възстановяват. Нещо за обидните думи - те са очевидни. Пасивните рани не са; те са ги­белни, подобно на рака. Понеже са подмолни, те често остават неразпознати и изцеляването им става по-труд­но.

Баща ми в много отношения беше добър човек. Той ме запозна със Запада и ме научи да ловя риба и да лагерувам. Все още си спомням сандвичите с пържени яйца, които той ни приготвяше за вечеря. Всяко лято аз работех в ранчото на неговия баща и заедно с баща ми виждахме голяма част от Запада по време на дълго­то си пътуване от южна Калифорния до Орегон, като често си правехме отбивки в Айдахо и Монтана, за да ловим риба. Но както толкова много мъже от неговото време, баща ми така и не предприе нищо, за да се спра­ви със собствените си рани. Отдаде се на пиене, когато животът му пое курс надолу. По онова време аз бях на единайсет-дванайсет години - много критична възраст в съзряването на момчето, възрастта, в която въпро­сът действително започва да се надига. Точно в момен­та, когато трескаво се питах какво означава да бъдеш мъж и дали мен ме бива, баща ми се отдръпна, стана мълчалив. Той имаше работилница в задния двор, в съ­седство с гаража, където прекарваше часове наред сам, отдаден на четене, решаване на кръстословици и пиене. Това е сериозна рана.

Блай го казва добре: "Да не получиш никакво бла­гословение от баща си е травма... Да не виждаш баща си, когато си малък, никога да не прекарваш време с него, да имаш дистанциран баща, отсъстващ баща, ба­ща работохолик, е травма." Бащата на моя приятел Алекс е починал, когато той е бил на четири години. Слънцето в неговата вселена завинаги е залязло. Как може едно малко момченце да разбере това? Всеки следобед Алекс заставал до предния прозорец и очак­вал баща му да се прибере в къщи. Това продължило почти една година. Имал съм много приятели, чиито ба­щи просто са си тръгнали и никога не са се върнали. Бащата на Стюарт постъпил така и неговата майка, об­ременена жена, не била в състояние да се грижи за не­го. Затова бил изпратен при своята леля и чичо. Един развод или изоставяне нанасят трайна рана, понеже момчето (или момичето) вярва, че ако е правело не­щата по-добре, татко не би си тръгнал.

Някои бащи нанасят рана просто чрез своето мъл­чание; те присъстват, но всъщност отсъстват за сино­вете си. Тишината е оглушителна. Спомням си, че като момче исках баща ми да умре и изпитвах невероятна вина заради това си желание. Сега разбирам, че съм искал някой да забележи раната. Баща ми го нямаше, но понеже физически все още беше там, той присъст­ваше. По тая причина живеех с рана, която никой не можеше да види или да разбере. В случаите на мълча­ливи, пасивни или отсъстващи бащи, въпросът остава без отговор. „Бива ли ме? Дали съм мъж, татко?" Тях­ното мълчание е отговорът: „Не знам... Съмнявам се... ще трябва сам да разбереш... може би не."


ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ РАНАТА
Всеки мъж носи рана. Никога не съм срещал мъж без такава. Независимо колко добър живот си мислел, че водиш, ти живееш в един съсипан свят, изпълнен със съсипани хора. Баща ти и майка ти, независимо от то­ва колко са прекрасни, не може да са били съвърше­ни. Тя е дъщеря на Ева, а той - син на Адам. Така че няма как да прекосиш тази страна, без да бъдеш ранен. А всяка една рана, нанесена чрез агресия или па­сивност, носи със себе си послание. Посланието звучи окончателно и истински, напълно истински, понеже е предадено с такава сила. Реакцията ни към него офор­мя до голяма степен нашата личност. Оттук произтича фалшивото аз. Повечето от мъжете, които срещате, изя­вяват фалшивата си същност, позират, което е директ­но свързано с тази рана. Нека да се опитам да поясня това.

Посланието, стигнало до мен чрез моята рана (из­чезването на баща ми в собствените му битки), беше следното: Оправяй се сам, Джон. До теб не стои ни­кой, никой, който да ти покаже пътя и най-вече да ти каже дали си истински мъж или не. Най-същественият въпрос в твоята душа остава без отговор и никога не може да получи такъв. Как реагира едно момче на всич­ко това? Първо, аз станах необуздан тийнейджър. Из­ритаха ме от училище и имах криминално досие. Често неправилно тълкуваме подобно поведение като „мла­дежки бунт", но това са викове за съпричастност, за ангажиране. Дори след като Бог ме избави по драма­тичен начин на деветнайсетгодишна възраст, когато ста­нах християнин, раната си остана. Както казва моят скъп приятел Брент: "Приемането на християнството не оп­равя нещата автоматично. Моите стрели бяха заседна­ли на дълбоко и пречеха на изцелението на някои дълбоки гневни рани."

Вече споменах, че години наред бях много напорист човек, перфекционист, изключително взискателен и страшно независим. Светът възнаграждава подобно поведение; повечето успяващи мъже, които четат тази книга, са напористи. Но след себе си оставях върволи­ца от жертви - хора, които бях наранил или отхвърлил - включително и моя баща. На път бях да превърна в жер­тва брака си и собственото си сърце. Защото за да во­диш напорист живот, ти буквално трябва да стъпчеш сърцето си или да го налагаш с камшици. Никога не можеш да си признаеш, че изпитваш нужда или че си съкрушен. Това е историята на сътворението на фал­шивото аз. И ако през първите десет години от нашия брак бяхте попитали моята съпруга дали имаме добри взаимоотношения, тя навярно би отвърнала утвърди­телно. Но ако я бяхте попитали дали нещо липсва, дали усеща някакви сериозни пукнатини, тя незабавно би ви казала: той не се нуждае от мен. Така се бях зарекъл, нали разбирате. Аз не се нуждая от никого. В крайна сметка раната беше дълбока и неизцелена и послание­то, което тя носеше, изглеждаше толкова окончател­но: трябва да се оправям сам.

Един друг приятел, Стен, е успешен адвокат и истин­ски добър човек. Когато бил на около петнайсет годи­ни, баща му се самоубил - пъхнал пистолет в устата си и натиснал спусъка. Семейството му се опитало да оста­ви всичко зад гърба си, да го набута под килима. Нико­га не говорели за това. Посланието, оставено от този ужасен удар, е било нещо от рода на: Произходът ти е много тъмен; за мъжа в твоето семейство дори не мо­же да се говори; всичко диво е брутално и зло. Ефек­тът е бил друг вид заричане: „Никога не бих направил нещо, криещо макар и минимална опасност, нещо рис­ковано или диво. Никога няма да бъда като баща си (Колко мъже са се заричали по този начин!) Няма да направя и една стъпка в тази посока. Ще бъда най-доб­рото момче, което някога сте срещали." И знаете ли? Той е такъв. Стен е най-добрият човек, който някога сте срещали - внимателен, изобретателен, грижовен, любезен. Но само как се мрази заради това; мрази ми­сълта, че е слаб противник, че не може да си придава важност и да казва „не", не може да отстоява своето. Това са двете основни алтернативи. Мъжете или се презастраховат заради своята рана и стават напорис­ти (брутални мъже), или се свиват и стават пасивни (от­стъпващи мъже). Често се получава странна комбина­ция и от двете. Обърнете внимание на двойното послание, изразявано най-вече от мъжете в студентска въз­раст: козята брадичка, която заявява: "С мен шега не бива", и обърнатата обратно бейзболна шапка, казва­ща: "Но всъщност аз съм малко момче; не изисквайте нищо от мен." Кое от двете е вярно? Силен ли си или слаб? Спомнете си Алекс, стоящ на вратата в очаква­не на един баща, който никога няма да се върне. За нищо на света не бихте предположили, че такава е не­говата история, ако го познавахте в колежа. Той беше истински мъжкар, невероятен футболен играч. Падаше си по пиенето и по бурния живот и бе любимец на всич­ки мъже. Той караше джип, дъвчеше тютюн и обичаше да бъде на открито. Ядеше стъкло. Говоря сериозно. Това беше някакъв трик, който бе научил от студентс­ките партита, върховната изява на опасна сила. Той бук­вално отхапваше някоя чаша, сдъвкваше бавно стък­лото и после го гълташе. Когато работеше като охранител в един хулигански бар, това представляваше доста впечатляващо шоу за усмиряване на лудите глави. Но това си беше само шоуто на човека с маска.

А какво според вас се е случило с Чарлз, момчето на изкуството, чийто баща го беше нарекъл „педераст"? След онзи ден той вече никога не е свирил на пиано. Години по-късно, като мъж, наближаващ трийсетте, той не знае какво да прави с живота си. Изгубил е своята страст, няма кариера, която да го влече. По същата причина не може да се посвети на жената, която оби­ча, не може да се ожени за нея, понеже се чувства тол­кова несигурен. Разбира се, неговото сърце е било из­вадено - още в началото на историята. Дейв също е прехвърлил двайсетте, оставил се е на течението, из­питва дълбока несигурност и е изпълнен с голяма доза самопрезрение. Не се чувства като мъж и смята, че ни­кога няма да бъде такъв. Подобно на много други, той се чувства неуверен с жените и с мъжете, които в нег­овите очи са истински мъже. Стюарт. чийто баща го е изоставил, се е превърнал в мъж без емоции. В момчешките му години неговият любим характер е бил Спок, извънземният в Стар трек, който е ръководен изцяло от своя ум. Сега Стюарт е учен, а неговата съпруга е изключително самотна.

Колелото се завърта отново и отново. Нанесена е рана, която носи определено послание. В този момент момчето се зарича за нещо, избира начин на живот, който предизвиква надигането на едно фалшиво аз. В корена на всичко стои дълбока несигурност. Мъжът ня­ма отправна точка. Толкова много мъже се чувстват поразени - или парализирани и неспособни да се дви­жат, или пък не са в състояние да спрат да се движат. Разбира се, всяко малко момиченце също има своята история. Но аз искам да запазя това за една от след­ващите глави и да го съчетая с това как един мъж воюва за женското сърце. Позволете ми да кажа още някол­ко думи за случващото се с мъжа, след като раната му е била нанесена.

ГЛАВА ПЕТА

БИТКАТА


ЗА МЪЖКОТО СЪРЦЕ

Сега си там някъде, Бог знае къде. Ти си един от ходещите ранени.

Жан Крист,


„Ходещите ранени"

от Жан Крист и Пол Мърфи


Да върнеш на един мъж неговото сърце е най-теж­ката мисия на света.

От филма „МАЙКЪЛ''


Нищо от онова, което си заслужава да имаш, не ид­ва без някаква битка.

Брус Кокбърн,

„Обожатели в опасно време"

(написана през 1982 г. за Стийлинг файър)

Преди няколко години средният ми син Блейн нап­рави големия преход към първи клас. Това е ед­на огромна крачка за всяко дете - да остави спо­койствието и сигурността около полата на мама и да прекарва цял ден в училиш,е сред „големите деца". Но Блейн е много общително и обаятелно момче, роден лидер, и ние знаехме, че ще се справи като „по вода". Всяка вечер, когато сядахме да вечеряме, той ни раз­вличаше с разкази за приключенията си през деня. Бе­ше забавно да споделяме с него радостите от онези първи училищни дни - нова лъскава кутия за обяд, чис­то нови жълти моливи, кутия с пастели с вградена острилка, нов чин, нови приятели. Постоянно слушахме за неговия нов учител, за часа по физическо, за игрите през междучасието, как той се превръщал в лидер във всички игри. Но една вечер той бе мълчалив. „Какво име, тигре?" - попитах аз. Мълчеше, дори не вдигаше поглед. „Какво се е случило?" Не искаше да говори за това. Най-после изплю камъчето - някакъв хулиган. Един фукльо от първи клас го съборил на земята на спортната площадка пред всичките му приятели. Съл­зи се стичаха по очите му докато ни разказваше исто­рията.

„Блейн, погледни ме." Той бавно повдигна просъл­зените си очи. с неохота. По лицето му беше изписан срам. „Искам да чуеш много внимателно онова, което ще ти кажа. Следващия път, когато хулиганът те събо­ри, ето какво искам да направиш - слушаш ли ме, Блейн?" Той кимна утвърдително, гледайки ме с голе­мите си мокри очи. „Искам да се изправиш... и да го удариш... с всичка сила." По лицето на Блейн се изпи­са объркване и задоволство. Тогава той се усмихна.

Боже мили - защо му дадох такъв съвет? И защо той беше доволен от него? Защо някои от вас са доволни от него, а други възмутени?

Да, знам, че Исус ни е казал да обръщаме другата буза. Но ние в действителност неправилно прилагаме този стих. Не можеш да учиш едно момче да използва силата си, като го лишаваш от нея. Исус беше в състо­яние да си го връща, повярвайте ми. Но Той избра да не го прави. И все пак ние бихме посъветвали момче­то, на което се подиграват, което е засрамено пред приятелите си и лишено от всякаква сила и достойнст­во, да остане в тази пораженческа позиция, защото Исус иска то да е там? Бихте го осакатили за цял жи­вот. От този момент нататък то ще бъде пасивно и плаш­ливо. Никога няма да се научи как да отстоява позици­ята си, никога няма да знае дали е истински мъж. О, да, той ще бъде учтив, дори сладък, почтителен, сдържан във всичко. Това може да изглежда морално, може да прилича на обръщане на другата буза, но си е чиста слабост. Не можеш да обърнеш буза, каквато нямаш. Нашите църкви са пълни с такива мъже.

В този момент душата на Блейн беше в критично по­ложение. Тогава огънят се върна в очите му и срамът изчезна. Но душите на много, много мъже все още са в критично положение, защото никой, никой никога не ги е подканвал да бъдат опасни, да са уверени в собст­вената си сила, да открият, че ги бива. „В себе си усе­щам да бушува океан, но продължавам да се опитвам да укротявам и да успокоявам тези води", изповяда един млад приятел на двайсетина години. „Страшно бих искал да съм опасен", каза той с въздишка. „Искаш да кажеш... че е възможно? Имам усещането, че трябва да поискам разрешение." Защо за Бога един млад мъж би трябвало да иска разрешение да бъде мъж? Поне­же пристъпът продължава дълго след нанасянето на раната. Не бих искал да създам погрешно впечатление - един мъж не получава една, но много, много рани до. като е жив. Почти всеки удар го довежда до едно и също място: отслабване на силата му. Животът отнема гръбначните му прешлени един по един, докато в крайна сметка той остава изобщо без гръбначен стълб.
НЕГОВОТО ДОВЪРШВАНЕ
Преди няколко години четох за един случай, свързан с някакво бебе момченце, което пострадало ужас­но по време на операция: пенисът му бил случайно пре­махнат. Това станало през 70-те години и било взето решение, което повлияло върху широко разпростра­неното вярване, че „полът" всъщност не е част от на­шата същност, но просто се оформя чрез културата, поради което е сменяем. Неговите гениталии били про­менени в женски и то било отгледано като момиче. Та­зи история е притча за нашите времена. Точно това сме се опитвали да причиним на момчетата, започвай­ки още от съвсем ранна възраст. Както казва Кристи­на Хоф Сомърс в книгата си Войната срещу момчета­та, „времената не са добри да бъдеш момче в Амери­ка". Нашата култура се е обърнала срещу мъжествена­та същност, целяща да я окастри отрано. Един от посо­чените от нея примери е начинът, по който стрелбата в гимназията Колумбайн в Литълтаун, Колорадо, се из­ползва срещу момчетата като цяло.

Повечето от вас ще си припомнят трагичната исто­рия от април, 1999 година. Две момчета влезли в учи­лищната библиотека и започнали да стрелят. Когато всичко приключило, тринайсет жертви и техните двама похитители били мъртви. Сомърс, както и аз, е разтре­вожена от коментара на Уилиям Полак, директор на Центъра за мъже към болницата МакЛийн. Ето какво казва той: "Момчетата в Литълтаун са върха на айсбер­га. А айсбергът са всички момчета. Идеята, широко раз­пространена в нашата култура, е, че агресивната природа на момчетата е зла по своята същност и ние тряб­ва да ги трансформираме да приличат повече на моми­чета. Основното средство за тази операция е систе­мата на обществените училища. Средностатистически­ят учител се изправя пред едно невероятно предизви­кателство: да въдвори ред в стая, пълна с момчета и момичета, и да събуди у тях интерес към ученето. Ос­новното препятствие пред тази благородна цел е да на­кара момчетата да се укротят и да седнат, да запазят тишина и да се концентрират... за цял един ден. Все едно да се опитваш да удържиш прилива. Момчето не е устроено по този начин и се нуждае от по-различен подход. Вместо да променим начина, по който обуча­ваме момчетата, ние се опитваме да променим самите момчета.

Както Лайънъл Тайгър отбелязва в книгата си Упа­дъкът на мъжете, в сравнение с момичетата, три до че­тири пъти по-голяма е вероятността момчетата да се окажат с диагноза страдащи от разстройство, дължа­що се на недостиг на внимание (РНВ). Но може би те не са болни, както казва Тайгър: "Това може просто да означава, че те обичат показването на големи мускули и самоуверени действия... Момчетата като група показ­ват предпочитание към по-бурните и живи занимания, за разлика от по-спокойното и ограничено във физи­ческо отношение поведение, което училищните систе­ми възнаграждават и към което момичетата се явяват по-склонни."

Чуйте това. Един приятел трябваше да дойде у дома на вечеря. С три момчета на масата (и един мъж, но с момчешко сърце), понякога нещата доста загрубяват. Столовете, в повечето случаи, са въпрос на избор. Мом­четата ги използват повече като гимнастически съоръ­жения, отколкото като място за сядане. Например сно­щи, погледнах към Блейн само за да видя как поддържа баланс върху стола си по корем, също като акробат. В същото време Лук, най-малкият, го нямаше никакъв. Или по-скоро, на мястото до масата, където трябваше да се вижда главата му, стърчаха само чифт чорапи, сочещи право нагоре. Съпругата ми върти очи. Но не и нашите училищни системи. Тайгър казва следното:

Поне три до четири пъти повече момчета, отколкото момичета, по същество са окачествени като болни, поне­же предпочитаните от тях начини на игра не се напасват лесно в структурата на училището. Тогава добронамере­ни психотерапевти предписват успокоителни лекарства срещу РНВ, като Риталин... Ситуацията е скандална. Тъй безразборната употреба на лекарства сред момчетата из­дава провала на училищните власти да разберат разли­чията между половете... Единствената болест, от която те­зи момчета може би страдат, е, че са мъже.

Но не става въпрос само за училищата. (Много от тях, между другото, се справят геройски). Ами нашите църк­ви? Наскоро един млад човек дойде при мен много ядо­сан и смутен. Притесняваше го начинът, по който баща му, църковен лидер, го наставлява относно спорта. Той е баскетболист и отборът му беше стигнал до градските финали. Вечерта преди голямата игра, когато тъкмо се запътил към вратата, баща му буквално го спрял и ка­зал: "Сега да не отидеш там „да се буташ" - така не е прилично." Не си измислям. Какъв нелеп съвет към един седемнадесетгодишен атлет. Излез там и им дай... е, не им давай нищо. Просто бъди мил. Бъди най-милото мом­че, каквото противниковият отбор някога е срещал. С други думи, бъде мек. Ето един съвършен пример за оно­ва, което Църквата казва на мъжете. Един от авторите, които чета, казва, че Църквата може да има мъжка фа­сада, но душата й е станала женска.

Осакатяването на мъжете се случва и в брака. Же­ните често са привличани от по-дивата страна на мъжа, но щом веднъж са го хванали, те се залавят със зада­чата да го опитомят. Ироничното е, че ако се поддаде, той ще я презира за това, а тя ще се чуди къде е изчез­нала тръпката. Повечето бракове стигат до там. Преди няколко дни една изморена и самотна жена ме попита: "Как да накарам мъжа си да се съживи?" „Подкани го да бъде опасен", отговорих. „Искаш да кажеш, че тряб­ва да го оставя да яхне мотора, така ли?" „Да." Тя се дръпна назад, като по лицето й се изписа разочарова­ние. „Знам, че си прав, но идеята никак не ми харесва. Бяха ми нужни години, за да го укротя."

Отново си помислете за онзи огромен лъв в мънич­ката клетка. Защо да вкарваме мъжа в клетка? По съ­щата причина, по която вкарваме лъва там. По същата причина, по която вкарваме Бог там: той е опасен. Ще перефразирам Сейърс - ние сме подрязали ноктите и на Лъва от Юда. Мъжът е опасно същество. Жените не започват войни. Повечето тежки престъпления не са извършени от жени. Случилото се в Колумбайн не бе­ше дело на две млади момичета. Очевидно нещо в мъж­ката душа се е объркало и ние сме си наумили да раз­решим проблема, като се отървем от тази опасна при­рода... изцяло.

„Знаем, че нашето общество натрупва изобилен запас от момчета - казва Робърт Блай - но като че ли произвеж­да все по-малко и по-малко мъже." Съществуват две прос­ти причини: първо, ние не знаем как да превърнем мом­четата в мъже; и, второ, не сме сигурни дали наистина го искаме. Със сигурност искаме да ги социализираме, но далеч от всичко, което е бурно, диво и страстно. С други думи, далеч от мъжествеността, към нещо, което е по-женско. Но, както Сомърс казва, ние сме забравили ед­на проста истина: "Енергията, съперничеството и безстрашието на нормалните, сносни мъже са допринесли за много от добрите неща на този свят." Сомърс ни напом­ня, че по време на клането в Колумбайн „Сет Хю се е хвърлил към едно ужасено момиче, за да я защити с тя­лото си от куршумите; петнайсетгодишният Даниел Рорбоу е заплатил с живота си, когато, със смъртен риск за самия себе си, е държал вратата отворена, така че оста­налите да могат да се измъкнат."

Тази толкова присъща за мъжете сила е и онова, ко­ето ги прави герои. Ако кварталът е безопасен, то е заради силата на мъжете. Робството беше спряно чрез силата на мъжете, като платената от тях и от семейст­вата им цена беше ужасна. Нацистите бяха спрени от мъже. Апартейдът претърпя поражение не от жени. Кои отстъпиха местата си в спасителните лодки на Титаник, за да могат да се спасят жените и децата? А нима сме забравили, че Мъж предаде себе си да бъде прикован на Голготския кръст. С това не искам да кажа, че жени­те не могат да се държат геройски. Аз познавам много жени героини. Просто е добре да си припомним, че Бог е създал мъжете такива, каквито са, просто защото ние отчаяно се нуждаем от тях точно такива. Да, мъжът е опасно нещо. Както и скалпелът. Може да наранява, но и да ти спаси живота. Не е нужно да го притъпяваш, за да го направиш безопасен, но просто да го поста­виш в ръцете на някой, който знае какво прави.

Ако си прекарал известно време около герои, то зна­еш, че жребецът може да представлява основен проб­лем. Той е силен, много силен и си има свои собствен и настроения. По принцип жребците не обичат да им сла­гат юзди и могат да станат крайно агресивни - особено ако наоколо има кобили. Жребецът се опитомява труд­но. Ако искаш по-безобидно и по-кротко животно, има лесно разрешение - кастрирай го. Кастрираното жи­вотно е много по-отстъпчиво. Можеш да го водиш за носа и то безропотно ще изпълнява онова, което му се казва. Съществува само един проблем: Кастрираните животни не възпроизвеждат живот. Не могат за замес­тят жребеца. Жребецът е опасен, да, но ако искаш жи­вота, който той предлага, трябва да приемеш и опас­ността. Те вървят заедно.
КАКВО ВСЪЩНОСТ СТАВА ТУК?
Да кажем, че е 6-ти юни, 1944. около 7 часа сутринта. Ти си войник от третата вълна към Омаха Бийч. Хиляди

мъже са минали преди теб и сега е твоят ред. Докато скачаш от лодката и тръгваш към брега, навсякъде виж­даш телата на мъртви войници, носещи се по водата, под­мятани от вълните, лежащи по пясъка. Движейки се на­горе по брега, ти срещаш стотици ранени мъже. Някои закуцукват към склона заедно с теб, търсейки заслон. Други едва-едва пълзят. Снайперистите по скалите горе продължават да ги избиват. Накъдето и да погледнеш, виждаш болка и разруха. Пораженията са почти непре­одолими. Когато стигаш до скалите, единственото безо­пасно място, откриваш множество мъже без водач. Те са психически разстроени, стъписани и уплашени. Мно­го от тях са загубили оръжията си; повечето отказват да се движат. Парализирани са от страх. След като си сви­детел на всичко това, до какво заключение би стигнал? Как би преценил ситуацията? Каквото и друго да ти ми­не през ума, ти със сигурност би признал :Това е една брутална война и никой не би проявил несъгласие и не би те счел за странен за това, че си го казал.

Но ние не мислим толкова трезво за живота и се чудя защо. Огледайте се наоколо - какво забелязва­те? Какво виждате в живота на мъжете, с които рабо­тите, до които живеете, с които ходите на църква? Из­пълнени ли са те със страстна свобода? Добре ли се бият? Дали жените им са дълбоко признателни за ис­тинската любов на техните мъже? Дали децата им сия­ят от радост? Идеята е почти смехотворна, ако не бе­ше толкова трагична. Накъдето и да се обърнеш, има повалени мъже. Разпръснати из околността, лежат раз­бити мъже (и жени), които са умрели на душевно ниво от раните, които са понесли. Чували ли сте израза: „са­мо името му е мъж"? Те са се обезсърчили. Много по­вече са живите, които са тежко ранени. Те се опитват да изпълзят напред, но е страшно трудно да опазят жи­вота си; по всичко личи, че продължават да понасят удари. Познавате други, които вече са пленници, лине­ещи в затворите на отчаянието, пристрастяването, суетата или досадата. Мястото прилича на бойно поле, Омаха Бийч на душата.

Става въпрос точно за това. Сега се намираме в къс­ните стадии на дългата и жестока война срещу човешкото сърце. Знам - звучи прекалено драматично. На път бях изобщо да не използвам думата „война" от страх да не би в тоя момент да бъда зарязан като поредния в групата християни от типа „Чикън Литъл", които правят всичко възможно да втълпят на всички някакъв въоб­ражаем страх, само и само да подпомогнат своята по­литическа, икономическа или теологична кауза. Но аз ни най-малко не желая да вселя страх; говоря честно за природата на онова, което се разгръща около нас... срещу нас. И докато не наречем ситуацията с истинс­кото й име, ние няма да знаем как да се справим с нея. В интерес на истината, точно тук много хора се чувст­ват изоставени и предадени от Бога. Смятали са, че ко­гато станат християни, проблемите им някак си ще престанат или поне значително ще намалеят. Никой не им е казал, че са били преместени на предната линия и те са искрено шокирани, че по тях се стреля.

След като съюзниците превзеха бреговия плацдарм на Нормандия, войната не беше приключила. В извес­тен смисъл, тя току що беше започнала. Стивън Амброс ни предлага много незабравими истории за онова, което е последвало този прословут удар в Цивилни вой­ници, неговото описание за спечелването на войната от съюзниците. Много от тези истории са кажи речи притчи по своя смисъл. Ето една от тях, която се раз­вива точно след Големия ден. Денят е 7 юни, 1944.

Бриг. Ген. Норман „Дач" Кота, помощник командир на 29-та дивизия, се натъкна на група кавалеристи, при­тиснати от някакви германци в една ферма. Той попи­та командващия капитан защо мъжете не правят ни­какви усилия да превземат сградата. „Сър, германци­те са вътре и стрелят по нас, "отвърнал капитанът „Ето какво ще направим, капитане, "каза кота, измъквайки две гранати от якето си. „Ти и мъжете ти започнете да стреляте по тях. Аз ще взема един отряд, а ти и мъже­те ти гледайте внимателно. Ще ви покажа как се прев­зема къща, пълна с германци." Кота преведе своя от-ряд покрай един жив плет, за да се приближи колкото се може повече до къщата. Внезапно той нададе боен вик и се втурна напред, а мъжете му го следваха, кре­щейки като диваци. Докато те хвърляха гранати в про­зорците, Кота и още един мъж отвориха с ритници предната врата, хвърлиха вътре две гранати, изчакаха да отминат експлозиите, а после нахлуха в къщата. Оцелелите германци се бяха насочили към задната вра­та, бягайки за живота си. Кота се върна при капитана. „Разбра ли как се превзема къща, "каза генералът, все още дишайки тежко. „Стана ли ти ясно? Сега знаеш ли как да го направиш?" „Да, сър."

Какво можем да научим от тази притча? Защо тези момчета бяха притиснати? Първо, те изглеждаха едва ли не учудени, че по тях се стреля. „Стрелят по нас, сър." Ехо? Точно това се случва по време на война - по теб стрелят. Да не би да сте забравили? Родени сме в един свят, който е във война. Средата, в която живеем не е някаква комедийна сцена, но кървава битка. Не сте ли обърнали внимание с каква смъртоносна точ­ност бе нанесена раната? Ударите, които сте понасяли - те изобщо не са били случайни инциденти. Засягали са някаква мъртва точка. Чарлз беше роден за пиа­нист, но никога вече не докосна пианото. Аз имам дар­бата и призванието да говоря в сърцата на мъжете и жените. Но моята рана ме изкушаваше да бъда самот­ник, да живея надалеч от сърцето си и от своето приз­вание. Крег е призован да проповядва евангелието, ка­то баща си и дядо си. Той бе наранен в опит да бъде отклонен от това. Той е чайка, спомняте ли си? Може само да „кряка". Пропуснах да спомена Риги по-рано. Баща му го наранил, когато той се опитвал да напред­ва в училище. „Толкова си глупав; никога няма да стигнеш до колеж." Той искал да стане лекар, но никога не последвал своята мечта.

Можем да продължаваме още и още. Раните са твър­де добре насочени и прекалено последователни, та да бъдат случайни. Това са опити да бъдете изкарани от играта; да бъдете осакатени и омаломощени, за да ос­танете пасивни. Ударите, които сме понасяли са били насочвани към нас с изумителна точност. Надявам се, разбирате как стоят нещата. Знаете ли каква е причи­ната за тези покушения? Врагът се бои от вас. Вие сте много опасни. Ако някога действително си възвърнете сърцето, ще представлявате огромен проблем за не­го. Ще нанесете голяма вреда... стоейки на страната на доброто. Не забравяйте колко храбър и успешен Бог е бил в историята на света. Вие сте отрасъл от този победоносен ствол.

Позволете ми да се върна към втория урок от прит­чата, свързана с Големия ден. Другата причина, пора­ди която онези мъже са лежали там, притиснати, нес­пособни да се движат е, че никой не им е показвал как се превзема къща. Те са били обучени, но не и за това. Повечето мъже никога не са били въвеждани в света на мъжете. Не е имало кой да им покаже как да го нап­равят и най-вече как да се бият за сърцето си. Прова­лът на толкова много бащи, осакатяващата култура и пасивната църква са оставили мъжете без посока.

Ето защо съм написал тази книга. Тук съм, за да ви кажа, че можете да си върнете сърцето. Но се налага да ви предупредя - ако си искате сърцето обратно, ако искате раната да бъде изцелена и силата ви възстано­вена, ако искате да откриете своето истинско име, ще трябва да се борите за това. Обърнете внимание на ре­акцията си към моите думи. Нещо вътре във вас не се ли пробужда, копнеж да живеете? А не се ли намесва и друг глас. който ви кара да внимавате или може би изобщо да ме зарежете? Той е мелодраматичен. Как­ва арогантност. О, може би някои момчета биха могли, но не и аз. Или, не знам... наистина ли си заслужа­ва? Точно в това се състои част от битката. Виждате ли? Не си фантазирам.


В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОР
Преди всичко, ние все още имаме нужда да узнаем оно­ва, което никога не сме чули или сме чули по толкова лош начин от нашите бащи. Имаме нужда да разберем кои сме и дали ни бива. Какво да правим с този основен въпрос? Къде да отидем, за да намерим отговор? За да ви помогна да откриете отговор на Въпроса, позволете ми да ви задам още един: Какво сте направили с вашия въпрос? Къде сте го отнесли? Вижте, най-важният въп­рос за мъжа не изчезва. Може години наред да се опит­вате да го заличите от съзнанието си и просто „да про­дължите напред". Но това не помага. Този глад е от така­ва съществена важност за душите ни, че ще продължава да ни тласка да търсим разрешение. В интерес на истина­та, той е в основата на всичко, което вършим.

Тази есен прекарах няколко дни с един много успя­ващ мъж, когото ще нарека Питър. Вях негов гост за една конференция на Източното крайбрежие и когато Питър ме посрещна на летището, той караше новия си Ленд Роувър с всичките му екстри. Хубава кола, по­мислих си. Този човек се справя доста добре. На след­ващия ден обикаляхме с неговото ВМW 850СSI. Питър живеше в най-голямата къща в града и имаше вила в Португалия. Нищо от онова, което притежаваше не бе наследено; той бе работил за всеки цент. Питър обича­ше състезанията на формула Едно и отиването на ри­болов за сьомга в Нова Скотия. Аз много го харесвах. Казах си. Ето един истински мъж. И все пак, нещо лип­сваше. Бихте си казали, че мъж като този би трябвало да бъде уверен, сигурен в себе си, фокусиран. И естес­твено, той правеше такова впечатление в началото. Но след като прекарахме известно време заедно, усетих, че той е... колеблив. Питър имаше всичките признаци на мъжествеността, но като че ли нито един от тях не идваше от един истински център.

След няколко часов разговор, той призна, че е стиг­нал до някакво прозрение. „Преди няколко месеца ба­ща ми почина от рак. Но аз не плаках, когато умря. Виж, никога не сме били особено близки." О, да, знаех какво ще последва. „През всичките тези години, дока­то се трепех, за да успея... аз не изпитвах никаква ра­дост. За какво беше всичко това? Сега разбирам... опитвал съм се да спечеля одобрението на баща си." Продължителна, тъжна тишина. Тогава Питър каза ти­хичко, през сълзи: "Нищо не се получи." Разбира се; никога не се получава. Независимо колко печелиш, не­зависимо колко напредваш в живота, това никога ня­ма да изцели твоята рана или да ти каже кой си. Но само колко мъже се хващат на тая въдица.

След като години наред се е опитвал да успее в очите на света, един приятел все още упорито се придържа към тази идея. Седейки в офиса ми, целият в кървящи рани, той ми каза: "Кой е истинският расов жребец? Он­зи, който изкарва много пари." Той не изкарва много, така че все още може да преследва тази илюзия.

Мъжете насочват търсенето на своята душа за приз­нание в най-различни посоки. Брад е добър човек, кой­то от много години търси усещане за значимост чрез принадлежност. Както казва той: "Моите рани ми под­сказват как да получавам живот: Намирам група, към която да принадлежа, правя нещо изключително, ко­ето другите желаят и ставам някой." Най-напред беше правилната групичка деца в училище; после отборът по борба; години по късно - екипът за служение. Било е едно отчаяно търсене, признава той. Но не е било особено успешно. Когато преди няколко месеца не­щата в служението, към което той работеше не пот­ръгнаха, Брад знаеше, че трябва да напусне. „Сърце­то ми се пръсна и всички рани и стрели се изляха. Ни­кога не съм изпитвал подобна болка. Всичко в мен крещи: Не принадлежа никъде. Никой не ме иска. Сам съм."

Какво може да осигури признание на един мъж? Оно­ва, което притежава? Онзи, който му обръща внима­ние? Това колко привлекателна е неговата съпруга? Къде излиза да яде? Колко добър е в спортовете? Светът приветства празното търсене в посока: Натрупай един милион, сдобий се с офис, заслужи повишение, направи успешен хоум ран... бъди някой. Можете ли да усетите насмешката във всичко това? Ранените лълзят нагоре по плажната ивица докато снайперистите про­дължават да стрелят. Но най-смъртоносната посока, в която един мъж може да насочи своето търсене, мяс­тото, на което всеки мъж се озовава, независимо как­ви пътеки е следвал, е жената.

ДА ПРЕХВЪРЛИМ ТОПКАТА НА ЕВА
Спомняте ли си историята за моята първа целувка, за оная малка сладурана, в която се влюбих в седми клас и която накара колелото ми да полети? Влюбих се в Деби през същата година, когато баща ми се отпи­са от моята история, годината, когато получих най-дъл­боката си рана. Съвпадението не беше случайно. В развитието на едно момче настъпва критичен момент, ко­гато бащата трябва да се намеси. Това става в ранното юношество, някъде между единадесетата и петнадесе­тата година, в зависимост от момчето. Ако подобна на­меса не се случи, момчето е изправено пред бедствие; следващият прозорец, който се отваря в неговата ду­ша е сексуалността. Деби ме накара да се чувствам без­ценен. По онова време не бих могъл да го опиша с ду­ми; нямах представа какво всъщност става. Но в сър­цето си усещах, че съм открил отговора на своя въпрос. Едно красиво момиче смята, че аз съм върхът Как­во повече би могло да иска едно момче? След като съм открил Жулиета, значи аз трябва да съм Ромео.

Когато тя скъса с мен, започна дългата и тъжна история на търсене на „жената, която ще ме накара да се чув­ствам мъж." Сменях приятелка след приятелка, опитвай­ки се да открия отговор. Да бъда героят на красавицата - такъв беше моят копнеж, моята представа з това какво означава действително, най-после да бъдеш мъж. Блай нарича това търсенето на Жената със Златните коси.

Той вижда жена в другия край на стаята и незабав­но разбира, че това е "Тя". Той зарязва настоящата си връзка, преследва жената, изпитва лудо вълнение, страст, ускорен пулс, обсебване. След няколко месе­ца всичко угасва; тя се превръща в една обикновена жена. Той е объркан и озадачен. Тогава забелязва още едно сияещо лице в другия край на стаята и предиш­ната увереност се връща. (Железният Джон)

Защо порнографията е най-примамливото нещо във вселената за мъжете? Безспорен е фактът, че мъжете реагират на визуалното, че картините и образите въз­буждат мъжете много повече, отколкото жените. Но по-дълбоката причина е, че тази измамлива красота се про­тяга навътре в теб и докосва отчаяния ти глад за приз­наване като мъж, който дори не си подозирал, че из­питваш, докосва го по-силно от всяко нещо, което по­вечето мъже някога са преживявали. Трябва да разбе­реш - това е по-дълбоко от гърди, от крака и от добър секс. То е митологично. Помислете за разстоянията, които мъжете изминават, за да открият златокосата же­на. Сражавали са се в дуели за нейната красота; били са се във войни. Виждате, че всеки мъж си спомня за Ева. Ние сме преследвани от нея. И някак си вярваме, че ако можехме да я намерим, да я върнем, с нея бих­ме възвърнали и собствената си мъжественост.

Спомняте ли си малкото момченце Филип от филма Съвършен свят? Спомняте ли си от какво се боеше? Че пенисът му е много малък. По същия начин много мъже изразяват усещането си за осакатяване. По-къс­но в живота най-големият страх на мъжа често е импотентността. Ако не може да постигне ерекция, значи не го бива. Но на лице е и обратното. Ако мъжът може да изпита ерекция, е, тогава то се има за мощен. Чувства се силен. Казвам ви, за много мъже Въпросът сякаш е свързан само с техния пенис. Ако той може да се по­чувства герой в сексуално отношение, е, тогава, гос­подине, той е героят. Порнографията е толкова увли­чаща, понеже какво толкова да му мисли един наранен и гладен мъж, когато буквално стотици красавици са готови да му се отдадат? (Разбира се, не само на него, но когато той е насаме със снимките, има усещането, че те са само негови.)

Не е за вярване - колко много филми се въртят око­ло тази лъжа? Хвани красавицата, спечели я, отведи я в леглото и си мъжът. Ти си Джеймс Бонд. Станал си жребец от класа. Вгледайте се внимателно в текста на песента на Брус Спринстийн, Тайна градина (от записа на неговите Най-големи хитове, 1995):



Тя ще те пусне в къщата си,

ако почукаш късно през нощта.

Тя ще те пусне в устата си,

ако думите, които казваш са правилни.

Ако платиш цената,

тя ще те пусне дълбоко вътре.

Но има тайна градина, която тя крие.

Ще те поведе по една пътека.

Ще има нежност във въздуха.

Ще те допусне само достатъчно близо,

за да разбереш, че тя е там.

Ще те погледне и ще се усмихне

и очите й ще казват,

че има тайна градина,

където всичко, което искаш,

където всичко, от което се нуждаеш

винаги ще стои

на милион мили разстояние.

Това е една дълбока лъжа, съчетана с дълбока исти­на. Ева е градина на насладата (Песен на песните 4:16). Но тя не е всичко, което искаш, всичко, от което се нуждаеш - ни най-малко. Разбира се, то ще си остане на милион мили разстояние. Не можеш да стигнеш от­тук дотам, защото то не е там. То не е там. Отговорът на твоя въпрос никога, никога няма да бъде намерен там. Не ме разбирайте погрешно. Жената е пленител­но същество. По-пленително от всяко друго нещо в ця­лото творение. „Голото женско тяло е част от вечност­та, твърде велика за окото на мъжа." Женствеността може да възбуди мъжествеността. И още как. Моята съпруга ми показва малко гърди, малко бедра и аз съм готов за действие. Всички системи се събуждат. Само да ми каже, че съм мъж и аз съм готов да скоча до небето за нея. Но женствеността никога не може да дари мъжественост. Все едно да поискаш от една пер­ла да ти даде бик. Все едно да очакваш от едно поле с диви цветя да ти даде Шевролет W57. Става въпрос за съвсем различни субстанции.

Когато мъжът отиде със своя въпрос при жената, ре­зултатът е или пристрастяване, или осакатяване. Обик­новено и двете.

Дейв, чийто баща го е пронизал в сърцето с думите, че той е "мамино синче", е отишъл със своя въпрос при же­ната. Наскоро той ми призна, че си пада по по-младите жени са негова фикс идея. Ясно е защо - те представля­ват по-малка заплаха. Една по-млада жена не е и на поло­вина толкова плашеща. С нея той се чувства повече мъж. Дейв е притеснен от своята фикс идея, но това не го спи­ра. Като че ли младите жени са отговора на неговия въп­рос и той трябва да получи отговор. Но Дейв знае че търсенето му е невъзможно. Само преди няколко дни той ми призна: "Дори да се оженя за някоя красива жена винаги ще знам, че там някъде има друга по-красива И ще се чудя - дали не съм можел да я спечеля?"

Това е лъжа. Както казва Блай, това е търсене без край.
"Вглеждаме се в източника на голяма доза отчаяние в определени мъже тук и голяма доза страдание в опреде­лени жени." Само колко често съм виждал това. Братът на един мой приятел стигна до дъното преди няколко го­дини, когато приятелката му скъса с него. Той беше наис­тина успяващ човек, атлет номер едно в гимназията, кой­то стана обещаващ млад адвокат. Но той носеше рана от един баща алкохолик и работохолик, който никога не му беше дал онова, за което всяко момче жадува. Подобно на повечето от нас, той бе отнесъл сърцето си с неговия въпрос при жената. Когато тя го зарязала, по думите на моя приятел, „това го изкара от водата. Той тотално се предаде, започна да пие здраво и да пуши. Дори напусна страната. Животът му е разбит."

Ето защо толкова много мъже тайничко се боят от сво­ите съпруги. Тя го вижда по-добре от всеки друг, спи с не­го, знае какво той представлява. Ако й е дал власт да го утвърждава като мъж, то той и е дал и власт да го срине като такъв. Това е смъртоносната уловка. Един пастир ми каза как години наред се опитва да угоди на съпругата си, а тя продължава да му поставя оценка Р (двойка - б.пр.) "Ами ако тя не е твоята съвест?" - предложих аз. "Тя със сигурност се чувства като такава... а аз пропадам."

Друг мъж, Ричард, започнал словесно да малтретира своята съпруга през първите години от брака им. Него­вата представа за живота била, че той е определен да бъде Ромео и следователно тя би трябвало да бъде Жу­лиета. Когато се оказало, че тя не е Златокосата жена, той побеснял. Понеже, видите ли, това означавало, че той не е мъжът герой. Спомням си, че съм виждал сним­ка на Джулия Робъртс без специален тоалет и грим; О, казах си, тя е само една обикновена жена,"Той идва при мен, за да се почувства уверен", ми каза една млада жена за мъжа, с когото се срещаше. Или, с когото се е срещала. В началото била привле­чена към него и със сигурност привлечена от начина, по който той си падал по нея. "Ето защо скъсах с него."

Бях изумен от нейните схватливост и кураж. Това е не­що много рядко срещано, особено при младите жени. Колко приятно е в началото да знаеш, че си негова фикс идея. Да си считана за богиня е твърде главозамайващо. Но в крайна сметка, от романтика, за нея това се превръща в невероятен натиск. Дой не спираше да пов­таря: Не знам дали ме бива и ти потвърждаваш съмне­нията ми. Един ден ще ми благодари за това."

Интересно е да отбележим, че всъщност хомосексу­алистите са по-наясно с този въпрос. Те знаят, че оно­ва, което липсва в сърцата им е мъжката любов. Проб­лемът е, че те са я сексуализирали. Джоузеф Николоси казва, че хомосексуалността е опит да бъде заздравена раната чрез запълването й с мъжественост или мъжка­та любов, която е липсвала, или мъжката сила, която много мъже смятат, че не притежават. Това също е едно напразно търсене и по тая причина невероятно голям брой хомосексуални връзки са нетрайни , толкова мно­го гейове сменят мъж след мъж и толкова много от тях страдат от депресия и от още куп други пристрастия. Оно­ва, от което се нуждаят, не може да бъде намерено там.

Защо казах всичко това относно търсенето ни на признание и отговора на нашия въпрос? Понеже не мо­жем да чуем истинския отговор, докато не разберем, че сме намерили погрешния. Докато преследваме илюзи­ята, как е възможно да се изправим пред реалността? Гладът си е там; той живее в душите ни като ненаситен копнеж, независимо с какво сме се опитвали да го за­пълним. Ако отнесете въпроса си до Ева, това ще съкруши сърцето ви. Знам го след много, много тежки годи­ни. Не можете да намерите своя отговор там. В интерес на истината, нищо от онова, което мъжете преследват, за да открият себе си, не може да ви даде отговора. Има само един източник за отговора на вашия въпрос. И та­ка, независимо къде сте отнесли въпроса си, се налага да си го вземете обратно. Нужно тръгнете в друга посо­ка. Това е началото на вашето пътешествие.

ГЛАВА ШЕСТА

ГЛАСЪТ НА ОТЕЦ



Никой мъж, за какъвто и да е значителен период от време, не може да носи едно лице, когато е сам и дру­го за пред тълпата, без в крайна сметка да се объркакаква е истината.

Натаниел Хоутхорн


Esse quam viredi - Да бъдеш, не само да си даваш вид.
Кой може да даде на мъжа това, собственото му име?

Джордж МакДоналд

Летата в източен Орегон са горещи, сухи и праш­ни. Когато слънцето се издигнеше, температу­рата можеше да скочи над 35 градуса по Цел­зий, така че по възможност оставяхме най-тежката ра­бота в ранчото за рано сутринта или за късния следо­бед и вечерта, когато от намиращата се по-долу речна долина започваше да идва хладен въздух. Понякога правехме напоителни изкопи през най-горещата част от деня, което за мен беше страхотно извинение здра­вата да се намокря. Скачах в изкопа и стоях, докато дънките ми не прогизнеха от топлата, кална вода. Но в повечето случаи се връщахме в къщата, за да изпием по чаша студен чай. Дядо обичаше да пие чая си със здравословна доза захар, както го пият в Юга. Сядах­ме около кухненската маса и изпивахме по една-две чаши, като си говорехме какво се е случило сутринта, за плановете му да продаде малко добитък на търга или как смята да прекара следобеда.

Един ден късно през лятото на тринадесетата ми го­дина, дядо и аз току-що бяхме влезли за нашия ритуал, когато той се изправи и тръгна към прозореца. Кухня­та гледаше на юг и оттам се виждаха едно голямо поле с люцерна и пасището. Като повечето собственици на ранчо, дядо сам си отглеждаше сено за храна на доби­тъка и конете, за които се грижеше през зимата. Зас­танах до него на прозореца и видях как едно добиче е прескочило огражденията и е навлязло в люцерната. Спомних си как дядо ми е казвал, че за една крава е опасно да се натъпче със свежа люцерна; тя набъбва в стомаха й като втасващ хляб и би могла да предизвика разкъсване в една от нейните четири коремни кухини. Дядо очевидно беше раздразнен така. както само един каубой може да се раздразни на добитъка. Аз, от друга страна, бях развълнуван. Това означаваше приключе­ние.

„Иди да оседлаеш Тони и изкарай оттам това доби­че", каза той, като се настани удобно в стола си и изх­лузи ботушите си под стола пред него. Държанието му показваше, че няма да дойде с мен; всъщност той ня­маше намерение да ходи никъде. Докато дядо си нали­ваше още една чаша чай, умът ми препускаше през под­робностите, които трябваше да последват. Трябваше най-напред да хвана Тони, най-големия кон в ранчото. Страхувах се от Тони, но и двамата знаехме, че той е най-добрият в такива случаи. Трябваше да го оседлая самичък и да го подкарам, за да хвана онова добиче. Сам. След като премислих всичко това, усетих че съм се задържал прекалено дълго и е време да тръгвам. Когато ИЗЛЯЗОХ през задната веранда и се запътих към оградата за добитъка, усетих две неща и то силно; страх... и почит.

Повечето от нашите живото променящи моменти са осъзнати като такива по-късно. Не бих могъл да ви ка­жа защо, но знаех, че съм прескочил някакъв праг в живота си като млад мъж. Дядо вярваше в мен и как­вото и да беше видял, което аз не виждах, фактът, че вярваше в мен ме караше и аз да си повярвам. През онзи ден хванах добичето... и нещо много повече.


ЖАДНИ ЗА ПОСВЕЩАВАНЕ
Един мъж има нужда да знае своето име. Нуждае се да знае, че го бива. Нямам предвид „да знае" в модернистичен, рационалистичен смисъл. Нямам предвид през мозъка ти да е минала някаква мисъл и ти да си се съгласил с нея интелектуално по начина, по които знаеш за битката при Ватерло или за озоновия слой - та­ка, както повечето хора "познават" Бога или истините на християнството. Имам предвид дълбоко познаване, онзи вид знание, който получаваш, когато си бил там, влязъл си и си преживял лично по незабравим начин. Начинът, по който „Адам позна своята съпруга" и тя роди дете. Адам не знаеше за Ева, той я познаваше интимно, чрез реално преживяване на много дълбоко ниво. Съществува знание за и познаване на. Що се от­нася до нашия въпрос, ние се нуждаем от второто.

Във филма Гладиатор, в който действието се разви­ва през втори век сл. Хр., героят е войн от Испания на име Максимус. Той е командирът на римските армии, генерал, обичан от своите мъже и от стария император Марк Аврелий. Непочтеният син на императора, Коме­дии, разбира за намерението на баща си да направи Максимус император на негово място, но преди Марк да може да произнесе името на своя наследник, Коме­дии удушава баща си. Той осъжда Максимус на неза­бавна екзекуция, а съпругата и сина му - на разпятие и изгаряне. Максимус успява да избяга, но твърде къс­но, за да спаси семейството си. Пленен от търговци на роби, той е продаден като гладиатор. Подобна съдба обикновено означава смъртно наказание, но това е Максимус, храбър боец. Той не само оцелява; той ста­ва шампион. В крайна сметка е отведен в Рим, за да излезе на арената в Колизеума пред император Коме­дии (който, разбира се, вярва, че Максимус отдавна е мъртъв). След невероятна проява на мъжество и заше­метяващ успех, императорът слиза на арената, за да се срещне с храбрия гладиатор, чиято идентичност ос­тава скрита зад шлема му.



Комодий: Спавата ти е напълно заслужена, испане­цо. Не ми се вярва някога да си имал равен... Защо героят не разкрие себе си и не ни каже истинското си име? (Максимус запазва мълчание). Имаш си име, на­ли?

Максимус: Името ми е Гладиатор. (Обръща се и си тръгва).

Комодий: Как се осмеляваш да ми обръщаш гръб?! Робе! Ще свалиш шлема си и ще ми кажеш своето име.

Максимус: (Бавно, много бавно повдига шлема си и се обръща с лице към своя враг).

Името ми е Максимус Десимус Мередиус,

командир на Армиите на Севера,

Генерал на легионите на Феликс;

лоялен слуга на истинския император, Марк Аврелий;

баща на един убит син;

съпруг на убита съпруга;

и ще получа възмездие в този живот или в следващия.


Отговорът му се надига като мощна вълна, нарастваща по размери и сила, преди да се разбие в брега. Къде отива един мъж, за да научи подобен отговор - да научи истинското си име - име, което никога не може да му бъде отнето? Това дълбоко сърдечно познание идва единствено чрез процес на посвещаваме. Трябва да знаеш от къде си дошъл; трябва да си преминал през редица изпитания; трябва да си изминал дълъг път; и трябва да си се изправил пред своя враг. Но както един млад мъж наскоро ми се оплака: "Християнин съм от петгодишна възраст - никой никога не ми е показвал какво означава да бъда истински мъж." Сега той е из­губен. Обикалял из страната, за да бъде с приятелката си, но тя го зарязала, защото не знаел кой е всъщност и за какво е тук. Има безброй много други като него, свят пълен с такива мъже - свят пълен с непосветени мъже.

На Църквата й се ще да вярва, че тя ги посвещава, но не е така. В какво Църквата въвежда един мъж? Ка­къв го призовава да бъде? Морален. Това е окайващо недостатъчно. Моралността е добро нещо, но въпро­сът никога не е в моралността. Павел казва, че Зако­нът се дава като учител на детето, но не на сина. Синът взема ключовете за колата и отива с бащата на някоя опасна мисия. Поразен съм от мъчителната сцена в края на Гражданската война, точно след Апоматокс, когато Генерал Робърт И. Лий се предава на Генерал Юлайсис С. Грант. В продължение на пет години Лий е пред­вождал Армията на Северна Вирджиния през някои от най-ужасните изпитания, които мъжете някога са пре­живявали. Човек би си помислил, че те биха се радва­ли всичко да приключи. Но мъжете на Лий са увиснали по поводите на коня му и са го молели да не тръгва молели са го за още един шанс „да ударят тези Янки.'' Лий е бил като техен баща, дал е на тези мъже онова което повечето от тях никога не са имали преди - иден­тичност и място в една голяма история.

Всеки мъж се нуждае от някой като Робъртс И. Лий или като онзи бригаден генерал от 29-та: "Видяхте как се превзема къща. Разбирате ли? Знаете ли как да го направите сега?" „Да, сър." Нуждаем се като някой ка­то моя дядо, който може дан ни научи как да „яхваме коня." Но Лий отдавна го няма, бригадните командири са рядкост, а дядо ми е мъртъв от много години. Къде да отидем? При най-учудващия източник.

КАК БОГ ПОСВЕЩАВА ЕДИН МЪЖ?


Преди известен брой години, в момент от моето пъ­туване, когато се чувствах по-изгубен от всякога, за чух една реч, изнесена от Гордън Долби, който току-що беше написал Изцеляване на мъжката душа. Той повдигна идеята, че независимо от миналото на мъжа и провала на собствения му баща да го посвети, Бог може да го поведе на пътешествие и да се погрижи за липсващото. В мен се надигна надежда, но аз я отхвър­лих с цинизма, с който бях се научил да подтискам по­вечето неща в душата си. След няколко седмици или може би месеца, една сутрин бях слязъл на долния етаж, за да чета и да се моля. Както много пъти става в края на моето „тихо време", аз отидох до прозореца и се загледах на изток, за да видя изгрева. Чух Исус да ми прошепва един въпрос: "Ще ми позволиш ли да те пос­ветя?" Преди умът ми да може да преработи, да смели и да се усъмни в казаното, сърцето ми подскочи и каза да.

"Кой може да даде на един мъж това, собственото му име?" - пита Джордж МакДоналд. „Само Бог. Защо­то единствено Бог вижда какво представлява мъжа." Той разсъждава за бялото камъче, което Откровение включва сред наградите, отредени от Бог за този, кой­то „победи". На това камъче е написано ново име. То е „ново", само защото не е същото като това, което све­тът ни е дал и определено се различава от името, полу­чено при нараняването. Никой мъж няма да прочете на това камъче "маминото момче", "дебеланко" или „чай­ка". Но новото име действително изобщо не е ново, когато разбереш, че то е твоето истинско име, това, което ти принадлежи, назоваващо - онова същество, което той е имал в ума си, когато е започвал да създа­ва детето и което е пазел в мислите си през целия дъ­лъг процес на сътворението" и изкуплението. Псалм 139 дава да се разбере, че ние сме били лично и уникално планирани и създадени, оформени в утробите на май­ките си от самия Бог. Той е имал някого предвид и този някой си има име.

Този някой също така е преживял ужасна атака, но Бог остава посветен на реализацията на същия този някой. Връчването на бялото камъче изяснява нещата - такова е неговото намерение. Историята на човеш­ките взаимоотношения с Бога е разказ за това как Бог го призовава, повежда го на пътешествие и му дава не­говото истинско име. Повечето от нас са си предста­вяли как Бог стои на своя трон и само чака да повали някого с един удар, когато той се отклони. Не е така. Той създаде Адам за приключение, битка и красавица, той създаде нас за едно уникално място в неговата ис­тория и се е посветил да ни върне към първоначалния дизайн. И така. Бог призовава Аврам от Ур Халдейски към земя, която той никога не е виждал, към граница­та, и по пътя Аврам получава ново име. Той става Авраам. Бог отвежда Яков чак в Месопотамия, за да нау­чи неща, които никога не би могъл да научи, стоейки до майка си. Когато се завръща в града, той накуцва и вече има ново име.

Дори баща ти да си е свършил работата, той може да те заведе само до някъде. Идва момент, в който тряб­ва да напуснеш всичко, което ти е познато и да се впус­неш в непознатото заедно с Бог. Савел беше мъж, кой­то наистина смяташе, че е наясно с нещата и много ха­ресваше оная част, която беше написал за себе си. Той беше героят на собственото си малко служение, „Са­вел отмъстителят". След случилото се по пътя за Да­маск, той стана Павел и вместо да се върне към всич­ките си стари и познати пътища, той бе отведен в Ара­бия, за да се учи директно от Бога в продължение на три години и половина. Исус ни показва, че посвещаването може да стане, дори когато сме загубили своя баща или дядо си. Той е синът на дърводелеца, което означава, че Йосиф беше в състояние да му помага в началото на неговото пътешествие. Но когато се сре­щаме с младия мъж Исус, Йосиф е извън картината. Исус има нов учител - истинския му Баща - и от него той трябва да научи кой е в действителност и какво има в него.

Посвещението включва пътешествие и поредица от изпити, чрез които откриваме истинското си име и на­шето място в историята. Книгата на Робърт Руарк Старецът и момчето е класически пример за този вид вза­имоотношения. Има едно момче, което има нужда от много уроци и един старец, който притежава голяма мъдрост. Но посвещаването не става на училищния чин; то се случва на полето, където простичките уроци за земята, животните и сезоните прерастват в важни уро­ци за живота, човешката същност и Бога. Чрез всеки изпит идва откровение. Момчето трябва да държи очите си отворени и да задава правилните въпроси. Ловът на пъдпъдъци ти помага да разбереш себе си: „Те са изключително бързи и всеки път, когато се изправиш срещу тях, ти научаваш нещо за себе си."

Много от нас дълго време неправилно са тълкували живота и онова, което Бог прави. „Мисля си, че просто се опитвам да накарам Бог да улесни живота ми", приз­на един мой клиент, но това би могло да се каже за повечето от нас. Задаваме погрешните въпроси. Пове­чето от нас питат: "Боже, защо позволи това да ми се случи?" Или: "Боже, защо просто не... (попълнете праз­ното място - ми помогнеш да успея, не усмириш децата ми, оправиш брака ми - вие знаете къде е болното ви място). Но за да тръгнете на пътешествие за посвеща­ваме заедно с Бога, се нуждаете от нови въпроси : Как­во се опитваш да ме научиш с това? Какви струни в сърцето ми се опитваш да докоснеш? Какво искаш да видя? От какво искаш да се освободя? В интерес на истината. Бог доста дълго се е опитвал да ви посвети. Проблемът е бил във вашето неправилно отношение към раната и начинът, по който сте устроили живота си след това.


ПРЕЗРЕНИЕ КЪМ РАНАТА
„Като момчета, мъжете са били учени отново и отно­во, че рана, която боли е срамна", отбелязва Блаи. "Ра­на, която ти пречи да продължиш да играеш е моми­чешка рана. Истинският мъж продължава да ходи със стиснати зъби." Подобно на човек, който си е счупил крака по време на маратон, но продължава състезани­ето, дори ако трябва да пълзи, без да пророни дума. Ето заради такова неправилно разбиране, за повече­то от нас нашата рана е невероятен източник на срам. Един мъж не бива да бъде нараняван; той определено не би трябвало да допуска това да му влияе. Гледали сме твърде много филми, в които добрият взима една стрела, просто я счупва и продължава да се бие или може би е прострелян, но все пак успява до пробяга през каньона и да хване лошите. Затова повечето мъ­же се отнасят пренебрежително към своята рана. "Го­ляма работа. Много хора са наранявани, когато са мла­ди. Добре съм." Цар Давид (който никак не е слаб про­тивник) изобщо не реагира така. „Аз съм беден и нуж­даещ се", изповядва той открито, „и сърцето ми е на­ранено вътре в мен" (Псалм 109:22).

Или може би ще признаят, че се е случило, но ще отрекат, че това е било рана, защото са си го заслужа­вали. След дълги месеци на съветване относно негова­та рана, неговия обет и това как е невъзможно да по­лучи Отговора от жените, аз зададох на Дейв един прост въпрос: "Какво би те убедило, че си мъж?" „Нищо", ка­за той. „Нищо не може да ме убеди." Седяхме в мълча­ние, а по бузите ми се стичаха сълзи. „Примирил си се с раната, нали, Дейв? Приел си посланието й за окон­чателно. Мислиш си, че баща ти е бил прав за теб." „Да", каза той съвсем безизразно. Прибрах се у дома и пла­ках - за Дейв и за толкова много други мъже, които познавам, както и за себе си, понеже осъзнах, че аз също съм се примирил с раната си и оттогава насам просто съм се опитвал да се справя с живота. Преглъ­щаш го, както се казва. Единственото по-трагично не­що от самата трагедия е начинът, по който реагираме на нея.

Бог безрезервно ви се е посветил - за възстановя­ването и освобождаването на мъжкото ви сърце. Но рана, която остава непризната и непочистена, не може да заздравее. Рана, с която сте се примирили, не може да заздравее. Рана, която смятате, че сте заслужили, не може да заздравее. Ето защо Бренан Манинг каз­ва: "Духовният живот започва с приемането на нашето наранено аз." Нима? Как е възможно? Причината е проста: „Онова, което се отрича, не може да бъде из­целено." Но вижте, проблемът е точно в това. Повече­то мъже не признават за раните си - не признават, че се случило, не признават, че е боляло и със сигурност не признават, че това определя днешния им начин на живот. И така, Божието намерение за мъжа трябва да бъде прокарано много умело; по начин, който изглеж­да много странен и дори жесток.

Той ще ни нарани на същото място, където сме били наранени преди.


РАЗОБЛИЧАВАНЕ НА ФАЛШИВОТО АЗ
От позицията на нашето нараняване, ние си изграж­даме едно фалшиво аз. Намираме няколко дарби, кои­то действат за нас и се опитваме да живеем чрез тях. Стюарт открил, че е добър в математиката и в научните дисциплини. Затворил сърцето си и концентрирал ця­лата си енергия в усъвършенстване на своята персона а ла "Спок." Там, в академията, бил на сигурно място; радвал се на признание и награди. Алекс бил добър в спортовете и във всичко, касаещо мъжкарския ими­дж; той се превърнал в животно, ядящо стъкло. Стан станал най-милото момче, което бихте могли да си пред­ставите. „В историята на моя живот", признава той, „ис­кам на мен на гледат като на милото момче." Аз се пре­върнах в непоправим перфекционист; там, в моя перфекционизъм, откривах сигурност и признание. „Кога­то бях на осем", признава Бренан Манинг, „измамни­кът, или фалшивото аз, се роди като защита срещу бол­ката. Измамникът шептеше вътре в мен: "Бренан, ни­кога вече не бъди себе си, защото никой не те харесва такъв, какъвто си. Приеми ново аз, на което всички ще се възхищават и никой няма да познава." Обърнете внимание на ключовата фраза: "като защита срещу бол­ката", като начин на самосъхранение. Измамникът е на­шият план за спасение.

И така, Бог трябва да отмахне всички тези неща. То­ва често става в началото на нашето пътешествие за посвещаване. Той осуетява нашия спасителен план; разклаща фалшивото аз. В предишната глава ви разказах за плана на Брад за себе-изкупление: той иска­ше да принадлежи на „вътрешната група". Макар тя да го предаваше отново и отново, съкрушавайки сърцето му, той не я оставяше. Просто смяташе, че се е разми­нал с целта си; само ако намереше правилната група планът му щеше да проработи. Трудно е да се откажем от собствения си план за изкупление; той се прилепва за сърцата ни като октопод. И така, какво Бог направи за Брад? Отмахна всичко. Бог доведе Брад до момент, в който той си мислеше, че е намерил групата, а после не му позволи да се задържи в нея. Брад ми написа писмо, в което описваше през какво минава:



Бог отмахна всичко това, лиши ме от всички неща, които използвах, за да предизвиквам възхита у хора­та. Знаех какво цели. Постави ме на място, където мо­ите най-дълбоки сърдечни рани и стрели - и грях - из­лязоха наяве. Докато плачех, в съзнанието ми изплу­ваха всички картини за онова, което бях мечтал да бъ­да - говорител, съветник в група - и като че ли Исус поиска от мен да се откажа от тях. Онова, което се надигна в сърцето ми беше учудващо - невероятен страх. А после си представих как това е краят. Вътре в мен се оформи едно изречение: "Ти искаш да умра! Ако се откажа от тези неща, никога няма да принадле­жа някъде и да бъда някой. Ти искаш от мен да умра." Това беше моята надежда за спасение.

Защо Бог би направил нещо толкова жестоко? За­що би направил нещо толкова ужасно, което да засег­не най-дълбоката ни рана? Исус ни предупреждава, че



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница