Досие "Камиларя" 1925-1954 г. Цвета Трифонова



страница2/4
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4

Отмъщението на камилчетата
Без да бъдат пряко назовани, героите на "Ситни-дребни като камилчета" се разпознават сами и силно засегнати, излизат на арената, готови за саморазправа с автора. Историята с Алеко и неговия герой, портретувана от класика на карикатурата Илия Бешков, се повтаря във всичките й аспекти - литературни, политико-социални, личностни и събитийни. На 26 ХII. 1945 г. Тр. Кунев получава призовка от прокурора при Софийски областен съд, Шумков, с която се иска в срок от 10 дни авторът да представи доказателства за изнесеното във фейлетона "Челядта на бай Ганя Балкански". Отговорът е достоен за неговото перо и остроумие и се появява в колоната на "камилчетата" със заглавие "Новогодишен поздрав до прокурорския паркет"1. След като отбива прокурорския ултиматум, авторът слага точка на темата за Бай Ганьо с многозначна, афористично сгъстена мисъл: "Нашето дело с челядта на бай Ганя ще разглеждате Вие, а Вашето с нас – българският народ". За съжаление, оказва се пророк. И двата процеса се случват, но в диахронен исторически план.

Все още обаче не сме пребродили конкретиката на злободневната рубрика, предизвикала толкова силен обществен резонанс и предопределила съдбата на автора. Значението на "камилчетата" се засилва синхронно на усилията на легалната опозиция да предизвика обрат в политическата ситуация. Шансовете на демократичната общност рязко намаляват след подписването на мирния договор на Съюзните сили с България (Париж, 10.II.1947 г.). Това е краят на българската демокрация. Смазването и унищожението на опозиционните движения остава въпрос на време. В силно стесненото политическо пространство, в условията на психически тормоз и всекидневна физическа агресия гласът на Трифон Кунев попива в отчаяните души на хората, защото остава един от малкото смели и свободни гласове в стъмняващите се хоризонти на българското битие. От страниците на своята колона писателят категорично изрича суровата истина за черните дни на терора: "Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на "свободата и демокрацията."2 Инсценираните съдебни процеси, вероломните убийства, арестите и изчезванията на хиляди хора, концлагерите, митингите и заканите срещу опозиционните организации, терорът на купоните и мобилизационните повиквателни, извънредните закони, национализациите на имуществото и земята са отровните белези на тоталното поробване. Вестниците "Свободен народ" и " Народно земеделско знаме" викат с пълен глас против погазването на правата и развихрянето на тиранията в малката балканска страна, но техният вик на отчаяние заглъхва в страха, сковал българското общество и в безразличието и себичността на западната дипломация. Затова обречената битка на българските хидалговци с могъщата сталинска хидра днес предизвиква още по-голям респект и възхищение. Дори не е за вярване, че е имало и такива люде сред българите в средата на века - неподкупни, смели, саможертвени, упорити, съпротивляващи се в името на дълга към Отечеството и Свободата, каквито са лидерите на БЗНС (н. п.) и"Зеленото знаме" през 1945-1947 г., особено ако се съпоставят с днешните дребни лидероманчета на десетките земеделски съюзчета.



В своята рубрика Трифон Кунев води още една голяма битка – с колегите си по перо, наредили се от другата страна на барикадата – старите членове на комунистическата партия, писателите Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, както и с новопокръстени млади поетически сили като Валери Меворах (Петров) и Христо Ганев (Колка), които с ентусиазъм участват в словесния двубой с несмиримия "стар реакционер" и "мракобесник". Тр. Кунев от своя страна ги нарича "златната орда на господин Крум Кюлявков", защото те вкупом, с колективна ярост на орда, се нахвърлят върху автора на "камилчетата", вбесени от издаването им в отделна книга (1946) и най-вече от краткия предговор със заглавие "Няколко разяснения от автора". В него се говори за отнемането на най-свещеното достояние на човека - свободата, за поробването на народа от чужди и свои, за ръбестия индивидуализъм на българина, който няма да позволи "да бъде превърнат в каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори". Най-силно раздразнение обаче предизвиква последното изречение: "Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България." В атаката се включват най-напред корифеите на пролетарската реч Крум Кюлявков, Георги Караславов, Орлин Василев, Камен Зидаров, Борис Делчев и Тодор Павлов. Срещу кратките памфлети, басни, притчи и статийки на земеделския деец те излизат с огромни писания на цели страници в официозните вестници "Отечествен фронт"и "Работническо дело". Не само обемът ги отличава, а също и стилът, и емоционалната настройка. Срещу вразумителните, мъдри изречения на Тр. Кунев се изсипва неистова злоба, вместо неговите остроумни притчи и хаплива ирония противниците му изригват вулкан от обиди, закани, ругатни. Писанията на идеолозите на комунизма преливат от мътилката на уличната лексика, махленски клюки и войнствени интонации. Референциален за новата реалистическа публицистика е текстът на Г. Караславов, озаглавен "Трифон Кунев без маска"3  Най-напред апологетът на натуралността изрежда как се облича, къде и какво яде и пие Тр. Кунев, с коя жена ходи на екскурзия, "с раница, натъпкана с провизии" и едва след това се заема с неговите текстове, по-специално с двата предговора към книгите "Стихотворения" (1943) и "Ситни-дребни като камилчета" (1946). Омразата се стоварва върху стария деец заради опозиционната му дейност, когато си "смъкнал маската" и преминал в лагера на "окървавената реакция и людоедския фашизъм". Тогава той станал "глашатай на цялата мракобесническа паплач", "модерен Тартюф", "либералски бухал", "развратен фарисей", "стар либералски вълк" и пр. цветисти квалификации. Гневът на Караславов достига апогея си при фразата за "съпротивителното движение на българския народ". Кулминация на нетърпимостта е вградена в жестова реплика, посредством която, редом със звученето и смисъла, може да се види и заканително размахан пръст. "Траен документ на съпротивителното движение! Няма съпротивително движение, подлецо! Съпротивителното движение завърши работата си на 9.IХ. 1944 г. Сега има движение на борческия български народ за окончателно унищожение на хищническата кобургско-фашистка ограбваческа шайка." Цитатът е превъзходен пример за аксиологичното мислене и говорене, признаващо само една, "единствена" и задължителна" за всекиго и всички истина, изключваща дебата като обществена и поведенческа норма. От днешна гледна точка Караславовата статия звучи смехотворно-кощунствено, ако си представим вградената в нея абстрактна доктринерска визия, според която целият народ като един е скочил да се бори за унищожението на една ограбваческа шайка, за да се настани на нейно място друга ограбваческа шайка. Горкият ни народец! И без борба шайките ще го яхат докато свят светува, защото с великото си търпение той сам си ги отглежда и създава. Още Ботев е прозрял и назовал бедняшката историко-социална българска орисия в "Грабете го, неразбрани!" ("В механата").

В същия дух са и нападките на Крум Кюлявков против Трифон Кунев и неговата рубрика. Пасквилът със заглавие "За едно брадато паленце" надминава Караславовите писания само по степен на озлобеност и вулгарност на изказа. Тези двама автори разкриват възможностите на пролетарския пищен арсенал от улични ругателства като оръжие за омаскаряване на идейните им врагове. Омразата на Кюлявков е провокирана от коментар на Тр. Кунев по повод реч на Георги Димитров в Народния театър, посветена на Октомврийската революция, но насочена към предстоящите избори за Народно събрание и към подстрекателства против опозицията. Пролетарският поет се явява в качеството си на копиеносец на "вожда". Той се нахвърля върху автора на "камилчетата" с фрустриращи епитети и грозни инсинуации. Тр. Кунев в неговите уста е "кръгла нула", "скудоумен нещастник", "паднало величие" и пр., а колоната "Ситни-дребни като камилчета" е "смрадна воня от лъжи и умствена тъпота". Аргументите му за недосегаемост на Г. Димитров са демонстрация на самоизговаряща се монистична софистика: "Но Георги Димитров затова е и Георги Димитров, защото на цял свят доказа, че знае кога и как да говори, кога и как да нанася удари и не е брадатото паленце - защитник на фашизма и реакцията, което ще го учи на акъл. Паленцето да си подвие още повече и без това доста свитата опашчица."4 Цитатите разкриват не само интелектуалното ниво на засегнатите от "Ситни-дребни като камилчета", а и общата принизеност и остървеност на политическата атмосфера по това време. От нея вече са изключени диалогът и умереността, полемиката е пропаднала в ниските битови равнища, но не по вина на Тр. Кунев, на опозицията или "Народно земеделско знаме". Напротив, само в опозиционните вестници все още се поддържа изтъняващата нишка на демократичното мислене и говорене за България. На страниците на вестника се открояват идейните принципи на земеделските лидери, но и тяхното достойнство, доблест и човешка нравственост. Уводните статии на Никола Петков и произведенията на Тр. Кунев са образци на държавнически разум, мъдрост и овладяност на речта, посветена на кауза, която предварително е обречена от геополитическите и исторически обстоятелства. Дори на ръба на поражението и отчаянието, големите политически мъже успяват да съхранят професионалните и моралните си достойнства, като влизат в спора само с аргументи и доказателства, а отказват да слязат до пошлостта на скандала. Отговорите на Тр. Кунев на ругателствата в "На мама момчетата", "Защо ме ругае Георги Караславов" и "Псувните на господа другарите" подчертават духовното превъзходство и увереност в правотата на отстояваните позиции. Гневът на противниците на Тр. Кунев е най-доброто потвърждение за правдата, чийто глас звучи в "Ситни-дребни като камилчета". Затова още по-смело и по-високо заявява това, което вбесява враговете му: "България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е."5 Докато обидите и агресивните интонации на глашатаите на властта са контрапродуктивни и документират безсилието на една морално уязвима позиция. Затова Тр. Кунев им напомня, че "дивият език, който употребяват великовластниците в печатната и словесната си борба буди не отвращение, а презрително съжаление."6 
 Уязвените опоненти на Тр. Кунев и техните скрити диригенти, засегнати най-вече от това, че не могат да надвият в словесните двубои майстора на полемиката и фейлетона, не се задоволяват само със закани и хуморески. Много скоро минават от думи към дела, но за черната работа използват чужди ръце - на лумпенската тълпа. В-к "Работническо дело" съобщава на 12.ХI.1945 г. за първия инцидент срещу Никола Петков и Трифон Кунев1 - на излизане от Алианс Франсез двамата са нападнати от освирепяла тълпа, която с викове и удари ги съпътства по цялата улица "Раковски" и народната милиция така и не успявала да спре разгневеното множество. Мяркали се наоколо и "случайно минаващи отговорни лица от МВР". Щом това е написано в официоза на компартията, коментарът е излишен, ясно е кой е организатор на разправата - Асен Стамболийски я нарича "ордата на Антон Югов"2, макар тя да е дегизирана всеки път различно - веднъж като "възмутени граждани", втори път като възмутени печатари от ОРПС, трети път като въоръжени депутати в НС. Вторият побой над Трифон Кунев е на 8 юни 1946 г., в разгара на политическите страсти и журналистическите прения между управляващото ОФ и опозицията. Тогава десетина човека нахлуват в редакцията на "Народно земеделско знаме" и му нанасят жесток побой. Биячите се представят за печатарски работници от уж синдикалната организация ОРПС, но ето какви са техните закани по време на юмручната разправа: "Иди след това и пиши пак "Ситни дребни камилчета"; Ако кажеш някому за тоя бой, ще бъдеш убит...";Ти заслужаваш куршум, ама това засега стига..." и др. подобни сентенции". Това са свидетелства на Трифон Кунев в писмо до регентите3. След като описва инцидента, заявява, че физическите болки са нищо "пред ония болки, които измъчват сърцето ми като виждам колко много побои, тормози, арести и злодеяния се извършват по селата и градовете на цяла България над онези българи, които са наречени "злостни опозиционери" и ги приканва да спрат с всички мерки "тия злодеяния в хубавата ни страна".

По същия повод отправя писмо4 и до Людмил Стоянов, председател на Съюза на българските писатели, като призовава да бъде защитено достойнството и свободата на писателя изобщо с публичен протест срещу насилието над най-стария член, основател и бивш председател на Съюза. Гласът му остава глас в пустиня, защото още през януари с.г. бившите му съдеятели го обявяват и за "бивш писател". За сметка на това двата протеста се озовават в службите на Държавна сигурност, където се намират и сега. Сведения за побоя постъпват и от други източници, събрани са в секретното досие. Докладват доносниците, които го посещават в дома му в качеството на приятели, съмишленици, съчувственици и роднини, в случая това са "Румяна, "Никола" и "Вуйчо". Пред никой от тях пребитият писател не се оплаква, а напротив, дори се радва, че е споделил страданията на стотиците редови земеделци от страната, малтретирани от комунистическите шайки. Подробно описва посещението и разговора си с него агентът "Вуйчо": "На 19-ти, към 16 ч. отидохме в дома на Трифон Кунев. На въпросите, зададени от Мара Пондева, как е и какво прави, Кунев отговори: затвориха ме и ми нанесоха страшен зверски побой. Но аз не им се сърдя, защото те сами са зверове. Ще дойде ден, когато ще ни свалят шапки, но ние на тях никога няма да им сваляме шапки."5 Така ушите, които слухтят за оплаквания и вопли на пребит стар човек, за признаци на уплаха и сломяване, чуват думи, които най-малко са очаквали - на достойно поведение и непреклонен дух, издаващи школовката на стария воин, минал през многобройни фронтове и премеждия.



През март 1946 г. Тр. Кунев издава част от фейлетоните в самостоятелно издание със същото заглавие. Новото в съдържанието е споменатият вече предговор "Няколко разяснения от автора". Той има тежки последствия за същия. Оказва се, че редовен читател на "камилчетата" е самият върховен вожд. Силно разярен от предговора и от авторското мнение, че книжката остава като "документ за съпротивителното движение на българския народ", Г. Димитров на свой ред се включва в хора на публичното обругаване и в реч пред пернишките миньори напада автора на омразните фейлетони. Била му е необходима трибуна, за да посочи с пръст и да заклейми с гнева си дръзкия "Трифонсон", както присмехулно-ядно го назовава. Тогава отправя опасно обвинение към писателя - свързва го с "реакционните сили"-"легионери, македонстващи терористи, реакционни офицери, всевъзможни спекуланти и други зловредни елементи". В обичайната идеологическа реторика се промъкват инсинуации за престъпление, след като заявява, че "той се е изпуснал открито да каже това, което лежи на неговата черна душа. Какво е това съпротивително движение, против кого е то? То е против народа и народната власт, от страна на тези, които трябва да отидат в архива на историята, защото са ненужни и вредни."6 Трифон Кунев, вместо да се свие под гнева на гръмовержеца, повторно го предизвиква - отпечатва злополучния предговор и в бр. 100 на "зеленото знаме"от 5 юни, опитвайки се да се защити от нападките, че е терорист, легионер, конспиратор с черна душа. Накрая завършва с рицарско предизвикателство като се равнопоставя на една нога с могъщия властник и виден коминтерновски функционер: "Г-н Георги Димитров днес е всесилен в България. Аз съм само един опозиционер. Но в нашия лагер, в който трябва да се вложи само достойнство и нищо друго - силата не играе никаква роля; също както някога в Лайпциг, когато Г. Димитров намери крилати думи, за да ги каже на всесилния Гьоринг."7 Това прелива чашата - да сравнява предговора си с "крилатите думи" на лайпцигския герой, е нахалство в очите на самодържеца! Има обаче кой да се отзове на диктаторското внушение. Заместник-главният прокурор при Софийски областен съд светкавично привежда намека в действие. Четири дни след появата на брой 100, на 10 юни, върху текста в самия вестник е нахвърляна прокурорската заповед: "Бързо! Директор на Народната милиция. Държавна сигурност да произведе дознание относно статията "Едно разяснение" от Трифон Кунев ведно с книгата "Ситни дребни като камилчета" с оглед чл. 7, алинея II от Закона за защита на народната власт. Да се задържи автора на статията до свършване на дознанието. 10.VI. 1946 г. Зам.прокурор Младен Великов).8 Поразителна е бързината на санкцията. Който не вярва, би могъл да види в досието заповедта, нахвърляна направо върху вестникарската публикация. Гледката е впечатляваща и е симптомотачна визия на вихрещата се репресия над всеки свободомислещ ум - в диагонален надпис, с червеното мастило, с едър остър почерк, демонстрация на гняв и власт. Ненавистта също има графичен образ. В своята безконтролност и сервилност пред диктатора магистратът е убеден, че нароченият враг не заслужава церемонии и процедури, освен една - да бъде "обезвреден", колкото може по-бързо, да му бъде запушена най-сетне устата. След всички словесни и физически изстъпления Системата взема нещата в свои ръце, след като с нито една от досегашните мерки не е успяла да усмири Камиларя.

Със заповед № 5286 от 11. VI. прокуроският надзор на Софийски областен съд9 нарежда "да се извърши дознание относно статията "Едно разяснение" с оглед чл. 7, ал. II от ЗЗНВ и да се задържи автора на статията". Тр.Кунев е арестуван на 21 юни 1946 г. За трети път в досието му се появява "Арестантско поверително"10. Върху същата служебна бланка прокурорът постановява: "Привличам като обвиняем по чл. 7. ал. II от ЗЗНВ Трифон Кунев Бояджиев от София. Мярка за неотклонение, задържане под стража. Да се изготви постановление. 21. VI. 1946 г. с подпис на същия М. Великов." Тези репресивни заповеди, застъпващи се една върху друга, написани от различни инстанции, върху една и съща служебна бланка, показват не само нетърпението, но и законовия произвол на властниците.

Оттук нататък в рамките на повече от четири месеца писателят е затворник в Софийския затвор и същевременно тече съдебна процедура. За кой ли път в историята на България се извършва съдебна разправа със свободата на мисълта и словото. Съдебният процес е нагъл фарс, целящ да узакони безпардонното насилие над политическия противник. Следват протоколи за разпит с писмени показания на Тр. Кунев, т. н. дознание. В обемистото досие се намират всички материали по делото - призовки, карта за обвиняемото лице с биографични данни, обвинителни актове и постановления, съдебни протоколи, свидетелски показания и писмени отговори на подсъдимия и защитата. Тр.Кунев е обвинен по 6 наказателни члена от ЗЗНВ11  и НЗ въз основа на Предговора и статията, откъдето са из-влечени обвинителните мотиви. Цитирането на най-главните от тях е необходимо поради много причини, а най-важната е да се види страхът на управляващите от истината, изречена в инкриминираните текстове: ето как кратките редове са претълкувани, за да се вмъкнат в обвинителен ракурс.

"Обвиняемият умишлено нарича провежданата реформаторска дейност от законната власт "Обезличаване и поробване" с цел да създаде смущения в народа.

Безспорно с тези си слова ("политически и стопански фантазьори"- б. м.) обвиняемият визира челниците на управлението в лицето на нашите министри, разгласявайки неверни съобщения с обидно съдържание, които са от естество да създадат недоверие към властта и нашите върховни органи.

Обвиняемият в същата статия подканва своите фашистки съмишленици да се влеят в неговото съпротивително движение, което не закъснява да се прояви в различни саботажни действия, нападения над милиционери и други органи на властта, терористични горянски групи, връх на които бяха и миналите два процеса на съратника на обвиняемия Кръстьо Пастухов и този на Геметовци, които открито създават въоръжени групи. Това негово подканване към съпротива, която в никой случай не може да бъде "гандистка" намери отражение във фашистките среди, прикрили се в редовете на родната войска, където се създаде терористичната организация "Цар Крум", изправена днес пред съда." Ето какво е съпротивителното движение, което подбужда да се създаде обвиняемият и което се визира в инкриминирания предговор и в статията с този обвинителен акт.


Подсъдимият несъмнено цели събарянето, подравянето и отслабването на законно установената власт, и то чрез съпротивителна сила, изразена в терористични действия, следователно тази му дейност не може да не обхване и изискваните елементи на законния състав на чл. 5 от ЗЗНВ."1 

Инкриминират се и 16 фейлетона от "Ситни-дребни като камилчета" - следва списък със заглавия и коментари на съдържанието, синхронни на обвиненията.

Прокурорът определя като свидетели на обвинението двама от заклетите врагове на Тр. Кунев - Георги Караславов и Крум Кюлявков.

Интерпретацията е потресаваща. В очите на страха и лъжата "камилчетата" реално се превръщат в едри "камилища", а комунистическата нетърпимост е в състояние да обеси човека заради едно изречение само. В никаква логика не се побира твърдението, че това прословуто изречение за съпротивителното движение е могло само за 20-ина дни след появата си да организира из цялата страна горянски групи, заговори във войската, въоръжени действия за отслабване и събаряне на властта. Ролята на предговора към книжката "Ситни-дребни като камилчета" се хиперболизра до такава абсурдна степен, че да се окачестви не само като идейна програма, но и като практическо ръководство за въоръжен заговор. Върху автора се стоварват реалните и мнимите вини на цялата опозиция, но най-вече цинизмът на властващите, които търсят аргументи за скалъпените съдебни процеси и в най-невинното писание, използвайки искреността на един творец. Какво от изреченото в краткия текст може да се квалифицира като "терористични действия" не става ясно, но не е и необходимо. Процесът е политически и поръчков, обслужващ много по-голяма цел от тая, която публично се афишира - да се разгроми и унищожи демократичната опозиция, окончателно да се наложи еднопартийната и еднолична власт в България. Осъждането на Трифон Кунев е епизод от големия сценарий, в който един по един се отстраняват от политическата сцена и се ликвидират опозиционните лидери - чрез осъждане, затваряне и убийство2.  Идването на А.Я.Вишински в България по това време (9.I.1946 г.) не е напразно, то е сигнал (и начало) на разправа с легалната опозиция.

Все пак сценарият фиксира един от пиковите моменти в историята на литературата, когато тя пряко се вмесва в политиката и влиза в двубой с репресивната машина на властта. Трифон Кунев през 1946 г. повтаря ролята на Гео Милев отпреди 20 години, на Цвети Иванов, гл. редактор на в."Свободен народ", арестуван и съден със същите мотиви почти по същото време - еднаква е ситуацията с поемата "Септември", с "Няколко разяснения от автора" и статията "Не разрушавайте всички мостове" и от еднакво тесто са режимите през 1925 и през 1946 г. - превратаджийски, насилнически, комунофашизоидни или обратно. Съдбата на авторите и на техните произведения е показателна за родството на двете идеологии и системи. И нека да не забравим никога, че щом посегнат на словото, то непременно ще посегнат и на свободата, и на демократичните придобивки на обществото.

Подсъдимият посочва за свои свидетели по дело № 301/1946 писателя Константин Петканов, който да свидетелства за дейността му като директор на Народния театър след 9. IХ. 1944 г.; писателя комунист и концлагерист Кръстьо Белев, който щял да докаже отношението на Тр. Кунев към фашизма, както и към преследванията на партизани, евреи и прогресивни писатели преди преврата; бившия земеделски министър Асен Павлов, за да запознае съда с поведението и мнението на подсъдимия по актуалните политически въпроси; Никола Ковачев - да установи с точност времето на отпечатването и пускане в продажба на инкриминираната книга "Ситни-дребни като камилчета". Защитници на Тр. Кунев са известните земеделски дейци и адвокати Ангел Държански и Йордан Ковачев (и поет), Никола Бронзов и социалдемократът Иван Руневски. На първото заседание на съда не се явяват свидетелите на обвинението Караславов и Кюлявков, както изобщо не се явява и свидетелят на защитата Кр. Белев. От тяхна страна в архива остават писмени показания против бившия председател на писателския съюз. След като не смогват да наддумат и да сломят опитния си противник на полето на публицистиката, сега комунистическите корифеи имат шанс да отмъстят за моралното си поражение. Злостните клевети и вулгарните инсинуации от страниците на вестниците се повтарят в показанията, сега вече юридически валидизирани като свидетелства против обвиняемия. На второто заседание (2. ХI. 1946 г.) отсъстват, изглежда тактически, свидетелите на подсъдимия. Току-що са проведени избори за ВНС (18.Х.1946) и Тр. Кунев е избран за народен представител от Луковитска околия, което дава основание на адвокатите да пледират за отлагане на делото. Според закона за ВНС избраните народни представители получават статут на имунитет 5 дни преди свикването му. Прокурорът Великов се противопоставя и нарежда свидетелите да бъдат глобени и доведени насила още същия ден следобед, за да се даде ход на делото, преди да е влязъл в сила имунитетът. Въпреки това обаче хората не идват и заседанието се проваля, факт, квалифициран от обвинителя като "саботаж на процеса". Същият е отложен за 4 ХI3.  Тогава обаче в съда е внесено заявление от името на Тр. Кунев за освобождаване на основание чл. 96 и чл. 147 от Конституцията, като е приложено удостоверение


(№ 1901) от Държавен касационен съд, с потвърждение, че е избран за народен представител от Луковитска околия4. Би следвало да се очаква, че съдът ще изпълни безпрекословно конституционните разпоредби. Нищо подобно. Този състав, подбран специално за случая, е необикновено старателен в изпълнение на възложената му задача.Той иска разрешение от ВНС за продължаване на делото и съденето на подсъдимия със следния мотив: "В дадения случай подсъдимият Трифон Кунев Бояджиев е обвинен за престъпление, по което наказанието е Смърт или доживотен строг тъмничен затвор, най-тежкото наказание, предвидено по нашите закони."5 Ето каква присъда са готвели блюстителите на закона за автора на "дребните камилчета" и само обстоятелствата им попречват да осъществят жестокия замисъл. Така процедурата не приключва, а временно е спряна - за да изчака развоя на събитията. Управниците изчакват влизането в сила на Парижкия мирен договор (15.IХ.1947 г.). В откровенията на мин.-председателя Кимон Георгиев "опозицията е пропуск към мирната конференция в Париж"6. Дотогава само се преструват на демократи, съблюдаващи някакви законови норми.

На 8 ноември 1946 г. името на луковитския избраник прозвучава мощно при откриване на Шестото ВНС. Стотината депутати от опозицията скандират: "Освободете Трифон Кунев! Дайте свобода на Трифон Кунев!", а Никола Петков, станал на крака, извиква:"Това е позор за едно Велико народно събрание!"7 Едва тогава в прокуратурата се получава писмо-разпореждане от Председателя на ВНС, Васил Коларов, че Трифон Кунев трябва да бъде освободен.8 След 140 дни, прекарани в килиите на Централния затвор, скандалният автор на прочутата вестникарска колона излиза на свобода и влиза в Народното събрание. Когато на II заседание той се появява в залата, посрещнат е със ставане на крака и овации от своите другари. За кратко. Не след дълго ще мине обратно по същия път.



 Колкото и да е необичайно, историята на българската литература и биографиите на нейните творци просто плачат за екранизиране или романизоване - в съдбите на автори и произведения се съдържат безброй елементи на епика и екшън, на съдебни трилъри и хорорефекти. Рано или късно, някой от творците на бъдещето ще обозре тази невероятна тема и ще има силите и таланта да я реализира в потресаваща книга за погромите над духовността в България.

На обществената сцена личността на Тр. Кунев се налага и откроява със своята многостранност и самобитност. Тази ярка иманентност се изявява адекватно и във външноповеденчески реакции. Той е човек на широкия жест, на запомнящата се фраза. Почти легендарни са проявите на щедрост, милосърдие и артистизъм, с които е омайвал съвременниците си. Екстравертният темперамент органично се проявява освен в речта, и в реториката на жеста. Своя невероятен преход между двете антагонистични знакови пространства - затворническо и властово, между две противоположни житейски състояния - окаяно и престижно - той отбелязва с ефектен политико- психологически акт, каквото е "Отворено писмо до моите избиратели"1. Това е многозначен текст, положен в няколко смислови и темпорални ракурса. По смисъл и патос е диахронно продължение на "Pro domd sua"... Споменавам го, защото съществува отпратка към секретното досие, в чиито дебри предстои да навляза. Става въпрос за анонимен отговор на Отвореното писмо, прихванат от Държавна сигурност. Това е документ, който проблематизира и приземява политическата ситуация, откроява контрапункти и нюанси извън двата полюса, видени от друга, външна гледна точка. Поради своята откровеност, справедливи укори и разумни доводи, този анонимен глас за мен е народният. Тонът и обръщенията в писмото издават фамилиарност и е ясно, че човекът е стар познат на Тр. Кунев, че е интелигентен и познава механизмите и перипетиите на българския политически живот. Анонимността му е предпазна мярка поради страх от репресия. Той не приема благодарностите и заклеванията на новоизбрания депутат безапелационно, а ги коментира и анализира, доказвайки, че прошката не значи забрава. Сочи грехове от миналото на самия Тр. Кунев и общите грехове на българските политици от всички партии и времена спрямо народа, макар всички да си служат с неговото име, включително и земеделците. Разумен и обективен, този глас подчертава вината на земеделските лидери от времето на Стамболийски, та до Никола Петков, за сегашното положение на българското село. Според него, Ал. Стамболийски с изказванията си, че говедар трябва да води външната политика на България, с погромаджийските изстъпления на оранжевата гвардия на гара Долни Дъбник, с всяването на омраза между селото и града, е станал аванпост на комунистите, а сътрудничеството на Н. Петков с тях като министър на ОФ е огромна грешка, която стои в основата на сегашната драма - отслабването на БЗНС и насилственото колективизиране на селото и налагането на диктатурата. Според анонимния автор едва сега земеделските лидери са разбрали, "че сопата има два края". В порядъка на известните политически хамелеони от рода на Кимон Георгиев и Димо Казасов "гласът" отчита и неблаговидната роля на българската интелигенция за тежката ситуация, в която е изпаднала страната. Ето оценката му за нея, която е и присъдата на обикновените хора: "Ами какво да кажа за пишущите братя, за художниците, артистите, от пасмината на Николай Райнов, който доносничеше пред новите си господари срещу свои колеги? Жалко, много жалко"2. Трифон Кунев получава един добър урок за толерантност, но също и за това, че сегашните страдания не изкупват предишни вини, както и припомняне, че днешните трагични събития имат дълбоки корени в миналото. Мисля, че Камиларя напълно е съзнавал и приемал горчивата истина и без тези редове и затова тъй искрено коленичи пред своите избиратели, заклевайки се да изпълни дълга си, независимо от изпитанията, които му предстоят. А те вече се задават, още повече след влизането му във ВНС.

Втората папка от Досието на Тр. Кунев съдържа 121 документа - рапорти, заповеди, справки, служебни писма, план-разработки и, разбира се, многобройни доноси. Донесенията са от щатни разузнавачи и от вербувани агенти. Още през 1937 г. е следен от агенти на полицията, но това е старомодно и забавно, като в криминален роман за Арсен Люпен, проследяване и подслушване по улици и кафенета3. И новата власт веднага го взема на мушка още от 1945 г. В първите донесения, освен биографични и политически данни, се изтъкват и черти от характера на обекта: "упорит и твърд в разбиранията си" (л.49); "упорит и последователен. Злокачествен. Морално запазен. Стои на най-здравите опозиционни позции. Приятел е на Гичев (Димитър) и Никола Петков". (л. 50, 11. II. 1946 г., донася Ивко). В обширна служебна справка на ДС от 28.II. 1946 г. агент № 103 съобщава и един нов факт, че през м. май 1945 г. Тр. Кунев е участвал в учредяването на "Лига за защита на правата на човека и гражданина" и е избран за подпредседател и ето каква е била дейността му като такъв: "Заедно с други представители на въпросната лига Кунев се застъпва пред регентите, министър-председателя, членове на правителството за отменяне закона за ТВО, за връщане интернираните близки на осъдените от народния съд, за амнистия или помилване на осъдените от народния съд. Изобщо Тр. Кунев се явява като най-върл противник на днешната власт като в своите прояви не държи сметки за граници" - заключава сътрудникът. С тези документи се открива още една страна от хуманната дейност на писателя, полагащ усилия да помогне на жертвите на комунистическия терор. Както е видно, според самата Държавна сигурност, още в 1946 г. е престанал да бъде "удобен човек", а обратно - превърнал се е в "най-върл враг". С каква цел Хр. Радевски, свидетел и активен участник в тогавашните събития, след 50 г., през 1994, лепва етикета на "удобния човек" върху името на един страдалец и борец, всеки може да си отговори. В ония времена Радевски е ортодоксалнен комунист, той е "удобният" за своята партия човек, възпяващ дори нейната "храчка" като огромна чест. Щом може заради партията да се отрече и от името си ("не съм ни Радевски , ни Христо, а съм безимен твой войник"), то защо да не окаля паметта и името на общия им противник, разчитайки на късата памет на българското общество. Затова досаднотo, изморително ровене в архивите понякога има своята полезна мисия възстановява справедливостта и истината за историята и за човека.

По линия на "Лигата за правата" в секретното досие са събрани, вероятно по време на обиските, огромен брой оплаквания от български граждани, които са се обръщали към него като подпредседател на "Лигата", с надежда да намерят защита срещу притеснения и беззакония. Най-често това са софиянци, в чиито къщи и апартаменти ОФ-властта е натрапила като наематели свои привърженици - активисти и милиционери от провинцията. Сред куриозите на комунистическото безочие е документиран и такъв случай - министърът на правосъдието Минчо Нейчев е настанен в жилището на осъдения на смърт от народния съд дворцов чиновник Ганчев (или Генчев), без да плаща наем на вдовицата. Министърът спял в леглото на убития, а жена му Таня износвала дрехите на вдовицата Соня. Горките пролетарски министри! - бих казала аз. Откъде са започнали, преди да стигнат до 33-те суперлуксозни резиденции и боянските палати! След като Тр. Кунев, освен че публикува дръзки фейлетони, си позволява и да събира факти за зулумите на прокламираните "идеалисти" и борци за равенство, няма как да не е в контингента на Държавната сигурност. Нещо повече, той е сред най-"обгрижваните" от нейна страна. От 1945 до 1947 г. наоколо му бдят агенти с номера 5, 69, 103 и други с кодови имена Кремена, Бродски, Богданов, Румяна, Никола, Вуйчо, Бързак, Македонски, Германеца. Някои от тези хора се подвизават като земеделски активисти и са сред елита на БЗНС. Кремена, Бродски, Богданов и Румяна донасят за политическите разговори и решения на ПП на БЗНС, участват в мероприятията на съюза, срещат се с видни партийни дейци - Никола Петков, Недялко Атанасов, Петър Коев, Асен Стамболийски, Трифон Кунев. Особено активна е агентката с псевдоним " Румяна". Тя знае за срещите на Н. Петков с американския дипломат Джон Мак и това навежда на мисълта, че може би е едната от двете преводачки Невена Розева или пък Анастасия Митева, и двете близки до ПП и до Никола Петков, чиято роля в процесите е вече известна. "Никола" и "Вуйчо" са съмишленици и освен това приятели или роднини, които имат достъп до дома на писателя, а зад псевдонима "Македонски" се крие шурей на избягалия в Австрия земеделец Христо Статев и чийто баща Димо също е земеделец-емигрант. Този човек има за задача да шпионира собствената си сестра, да донася за писмата от съпруга й, а може би и за писмата и сведенията на баща си. Лицата с чужди имена следват Трифон Кунев в "Юнион клуб", в кафене "България" и в аператива "Лисичата дупка", подслушват личните му разговори и докладват за срещите с приятели и политици. Определено може да се каже, че "каиновци и юди" се спотайват в земеделските редици още преди да е настъпил часът на гоненията и концлагерите. Хранителната среда на продажничеството и шпионството се корени в разцеплението на БЗНС през м. май 1945 г. и последвалото го роене на геметовци, гичевисти, николапетковисти и оббовисти. Неустойчивата, лесноизкушима земеделска душа, както винаги се мята между идеята и инстинкта, между жаждата за власт и страха за живота.

В този кратък период от една година, когато Тр. Кунев е народен представител във ВНС и е на свобода, се разиграват драматични събития. Спрян е вестникът на социалдемократите "Свободен народ", рубриката СДКК в НЗЗ изчезва, заменена от "Всекиму заслуженото", където спорадично се появяват статийки, посветени на конформистките уклони на известни български писатели. Все по-често нявгашният сатирик започва да отправя призиви за омиротворяване и съгласие, за компромиси и разум в политиката, в противовес на засилващото се ожесточение и противопоставяне на партиите и разделението на обществото. Той остава на своя пост, предан е на лидера Никола Петков, но е вече болен възрастен човек, принуден да се отдръпне на заден план, застрашен от отмъстителността на комунистите. Демократичната общност в България е стресната от бруталното насилие и терора по време на изборите, когато с необяснима жестокост са убити от ремсисти и комунисти 28 привърженици на БЗНС (н. п.), а стотици други са пребити. 


Страниците на опозиционния печат свидетелствуват за варварските погроми по онова време с безброй примери, имена и факти. В уводни статии "Шайките","Избори под знака на шайките","По кървавите дири на комунистическите шайки" в. "Народно земеделско знаме" заявява: "Комунистическото ОФ надмина Радославовия режим, Цанковите шпицкоманди, надмина себе си. Въведе като принцип за управление шайката. Цялата страна е залята от комунистически шайки, които разтурят с ножове, камъни и сопи събранията на опозицята, чупят ръце, глави и крака1."

Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическо мнозинство2 стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В.Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (Червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, материалните привилегии и терористките методи на управляващите, предателската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков на 3. ХII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Г. Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийства на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. ХII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания (изтръгнати с мъчения)3 Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"



"Никола Петков: "Аз не се боя от куршума, който ще ми отправите."


Сподели с приятели:
1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница