Диво сърце джон елдридж съдържание



страница6/11
Дата02.02.2017
Размер2.34 Mb.
Размер2.34 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Любя Те, Господи, сило моя! (Псалм 18:1).

Но Ти, Господи, да не се отдалечиш;

Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш (Псалм 22:19).

О, Сило моя, на Тебе ще се надявам,

защото Бог ми е крепост (Псалм 59:9).
Позволявам си да кажа, че Давид би могъл да рис­кува да се оприличи на Джон Уейн и Джеймс Бонд все­ки ден; но този истински мъж не се срамува да признае отчаяната си зависимост от Бога. Знаем, че ни е отре­дено да бъдем олицетворение на сила, знаем, че не сме онова, за което сме създадени, и затова считаме свое­то съкрушаване за източник на срам. Когато наскоро разговаряхме за раната на Дейв и как трябва да влезе в нея, за да получи изцеление, той възрази: "Изобщо не ми се мисли за това." Типично за мъжете е да реаги­рат твърде рязко относно болните си места. Мнозина споделят усещането за момчето в себе си - нещо, кое­то ненавиждат. Престани да бъдеш такова бебе, нареж­дат те сами на себе си. Но не така се чувства Бог. Той е гневен заради онова, което ви се е случило. Би било по-добре да бъде хвърлен в морето с голям воде­ничен камък вързан около врата му, отколкото да понесе наказанието, отредено за нараняването на един от тези малките (Лука 17:2, Живата Библия). Са­мо помислете как бихте се чувствали, ако раните, кои­то са ви били нанесени, ударите, които сте получили, бяха насочени към някое момче, което обичате - сина ви, да речем. Бихте ли го обвинили за това? Бихте ли го презирали, че не е успял да го надживее? Не. Бихтеизпитали състрадание. Както пише Джерард Манли Хопкинс:

Собственото ми сърце ми даде да го жаля повече; даде ми оттук нататък да живея с по-голямоснизхождение към жалкото си „аз".

Във филма Добрият Уил Хънтинг има една много кра­сива картина за това какво може да се случи, когато един мъж осъзнае, че е „притежавал" своята рана, и открие, че това не е необходимо. Уил Хънтинг (в лицето на актьора Мат Деймън) е блестящ млад мъж, гений, който работи като портиер и живее в един от трудните квартали на града. Никой не знае за неговата дарба, понеже той я крие зад едно фалшиво „аз" на „трудно дете, кривнало от пътя". Той е буен мъж. Това фалшиво „аз" е било причинено от рана, нанесена от бащата; той не познава истинския си баща, но мъжът, който е бил негов втори баща, се е прибирал у дома пиян и е биел Уил безмилостно. След като е арестуван за участие в уличен скандал за пореден път, Уил получава препоръ­ка от съда да се срещне с психолога Сийн (в лицето на Робин Уилямс). Помежду им се поражда близост; за първи път в живота на Уил някой по-възрастен мъж е дълбоко загрижен за него. Дошъл е часът на посвещаването му. Към края на една от техните последни се­сии, Сийн и Уил разговарят за побоите, на които той е бил подлаган, вече описани във файла по неговия слу­чай.

УИЛ: Значи,хм... да не би да е нещо такова: „Уил има проблеми с обвързването", такава ли е работата? „Страх от изоставяне"? Затова ли скъсах със Скайлър (неговата приятелка)?

СИЙН: Не знаех, че си скъсал.

УИЛ: Направих го.

СИЙН: Искаш ли да поговорим за това?

УИЛ: (Забил поглед в пода) Не.

СИЙН: Хей, Уил... много работи не разбирам, но виж­даш ли това (държи неговия файл)... Вината не е твоя.

УИЛ: Знам.

СИЙН: Вината не е твоя.

УИЛ: (Започвайки да заема отбранителна позиция)

Знам. СИЙН: Не, не, не знаеш. Вината не е твоя.

УИЛ: (Съвсем отбранително) Знам.

СИЙН: Вината не е твоя.

УИЛ: (Опитвайки се да сложи край на разговора)

Добре. СИЙН: Вината не е твоя... вината не е твоя.

УИЛ: (Гневно) Остави ме на мира, Сийн.

СИЙН: Вината не е твоя... вината не е твоя... вината

не е твоя.

УИЛ: (Строполява се в ръцете му) Толкова съжаля­вам, толкова съжалявам.

Не е срамно да се нуждаеш от изцеление; не е срам­но да търсиш помощ от другиго; не е срамно да се чув­стваш млад и уплашен вътрешно. Вината не е твоя.


ВЛИЗАНЕ В РАНАТА
Фредерик Букнър бил на 10 години, когато баща му се самоубил. Оставил бележка на неговата майка: "Обожавам те и те обичам, но не съм добър... Предай на Фреди часовника ми. Предай на Джейми златната ми карфица. На теб оставям цялата си любов", а после седнал в гаража докато стартираната кола го изпълни­ла с изгорели газове. Това се случило една съботна сутрин през есента. В същия ден бащата трябвало да заведе фредерик и брат му на футболен мач. Вместо това той извел себе си завинаги от техния живот. Как да реагира едно десетгодишно момче на подобно съ­битие?

Детето възприема живота такъв, какъвто е, понеже няма друг начин, по който да го възприеме. В онова съботно утро бе дошъл краят на света, но всеки път, когато сме се местили на друго място, аз съм виждал как идва краят на един свят и как винаги има друг свят който да го замени. Когато някой, когото обичаш умре, казва Марк Твен, все едно къщата ти е изгоряла -минават години докато осъзнаеш пълната степен на сво­ята загуба. На мен ми отне по-дълго време, отколкото на повечето хора, ако изобщо съм го осъзнал напъл­но. Същевременно загубата бе заровена толкова на-дълбоко в мен, че след известно време аз почти не я изваждах, за да я погледна, а още по-малко да говоря за нея (Святото пътуване).

Така се отнасяме с нашата рана, особено мъжете. Заравяме я надълбоко и никога вече не я изваждаме. Трябва обаче да я извадим, или по-скоро, да влезем в нея. Аз влязох в своята рана през изненадващата вра­та на гнева си. След като се преместихме в Колорадо, преди около 11 години, аз улових себе си, че се сопвам на момчетата за глупави неща. Една разлята чаша с мляко предизвикваше изблик на гняв. Абе, Джон, мис­лех си, че вътре има някой; няма да е зле да погледнеш под качулката си. Когато започнах да търся причината за гнева си с помощта на моя скъп приятел Брент, аз осъзнах, че съм толкова разярен, понеже се чувствах напълно сам в един свят, който изискваше от мен по­вече, отколкото смятах, че съм в състояние да дам. Не­що в мен ме караше да се чувствам млад - като де­сетгодишно момче в света на мъжете, но без да прите­жава мъжките способности, за да се справи. Под по­върхността се криеше не малко страх; страх, че ще се проваля, страх, че ще се окажа извън играта, и най-после, страх, че в крайна сметка съм самичък. Откъде дойде целият този страх? - чудех се аз. - Защо се чув­ствам толкова сам в света... и толкова млад вътреш­но? Защо нещо в сърцето ми се чувства осиротяло?

Получих отговор чрез няколко филма. Както съм пи­сал и на други места, бях разтърсен от През него минава една река заради прекрасния разказ за едни мом­чета, които никога не са истински със своя баща, освен в моментите, когато ходят за риба, но в крайна смет­ка те загубват дори това. Осъзнах, че аз съм загубил баща си и подобно на Букнър загубата бе заровена тол­кова надълбоко в мен. че след известно време почти не я изваждах. Бях пронизан от Съвършен свят, поне­же там видях колко много бащата на момчето означа­ва за него и как аз копнеех за тази интимност с източ­ник на сила, който да ме обича и да се обръща към мен по име. Толкова се отъждествих с Уил Хънтинг, понеже аз също бях боец, който виждаше себе си изправен срещу целия свят, и също бях приел своята рана, за която никога не скърбях. Смятах, че вината е моя.

В известен смисъл Бог трябваше да се промъкне до мен чрез тези истории, понеже аз не бях готов ей-така да заподскачам радостно по пътеката на най-дълбока­та си сърдечна болка. Ние се противим на тази част от пътуването. Цялото фалшиво „аз", нашият „начин на жи­вот" е една силна защита срещу влизането в наранено­то ни сърце. Това е доброволно избрана слепота, „фалшивото ни „аз" упорито заслепява всеки от нас за светлината и истината за собствената ни празнота и пристореност", казва Манинг. Има читатели, които до­ри сега не разбират каква е тяхната рана или какво фалшиво „аз" се е родило от нея. 0, колко е удобна тази слепота. Блажено невежество. Но необработена­та рана е неизлекувана рана. Трябва да влезем вътре. Вратата може да е вашият гняв; може да е отхвърляне, което сте преживели навярно от някое момиче; може да е провал или загубата на златната бухалка и начи­нът, по който Бог разобличава вашето фалшиво „аз". Това може да е една простичка молитва: Исусе, вка­рай ме в моята рана.

"Ето - казва Той, - Аз стоя на вратата и хлопам."
ИЗЦЕЛЯВАНЕ НА РАНАТА
Ако сте искали да се научите как да изцелявате сле­пите и сте си мислели, че като вървите след Христос и наблюдавате как Той го прави, бихте схванали нещата в крайна сметка бихте се оказали доста объркани. Той никога не го прави по един и същ начин два пъти. Той плюе върху един човек; за друг се изплюва на земята и прави кал, с която намазва очите му. На трети просто говори, четвърти докосва, от пети изгонва демон. При Бог няма формули. Начинът, по който Той изцелява на­шата рана, е дълбоко личен процес. Той е личност и настоява да действа лично. За някои това идва в мо­мент на божествено докосване. За други се случва с течение на времето и с помощта на друг, може би на неколцина други. Както казва Агнес Санфорд: „В мно­го от нас има рани толкова дълбоки, че само намесата на някой друг, когото можем да „натоварим с нашата печал", е в състояние да ни изцели."

В живота ми са се случвали толкова много изцеле­ния просто благодарение на моето приятелство с Брент Ние бяхме партньори, но и нещо много повече от това - бяхме приятели. Прекарвали сме часове заедно за риба, по излети, висейки по заведения. Просто прека­раното време с мъж, когото дълбоко уважавах, истин­ски мъж, който ме обичаше и уважаваше - това е най-доброто лекарство. В началото се страхувах, че го под­веждам, че един ден той ще прозре истината и ще ме зареже. Но той не го направи и вместо това получих неговото одобрение. Сърцето ми знаеше, че ако един мъж, за когото знам, че е мъж, смята и мен за такъв, е, тогава може би наистина е така. Не забравяйте - мъ­жествеността се предава чрез мъжественост. Но има и други значими начини, по които Бог е работил - момен­ти на изцеляваща молитва, моменти, когато съм скър­бял за раната и съм прощавал на баща си. И най-вече, моменти на дълбоко общение с Бога. Нещата стоят та­ка: Изцелението никога не се случва извън интимност­та с Христос. Изцелението на нашата рана произтича от единството ни с Него.

Но има някои общи теми, които споделям с вас докато търсите възстановяването на вашето сърце. Пър­вата стъпка изглежда толкова проста, та чак не е за вярване, че я пренебрегваме, че никога не питаме за нея, а когато го направим, понякога се борим дни на­ред само за да изкараме думите.

Тя започва с предаване. Както казва Луис: „Докато не си се предал на Него, няма да имаш истинско „аз". Връщаме клона към неговия ствол; предаваме живота си на Този, Който е нашият Живот. И тогава каним Исус в раната, молим Го да дойде и да ни срещне там. да навлезе в съкрушените и неизцелени области в сърце­то ни. Когато Библията ни казва, че Христос дойде, за да „изкупи човечеството", това включва нещо много повече от прощение. Просто да простиш на един сък­рушен мъж е все едно да кажеш на някой бегач в мара­тон: "Няма нищо, че си със счупен крак. Няма да ти държа сметка за това. Сега стигни до финала." Жесто­ко е да го оставиш контузен по този начин. Не, нашето изкупление предлага нещо много повече. Същината на Христовата мисия е предречена в Исая 61:



Духът на Господа Йеова е върху Мене, защото Ме е помазал да благовествам на кротките, пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните (Исая 61:1).

Месията ще дойде, се казва, за да превърже и да изцели, да избави и да освободи. Какво? Твоето сър­це. Христос идва, за да възстанови и да избави теб, тво­ята душа, истинското ти „аз". Това е централният па­саж в цялата Библия относно Исус, Този, Който изби­ра да цитира нещо за Себе Си, когато застава в центъ­ра на вниманието в Лука 4, и така да провъзгласи Сво­ето пристигане. Затова доверете Му се - поканете Го да влезе и да изцели всички съкрушени области във вас и да ги съчетае в едно цялостно и изцелено сърце. Помолете Го да ви избави от всяко робство и плен. така както е обещал. Както се моли МакДоналд: „Събе­ри моите начупени парченца в едно цяло... Сърцето ми да бъде весело и всеотдайно, но направи го цяло, със светлина във всяко кътче." Но вие не можете да напра­вите това от дистанция; не можете да поканите Хрис­тос да влезе във вашата рана, а вие да стоите надалеч от нея. Нужно е да отидете там заедно с Него.

Ето защо трябва да скърбим за раната. Вината не е ваша и не ви е все едно. О, само какъв повратен ден беше за мен, когато просто си позволих да призная, че загубата на моя баща беше от значение. Пролените от мен сълзи бяха първите, с които удостоих раната си и те ми донесоха дълбоко изцеление. Всичките години на преглъщане се стопиха в скръбта ми. За нас е тол­кова важно да скърбим за раната си; това е единстве­ното честно нещо, което можем да направим. Понеже скърбейки, ние признаваме истината - че сме били на­ранени от някого, когото сме обичали, че сме загубили нещо много скъпо и това ни причинява голяма болка. Сълзите са изцеление. Те помагат раната да бъде от­ворена и почистена. Августин в своите Изповеди пише: „Сълзите... започнаха да се стичат и аз ги оставих да текат съвсем свободно, превръщайки ги във възглав­ница за сърцето си. На тях то си почина." Скръбта е форма на потвърждение; тя казва, че раната е от зна­чение.

Позволяваме на Бог да ни обича; позволяваме Му да дойде много близо до нас. Знам, изглежда болез­нен факт, но аз ви казвам, че съвсем малко мъже до­пускат да бъдат толкова уязвими, че просто да се ос­тавят да бъдат обичани от Бога. След като Брад изгу­би своя план за избавление, аз го попитах: "Брад, за­що просто не позволиш на Бог да те обича?" Той се сгърчи на стола си. „Това е безкрайно трудно за мен - просто да бъда обичан. Кара ме да се чувствам тол­кова разголен. Предпочитам да бъда в контрол, да ми се възхищават заради онова, което внасям в групата." По-късно той написа това в писмо до мен:

След като всичко започна да се срутва, аз бях обх­ванат от тъга и скръб. Болката е невероятна. Тогава Бог ме попита: "Брад, ще Ми позволиш ли да те обичам? "Знам какво означава въпросът Му. Чувствам се притеснен, че трябва да пращам имейли до всички те­зи училища и да си осигуря бъдеще. Но се изморих да бягам. Искам да се прибера у дома. Разлистих Библия­та си и стигнах до Йоан 15: Както Отец ви е възлюбил, така и Аз ви възлюбих; пребъдвайте в Моята любов. Битката е много интензивна. На моменти всич­ко е ясно. Друг път е пълна мъгла. В момента мога са­мо да се вкопча в Исус колкото се може по-здраво и да не изневерявам на онова, което е в сърцето ми.

Пребъдването в Божията любов е нашата единстве­на надежда, единственият истински дом за сърцата ни. Не става въпрос с ума си да признаем, че Бог ни оби­ча. Важното е да позволим нашите сърца да станат дом за Него и да стоим в Неговата любов. МакДоналд го казва по следния начин:



Когато сърцата ни се обърнат към Него, това Му отваря вратата... тогава Той влиза, не само чрез нашите мисли, не само в идеите ни, но самият Той идва, по Соб­ствена воля. Тогава Господът, Духът, се превръща в душата на нашите души... Тогава действително ние сме; тогава действително имаме живот; животът на Исус е... станал живот в нас... ние сме едно с Бога за вечни вре­мена. (Сърцето на Джордж МакДоналд)

Или както отекват думите на свети Йоан: "О, как нежно и как любящо лежиш буден в дълби­ните и в центъра на моята душа, където в тайно и в ти­шина, като нейния единствен Господар, ти пребъдваш не само като в Твой собствен дом или в Твои собстве­ни покои, но и в моята гръд, в близко и интимно единение" (Жив пламък на любов). Това дълбоко интимно единение с Исус и с Неговия Отец е източникът на всяко наше изцеление и сила. Това е, както казва Лийн Пейн, „централната и уникал­на истина на християнството". След едно събиране, на което представих мъжкото пътуване пред малка група мъже, аз получих следния имейл:

„Баща ми никога не си замина, но просто никога ня­маше време за мен или думи на насърчение. През це­лия си живот той се е стремил да бъде център на вни­мание. За пръв път разбирам защо съм толкова сприхав, защо никога не допускам някого близо до себе си - включително и моята съпруга - и защо за повечето хора съм мошеник. Не издържах и се разплаках. Усе­щам присъствието на Бога в сърцето си така, както не съм го усещал никога преди... началото на едно ново сърце."

Дошло е време да простим на бащите си. Павел ни предупреждава, че непростителността и огорчението могат да съсипят нашия живот и живота на останалите (Ефесяни 4:31; Евреи 12:15). Толкова съжалявам за всичките години, през които съпругата ми трябваше да понася гнева и огорчението, които пренасочвах към нея от моя баща. Както е казал някой, да простиш оз­начава да пуснеш затворника, а после да разбереш, че затворникът си бил ти. Това, което Блай е прежи­вял, прощавайки на собствения си баща, ми помогна донякъде, когато той каза: "Започнах да мисля за него не като за някой, който ме е лишавал от любов, от вни­мание или компания, а като за човек, който сам е бил онеправдаван от своя баща, от своята майка и от кул­турата." Моят баща имаше своя собствена рана, която никой не се беше опитвал да изцели. Баща му също е бил алкохолик за известно време и като млад мъж тат­ко е имал тежки години, също като мен.

Нужно е да разберете: прошката е избор. Тя не е чувство, но действие на волята. Нийл Андерсън пише: „Не отлагай прошката до момента, в който се чувст­ваш готов да простиш; никога няма да го дочакаш. Необходимо е известно време за изцеление на чувства­та, след като изборът да простиш е направен." Позво­ляваме на Бог да изкара болката от нашето минало, защото „ако твоята прошка не стигне до емоционал­ната сърцевина на живота ти, тя ще бъде непълна." Приз­наваме, че е боляло, че не ни е било все едно и избира­ме да дадем прошка на баща си. С това не казваме: "Всъщност не беше толкова важно"; не казваме: "На­вярно така и така съм си го заслужавал донякъде." Прошката казва: "Това беше погрешно, за мен бе от значение и аз те пускам."

Тогава молим Бог да бъде наш баща и да ни каже какво е истинското ни име.


БОЖИЕТО ИМЕ ЗА НАС
Преди няколко години забелязах, докато напредвах в мъжкото си пътуване, че имах добра връзка с Исус и с „Бог", но не и с Бог като Баща. Не е трудно да се разбере защо. Бащата е бил източник на болка и на разочарование за мен... за много от нас. Тогава про­четох следното от МакДоналд:

„В моето собствено детство и момчешки години ба­ща ми беше прибежището от всички злини в живота, дори от самата остра болка. Ето защо аз казвам на сина и на дъщерята, за които името Баща не звучи при­ятно: "Трябва да тълкувате думата въз основа на всич­ко, което сте пропуснали в живота. Всичко, което чо­вешката нежност може да даде или да пожелае в бли­зостта и готовността на любовта, всичко и безкрайно повече трябва да е присъщо за съвършения Баща - за Създателя на бащинството." {Сърцето на Джордж Мак­Доналд)

Подаръкът идваше на точното време, защото знаех, че е време да позволя на Бог да бъде мой Баща. (През целия процес на посвещаването ми Бог беше осигуря­вал подобни слова, послания, хора, подаръци, които да ме подготвят за следващия етап от пътуването). Мъжествеността се предава от бащата на сина, а после от Бащата към Сина. Адам, Авраам, Яков, Давид, Исус. всички те разбираха кои са благодарение на интимността си с Бога, с Отца. В края на краищата кой може да даде на един мъж собственото му име? Единствено Бог. Защото никой друг освен Бог не вижда какъв е чове­кът. Обикновено мислим за това с чувство на вина - да, Бог ме вижда... и онова, което вижда, е моят грях. Това е погрешно по две причини.

На първо място, с греха ви е било приключено. Ва­шият Баща го е отдалечил от вас колкото отстои из­ток от запад (Псалм 103:12). Греховете ви са били из­мити (1 Коринтяни 6:11). Когато Бог гледа към вас, Той не вижда вашия грях. Той няма нито една осъдителна мисъл спрямо вас (Римляни 8:1). Но това не е всичко. Имате ново сърце. Такова е обещанието на Новия за­вет: Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце (Езекиил 36:26). Има причина, поради която това се нарича Блага вест.

Твърде много християни днес живеят в Стария за­вет. Стиховете от Еремия 17:9 са се врязали в тях и те се разхождат наоколо, вярвайки, че сърцето им е из­мамливо и страшно болно. Не, вече не е. Прочетете останалата част от книгата. В Еремия 31:33 Бог обявя­ва лека за всичко това: Но ето завета, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни, - казва Господ: Ще вложа закона Си вътре в тях, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ. Ще ви дам ново сърце. Ето защо Павел казва в Римляни 2:29: но юдеин е този, който е такъв вътрешно, а обрязване е това, което е на сърцето, по дух, а не по буква, чиято похвала не е от човеците, а от Бога. Грехът не е най-дълбокото нещо относно вас. Имате ново сърце. Чухте ли ме? Сърцето ви е добро.

Когато Бог ви погледне, Той вижда истинското ви "аз", човека, когото е имал предвид докато ви е създа­вал. Как иначе би могъл да ви даде бялото камъче с вашето име на него? Запознах ви с историята на Дейв - как неговият баща му нанесъл раната на „маминото синче", как той бе търсил усещането си за мъжестве­ност чрез жените и как бе приел своята рана и посла­нието й като окончателни и правилни. Един ден седнах­ме в моя офис, а животът на Дейв беше доста детайлно разопакован пред нас, сякаш бяхме разтоварили ба­гажник с тайни и ги бяхме изложили на слънчевата свет­лина. Какво друго можеше да се каже повече? „Имаш само една надежда, Дейв... баща ти да е грешал за теб."

Трябва да попитате Бога какво Той мисли за вас и да не оттегляте въпроса си, докато не получите отго­вор. Тук битката ще стане ожесточена. Това е послед­ното нещо, което нечестивият иска да знаете. Той ще ви шепти неща, имитирайки Божия глас. Не забравяй­те, той е клеветникът на братята (Откровение 12:10). След като гледах Гладиатор, толкова закопнях да бъда мъж като Максимус. Той ми напомняше за Хенри V от Шекспировата пиеса - храбър, доблестен мъж. Макси­мус е силен и храбър и се бие толкова добре; но сърце­то му е предадено на вечността. Той копнее за небето, но стои тук, за да се бие за освобождението на други. В края на филма плаках, пронизвай от силното жела­ние да бъда като него. Но Сатана неспирно се опитва­ше да ми каже, че всъщност бях Комодий - интригантстващия нещастник, който е в ролята на подлеца. Този удар беше особено тежък поради факта, че някога аз бях Комодий; бях егоист, интригантстващ мъж, който манипулираше всичко за лична изгода. Това беше мно­го отдавна, но обвинението жилеше.

Отпътувах за Англия, където проведох четири конфе­ренции за пет дни. Пътуването беше тежко и аз бях под­ложен на доста голяма духовна атака. С голямо облек­чение се отпуснах на мястото си в самолета на път за вкъщи. Изтощен до краен предел, изсмукан и смачкан, аз имах нужда да чуя думи от моя Баща. Затова започнах да изливам сърцето си пред Него в своя дневник.

Какво ще ми кажеш, скъпи Господи? Доволен ли си? Какво видя? Съжалявам, че трябва да питам, понеже ми се ще да знаех, без да питам. Страхът, предполагам ме кара да се съмнявам. И все пак копнея да чуя от Теб - дума, образ, име или дори само един поглед от Теб.

Ето какво чух:



Ти си Хенри V.... човекът на арената, чието лице е покрито с кръв, пот и пръст, който се бори доблестно... велик воин... да, дори Максимус.

А после:


Ти си Мой приятел.

Не мога да ви опиша колко много значеха тези думи за мен. Дори ми е неудобно, че ги споделям с вас; това звучи самонадеяно. Но го правя с надеждата те да ви помогнат да откриете своите. Това са думи на живот, думи, които изцеляват моята рана и разбиват обвине­нията на врага. Благодарен съм за тях; дълбоко благо­дарен. О, само какви прекрасни истории бих могъл да ви разкажа за това колко много пъти Бог е говорил на мен и на други мъже, откакто сме започнали да зада­ваме въпроса. Приятелят ми Аарон отиде в един парк близо до нашия дом и си намери усамотено място. Там започна да чака, за да чуе Божия глас. Най-напред чу следното: „Истинската мъжественост е духовна." Аарон много дълго време бе смятал, че духовността е нещо присъщо на жените; това го притесняваше ужасно, по-неже той е много духовен човек, който обаче копнее да бъде истински мъж. Бог му каза точно онова, което той имаше нужда да чуе - мъжествеността е духовна. Тогава чу: „Истинската духовност е добро нещо." А пос­ле: "Ти си мъж. Ти си мъж. Ти си мъж."

До това място не се стига без битка и щом веднъж подобни думи са изговорени, врагът се втурва, за да ги открадне. Спомнете си как той изкушаваше Христос в пустинята, точно преди Отец да изрече думи за Него. Заедно с един друг мой приятел разговаряхме за тези истории и за много други подобни. Той въздъхна и ка­за: "Да, спомням си как веднъж в църквата Бог ми ка­за: „Справяш се чудесно. Гордея се с теб точно където си." Но аз не можех да го повярвам. Просто не изг­леждаше вярно." Ето защо винаги се осланяме на пред­полагаемата истина. Стъпваме на онова, което Слово­то казва за нас. Простено ни е. Сърцето ни е добро. Гласът на Отец никога не е осъдителен. От тази пози­ция молим Бог да ни говори лично, да разчупи силата на лъжата, която е пусната в действие заедно с нашатарана. Той знае вашето име.

НАШАТА СЛАВА ПРОИЗТИЧА ОТ РАНАТА НИ


В кабинета си имам една любима картина, копие на Моят Банки на Чарли Шрейвогел. Сцената изобразява четирима кавалеристи и е изработена в Западния стил на Ремингтън. Действието е спасителна операция; един от ездачите очевидно е бил прострелян и е паднал от коня си, а трима мъже се спускат в галоп, за да го вдиг­нат. На преден план, раненият войник е избутван върху гърба на коня от съседа си. докато останалите двама осигуряват прикритие. Обичам тази сцена, понеже точ­но това аз искам да бъда и да правя; искам да се спус­кам с коня си и да избавям онези, които са били прос­треляни. Но както си седях в офиса един ден, Бог за­почна да ми говори за картината и за моята роля в нея. Не можеш да бъдеш мъжът, който избавя, Джон, до­като първо не си мъжът без кон, мъжът, който се нуж­дае от избавление.

Да. Истинската сила не идва чрез самохвалство. Докато не бъдем съкрушени, животът ни ще бъде егоцентричен, самоуверен; силата ни ще бъде нашата собст­вена. Докато смяташ, че действително си нещо сам по себе си, за какво ще ти е Бог? Нямам доверие на мъж, който не е страдал; не допускам до мен да се доближи мъж, който не е признал раната си. Помислете си за позьорите, които познавате - на такъв мъж ли бихте се обадили в 2 часа сутринта, когато животът около вас се сгромолясва? Аз не бих го направил. Не ми трябват клишета; нуждая се от дълбока, идваща от сърцето истина, а това става само когато един мъж е изминал пъ­тя, за който говоря. Бушнър го казва така:



Да направиш за себе си най-доброто, което знаеш, че трябва - да скръцнеш със зъби и да стиснеш юмруци, за да оцелееш в суровия и жесток свят - е само по себе си признак, че си неспособен да допуснеш нещо да бъде направено за теб и в теб, което все пак си заслужава повече. Проблемът с твоето закаляване сре­щу грубостта на реалността е, че същата стомана, ко­ято подсигурява живота ти да не бъде унищожен, го подсигурява и срещу това да не бъде отворен и транс­формиран. (Святото пътешестие).

Едва когато влезем в своята рана. ние ще открием истинската си слава. Както казва Блай: "Там където е раната на мъжа, там ще бъде и неговият гений." Има две причини за това. Първо, защото раната е била на­несена на мястото на твоята истинска сила в опит да те изкара от строя. Докато не отидеш там, ти продължа­ваш да позираш, предлагайки нещо по-плитко и несъ­ществено. Поради което, второ, в съкрушаването си ти разбираш какво имаш, за да дадеш на обществото. Фалшивото аз никога не е напълно фалшиво. Дарбите, които сме използвали, често са съвсем истински, но ние сме се криели зад тях. Смятали сме, че силата на нашия живот е в нещо друго, но силата е в нас. Когато започнем да предлагаме не само своите дарби, но и истинската си същност, ще станем силни.

Тогава вече сме готови за битка.

ГЛАВА ОСМА

БИТКА, КОЯТО

ДА ПОВЕДЕМ: ВРАГЪТ



Окупирана от врага територия - ето какво е тозисвят.

К. С. Луис


Ние сме само войници за работния ден, цялата ни радост и позлата се очернят от маршируването под дъжда в полето на болката... Но като цяло, сърцата ни в готовност са.

Хенри V
Ако бихме се осмелили, като храбри мъже, да се впуснем в битката, със сигурност бихме усетили бла­госклонната подкрепа на Бог от небето. Понеже този. който ни дава възможности за битка, за да можем да стигнем до победата, е готов да подкрепя онези, кои­то се бият мъжествено и се уповават на Неговата бла­годат.

Томас А Кемпис

Татко, все още има ли замъци? - Люк и аз седяхме на масата за закуска; всъщност той седеше, а аз обслужвах негово Кралско Величество, при­готвяйки му препечени филийки със сладко от кайсии. Веднага щом той зададе въпроса, разбрах какво зани­мава младото му сърце. Все още има ли велики прик­лючения? Има ли велики битки? Исках да обясня, че всъщност има, но преди да мога да отговоря, в очите му проблесна пламъче и той попита: "А има ли змейо­ве?" О, колко дълбоко е вписано това в мъжката душа! Момчето е воин; момче е неговото име. Един мъж има нужда от битка, която да поведе; има нужда воинът в него да бъде ошлайфан, обучен, закален. Ако Блай е прав (а аз вярвам, че е така), че „ранната смърт на вои­на в един мъж не позволява на момчето в него да по­расне", то и обратното е вярно - ако можем отново да разбудим това войнствено качество в мъжа, ако го свър­жем с някаква по-висша цел и освободим скрития воин, тогава момчето ще може да порасне и да стигне до ис­тинска мъжественост.

Когато преди няколко години работех върху тази книга. Блейн слезе на долния етаж и без да каже и ду­ма, мушна пред мен нещо, което бе нарисувал. Беше моливна графика на един ангел с широки рамене и дълга коса; крилете му бяха в размах, сякаш разперени дос­татъчно само за да се види, че той държеше голям меч с две дръжки, наподобяващ шотландски ятаган. Дьржеше острието нагоре, в готовност за действие, а пог­ледът му беше целеустремен и войнствен. Под рисун­ката стояха думите, написани с почерка на едно деветгодишно момче: "Всеки мъж е воин вътрешно. Но той сам избира дали да воюва." За Блейн няма съмнение, че всеки мъж е воин, но и че всеки мъж трябва да избере дали да се бие. Воинът не е единствената роля, която един мъж трябва да изпълнява; има и други, които ще разгледаме по-късно. Но воинът е от съществена важ­ност за нашето придвижване към какъвто и да било мъж­ки интегритет; той е дълбоко заложен във всеки мъж.
СЪРЦЕТО НА ВОИНА
Сред файловете си имам копие на едно писмо, напи­сано от майор Съливан Балоу, съюзен офицер във 2-ри Роуд Айлънд. Той пише до съпругата си в навечери­ето на битката при Бул Ран, битка, за която усеща, че ще е последна за него. Той й говори нежно за безс­мъртната си любов, за „спомените от сладостните мо­менти, които съм прекарал с теб". Балоу скърби при мисълта, че трябва да се откаже от „надеждата за бъ­дещите години, когато, по Божията воля, бихме могли все още да сме заедно и да се обичаме, да видим как синовете ни са пораснали и са станали достойни мъ­же". Но независимо от любовта му, битката го зове и той не може да не отиде. „Нямам съмнения или липса на увереност относно каузата, в която съм въвлечен" и „куражът ми не секва и не се колебае... само какви длъжници сме на онези, които са минали преди нас чрез кръвта и страданието на Революцията... Сара, любов­та ми към теб е безсмъртна, тя като че ли ме обвързва с дебели въжета, които единствено Всемогъщият би могъл да разкъса" и все пак една по-велика кауза „ме връхлита като силен вятър и неустоимо ме понася с всички тези вериги към бойното поле".

Един мъж трябва да има битка, която да води. вели­ка мисия в живота си, която включва, но и превъзхож­да даже дома и семейството. Той трябва да има кауза, на която да е посветен дори до смърт, понеже това е заложено в тъканта на неговото същество. Сега слушай внимателно; Ти го имаш. Ето защо Бог те е създал - да бъдеш негов близък съюзник, да се присъединиш към Него във Великата Битка. Ти имаш специално място на фронтовата линия, мисия, за която Бог те е съз­дал. По тая причина е толкова важно да чуеш от Бог истинското си име, понеже в това име се крие мисията на твоя живот. Чърчил е призован да предвожда бри­танците през отчаяните часове на Втората световна война. Той казва; "Чувствах се така, сякаш изпълня­вам съдбата си и че досегашният ми живот е бил само подготовка за този час и за това изпитание." Същото важи и за вас; целият ви живот е бил подготовка.

„Много бих искал да съм Уилям Уолъс, начело на атаката с голям меч в ръка - въздъхна един приятел. - Но се чувствам като мъжа от четвъртия ред, държащ мотика." Това е лъжа на врага, че мястото ти е всъщ­ност незначително, че така и така не си адекватно въо­ръжен за него. В живота си ти си Уилям Уолъс - кой друг би могъл да бъде? Няма друг мъж, който би могъл да те замени в твоя живот, на арената, на която ти си бил призован. Ако отстъпиш от мястото си в редицата, то ще остане празно. Никой друг не може да бъде оно­ва, за което ти си бил създаден. Ти си героят в твоята история. Не частичен играч, не някаква екстра, но глав­ният човек. Това е следващата крачка в посвещаването, когато Бог призове мъжа да пристъпи към фронто­вата линия. Той желае да развие и да освободи в нас качествата, от които всеки воин се нуждае - включи­телно и остър нюх за враговете, пред които ще се изп­равим.

Преди всичко останало, един воин има видение, има нещо превъзходно в живота си, кауза по-велика от простото чувство за самосъхранение. Коренът на всич­ки наши злочестини и на фалшивото ни „аз" беше след­ният: Стремяхме се да спасим живота си и го изгубих­ме. Христос призовава мъжа отвъд това: но който из­губи... (Марк 8:35). Това не означава просто да си готов да умреш за Христос; нещата са с много по-ежед­невен характер. Години наред всеки ден изразходвах цялата си енергия, като се опитвах да преодолея изпи­танията в живота си и да си създам малко удоволствие. Седмиците ми се изнизваха, изпълнени или с борби, или със самоугаждане. Бях наемник. Наемникът се бие сре­щу заплащане, за лична изгода; животът му е посветен на него самия. „Качеството на един истински воин - каз­ва Блай - се състои в това, че той е на служба заради цел по-велика от самия него; т.е. заради по-висша кау­за." Това е движещият мотив в писмото на Балоу; това е тайната на Исусовото сърце на воин.

Второ, воинът е прозорлив. Той знае кога да се бие и кога да бяга; може да усети капана и никога не се спуска сляпо напред; той знае какви оръжия да носи и как да ги използва. На какъвто и терен да си призован - у дома, на работа, в областта на изкуствата, индустри­ята или световната политика, винаги ще се изправиш пред трима врагове: света, плътта и дявола. Те състав­ляват така да се каже една несвята троица. Понеже те винаги заговорничат, е малко трудно да говориш за тях по отделно; във всяка битка участват поне двама, но обикновено са и тримата. И все пак, всеки от тях има собствено лице, поради което ще ги разгледам по отделно, а после ще се опитам да покажа как те заго­ворничат срещу нас. Нека да започнем с най-близко стоящия враг.
ИЗМЕННИКЪТ ВЪТРЕ В НАС
Колкото и укрепен да е един замък, ако в него оби­тава изменническа група (готова да извърши предател­ство при всеки сгоден случай), замъкът не може да бъде опазен от врага. Изменници окупират собствените ни сърца, готови да се съюзят с всяко изкушение и да се предадат на всички тях. (Джон Оуен, книга Грях и изкушение)

Още от онзи съдбовен ден, когато Адам предаде есенцията на своята сила, мъжете се борят с част от себе си, която е готова, само при едно подсвиркване, да направи същото. Не искаме да говорим, ако не сме сигурни, че всичко ще мине добре, и не тръгваме напред, ако успехът не ни е гарантиран. Онова, което Словото нарича плът, стария човек или греховната природа, е оная част от падналия Адам във всеки мъж, която винаги желае най-лесния изход. Много по-лесно е да мастурбираш, отколкото да правиш любов със съпругата си, особено ако нещата помежду ви не вървят добре и сексът с нея не те привлича толкова. Много по-лесно е да си излееш гнева на боксовата круша, отколкото в работата си да се срещаш с хора, които са ти ядосани. Много по-лесно е да чистиш гаража, да си подреждаш файловете, да под­рязваш тревата, да работиш по колата си, отколкото да разговаряш с дъщеря си тийнейджърка.

Да си го кажем направо, вашата плът е невестулка, позьор, себично прасе. И вашата плът не сте вие. Зна­ехте ли го? Вашата плът не е истинското ви „аз". Кога­то Павел пише известния пасаж относно борбата с гре­ха (Римляни 7), той разказва една история, която ни е твърде позната:

Аз решавам да правя добро, но в действител­ност не го правя; решавам да не правя зло, но го допускам въпреки всичко. Моите решения, таки­ва, каквито са, не водят до действия. Нещо се е объркало дълбоко в мен и всеки път ми пречи да бъда по-добър. Това се случва толкова редовно, че е предсказуемо. В мига, в който реша да нап­равя добро, грехът е там, за да ме впримчи. Аз наистина се наслаждавам в Божиите заповеди, но е твърде очевидно, че не цялата ми същност се присъединява към тази наслада. Части от мен прикрито се бунтуват и точно когато най-малко го очаквам, те поемат контрол (Новият завет-свободен превод).

Е, всички сме били там много пъти. Но заключение­то на Павел е направо поразително: Всъщност не аз съм този, който го прави; грехът в мен го прави

(Римляни 7:20, Живата Библия). Забелязахте ли разг­раничението, което той подчертава? Павел казва: "Ей, аз знам, че се боря с греха. Но също така знам, че моят грях не съм аз - това не е истинското ми сърце." Вие не сте вашият грях; грехът вече не е най-истинското не­що относно човека, който е встъпил в съюз с Исус. Сър­цето ви е добро. Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце (Езекиил 36:26). Голямата лъжа в Църквата днес е, че ти не си нищо повече от „грешник, спасен по благодат". Ти си много повече от това. Ти си ново създание в Христос. Новият завет те нарича светия, син на Бога. В най-дъл­боката си същност ти си добър човек. Да, в нас се води война, но това е гражданска война. Битката не е между нас и Бог; не, вътре в нас има изменник, който воюва срещу истинското ни сърце, заставайки до Божия Дух в нас:

Нова сила е в действие. Духът на живот в Хрис­тос, като силен вятър, великолепно е прочистил въздуха, освобождавайки ви от обречения живот на брутална тирания в ръцете на греха и на смърт­та... Всеки, разбира се, който не е приел този не­видим, но осезаемо присъстващ Бог, Духът на Христос, няма да знае за какво говорим. Но за вас, които го приемате, в които Той обитава... ако жи­вият и присъстващ Бог, Който възкреси Исус от мъртвите, се движи в живота ви, във вас той ще направи същото, каквото направи в Исус... Кога­то Бог живее и диша във вас (и Той го прави така, както го правеше в Исус), вие сте избавени от то­зи замъртвял живот (Римляни 8:2-3, 9-11, Новият завет - свободен превод).

Истинското ви „аз" е на страната на Бога срещу фалшивото "аз" Осъзнаването на това променя абсолют­но всичко. Мъжът, който иска да живее доблестно, бър­зо ще се обезсърчи, ако вярва, че сърцето му изцяло е затънало в грях. Защо да воюва? Битката изглежда изгубена още преди да е започнала. Не, вашата плът е фалшивото ви „аз" - позьорът, изявен чрез малодушие и самосъхранение - като единственият начин да се спра­вите с него е да го разпънете. Сега ме чуйте внимател­но: Никога, никога не ни се е казвало да разпънем сър­цето си. Никога не ни се е казвало да убием истинския мъж в себе си, да се отървем от тези дълбоки желания за битка, за приключение и за красавица. Казано ни е да застреляме изменника. Как? Съпротивлявайте му се всеки път, когато го виждате, че надига противната си глава. Спускайте се право в тези ситуации, от които обикновено бягате. Изразявайте мнението си точно по тези въпроси, относно които обикновено си мълчите. Ако искате да израснете в истинска мъжка сила, то тряб­ва да престанете да саботирате своята.
САБОТАЖ
Рич е дълбоко състрадателен млад човек, който ис­тински се опитва да се научи да бъде мъж. Преди ня­колко седмици планирал да излезе с някои приятели. Те обещали да му се обадят, преди да тръгнат, а после да минат да го вземат; но изобщо не се обадили. Ня­колко дни по-късно, когато един от тях повдигнал въп­роса, Рич казал: "О, няма нищо. Не е станало кой знае какво." Но вътрешно бил бесен. Това е саботаж. Той съзнателно избрал да потисне истинската си сила и да изяви своето фалшиво „аз". Правете го достатъчно дъл­го и няма да ви се вярва, че имате някаква сила. Забе­лязал съм, че когато отрека гнева, който изпитвам, той се превръща в страх. Ако не дадем израз на онова, което Сам Кен нарича „огън в стомаха", нещо по-сла­бо заема неговото място. Преди няколко години имах възможност да кажа на шефа си какво действително мисля за него, не в греховен гняв (съществува разли­ка), не за да го нараня, а да му помогна. Той всъщност ме помоли за това, обади се да види дали съм свобо­ден да си побъбрим. Знаех за какво се обажда и избя­гах; казах му, че съм твърде зает. След това дни наред се чувствах слаб; като позьор. Саботирах силата си, пренебрегвайки я.

Също така става саботаж, когато раздаваме силата си. Да вземеш подкуп, да позволиш да бъдеш купен, приемайки ласкателство в замяна на някаква лоялност, е саботаж. Да откажеш да се противопоставиш по да­ден въпрос, понеже ако си замълчиш, ще бъдеш пови­шен, ще станеш презвитер или ще си запазиш работа­та, това донася дълбока вътрешна поквара. Мастурбацията е саботаж. Тя е дълбоко присъщ себичен акт, кой­то те разкъсва. Разговарял съм с много мъже, чието пристрастяване към мастурбацията е подронило усе­щането им за сила. Същото е и със сексуалната обвър­заност с жена, за която не си женен. Карл е друг мла­деж, когото дамите очевидно намират за особено прив­лекателен. Изумен съм какво младите жени са готови да предложат, когато жадуват за любовта и одобрени­ето, които никога не са получавали от бащите си. Спус­кат се към някой мъж, за да вкусят какво е да бъдеш искан, желан. Десетки жени му се предлагаха и всеки път, щом се поддадеше, се чувстваше по-слаб; реши­мостта му да се съпротиви следващия път все повече намаляваше.

Нещата започнаха да се променят за Карл, когато той видя цялата сексуална борба не толкова като грях, но като битка за неговата сила. Той иска да бъде си­лен; иска го отчаяно и това започна да натежава в пол­за на избора му да се съпротивлява. Както казва Кемпис: "Един мъж трябва да води дълга и мъчителна вът­решна битка, за да може да се научи напълно да конт­ролира себе си." Двамата с Карл прекарахме часове наред в молитва за всяко едно от тези взаимоотношения изповядвайки греха, разчупвайки връзките, които сексуалните афери създават между две души, очиствай­ки неговата сила, молейки Бог да го възстанови. Той го направи и аз с благодарност мога да кажа, че онези дни вече са минало за Карл. Не беше лесно, но бе реално; сега той е щастливо женен.
ИСТИНСКОТО НЕЩО
Започнете да се опитвате да използвате вашата си­ла и ще откриете, че тя нараства с всеки следващ път. Рич търсел някакви спирачки за колата си; обадил се в магазина за резервни части, от където му казали, че комплектът струва 50 долара. Но когато пристигнал на място, момчето обявило цена от 90 долара. Рич бил провокиран от това, че го правели на глупак. Обикно­вено той би казал: "Е, няма нищо, голяма работа", и би платил по-високата цена; но не и този път. Казал на момчето, че цената е 50 долара и отстоявал позицията си. Момчето отстъпило и престанало да прави опити да го обере. „Почувствах се страхотно - ми каза Рич по-късно. - Усетих, че най-после се държа като мъж." Сега тази история може да изглежда обикновена, но точно там ще откриете своята сила - в ежедневните детайли от живота си. Започнете да вкусвате от своята истинс­ка сила и ще ви се прииска още. В центъра на гърдите си ще усетите някаква тежест, същественост.

Трябва да дадем изява на силата си. Изглежда тол­кова странно, след всичко това, един мъж да не даде място на силата си, но много от нас са обезсилени от собствената си мъжественост. Какво ще се случи, ако я пуснем да излезе? В Изцеление на мъжката душа Гордън Долби разказва една забележителна история за мъж, които бил преследван от постоянно повтарящ се сън. кошмар, „в който някакъв свиреп лъв непрестан­но преследвал мъжа, докато той не падал на земята от изтощение и се събуждал с викове". Мъжът бил озадачен; не знаел какво е значението на съня. Дали лъвът бил символ на страх? На нещо смазващо в живота му? Един ден мъжът бил поведен от своя пастир (приятел на Долби) да се върне към съня в молитва:

Докато се молели, (пастирът) импулсивно помолил човека да си припомни съня, независимо от целия съ­пътстващ го страх. Мъжът колебливо се съгласил и ско­ро съобщил, че действително вижда лъва, който се е устремил към него. Тогава (пастирът) инструктирал мъ­жа: "Когато лъвът те приближи, опитай се да не бягаш, но вместо това остани там и го попитай кой или какво е той и какво търси в живота ти... можеш ли да опиташ?" Неспокойно намествайки се на стола си, мъжът се съг­ласил, а после съобщил какво се случва: "Лъвът сумти и си поклаща главата, стоейки точно пред мен... Питам го кой е... и - О-о! Не мога да повярвам на думите му! Казва: "Аз съм твоят кураж и твоята сила. Защо бягаш от мен?"

В продължение на много години аз съм имал често повтарящ се сън, подобен на този - особено в юношес­ките си години. Някакъв голям див жребец стоеше на хребета на един хълм; усещах опасност, но не злокобна опасност, просто нещо силно, храбро и по-голямо от мен. Аз се опитвах да се измъкна; жребецът винаги се обръщаше да ме види и се спускаше по хълма. Съ­буждах се точно когато той вече ме настигаше. Изг­лежда налудничаво един мъж да бяга от силата си, това говори за страх, но ето защо ние саботираме. Силата ни е дива и войнствена и ние сме, меко казано, обез­покоени какво може да се случи, ако й позволим да пристигне. Наясно сме с едно: Вече нищо няма да бъде същото. Един клиент ми каза: "Боя се, че ще извърша нещо лошо, ако оставя всичко това да се изяви." Не, вярно е точно обратното. Ще извършиш нещо лошо. ако не го направиш. Не забравяйте - пристрастията на мъжа са резултат от това, че той е отхвърлил силата си.

Преди години Брент ми даде един съвет, които промени живота ми: "Нека хората да усетят тежестта от това кой си - каза той. - и нека да се съобразяват с нея." Това ни отвежда до арената на нашия следващ враг.
СВЕТЪТ
Какъв е този враг, когото Словото нарича „света"? Дали става въпрос за пиенето, танцуването и пушене­то? За ходенето на кино или за играта на карти? Това е повърхностен и абсурден подход към светостта. Той ни кара да пренебрегваме факта, че доброто и злото са много по-сериозни. Словото никъде не забранява пи­енето на алкохол, а само пиянството; танцуването бе­ше съществена част от живота на цар Давид; и докато там отвън съществуват някои много благочестиви фил­ми, има някои много неблагочестиви църкви. Не, „све­тът" не е място или начин на поведение - това е всяка система, която е изградена върху нашия колективен грях, фалшивите „аз", събрани заедно, за да се възнаг­раждават и да се унищожават едно друго. Вземете всич­ки онези позьори, съберете ги заедно в някой офис, клуб или църква и ще получите онова, което Словото има предвид под „света".

Светът е карнавал от фалшификати - фалшиви битки, фалшиви приключения, фалшиви красавици. Мъжете би трябвало да мислят за него като за покваряване на тях­ната сила. Бий се, за да стигнеш до върха, казва све­тът, и ще бъдеш мъж. Защо тогава мъжете, които стигат до там, често са най-празните, най-изплашените и из­пълнени с гордост позьори, които можете да срещне­те? Те са наемници, биещи се само за изграждането на свои собствени царства. В живота им няма нищо пре­възходно. Същото е в сила и за пристрастените към приключения; независимо колко се раздаваш, неза­висимо колко надалеч стигаш със своето хоби, то си остава само това - хоби. А що се отнася до фалшивите красавици, светът постоянно се опитва да ни каже, че Златокосата Жена е там - отиди да я търсиш.

Светът предлага на мъжа фалшиво усещане за сила и фалшиво чувство за сигурност. Сега бъдете честни до край - от къде идва вашето усещане за власт? От това колко красива е вашата съпруга - или секретар­ката ви? От броя на хората, които посещават вашата църква? От знанието, че притежавате вещина, заради която другите идват да ви се покланят? От вашата по­зиция, степен или титла? Бяло палто, титлата „доктор по медицина", подиум или луксозен офис могат да на­карат един мъж да се почувства „голямата работа"? Как­во става вътре във вас, когато си представите, че се отказвате от всичко това? Оставете книгата за момент и помислете как бихте се чувствали, ако утре трябваше да загубите всичко, за което светът ви е възнаградил. „Без Христос, един мъж трябва да се провали ужасно - казва МакДоналд, - или да успее даже още по-ужасно Исус ни предупреждава срещу всичко, което дава фал­шиво усещане за власт." Когато отидеш на вечеря на компанията или на църковна служба, казва той, заеми последното място. Избери пътя на смирението; не бъ­ди самозванец, натрапник, позьор. Изкачи се надолу по стълбата; покани пощаджията на вечеря; отнасяй се към секретарката си така, сякаш тя е по-важна от теб; стреми се да бъдеш слуга на всички. Откъде черпя усе­щането си за сила и власт - ето един добър въпрос, който да си задаваш... често.

Ако искате да разберете как светът действително ви възприема, просто започнете да живеете според ис­тинската си сила. Кажете какво мислите, застанете на страната на презрения, отправете предизвикателство към глупавите политики. Ще се нахвърлят върху вас ка­то акули. Спомняте ли си филма Джери МакГуайър? Джери е агент за професионални атлети, който стига до един вид лично прозрение относно корупцията в не­говата фирма. Той издава неофициално писмо, изяв­ление, подтикващо хората към по-хуманен подход към работата им. Нека да престанем да се отнасяме към хората като към добитък, казва той; да престанем да търсим лична изгода, но истински да обслужваме кли­ентите си. Всичките му приятели го поздравяват; кога­то фирмата го изхвърля (което той е предвиждал), те се втурват да вземат неговите клиенти. Един мой прия­тел конфронтира своя пастир за някакво фалшиво изяв­ление, което пастирът беше направил, за да се добере до позицията си. Този пастир на стадото започна да разпространява слухове, че приятелят ми е гей опит­ваше се да съсипе репутацията му.

Един истински мъж разтърсва света на позьорите. Те ще направят всичко възможно, за да ви върнат на мястото ви - ще ви заплашват, ще ви подкупват, ще ви подмамват, ще ви злепоставят. Тези хора разпънаха Исус. Но нищо не се получи, нали? Трябва да дадете изява на силата си. Спомняте ли си Христос в Градина­та, чистата сила на Неговото присъствие? Много от нас всъщност са се страхували да изявят силата си, поне­же светът няма място за нея. Добре. Светът е извратен. Нека хората да усетят тежестта от това кой сте и да се съобразяват с нея.
ДЯВОЛЪТ
Преди няколко дни двамата със съпругата ми се при­бирахме с колата след един следобед, прекаран навън, и малко закъснявахме за последния футболен мач на нашия син за сезона. Аз бях на шофьорското място и водехме приятен разговор за някои от нашите мечти за бъдещето. След няколко минути разбрахме, че сме се озовали в улично задръстване за неопределено дъл­го време. Скъпоценните мигове отлетяха и в колата над­висна напрежение. Опитвайки се да помогне. Стейси предложи един алтернативен маршрут: "Ако тук зави­еш вдясно и тръгнеш по Първа улица, можем да минем напряко и да скъсим разстоянието с около пет мину­ти." Бях готов да се разведа с нея. Говоря сериозно. След около двадесет секунди бях готов за раздяла. Ако в колата имаше адвокат, бих подписал документите точ­но там. Боже мили - само заради един коментар за мо­ето шофиране? Това ли беше всичко, което се случва­ше в момента?

Седях зад волана мълчалив и вдигащ пара. Външно изглеждах спокойно, но ето какво ставаше вътре в мен: Да му се не види, да не би да мисли, че не знам как да стигна до там? Мразя, когато го прави. Тогава друг глас каза: Тя винаги го прави. А аз казах (вътрешно - целият диалог се водеше вътрешно, за секунди): Да, така е... тя винаги казва такива неща. Мразя това. Бях завла­дян от чувство на обвинение, гняв и себеправедност. Тогава гласът каза: Джон, това никога няма да се про­мени. И аз потвърдих: Това никога няма да се промени. Гласът продължи: Знаеш ли, Джон, има толкова жени. които биха били много благодарни да те имат за мъж. И аз си помислих същото: Да, има много жени... Разби­рате за какво става въпрос. Променете действащите лица и конкретната ситуация и ще видите, че същото се е случвало и на вас. Но може би сте смятали, че вие сте забъркали цялата каша?

Дяволът несъмнено заема определено място в на­шата теология, но дали той е категория, за която ние изобщо се замисляме в ежедневните събития от живо­та си? Не сте ли си мислили понякога, че дори не всяка мисъл, която ви минава през ум, идва от вас? Онова, което аз преживях през онзи ден по време на улично­то задръстване, се случва постоянно в бракове, в служения и във всякакви взаимоотношения. Постоянно сме лъгани. И все пак не се замисляме: Чакай малко... кой друг говори тук? От къде идват тези идеи? От къде идват тези чувства?

Ако четете трудовете на светиите от всяка епоха пре­ди съвременната ера - това изпълнено с гордост време на разума, науката и технологията, в което ние изцяло сме били възпитани - ще откриете, че те действително са взимали дявола много на сериозно. Както казва Павел: да не би Сатана да използва случая против нас; защото ние знаем неговите замисли (2 Коринтяни 2:11). Но ние, просветените, имаме много по-банален подход към нещата. Търсим психологичес­ко, физическо, та дори и политическо обяснение за все­ки проблем, с който се сблъскваме.

Кой накара халдейците да откраднат стадата на Йов и да убият слугите му? Очевидно Сатана (Йов 1:12, 17). Но дали изобщо се замисляме за него, когато днес чу­ваме за тероризма? Кой беше държал бедната женица сгърбена в продължение на 18 години, онази, която Исус изцели в съботата? Очевидно Сатана (Лука 13:16). Но сещаме ли се за него, когато имаме главоболие, което ни пречи да се молим или да четем Словото? Кой под­тикна Ананий и Сапфира да излъжат апостолите? От­ново Сатана (Деяния 5:3). Но дали действително виж­даме неговата ръка зад провалите и разцепленията в служението? Кой е стоял срещу бруталното покуше­ние срещу вашата сила, зад онези рани, които сте по­несли? Както казва Уилям Гърнал: "Божият образ, от­разен във вас, е онова, което разярява ада; срещу него демоните насочват най-мощните си оръжия."

Зад кулисите на нашия живот стават много повече неща, отколкото болшинството от нас могат да си пред­ставят. Да вземем за пример Коледата.



ЗАД КУЛИСИТЕ
Повечето от вас навярно имат картина с Рождественски сюжет, която изкарват по празниците и поста­вят над камината или на масичката за кафе. Лицата в болшинството от тези картини са добре познати: овча­рите, мъдреците, навярно няколко селски животни, Йо­сиф, Мария и - разбира се, бебето Исус. Да, на нашата има и един-два ангела, както предполагам и на вашата. Но това навярно е единственият свръхестествен еле­мент. Какво е цялостното настроение на картината? Не са ли всички обгърнати от някаква топла, идилична атмосфера, тихо, интимно усещане, както когато пеем Ти­ха нощ или Далеч в обора? И макар всичко това да е съвсем истинско, то е и много измамливо, понеже не представя цялостната картина на случващото се. За та­зи цел отворете на Откровение 12:

И голямо знамение се яви на небето - жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й, и на

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница