Досие "Камиларя" 1925-1954 г. Цвета Трифонова



страница1/4
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
  1   2   3   4

Досие "Камиларя" - 1925-1954 г.

Цвета Трифонова


I. КАВАЛДЖИЯТА

 

Първото ми запознанство с Трифон Кунев бе през 1987г. по старинни снимки, запазени в институтския архив, заедно с портретите на други забравени писателски имена като Ботьо Савов, Йордан Бадев, Райко Алексиев. Не знаех нищо за биографията или за творчеството на този автор. Така старателно, сякаш завинаги, е бил укрит от моето поколение и заличен от културната памет на България. Но образът от избелелите кадри незабравимо се врязва в съзнанието - красив офицер с разкошна брада, с ласкава синева на очите и високо, интелигентско чело под вълниста кестенява коса. Портретите са от времето на балканските войни, когато е бил командир на 12–та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение1. Веднага се набива в очи расовата хубост и откритост на това лице, носещо отпечатък на забравено отдавна рицарство, както и снажната мъжка осанка. Още съвременниците са виждали в негово лице чистата расова квинтесенция2, представителния образ на етнотипа. И друго го отличава от портретите на творците от началото на века - особената ведрина на израза и леката ирония, стаена в бръчиците около очите, издаващи доброжелателност и снизхождение към околния свят. Нищо в спокойния, мъжествен образ не напомня за напрегнатите черти и тежкия поглед на Пенчо Славейков и Яворов, за предизвикателната обреченост в израза на Гео Милев или скритата мъка и сиротност в очите на Дебелянов. В този портрет са съчетани слънчевите, хедонистки черти на етноса - пантеизъм, виталност, любвеобилие, заедно с чувството за хумор, скептицизма и снизходителната ирония, присъщи на фолклорния присмехулник и зевзек – това са качества, неприсъщи за мрачния български гений, но присъщи на поета от Мизия. Дори голямата любов на живота му с красивата рускиня Маша Крылова не e трагична, а споделена и щастлива, макар и обречена от съдбата3.

По капризната воля на случая пътуването ми към света на Трифон Кунев завърши с реална среща – с родното му село Ъглен, гальовно заъглено от някога пълноводната река Вит и обрамчено от венеца на гористи ридове. Тогава видях вечно течащата вода със зелени сенки и потайни трептения в хладните си подмоли. Тя е подвижна пространствена ос на една импресионистична вселена, в която се интерферират лъченията на всички космогонни начала и човекът живее в съзвучие с несъзнатите повици на Великата природа. В това закриляно пространство атавистичното е още живо и осезаемо и властно обгръща човека с могъщото си дихание. Тъмните сокове на чернозема и прозрачното водно начало, тайнствен шепот на кории и сладостни свирни на смоци и славеи, златистоопалови жита и свежозелени детелинени ливади, в продължение на хилядолетия опоетизират не само релефа, но и духовността на хората от този край. Съвсем естествено е тук да се роди един вдъхновен кавалджия и поет, в чиито песни се абсорбира пластиката и поезията на този благословен кът от българската земя. Така обрамчено между гравитациите на отражение и реалност, мигновение и вечност, отминало и сегашно, неподвижност и динамика, между природно и човешко, между дума и образ, поезия и политика, постепенно се оформи рамката, в която трябваше да вместя своята представа за нестандартната личност и бурния житейски път на Трифон Кунев. Настоящият опит е фрагмент от неговата сложна биография, но се надявам да допълни мозайката от документални сведения и спомени, посветени на този забравен поет, публицист и политик, чието име тепърва ще заеме достойното си място в българската история и култура.

В богатото мизийско село Ъглен, Луковитско, на 20.II.1880 г. в семейството на Куньо Бояджиев се е родил Трифон Кунев, заедно с още пет братя и една сестра. Бащата е заможен селянин и освен това политикан, член на Стамболовата народно-либерална партия. Бил е умен и почтен човек, щом три пъти е избиран за народен представител - в III ВНС, което извиква Фердинанад за княз, и в две ОНС. Земеделец, бояджия, воденичар, този буден българин е настоял да изучи всичките си синове, някои в чужбина – и петимата са с висше образование – лекар, инженер, офицер, агроном, юрист, все хора ценни и полезни за младата ни държавност. Това типично за началото на века българско семейство сякаш е социален микромодел от народопсихологията на Ив. Хаджийски, съчетание на патриархалност и буржоазност, традиция и модерност в причудливото им разминаване и симбиоза. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е министър на просвещението през 1933- 1934 г., докато Трифон е пленникът на музите – пристрастен е към преданията, притчите, песните и свирните на своя роден край. От малък сам си майсторял върбови свирки, а по-късно никога не се разделя с любимия кавал. След 4 години учителстване в родното село и две години след идването му в София, гдето следва право в Софийския университет, през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие "Песни", за които проф. Ал. Балан4 отсъжда, че са "конгениални" на народното творчество. Те не могат и да бъдат други, защото премодулират един свят на нравственост и безпределна красота, който поетът носи в духа си с всичките му образи и ритуали, вярвания и обичаи, мелодии и багри, радости и неволи. Сборникът пресъздава автентичния етнокосмос, в поетиката му са съхранени фолклорната образност и песенна стилистика, органично споени в силаботонична стихова оркестрация. Мотиви, легенди и сцени от селския живот се вплитат в драматично обагрени или романтично–пасторални композиции, поставящи акценти върху свенливо-еротичните изживявания и емоции на селския човек и върху баладичната съдба на българина в цялост. Не става въпрос за вторична поетизация и стилизация на фолклора, подобно на Пенчо-Славейковия модернистичен експеримент, а за ментално пресътворяване на колективния духовен опит и индивидуация на фолклорната художествена стихия. Съвършено прав е Вл. Василев5, когато твърди, че неговите песни могат спокойно да потънат в морето на народното творчество и никой не би попитал кой е авторът. Рецепцията на много от авторските текстове на "Песни" потвърждава ролята му на медиатор на народностното светозрение и чувственост – навремето те се възприемат и запяват като народни песни ("Ела се вие, превива", "По жътва", "Угар", "Смъртта на Ал. Стамболийски"), влизат в христоматии и читанки и струва ми се, че в един далечен ден отново ще се върнат в спомена на етноса, застрашен от национално и културно обезличаване в процесите на глобализация и унификация на съвременния свят.

Сега са останали, замлъкнали и осиротели, единствено потъмнелите кавали и дивните строфи, събрани в представителния том с неговите съчинения едва през 1993 г.6 Но историята на автора е динамична и интересна, пряко репрезентантна на всеобщата ни племенна съдба. В индивидуалния биографичен разказ се разчитат символики и знаци, даващи ключ към моделите на националното живеене, мироглед и психография. А животът на един писател, политик и общественик като Трифон Кунев, извървял разнопосочни географски, социални и творчески превъплъщения и посоки – от селцето до столицата, от Народното събрание до Сливенския затвор, от депутат до затворник, от поет до политик, от изтънчен естет до памфлетист, представлява персонална конкретизация на парадоксалните случвания и неравновесия в развоя на българската литература, ако бъде видяна в нейния широк социокултурен и исторически контекст. Затова смятам, че има смисъл да прибавя към известното досега, неизвестните страници и факти, пазени в архивите и в институцията "ДОСИЕ", като паралелна, скрита текстова реалност, съпътстваща индивида като негова сянка през целия му съзнателен живот, а и много след това.

Преди да се гмурне в мътните води на политиката, Трифон Кунев с лекота се включва в културния кипеж на българската столица, макар че идва от далечна и глуха провинция. Нещо повече, бързо и естествено намира мястото си в елитните естетски и бохемски кръгове и става спътник на най-известните интелектуални имена в началото на века - Цанко Церковски, Елин Пелин, Пейо Яворов, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Ал. Балабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст и още толкова други националнозначими творци и общественици. Сътрудничи в прочутия навремето вестник "Българан" и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к "Воля", редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са "Хризантеми" (1907) и "Зарници" (1926), в които доказва възможностите си за естетически превъплъщения и плаща дан на сецесиона в модернистичната естетика7. Но и символистичния канон успява да изпълни с оригинални изразни решения и неподправени скръбнострастни настроения, пандан на мъчително дългия любовен роман с Маша Крылова. Стиховете от "Хризантеми"8 са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, преплитат се любов и гибел, битийна безнадеждност и блян по мъртва красота, чува се зовът на трансцендентното. С тази стихосбирка Тр. Кунев по право се нарежда в плеядата на майсторите на символистичния стих, начело с Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Дим. Бояджиев. От символистичния дискурс на творчеството му за нуждите на този очерк следва да откроим философско-лирическата "Автобиография" ("Зарници") и специално една емблематична строфа:



Притома, суета и горко неведение: цветове –

единствени във скръбните долини на живота;

вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,

подгонен съм от жажда и подмамен с призрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота

по тайнствения път на горкото си неведение.

Смислопораждащите синтагми в провидческото стихотворение са няколко, но две от тях фиксират причината и следствието, началото и края в житейския път на поета – "горко неведение" и "Голгота".



II. ЛАНЧЕЛОТО
 Трифон Кунев ще извърви разстоянието между двете точки на интуитивното лирическо прозрение, защото неговата витална, социално-действена натура естествено го отвежда в политиката - отначало по стъпките на бащата, в народнолибералната партия на Н. Генадиев (стамболовисти) от 1908 до 1919 г. Веднага става един от водещите редактори на партийните вестници "Българска независимост" и "Воля". От страниците на тези издания е принуден да води остра словесна битка с политическите опоненти на своята партия – народняците на К. Стоилов и демократите на Ал. Малинов. Така замисленият поет на всемирния хаос, на битийната скръб, любовта и смъртта се превъплъщава в опасния публицист Ланчелото1  – автор на десетки статии, пародии, политически памфлети, сатирични скици и фейлетони. Малко по-късно, през 1910 г., издава част от тях в отделна книга – прочутото"Конско евангелие на народняците", илюстрирано подобаващо от карикатуриста Александър Божинов. В публицистично-сатиричния жанр Тр. Кунев разкрива вродени черти на своята литературна дарба – чувство за хумор и остроумие, находчиво пластично-образно виждане, идиоматично богатство и изразителна простота на речта. Тези редки качества на таланта обаче се наслагват в руслото на една жанрова традиция, водеща началото си от воюващата публицистика и сатира на Любен Каравелов и Христо Ботев и доразвита до кресчендо от гениалния овчар Захари Стоянов. В родната фейлетонистика словото се подчинява или смесва с политиката, а тя го превръща в поразяващо оръжие, способно да унищожи авторитета, честта и кариерата на противника. В тази традиция се воюва безпощадно, без оглед на етика и морални задръжки, защото на карта са поставени власт, обществени позиции, а понякога и животът на участниците в политическата схватка. Трифон Кунев се хваща на това безумно хоро, чиято абсурдност и ирационалност намери гениалното си изображение във фейлетоните на Алеко, а също и в края на века, в паметния "Ъндърграунд" на балканската кинолегенда Емир Кустурица. Не мога да си представя по-точна и стилна метафора на балканската политика от онова налудничаво, гротексово хоро на сала, потъващ бавно в мъглата като символ на параноичното безсмислие. Зловещата ирония на художествената кинометафора подсказва, че "ъндърграундът", т.е. долното, абсурдното, ненормалното е всъщност винаги "отгоре" и е същинската реалност на Балканите и че също тъй е феномен от границите на колективната балканска психология. Че Трифон Кунев приема правилата на "ъндърграунда" като средство на сатирата и политиката, се вижда от всеки пасаж на неговите "конски евангелия". По случайност или поради лингвистична аналогия, почти век преди Кустурица българският сатирик също използва семантичните и конотативни смисли на идиома "юдинско хоро" в съчетание с метафора, идеща от Ботевата образност - "върху трупа" на българската конституция". В неговото Хоро се навързват реални имена и деяния, свързани с издевателства над правдата, с варварски убийства и беззакония в името на политическите страсти и съперничества, а в крайна сметка обуславящи трагическите съдбини на държавата. Основната сатирична идея обаче се реализира не толкова от достоверността, колкото чрез изразната система, изградена от разнообразни стилови фигури - хиперболизация, гротескови деформации, травестии, точни попадения на карикатурния щрих, злъчна ирония или остроумна подигравка са средствата, с които авторът рисува злокобната буфонада на българския политически водевил. Воден не само от партизански интереси, а и от благородни морални подбуди - да обърне, ако може, посоката, духа и ритъма на юдовския политически танец, той постепенно се вживява в ролята на хороводец. Оттук нататък посвещава живота и таланта си на политиката, винаги е сред партийния елит, в постоянните присъствия, винаги е редактор на партийни издания и най-вече автор на колоритни произведения – фейлетони, статии и сатири, които скандализират общественото мнение с неопровержими факти и откровена персонална и котерийна идентификация, с изобличителната си острота и сарказъм. Убийствената мощ на "Евангелията" се дължи на наративната плътност и на разнообразието на пластико-изобразителните подходи към темата. Раздвижени фабулни ситуации, карикатурни алегории, пародиен изразен маниер и богат регистър от речеви пластове, функциониращи като психологически характеристики на героите, превръщат Тр.-Куневите произведения в неотразимо средство за атака на противника. Ниският стил на прякорите и прозвищата, уцелващи най-снизяващото качество на фейлетонния образ, също са силен акцент в сатиричния репертоар на писателя. Дори Алеко Константинов не използва подобно разнообразие на сатиричната палитра и в своя върхов цикъл "Разни хора, разни идеали", където анонимността е знак за типизация на героите, а сарказмът визира най-мрачните явления в общественото битие. Тр. Кунев не се бои да впрегне всички средства и нюанси на язвителността и окарикатуряването спрямо реални публични имена и институции. Характерни в това отношение са неговите "Политикозоологически издирвания" (Политическите животни в България), където си позволява абсолютна свобода на сатиричното травестиране, представяйки образи от политическата класа като гротесков терариум. Само един пример от неговия зоополитикон, отнасящ се до писателя Михалаки Георгиев, член на народняшката партия, илюстрира размаха на хиперболата и суифтовската мощ на присмеха в т.н. "евангелия": "Хипопотамът от народняшките лесове. Добродушен звяр, който огласява столичните улици със своите пъшкания. Гласенце пискливо. Глупаво и похотливо животно." За известния училищен деец и секретар на БАН Иван Пеев Плачков хумористът е измислил следната зоометаморфоза: "Плачливият съсел и пеющият кълвач. Това проскубано пернато, слабо и страхливо, напада приятелите си винаги из засада. Обича спирта. Пие и пее, плаща и плаче. "Това обаче са безобидни шаржове в сравнение с изображенията в другите заглавия: "Изповедта на изтървания заек", "Монологът на един народняк", "Изповедта на Петроний" и др. Там гротеската се стоварва със страшна сила и приковава обвиняемите на стъбла на позора и порицанието пред очите на цялото общество. Фейлетонното творчество на Тр. Кунев документира тягостната картина на българския политически живот от началото на века и успява да очертае някои от злокобните закономерности, които и до днес тровят обществото и провалят развитието на страната ни. Без съмнение той притежава лична доблест, морал и творчески възможности, които му позволяват да се впише в ролята на изобличител и съдник на човешки пороци и обществени язви. Едва ли е подозирал обаче, че журналистическите му предизвикателства един ден като бумеранг ще се обърнат срещу него и той ще стане поредна жертва на страстите, които така остроумно клейми, че сам той ще понесе гаврите на унищожителен политически комикс. Но в края на живота си ще е осъзнал с трагична яснота, че хорото го влече и завлича, а не той е успял да промени или изправи нещо в нашенския манталитет и действителност. Поради това, че е заменил високата мисия на словото и благородната мелодика на кавала с политическия скеч и партийната амбиция, фейлетонистът Ланчелото въздейства озониращо върху задушливата атмосфера на политиката, но не и в посока на естетични възприятия и висши пориви в съзнанието на общността. Негациите, характерни за жанра на политическата сатира, разбалансират иначе положителните послания и активират неосъзнатите проекции на враждебността, гаврата, отмъстителността. Дисонансите, заложени в напрегнатите текстови структури на политическия фейлетон, генерират отрицателни рефлекси в коекзистенциалната сфера на нацията и поради това не са инструментите, които могат да подредят хаоса в космос, нито да уравновесят индивидуалното зло и онтичното добро и обратно. Когато разбере това в края на дните си, политикът-сатирик ще потърси убежище в панепистемията на Бениса Дуно2 , но тогава, в началото на века, той е открояваща се обществена фигура и един от тези, които допринасят за крайната политизация на литературно-публицистичните жанрове. Оказва се, че този сърдечен и човечен поет е също толкова възел от антиномни същности, комбинация от светлини и сенки, огнище на страсти, които се разгарят в зависимост от мощните течения на социалните процеси. Спонтанен по природа, с афинитет към колективното, той никога не остава в сянка и всякога е готов да поеме отговорност за всичко, което се случва или не може да стане в света около него.
Мотивиран от чувството за дълг и дълбоко съпричастен към съдбините на отечеството, както цялата интелигенция в началото на века, Тр. Кунев се посвещава и на националната кауза, предварително обречена и проиграна на европейския политически пазар, въпреки хилядите жертви и неописуемите страдания на три войни, в които и той участва като фронтови офицер. След края на войните в живота му настъпва малка, но съществена промяна - напуска стамболовистката партия и влиза в БЗНС (1919 г.), който току-що поема властта в разнебитената от военни катастрофи държава, за да стане спътник на Александър Стамболийски до смъртта му и редактор на земеделските издания "Земеделско знаме", "Победа", "Пладне", "Кооперативна просвета" и др. За тази своя стъпка Тр. Кунев се чувства длъжен да даде обяснение пред съда на общественото мнение. Обяснението е озаглавено "Pro domo sua"1  и е важен детайл от неговата духовна биография. Текстът отразява иманентните нагласи и разкрива моралното верую на писателя. Но освен това притежава особена автономичност поради вътрешната си лингвоструктура - изповедна интонация, премерена реторика на изказа и синтактична ритмизация, с които се акцентува позицията на ключовите идеи и понятия. "Pro domo sua" е разшифрованият код на индивидуацията, положена в контекстите на колективното съзнаване и публично говорене. Не само звучи като откровение, но придобива значимост на заклинание, обвързано със съдбата. Азът се самоприковава към изреченото и не може да му измени, защото, изричайки го, се е идентифицирал пред обществото като отговорен индивид, съзнателно отхвърлил удобната анонимност на множествения човек. Така непретенциозният на пръв поглед текст се превръща в повеля на един живот, придобива неочаквана сакрална власт и завинаги обрича личността на историята. Писменият документ материализира дълбокото усещане на писателя за онтичния дух на Словото, което според него свързва по божествен начин човека със земята и с небесата2.  Днес "Pro domo sua" продължава да е малко известен документ, затова е любопитно да поровим в неговите кратки редове.

"Пресата нададе вой срещу мен – "той измени на себе си. Той се продаде." Разбира се това е една безсрамна лъжа. Ако аз можех и исках да се продавам, нима нямаше да отида там, дето е борсата за интелигентните души в България; дето се плаща най-добре за такъв род стока; дето се продадоха професорите; дето ми предлагаха съблазнителна цена; дето купуват живи хора и умрели съвести. Нима нямаше да отида в "Слово" или "Зора"? Верно е, че аз заемах едно от първите места в една партия3.  Верно е, че такива се смятат за бъдещи министри. Верно е, че напуснах най-голямото място, за да стана малък фейлетонист. Аз се отказах от голямата длъжност, която ме заставяше да мълча, за да заема малкото място, което ми даваше свобода да говоря…Това е решение, взето през дългите нощи на размишления в окопите на страшната висота (кота 1248) при Битоля, гдето стоях заедно с въоръжения български народ, докато тия, които днес ме клеветят пиеха бира в София, плетейки хвалебствени статии за "героите на фронта".

Това е един от малкото морални манифести в културната ни история, корелативно съполагащи Словото и Свободата като Отговорности и екзистенциални Ценности, антагонистично противопоставени на социално-йерархическите стойности - "големите постове" и властта. Този модел на интелектуално и морално поведение е проекция на древни прометеевски митове и исторически възрожденски образци. Но в конкретен план той се оказва валиден за писателя и общественика Трифон Кунев и съответен на неговата мярка за смисъла на живота и мисията на твореца. Позициите му в обществото и в политиката докрай ще се определят от веруюто, публично заявено през 1922 г. От този момент нататък текстовете заемат основно място и играят определяща роля в битието на писателя. Те предполагат постоянно адекватно публично поведение и съответни морални жестове, съпроводени с напрежение на духовните и нравствени сили на личността. Твърде скоро например, още на следващата година, се налага да защити написаното в "Pro domd sua" – след деветоюнския преврат през 1923 г. и последвалите политически изстъпления. Трифон Кунев се озовава в килиите на Пети полицейски участък заедно с голям брой леви интелектуалци и сдружени земеделци. Този арест може би му спасява живота, като се има предвид близостта му с убития премиер Ал. Стамболийски. Но оттук нататък става редовен посетител на полицейските участъци и затвори. По този повод Хр. Бръзицов казва през 1930 г.: "Изглеждаше така, че или е лежал в затвора или ще лежи тепърва. Такива широкополи и широкобрадести хора биват комити с пушки или с перо. Никой български писател не е лежал толкова пъти в затвора и никой не е минавал толкова често за комита по перо."4  Синтагмата "комита по перо" е с амбивалентен обхват – подходяща е за Ботев и Яворов, съчетали писането с комитството против чуждия поробител, но е също толкова валидна и за онези от интелектуалците, които въплъщават съвестта на цялото общество, а не само на една партия или класа и поради това са в опозиция на всяка власт. В политическата история на новата българска литература такива са Гео Милев и Трифон Кунев, предполагам, че избитите по различно време творци също не са изменили своите позиции и възгледи. Които са предали себе си, са оцелели, отказвайки да бъдат личности в името на живота.

Следващият му арест е на 16 април 1925 год., веднага след чудовищния атентат в храма "Св. Неделя". За своя престой в килиите на Обществената безопасност, за адски горещите нощи, когато в пещите изгарят като факли не вдъхновителите на терористкия акт, а творци на словото и негови близки приятели – Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст5  разказва самият писател в статията си "Посраменото насилие"6. Редом с тях споменава и Гео Милев и така отграничава и противопоставя всеки творец на политическата реакция и мракобесието изобщо. Това е и началната дата в полицейското досие на Тр. Кунев. То започва с "Въпросник за установяване на самоличността"7, където са отбелязани часът и датата на ареста (8.30 ч., 16 IV.25 г.), попълнени са биографични данни и обяснение за намерените при обиск в дома му три револвера. Шест дни по-късно (22.IV.) Дирекцията на полицията издава "Нареждане за въдворяване" на Тр. Кунев в родното му село Ъглен като опасен за обществения ред в столицата. Макар и поставен под полицейски надзор, все пак му разрешават да се разхожда до река Вит - пътят до водата като пролука към свободата е парадигма, възможна единствено за инстинкта на поет. "Въдворяването" в това любимо пространство, което го приласкава и спасява от кървавите драми на незатихващата гражданска война след 1923 г., е прекратено на 16 юли 1926 г. Тогава създава и издава стихосбирката "Зарници" (1926), в която мощно се разгръща живописната стихия на поетическото му въображение и се ражда поне един лирически шедьовър като стихотворението "Дъжд", и досега недовидяно от критиката, но без съмнение съответно на понятието за национална класика. Но поетът не е в състояние да се откаже от политиката - живее в тревожни времена, когато творческата интелигенция все още е авторитетна обществена сила с жив инстинкт за духовно водачество на нацията.

От 1931 до 1934 г. Тр. Кунев е народен представител на БЗНС в ХХIII ОНС8. Поради тази причина и превратът от 19 май 1934 г. не го отминава безследно. Размирният му дух отново предизвиква узурпаторите на властта. Един донос става повод за обиск в семейната къща на ул."Раковски" 91. На 27.VIII. намират в дома му пистолет "Щаер", а на 30.VIII. 1934 г. е арестуван и отново попада в Дирекция на полицията. Както личи от документа с наслов "Арестантско поверително", арестантът се заканвал в канцеларията на хотел "Ренесанс" пред двама свои приятели, че "при новия преврат, който се готвел против днешната власт, с пистолета Щаер щял да пръсне черепа на главния деец и организатор на датата "19 май" – Дамян Велчев."9  Версията е надлежно потвърдена при разпита на Захари. В. Захариев, който предава думите на приятеля си така: "Захари, знаеш, че имам един "Щаер", който ти в миналото си срещал в касата ми. Така съм обиден от живота, че един ден, в една тъмна нощ, първия вистрел ще отправя към полк. Дамян Велчев, защото България не може да се управлява от мошеници. Знаеш ли, че влака за детронацията на Царя е бил готов? Знаеш ли, че Царя е зорлен спрян, за да не се предизвика сръбска интервенция?"10 Писателят не е атентатор или терорист и заканата му е речеви жест на отчаяние от насилственото суспендиране на конституцията и погазването на свободата и законността. Не е бил прав обаче като твърди, че България не може да се управлява от мошеници като прословутия превратаджия Дамян Велчев. Напротив, тя може и по-често се управлява от такива като него. Тр. Кунев в показанията си пред полицията отрича заканите за убийство и признава, че е защитавал Н. В. Царя: "Отказвам да съм се заканвал да убия в една тъмна нощ г-н Дамян Велчев или министър-президента, който съм бил нарекъл Циклопчето (Кимон Георгиев – б. м.). Аз негодувах против туй, че както се говори, властта била против Н. В. Царя и казах, че съм готов да ме убият, но ще го защитя, ако стане, че Н. В. Царя бъде детрониран."11 

Подробното цитиране на този интригуващ епизод от житието на Тр. Кунев се оправдава от факта, че участниците в него ще се срещнат отново след десетина години и пак буквално в същите роли – същите погромаджии след поредната си конспирация пак ще са станали министри, този път в правителство на ОФ и тогава наистина ще осъдят и пратят в затвора стария си противник, пак заради опасните му изявления. Няма начин да не си спомним Вазовата крилата фраза за "бедний Македонски", чийто смисъл се преформулира отново в поредната политическа биография, в безкрай повтарящата се родна история! Тя търпи насилници, чужди агенти, бандити и мафиоти за управници и държавници, но не прощава на радетелите на Словото и Мисълта. Изтребва ги от корен, особено ако имат нещо общо с идеята за Свободата - Светослав Миларов заради един дневник, Алеко Константинов заради един образ, Гео Милев заради една поема, Фра Диаволо за страхотните му карикатури, Трифон Кунев заради фейлетоните-"камилчета" и прочие неудобни примери за "просветената ни и европейска" нация.

И след забраната на политическите партии през 1934 г. Тр. Кунев остава верен на гражданския си дълг. Ктитор е на старинната ротонда "Св Георги", продължава журналистическата си дейност във в. "Кооперативна просвета", сп. "Просвета" и "Духовна нива", активно участва в съюзните дела на БЗНС. Съвременниците му помнят едрата фигура с широкопола шапка и библейска брада из софийските улици и кафенета, където е желан събеседник поради своето остроумие, човеколюбие и щедрост, но най-вече заради политическата си всеотдайност. В биографията му са записани поредица от изяви, които правят чест на званието "български писател". Те са акт на доблест в годините на безперспективност, на лутане и безизходица за България. Автор е на две инициативи с исторически отзвук, които са израз на хуманните възгледи и морала на големия интелектуалец, загрижен за бъдещето на страната си, а не за своето. На 26. май 1943 г. Тр. Кунев отправя "Молба-подканване"до председателя на СБП Стилиян Чилингиров12, с която призовава ръководството на Писателския съюз да вземе инициатива за защита на подгоненото еврейство. Автор е на текста на писателския меморандум и се подписва пръв под него заедно с още 15 писатели. Меморандумът е даден на г-жа Екатерина Каравелова, за да го предаде на министър председателя, второ копие от него връчват на митрополит Стефан13. На 1. I. 1944 г. Тр. Кунев изпраща писмо до министър-председателя Богдан Филов с препоръки за смяна на външната и вътрешната политика и с искане за излизане на България от войната14. Заличаването на неговия подпис и авторство от писателския документ в годините след 9.IХ. 44 г. има за цел да изтрие всичко патриотично, хуманно и значимо от биографията на писателя, обявен за върл реакционер, народен враг и фашист от новите си политически опоненти. Но справедливостта възтържествува поне в историческата перспектива, макар че винаги е безвъзвратно закъсняла.



 III. ГЪРБИЦИ
 Досието на общественика и твореца Трифон Кунев се подновява с пълна сила след преврата на 9.IХ.1944 г. Тогава 64-годишният писател енергично се включва в политическата дейност като член на Постоянното Присъствие на БЗНС и редактор на новия вестник "Народно земеделско знаме", орган на Съюза1.  На 30.IХ.44 г.е избран за Председател на СБП, а през ноември с.г. и за директор на Народния театър. Нагърбва се едновременно с няколко важни и отговорни поста в това смутно и тревожно време, защото е най-популярната и крупна културна фигура сред земеделците. А БЗНС, както е известно, е политически партньор на БРП/к/ при образуването на ОФ на 10. VIII. 1943 г. и участник в ОФ-правителството след 9.IХ.1944 г. В качеството си на коалиционен съюзник на комунистите от страна на Земеделския съюз и член на Постоянното Присъствие Трифон Кунев се озовава на доста ветровити идеологически места. В ония объркани военни времена не само земеделците и техните ръководни дейци са били подвластни на своите демократични илюзии и са повярвали на гръмките заклинания за "свободна, демократична, независима, мощна и благоденствующа България"2. И други опитни политици като Гр. Чешмеджиев, Г. М. Димитров, Кр. Пастухов, К. Лулчев се наемат да сътрудничат на комунистическата партия, въодушевени от мисълта, че ще реализират на дело десетилетните си демократски въжделения. Измисленото от Г. Димитров ОФ е коварна маневра за заблуда на световното обществено мнение, удобна фасада за завземане на властта, но то не е било възможно без съгласието на Г. М. Димитров, Никола Петков и другарите им от БЗНС, както признава самият Кимон Георгиев3. Историческите факти и вини са известни, също и изкуплението е същинска трагическа епопея за земеделските дейци. Понеже се е състояло, то ги превръща от съглашатели и съучастници в самоотвержени борци за независимост и демокрация, в герои и страдалци на новата ни история. Трифон Кунев е един от тях, изминава заедно с другарите си лабиринта от заблуди, грешки и вълчи ями и от съглашателство и лоялност към комунистите достига до отчаяна съпротива, страдание и гибел. От този период му остават онези политически и човешки "гърбици", които няма смисъл да премълчаваме, за да не изкривим с нищо цялостния образ и истината за съдбата на един от бележитите българи, едновременно субекти и жертви на историята.

Творческият дух на писателя е дълбоко свързан с българското село, с хората от народа и с националната история. През целия си живот се прекланя единствено пред "великия чичо"4 и пред българската кауза. В името на тези свои два кумира не само той, но и много други ЧЕСТНИ патриоти са били готови на компромиси и отстъпления, чужди на същността им. В крайна сметка се оказва, че родолюбието и демократичните убеждения нямат нищо общо с прийомите на политиката. В тази безскрупулна и брутална сфера на обществения живот между подбудите и последствията зее пропаст, а в нея потъват и се омърсяват най-добрите намерения и най-светлите идеали, а и не малко уважавани имена. Така се случват и "гърбиците" в дейността на Тр. Кунев – поради добри намерения в името на България и нейното по-добро бъдеще. Но в екстремалните условия на следвоенната епоха се преобръщат не само социалните пластове, но и човешките души и умове. По силата на извънредните геополитически обстоятелства, или на всеобщото объркване и социална дезинтеграция, личността се увлича във вихрите на конюнктурата, попада в мътните идеологически течения и изоставя за по-добри времена своите духовни цели и ценности. Участието на Тр. Кунев в ролята му на Председател в изключването на голям брой видни български писатели от Съюза на писателите на 19. ХI .1944 г. под диктата на комунистическата партия и нейните комисари Людмил Стоянов, Георги Караславов и Младен Исаев без съмнение е безотраден факт в личната и обществената му биография. Макар че в Протокола5 от заседанието на Управителния съвет липсва неговият подпис, дори физическото присъствие, макар привидното съгласие или липсата на протест срещу този срамен акт, насочен срещу събратя по перо заради идейните им и естетически позиции, са достатъчни да накърнят образа на твореца, написал прекрасни есета за величието на християнския хуманизъм и морал6. Същевременно прави стъпки и в противоположна посока, донякъде неутрализиращи пасивността му в делата на СБП - явява се като свидетел пред Втори народен съд /за съдене на интелектуалците/, за да каже няколко оневиняващи изречения за Фани П. Мутафова и Змей Горянин7. В литературната анкета "Хр. Радевски"8 титулярът нарича Тр. Кунев "удобен човек", едновременно "фигура в областта на културата и некомунист", с когото комунистите са си послужили, за да хвърлят прах в очите на партньорите си от коалицията ОФ. Според Радевски Кунев бил "си паднал на късмета" като го назначили на няколко поста след 9.IХ.1944 г. Вижда се обаче доколко са "късмет" или бързо осъзната грешка в житейския му избор, щом още през май 1945 г. писателят напуска председателския пост и редакцията на "Литературния фронт". Не можем да бъдем съдници на лутаниците и разпятията на своите предшественици, защото по умозрителен път не бихме могли да изградим дори приблизително вярна представа за моралната атмосфера и обществените настроения в оная далечна епоха, нито можем да си представим масовата психоза на страх и надежди в тогавашните бурни времена на преход и промяна. Но е необходимо да познаваме и разбираме техните заблуди, грешки и разкаяния, защото в преживяното от тях, а не само в изговореното, се съдържат най-мъдрите уроци за настоящето. Още повече, че то също попада в релацията на т. н. "преход".

В същото време като директор на Народния театър от ноември 1945 г. Тр. Кунев отстоява художествените традиции на театъра и неговия класически репертоар като не позволява това национално културно средище да бъде превърнато в пропагандна трибуна. Сам отбива идеологическите попълзновения и властовите амбиции на комунизирани кариеристи, проявява твърдост и дипломатичност, когато е принуден да защитава артистичния състав от политически уволнения. В досието му е запазен любопитен документ, еднакво важен за историята на театралното дело след 9.IХ. 1944 г. и за психографските характеристики на директора. В него е документирана комунистическата инвазия спрямо един от символите на българската култура. Тя се извършва директно и брутално - чрез ОФ комитетите, на които компартията възлага функциите на политически надзор и задачи за бързото овладяване и подчинение на институциите. Документът е оригинален машинописен текст, докладващ протоколно на органите на Държавна сигурност за срещата на ОФ-активистите с директора на театъра и за натиска, оказан върху него за уволняване на набелязани от комитета артисти, които били "доказани фашисти"9.  Той отстоява твърдо отговорностите си на ръководител и защитава интересите на театъра, противопоставя се на политиката на двувластие. По отношение на набелязаните жертви от артистичната трупа заявява в характерния си притчов маниер: "Ние ще ги пуснем в жибрата и те ще станат на вино"10. От този безподобен диалог културният историк ще може да проследи агресивната настъпателност на политкомисарите в сферата на изкуството, които предявяват права на "висша инстанция на управление и контрол върху действията на назначените отговорници"11, а също и лековерната надежда на старите деятели, че могат да опазят юридическата автономия и творческата независимост на културните институти в условията на настъпващата политическа диктатура.Трифон Кунев не се подчинява на ултиматумите на ОФ, не уволнява артисти по политически причини, напротив, продължавал да плаща заплата на един от членовете на трупата, който бил в затвора, застъпва се за арестувания художник на театъра Георги Ефтимов пред самия народен обвинител. Затова и директорството му продължава твърде кратко - само един сезон. Бъдещите асове на соцреалистическата драматургия Крум Кюлявков, Г. Караславов, Боян Дановски и невзрачният актьор Петър Димитров са инициатори за уволнението на Тр. Кунев от директорския пост през пролетта на 1945 г. Те са твърдо убедени, че е "враг на партията не може да бъде директор" като че ли половинвековното културно средище не принадлежи на нацията и на България, а на тяхната партия, току-що докопала се до властта. Съвсем естествено те получават подкрепа и санкция за своите усилия от министъра на пропагандата и просвещението Димо Казасов, перманентния конспиратор, ведно с Дамян Велчев и Кимон Георгиев (старите познайници на Тр. Кунев), участвали във всички политически преврати в новата българска история. Претърпял поражение в обречената битка, Тр. Кунев се оттегля от поста си с ненакърнено достойнство. Единственият отговор към неговите врагове е хапливата ирония и аристократичното презрение, изразени колоритно в статията "Революционната ярост срещу един директор"12, където ги уверява, че "каквито и уволнения да настъпят в нашия Булгаристан, насекомите никога не ще станат директори, нито преследваният от тях директор може да бъде някога насекомо". Все пак греши – "насекомите" могат и стават директори, макар и квази – незапомненият с нищо Петър Димитров е назначен на мястото на Трифон Кунев, а за главен и доживотен режисьор е ръкоположен Боян Дановски.

Още веднъж Трифон Кунев се натоварва с чужди грехове и тази "гърбица" е може би най-непростима в неговия живот. Това става на 2.II. 1945 г., току-що след разстрела на осъдените от "Първи народен съд" български регенти, министри и депутати. Кой и защо го е накарал или му е внушил да застане зад това кърваво престъпление, поне аз не мога да си обясня. Дали високите обществени постове приспиват съвестта и замъгляват ума, дали е колективната истерия и мистерия1  на смъртта, овладяла тълпите като жадни за кръв многолики чудовища, дали са рецидивите на властта, която променя мисленето на индивида, може да си обясни само човек, който е изкачил "дяволската стълбица" или е слязъл от нея. Но рано сутринта на 2.II., след злокобната нощ на масовото убийство, санкционирано като правосъдие, се появява статия на Трифон Кунев във в-к "Отечествен фронт" със заглавие "Тежки дни на разплата"2. В нея той легитимира "народното негодувание" като справедливо възмездие за греховете на довчерашните управници и се позовава на философията на "простия уж чичо с рунтавия калпак и овчия кожух", за да открие някаква социална кауза в кървавото безумие на новите властници. Статийката му завършва с афористичното двустишие на една кръчмарска пословица: "Пили та пели, / плащали–плакали", която обича да употребява още в "Конското евангелие". Така успоредява кръчмата и политиката и може би в това се крие зловеща ирония. Но няма по-неподходящ момент за травестиране на фолклорния афоризъм от този, когато обществото би трябвало да изтръпне от нечовешката кръвожадност на деянието. Тогава писателят предлага доза приспивателно за "детските" сетива и недораслата съвест на нацията като залага на широката популярност и на първичния семантичен пласт на фразата. Посредством елементарната битова семантика на народното умотворение публицистът се стреми да "битовизира" и омаловажи едно престъпление, наподобяващо сатанински ритуал, поради ирационалната си жестокост. Но дори ако мотивът е да се пожали съвестта и психиката на нацията, нека си припомним, че един Ботев шиба с гневни слова историческото бебе, нежелаещо да се пробуди и излезе от робската люлка, за да поеме отговорност за съдбата и делата си, а един Тр. Кунев слиза до нивото на кръчмарското лекомислие и опиянение. Срината е мярката за човечност и бушува хаосът, възцарява се злото и върлува отмъстителността, а писателят стои на "висотата"на своите постове, спазва политически ангажименти към управляващата "коалиция" ОФ, а не към своята християнска съвест и морал на творец. В този мрачен епизод лично аз не мога да му простя факта, че изтиква напред "селския чичо" и прехвърля отговорността за фашизоидното деяние върху неговия широк гръб. Още повече, че само след една година 28 "чичовци" ще бъдат убити по време на предизборната кампания за ВНС, а десетки хиляди ще изгинат по лагери и затвори, по волята на същите фанатизирани убийци и на сервилните мекотели, нарочени за съдии. В условията на вилнеещ терор, милион и половина българи ще застанат през лятото на 1947 г. зад БЗНС (н.п.) и БРСДП в борбата им срещу промъкващата се комунистическа диктатура и в защита на демокрацията, въпреки грешките на техните водачи. А известният писател и председател на Съюза на писателите през 1944–45 г. се обляга на илюзията, че крещящите тълпи с лозунги за смърт са тъждествени на българския народ и че защитават някаква справедлива кауза. Дали този прозорлив и умен човек сам си е повярвал, или само е искал да бъде лоялен спрямо курса на своята партия? Та не друг, а сам той обозначава неестествените еуфории на това време като "свободолюбивите вакханалии" и е един от първите, които забелязват "опустошенията на свободния вихър"! Но нито един аргумент не е достатъчен за поета-естет и хуманист, автора на "Песни", "Хризантеми" и "Зарници", веселяка-хуморист от "Весели злополучия". Нито един аргумент не може да оправдае компромиса, поради който поставя словото в услуга на едно чудовищно престъпление, каквото е избиването на управленския и културния елит на България. Примери като този превръщат притчата на Смирненски в класика, доказвайки на дело, че властта не е връх, а е бездна за човешката душа. С тази разлика, че героят от "Приказка за стълбата" няма шанс за обратен път към правдата, докато Тр. Кунев твърде скоро го получава – още през есента на 1945-а, годината на отрезвяване и избор за земеделци и социалдемократи. Изглежда, не е продал сетивата, нито съвестта си, а временно ги е заглушил, опитвайки се да следва пришпорващия бяг на събитията. След отказа им да участват в избори за ОНС през лятото на 1945 г./26. VIII/ и бойкотирането им на 18 ноември с. г., настъпва разцепление във фалшивото обединение ОФ-демократичните партии го напускат и образуват т.н. легална опозиция. Тогава се случва един от най-драматичните сюжети в съвременната българска история - на неравна и ожесточена борба за спасение на независимостта, демокрацията и свободата на България от сталинска имперска колонизация и от диктаторския режим. Надежди и кураж за тази неравна борба деятелите на БЗНС/н. п./ и БСДП /о/ начело с Никола Петков и Кр. Пастухов черпят от различни кладенци – присъствието на СКК3 в България, условията за сключване на мирен договор със съюзниците, моралната подкрепа на западните дипломати, тежката икономическа криза и жестокото обедняване на народа, масовата опора в селото, военните среди и интелигенцията. Най-голямата илюзия обаче е, че свободният западен свят няма да изостави народите на Източна Европа в техния стремеж да опазят демократичните традиции в своите страни. Уви, тогава никой не знае за Ялтенската цигарена кутия на Чърчил, решила съдбата на милиони хора. От днешна гледна точка можем само да се възхищаваме на мъжеството и героизма на тези политически мъже и да съжаляваме за напразната им саможертва. В името на огромната геополитическа лъжа погиват хиляди доблестни синове на нацията, но това е достойният човешки избор. За последен път българският човек отказва да бъде поробен и избира да бъде дете на Свободата. Преди поражението и половинвековното тоталатирно робство стоят две години - 1945-1947 - в които са събрани последните изригвания на гордост, свободолюбие и борческа енергия, преди да бъде пречупен гръбнакът на българската нация. В това драматично, героично, трагично междувремие и междуцарствие се появява и историческият и морален шанс за героя на настоящата публикация. Идва времето на Трифон-Куневите "Камилчета".


Сподели с приятели:
  1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница